II. Склавини и анти в долнодунавските земи
Както се изтъкна в предишната глава, един от белезите на славянската диференциация е появата на различни названия за отделните славянски народи (или етнически групи). При това особено важно е, да се прави разграничение между отделните племенни названия и названията на по-големите етнически групи (бъдещите славянски народи). Това е толкова по-важно, като се има предвид че обикновено една етническа група (по силата на различни причини) получава названието на едно от своите съставни племена, което е играело ръководна или доминираща роля в целокупния живот на племенния съюз. И обратно, при разпадането на една етническа общност общонародностното название може да се запази само за една част на новообразувалите се етнически групи.
Тези основни положения се отнасят и за славяните. Известно е от изворите, че в древността те са носили общото название в е н е д и. Но това положение вече не се отнася за VI в. Макар и Йордан да говори за венети, когато описва събитията от IV в., той намира за необходимо да отбележи, че „с е г а [т. е. през VI в.] те се явяват под три имена, т. е. венети, анти и склавини” [250]. Византийските автори от VI в. нямат общо название за славяните. Всичко това свидетелства, че славянската диференциация през VI в. е била вече свършен факт и че тя е продължавала да се задълбочава с ускорен темпове.
Като се абстрахираме от названието венеди, което през VI в. се отнася само за западните славяни, за източните и българските славяни, в случая ние си служим с названията както ги намираме във византийските извори: анти (Ἄνται, Antes) и склавини (Σκλαβῆνοι, Σκλαυνοί, Sclaveni, Σκλάβοι). Но трябва да се има предвид, че тези названия са в известна степен условни. Ние не знаем какво е било точното самоназвание на двете славянски групи. Може да се счита за общоприето мнението, че терминът склавини е гръцка форма на самоназванието словѣне (или славини), както го срещаме от IX в. нататък [251]. Това самоназвание, както е известно, постепенно придобива общославянско значение и за да се избегнат
58
недоразуменията за събитията от VI в. ние условно си служим с гръцката форма, без да сме напълно убедени, че това самоназвание се е произнасяло именно славяни. Като формален претекст може да ни послужи обстоятелството, че за VI в. не разполагаме с точната форма на славянското произношение.
Що се отнася до източните славяни, не ни е известна дори и приблизителната форма на тяхното самоназвание. Може да се счита общоприето схващането, че терминът анти не е славянски, а има чужд произход, вероятно ирански или тюркски [252]. Вл. Георгиев го определя като праславянски [253]. Ако този термин има чужд произход, то тогава е разбираем стремежът на някои учени да отъждествят антите с дулебите, с които те си съвпадат по място и по време [254]. Но всички тези проблеми около названията не представляват обект на нашето изследване.
* * *
Ако може да се приеме, че отделните славянски етнически групи се формират още в славянската прародина, то пита се, дали не може да се определи и тяхното положение в нея.
Според Л. Нидерле българските славяни, или „протобългариге”, както той не твърде прецизно ги нарича, „са заемали югоизточния ъгъл на (славянската) прародина” [255], източно от сърбите, или някъде между Горна Висла и Карпатите. Това определение е напълно приемливо и е обусловено от по-нататъшното движение и териториално разселване на славяните. Според него през този период славянските народи още не са били оформени, но веднага след това говори за „слаба диференциация”, и че „диалектологическите центрове се разполагали. . . в този порядък, в какъвто били впоследствие на юг” [256]. Л. Нидерле счита, че прародината на източните славяни е обхващала целия басейн на р. Припят и Волиния, а на изток достигнала р. Десна [257].
Интересна е и хипотезата на проф. Самуил Бернщейн, който въз основа на езикови данни търси разпределението на славянските етнически групи в славянската прародина. Според него южните славяни (централният поддиалект на източнославянския диалект) са заемали пространството между реките Западен Буг и Горин в днешна Западна Украйна, като на юг са достигали до Горен Днестър. Северната половина на тази полоса заемали българските славяни, а южната — сърбохърватските [258]. Източните славяни (източният поддиалект на източния диалект) заемали територията между р. Горин и Среден Днепър [259].
Тази схема на С. Бернщейн е малко изкуствена, понеже с нея той се стреми да обясни някои езикови аналогии между българския и
59
балтийските езици, затова той изтегля българските славяни на север в басейна на Горен Припят. Но у него е плодотворна мисълта, че южните славяни са заемали част от днешна Западна Украйна, но в действителност не северозападна, а югозападна, което се потвърждава от редица други обстоятелства.
За определяне прародината на склавините разполагаме с едно много сигурно свидетелство у Йордан. Според него „склавините обитават от Новиодунум и така нареченото Мурсианско езеро чак до Данастър и на север до Вистула” [260]. Това е склавинската територия през VI в., но тъй като при разселването на славяните северната и източна граница на склавините останала непроменена, то тя е била и съответната граница на склавинската прародина. Северната склавинска граница, която от този пасаж не е много ясна, се доуточнява от територията заемана от венетите, живеещи по течението на р. Висла северно от склавините [261]. „А антите, които са най-храбри от тях, живеят от Данастър чак до Данапър, гдето се извива Понтийското море” [262]. Тези сведения Йордан е получил естествено не по личен път, а от самите славяни, които добре са знаели, коя е древната граница на техните земи и кои живеят северно от тях. Следователно склавинската прародина и през VI в. (а и по-късно) се е включвала все още в състава на склавинската (славянобългарската) територия, която по това време е стигала на юг до Дунава.
