Българитѣ въ тѣхнитѣ исторически, етнографически и политически граници. Атласъ съдържащъ 40 карти.

Предговоръ отъ Д. РИЗОВЪ

 

10. България при Самуила

11. Охридската Патриаршия

12. България при Асена I и Калояна

13.                   „   Ивана Асена II

14.          „        слѣдъ 1355 г.

15. Етнографската карта на Шафарика (1842)

16.               „                „         Ами Буе (1847)

17. Етнографската карта на Давидовичъ (1848)

18.               „                „         Проф. Дежарденъ (1853)

19. Етнографската карта на Лежанъ (1861)

 

10. — България при Самуила.

 

Слѣдъ покорението източната половина на българското царство отъ византийския императоръ Иоанъ Цимпсхий въ 972 г., българитѣ отъ западната половина, не само запазили своята независимость още 50 години, но успѣли отново да освободятъ изгубената източна половина (съ изключение на българскитѣ земи въ Тракия) и да си присъединатъ Сърбия, цѣла почти Албания и часть отъ сѣверна Тесалия. Това е станало при войнственния български царь Самуилъ (980—1014), който прѣкаралъ цѣлото си царуване въ непрѣкъснати войни съ византийския императоръ Василий II. Българската държава при Самуила е показана въ картата въ най-голѣмия ѝ обсегъ около 996 г., когато Самуилъ билъ достигналъ върха на своята мощь. Но при слабитѣ преемници на Самуила, българитѣ не могли да издържатъ многогодишната жестока борба съ силния и енергиченъ византийски императоръ Василий II, който успѣлъ най-сетнѣ да покори България подъ своята власть въ 1018 г. Това покорение, обаче, не е носило характера на поробване, защото е станало „по договоръ”. Самъ Василий II упоменава за туй въ своята грамота, съ която прѣдоставя на българитѣ правото да запазятъ своето вѫтрешно самоуправление, своята църковна независимость и името на своята страна.

 

Ний съжеляваме, че, по нѣмане достатъчно мѣсто, не можемъ да напечатимъ тукъ „Военно-административната уредба на България”, дадена отъ Василий II при нейното покорение. Споредъ тая уредба, България, макаръ и раздѣлена на четири области, запазила своето единство, изразено въ лицето на „стратига” на областьта „България”, който носилъ титлата „Дукъ” или „Сатрапъ” на цѣла България, считалъ се като императорски намѣстникъ и ималъ резиденцията си въ Скопие. Това единство на българскитѣ земи е било напълно закрѣпено и отъ признаването независимостьта на българската народна църква въ границитѣ, каквито тя е имала при българския царь Петъръ (по договора отъ 927 г.).

 

13

 

 

( 10. — България при Самуила )

 

14

 

 

11. — Охридската Патриаршия.

 

Както вече се каза, императоръ Василий II съ особени грамоти бѣ призналъ пълната независимость на българската народна църква въ нейнитѣ стари граници. Прѣдставителя на тая църква продължавалъ да носи епитета „автокефаленъ” и титлата „Архиепископъ на цѣла България”, като ималъ сѣдалището си въ Охридъ. Поради туй, Охридската Архиепископия е продължение на прѣдишната (при Симеона и Петра) Дристро—Прѣславска Патриаршия, тъй произволно унищожена отъ византийския императоръ Иоанъ Цимисхий. Признаването отъ Василий II правдинитѣ на българската народна църква е станало съ три грамоти, дадени на първия (слѣдъ покорението) Охридски архиепископъ, българския монахъ Иванъ, родомъ отъ Дебъръ, който билъ избранъ отъ епископитѣ и утвърденъ отъ Василий въ 1020 г. Споредъ даннитѣ на тия грамоти, въ вѣдомството на Охридската Патриаршия влизали слѣднитѣ епархии:

 

1) Охридска; 2) Костурска; 3) Главинишка; 4) Мъгленска; 5) Пелагонийска (Битолска); 6) Струмишка; 7) Моровиздска (Брѣгалнишка); 8) Велбуждска (Кюстендилска); 9) Триадишка (Софийска); 10) Нишка; 11) Браничевска; 12) Бѣлградска; 13) Трапска (Срѣмска); 14) Скопска; 15) Призренска; 16) Липлянска; 17) Рашка; 18) Орейска; 19) Бдинска (Видинска); 20) Козилска; 21) Пернишка; 22) Дрянополска (Аргирокастро); 23) Ботруитска; 24) Химарска; 25) Янинска; 26) Стажска; 27) Петърска; 28) Сервийска (Селфидже); 29) Верейска (Караферия) и 30) Дристърска (подъ която се разбирали всички останали епархии въ сѣверна България).

