Роден съм българин. Избрани съчинения и документи

Е. Каранов

II. Научни изследвания

6. КЮСТЕНДИЛСКИТЕ УЧИЛИЩА ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО [*]

В тази си статия аз мисля да се позанимаем с вървежа на кюстендилските училища през настоящото столетие до Освобождението или по-точно до отварянието от българското правителство държавно училище в Кюстендил през септември 1879 г. Тази ми статия е необходимо допълнение на отчета, който за пръв път издава кюстендилското държавно училище и в който отчет ще влезат сведения за вървежа на същото училище от отварянието му и досега. Историческото преглеждание вървежа на училищата в България до Освобожденнето е твърде важно, защото не само ще се запознаем с техното напредвание, но ще стане за нас по-ясна и епохата на възражданието ни, като при това ще отдадем и подобающия дълг на учителите, които по такъв или инакъв начин са се борили, страдали за нашето възраждание. Училищният въпрос до Освобождението ни е бил свързан с черковата, борбата ни с фанариотите, тежкото турско иго и общото невежество, затова, като говорим за училището, ний неволно ще требва да се спираме и на тези неща, които са оказали силно влияние върху училището или, по-право, от които е зависел напредъкът на училището.

Когато преди сто години положението на раята, а особено българската рая, беше ужасно, както ни го представя Софроний Врачански в своите записки: «Когато

*. Публикувано като Отчет на Кюстендилското държавно педагогическо и образцово училище, съставен през 1897 г. С., 1897, с. 3—41. — Ж. П.

232

далиите, кърджалиите, еничарите и различни феодални бегове тъпчеха и съсипваха страната», гръцките владици, след паданието на Охридската и Ипекската патриаршиа, напълниха българските земи, които веч и по-напред беха завладени от фанариотите, и по плана на патриарха Самуила чрез подсещания от руската императрица Екатерина, намислиха за възобновленнето на Византийската империя върху развалините на разкапалата се Турска империя. Затова те почнаха да унищожават всичко българско и не искаха даже да знаят за съществуването на българското име. В тези усилни времена, когато един свещеник е обикалял, и то нощно време, голямата си енория от 40—50 села и в една нощ е венчавал по 20—30 души, в Кюстендил е бил владиката Костандий [37], види се, същият скопски Костандий, който заедно с другите митрополити подписа акта за унищожаванието Ипекската патриаршия. [38] Костандин е бил преди 100 години и по-вече; за него се помни, че той, като бил преследван веднъж от еничарите, бягал от врата във врата и се скрил в една плевня, след излизането от плевнята той всичкия бил налепен със слама и когато неколцина го чистили и казвали: «Къде ще излезе краят на тези зулуми?», владиката отговорил: «Края им ще се види след 50—60 години», като е имал предвид, види се, въздиганието на Византийската империя. В тези усилни времена, но неизвестно точно кога, вуди се, преди 100 години, мутрополитът кюстендилски Костандий издействувал пред турското правителство, разбира се, чрез много рушвети, да се направи черква в град Кюстендил, гдето, както се види, не е имало никаква черква, а неколкото християнски къщи от крайнините на града са се черкували заедно със съседните села в селото Колуша, гдето е било архиерейското седалище. Деветдесет и осемгодишният старец дедо Христо Самарджията, на когото дедите му се сметат за староседелци в града, разказва, че преди сто години в Кюстендил имало само 15—16 български къщи, [39] три механи по крайнините на града, на трите изхода от града и една бакалница и чарчийница, немало никакви занаятчии и не смеяли християните да влизат свободно в града. бащата на дедо Христо изучил самарджилъка в Сер, гдето бил избегал от еничарите и като се върнал в Кюстенднл, требвало да стане ортак с един турчин, за да упражнява самарджилъка — иначе не му се позволявало да работи:

233

други стари хора разказват, когато имало нужда да се пише писмо за Пловдив или Цариград, то преди 80 години требвало да се отива в Самоков, гдето имало учени хора, които знаели да пишат — обикновено нарочен человек се провождал в Самоков за извършваннето тази тежка работа; а че действително в Кюстендил не е имало хора, които да са знаяли да четат и пишат, вижда се и от това, че нито един спомоществовател нема от Кюстендил за книжките на Хаджи Йоаким Кърчовски, учител в Кратово между 1810—20 год., когато всичките спомоществователи са от съседните градове — Самоков, Дупница, Паланка, Кочани, Кратово и Щип.