От съпоставените данни у Йордан за границите между трите славянски племенни групи трябва да се предполага, че северната граница на древната склавинска територия е минавала по горното течение на р. Висла до устието на р. Сан, която пък от своя страна заедно с притока си Вишня и р. Днестър е била източната склавинска граница. Следователно древната склавинска територия е обхващала днешна югоизточна Полша, източна Словакия и югозападна Украйна. (Тук някъде в посочения район в непосредна близост със склавините са обитавали и сърбите и хърватите; но ние не сме в състояние дори приблизително да установим какво е конкретното географско разположение между трите южнославянски народностни групи).
За определяне древната склавинска територия изключително значение имат лингвистическите наблюдения на съветския езиковед Владислав Илич-Свитич. В района на Северните Карпати и на белязаната по-горе територия той успява да установи една група от архаични южнославянски думи, които се срещат само в диалектите на западноукраинското (гуцули, бойки, лемки), южнополското и източнословашко население [263].
Това са на първо място думите:
Планина — укр. (гуцул.) полони́на; пол. (Подгалие) połonina, płonina; словаш. pláň, planina, pláňava.
60
Бърдо — укр. бéрдо; словаш. brdo, bardo.
Дял, дел (хребет) — укр. діл; пол. dziáł.
Слоп, преслоп (седловина) — укр. прислóп, слопець; пол. słop, slopki; чеш. slopec, přìslop.
Рупа (яма, пещера) — укр. рýпа; словен, rúpa.
Занога (котловина) — укр. занóга.
Извор — укр. із вір, ізвор, звор; словен, izvór.
Скок (водоскок, речни прагове) — укр. скóки, ускок; словаш. skoky.
Грохот (каменист сипей) — укр. грехіт.
Бревно — укр. бéрва.
Пърт (пъртина, пътечка) — укр. перть; пол. perć, pyrć; словаш. prŤ, pŕŤ, pírŤ, pyŕta.
Пътека — укр. путішка.
Наличието на тези както и на други думи в говорите на местното население В. Илич-Свитич свързва с продължителното пребиваване на южните славяни в северокарпатската област не по-късно от III в. [264]. С това той обяснява и обстоятелството, че някои от тези думи, свързани днес предимно с планиския ландшафт, в тези диалекти са свързани с равнината, т. е. те са запазили най-старото си славянско значение, когато според В. Илич-Свитич южните славяни още не били стигнали до Карпатите и тези думи не били преосмислени съобразно характера на планинския ландшафт.
Лексическият коментар, извършен от съветския учен, още веднъж доказва наличието на трайни славянски диалекти още в славянската прародина. В противен случай тези езикови наблюдения не биха били възможни [265].
Що се отнася до източнославянската прародина, то, както видяхме, е очертана в общи линии от Йордан [266]. Но този автор не знае северната граница на антите. Днес източнославянската територия се определя сравнително точно по разпространението на т. нар. корчакска археологическа култура, източен вариант на общославянската пражка култура от VI в. [267]. По откритите находища на тази култура става ясно, че източните славяни действително са обитавали територията между реките Днестър и Днепър на север, включително и басейна на р. Припят, южната източнославянска граница е съвпадала приблизително с южната граница на лесостепната област (горното течение на Южен Буг и р. Рос) [268].
Следователно в един твърде продължителен период от време източните ни българските славяни са живеели в непосредна близост, разделени от горното течение на р. Днестър и, вероятно, от р. Сан и притока ѝ Вишня. Именно на тази територия и в тази отдалечена епоха се е започнала и историята на руско-българската взаимност,
61
но за която ние не разполагаме с никакви сведения. Ние не знаем какво е било дори приблизителното историческо развитие на отделните славянски етнически групи преди VI в. Все пак като имаме предвид началото на тяхната писана история, можем да допуснем без колебание, че през първите векове на нашето летоброение склавините и антите са се развивали като един от най-многочислените народи в Източна Европа, което се доказва от тяхната повишена военна активност през средата на I хилядолетие. По-точно, тази военна активност е била обусловена от значителното препятствие, което те имали да преодоляват в басейна на Долния Дунав — могъщата Византийска империя. Това движение на юг е започнало много преди VI в., но то е останало незабелязано поради неговия почти мирен характер, или по-точно това движение не е засягало интересите на Империята.
С това движение на юг са свързани и първите исторически сведения, за взаимоотношенията между източните и южните славяни. Но както се отбеляза, това съвсем не означава, че този период бележи началото на тяхната взаимност. През този период тя се обогатява само с някои нови характерни моменти, обусловени от конкретната историческа обстановка.
Когато византийските историци от VI в. ни дават първите по-подробни сведения за склавините и антите, ние се натъкваме на едно привидно противоречие, свързано с разширяването на антската територия на юг. От една страна, византийските извори ясно говорят за Днестър като за граница между двата славянски народа, а, от друга, че антите вече са се установили по левия бряг на Долни Дунав. Освен редицата косвени сведения, към събитията ог 537 г. Прокопий направо пише: „Повечето от тях били хуни, склавини и анти, които живеели отвъд реката Истър, недалеч о нейния бряг” [269]. В действителност тук няма никакво противоречие — границата между антите и склавините, между техните основни територии (между склавинската и антската земя, по думите на византийските автори) си оставала реката Днестър както през VI в., така и през следващите векове [270]. Но през VI в., по време на общото склавинско движение на юг, част от антите правят значителен опит да се установят трайно по Долния Дунав, като отсядат временно на склавинска територия по левия бряг на реката.
