4.2. Руско-българските взаимоотношения в края на IX и първата половина на X в. (882—945 г.)
Нов етап в историята на руско-българските взаимоотношения започва с образуването на Древноруската държава, „Русь”, известна повече под названието Киевска Русия (882—1132 г.). Средата на IX в. е важен момент в руската история. Тогава се оформят окончателно двете източнославянски политически обединения: едното в Южна Русия по Среден Днепър с център гр. Киев, в което главна роля играят поляните. Другият политически център е на север с главен град Новгород. Поради обстоятелството, че поляните, както и съседните им северяни и вятичи, са се намирали под властта на хазарите, инициативата за образуването на новата държава поел северният политически център. През 862 г. след вътрешни междуособици, по инициативата на една от враждуващите слалянски групировки, в Новгород се установил варяжкият (нормански) вожд Рюрик заедно със своята дружина. Опирайки се на нея и влизайки в тесен съюз със славянската племенна върхушка, Рюрик укрепил властта си в Новгородската област. Той се разправил сурово с недоволните от неговата власт, като част от тях избягали в Киев.
През 879 г. Рюрик починал и поради малолетството на сина му Игор новгородски княз фактически станал неговият родственик Олег. През 882 г. Олег предприел своя знаменит поход на юг по Днепър, убил по измамнически начин киевските князе Асколд и Дир и обединил под своя власт двата източнославянски политически центъра. Столица на новообразуваната държава станал град Киев.
Образуването на Древноруската държава било крупно събитие в руската и европейска история. С нейното възникване източните славяни отхвърлили чуждата власт, излезли отново на историческата сцена и започнали да играят доминираща роля в историята на Източна Европа.
Управлението на първия общоруски княз Олег (882—912 г.) е и първият блестящ период в политическата история на Киевска Русия. Веднага след установяването си в Киев той с помощта на варягите предприел енергични действия за покоряването на околните източнославянски племена. През 885 г. руският летописец вече могъл да заключи: „И бѣ обладая Олегъ поляны, и деревляны, и сѣверяны, и радимичи, а съ уличи и тѣверци имяше рать” [557].
119
Другият важен момент от управлението на Олег е знаменитият му поход срещу Цариград през 907 г. Това е един от най-успешните руски походи срещу византийската столица, което се вижда както от текста на летописа, така и от съдържанието на договорите, сключени между русите и гърците през 907 и 912 г. [558]
За времето на княз Олег нямаме никакви сведения за преки политически връзки между Русия и България. Не можем да посочим и някакви косвени податки, които биха ни позволили да правим догадки за политически или военен съюз между двете държави. Въпреки това в историческата литература неведнъж са изказвани предположения, граничещи с увереност, че подобен военен съюз е бил осъществен по времето на Олег и Симеон. Този хипотетичен съюз е обоснован от обстоятелството, че и Олег, и Симеон воюват срещу Византия и следователно той би бил напълно закономерен и естествен. На второ място се изтъква сведението на руската летопис, че по времето на похода руският княз събрал много войски „и съ сими со всѣми поиде Олегь на конех и на кораблех” [559]. Следователно трябва да се предполага, че част от руските дружини са минали през българска територия, а това предполага и наличието на военен съюз между двете страни. В действителност, както ще видим след малко, руските войски никога не са минавали през българска територия, с изключение при похода на Святослав, който първоначално бил насочен пряко срещу България.
Може би един от първите, който говори за съюз между Олег и Симеон, е руският писател Иван Елагин в своето съчинение, написано през 1790 г. Като описва благополучието на Киев по времето на Олег, той пише [560]: „Торговля привлекла болгаров и прочих чужеземцов, и приносили в него [в Киев] богатство; а цареградцы деющие куплю, благонравие поселяли. Тогда Леон император, наняв бранное угорское [маджарско] воинство, пустил его на землю Болгарскую, союзную Киеву, и страшное причинил разорение. Болгарский цар Симеон хотя собрав свое войско и устремился, поелику возможно, противиться нападающим; но безсилие его уступило мужество угров.” След като Симеон се справил с угрите, „союзник его Олег, не взирая на благополучный оружия его успех, намеревался отместить виновнику болгарскаго разорения и к войне против Леона греков приуготовился” [561].
