Ефрем Каранов — Жизнен път и творческо дело
(Жеко Попов)
«Ефрем Цветков Каранов. . . българин, православен. . .»; «Роден съм от родители българе. . . от Кратово [1]». Със съзнанието, че е частица от българския народ и отлично разбирайки стоящите пред България отговорни исторически задачи от навечерието на Освобождението до Първата световна война, Ефрем Каранов й посвещава целия си живот. Той е покрусен от оставането на родния му край и Македония под османско робство и търси благодатни условия за дейност в пограничния освободен град Кюстендил. До края на живота си работи там и се изявява като виден педагог, националреволюционер и учен, влива своите сили в общонародното движение за възстановяване на българската държава и за решаване сложния национален въпрос.
Ефрем Каранов оставя неголямо по обем, но интересно по съдържание и разнообразно по тематика творческо наследство. Повечето от творбите му имат стойност и до днес поради значимостта на научните разработки, издирването и събирането на непубликувани досега фолклорни материали от Кратово и околността му, както и поради необходимостта от противопоставяне срещу съвременни фалшификации на същността на българския народностен характер на Македония и на самия Каранов [2].
1. Попов, Ж. Новооткрит автобиографичен документ за Ефрем Каранов. — Известия на държавните архиви, 1974, № 28, с. 224 и запазеният оригинал в Държавен архив /ДА—/ Кюстендил. ф. 95 к., оп. 1, а. е. 29, л. 13—17; Каранов, Е. Спомени. Бележки и коментар Н. Ферманджиев, С., 1979, с. 9.
2. Като пренебрегват изричните писмени доказателства от самия Каранов, учени и популяризатори от Социалистическа република Македония в Югославия, в услуга на политическа и ненаучна теза го обявиха за «македонец» и за «изследовател на македонската нация». Вж. Саздов, Т. Ефрем Каранов — значаен наш фолклорист. — Разгледи, Скопjе, 1964, № 4, 385—396; Саздов, Т. Студии за македонската народна книжевност, Скопjе, 1980, 132—151; Влахчев, Т. и В. Прилепчански. Нови податоци за животот на Ефрем Каранов, Дело 1974, Штип, 1980, № 1, 120—122. На първата статия беше даден достоен отговор. Вж. Попов, К. Томе Саздов за Ефрем Каранов и Ефрем Каранов за себе си. — 3везда (Кюстендил), № 77, 5 окт. 1968.
5
Ефрем Каранов е роден на 28. I. 1853 г. в гр. Кратово (СР Македония). [3] Разположен в южните склонове на Осогово, градът е известен още от древни времена като рударски край. Богатите находища на оловно-сребърна, медна и други руди оформят града от XIV до края на XIX в. като важен икономически и търговски център в Северна Македония. Това се отразява благоприятно върху превръщането му в солиден за времето си български културен център. В Кратово и в близкия Лесновски манастир работят видни български книжовници — Йоан Кратовски, Димитър Кратовски, Велко Попович и други преписвачи на книги, граматици и калугери. През епохата на Българското възраждане (в средата на XIX в.) в Кратово живее и печата свои книги известният хаджи Йоаким Кърчовски. [4] Създадената просветна традиция се оказва важна предпоставка за поддържането на висок народностен и интелектуален дух на българското населе-
3. Въпросът за годината на раждане е спорен поради невъзможността на самия Каранов да посочи приживе в документи точната година. Датата е неоспорима, защото е роден в деня на св. Ефрем Сирин — 28 януари, поради което и получава това име. Почти всички автори, които са писали за него, са приели годината 1852, която той неуверено сочи и в късните си спомени. За нея вж. Константинов, Г. Писатели и културни дейци. — В: Кюстендил и Кюстендилско. Сборник. С., 1973, с. 248; Сто години Българска академия на науките, Т. 1. Академици и член-кореспонденти, С., 1969, с. 11; Речник на българската литература. Т. 2. С., 1977, с. 177; Летопис на БАН, № 11 за 1927/1928 г. С., 1929, с. 51; Ферманджиев, Н. Към биографията на Ефрем Каранов. — Литературна мисъл, 1979, № 8, с. 133, 134; Ферманджиев, Н. в коментарите и бележките на цитираните по-горе Спомени. С., 1979, 68—69. Упрекнат обаче през 1881/1882 г. от Константин Иречек, министър на народното просвещение, че е писал в служебен списък (личен кадрови формуляр) година на раждане 1852 г. при положение, че брат му Иван е роден през декември 1851 (вж. Спомени, с. 9), през 1888 г. в подобен документ Ефрем Каранов възприема вече по-правилната година — 1853. Но не е ясно защо пък е вписал невярната дата 20 януари (вж. Попов, Ж. Новооткрит автобиографичен документ. . ., с. 224). По тези съображения приемаме годината на раждане 1853 и датата 28 януари.
4. Ферманджиев, Н. Цит. съч., с. 133; Каранов, Е. Спомени . . . 67—68,
6
ние в града (наброяващо през 1891 г. 1740 души българи [5] и в Кратовския край.
Един от най-изтъкнатите радетели за новобългарска просвета в Кратовско е бащата на Ефрем Каранов — Цвятко Стоянов, роден в с. Гайранци, българско село, в Щипска каза, който се преселва в Кратово. Той е предприемчив по дух привърженик на въвеждането на по-модерни методи в местното земеделие. През 1856 г. Цвятко Стоянов става хаджия [6] и е уважаван от българското население. Възлагат му отговорни задачи по уредбата на учебното дело. Много от своите качества той предава и на четирите си деца, и особено на Иван и Ефрем.
До лятото на 1865 г. Ефрем Каранов завършва в Кратово (който наред с Куманово и Скопие има най-уредени български училища) основното си образование. Въпреки противодействието на местни гръкомани и консервативни дейци, бащата иска да осигури поне на две от децата си по-високо образование. На 9. IX. 1864 г. Цвятко Стоянов завежда Иван и Ефрем в цариградското българско класно училище. Те са издържани от тамошното българско църковно настоятелство и се учат при видни учители и общественополитически дейци като Иван Найденов, дякон Григорий, дякон Симеон (последните двама избрани през 1872 г. съответно за русенски и варненски владици) и др. До края на 1866 г. двамата братя получават сравнително добра за времето си подготовка. [7] Въодушевени от славното минало на българския народ и от личността на хан Крум, те решават да си променят фамилните имена на Каранови (от името на хан Крум). [8]
Ефрем Каранов се проявява като любознателен юноша и на 3. I. 1867 г. е изпратен да учи в гр. Одеса. Там се настанява в дома на известния търговец и благодетел Стефан Тошкович и се записва във Втора одеска гимназия като стипендиант на българското настоятелство в точи град. След шест и половина години, през юни 1874 г.,
5. Кънчов, В. Избрани произведения. Т. 1. С., 1970, с. 372.
6. Елезовић, Г. Записи и натписи из северних области jужне Србиjе. — В: Српско научно друштво. Зборник за историjу jужне Србиjе и суседних области. Т. 1. Скопjе, 1935, 260—261; Влахчев, Т. и Вы Прилепчански, Цит. съч., с. 120.
7. Каранов, Е. Цит. съч., 24—60. Тук има подробно описание на престоя им в училището и на живота в Цариград.
8. Ферманджиев, Н. Към биографията на. . ., с. 137.
7
завършва гимназията, след което записва в Новорусийския одески университет специалността славянска филология. По здравословни причиии през юни следващата година се принуждава да напусне Одеса и се връща в България. [9]
Престоят му в Одеса, когато там учат участници в тайните революционни кръжоци и бъдещи революционери като Стефан Стамболов, Георги Измирлиев, Георги Обретенов и др., се оказва важно идейно-политическо въздействие за него. Някои сбирки се провеждат в богатата библиотека в дома на Ст. Тошкович и на тях присъствува и Ефрем Каранов. От това време вероятно датира и запознанството му със Стефан Стамболов, който впоследствие му подарява с автограф издадената с Христо Ботев известна стихосбирка «Песии и стихотворения». [10] Тази среда оказва влияние върху младия Каранов за по-сетнешното му включване в националноосвободителното движение на останалите под турско робство Македония и Одринско.
В Одеса Ефрем Каранов изявява своите първи научни интереси и установява връзка с ръководството на Българското книжовно дружество в Браила. Наред с творческите контакти той изпълнява някои важни по-ръчения на дружеството; през пролетта на 1875 г. проучва въпроса за осигуряване на завещаните от починалия през 1870 г. Ст. Тошкович значителни суми за изследователска работа и др. [11] Този факт представя Каранов в нова светлина — като деец за укрепването на първия български научен институт.