Кога антите в своето движение на юг преминават днесгърската граница, няма точни сведения. Но една приблизителна датировка би могло да се даде.
До началото на VI в. движението на славяните на юг и изток било сравнително мирно (или поне така изглежда поради липса на исторически извори). Местоположението, което заемали склавините и антите в своята прародина, както и тяхното следващо многовековно
62
историческо развитие, като че ли предполагало разселване на склавините към Балканския полуостров, а на източните славяни — към просторите на европейския североизток. От друга страна, още от зората на славянската история и чак до XVIII в., движението на източните славяни към Черно море и Дунава било постоянно осуетявано от гъсти маси номадски народи, които азиатският Изток непрекъснато бълвал към Северното Причерноморие и Средна Европа. Тази борба на източните славяни със степните народи води началото си може би още от времето на скитите; но първите сведения за нея се отнасят към втората половина на IV в., т. е. към края на готското надмощие в черноморските степи (II—IV в.). Откъслечните сведения у Йордан за неравната и жестока борба между готите и антиге ок. 375—376 г. [271] са първите любопитни страници от политическата история на източните славяни достигнали до нас.
Все по това време (ок. 376 г.) в Северното Причерноморие се появяват хуните, които разгромили готската държава и установили своето надмощие в земите северно от Долни Дунав. Хунското нашествие било истинска катастрофа не само за готите, но и за всички скито-сарматски, дако-тракийски и германски народи, обитаващи този район. Това било трагедия и за антите и склавините, чиито поселения били разгромени, а самите ге включени в състава на хунската империя [272]. По всяка вероятност хунското нашествие ликвидирало aнтския племенен съюз, изграден в борбата на антите с готите, и евентуално политическата организация на склавините [273]. Но в случая, за нас е важен безспорният факт, че хунското нашествие прекъснало движението на славяните на юг и, както смятат повечето изследователи, една значителна част от славянските племена отново се изтеглила на север в труднодостъпните, и безопасни гористи райони [274].
С разпадането на хунския племенен съюз (453 г.) пътят за движението на „многолюдния славянски народ” бил открит и нямало вече такава сила, която да му се противопостави. Значителното увеличение на населението, вътрешното социално и икономическо развитие тласкали все по-силно славяните да търсят нови поселения към богатите, плодородни и слънчеви долини на Югоизточна Европа.
Каква е историята на ранното славянско проникване на юг, не може точно да се определи. За нас е важно да установим, че след 453 г. в това движение към Долнодунавските земи се осъществява първият по-близък контакт между южните и източните славяни, ако се абстрахираме от обикновените съседски взаимоотношения между двата бряга на Днестър и евентуалното движение на някои антски групи на запад, увлечени от хунското движение. Но всичко това е само в областта на вероятните предположения и догадки, които не могат да бъдат подкрепени с някакви по-сигурни данни [275].
63
В тази връзка трябва да споменем един от важните извори за този ранен период, римската карта на Касториус (известна също под названието Пойтингерова карта, Tabula Peutingeriana) от II—IV в., тъй като тя засяга източносклавинската територия, граничеща с тази на антите. На нея в днешна Средна Бесарабия се чете етническото название Venedi [276], под което, според единодушното мнение на изследователите, трябва да се разбират славяните. Но за кои славяни става дума: южните или източните? Като имаме предвид всичко казано дотук, както и обстоятелството, че по това време достъпът на антите до тези места е бил затворен от готите, то можем да изкажем убеждението, че в случая под венеди трябва да се разбират склавините. Тук могат да се приведат и сведенията на Евсевий Кесарийски (IV в.) и Алцим Авит (края на V в.), които говорят за „склави” между народите северно от Долния Дунав [277].
Малко по-късно, през втората половина на V и началото на VI в., когато славяните започват да тревожат Византийската империя, територията северно от Дунав била плътно заета от тях, или по-конкретно, територията на древна Дакия става склавинска земя. Тук можем да направим известна уговорка за Трансилвания, или по-точно за земите между реките Тиса и Алута (дн. Олтул), където са господствали гепидите. За нас този факт е важен дотолкова, доколкото източна Дакия (между Карпатите и Днестър), а по-късно и в нейната южна част (дн. Влахия) е била основната склавинска територия, ядрото на склавинската формация.
По такъв начин стигаме до бурното време, за което в изворите е отбелязано, че склавините и антите, заедно с други варварски народи, означавани с названието „хуни”, ежегодно нападат и грабят пределите на Византийската империя. От всички тези исторически събития за нас са важни фактите: кога антите минават западно от Днестър и каква е ролята им в балканските походи и мястото им в историята на руско-българските взаимоотношения.
Първите сигурни сведения за нападенията на антите срещу балканските провинции на Византийската империя се отнасят обикновено към 527 г., което въобще е и първото зарегистрирано славянско нападение. Но изследователите не без основание считат, че славянските нападения и евентуално заселвания на Балканския полуостров започват няколко десетилетия по-рано, в самото начало на VI в. или дори в края нa V в. [278] Тези предположения се основават на редица езикови, топонимични и др. данни, но те нищо не могат да ни дадат за разкриване взаимоотношенията между южните и източните славяни, включително и предположението, че славяните действали съвместно с други племена или под името на други народи (гети).
За събитията от 527 г. Прокопий пише: „Когато Германовият чичо Юстиниан поел властта, антите, които живеели съвсем близо до склавините, преминали реката Истър с голяма войска и нахлули в ромейската земя. Не много преди това императорът бил назначил Герман за стратег на цяла Тракия. Той именно влязъл в сражение с неприятелската войска, разбил я напълно и избил почти всички. С този си успех Герман си спечелил голяма слава между всички люде и особено между тези варвари” [279].