Когато излезнал ферманът да се направи черква в Кюстендил, [. . .] градският кадия заедно с беговете позволили да се направи черквата на настоящето ѝ место в разстояние на девет само нощи, и при това да не бъде по-висока от неколко аршина над земята, за да не се вижда между къщята. [40]

Неколко години (около 1820, във времето на владиката грък Авксентий ) след направата на черквата в черковния двор се направило и училище. [41] Училището е било четвъртита голема и тъмна стая, непостлана, отпосле постлана с дъсчено дюшеме, покрай дуварите околовръст имало пейки (отураци) за седене, но като се поувеличило числото на учениците, поставени били пейки и в средата на стаята така, щото учениците седели гръб срещу гръб на една и съща пейка. Учителят седел на едно високо место в ъгъла на стаята, което се казвало «трон», и оттам или пък като слазял между учениците, докарвал училищната музика в нужната за него дисхармония, като е гърмяло: «буке-аз-ба-», «се жених грядет. . .», «Нескверная, небразная . . .», «Хвалите имя господне, хвалите раби господни» и пр., и пр. Учителят си работеше на трона, като шиеше поповски раси, калимавки, или пък правеше свещи за черквата или друго нещо, според занаята си, напр. учителят Васил Абаджията шиеше и мирски дрехи. Най-главните училищни инструменти беха: фалагата, разнокалибрените дренови пръчки, даже и тояги, едно-две снопчета пръчки, още неразвързани, волска жила, неколко лисичи опашки, неколко книжни каука с различни изображения по тях. Най-обикновените наказания беха: биение по ръце, биение по бузите (шляпаници), заушение, биение по заднята част, като взимаше

234

един от калфите виновника на гръб, поставяние на колени просто или с песък под колените, стоене на един крак или с вдигнати ръце нагоре, взаимно биене по бузите или във фалага; когато двама или повече ученици биеха един другиго под натиска на учителя и дължни беха прогресивно да усилват ударите, извикване от всичките ученици «недостойн» еди-кой си. По-грозни наказания беха: затваряне под трона, почернявание и развеждание по града с лисичи опашки и кауци на главата и даже бесене с главата надолу на халката в средата на училището.

Развежданието по града ставаше, като почерняваха виновниците със сажди от съседната фурня, почерняваха — им целото лице или само бузите, или само челото, или пък само веждите, а на главата поставяха книжни кауци с различни изображения или пък лисичи опашки и на гърдите бел лист, с извлечение от училищните закони, залепени на дуварите в училището, напр. «аще кто не послушествует отца своего и матер — сие му е наказанието». При развежданието, след всеко дрънвание звончето от учителя, учениците викаха «недостойни!».

Но най-грозно бе бесението в средата на училището. На тавана училищен имаше окачена една железна халка и на нея всякога висеше въженце, когото ще бесеха, грабваха го учителите и калфите и го окачваха на халката в средата на училището с главата надолу, като му обвързваха краката с въженцето, че сетне учителят биеше виновния по краката и по заднята част.

Училищният ред беше такъв. Заран се явяваха учениците в училището, което се замиташе от учителя или пък от назначените калфи. Летно време учениците като влазяха в стаята, обсукваха се до колени и обикаляха по стаята да изтребяват бълхите, които на купища налитаха по краката им, а зимно време калфите посрещаха учениците и връщаха всекиго, който не бе донесъл дърво за печката. Преди да се почнат уроците, учителят разглеждаше кого нема, кой не се е мил и решал, кому ноктите не са сечени, кой е ял, кой е имал работа с ореси, та ръцете му са черни и пр. Той наказваше всекиго според вината му, това беше «добро утрото» от учителя. Който не беше се мил или решил, биваше оплюван от всичките ученици, или пък минаваха покрай него учениците и го стреляха с ръцете си. Който не беше си секъл ноктите, наказваше се с пръчка по ноктите. Когато познае-

235

ше по трохите на гърдите му или по плюнката му, че е ял, поставяше го на коленн, защото предн учението не е требвало да се яде: учението не се прихващало на пълен стомах. След тази «смотра» учениците и учителят сваляха капите си и се изпеваше песента, най-обикновено «Возбранной воеводе победителная, яко избавлешеся от злих, благодарственая. . .», после всички си ставяха капите на главите, почваха се занятията, учителят обикаляше учениците с пръчка в ръка, отиваше на трона да се борави със своята работа, а калфите държеха порядъка. Преди обед учителят и калфите преслушваха учениците и им задаваха нови «матими». Следобед пак същия ред, само че летно време, когато се приспеше на учителя, легаха всичките ученици по местата си, за да спят, като ги обиколи неколко пъти учителят и бие всекиго, който мръдне или не си затвори очите. След това учителят си легаше и за блюстители на тишината оставаха двама калфи.