Към края на пребиваването му в Одеса у Ефрем Каранов се засилва желанието за народопросветителска
9. Каранов, Е. Цит. съч. с. 61; Поглубко, К. За да бъдат полезни на народа си. С., 1976, с. 152; Ферманджиев, Н. Цит. съч., с. 135. Неправилно се смята, че Каранов е завършил университета — вж. Рашков, Г. Изтъкнат учен и общественик. — 3везда № 31, 17 март 1974 г.; че не е успял да се яви на последните си изпити поради болест и назряващите важни събития в България — вж. Константинов, Г. Цит. съч. с. 248; или че е бил студент три и половина години — вж. Летопис на БАН, № 11, с. 51. Сам Каранов пише в споменатия автобиографичен документ, че е учил една година.
10. Ферманджиев, Н. Цит. съч. . ., с. 135, 146—147; Поглубко, К. Цит. съч. с. 155.
11. Научен архив на БАН (НАБАН), ф. 1 к, оп. 1, а. е. 356, л. 1, 2; а. е. 360, л. 1—4.
8
дейност. След известни колебания през юли 1875 г. той се връща в Кратово. [12] На път за родния му край руският консул в Пловдив — българинът Найден Геров — го задържа при себе си на служба за около месец. [13] Но Ефрем Каранов предпочита да се върне в родния си град. Вместо в Кратово, през август 1875 г. родолюбиви щипски българи го назначават за главен учител в Щип. [14] Така започва благородната учителска работа на младия кратовчанин.
Престоят му в Щип оставя трайни следи върху неговите ученици и върху местната българска общественост. Като учи трудолюбивите българчета на четмо и писмо, енергичният учител повдига и духа на своите поробени братя и разширява техния умствен кръгозор. През 1876 г. той свързва съдбата си с Ана — дъщерята на един от най-видните радетели на българщината в Щип, Игнат Златков, родом от Кратово. Ана е умна и просветена жена, верен другар на Каранов и грижовна майка на шестте им деца. [15]
Двегодишната неуморна работа в Щип обаче му спечелва и злостни врагове. След започването на Руско-турската освободителна война турските власти виждат в негово лице «московец» и не е изключено да му напакостят.
През юли 1877 г. Ефрем Каранов е принуден да потърси работа в Кюстендил. Там е приет с голямо уважение от българското училищно настоятелство и се заема усърдно с училищните работи. Научавайки обаче за неговото следване в Одеса, кюстендилският каймакамин заставя българските дейци да го освободят от учителската длъжност. [16] И Ефрем Каранов се завръща в родния си град, където се укрива 8 месеца.
12. Василиев, А. Трем на Българското възраждане. С., 1936. с. 93; Каранов, Е. Цит. съч. с. 63; Ферманджиев, Н. Цит. съч, с. 135.
13. Каранов, Е. Цит. съч. с. 63—64. Неправилно този факт се отнася към 1876 г. Вж. Летопис на БАН, № 11..., с. 51,
14. И този факт неправилно се отнася към 1876 г. Сам Каранов отбелязва, че е постъпил през август 1875 г. Срв.: Речник. . . с. 17. Попов, Ж. Новооткрит автобиографичен . . ., с. 225.
15. Те са: Елена (1883—1959), Недка (1885—1960), Боян (1888—1913), Радивой (1891—1925), Зорка (1896—1919) и Цветан (1901 г.). Вж. Ферманджиев, Н. Цит. съч., с. 147.
16. Каранов, Е. Кюстендилските училища до Освобождението. — В: Отчет на Кюстендилското държавно педагогическо и трикласно образцово училище, съставен през 1897 г. Кюстендил, 1897, с. 39; Василиев, А. Цит. съч., с. 93.
9
След приключването на Освободителната война, през април 1878 г. Каранов се премества заедно със съпругата си в Кюстендил. До октомври с. г. работи като преводач при Временното руско управление и дава своя принос за уреждането на различни въпроси. После отново се отдава на любимата си учителска професия. По редица административни, политически и други причини през следващите осем години му се налага да сменя няколко учебни заведения в три града, което носи редица несгоди за него и семейството му. В послужния списък е отбелязано: октомври 1878 — януари 1879 — в кюстендилското трикласно училище, януари — август 1879 г. — учител и управляващ Духовната семинария в Самоков по настояване на Марин Дринов — тогавашен министър на народното просвещение (замества отсъстващия ректор Евстатий Пелагонийски — народен представител във Великото народно събрание във Велико Търново), август 1879 — юни 1880 г. — главен учител в самоковското народно и трикласно училище, септември 1880 — второстепенен, а от септември 1882 г. до септември 1883_ г. — първостепенен учител в кюстендилската реална гимназия, септември 1883 — септември 1885 г. — директор на кюстендилското държавно трикласно училище; до септември 1887 г. — първостепенен учител в софийската класическа гимназия, а след това — отново в Кюстендил до 1901 г. като учител в педагогическото училище. [17]
Трайното установяване на Ефрем Каранов в кюстендилското педагогическо училище до пенсионирането му оказва благотворно влияние върху неговата цялостна педагогическа, научна и обществено-политическа дейност, както и върху семейството му. По онова време в педагогическото училище работят и видни педагози и политически дейци: българите Стоян Заимов, Марин Пундев, Манол Белчев, архимандрит Зинови Поппетров, чехите Игнат Ирасек, Вилхелм Красни, Венцеслав Кауцки, Антон Шпулак, Карел Махан, швейцарецът Даниел Бланшу и др. Професионалното и обществено-политическото сътрудничество с повечето от тях и особено със Стоян Заимов (учителствувал тук през 1888—1895 г.)
17. Попов, Ж. Новооткрит автобиографичен. . . с. 225.
10
допринасят за израстването на Ефрем Каранов като виден педагог. Той преподава главно български и руски език и оставя дълбоки следи в душите на своите ученици, като подпомага оформянето на някои от тях като революционери — Димо Хаджидимов, на други — като културни дейци и учени: Емануил Попдимитров, Йордан Иванов, Йордан Захариев, Иван Кепов и др. [18] Особени грижи проявява към бедните българчета от Македония. Заедно с Марин Пундев през 1887 г. учредява дружество за подпомагане на бедните ученици, което събира средства за помощи, провежда културно-просветни инициативи с благотворителна цел — закупуване на облекла, учебници, лекарства. [19] През 1898/1899 г. е отпечатан специален училищен сборник и средствата от продажбата му са употребени за същата цел. [20]
За цялостната му педагогическа и обществено-политическа дейност Ефрем Каранов получава заслуженото признание на местната общественост и на ръководството на учебното дело в страната. През 1892 г. заедно с учителите Стоян Заимов и Ст. Аврамов той е награден с орден «За гражданска заслуга» — V степен. [21]
Значителен интерес представлява и обществено-политическата дейност на Ефрем Каранов, особено участието му в борбите в Македония и Одринско. Оформянето на Кюстендил като важен център на българската емиграция от Македония и на македоноодринското движение, постоянните връзки на Каранов с родния му край и огромното му желание да подпомага с всички сили националноосвободителната борба в Македония и Одринско го изявяват като една от най-активните и ръководни фигури през 90-те години на миналия век и в началото на X X в. в града. С негово съдействие и със съдействието на
18. «Дядо Ефрем Каранов е бил мой учител. Затова моля: ако написаното допадне за целта — да бъде поменик в летописа — нека бъде напечатано изцяло, като отплата за спомена, който пазя в душата си за дядо Ефрем» — пише на 4. VII. 1929 г. до Т. Пеев в БАН Йордан Захариев. Вж. НАБАН, ф. 1к, оп. 2, а. е. 992, л. 8; За влиянието върху Димо Хаджидимов — вж. Кастелов, Б. Димо Хаджидимов, С., 1985, с. 31.
19. Попов, Ж. Подготовката на основни учители в кюстендилското педагогическо училище (1885—1912 г.). — Векове, 1982 , с. 70.
20. НАБАН, ф. 11 к, оп. 3, а. е. 668, л. 24, 25.
21. ДА — Кюстендил, ф. 95 к, оп. 2, а. е. 43, л. 198.
11
редица патриотично настроени българи на 19. II. 1895 г. в Кюстендил е учредено местно македонско дружество — едно от първите в страната ни — и Каранов е избран за председател. [22]
Ролята на Ефрем Каранов в националноосвободителното дело се чувствува особено осезателно, когато Върховният комитет и лично Трайко Китанчев предприемат курс за провеждане на въоръжено въстание в Македония. Ефрем Каранов предоставя дома си на Трайко Китанчев през периода юни—юли 1895 г., събира пари, закупува оръжие и припаси, облекло, записва четници, като комплектува една чета от 40 души, знамето на която са ушили местни учителки, посреща ранени четници и куриери от Македония и др. Независимо от противодействието на местните власти, поради започналите през юли преговори на българското правителство с Турция за въвеждане на реформи в Македония, Каранов продължава курса на въоръжената борба. [23] На няколко пъти Трайко Китанчев изпраща чети до самата граница, при което е подпомаган от кюстендилските дейци, между които и Каранов. Преуморен и болен, през втората половина на юли 1895 г. Китанчев получава инфаркт. [24] (Според сведенията на сина на Е. Каранов — Цветан, Китанчев получава сърдечния пристъп в дома на Ефрем Каранов, откъдето болният е пренесен с файтон в София и там почива на 1 август с. г.).