Откъде е почерпил И. Елагин тези сведения, е трудно да се каже, но според нас това са по-скоро предположения на самия автор.
Предпазлив опит да свърже похода на Олег с дейността на цар Симеон прави в по-ново време и М. Тихомиров. Но непонятно защо в случая той се позовава на известния надпис от 904 г. от с. Наръшкьой (северно от Солун), където по това време е минавала българо-
120
византийската граница [562]. В надписа между другото се споменава за Θεοδώρου ὀλγουτρακανοῦ (т. е. „олгутракан Теодор”), по времето на когото е издялан надписът [563]. Явно подведен от Ф. Успенски, който в ὄλγου вижда руското собствено име Олег [564], М. Тихомиров се стреми да го свърже по някакъв начин с княз Олег; но той чувства нестабилната почва, на която е стъпил, и отминава, без да направи никакви изводи [565]. В действителност прабългарската титла олгутракан няма нищо общо с руското име Олег и по-специално с руския княз [566].
Неудачен е и опитът на М. Тихомиров да използва и еврейското известие за руския княз Хелгу, който уж загинал в Тракия (Paras или Tiras) [567]. В действителност доказано е, че въпросният Хелгу е друго лице и е действал не в Тракия, а в Персия (Paras) [568]. M. Левченко отхвърля като несъстоятелни и другите доводи на М. Тихомиров [569]. Следователно последният има всичкото основание да заключи: „Походите на Олег и Игор се намирали в определена връзка със събитията на Балканския полуостров, макар за нас да е все още трудно да установим характера на тази връзка” [570].
Един от доводите на М. Тихомиров, както и на някои други, е че уж част от руските войски, минали през България. Това е едно от известията на руския летопис, което е озадачавало редица изследователи. М. Тихомиров справедливо се пита: „По какъв начин походите на Олег и Игор срещу Цариград са могли да останат незабелязани в България, покрай бреговете на която са се движели руските ладии и през територията на която е трябвало да преминат тези войни, движещи се в Олеговия поход, според летописта, „на конех” [571].
В действителност в „Повесть временных лет” се говори: „И съ сими со всѣми поиде Олегъ на конех и на кораблех” [572]. Подобно нещо виждаме и във втория поход на княз Игор през 944 г.: „Поиде на Греки въ лодьях и на конихъ” [573].
С това пред нас се поставя важният въпрос: как трябва да се разбират тези места от летописта и действително ли руските войски през X в. незабелязано от никого са минали през България?
Съветският историк С. Азбелев в две аналогични статии доказа убедително, че походите на русите към Цариград са се извършвали само по море [574]. Според него походите през България неизбежно биха довели до военен конфликт и биха завършили така както и похода на Святослав. Ако между България и Русия е имало военен съюз, то българите биха били споменати в списъка на съюзниците, където са указани и най-малките племена. Походът през България би изтощил руските войски и би отслабил тяхната ударна мощ в района на Цариград; би се нарушил елемента на внезапност, който е едно необходимо условие за успеха на всеки поход. Всички останали походи (860, 941, 1043 г.) са извършвани според летописа само по
121
море. След похода от 907 г. се казва, че византийският данък бил разпределен между войните от „корабите” [575]. За сухопътна армия нищо не се споменава.
И действително при внимателно разглеждане на летописния текст става ясно, че походите са били само морски. С 2000 „кораби” (ладии) с по 40 души във всяка русите дебаркират внезапно в околностите на Цариград и действат само в неговия район. За военни действия в други райони не се говори. Успехът на русите е бил обусловен преди всичко от внезапността и бързината на техните действия. Ако те са се движели по сухо, военните действия биха започнали още на византийската граница. От броя на войните в ладиите (всичко 80 000 души) се вижда ясно, че цялата войска е пренесена по море. При завръщането си в родината според летописа цялата войска била натоварена на ладиите [576].