След спаньето обикновено учениците излазяха в черковния двор, за да подкусват, да «ужинат»: всеки си донел от дома яденье — хляб, гърненце (ръкатка) с млеко, боб, зелник и друго таквоз — това всичко се оставя пред училището накуп, под надзора на калфите, които, разбира се, много пъти развързваха чуждите кърпи и бъркаха в чуждите гърнета. Във време на вечерня всичките ученици отиваха в черква и там канерваха и четеха.

Калфите, наречени отпосле «украсители», кладеха печката, изкарваха огъня в мангали. Донасяха вода в стомните, следеха да се не изгуби нещо от трона, да се не строши некоя стомна, да се не скъса некой табак на прозорците — прозорците се облепваха с бели табаци, всеки ученик донасяше по един табак.Те пазеха влизанието и излизанието от стаята, но обикновено, който искаше да излазя, ставаше на местото си и пружеваше ръка, като да проси нещо и учителят, ако го забележеше, пущаше го или не, но ученикът, преди да излезе от стаята, длъжен беше да обърне дъсчицата на вратата, на която дъсчица от едната страна беше написана голема буква Д, а от другата страна Н: ако дъсчицата беше с буквата Д, то показваше, че вън нема друг учеинк и може да излезе просещият, ако ли дъсчицата стоеше с буквата Н, това показваше, че вън има ученик и затова не бива да се излиза, догдето се не възвърне излезналият, който ще

236

обърне дъсчицата на буквата Д. Калфите записваха немирниците, държеха порядъка с пръчка в ръката, когато учителят се задълбяваше в направата на некоя калимавка или в подвързванието на некой требник. Калфите даже преслушваха учениците и им задаваха уроци, помагаха в правене свещи и метене черквата, пък много пъти всичките ученици с калфите и учителят отиваха в лозето, нивата и ливадата черковни или на учителя, и ги почистваха от камънье. Много пъти калфите донасяха на гърб такъвзи ученик, който не искаше да дохажда на училището, или пък калфите отиваха край реката да залавят такива, които се къпят, или поне да грабнат дрехите им и да ги донесат в училището. Калфите беха всесилни и затова се ползуваха от рушветеца във вид на ябълки, круши, сушени сливи и друго подобно.

Учението се състоеше в изучавание букваря, часослова, псалтиря, деянията апостолски, светчето, акатиста Богородичен и друго таквоз; след свършванието псалтиря учениците се упражняваха в писване и първоначално сметане на табла и на бели листове, като пишеха на колени и с гъсти пера от гъските по реката.

Платата на клисаря-учителя се колебаеше между 600—1500 гроша, които се плащаха от черквата, отгдето се плащаше и на хапсанджията по нещо, за да събира милостиня за затворниците и да послушва в митрополията. Изплащаха черковните епитропи с различните черковни пари, гдето падаха всекакви антики от времената на Юстиниана и всякакви калпави пари и «колокотри» от времената на гръцката завера. Тъй като главно се пазареше клисар, а не учител, то учениците беха задължени първоначално да донасят всека събота по 5 пари на учителя, учителят от стотина деца е взимал в неделята 12,5 гроша, а в месеца 50 гроша, т. е. 10 лева по сегашному, но при това учениците беха морално задължени при преминаването си от една книга в друга да донасят на учителя: шише ракия, шекер, кафе, обед или вечеря, чорапи, ризи, «цел шамашир» и кърпичка с пари. По-богатите донасяха по-често подаръци на учителя, напр. кърпичка и в нея вързано некакво целко златно или сребърно, при който случай учителят даваше на ученика по неколко «четвъртака», т. е. търкалца от жълта тенекия, върху които беха оттиснати числата 1, 2, 3, 4 т. е. четвъртаците имаха различна стойност — и ученикът

237

при подпаданието под некаква вина дължен беше да даде на «даскала» неколко четвъртака според престъплението, за да се отърве от наказанието; ако ученикът немаше такива четвъртаци, той се наказваше. Учителят се пазареше от чисти понеделник, или от Митровден и от Гюргевдеи, много пъти само за 6 месеца. Нови ученици се довождаха тържествено на чистия понеделник, а изпити никакви не съществуваха. Имената и годините на много клисари-даскали и подидаскали са забравени, тъй като са се спазарвали по за 6 месеца.