На първо място тук трябва да отбележим, че датата на това събитие се отнася от редица изследователи не без основание към 518 г., първата година от царуването на император Юстин I, доколкото във всички ръкописи се чете името на този император [280].
Както казахме, с това нападение на антите се открива поредицата от славянските нападения на Балканския полуостров, засвидетелствани в изворите. Въпросът е, дали това е действително първото антско, и въобще славянско, нападение южно от Дунава? За събитията три години по-късно (т. е. 530 г.) Прокопий пише: „През четвъртата година от царуването си императорът назначил тоя именно Хилвуд за стратег на Тракия, поставил го на стража при реката Истър и му заповядал да пази, щото тамошните варвари да не могат занапред да преминават реката, тъй като вече много пъти хуни, анти и склавини я били преминавали и нанасяли непоправими пакости на ромеите” [281].
От това съобщение става ясно, че нападението на антите от 527 (или 518 г.) не е единственото за периода преди 530 г. и дори не е първото; че началото на тези нападения трябва да отнесем най-малко поне с едно десетилетие по-рано. Но антското нападение от 527 г. е първото значително славянско нашествие върху империята и с него се започва решителната борба за господството над Балканския полуостров. Това личи и от съобщението на Прокопий за голямото впечатление, което то направило както на византийците, така и на славяните.
Че това е така, личи от редица места от изворите: „Хуни, склавини и анти почти всяка година, откак Юстиниан поел властта над ромеите, нападали Илирик и цяла Тракия — сиреч от Йонийския залив дори до предградията на Византион, а също и Гърция — и извършили непоправими злини на тамошното население” [282].
Вследствие засиления натиск на варварите, и предимно на склавините и антите, Юстиниан I бил принуден да вземе специални мерки за защита на дунавската граница. В 530/531 г. той назначил за стратег на Тракия енергичния и способен пълководец Хилвуд (Χιλβούδιος), който според повечето изследователи е славянин, и то ант [283]. Поради това неговата личност и неговата съдба представляват за нас интерес.
65
Според Прокопий „Хилвуд бил един от придворните на император Юстиниан. . . През четвъртата година от царуването си императорът назначил тоя именно Хилвуд за стратег на Тракия, поставил го на стража при реката Истър и му заповядал да пази, щото тамошните варвари да не могат занапред да преминават реката. . . И Хилвуд станал толкова страшен за варварите, че те в течение на трите години, които прекарал на тази длъжност, не само никой не смогвал да премине Истър срещу ромеите, но, напротив, ромеите минавали често заедно с Хилвуд на отсрещния бряг, избивали и заробвали тамошните варвари. Три години по-късно Хилвуд както обикновено преминал реката с малобройна войска, но склавините го посрещнали с цялата си мощ. Завързало се ожесточено сражение, паднали мнозина от ромеите и самият пълководец Хилвуд. След това варварите могли да преминават реката винаги, когато пожелаели, и ромейските владения станали леснодостъпни за нападение” [284].
С името на пълководеца Хилвуд се свързва и един надпис върху мраморен кръст, намерен в Цариград (квартала Фенер), който гласи: „Тук почива Хиливудис, син на Санватиос, починал на 28 ноември, индиктион 7-и. [От] съпругата на Хиливудис” [285].
Тук има, известно несъответствие в хронологията, тъй като 7-и индиктион отговаря на 529 г. [286]. Но близостта във времето позволява да се допусне отъждествяване на двете лица. На същото мясго в своята „История” Прокопий говори за един друг Хилвуд, който бил ант. От това изследователите правят правдоподобния извод, както споменахме, че пълководецът Хилвуд също бил ант по произход. Това може да е така, но тук не трябва да се изпуска възможността, че той може да бъде и склавин [287].
В полза на антския произход на Хилвуд—Хиливудис (Χιλιβούδις) може да се приведе и името на баща му от цариградския надпис — Санват, Санбат (Σανβάτιος), макар само по себе си то може да не е чисто славянско и да ни насочва към юдейско-християнската древност [288] или кавказката номенклатура [289]. Но тук се привежда и едно друго обстоятелство, може би формално, но не маловажно, че според Константин Багренородни едно от старите названия на гр. Киев е Самватас (Σαμβατάς) [290].
След всичко това може да се приеме като вероятно становището, че Хилвуд е ант. В такъв случай личността на Хилвуд—Хиливудис представлява за нас голям интерес: той е бил християнин, женен за византийка, изтъкнат ромейски пълководеи, загинал в борба със склавините северно от Дунав, погребан в Цариград. От всичко това най-важен е изводът, че антите много преди 527 г. доближили устието на Дунава и влезли в преки отношения, враждебни или приятелски, с Византия, може би не по-късно от началото на VI в.
66
Други важни въпроси, на които трябва да се отговори, са: кои земи са населявали антите западно от Днестър, какви са били отношенията им със склавините, каква е била крайната цел в движението им на юг?