Много показателен в това отношение е вторият поход на княз Игор от 944 г. За него пак се говори, че Игор „поиде на Греки въ лодьях и на конихъ, хотя мьстити себе”. Но от по-нататъшния текст става ясно, че в този поход русите са стигнали само до Дунава, тъй като гърците научили за него и изпратили при тях „боляри”. Последните предложили на русите много скъпи платове и злато с условие да се откажат от похода. Тогава по съвета на своята дружина Игор се съгласил с предложенията на гърците и се върнал назад [577]. Следователно изразът „поиде на Греки въ лодьях и на конихъ” се отнася само за движението на русите от Киев до устието на Дунава, докъдето те са стигнали.
Според нас това място от руския летопис има най-голямо значение за разрешаването на интересуващия ни въпрос, и то доказва по безспорен начин, че русите и в своя поход от 907 г. не са минали през България. Изразът „поиде Олегъ на конех и на кораблех” се отнася за движението на руските дружини от Киев до дунавските устия, а може би и само до устието на Днепър.
Ясно е, че за своите походи Олег и Игор са събирали войни от различни източнославянски племена, както и от други съседни народи. Сборните пунктове са били Киев и устието на Днепър. Естествено, че от Киев е потегляла най-многобройната, основната част от войската начело с княза и болярите. Много трудно е да се предположи, че тази огромна войска се е движела по Днепър само на лодки, като се имат предвид трудностите при преминаването на праговете и постоянната опасност от страна на печенегите. Една значителна част се е движела покрай брега на коне, като е охранявала войните в лодките, княза и болярите. Едва в устието на Днепър цялата войска се е прехвърляла на лодки и е започвала своя стремителен поход на юг [578].
122
Следователно засега ние не разполагаме с никакви достоверни преки или косвени сведения за някакъв съюз или политически връзки между Русия и България при Олег. Тук би могло да се обърне внимание на едно сведения от Йоакимовия летопис (предадено у В. Татишчев): „По сем [след убийството на Асколд] Олег облада всю страну ту, много народы себе покори, воева же на греки морем и принуди мир купити, возвратися с честию великою и богатствы многими. Повоева же козары, болгоры и волоты до Дуная” [579].
От това сведение се вижда, че Олег е имал редица военни стълкновения с народите, които са ограждали Киевска Русия от югоизток, юг и югозапад до Дунава и са препятствали на нейния излаз на Черно море. То е в унисон и е допълнение на данните на „Повесть временных лет”. То потвърждава нашето мнение за активния военен натиск върху южните племена и народи, започнат още по времето на Асколд и Дир. Олег е бил естествен продължител на тази политика. Но той е разполагал с много по-големи ресурси и възможности за нейното провеждане и трябва да се предполага, че неговите удари са били много по-силни и нанасяни в по-голяма дълбочина. Ясно е, че под „болгоры” в Йоакимовия летопис трябва да се разбират черните българи по Долното Поднепровие и Приазовието, а не дунавските българи. В своята южна политика за Киевска Русия е било от първостепенно значение да си осигури свободен достъп и безопасен път по р. Днепър и излаз на Черно море. Но наред с това Киевска Русия е трябвало да брани и своята национална територия, която много често е била предмет на чуждо посегателство. Смятаме, че именно така трябва да се разбира посоченото място от Йоакимовия летопис.
Наред с това цитираното място като че ли предполага и някакви военни действия и в самия район на дунавските устия. Споменава се за борби на Олег с „волотите” (т. е. волохи или влахи). Това естествено не е изключено, особено като имаме предвид историята на Олетовото управление. Но откъслечното и единствено сведение на Йоакимовия летопис не ни дава основание да твърдим това с положителност. Историята на Олеговото управление е дадена в него съвсем накратко и схематично и споменаването на Дунава по-скоро би трябвало да се разглежда като най-западния пункт на района, в който е действал Олег.
Походът срещу Цариград от 907 г. е последният известен ни външнополитически акт на Олег. Успехът на руското оръжие и тежкото вътрешно и външнополитическо положение на Византия имали за резултат подписването в 912 г. на един от най-изгодните за Русия договори с гърците: русите получили редица изгоди и облаги във византийската търговия, били дадени и редица привилегии на руската търговска колония в Цариград [580].