Най-старият даскал, за когото се помни в Кюстендил, е бил даскал Захари дедо Стоицев, родом от Самоков, белец, учителствувал дълго време в Кюстендил, преди 70 години, значи около 1825 година. Той се помни най-много по туй, че добре свирил на цигулка. [42]

След даскал Захария учител в града е бил поп Стоян, 70-годишен старец, иконом, добър псалт, на когото името се спомня между любородните спомоществователи от града Кюстендил за книжката «Писменик общеполезен на сегого единороднаго ми болгарина от кой и да е чин и возраст, сочинен според днешния писмописателен способ от Христаки П. Дупничанин, учителя в славено-елинското в Свищов училище, който сега първо на света издава го в Белград 1835 год.» Книжката е посветена на владиката Авксентия в Кюстендил: «Преосвященнейшему епископу Святия Дунолския епископи господину Г. Авксентию болгарского просвещение желающему, а вашему усердному благодетелю». Между спомоществователите за тази книжка от Кюстендид личат имената на свещеници и чорбаджии, които повечето са от други места родом, така от с. Раково, от с. Драмча, от с. Саксово (сега Саса).

После е учителствувал Васил Абаджията, белец от дупнишкото село Сапаревска баня; при него имало около 60 ученика и всеки ученик му плащал по 5 пари в неделята освен заплатата му 900 гроша годишно като на клисар, той си работил и абаджилъка в училището.

След Васил Абаджията е учителствувал Христо Йоанов Крантов. Дупничанец, млад человек, който през 1843 год. е бил подидаскал на Калиста Лука в самоковското училище, гдето е била введена от Калиста Лука ланкастерската метода. Христо Крантов ввел ланкастерската метода в Кюстендил през 1844 год. Той учителству-

238

вал до [18]46-та годнна и бил премахнат от Кюстендил, защото тази метода не се харесала на кюстендилци. [43]

След Крантова учителствували неколко души по неколко месеци. Така некой си Панайот, за когото казват, че бил сърбин и носил прекора мисирок, защото лицето му било червено като на мисирок. Той бил твърде груб и див, ужасно биел децата и бил твърде безнравствен. Той се обръщал към учениците с думите: «Ерусалимски конье». Мисирок преподавал и по гръцки и бил твърде изкусен в писването, сам правил училищните таблици, макар гражданете не искали да се преподава по таблици. След Мисирока, учителствувал калугеринът Кесария, както разправят, от Велес — но той преподавал по таблици, подир Кесария — Йоакиния — монах.

Андон Ранович, отпосле Хаджи поп Андон, от [18]41—51 год., сетне от [18]58—65 година е бивал учител — подидаскал в кюстендилското училище, или пък сам е оставал даскал. Хаджи поп Андон бил родом от Кюстендил. Около [18]47-а година дошел даскал Николай Тонджаров от Самоков; той е учителствувал късо време през 1832 година в Свищов заедно с известния тогава учител Христо Павлович, после в 1836 г. бил повикан за учител в Пловдив, но и там малко време се задържал, както и в Кюстендил, а повечко е учителствувал в Самоков. След непродължителното учителствувание на Тонджаров пак бил повикан Крантов.

След Крантова, около [18]49-а година бил повикан отново учителят Тонджаров, когото ний можем да наречем истински преобразовател на кюстендилското училище. Тонджаров бил твърде способен человек, отбирал от ланкастерската метода и добър псалт, само че бил твърде каприциозен и не искал да знае от никого. Той се условил за втори цът през 1849 г. за 21 кеса пари за три години, но устоял само 1 1/2 година. При дохожданието си в Кюстендил той поискал да му се направи училището сгодно. Тогава при помощта на бегликчията от Пловдив, Димитраки Мичура, а главно чрез събраните пожертвувания, от които по-главната част злоупотребил владиката Дионисий, старото училище било разтурено, прикупили съседните къщи и се направили на местото му ново училище, доволно големо, с голем салон и две отделни стаици. Направиха се за пръв път чинове и такива, в които да се пише на песък. Набавиха се добри таблици, около

239

които се поставиха железни обръчи покрай дуварцте, в които обръчи влизаха украсителите, за да показват на ученицнте чин по чин на таблиците. Учениците се подразделиха на 12 чинове: в първия чин беха най-добрите, във втория по-слабите и т. н. Който напредваше, преместяваше се от чин в чин. Николай Тонджаров бил около 45-годишен, носил фес, превързан с черна шамия, дебело каплия фермене, върху му дебел кюрк до земята, дълга антерия и гащи от алена чоха. Тъй като всичките ученици беха с бръснати глави и коцели на върха, Тонджаров неколко пъти каза на учениците да не се бръснат, да си пуснат косите и само да се стрижат, а учениците не го слушаха, защото бащите им не позволявали; тогава Тонджаров един ден взима ножиците и отсича коцелите на всичките ученици. Това вдигнало голема врева в Кюстендил, а особено негодували турците, като казвали, че това било «москов тертиби». Но Тонджаров настоял на своята реформа, както Петър Велики настоял болярите му да си бръснат брадите.