 

Горната номерация е прѣдставена и на картата. Тамъ, гдѣто редомъ съ цифрата стои въпросителния знакъ, туй значи, че мѣстонахождението на тая епархия не е за сега точно опрѣдѣлено.

 

15

 

 

( 11. — Охридската Патриаршия )

 

16

 

 

12. — България при Асена I и Калояна.

 

Първия силенъ ударъ, който билъ нанесенъ на византийското владичество въ България, бѣ възстанието на братята Асенъ и Петъръ въ сѣверна България прѣзъ 1186 г. Слѣдъ двѣ-годишна силна борба за освобождение отъ Византия, тѣ провъзгласили българската политическа и църковна независимость въ 1187 г., и, съ избирането на Асена за царь, турили началото на второто българско царство съ столица Търново. Прѣзъ своето 9-годишно царуване, Асенъ I (II87—1196), който започналъ нова борба съ Византия, сега вече за освобождението и обединението на всички български земи, сполучилъ да освободи почти цѣла сѣверна България и да присъедини Софийската область и всички подбалкански области наедно съ Средна-Гора (сѣверна Тракия). Въ края на своето царуване, той насочилъ освободителното си движение къмъ Македония по долината на р. Струма; но насилственна смъртъ му попрѣчила да закрѣпи тамъ властьта си.

 

Неговото дѣло, обаче, продължилъ неговия преемникъ и братъ Калоянъ (1197—1207). Той умѣло се възползувалъ отъ настаналитѣ сѫдбоносни врѣмена за Византия — завоеванието на Цариградъ отъ кръстоносцитѣ на 4-й походъ и основанието на Латинската Империя въ Балканския Полуостровъ. Още докато кръстоносцитѣ били заети съ обсадата на Цариградъ, Калоянъ успѣлъ, въ кѫсо врѣме, да освободи и обедини почти всички български земи въ Балкана: на западъ — Поморавия (Браничевската и Бѣлградската области), а на юго-западъ — Македония до р. Бистрица. Започналитѣ слѣдъ туй непрѣкъснати почти войни съ латини и гърци дали му възможность да присъедини и всички южно-български области заедно съ града Сѣръ (Сересъ). Но и Калоянъ не е можалъ да завърши своя планъ — изгонването на латинитѣ отъ Балканския Полуостровъ и прѣвземането на Цариградъ. Като своя братъ Асенъ, и той загиналъ отъ рѫката на убийца при обсадата на Солунъ въ 1207 г.

 

Картата прѣдставя освободената отъ Асена I и разширената отъ Калояна България.

 

17

 

 

( 12. — България при Асена I и Калояна )

 

18

 

 

13. — България при Ивана Асена II.

 

Своето пълно политическо и национално обединение българския народъ е постигналъ при сина на Асена I, Иванъ Асенъ II (1216—1240). Съ своя прѣдвидливъ умъ и своитѣ дипломатически похвати, тоя царь искусно подготвилъ лесното унищожение на своя съперникъ, Епирския деспотъ Тодоръ Ангелъ Комнинъ, който, при слабия български царь Борила, бѣ завоевалъ повечето отъ юго-западнитѣ български земи и дори бѣ успѣлъ да завладѣе Солунъ. Въ 1223 г. Тодоръ се провъзгласилъ за Солунски императоръ и вече се готвелъ да освободи Цариградъ отъ латинитѣ и самъ да седне на византийския прѣстолъ. Ала за да не срѣщне противникъ въ лицето на българския царь, Тодоръ Комнинъ рѣшилъ да се разправи изпърво съ Иванъ Асена, като започналъ противъ него вѣроломна война. Тая война се е свършила въ 1230 г. съ знаменитата битка при Клокотница (днешното с. Семидже, на сѣверо-изтокъ отъ Хасково), въ която битка Тодоръ е билъ съвършенно разбитъ и съ цѣлата си свита плѣненъ отъ българския царь. Слѣдъ туй, всички негови владѣния били присъединени къмъ българската държава заедно съ Албания; а отъ Тесалия и Солунъ съ близката му область била образувана „деспотия” подъ протектората на българския царь и оставена да се управлява отъ Мануила, братъ на Тодоръ Комнинъ и зетъ на Иванъ Асена.

 

Картата прѣдставя разширението на българската държава слѣдъ Клокотнишката побѣда.

 

19

 

 

( 13. — България при Ивана Асена II )

 

20

 

 

14. — България слѣдъ 1355 година.