123
След похода и подписването на мирния договор отношенията между Русия и Византия се нормализирали за продължителен период от време. Византийското правителство имало възможност да съсредоточи своите усилия в борбата си срещу арабите и българите. Наскоро след това, според руския летопис, Олег починал и великокняжевският престол в Киев бил зает от сина на Рюрик И г о р (912—945 г.). Руското правителство било заинтересовано да поддържа нормални търговски и политически връзки с Византия въз основа на изгодния за нея договор, а от своя страна Империята се стараела да привлече северните си съседи срещу своите вътрешни и външни противници. Във византийската войска се намирали постоянно руски (т. е. варяго-руски) наемни отряди, изпращани и попълвани от руския княз [581].
Наред с това имаме известно основание да смятаме, че Симеон е правел опити да привлече русите в своята борба против Византия. Известно е, че подготвяйки войната от 916 г. Симеон се опитал да привлече печенегите, които живеели на североизток от Дунава. „Но Симеон не сполучил да постигне целта си, защото византийското злато и подаръци се ценели. . . много по-високо, отколкото голите старания на българския цар.” [582]
Във връзка с това патриарх Николай Мистик в писмото си от 917 г. пише: „Ти знаеш добре, че Вогас е назначен за стратег на Херсонес. Този именно стратег на Херсонес не преставаше да донася постоянно, че българите полагат голямо старание да привлекат също и печенегите и някои други народи и племена по онези места за нападение и война против ромеите. И не може да се рече, че за тези работи той ту казва, ту мълчи, но непрекъснато и всеки ден досаждаше с тези писма и речи на нашите уши и сърца” [583].
От писмото става ясно, че Симеон е разчитал преди всичко на печенегите, а по-малко на другите народи (включително и на русите), по отношение на които византийската дипломация се оказала по-гъвкава и действена. (Характерно е, че печенегите сами са съобщавали на византийците за изпратените при тях български пратеници). Следователно по отношение на северните си съседи Симеон не е могъл да разчита на някакъв успех.
През 921/922 г. българският цар предприел своя знаменит поход срещу Цариград. За Империята настанали тежки дни. Същата година (922) Николай Мистик изпратил до Симеон едно от своите писма, в което се казва: „Изслушай ме, любими сине, защото сега съм уязвен от още по-силна болка. Защото, доколкото мога да разбера, поради императорското старание да се противопоставя срещу вашата власт и твоя народ подготвя се или пък ще се подготви твърде силно раздвижване на русите и заедно с тях на печенегите,
124
па още и на аланите и на западните турки [584], които всички се споразумели и са започнали война срещу тебе” [585]. По-надолу в същото писмо той продължава: „Знай, повтарям, че аз колко годе съм разбрал смисъла на царското движение срещу вас, то те [586] няма да престанат да подбуждат за вашето погубване всеки народ — нито турките, нито аланите, нито печенегите, нито русите и други скитстки племена — дотогава, докато последните не изтребят българския народ съвършено” [587].
Няма сведения в какво точно се е състояла тази подготовка и не можем да определим степента на нейната достоверност. Възможно е, предвид тежкото положение на Империята, патриархът да е преувеличил някои неща. Но, от друга страна, не може да се допусне, че това е чиста измислица. Патриархът явно е имал предвид руско-византийските съюзни отношения, за които Симеон не е могъл да не знае.
Със смъртта на Симеон и подписването на българо-византийския мирен договор (927 г.) се слага край на дългогодишното военно съперничество между двете страни и на кръвопролитните войни. При цар Петър I между България и Византия се установяват съюзни отношения и в страната постепенно започва да прониква византийското политическо и културно влияние [588].