След неуспешното въстание и смъртта на Трайко Китанчев сред дейците на Върховния комитет настъпва объркване. Появяват се разногласия. На проведения Втори извънреден конгрес (3—16. XII. 1895 г.) се оформят два комитета. Единият — от привърженици на стария курс за продължаване на революционната борба, начело с А. Бозуков, Н. Тюфекчиев и Й. Венедиков; другият — новоизбран Върховен македонски комитет, начело със запасния генерал Д. Николаев, ориентиран към офи-
22. Приносът на Кюстендилски окръг в националноосвободителните борби на българите в Македония, 1878—1903. Документи, ръкопис. Съставители Тодор Димитров и Иван Пашев, 1981, л. 80. ДА — Кюстендил, ф. 281 к, оп. 1, а. е. 19.
23. Кюстендилски окръг и националноосвободителните борби в Македония, 1895—1903 г. Документи. Съставители Тодор Димитров и Иван Пашев. Кюстендил, 1983, с. 8—9, 12—13.
24. Китанчев, Т. Съчинения. Предговор и биография, Йордан Иванов, С., 1898, с. 9.
12
циалната политика за използуване на дипломатически средства. [25] Кюстендилското дружество, начело с Ефрем Каранов, остава верно на стария комитет. Каранов осъжда поведението на новото официално ръководство. Разтревожен от противодействието, през февруари 1896 г. Върховният комитет изпраща в Кюстендил Андрей Ляпчев да изолира председателя и да го замени с друг. Ефрем Каранов е отстранен от ръководството. [26]
Каранов е недоволен от новите тенденции във Върховния комитет и проявява интерес към създадената през 1893 г. от Даме Груев Вътрешна македоноодринска революционна организация (ВМОРО). На 17. X. 1895 г. Гоце Делчев изпраща своето първо писмо до Каранов, в което оценява важното място на кюстендилския комитет и на самия Каранов в националноосвободителните борби и настоява да се разраства дейността му. През януари следващата година Гоце Делчев се среща с Каранов в Кюстендил и определя Никола Зографов за пунктов началник на ВМОРО. [27] Въодушевен от целите на организацията и от самия Делчев, Ефрем Каранов заработва с голям ентусиазъм. Предава съхраняваното от него оръжие на ВМОРО, подпомага пострадалите от Винишката афера през 1897 г. и др. Тези негови действия повишават авторитета му. В съответствие с настъпилата тенденция за сътрудничество между Върховния комитет и ВМОРО, Ефрем Каранов заздравява връзките си с македонското дружество. Благодарение на популярността му сред членовете през есента на 1898 г. той е избран и в ръководството. [28] Успоредно с това взема активно участие и в дейността на съществуващия през 1899 г. таен комитет на ВМОРО [29], чиято роля все повече се повишава за изпълнение на приетия през същата година от ръководството на ВМОРО курс за организиране на четническо движение и масовизиране на организацията. Домът на Каранов се превръща в изходен пункт за редица чети и
25. Пандев, К. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско, 1878—1903. С., 1979, с. 96—104.
26. Пандев, К. Цит. съч., с. 121; Ферманджиев, Н. Цит. съч., с. 139.
27. Пандев, К. Цит. съч., с. 113. За срещата в Кюстендил вж. Зографов, Н. Строежът на живота. С., 1927, 58—59.
28. НБКМ, БИА, ф. 224, а. е. 21, л. 22—25.
29. Пандев, К. Цит. съч., с. 232.
13
дейци като Гоце Делчев, Гьорче Петров, П. К. Яворов и др. [30]
От 1900 г. отношенията между ВМОРО и Върховния комитет се изострят. Властта започва да преследва революционерите. На два пъти през 1902—1903 г. в дома на Каранов се съхранява динамитът за солунските атентати през 1903 г. [31] През юни 1902 г. Каранов е избран за подпредседател на Кюстендилското македонско дружество, но поради пасивността на председателя той изпъква като главна фигура. [32]
След неуспеха на Илинденско-Преображенското въстание Каранов и домашните му системно оказват помощ на прииждащите в Кюстендил български бежанци от Македония. Тази високопатриотична дейност е добре оценена от посетилия няколко пъти града Яне Сандански. [33] Ефрем Каранов посреща с голяма надежда обявяването на хуриета през 1908 г. Смятайки, че най-сетне за поробените българи е настъпила дългоочакваната свобода, той посещава със семейството си родното Кратово и Лесновския манастир. Устроено му е тържествено посрещане. [34]
Както е известно, младотурският режим продължава масовия терор над българите. Това силно разочарова Каранов и отново го мобилизира за участие на страната на онеправданите. В навечерието на Балканската война той организира протестни акции против кървавите погроми над българите в Кочани, Щипско и другаде и се солидаризира с оформилото се в страната обществено мнение за употреба на сила за освобождаването на поробените българи [35].
Като участник в националноосвободителните борби в Македония, Каранов полага известни усилия и в други насоки. По време на няколкото си научни обиколки в Северна Македония той забелязва масово унищожение и разграбване на редки старопечатни български книги.
30. Ферманджиев, Н. Цит. съч., с. 146.
31. Шатев, П. В Македония под робство. Солунското съзаклятие, 1903 г. С., 1983, 203—211.
32. НАБАН, ф. 11 к, оп. 3, а. е. 101, л. 4.
33. ОДА — Кюстендил, ф. 276 к, оп. 11, а. е. 13, л. 4; Вж. Ферманджиев, Н. Цит. съч., 141—142.
34. Пак там.
35. Централен държавен исторически архив (ЦДИА), ф. 3, оп. 1, а. е. 205, л. 95.
14
Установява и изчезване на множество старобългарски писмени паметници в манастирите около Кратово през сръбската окупация в 1878 г. и по-късно. [36] Загрижен за опазването на българските старини, Каранов подтиква патриотични българи да се противопоставят на тези пагубни явления и заедно с тях издирва и съхранява редица ценни ръкописи: Ръкопис от запрещени молитви на поп Нико от Кратово, 1787 г., Сборник на поп Славко от Велес, 42 листа от български църковни книги, един от които от 1515 г., Судьец — законник от 1728 г., които през 1883 и 1895 г. предава в софийската библиотека. «Всички книжя ми се доставяха от Македония, като съм плащал за тех и съм спрял да набавям такива книжя, защото като не смеят да ги пренасят нацяло, откъсват по некой лист, което обезобразява книгите» — пише той в отчета си до директора на Педагогическото училище в Кюстендил на 29. IV. 1895 г. по повод представянето на ценни книжа за изпращане в София. [37]
Много тревожни изводи прави Ефрем Каранов по повод настъплението на сръбската пропаганда в Северна Македония. При посещение в Кратовско, Щипско и Ско-пие през юли — август 1890 г. става свидетел на активната дейност на сръбски учители и агитатори, които подаряват сръбска литература, привличат по-будни български деца като стипендианти в Белград, подкупват български свещеници. «Разбира се, българщината е много напреднала, но все туку сърбите посяват разврат и раздор измежду неразвитото население» — пише Ефрем Каранов до Иван Шишманов на 29. VIII. 1890 г. [38] Цялата сръбска пропаганда се ръководи от търговския консул в Скопие — Карич. За да неутрализира неговите усилия, Каранов внушава на свои близки от Кратово да се съгласяват привидно да работят с него. Съветва шурея си Иван Златков да приеме поканата да стане директор на сръбско училище в Скопие, но при условие там да се изучава «временно» български език. Разбира се, едва ли този подход би ограничил сръбската пропа-
36. Каранов, Е. Материали по етнографията на някои местности в Северна Македония, които са смежни с България и Сърбия. — Сборник народни умотворения, народопис и книжнина. Т. 13, 1896, с. 303, 306.
37. ДА — Кюстендил, ф. 95 к, оп. 2, а. е. 52, л. 521.
38. НАБАН, ф. 11 к, оп. 3, а. е. 668, л. 9—10.
15
ганда. «Тук е работата: да морализираме малко сърбите, като направим и една смешка и изкараме някоя пара» — споделя той пред Иван Шишманов на 11. IX. с. г. [39] Но той правилно настоява пред Шишманов да се засилва противодействието срещу сърбите, като чувствително се увеличи броят на стипендиантите от Македония и от неговия роден край в единственото българско висше учебно заведение. [40]
Обществено-политическата дейност на Ефрем Каранов се допълва и от участието му в културния живот на Кюстендил. Заедно с по-будни дейци през 1891 г. възстановява дейността на читалище «Братство». Взема участие в различни комисии за театрални представления, вечеринки, построяване на нова сграда за читалището, съдействува за откриване на библиотека и читалня към него. [41]
Важна следа оставя и в музейното дело. През 1897 г. в Педагогическото училище основава заедно с директора му Илия Григориев, руски възпитаник, първия в Западна България и третия в страната училищен музей. В качеството си на завеждащ музея организира системно събиране на старини, много от които се поставят в постоянна експозиция. [42] След построяването на новата читалищна сграда през 1907 г. е избран за уредник на читалищния музей, който подрежда и постоянно обогатява. [43] За няколко десетилетия читалищният музей се превръща във важно звено от културната история на града.