Всеки ден се събираха учениците заран и подир обед под командата на «украсителите» от махалите пред къщата на учителя. В присъствието на учителя заран и подир обед украсителите проверяваха по списък учениците и ако некой отсъствуваше, отведнъж един от украсителите отиваше у дома му, за да се научи за причината на отсъствието. Всеки от украсителите носеше по един нишан на гърдите си — окръгла дебела книга с образа на некой светия или ангел и с кукица за окачвание на гърдите. Във време на занятията един от украсителите се възкачвал на трона и оттам следил за тишината в училищния салон, гдето са биле всичките чинове; ако украсителят забелязвал некого в него, той се извиквал от трона: «невнимателен!» еди-кой си и после го записвал на един лист. Наместо тенекиените четвертаци Тонджаров въведе книжки с буквата Н, главната буква на името му — Николай, които книжки той раздаваше на прилежателните ученици, да им се намират при изплащание грешките и беха известни под името «печат». Наказанията се смалиха в значителна степен.

Тонджаров воведе нови науки: история, география, битописание, катехизис, благонравие, Езопови басни, граматика, елински език, писвание, сметание, псалтика и един вид движения под такта на едно звонче. Той изкар-

240

ваше учениците пред чорбаджиите, за да си задават въпроси и да отговарят: единият ученик задаваше некакъв въпрос, например: «Що е хронология?», а друг му отговаряше: «Хронология е наука, в която се запознава человек с времената и народите и техните деяния.» Въпрос: «А какви деяния се излагат в хронологията. . .» и пр. Особено такива въпроси и ответи ставаха на тържествените изпити, в края на учебната година, именно на 30 януари, в деня на Три светители, също и пред некой чорбаджия, случайно наминал в училището, напр. пред бегликчията Димитър Мичура.

Димитър Мичура подпомагаше училището, набавяше даром учебници на учениците и на Митровден, както и Великден, по негово разпореждание се донасяха по неколко коша обуща в училището за раздавание на всичките ученици в училището — богати и бедни по ред. Както казахме, Димитър Мичура изкара «илям и ферман» за направата на училището; той спомогнал за направата му и първи път докарал ковтори в Кюстендил за училището, които се наричаха «машини» и хората нарочно дохождаха в училището да видят «тия френски марифети». За царя, валията, каймакамина, за владиката, протосингела, сакелария, иконома, протоскеофилакса, за некои по-видни граждане имаше в училището приготвени «многолетствия» (енголпии), които според случая се произнасяха в училището. Многолетствието за Димитрия Мичура е било следующето: «Преблагороднейшему председателю Филиполскому, г-ну Димитрака Мичура, който е далече от нас, но добродетелната негова рука досязава даже до нас, ревността, която я има най-великиая за просвещението на нашата Болгария, като с некой доброутверждени столп подкрепявана — многая ему лета. Амин.» Тогава се въведе в черквата от лева страна да се чете по славянски, а от десна страна остана да се чете по гръцки.

Митрополит Артемий в Цариград като разбрал, че Николай Тонджаров е реформирал кюстендилското училище, писал на епископа си Дионисия в Кюстендил: «Прави, каквото правиш, да премахнеш този учител, защото за тебе хлеб нема да остане.» Кадията, като виждал, че се прави и оправя училището, казвал на владиката: «Черква, ако искат, нека си правят, защото в черквата вол ще влезе и вол ще излезе, училища да не се правят.»