След разказа за пълководеца Хилвуд, загинал в 533 г., Прокопий продължава своя разказ:
„По-късно между анти и склавини избухнали раздори и се дошло до война, в която антите били сразени от противниците си. В това сражение един склавинин пленил едною от неприятелите, на име Хилвуд, който току-що бил възмъжал и го отвел у дома си. . . По това време антите нахлули в Тракия, ограбили и заробили мнозина от тамошните ромеи, задигнали ги и ги отвели в родината си.” Един от тези ромейски пленници, за да се освободи, казал на новия си господар — ант, че между склавините се намира като роб някогашният ромейски пълководец Хилвуд. Той му предложил да го откупи, като го убедил, че императорът ще го награди богато. „С тези думи ромеецът веднага убедил господаря си и отишъл заедно с него при склавините, понеже гези варвари вече се били помирили и без страх се сношавали помежду си. Тогава заплатили много пари на господаря на Хилвуд, откупили го и веднага заминали заедно с него. Когато пристигналк в своите места, купувачът го запитал, дали той е ромейският пълководец Хилвуд. И този намерил за необходимо да изложи същинското положение и да разправи вярно всичко поред; а именно, че самият той е по род ант, че се сражавал заедно с единородците си против склавините, които тогава им били врагове, че бил заловен от едного от неприятелите, а сега, след като пристигнал в бащината си земя, и той самият ставал занапред свободен според закона.” Скоро за случилото се научили всички анти и решили да използват Хилвуд за свои политически цели.
„По същото това време, когато ставало това там, император Юстиниан изпратил пратеници при тия варвари и им предложил да се заселят всички в стария град на име Турис, разположен отвъд реката Истър. Той бил построен някога от римския император Траян, но отдавна бил запустял, тъй като тамошните варвари го разграбили. Император Юстиниан обещавал да им подари този град и земята около него — тъй като те отначало принадлежали на ромеите — и да им помага с цялата си мощ, като им отпусне много пари при условие, че занапред ще бъдат съюзници и винаги ще възпират хуните, когато те поискат да нападнат Ромейската империя. Като чули това, варварите се съгласили и обещали да направят всичко, ако им даде за съжител Хилвуд и го назначи отново за ромейски пълководец.” По тоя повод Хилвуд бил изпратен в Цариград, но по пътя бил пленен от Нарзес, който открил измамата и го затворил [291].
67
Преди всичко трябва да се изтъкне, че събитията от този текст не са точно датирани, но се отнасят няколко години след 533 г. и преди 546 г., когато бил арестуван самозванецът Хилвуд или приблизително около 540 г. [292].
Каква е била причината за войната между склавините и антите [293], не е точно споменато. Такива причини и поводи у варварските народи, пък и не само у варварските, могат да бъдат различни и често пъти незначителни. Обикновено за случая се посочва като причина вероломната византийска дипломация [294]. Че византийската дипломация не би пропуснала един подобен случай, в това можем да не се съмняваме. Но това ли е била главната причина за войната? Като най-обща причина тук би могло да се посочи някакво съперничество в общата борба против Византия — въпросът за византийското наследство, плячката или територията, която заемали антите сред склавините. В случая за нас е важно да установим, че тази вражда не е била трайна или поне не се е проявявала открито. Наскоро след войната мирът и дружеските отношения между тях отново били възстановени.
Ако причината за войната между склавините и антите е някакво съперничество или преплитане на интересите, то дали не може да се посочи и причината за възстановяване на мира между тях? Тук трябва да се обърне внимание на обстоятелството, че голямото нападение на антите в Тракия, което се отнася след антско-склавинската война и преди примирието [295], е последната активна военна проява на антите в Долнодунавските земи. По всяка вероятност между тези два факта — прекратяването на антските набези на Балканския полуостров и антско-склавинското примирие — има пряка връзка.
Че това е така, говори и фактът, че все по това време, ок. средата на 40-те години на VI в. [296], Юстиниан сключил мир с антите, като им предложил за поселване гр. Турис, на левия бряг на Дунава (вероятно древната Диногеция при дн. гр. Галац [297]). От този забележителен факт, завършващ периода на антската активност на Балканския полуостров, може да се направи следният извод: основната цел на императора е била да внесе трайно разцепление всред славяните, като привлече на своя страна антите и ги неутрализира в борбата на Византия срещу склавините [298].
Въпросът е, защо императорът изпратил пратеници именно при антите, а не при склавините? Отговорът на този въпрос може да бъде само: че по това време склавините вече разгърнали настъплението си срещу Балканския полуостров на широк фронт и демонстрирали ясно намерението си да се установят в него [299].
Следователно в средата на VI в. склавините били главният и най-опасен враг на Византия в този район на империята. Докато за антите
68
нещата стоели твърде различно. Въпреки че част от техните поселения се намирали по Долния Дунав, около неговите устия, но основните им селища си оставали на североизток от Днестър. Въпреки че войната с Византия антите започнали с голяма активност, но още от самото начало приоритетът на тази борба бил решително на страната на склавините, които непрекъснато заливали балканските провинции на империята по цялото протежение на дунавската граница [300]. Византийското правителство не е могло да не вижда това положение и добре е схващало, че по отношение на склавините не може да разчита на никакви мирни преговори и компромиси за спасяване на балканските провинции [301].
Отстъпвайки гр. Турис на антите, византийското правителство не губело нищо, тъй като този град отдавна бил разграбен от варварите и изоставен от византийското население. С това императорът е искал да намали броя на своите врагове и евентуално да увеличи съюзниците си в предстоящата борба.
Как са се развили по-нататък събитията, не ни е известно.
По всяка вероятност антите се заселили временно в гр. Турис и в някои други напуснати селища в неговата околност, защото от този момент (546 г.) нямаме никакви сведения за антски нашествия на Балканския полуостров, както и от обстоятелството, че от тогава антите се смятат за съюзници на Империята [302]. Нямаме никакви сведения и за по-нататъшната съдба на самозванеца Хилвуд [303], може би затова, че до установяването на мира с Византия той е бил необходим на антите в борбата им против империята; след сключването на мира, той станал излишен.