Както на целия народ, така и на родолюбивия кратовчанин двете национални катастрофи от 1913 и 1915—1918 г. нанасят голямо морално поражение. В Междусъюзническата война край Пирот загива 25-годишният му син, поручик Боян. Ефрем Каранов написва некролог в стихове «Разпилени победи», окастрен чувствително от цензурата. Разбит от мъка и останал с нищожна пенсия, той се принуждава да работи в цензурната комисия на намиращия се в града през Първата световна война
39. Пак там, л. 16, 17.
40. Пак там, л. 13.
41. Константинов, Г. Цит. съч., 249—250; Речник. . ., с. 177.
42. Ярък народен светилник. 100 години Кюстендилска гимназия. С., 1979, с. 15.
43. ДА — Кюстендил, ф. 276 к, оп. 1, а. е. 13, л. 4.
16
Главен щаб на българската армия. Към 1917 г. датират първите му опити за написване на автобиография. Поради напредващата паркинсонова болест се налага да диктува на децата си и след няколко години успява да завърши само първата част, обхващаща престоя му в Цариград.
След края на катастрофалната за България световна война старият и болен Ефрем Каранов и семейството му са сполетени от две нови нещастия. През 1919 г. на 25—годишна възраст почива от тиф най-малката му дъщеря Зорка. През кървавите априлски събития на 1925 г. е убит синът му Радивой — единофронтовец, известен с инициативите си против монархрзма и реакцията. Това окончателно съкрушава Ефрем Каранов и на 6. XII. 1927 г. той почива. [44] Така приключва жизненият път на изтъкнатия и уважаван от кюстендилци «дядо» Ефрем Каранов.
* * *
Главно място в богатата биография на Ефрем Каранов заема неговото творчество. Още като ученик в Одеса през лятото на 1873 г. ентусиазираният младеж посещава родния си край и записва 240 българгки народни песни и някои етнографски материали. В началото на 1875 г. предлага те да бъдат отпечатани заедно с 16 песни, записани от бесарабски българи в «Периодическо списание на Българското книжовно дружество» в Браила, без да иска никакво възнаграждение. Единствено желае да получи «няколкото екземпляраза подарък тук и там». [45]
Сборникът е високо оценен от Марин Мринов, Васил Друмев, Тодор Пеев, Ив. Кишелски и др. и редакцията решава да го издаде цялостно. За ценния му събирателен труд и доброто систематизиране на материала през март с. г. Каранов е избран за дописен член на Българското книжовно дружество. [46] През следващата година поради материални затруднения в списанието са отпечатани само «Описание на Кратовската каза» и 10 песни. Макар че идеята за издаване на отделна книга не е изоставена, неизвестно защо сборникът е сметнат за изгубен.
44. ДА - Кюстендил, ф. 276 к, оп. 1, а. е, 13, л.7.
45. Ферманджиев, Н. Цит. съч., с. 136.
46. Пак там.
17
Така поради нелепа случайност Ефрем Каранов не може да се нареди сред най-крупните български фолклористи. Едва след 100 години — през 1972 г. Дочо Леков съобщава, че е запазен половината от сборника с непубликувани фолклорни материали на Каранов, а през 1979 г. Н. Ферманджиев помества кратки бележки за тях. [47] Тези материали публикуваме в настоящия том.
С още по-голяма енергия Каранов се посвещава на научна работа след Освобождението. Желаейки да остане верен на своето изследователско призвание, на 25. VII. 1878 г. той иска от Марин Дринов, министър на народното просвещение, да бъде назначен «като собирател и по възможност изследовател по българската народна поезия, етнография и въобще всичко, което се види за полезно в народо-книжовно отношение, и то само в границите на един Софийски санджак» при скромно възнаграждение. «Трудът ми няма да ме умори, понеже той ми е мил. . .» — пише в същото писмо Каранов с възрожденски патос и всеотдайност. [48] Желанието му не се осъществява и той, както видяхме, се посвещава на педагогическа дейност. Но все пак в някои моменти стремежът към научна работа надделява. В едно писмо до Иван Шишманов през 1890 г. Ефрем Каранов повтаря искането си. Преуморен от «16-годишния ми заседнал даскалски живот над граматиките и писмените работи, имам силно желание да се заловя с малко по-друга деятелност» — пише му той на 12. I. 1890 г. с молба да стане окръжен училищен инспектор, за да може покрай служебните си задължения да пътува и в научни командировки в Северна Македония. [49] За съжаление предложението на талантливия изследовател не се приема. Освен че няма възможност да работи в столицата, той не разполага и с достатьчно време за научни занимания, претоварен от многото служебни задължения и обществено-политически ангажименти.
Въпреки всички трудности обаче Ефрем продължава да обнародва ценни студии в областта на фолклористиката и етнографията и някои краеведчески из-
47. Леков, Д. Българското книжовно дружество и фолклорът. — В: Проблеми на българския фолклор. С., 1972, с. 405; Ферманджиев, I. Цит. съч., 137—138.
48. Пак там, с. 143.
49. НАБАН, ф. 11 к, оп. 3, а. е. 668, л. 6.
18
следвання, които ще бъдат анализирани по-нататьк. Неговото научно дело получава признанието на тогавашното ръководство на Българското книжовно дружество в София, което продължава да го счита за свой дописен член, наред с П. Р. Славейков, К. Иречек, Цани Гинчев [50] през 1884 г. е избран за редовен член. [51]
Цялото научно наследство на Каранов се състои от 11 отпечатани студии и статии, два превода на литературни творби, които ще са предмет на нашия анализ, и споменатата непубликувана част от фолклорен сборник. За съжаление досега не са издирени смятаните за изгубена: «Литературното ударение в българския език», [52] обемист труд, започнат през 1910 г. и писан осем години, статията «Богомилството в народните песни», писана през осемдесетте години на миналия век, [53] изследването или литературната творба «Васил Солунски възспоминания от живота на един учител преди 1878 г.» [54], «История на щипското читалище», писана през периода 1908—1912 г. [55] и подготвената за издаване (според сведението на К. Иречек от 25. II. 1882 г. ) читанка от познати народни песни, за която няма данни дали е била издадена. [56]
Независимо че по обем творческото наследство на Ефрем Каранов не е голямо, то представлява ценен принос за българската фолклористика и литературна наука. Поради това през 1969 г., по случай 100-годишнината от осниваването на Българската академия на науките, наред с други заслужили дейци и Ефрем Каранов е признат за «академик-възрожденец» и посмъртно му се присъжда орденът «Кирил и Методий» I степен — дължимо уважение на потомците към един от първите радетели за развитието на българската култура.
Творческото наследство на Ефрем Каранов, се разпределя в три основни групи: публикувани и непублику-
50. Документи за историята на Българското книжковно дружество, 1878—1911, С., 1966, Т. 2, с. 24.
51. Каранов, Е. Спомени. . ., с. 67; Речник. . ., с.178.
52. ДА — Кюстендил, ф. 276 к, оп. 1, а. е. 13.
53. НАБАН, ф. 11 к, оп. 3, а. е. 668, л. 3—4.
54. Кюстендил, № 129/130, 28 дек. 1940.
55. Влахчев, Т. и В. Прилепчански, Цит. съч., с. 12.
56. Документи за историята на Българското книжовно дружество, 1878—1911,. Т. 2, с. 32.
19
вани фолклорни материали, научни изследвания и литературни творби.