 

Послѣ смъртьта на Ивана Асена II започва бързото разпадане на второто българско царство. Раздрусана отъ вѫтрешни борби и неуредици, които често сѫ се обръщали въ граждански войни и нападана постоянно отъ външна врагове (никейци, татари, а слѣдъ възстановяването на Византийската империя, и византийци) България не била въ състояние да се противопостави на започналото въ края на XIII вѣкъ бързо засилване на Сърбия. Тогавашнитѣ сърбски кралѣ успѣли да разширятъ държавата си за смѣтка на българскитѣ земи въ Поморавия и Македония, а при Стефанъ Душана (1331—1355) сърбската държава достигнала до своитѣ най-голѣми размѣри. Но слѣдъ смъртьта на Душана, неговата обширна държава веднага се разпаднала на нѣколко малки държавици, които не се забавили да се обяватъ независими. Отъ българскитѣ земи въ Македония се образували двѣ такива независими държавици: Прилепското кралство, управлявано отъ кралъ Вълкашинъ, а слѣдъ неговата смърть, отъ синъ му Кралъ Марко, тъй славно възпѣтъ въ българскитѣ народни пѣсни като легендаренъ герой; и Велбуждското княжество, управлявано отъ Иванъ Драгашъ съ майка му и по-късно отъ братъ му Константинъ, зетъ на българския царь Иванъ Александръ.

 

Наскоро слѣдъ 1355 година, тогавашния български царь Иванъ Александръ (1331—1371) билъ принуденъ, по вътрешни причини, да отдѣли отъ царството си града Бдинъ (Видинъ) заедно сѣ цѣлата му область и да го прѣдаде на по-голѣмия си синъ Иванъ Страцимиръ, който управлявалъ тия земи като самостоенъ „царь”. Сѫщо тъй се отцѣпила и източната приморска область (Добруджа, Силистренско и Варненско), като отдѣлно полунезависимо княжество, управлявано изпърво отъ Баликъ, а сетнѣ отъ Добротичъ, който слѣдъ смъртьта на Иванъ Александръ станалъ независимъ владѣтель.

 

По тоя начинъ, обширното нѣкога царство на Ивана Асена II слѣдъ 1355 година се разпаднало на нѣколко малки държавици: Търновско и Видинско царства, които почти постоянно враждували по между си; Прилѣпското кралство; Велбуждско и Приморско княжества. А Поморавия останала въ чужди рѫцѣ. Така разпокѫсанъ българския народъ не можалъ да издържи силния напоръ на новитѣ завоеватели на Балканския Полуостровъ — турцитѣ. Тѣмъ било лесно да покорятъ една слѣдъ друга тия дребни държавици и въ края на XIV вѣкъ да закрѣпятъ здраво своята власть на Балканския Полуостровъ.

 

Картата прѣдставя разпадането на второто българско царство прѣди подчинението му подъ турското владичество.

 

21

 

 

( 14. — България слѣдъ 1355 година )

 

22

 

 

15. — Етнографската карта на Шафарикъ (1842 г.).

 

Павелъ Иозефъ Шафарикъ (1795—1861), чехъ по народность, е първия славянски ученъ, който се е опиталъ да прѣдстави на карта етнографскитѣ граници на славянскитѣ народи. Картата, която ний даваме тукъ въ факсимиле, е извлѣчена отъ неговата етнографска карта: „Slovansky zemêvid”, излѣзла въ Прага прѣзъ 1842 г, Ний възпроизвеждаме само оная часть отъ картата му, която се отнася до Балканския Полуостровъ и я прѣдаваме въ точнитѣ размѣри на неговата оригинална карта,

 

Шафарикъ не е пѫтувалъ въ Балканския Полуостровъ; но той се е намиралъ винаги въ свръзка съ жители отъ неговитѣ страни, познавалъ е добрѣ историята, езикътъ, литературата и старинитѣ на славянскитѣ народи, и, което за насъ е най-важното, знаялъ е основателно сърбския езикъ и границитѣ на сърбското племе, тъй като е билъ цѣли 14 години (1819—1833) професоръ въ сърбския лицей въ Нови-Садъ (Унгария). Едва въ 1835 г. той е напусналъ тоя лицей и се заселилъ въ Прага, гдѣто и се посвѣтилъ на изучване славянството и славянскитѣ старини — което изучване започналъ още въ сърбския лицей, както казва неговия биографъ. (Вижъ: „La Grande Encyclopédie”, tome 29).

 

Шафариковата карта досежно Балканскитѣ земи не е подробна; но заслугата му състои въ това, че той първъ разграничава — и то много вѣрно — българитѣ отъ тѣхнитѣ съсѣди: сърби, ромѫни, гърци и албанци. Споредъ Шафарика, цѣла почти Македония, Нишко, цѣла Добруджа и даже часть отъ днешна руска Бесарабия сѫ земи населени отъ българи.