Дали антите напълно прекратили всякакви враждебни действия срещу империята след 546 г., за това не можем да твърдим със сигурност. Но втората половина на VI в. е времето, когато именно склавините сломяват властта на империята на Балканския полуостров и фактически го завладяват. Тези събития са описани с големи подробности предимно у Прокопий [304]. От тези описания ясно се вижда, че всички славянски походи, завоевания и заселвания са извършени само от склавините. Тук в никакъв случай не може да се приеме изказаното предположение, че под склавини през този период трябва да се разбира въобще славяни (т. е. вкл. и анти), тъй като византийските автори разграничават добре едните от другите и никога не ги смесват.
Следователно постепенното оттегляне на антите от Долнодунавските земи през втората половина на VI в. е един реален факт, който се обяснява от общата историческа обстановка, в която се намирало източното славянство по това време, както, и от по-сетнешната му съдба. Именно тук бихме могли да намерим отговора на въпроса, каква е била целта на антските походи срещу Византия?
69
Преди всичко, разглеждайки движението на антите на юг не трябва да забравяме, че за разлика от склавините, основната антска територия през цялото това време си оставала антската прародина между Горен Днестър и Среден Днепър. За никакво изселване на антите на юг или дори за разредяване на техните поселения в основните им територии не може и дума да става [305]. Тази територия в Средното Под-непровие става по-късно център на бъдещата Древноруска държава. Следователно антите като цяло не са имали за цел преселване в Долнодунавските земи. което виждаме у склавините. Множество антски племена със своите вождове са извършвали походи на юг с цел за грабеж и отново се връщали в поселенията си [306]. Но, от друга страна, от казаното дотук се вижда, че една немалка част от антските племена са направили значителен опит да се установят трайно по Долни Дунав. За това ни говорят и фактите, че в изворите славянските нападения започват с антите, които са охарактеризирани като народ многолюден [307] и най-храбър всред славяните [308], и че Юстиниан I си прибавя прозвището „Антски” (Ἀντικός) [309], т. е. „победител на антите”. Византийските автори често споменават за антите наред със склавините, когато описват обичаите и нравите им, което говори, че антите са се врязали здраво в съзнанието на византийците.
Тези изводи за антите, почерпани от данните на византийските извори, се потвърждават напълно и от древната руска летопис „Повесть временных лет”. Става дума за приведеното по-горе (стр. 33) предание за основателите на град Киев и първите киевски князе Кий, Шчек и Хорив и сестра им Либед, с чието име се свързва началото на град Киев и формирането на полянския племенен съюз, ядрото на бъдещата Киевска държава.
Този изключително важен текст за първите киевски князе и за опита им да се установят в Долнодунавските земи, се среща в редица по-късни преписи и варианти, в някои от които се съдържат интересни допълнения. За нас по-важни са следните:
1. „Друзии же глаголаху о немь: аще бы перевозникъ былъ Кыи, то не бы ходилъ къ Цесарю граду съ силою ратью” [310].
2. „Аще бы былъ Кий перевозникъ, не бы ходилъ къ Царюграду съ силою ратью; но сей Кий княжяше въ родѣ своемъ и ратоваше многи страны; таже съ Констаньтиноградскимъ царемъ миромъ и братьскии живяше, и велию честь приимаше отъ Него и отъ всѣхъ. Идущу же ему и з вои, на Болъгары ходивъ и прииде къ Дунаю, и възлюби мѣсто и създа градъ, хотя тамо сѣсти съ роды своими, и не даша ему тамо живущеи, всегда рати сотворяюще; градище же то и донынѣ нарицается тамо живущиими Дунаичи Киевець” [311].
3. „Гды хотѣлъ тамъ отъ Киева надънѣпрскаго до дунайскаго Киева перенести свою столицу” [312].
70
4. „Когда же возвращался, прииде к Дунаю и, полюбя место, устроил на оном городок мал, хотя тамо с родом своим жить; но народы, живусчия тамо, пришед с войском, возбранили ему; что он разсудил, оставя оное, возвратиться к Киеву, и городок оставил пуст, котораго городисче и доныне дунайцы называют Киевец” [313].
От запазения текст и по-късните варианти на преданието се вижда:
1. Че поляните са заемали най-югоизточния край на антската територия и че с основаването на гр. Киев трябва да се свърже и първото заселване на тази територия от източните славяни.
2. Що се отнася до хронологията на тези събития, то те могат да бъдат отнесени само към времето на антските походи на юг, което бе доказано по убедителен начин от Б. Рибаков [314]. Съветският учен твърде удачно съпоставя съдбата на Кий с тази на Хилвуд, без да ги отъждествява. Това са две различни личности и ако Хилвуд е действително ант, то между тях намираме много общи неща.
3. Тук се поставя въпросът: кои са били тези „близко живеещи”, които не са позволили на Кий да се установи на Дунава? В случая това едва ли са били византийците, които вече не са били господари на тези земи. Освен това от легендата се вижда, че Кий е бил в дружески отношения с Византия („таже съ Констаньтиноградскимъ царемъ миромъ и братьски живяше”, вариант 2), а, както видяхме по-горе, Юстиниан I предлага поселения на антите по Дунава. Следователно в случая тук трябва да виждаме само склавините, единствените реални господари на тези зьми („идущу же ему и з вои, на Болъгары ходивъи”, вар. 2). Това добре се вижда от приведените варианти към древноруската легенда [315].