Събраният преди един век фолклорен материал отразява съществени страни от духовния живот на българското население в Кратовския край и отчасти в Северна Македония. Както посочва самият Каранов, той го е записвал от по-известни народни певци и по-будни българи. «Всичкият материал е съберен през лятото на 1873 г. в градеца Кратово и в някои негови селища. . . Лицата, от устата на които повече материал записах, са: 1. Хаджи Цветко Стоянов Гайранца (Каранов); 2. Мария Стойчева Митева (Каранова); 3. Анастас и Николай Хаджи Цветкови; 4. Маруша Цонева Бидикова; 5. Манос и Мирса Назиан Руменини; 6. Кирил Иванов Митев; 7. Моне Мангъров — слепец; 8. Мария. . .; 9. Давидко Граматик, църковник и чорбаджия; 10. Ленка Попдимитрова—Киркинези—Белокап; 11. Стоянка от с. Върбица». [57]
Тъй като нямаме за задача да правим пълен анализ на събраното от Ефрем Каранов фолклорно богатство (това е обект на специалистите фолклористи), ще се задоволим да посочим само някои по-общи особености. В по-голямата си част материалите се публикуват по определения от Каранов ред. Наложиха се и някои размествания, прехвърляне на отелни приказки, неправилно записани между песните в съответния раздел, както и отделяне на публикуваните от непубликуваните материали, за да се откроят по-добре останалите досега в «забвение» творби. Съпоставянето на издадените у нас томове и отделни публикации на народно творчество от различни краища, и главно от Македония, с Карановите записи ще позволи
57. Периодическо списание на Българското книжовно дружество, (Псп БКД) в Браила, 1876, № 11—12, с. 169. Независимо от ясно изложените факти от самия Каранов, пак в услуга на политическата теза за «македонска нация», скопски фолклористи като Томе Саздов и др. обявиха събраното и публикувано от Каранов народно творчество за «македонско», вместо българско, както това се прави с делото на видни наши фолклористи — братя Миладинови, Ст. Веркович, Кузман Шапкарев, Марко Цепенков, Йордан Хаджиконстантинов — Джинот, Евтим Спространов, Партений Зографски, Антон Стоилов и др. Вж. Саздов Т. Македонската народна поезjа. Краток преглед, Скопjе, 1966, с. 17, 18; Студии за македонската народна книжевност. Скопjе, 1980.
20
да се проследят вариантите и да се види кои от тях са вече известни на науката.
От публикуваните 37 народни песни впоследствие се появяват само 11 публикувани варианти (6 от обредните, 3 от любовните и по 1 от семейно-битовите и от историческите песни). От 60-те непубликувани песни за около един век са отпечатани варианти на близо половината от тях (9 от любовните, 6 от детските, 5 от семейно-битовите, 2 от трудово-поминъчните, по 2 от обредните, юнашките и митическите и 1 от хайдушките). [58] Или в основните публикации са известни варианти на 40 песни от събраните от Каранов всичко 97. Но не е изключено да съществуват още някои варианти, печетани в други сборници и списания. Макар и условно, бихме приели, че около 40 песни могат да се смятат за малко известни, а част от тях и за оригинални.
По 8 песни от Карановите записи се срещат в сборниците на Панчо Михайлов (съставен от песни от района на р. Брегалница — градовете Велес, Щип, Злетово, Кратово, Кочани, Царево село и др.) [59] и на братя Миладинови, 7 варианта са публикувани от Стефан Веркович, 4 — от Васил Чолаков, изпратени му от Кюстендилско, 3 — от Кузман Шапкарев, а съвременните ни фолклористи са публикували варианти на около 20 песни. [60]
Сред песенното творчество от Кратовско най-голямо място заемат 39-те обредни песни, от които се открояват сватбените. [61] В песните от сватбения цикъл липсват някои моменти (припевки, годеж, засевки) и са записани песни, свързани с плетенето на венец за младоженката, очакването и посрещането на сватовете (публикувани песни № 13—28) и 4 песни се отнасят до довеждането на младоженката в дома на жениха. Не са отразени също моментите около отиването в църква, трапезата в дома на младоженеца и др. (публикувани песни № 34—37). Втора основна група от обредните песни образуват песните «на
58. Вж. по-подробно в бележките накрая.
59. Михайлов, П. Български народни песни от Македония. С., 1924, Предговор Михаил Арнаудов.
60. Трябва да се вземе под внимание, че някои песни имат варианти в повече от един сборник.
61. Те са: от публикуваните № 13—37, а от непубликуваните — № 37—48, 59.
21
люлка», свързани с определени празници — Сирни Заговезни, Гергьовден и изпълнени с много жизненост. В публикуваните 8 и непубликуваните 14 песни темата за любовта е сравнително добре застъпена — стремеж към избиране на любимия човек за семеен живот, искане на китка, напиване на вода, целуване на мома, проявяване на инициативност от остроумни девойки за сближаване, съперничество между братя за девойка и др. [62]
На трето място се нареждат семейно-битовите песни. От всичко 12 е публикувана само една. [63] Главно място в тях заема стремежът у младите към семейно гнездо, ревността на снаха към зълва, убийството заради изневяра, влиянието на тежките робски години върху семейния живот (убийство на близки от турци, грижи на сестра за тежко ранен брат-хайдутин, стремеж на невеста да отклони съпруга от желаноето му да отиде с дружина) и пр.
Сравнително добре са представени и детските песни — 11 на брой. [64] В тях се засягат въпроси за взаимоотношенията между животните (с хумористичен тон), а в някои във вид на скоропоговорки се отправят молитви за слънце, дъжд и др. Седемте трудово-поминъчни песни отразяват всекидневието на българина.
Другите жанрове са слабо застъпени: 2 юнашки песни за Крали Марко и две митически песни — за вълшебното въздействие на кавала за спасяване живота на овчар и за вечното «царуване» на слънцето и месеца; една хайдушка песен за спасяване на изпадналия в беда Караджа войвода. [65]
Малкото по обем прозаични материали също отразяват някои страни от живота и бита на българското население от Кратовско. Детските скоропоговорки и залъгалки в проза отразяват известни състояния — радост, когато се вади и хвърля зъбче, приспиване на малки деца, чиито бащи са на работа и упражняване в по-бързо говорене (непубликувани № 61—70). В записаните суеверия е отразено преклонението и боязънта пред тайните
62. Те са: от публикуваните № 1, 3, 4, 5, 7, 8, 9, 10 и от непубликуваните — № 12, 15, 17, 18—23, 28, 30—32, 34.
63. Те са: Публикувани- — № 2; непубликувани —№ 4, 5, 8, 10, 13, 14, 16, 24, 26, 33, 36.
64. Те са: Непубликувани — № 50—60.
65. Вж. непубликувани песни № 1, 2, 3, 6, 49.
22
на природата и свръхестествените същества — духове, вампири, змейове. Много добре са записани различни случки — страх от вампири и поява на хора, умеещи да ги прогонят. Събраните пословици съдържат интересни житейски мъдрости, половината от които не са много известни. В трите приказки са отразени различни проблеми — борба против злото, тържество на правдата, бичуване на пиянството и на глупостта.
Когато е записвал фолклорните материали, едва 20-годишен, без никакъв опит, Ефрем Каранов се е стремял да се придържа към особеностите на кратовския говор. А той, както сам пояснява и записвачът, е преходен между източнобългарския и западнобългарския говор и изпитва известно влияние и от сръбския език. [66] Поради съседството си с Кюстендилския край, кратовският говор има и много общи черти с някои местни говори — пиянешкия, каменишкия и по-малко със същинския кюстендилски говор. [67]
Кратовският говор е екавски, т. е. рефлексът на старобългарската ятова гласна е е — големо, лето, некой. Голямата носовка се е променила в у — муж, мука, пут. Съчетанието ъл между съгласни — в у : пуно, ябука. Членната форма за м. р. ед. ч. е — о : коньо, сино нашио. Но под влияние на книжовния език на места се употребява и членът -ът/-а. Глаголните окончания за 1 л. ед. ч. и за 1 и 3 л. мн. ч. сегашно време са различни от общобългарските: я носу, пишу, пию; ние носимо, пишемо, пиемо; они тражев, давав (рядко — ат). Формата за дателен падеж на личното местоимение в 3 л. ед. ч. ж. р. е ву: дава ву, а за винителен падеж м. р. — га: я га носу. Интересна е формата за минало свършено действително причастие — с наставка -я: викая, кажая (вм. викал, казал). Тези и много други особености Каранов е обяснил към народната приказка «Приказка за тъй, що цицая дваесе и пет години» и към студията «Материали по етнографията на некои местности в Северна Македония, които са смежни с България и Сърбия».
Той е проявил непоследователност при записването на фолклорните материали и налице са колебания и неспазване на езиковите особености на кратовския говор.
66. Псп БКД, 1883, № 5, с. 123.
67. Умленски, Ив. Кюстендилският говор. С., 1965, 161—178.
23
Това се дължи на разнообразието на подговорите в Кратовско, което отбелязва и записвачът, на влиянието на формиращия се новобългарски език и отчасти на руския език, както и на неопитност. Много често дори в една и съща народна песен или прозаичен материал не винаги се отразява мекото произнасяне на съгласните к и г пред предните гласни е и и, което е изговорна особеност на говора; не винаги се изпуска звукът х, който постоянно се чува като предихание (срещат се амбар и хамбар, айдуци и хайдуци); непоследователно се употребява формата за обръщение (Милкана и Милкано, коню и коньо), у и ъ като рефлекси на голямата носовка (муж и мъж, пут и път) и др.
Пропуск на Каранов е, че в по-голямата част от материалите не поставя ударение на думите, което винаги ще буди несигурност при произнасянето им. Това донякъде се компенсира от обяснението на записвача, че ударението често пъти пада на предпоследната сричка.