241

Дълго време кюстендилски митрополит е бил преждебившият александрийски патриарх Артемий. Тъй като на Артемий не се искало да живее в Кюстендил, толко повече, че той бил болен, той си назначавал епископи в Кюстендил, а сам живеял в Цариград. В 1833 год. Артемий оставил за свой епископ в Кюстендил Авксентий, който беше родом от Самоков и беше по-напред инок в Рилския монастир. Авксентий след малко бил изпратен за митрополит в града Мостар (в Босна), а на мястото му в Кюстендил пристигнал еритронският епископ Захарий, наместник на Артемий. В 1846 год., 30 септември, бил ръкоположен за епископ кюстендилски от патриарх Мелетий арнаутинът Дионисий, който е пристигнал в Кюстендил на 1846 г. през януари месец. Черковната кондика, почната в 1846 г., 10 януари, налево по гръцки, а надесно по български, казва на първата си страница: «И поискавши кондика сея митрополии от боголюбивейшаго епископа свето еритронскаго господина Захария, известихомся, яко ниже негово боголюбие обрете, егда прийде епитропски зде, епитроп на блаженейшаго, темже, явное понеже, каквото що е била лишена митрополията от кодик, била е и шест лишена всяких ведений от движимих и недвижимих вещей и посвещения от християнска страна, сиреч кой какво е харизал от християнете не се знае, нито се знаяло досега да го има у църквата или у митрополията.» Около 1851 година велеският митрополит българинът Авксентий е станал и наместник на Артемия в Кюстендилската митрополия и като такъв е бил до 1855 год., когато зе велески митрополит бил назначен гръкът Антим, а Авксентий минал да управлява Кюстендилската епархия като наместник на Артемий и под титлата «преждебивши Велески». Но след смъртта на Артемий и повдиганието черковния въпрос патриаршията, наместо да назначи Авксентий за митрополит кюстендилски, тя провожда пак арнаутина Дионисий, който и пристигнал в Кюстендил на 24 декември 1858 год., а Авксентий назначи за Дурацо на Адриатическото море, с цел да го отстрани от България. Авксентий се отказа да отиде в Дурацо и се прибра в Рилския монастир, отгдето в 1859 г. патриаршията го повика в Цариград и там той се залови в борбата по черковния въпрос. Дионисий е бил натирен от епархията Кюстендилска през 1860 год. и патриаршията назначила кюстендилски ми-

242

трополит през март [18]61 год. българина от селото Карагач при Едрене, Игнатий в надежда, че кюстендилчане ще го приемат като българин. През месец май 1869 г. Игнатий бил изпъден от Кюстендилската митрополия и останал да живее в съседното село Соволяно като частно лице, а черковният въпрос наближаваше да се реши. След решавание черковния въпрос в 1872 год. за кюстендилски митрополит бил назначен от Екзархията Иларион Ловчански, след смъртта на когото подир Освобождението Кюстендилската митрополия се присъедини към Софийската с градовете си Кюстендил и Радомир, а градовете Кочани, Царево село, Кратово и Щип останаха в неосвободената Македония, се присъединиха към Скопската митрополия. [44]

Митрополит Артемий, ако е безсъзнателно заслужил нещо на българето, то е гдето през 1833 год. е подпомогнал за ръкоположението на Авксентий и после го е назначил епископ в Кюстендил и второ, гдето се е погрижил за образованието на баба Сусаниния син от Кюстендил, доктора Захария Струмски. [45] Доктор Захари Струмски беше се оженил и заселил в Цариград. Струмски беше един от първите дейци по черковния въпрос по взимание участие в общите български работи в Цариград, както и по живата си агитация срещу гърците чрез писма до кюстендилските първенци и свещеници заедно с владиката Авксентий, след Кримската война до 1869 год., когато той умре в Цариград. По подбужданието на Авксентия и Захария Струмски кюстендилчане подадоха прошение през 1860 год. до турското правителство за независима йерархия, когато такива прошения беха почнали да капят от много места из България; Рафаил, дяконът на владиката Авксентий, взе живо участие в припознавание унията в Цариград, по тайните побуждения на Струмски и владиката Авксентий [46].

Деятелността и страданията на Авксентий по черковния въпрос са твърде известни, заточението му през [18]61-а година заедно с Илариона Макариополски и Паисия Пловдивски силно се отрази върху по-големото свестявание на всичкия български народ. Името на Авксентия всекога ще се помни в Кюстендил. Във време на епископствуванието му в Кюстендил между [18]33— [18]40 год. той не се е отличавал от обикновените гръцки владици. Впрочем той силно желал Неофит Рилски да