4. И накрая, към кой период по-конкретно бихме могли да отнесем това събитие? От това, което знаем за антите, най-естествено е дунавският период от живота на Кий дабъде отнесен 40-те години на VI в. или малко по-късно, когато между антите и Византия се установяват мирни и дружески отношения. От друга страна, това събитие не може да е станало и по-късно от края на VI в. тъй като, както ще видим по-долу, окончателното изтлегляне на антите от Долнодунавските земи трябва да се свърже с появата на аварите и не по-късно от 602 г., когато се отнася големият поход на аварите срещу антите. Следователно най-правдоподобно е походът на Кий да бъде отнесен към 40—60-е години на VI в. [316]
Изворите ни дават твърде оскъдни сведения за територията, която са заемали антите в Долнодунавските земи. Според Йордан антите живеели там „гдето се извива Понтийското море” [317], т. е. северозападния ъгъл на Черно море, северно от дунавското устие; а според Прокопий антите заедно с хуните и склавините „живеели отвъд реката Истър, недалеч от нейния бряг [318].
71
Като имаме предвид основните антски поселения (прародината), местоположението на отстъпения на антите гр. Турис, определението на Йордан за склавинската територия (между Днестър и Мурсианското езеро [319]), обстоятелството че наказателните походи на Хилвуд северно от Дунава са били насочени именно срещу склавините, а не срещу антите, походите на византийците през втората половина на VI в. срещу основното ядро на склавинските поселения северно от Дунава, което се намирало в Източна Дакия (р. Иливакия — Яломица [320]) — от всичко това става ясно, че през средата на века антите се установили временно северно от дунавските устия между реките Днестър и Прут или малко по на запад, към долното течение на реката Серет. Но тук трябва да се има предвид, че това частично заселване не е причинило някакви значителни размествания всред склавините, тъй като по това време и чак до X в. територията западно от Днестър е била славянобългарска както в етническо, така и в политическо и културно отношение [321]. На тази склавинска територия през VI в. са живели и други народи — останки от старото дако-романско население, авари, прабългари и др. като всред тях трябва да отнесем и антите, т. е. те са живели на склавинска земя в най-тясна близост със самите склавини. Това явление е твърде характерно за етническата география и история на народите от тази епоха.
Тук би могъл да се постави въпросът: отделни антски племена не са ли останали на заетата от тях територия — северно от дунавските устия? Не е изключено, но от това, което знаем за склавините и антите през този период и за по-сетнешната съдба на източните славяни, вероятността е много малка. Историята на Кий в това отношение е много показателна и тя не може да се разглежда като отделен, частен случай, още по-малко — като изключение. Тук не бива да се изпускат предвид и законите на родовия строй, които са държали здраво във вътрешно сцепление отделните етнически единици (варварските народи). Отделянето на обособени ядра от тези етнически единици било крупно събитие и това разпадане е вървяло по племенна линия, като новите етнически образувания се явявали със свои собствени названия и действали като самостоятелни политически единици [322]. Този важен факт не може да не бъде отразен в историческите извори.
От друга страна, както видяхме, византийците предлагат на „всички” анти да се заселят в гр. Турис. Това естествено не бива да се схваща в буквалния смисъл на думата, тъй като антите са били многоброен народ. Но в случая под „всички анти” трябва да се разбират само тези, които били отседнали временно около дунавските устия, взимали участие в долнодунавските събития и които са били добре известни на византийците. Когато последните са предлагали
72
един град за заселване на всички долиодунавски анти, те добре са знаели какво правят. Но това означава, че антите по Долния Дунаа са били малка племенна група в сравнение с огромната склавинска маса, която по това време постепенно населила Дакия и Панония, а по-късно и Балканския полуостров. Това означава също така, че тези долнодунавски анти са поддържали здрава връзка със своите сънародници на североизток от Днестър, при които отново се върнали.
Друго много важно обстоятелство е фактът, че почти веднага след прекратяването на антската активност в Долнодунавските земи, източните славяни започват своето разселване в Източноевропейската равнина — на север, изток и югоизток от основната антска територия. Това движение е отразено в археологическите паметници и е засвидетелствувано още за втората половина на VI в. [323]
Оказва се, че след като векове наред източните славяни са живеели на територията между Западен Буг, Днестър, Припят и Днепър (южната граница е била подвижна и е съвпадала предимно с южния дял на лесостепната зона) и след като движението на юг е било преустановено и временно заетите територии северно от дунавските устия и по Черно море били освободени [324], веднага след това, още през втората половина на VI в., те започнали своето продължително и трайно разселване в противоположна посока. В разстояние на три века (VI—IX в.) територията на източните славяни се увеличила повече от три пъти, като на север те достигнали до средното течение на р. Волхов [325].
Това разселване на една огромна територия изключва някакво значително източнославянско заселване в Долнодунавските земи. Подобно заселване би довело до сериозни етнически и политически промени в този район на Европа, резултатите от които биха били твърде различни от тези, които са ни известни. От друга страна, поради племенното родство между южните и източните славяни и единството на славянската материална култура през този период досега не са посочени никакви убедителни доводи от археологическо [326], етнографско [327], топонимическо [328], лингвистическо или антропологическо [329] естество.
Тук се поставя въпросът, каква е била съдбата на антите в Долнодунавските земи през втората половина на VI в., когато те окончателно се оттеглят от този район. За съжаление за този период не разполагаме с никакви конкретни сведения, с изключение на три кратки съобщения, които биха ни позволили да направим някои заключения.