Независимо от посочените слабости, приносът на Ефреи Каранов в българската фолклористика е безспорен, макар че вече цял век повечето негови събрани материали са необнародвани. [68] Вдъхновен от неуморната и високопатриотична изследователска и събирателска дейност на крупни личности като Р. С. Раковски, Л. Каравелов, П. Р. Славейков, Ст. Веркович, братя Миладинови и др., кратовският книжовник изпълнява своя дълг да съхрани и приведе в известност ценни образци от духовното богатство на българите от своя роден край. Може определено да се подчертае, че делото му става пример и вдъхновение и за следващото поколение български фолклористи от Македония, сред които П. А. Чачаров, Ив. Шандаров и Панчо Михайлов, посветили повечето от своите изследвания на Кратовския и Щипския край.
Вторият раздел от творчеството на Ефрем Каранов обхваща неговите научни изследвания.
Следвайки хронологическата последователноет на научните му публикации, ще направим кратък преглед на първите три кратки статии — «Описание на Кратовската каза» (1876 г.), «Историко-топографически бележки за
68. Особено се цени разнообразното им съдържание. Вж. Леков, Д. Цит. съч., с. 405.
24
Урвичкий монастир (в Софийско)» — писмо на Ефрем Каранов до Марин Дринов (1881) и «Неколко думи за Кадин мост и за вервания при съгражданието нови здания» (1883). И в трите статии вниманието е съсредоточено върху отделни обекти или райони с цел изясняване проблемите в най-едър план, доколкото позволяват тогавашните оскъдни сведения.
В първата, посветена на Кратовска каза, задачата е кратко историко-географско описание на този край. На базата на устни сведения, без позоваване на някакви документи и пътеписи Ефрем Каранов е обрисувал неговия стопански облик — развитието на рударството като основен поминък от най-древни времена и положението на населението по време на османското владичество. Посочени са и известни данни за природните условия, обуславящи цялостното развитие на района, за административния състав — поименно се изброяват селищата в околията. Мимоходом са дадени и някои етнографски сведения, които представляват интерес за изследователя днес.
Изпълнявайки поръка на Марин Дринов — да събере предания за гибелта на последния български цар Иван Шшман — Ефрем Каранов посещава Урвичкия манастир в Искърското дефиле. В кратката си статия «Историко-топографически бележки. . .» той е направил опит под формата на кратък пътепис да разкаже за местностите и да посочи някои манастири в близост до Урвичкия манастир, което има научна стойност. Авторът обаче робува ла легендите и записва една не много добра в стилово отношение народна песен. Опитва се и произволно да гради теза за вероятната гибел на Иван Шишман в този район, която противоречи на историческата истина. Още тогава редакцията на списание «Наука» взема критично гпошение към неговите заключения, но не омаловажава направеното описание на този край.
В третата статия Каранов сравнително по-добре се справя със задачата си, поставена му от проф. К. Иречек. [69] Ползувайки като извор пак легенди, но сега по-критично, той дава правдоподобно обяснение за построяването на моста на р. Струма до с. Невестино — на 10 км източно от Кюстендил. Неговото схващане се приема и
69. Иречек, К. Пътувания по България. С., 1974, с. 665.
25
доразвива и от К. Иречек, и от Йордан Иванов. Главната цел на изследователя обаче е да посочи примери от обичая за вграждане на живи същества при строежа на къщи и най-вече на мостове. Интересът и вниманието му са насочени към преданията и легендите и на други народи — словенци, сърби, германци и скандинавци. Публикацията вече има много по-определена научна физиономия.
Безспорен принос представлява и неголямото по обем изследване «Румена войвода. Очерк из Осоговските планини.» Ефрем Каранов събира и систематизира оскъдните, предимно устни сведения, за легендарната жена-войвода Румена, откроила се сред плеядата борци за свобода. Търсейки най-вярното и правдоподобно сред обилните, но не много точни факти, граничещи с легендата, Каранов се опитва да даде научно обясненке на дейността на народната героиня и на нейното време.
Близо една трета от изложението е посветено на предпоставките за появата и дейността на хайдушките дружини в Осогово — природните условия и тежкото робство. В тази атмосфера се ражда и израства бъдещата жена-воевода, буйна по характер, свободолюбива, смела. Авторът успешно разкрива влиянието на подвизите и популярността на четата на дядо Ильо върху младата Румена, която при подходящ повод през 1858 г. «хваща» Балкана с малобройна чета.
До края на разказа истината граничи с легендата, но Каранов се стреми да се придържа повече към сведенията на очевидци — първия мъж на Румена, стари жени, търговци от Кюстендил, срещнали се по неволя с Руменината чета. Към някои от тях той се отнася критично — не приема например версията за връзките на Румена със сеймена Алия. Правдоподобно е описано желанието на Румена войвода да се съедини с четата на дядо Ильо — доказателство за известна еволюция в хайдушкото движение, за ориентация към по-организирана борба, което се изявява малко по-късно в масов мащаб. Поради липса на точни сведения Каранов приема «за чиста монета» признанието на някой си Спасе, че той именно е убил Румена и нейния байрактар и другар Стоян. Тази версия се възприема и от Йордан Иванов. (В днешно време някои автори представят по-друга версия за края на жизнения път на Румена войвода — тя е забягнала през 1862 г. в Румъния, където е починала към края на 90-те
26
години на миналия век). За съжаление доказателствата не са много убедителни и в по-нови изследвания авторите се въздържат да приемат подобно твърдение. (Вж. бележка 18 в съответния раздел накрая). Така че въпросът за гибелта на Румена си оетава неразрешен и досега. В стремежа си да предаде най-точно образа на Румена войвода, като остане верен на разказите на очевидци от различни места от Кюстендилско, авторът е използувал твърде много диалектни думи. Днес това затруднява читателя, а някои думи са труднообясними. Но въпреки всичко изследването е ценно, защото при оскъдицата на писмени сведения от онова време то успешно поднася на потомците живите спомени на съвременниците и образно отразява справедливата борба на народната героиня, и нейната чета срещу петвековния османски поробител. И до днес този труд е основа на всички изследвания за Румена войвода и важен извор за хайдушкото движение в Осогово и Югозападна България.
Следващата по ред публикация е «Показалец на напечатаните досега в различни сборници и периодически списания варианти от песните в сборника на братя Миладинови» — 1889 г. Това е една от първите библиографии в областта на фолклора и първа по-сериозна справка за разпространението на варианти от песните на двамата български патриоти от Македония. Следвайки схемата в самия сборник, Ефрем Каранов е посочил варианти на по-голямата част от песните в направените до 1889 г. публикации на народни песни в отделни сборници и списания. За съжаление липсват някои изводи върху срещаните варианти, което би обогатило още повече авторовия труд и би било в услуга на поколения учени.
Като се включва в отговорната научна и политическа задача — отстояване на историческата истина за българския народ и защита от злонамерени изопачавания с определени политически цели, авторът прави едно наистина рядко по съдържание и значимост изследване в «Материали по етнографията на некои местности в Северна Македония, които са смежни с България и Сърбия».
Поводът е една публикация на слависта Драганов, в която поради невежество и национален нихилизъм се фалшифицират важни страни от историята на Македония и се отправят обидни думи по адрес на живеещото там българско население. Това естествено добре хармонира
27
с аспирациите на сърби и гърци спрямо тази област. Затова с публицистична страст и научна добросъвестност Каранов се заема да даде навременен отпор. Той лично посещава местата, както правят и видните учени Васил Кънчов, Йордан Иванов и други, в резултат на което обогатява своите познания и събира данни, необходими за написването на сериозен научен труд.
Първата задача на Каранов е да посочи основните грешки на Драганов. С позоваване на сериозни аргументи той възразява срещу твърдението на споменатия автор, че населението е македонско, славянско изобщо, затова България и Сърбия не могат да имат никакви претенции там. Каранов изобличава невежеството на автора — допускането на елементарни грешки (смесване на името на Тетово с Битоля, отнасяне местоположението на Разлог някъде по течението на Вардар), както и измислянето на несъстоятелно название на част от населението в Северна Македония — т. н. копановци и др.
Успоредно с унищожителните критики, Караноа уточнява и етническия състав на всички селища в района на Овче поле; той посочва, че повечето от тях са чисто български села, други със смесено население и т. н. Освен това отхвърля и обидните квалификации спрямо българското население в Македония — невежество, неморалност, необщителност и др. «Думите невежествени и необщителни са общи думи и да се каже за цял един народ, това е много мъчно — тези думи искат изясняване» — пише Каранов. И привежда важни доказателства, за да ги опровергае, като прави народностна характеристика. Българунът е трудолюбив, рядко някой е без къща и нивичка; незнаещи има, но не и «невежествени», това е следствие на робството. Нима е възможно «невежествени» българи да участвуват в хайдушкото движение, в революционните освободителни борби, в черковното движение, да издържат «със сиромашки пари» черкви и училища, да дадат «данък за Ботевата чета, шипченския бой, Сръбско-българската война?» «Че е необщителен понякога българинът — да, той е недоверчив пред чужденеца, в когото вижда похитителя на неговата свобода, имот, а понякога и чест — това е оставило в съзнанието му вековното турско робство. Но гостоприемството му е пословично, което е забелязвано от много пътешественици. А богатството на багрите в женските и мъжки носии нима
28
не е достатъчно доказателство за неговото богато въображение и естетически критерий?»