 

23

 

 

( 15. — Етнографската карта на Шафарикъ (1842 г.) )

 

24

 

 

16. — Етнографската карта на Ами Буе (1847 г.).

 

Ами Буе (1794—1881), французинъ по потекло, е първия добрѣ подготвенъ за научна работа изслѣдователь, който е пропѫтувалъ Балканския Полуостровъ прѣзъ 1836—1838 години. Неговитѣ многобройни трудове върху Европейска Турция ни показватъ ясно неговото грижливо изучване на пропѫтуванитѣ земи. Първо мѣсто между тия трудове заематъ двѣтѣ му капитални съчинения: „Turquie d'Europe, Paris 1840” (4 голѣми тома) и „Recueil d'itinéraires dans la Turquie d'Europe”, Vienne 1854 (2 тома). Поради тия негови основателни проучвания на самото мѣсто, неговата етнографска карта има извънредно значение. Тая карта изпърво е била приложена само въ нѣколко екземпляра отъ неговото съчинение върху Европейска Турция, като оригинална колорирана саморѫчно отъ автора; но, по-късно, тя се появи въ „Physikalischer Atlas” на Berghaus, отгдѣто ний я възпроизвеждаме факсимиле въ много малко намалени размѣри и съ цвѣтоветѣ на оригинала. Особенно добрѣ сѫ прокарани въ тая карта западнитѣ граници на българитѣ, което се длъжи на най-подробнитѣ изучвания отъ Ами Буе тъкмо на тия покрайнини.

 

П. Н. Милюковъ, първия министръ на външнитѣ работи въ революционна Русия и единъ отъ най-добритѣ съврѣменни познавачи на Балканския Полуостровъ ето какъ се произнася за научната стойность на тая етнографска карта:

 

„Ами Буе самъ е пропѫтувалъ турскитѣ области прѣзъ 30-тѣ години на XIX вѣкъ. Съставената отъ него и напечатана отъ Бергхауза етнографска карта на Балканския Полуостровъ прѣдставя голѣмъ интересъ, като първа но врѣме етнографска карта, която се е появила прѣди да се породатъ тенденциознитѣ спорове на народноститѣ за обладанието на Македония. Поради туй, тая карта прѣдава само онова, което автора е видѣлъ и чулъ на самото мѣсто, безъ каквито и да било понататъшни тълкувания. Славянскитѣ жители на Македония сѫ причислени отъ А. Буе къмъ българитѣ, защото сами себе си наричали „бугари”. (Вижъ: П. Н. Милюковъ — 5 этнографическихъ картъ Македоніи съ текстомъ. СПБ. 1900).

 

Споредъ Ами Буе, цѣла Македония (освѣнъ съвсѣмъ южната ѝ часть) съ западна граница р. Черни Дринъ, цѣлия юженъ басейнъ на р. Морава съ градоветѣ Нишъ, Лѣсковецъ, Враня, Прокупие, Пиротъ и пр., цѣла Добруджа и даже часть отъ руска Бесарабия сѫ земи населени главно съ българи.

 

25

 

 

( 16. — Етнографската карта на Ами Буе (1847 г.) )

 

26

 

 

17. — Етнографската карта на Давидовичъ (1848 г.).

 

Тая карта е сърбска. Въ оригинала тя носи заглавието: „Землѣ у коима пребиваю србљи” и е приложена къмъ книгата на сърбския историкъ Димитри Давидовичъ: „Исторія народа србскогъ издана одъ Димитрія Давидовића и преведена на французкій езикъ одъ Алфреда Винѣрона. Београдъ 1848 г.” Изпърво тая история е била печатана въ Вѣна прѣзъ 1821 год., а новото туй издание, преведено и на френски, е излѣзло на държавни разноски и е било често използувано отъ историци и географи. Фактитѣ: че тая книга е била издадена на срѣдства отъ сърбската държава и е била преведена на френски, не оставатъ никакво съмнѣние, че тогавашното сърбско правителство напълно е одобрявало нейното съдържание и че книгата е била прѣдназначена за чужденцитѣ да могатъ по нея да се запознаятъ съ сърбската история и съ етнографскитѣ граници на сърбското племе.

 

Както въ самата карта, така и въ книгата гдѣто тя е приложена, не само Македония не влиза въ границитѣ на сърбското племе, но въ тия граници не влизатъ и градоветѣ Нишъ, Лѣсковецъ, Враня, Пиротъ, даже Прищина и Нови-Пазаръ.