Първото съобщение е на Менандър и се отнася за периода между 558 и 562 г.:
„Когато вождовете на антите изпаднали в бедствено положение и въпреки очакванията си западнали, аварите почнали веднага да опу-
73
стошават и ограбват земята им. И тъй антите, измъчвани от нападенията на неприятелите, проводили пратеничество при тях, за водител на което избрали Мезамир, син на Идариз, брат на Келагаст, да молят за откуп на някои пленници от своето племе. Пратеникът Мезамир, който бил бъбрив и самохвалко, като дошел при аварите, изрекъл надменни и дори дръзки думи. Когато Мезамир говорел по-високомерно, отколкото подобавало на пратеник, известният котрагир [330], приятел на аварите, който бил заклет враг на антите, казал на хагана: „Този човек има най-голямо влияние всред антите и е в състояние да се противопостави на всякакви неприятели. Ето защо трябва да бъде убит, за да може след това да се нападне без страх тази неприятелска земя.” Аварите го послушали и като пренебрегнали дължимата към пратениците почит и не зачели ни най-малко правото, погубили Мезамир. Оттогава те почнали по-често, отколкото преди това да разоряват земята на антите и не преставали да пленяват, да отвличат и да грабят [331].
От този откъс се вижда, че антите първи от славяните приели удара на аварите, което ги довело действително до бедствено положение. При това тук не става дума за един-единствен аварски поход, а за продължителен период на ограбване и опустошаване на антските земи. Естествено е да се предполага, че най-много пострадали южните анти от причерноморските степи и Долнодунавските земи. Трябва да се предполага, че северните анти от лесостепната и гористата област били по-слабо засегнати, тъй като се намирали настрана от основния аварски удар. Преобладаващо е мнението, че южните анти се изтеглили на север по времето и вследствие на аварското нашествие [332]. С аварските набези трябва да свържем и началото на източнославянското разселване на североизток.
Следващото съобщение за антите намираме у Михаил Сириец и се отнася към 586 г., когато натискът на аварите върху антите поотслабнал. През тази година склавините извършили едно от големите си нашествия на Балканския полуостров, за втори път обсаждали Солун и в движението си на юг достигнали до Коринт. „Тогава ромеите подбудили народа на антите да нападне страната на склавините, която те завладяли и опустошили; ограбили богатствата и я опожарили. Тяхната [на склавините] страна лежи на запад от реката наричана Донабис [Дунав].” [333]
От това кратко съобщение става ясно, че през този период антите вече не са взимали участие в балканските походи, а също така, че те вече са се били оттеглили от Долнодунавските земи.
Последното сведение за антите намираме у Теофилакт Симокатис и се отнася към 602 г. То също е свързано с борбите на антите с аварите. През тази година византийският пълководец Петър предприел
74
поход северно от Дунава срещу склавините и аварите, които действали съвместно. „А хаганът [аварският], като узнал за нападението на ромеите, изпратил Апсих с войски, за да унищожи племето анти, което било съюзник на ромеите.” [334]
Как е завършил този поход срещу антите, не е известно, но обикновено се приема, че той е бил катастрофален за тях [335].
Походът на аварите естествено не е могъл да доведе до унищожаването на източните славяни, но той е довел до разпадането на антския племенен съюз, а заедно с това и до изчезването на названието „анти”. Сведението на Теофилакт от 602 г. е последното споменаване на антите в историческите извори. Следователно през този период антите били окончателно изтласкани от причерноморските степи и Долно дунавските земи, за да ги видим няколко века по-късно в Средното и Северно Приднепровие и Илменското езеро под друго име.
По такъв начин движението на антите към Долнодунавските земи е първият крупен факт в историята на българо-pycката взаимност, отразен в изворите. Той се отнася към периода, когато източните и южните славяни напуснали своята прародина в търсене на нови поселения за своето многобройно и все по-нарастващо население. Посоката на това движение била обусловена от мястото, което тези славяни заемали в своята прародина, а самото разселване — от задачите, които стоели пред младите славянски народи. Това е началният период на тяхното постепенно консолидиране и организиране, което неминуемо е трябвало да приеме и съответни външни форми — все по-стабилна политическа организация върху своя определена територия. Следователно задачите, поставени от историческото развитие през този период, не излизали извън рамките на отделната славянска народност, но били строго ограничени в нея. Или, с други думи, през този период ние не виждаме някакви действия или задачи, поставени за разрешаването в името на някаква общославянска идея или цел. Жестоката и неравна борба на славянските народи през този период била подчинена на желязната необходимост да се търсят нови поселения и тази борба ту ги обединявала, ту ги хвърляла едни против други в зависимост от конкретната обстановка или задачите на момента. Но в хаоса на събитията сред неимоверни трудности в борбите срещу многобройни и силни неприятели ние видяхме, че тия откъслечни факти са подчинени на общата цел на епохата — консолидация и организиране на отделните славянски народи, намиращи се в стадия на своето младенческо развитие, но на които историческата съдба бе поднесла тежка задача — да изградят формите на своето бъдещо състояние. Това младенческо, недоразвито състояние и тези неотложни исторически задачи породили свещения национален егои-
75
зъм, т. е. негативната страна на тази центростремителна сила, която първоначално сплотявала обществото, но по-късно станала язвата за бъдещото славянство.
И когато тази центростремителна сила изживяла времето си, когато настъпил първият разцвет на славянската култура и се родила идеята за общославянското единство, българският и руският народ били първите, които положили основите на тази нова славянска култура и общославянска идея.