Сериозно се противопоставя Каранов и на твърдението, че българите в Македония се разделяли на три «категории»: българомани, гръкомани и сърбомани. Не приема, че българското население има сериозни симпатии към гърците. Под влияние на пропаганда, заплаха, интриги или лични лнтереси главно в градовете е имало отделни хора, но не и движение. По-голямо внимание той отделя на засилващата се сръбска пропаганда, която обаче до този момент не е в състояние да си създаде сериозна опора, въпреки масовото унищожаване на български писмени паметници или тяхното разграбване, особено на онези, в които е«записана думата «българин». Каранов посочва, че независимо от всичко българското народностно съзнание е на много голяма висота — позовава се на създадените просветни и църковни традиции, на дейността на книжовниците Хаджи Йоаким Кърчовски, Велко Попович, на кратовските книжовници, на местните манастири — Осоговския, Лесновския, Пчинския и Карпинския. За да се противопостави на засилващите се сръбски претенции към Северна Македония, Каранов изтъква несъстоятелните мотиви, че споменатите манастири били построени от сърбите и прави исторически преглед на миналото на тези средища. Неговите аргументи се подкрепят и от изследователи като Марин Дринов и Йордан Иванов, които доказват, че те съществуват още от XI и XIV в. и са били български твърдини.
Накрая Ефрем Каранов прави обстоен анализ и на кратовския говор, като изтъква, че той е неразделна част от българския език.
Последните две изследвания се отнасят до историята на град Кюстендил. В статията «Кюстендилските училища до Освобождението» (1897 г.) Ефрем Каранов си е поставил задачата да допринесе за изясняването на важни въпроси от нашето Възраждане и да отдаде дължимата почит към «учителите, които по такъв или инакъв начин са се борили, страдали за нашето възраждане».
В съответствие с поставената цел той проследява развоя на учебното дело в града — откриването на първото българско училище през 1816 г. към църквата «Света Богородица»; всеотдайната работа на редица учители като Христо Крантов, Никола Тонджаров, Аверкий
29
Попстоянов, архимандрит Дамаскин, Михаил Буботинов, Тодор Пеев, Димитър Стоянов, Йосиф Ковачев и др., постоянно преследвани от турската власт и гръцките владици и техните слуги в Кюстендил; суровите възпитателни методи до средата на XIX в.; стремежите за въвеждане на по-прогресивни методи на обучение и противодействието на турските власти; появата и на девическите училища и др. С нескрита симпатия авторът се отнася и към общественополитическата дейност на родолюбивите учители — борба за изгонване на гръцките владици и създаване на независима българска църква. В това отношение той дава много интересни факти, които на места излизат от рамките на темата, но все пак много добре очертават една бурна епоха, пряко влияеща и върху културно-просветното движение на българския народ. Макар и недостатъчно пълно и систематизирано, но се посочват и някои данни от революционната дейност на учители като Тодор Пеев и архимандрит Дамаскин.
В хода на изложението са допуснати и някои слабости: погрешно посочване на дати, описателство, недобро поднасяне на някои проблеми. Независимо от това обаче трябва да се подчертае, че изследването има своята научна стойност, защото с многото факти и цитиране на някои незапазени документи (като тези на Аверкий Попстоянов) то предоставя на науката ценен материал не само за град Кюстендил, а и за някои селища в Македония. Трудът на Ефрем Каранов е главен извор на видни български историци като Йордан Иванов, Петър Ников и др. за църковното и просветното движение в Кюстендилския край. Прецизният и задълбочен изследовател Йордан Иванов му дава висока оценка [70].
«Деятелността на кюстендилското читалище «Братство» за 42-години от основанието му — 1 юлий 1869 г., до 1 юлий 1911 г.» е едно изследване с характер на летопис на най-важния културен институт в града. Като започва с приетия при основаването на читалището девиз «Богатството е смертно, а добродетелта — безсмертна», Ефрем Каранов се старае да обхване всички страни от многообразната дейност на читалището.
Той посочва сериозните трудности от основаването на читалището до трайното му възстановяване през
70. Иванов, Й. Северна Македония, С., 1906, с. 366.
30
1891 г. — вмешателството на турските власти и гръкоманите, колебанието на културните дейци, страхуващи се от преследване и др. Едновременно с това изтъква и благородните усилия на родолюбиви кюстендилци като Георги Ангелов, Васил Ив. Лекарски и др. за даване живот на този важен институт. В два специални раздела се разглеждат и организационни въпроси — приемане на устави и правилници, избиране на настоятелства и увелнчаване на членския състав, сред който изпъкват учителите и чиновниците, а към 1911 г. и сравнително големият брой на членовете с висше образование (59), със средно (64). Специално място Каранов отделя и на помощната дейност на членовете и гражданите, като посочва поименно кой колко пари е внасял, за да подтикне не много щедрото гражданство да прави дарения и за в бъдеще.
След това авторът се спира доста подробно на основните раздели от читалищната дейност — работата на библиотеката и читалнята, театралната дейност с поименно изброяване на играните през 42-годишния период на съществуване пиеси (81 на брой), с посочване на почти всички участници, увеселителното дело — постоянно провеждане на вечеринки, концерти и др., научно-просветната дейност — редовни сказки с гостуване и на изтъкнати културно-просветни дейци от София, неделни училища за ограмотяване на неграмотни, основаване на читалища в окръга с посочване на селищата и годините на основаването на читалищата (твърде ценна информация при липсата на достатьчно писмени сведения), помощи на някои благотворителни организации и отделни лица, музейното дело — твърде подробно изложение за дейността на читалищния музей от 1907 г. с описание на експонатите и някои техни снимки. По изключение са поместени и три биографични очерка на най-заслужилите читалищни дейци — Георги Ангелов, Васил Ив. Лекарски и Зинови Поппетров, архимандрит и учител. С много големи подробности са описани етапите и редицата препятствия във връзка е построяването на новата сграда през един 16-годишен период. Изложението завършва с преглед на приходите и разходите, на притежавания инвентар и архива.
Успоредно с положителната оценка трябва да се изтъкнат и някои слабости. На няколко места изследването
31
на Каранов има вид на сборник от документи, изтъкват се ненужни факти (подробни приходи и разходи и за най-незначителни неща, изказвания на членове от читалищното ръководство, които се съдържат в запазените протоколни книги, обяви за някои мероприятия, списъци на лектори и сказки, съдържание на някои литературно-музикални програми, планове за провеждане на тържества и др.). Това снижава качествата на труда, но летописният му характер го прави ценен като изворов материал.
Литературното творчество на Ефрем Каранов е малко по обем. Първа по хронология и по стойност е написаната през 1886 г. поема «Богдан юнак, герой от Сръбско-бьлгарската война». Силен подтик за родолюбеца Каранов да се отклони от изследователските си планове и да създаде една интересна и патриотична литературна творба са мъката и страданието на народа ни по повод решенията на Берлинския конгрес и опита на Сърбия да заграби чрез война през ноември 1885 г. български земи и да снижи значимостта на извършеното преди това съединение на Княжество България с Източна Румелия.
Поемата е написана в духа на народните песни. Разделена е на 6 части и е един сполучлив опит за художествено пресъздаване на петвековното робство, националното възраждане, освобождение и обединяване на българския народ.
Чрез алегоричния Богдан юнак е разкрита робската съдба на България, отношението на западноевропейските държави и Русия към нея, пробуждането на националното самосъзнание, системните опити за отхвърляне на робството, придобиването на свободата и възстановяването на българската държава с помощта на Русия. Авторът акцентува върху народната мъка и непримиримостта от разкъсването на българската нация чрез Берлинския договор и акта на Съединението през 1885 г. — женитбата на Богдан юнак за «тънкоснажна и белолика мома».
Алегорията, олицетворението и метафората са основни изразни средства. Езикът е разбираем и изпъстрен с много думи от западнобългарския диалект.