 

Ний възпроизведохме картата въ факсимиле. Позволихме си само една необходима окраска: понеже много тънкитѣ точици, съ които сѫ означени границитѣ на земитѣ, въ които живѣятъ сърби, не личеха добрѣ въ репродукцията, ний окрасихме съ червенъ цвѣтъ точицитѣ на юго-източната граница — разбира се, възъ основа на самия оригиналъ и съ изискуемата се картографска точность.

 

27

 

 

( 17. — Етнографската карта на Давидовичъ (1848 г.) )

 

28

 

 

18. — Етнографската карта на Проф. Дежарденъ (1853 г.).

 

И тая карта е сърбска. Тя носи заглавие: „Србія и землѣ у коима се србскій говори и пр. одъ Проф-а К. Дежардена у Београду 1853 г.” Нейния съставитель, макаръ да носи френско име, билъ е на врѣмето си единъ отъ най-образованитѣ сърбски професори. Самъ автора скромно бѣлѣжи въ нея, че тя е съставена „по Давидовича и други сърбски описатели”. И наистина, картата прѣдставя границитѣ на сърбската говорна область, както сѫ ги схващали тогавашнитѣ сърбски учени, които не сѫ били още заразени отъ шовинистичния пансърбизмъ. Като такава, тая карта е единъ много цѣненъ документъ противъ сърбскитѣ претенции въ днешно врѣме.

 

Както е лесно да се констатира, и въ тая карта Македония не влиза въ „земитѣ, въ които се говори сърбски”. Не влизатъ въ тия земи и градоветѣ Бѣла-Паланка, Пиротъ, Лѣсковецъ и Враня.

 

Не може да има никакво съмнѣние, че ако тая карта (както, впрочемъ, и картата на Давидовичъ) бѣше била издадена прѣди 1833 г., то басейна на р. Тимокъ нѣмаше да влиза въ „границитѣ, гдѣто живѣятъ сърби” и „гдѣто се говори сърбски”. Защото тоя басейнъ биде отстѫпенъ отъ Турция на Сърбското Княжество едва въ 1833 г. А извѣстно е отъ сърбската история, че долинитѣ на рѣкитѣ Тимокъ и Нишава до Куновица планина не сѫ влизали никога въ границитѣ на Сърбия, нито даже въ врѣмето на Душана, когато Сърбия е била най-велика, нито дори въ границитѣ на Сърбската Патриаршия въ Ипекъ. Тия факти сѫ констатирани съ карти въ „Историја србског народа” од Проф. Ст. Станоевича, която история е най-добрия сърбски учебникъ по прѣдмета и, като такъвъ, се изучава въ всички сърбски гимназии.

 

29

 

 

( 18. — Етнографската карта на Проф. Дежарденъ (1853 г.) )

 

30

 

 

19. — Етнографската карта на Лежанъ (1861 г.).

 

Гийомъ Лежанъ (1828—1871) е билъ единъ отъ най-усърднитѣ и най-смѣлитѣ френски експлоратори-географи. Той е пропѫтувалъ Европейска Турция на два пѫти: прѣзъ 1857—58 г.г. и 1867—69 г. г., втория пѫть, като френски вице-консулъ. Цѣль на неговото пѫтуване, извършено по порѫчка отъ френското правителство, е била: да изработи карта на Европейска Турция. Прѣждевременната смъртъ не му позволи да стори туй; но той успѣ да напечати доста цѣнни трудове върху географията и етнографията на Европейска Турция, видно мѣсто между които заема издаденото на френски и нѣмски негово съчинение: „Ethnographie de la Turquie d'Europe. Par G. Lejean. Gotha, Justus Perthes, 1861 г.”. Това именно съчинение е придружено отъ една етнографска карта, която ний и възпроизвеждаме тука. Въ тая своя карта, Лежанъ е пропусналъ нѣкои грѣшки, каквито сѫ.: показването извънредно много турци въ източна България и означаването на сърбски поселения въ Охридско и на ромѫнски поселения въ Врачанско; но, затова пъкъ, поправилъ е на много мѣста извѣстни грѣшки на своитѣ прѣдшественници по разпространението на българитѣ въ Нишко и въ Добруджа.

 

Споредъ Лежана, цѣла почти Македония (освѣнъ Солунъ и една ивица отъ юго-източна Македония), цѣло Нишко, край-морската часть на Добруджа и часть отъ руска Бесарабия сѫ земи прѣимущественно български.

 

31

 

 

( 19. — Етнографската карта на Лежанъ (1861 г.) )

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]