В условията на добросъседските българо-византийски отношения през 941 г. русите извършили ненадейно следващия си поход срещу Византия, първия от управлението на княз Игор. Причината за него трябва да се търси вероятно в неспазване на договорните отношения от страна на Византия, заложени в руско-византийския договор от 912 г. През този период Византия се освободила от българската военна заплаха, стабилизирала положението си в борбата с арабите и дори минала в настъпление [589]. С други думи, тежката военна криза, в която се намирала Империята в началото на X в., постепенно отминала. При това положение византийското правителство очевидно счело за излишно да се придържа стриктно към клаузите на руско-византийския договор [590]. Вероятно тук ставало въпрос за значителните привилегии, дадени на руските тьрговци, както и правото им за безмитна търговия в Цариград [591].
Според „Повесть временных лет”, „в лѣто 6449 [941 г.]. Иде Игорь на Греки. И послаша болгаре вѣсть ко царю, яко идуть Русь на Царьградъ, скѣдий 10 тысящь. Иже придоша, и приплуша и почаша воевати Вифиньскиа страны, и воеваху по Понту до Ираклиа и до Фафлогоньски земли” [592]. Но този поход завършил с неуспех за русите. Византийците успели да унищожат една голяма част от руската флотилия с така нар. „гръцки огън”.
125
Въпреки неуспеха си след три години в 944 г. (според Троицкия летопис в 943 г. [593]) Игор предприел втори поход. „В лѣто 6452 [944 г.]. Игорь же совкупивъ вои многи, варяги, Русь, и поляни, словѣни, и кривичи, и тѣверьцѣ, и печенѣги наа, и тали у нихъ поя, поиде на Греки въ лодьях и на конихъ, хотя мьстити себе. Се слышавше корсунци, послаша къ Раману, глаголюще: „Се идуть Русь бещисла корабль, покрыли сут море корабли”. Тако же и болгаре послаша вѣсть, глаголюще: „Идуть Русь, и наяли суть к собѣ печенѣги”. Се слышавъ царь посла к Игорю лучиѣ боляре, моля и глаголя: „Не ходи, но возьми дань, юже имал Олегъ, придамь и еще к той дани”. Тако же и къ печенѣгомъ посла паволоки и злато много. Игорь же, дошед Дуная, созва дружину, и нача думати, и повѣда имъ рѣчь цареву. Рѣша же дружина Игорева: „Да аще сице глаголеть царь, то что хочемъ боле того, не бившеся имати злато, и сребро, и паволоки? Егда кто вѣсть; кто одолѣеть, мы ли, онѣ ли? Ли с моремъ кто свѣтенъ? Се бо не по земли ходимъ, но по глубинѣ морьстѣй: обьча смерть всѣмъ”. Послуша ихъ Игорь, и повели печенѣгомъ воевати Больгарьску землю; а самъ вземъ у грекъ злато и поволоки и на вся воя, възратися въспять, и приде къ Киеву въ свояси” [594].
На следната година (945) бил сключен нов руско-византийски договор [595], според който привилегиите на русите (по-специално в цариградската търговия) били значително ограничени, а задълженията им увеличени [596].
От сведенията за похода може да се направят и някои изводи за отношенията между русите и българите. На първо място става ясно. че българите държели на добрите си отношения с Византия, с която имали най-тесен допир. Затова те сметнали за необходимо, а може би са били и договорно задължени, да предупредят византийците за двата похода на Игор. От текста на летописа се вижда също, че след приключването на втория поход, Игор изпратил печенегите да воюват против българите. Обикновено това сведение се тълкува в смисъл, че този акт е резултат на недружелюбната политика която заели българите. Но тук би трябвало да се има предвид и едно друго обстоятелство: събраните за похода печенеги не са могли да се върнат у дома си с празни ръце; те биха останали разочаровани и неудовлетворени и биха се обърнали срещу самия Игор. Постъпката на руския княз може да се прецени като опит да отклони от себе си печенежката опасност.
По такъв начин и по времето на Игор нямаме никакви сведения или податки за политически контакти между българи и руси. Възможно е такива да е имало, но те са били спорадически и не са играели съществена роля в политическия живот на двете страни. Както се вижда, доминиращ момент във външнополитическата история на
126
Русия и България били отношенията им с Византия. И нещо повече, политическите връзки между двете славянски страни били обусловени и подчинени на взаимоотношенията им с нея. Това говори за голямата роля, която играела Империята в целокупния живот на двете страни.