Творбата получава мнрго добра оценка от страна на литературната критика по онова време. «Най-голямото достижение на поемата се съдържа в общността и единството на идеята, нигде непрекъсвана от началото й до
32
края» — пише Петър Пешев. По идейност, език, емоционалност и подчертано авторово отношение и съчувствие към главния герой той я поставя наравно с Вазовите творби, посветени на Сръбско-българската война. Като я сравнява с произведенията «Хайдут Сидер и Черен арап», «Биволът Гольо и мечката» на Никола Козлев и с политическия памфлет на Стефан Стамболов «Долабан войвода», критикът заключава: «Ако нашите списателье се обръщаха повечко към народната ни поезия, то ний щяхме да имаме повече талантливи трудове като «Богдан юнак» и не щяхме да бъдем принудени да четем разни «Найди», които се срещат само по френските буквари, но не и из българските дъбрави». [71]
Сатиричният памфлет «История на Сърбия» е предизвикан от убийството на народния учител Христо Ганев от дейци на сръбската пропаганда през 1897 г. Като разкрива исторически факти отпреди и след създаването на сръбската държава, Ефрем Каранов проследява династичните борби и манталитета на господствуващите среди. За да бъде правилно разбран, накрая авторът изрично подчертава, че изтъкнатите негативни страни от сръбската история се отнасят за господствуващите среди, а не за трудовия народ, към който изпитва симпатии като българин. В това произведение трудно могат да се открият художествени качества; по-скоро то отговаря на едно конкретно събитие.
Ефрем Каранов опитва перото си и като преводач. За пръв път превежда от руски и през 1898 г. отпечатва в самостоятелна книжка «Слово за полка Игоров» в стихове. [72] В интересния предговор показва умението си да анализира, оценява и търси не само художествените достойнства на едно произведение, но и да вниква в историческите му корени, намирайки аргументи за появата му в реалната историческа обстановка.
Каранов превежда от руски език и гениалното произведение на Адам Мицкевич «Пан Тадеуш», което издава в Кюстендил през 1901 г. В краткия предговор преводачът изразява своето лично отношение към автора, базирайки се на направени оценки в европейската критика. «Пое-
71. Псп БКД, 1886, № 18, с. 471—475.
72. Преводът е поместен за втори път през 1900 г. в: Литературнонаучен сборник. Кюстендил, 1900.
33
мата и досега сияе с пълен блясък на неувехналост» — справедливо пише той. Накрая пояснява, че смята превода си за не много съвършен и че «туй хубаво славянско произведение» би могло да се представи още по-добре.
Независимо от обясненията на Каранов тогавашната критика не се отнася много ласкаво към положения огромен труд. Изтъкват се слабости като: неточен превод поради незнание на полския език, неправилно поставяне на ударението на места, употреба на непознати думи, които «не са познати даже на мнозина хора с висше образование, камо ли на широката публика». [73] По-късно нашата марксистка критика също потвърждава някои от тези недостатъци. През 1949 г. Петър Динеков посочва, че преводът на Ефрем Каранов, превръща творбата «в едно измъчено, скучно произведение поради невинаги правилно разбиране на оригинала, тромавия и банализиран език и невъзможно лош стих на преводача». Независимо от това обаче приносът на Каранов се оценява с констатацията, че «било цял подвиг, за да се преведе гениалната поема на Мицкевич и трябва да се отдаде нужното признание на Е. Каранов за положените големи усилия». [74] Каранов повече не се занимава с преводи.
Последната творба, писана няколко години преди смъртта му, са ученическите спомени «На българската черква в Цариград преди 60 години» (1920. г.). Те са публикувани през 1979 г. с предговор от Тончо Жечев и коментар от покойния вече Никола Ферманджиев, които ги оценяват като «бисерна проза» на пъстрата мемоарна литература на Българското възраждане. [75] Без да се спираме подробно поради направения им вече анализ, ще подчертаем само, че освен като литературно произведение-мемоар спомените са ценни и като исторически извор. Верен на своя метод — добросъвестно да пресъздава видяното и чутото, с неподправена сърдечност и простота, без фантазии и измислици, Каранов дава сведения за българите в Кратово и Цариград, за типични явления на епохата. Характерен е чистият, наситен с много шеги, понякога и с афоризми език — белег на една висока култура и богата душевност. С тази «отломка от хубавата
73. Псп БКД № 12, 1901/1902, 885—887.
74. Език и литература, 1949, № 3, 231—232.
75. Каранов, Е. Спомени. С., 1979, с. 5.
34
българска възрожденска проза» [76] завършва и творческото дело на големия българин, родолюбец и човек Ефрем Каранов.
В настоящия том са включени и всички по-важни документи и снимки, които се отнасят до Ефрем Каранов и неговото семейство и отразяват престоя му в Одеса и връзките му с Българското книжовно дружество в Браила, взаимоотношенията му с видни обществено-политически и културни дейци като Трайко Китанчев, Гоце Делчев, Марин Дринов, Иван Шишманов и други след 1878 г. Всички тези материали дават още по-пълна представа за Ефрем Каранов и неговата среда.
* * *
В съответствие с критериите за преиздаване на трудове и на художествени творби (научна стойност, актуалност, художествени качества и др.) бе извършен подбор, при който отпаднаха: «Показалец на напечатаните досега в различни сборници и периодически списания варианти от песните в сборника на братя Миладинови» — в: Сборник народни умотворения, наука и книжнина (СбНУНК), 1889. Т. I, 157—175, «Паметници от Кратово» — СбНУНК,. 1896. Т. XIII, 266—281, защото двете изследвания са обект само на тесен кръг специалисти; «Слово за полка Игорев», «Историята на Сърбия», по-голямата част от «Деятелността на кюстендилското; читалище «Братство» за 42 години от основанието му — 1 юлий 1869 г., до 1 юлий 1911 г.», която съдържа ценна, но обемиста фактология с регионална стойност. Тя увеличава обема и отежнява издаването на настоящия том. Затова поместваме само обобщаващата част, хвърляща светлина върху развитието на кюстендилското читалище и насочваща читателя към интересуващите го проблеми.
Предлаганите фолклорни и авторски материали в това издание са богат извор за езиковеди, етнографи, фолклористи и изследователи, проучващи духовната култура на българите в Югозападна България. При ползуването им трябва да се вземат под внимание някои особености. Освен спецификата на кратовския говор не бива да забравяме, че Каранов твори главно през последните
76. Каранов, Е. Цит. съч.
35
две десетилетия на XIX век, когато се формира българският книжовен език и все още е твърде близо до своите диалекти, върху чиято основа се изгражда и поради това не може да им влияе. Както мнозина други, така и Каранов се придържа до народната реч, и то най-вече от Кратовско и Кюстендилско. При археографската обработка на материала срещнахме редица затруднения. Като се придържахме към основния принцип да бъдем верни на оригинала и да не накърняваме езиковото му богатство, запазихме изобилието от диалектни думи и форми, които се срещат наред с книжовните, както и някои дублети и метатези, отразяващи колебания и тенденции в развитието на езика ни по онова време. Например при съществителни от м. р. множествено число (християне, селяне, каменье, прътье, а също и българи, жители); при групите — -ър, -ъл, ръ-, лъ-, (връх и върх, длъг и дълъг); при глаголи (употреблявам и употребявам); в 3 л. мн. ч. минало неопределено време (дошле са, падале са и правили са); окончанието па глаголите в 3 л. мн. ч. сегашно време е на -ат, по-рядко -ят. Застъпник на променливото я е гласната е, както е в кратовския и в западнобългарския говор. Само в ученическите спомени от Цариград променливото я се предава според днешния правопис, така както са публикувани през 1979 г.
За улеснение на читателите текстът е предаден с осъвременена графика на писмото: премахнати са краесловните ерове и всички стари буквени знаци, излезли вече от употреба от днешния правопис. Вместо шт се пише щ, вместо с ьа, ьу мекостта на предходната съгласна се обозначава с я, ю. С цел по-доброто осмисляне на фразата е нормализирана пунктуацията, също и членуването на съществителните от м. р. ед. ч., като обаче е оставена непокътна рядко срещаната стара форма за членуване на съществителните от мъжки род — ийт (-йт) и диалектната форма на -о. Отправени са явните правописни или печатни грешки (низък лес — нисък лес, срещо — срещу). Не са изписани както в оригинала думи с опростен и установен днес правопис, когато няма опасност да пострада специфичната диалектна окраска (при представките раз-, из-, о- и др.: разказвам, изскачам, установявам, вместо разсказвам, искачам, остановявам или думи като сватба, празници, цъфтели, вместо свадба, праздници, цъвтели). Във фолклорните материали не се означава с ь мекостта
36
на съгласните г и к пред предна гласна и се изпуска апострофът на мястото на отпадналия х. В квадратни скоби са поставени пропуснати текстове, за които има съответни обяснения, или пък в тях са вмъкнати части от неправилно съкратени или липсващи в оригинала думи.
Повечето материали са придружени с пояснителни бележки. Изготвен е речник на някои диалектни, чужди и остарели думи със смислово значение в кратовския и в кюстендилския говрр, както и библирграфия за Ефрем Каранов, именен и географски показалец.
В процеса на работата ползувахме ценните консултации на Иван Умленски и Райна Попова, за което им изказваме своята благодарност.
СЪСТАВИТЕЛЯТ