243

може да доведе от Габрово за главен учител в Кюстендил, така Димитър хаджи Йоанович на 29 август 1834 г. от Самоков пише на Неофита в Габрово: «И вдруго да ти кажа, епископът Авксентий рече ради ваше мудрословесие имат намерение да ви доведат на Кюстендил за учител, рече епископът, какво е кабил ще го доведем. . .» и Николай Христович Тонджаров, самоковският учнтел, ученик на Неофита, пише от 18 август 1835 г. до Неофит: «Прерадостен съм, като слушам защо Авксентий епископът ще ви доведе на Кюстендил. . .» Между [18]51—[18]51 год. той много се е грижил в Кюстендил за напредъка на училищата, за събужданието на народа, при това той е бил твърде смел и не се стрескал от никакви каймаками и бегове, когато те, напротив, се бояли от него, а паството го е много обичало. Г-н Димитров, родом от Кюстендил в своето съчинение «Княжество България» излага доста подробно деятелността на Авксентий в Кюстендил. [47]

Дедо Авксентий на път отиваше като некой делибашия. Той яздеше хубав бел кон, във владишки такъм, на седлото се надяваха кобурлуци, чибуклук при кобурлуците и една бела металическа топузинка. А се обличаше в голем ресалия арнаутски чепкен, обшит с гайтани, чохени потури, бело кече на главата, обмотано с чалма, а отгоре прехвърлена една свилена шамия. Когато в [18]58-а година го назначиха за Дурацо, той казваше: «Пращаха ме в Босна да стана бошняк, сега ме пращат тия тирани в Тиран и Елбасан да стана арнаутин, но аз никога нема да стана фанариотин.»

Владиката Захарий бил смирен и богобоязлив човечец, но затова владиката Дионисий бил настояща арнаутска «пляка» (старец). При дохожданието му в Кюстендил в 1846 г. първата и най-важната грижа на Дионисия е била как да удари повече плячка от своето паство. За това той направя два кондика, каквито от по-напред не съществували — един за черквата, а друг за училището. Страниците отначало са разделени от горе до долу, за да се пише налево по гръцки, а надесно по български. Но това е само в началото, а вътре в кондиките почти нищо нема. В черковния кондик има само даванците, които са длъжни да дават свещениците и мирските на владиката и какви са имуществата на черквите по всичката Кюстендилска епархия, а приходи, разходи почти

244

не се спомнят. На едно место в черковния кондик има забележка от некого: «1846, април. Тува у градо школа като немаше, некой пат мезлич учинахме на светата митрополия, мунасип найдохме и пресекохме школо да ся направи у църковнио двор; ами като место немахме, земахме три кащи трампайлен и с пари. Максус особите кондика направихме школска: у нея сичко начертава, които секи да се научи за школото, нека погледне у кондикото, да се научи за сичко».

Училищната кондика се захваща със следующето:

«1846 года месяца януария седминадесятаго дня, приспев нови архирей, зде в богоспасаемую мою митрополию Кестендилскую, должност священная и неизбежная вознамерих и разсудих о всех, за да изследим ради училището и заради неговия приход, ко устроению мздов учителей и других нужних и наказанию юношества моих христиан и изследивше, обретох с тези училища лишена и запустела, не токмо от приод ко устроению учителя, но и зданием весма несносно. А будучи утвержден, но реченое от протока и царя Давида: приймите наказание данекогда прогневается Господ и погибнете от пути праведнаго, еще же във всех от Бога начати и в Бога совершати, поразсудих нужнейшее мое дело, да го уверим в действие и праксис сос приход доволен, за да би се сохранявал учителят и елика и иждивение его. Темже призвав сите первоначалници и чорбаджии, вес священий причет в собор во священную митрополию Кюстендилскую, предложих им моето намерение и ползата, която ще возможе во времени, като се сохрани училището да ползува юнашествата немало. И по многох разсмотрени и разговоров, присутствующу боголюбезнейшему епископу святоеритронскому кир Захарию, вознамерих и опредлелих общим разумом и произволением следующая:

 

Да се созида училището, идеже место ест под именем его, сиреч сос от сколския приход да е иждивението. И да се описува ко изявлению всякаго спомоществователя името на свещенная кондика и колко е дал в памят его.

 

Училище сие да се надзирява и предстателствува от трех епитропов неразделимих от единаго священика и от двух мирских богобоязливих и имущих ревност о сохранении его без маде.

 

Сохранение училища сего хощет бити под бодрое

245

председателство настоящаго иде архиерея Кестендилскаго и епитропов училища.

 

Настоящий архиерей сос епитропите хощет имети попечение за учителя достойна и благонравна и хощут прилежати о соблюдения чина училища, благонравието и преуспеянието.

 

Епитропи училища хощут имети ко употреблении настоящая священная кодика, во която ще се описува собранието приходов школских чинио и от стекателства и спомоществования що прихожда да изявляват на всякого името и колко е дал, да е всем известно.

 

Епитропите ще се определяват от настоящаго архиерея, или от епитропов его пред всите чорбаджии, ще си дават хесапо всяко лето, що са зели и що са дали пред всеми.

 

Епитропите немат никое оправдание, без дозволение архиерейское или епитропов его, или без дозволение общо всех чорбаджиев, да дават за своята си посла от училището ни една пара никому в заем, нито за меремет, нито за друго нещо, токмо заплатата на даскалите.

 

Ката година в ден трех святителей на тридесятаго януария да се служи архиерейска литургия и да се споменуват имената на стекателите и спомоществователите на училището, и после по литургията да се сбират и архерея и священниците заедно сос чорбаджиите у училището, да прегледват тщанието на учениците и хесапат на схолиото.

 

Ако би го призвало нуждата ката година да се менуват епитропите и да се определяват нови общим разумом и изречением.

 

Учителят ще да се ценува от архиерея или от епитропа негов, пред сколските епитропи и пред чорбаджиите и да нема власт без дозволението на епитропите, нито да приема, нито да изпажда некое от децата: ще да прилежава, елика возможно, да ги учи, да прочитат церковни книги, писание, аритметика, священий катихизис, история и елика другая, що ползува юношеството на Болгарско. Понекогаж да го обучава и на прочитание елинских книг.

 

Има должност учителят да учи всега децата да чуват вся подобающая восточния церкви, да сохраняват отеческия предания и обичаи, нравоучение, повиновение, покорение в богоопределенное нам царство небесное,

246

чест и славие в божественная на служителите вери нашея, на родителите и на по-старите, а най-паче християнското нравоучение.

 

Без дозволение архиерейско или епитропа его нема дозволение учителят да купува книги за децата, нито да им дава, нито да ги приима у училището, най-малейша, хотя и церковная да е.

 

Ко удовлению на училища сего общим нашим советом, и разумом определява се помощ, която ще да описуват епитропите схолски. От всяка вула, що се дава от касабата и от овата (полето) по един грош. От тия, що умират, от десет години нагоре, подобно по един грош. На всеко трилетствие един от священниците и един от епитропите школски да обхождат касабата и селата овалийски да просят милостиня за училището, писующи и имената на спомоществователите, да се споменуват на определената годишна литургия.

 

Докле да дойде училището в совершенно состояние, должни са епитропите да земат от родителите на децата, що учат: всяка година от первия чин петнадесят гроша, от втория же десят, а от третия пет и това токмо за три години.

 

Които от христиенете, що са у полициата и у окрестните села в овата имат дозволение и правда невозбранно да учат без никаква заплата, кроме що определихме више.

 

Тия сите петнадесят главизни и члени, що определихме горе за состоянието и сохранението школско, общим нашим советом и разумом, изобразишася и утвердишася особеним и саморучним всякаго подписом. Аще кто от священнаго причта и от мирскаго дерзнет злобою подстрекаем или сребролюбием побеждаем и разорит една от тия главизни, да биде афоресан, проклет и непрощен и по смерти неистлен, и прокопсия да не види във вес живот свой и род его в погубление да будет и във вечную анатему. Аще кто явится ревнител и прилежателен о соблюдении училища сего и любочествует заради усугублението и просвещението на децата, таковий да е благословен и прощен от единосущния и неразделимия троици, да возрастится славата и честта му, богатството му и родът. Амин.

 

Темже к показанию и утверждению за сохранение речениаго училища бист сие общее согласное подписаное от всех и утвержденное саморучним моим подписом. И

247

написася елинским и болгарским на священнии сей школски кодикс в лето 1846, месец март 3 (следват подписите) Дионисий Кюстендилски, Захарий Еритронски, Давид Рилски, сакелари поп Маньо, прото поп Емануил, [. . .] поп Костадин, скеофилакс поп Манолко, екзарх поп Анастас, поп Йован, поп Христо, Тасе Терзи, Митре Терзи, Петре хаджи Георгиев, Велин Пенчович, Милош. . ., Давитко ахтар Якович, Ангел терзи Гюшевич, Йоан Велкович, Стоимен Николович, Филип абаджи Стойкович, Храноабаджи Филипович.»

През същата 1846 г. са записали доброволни пожертвования за училището тъй:

Владиката 1500.00 гр.

От града 4915.00

От Краище и Каменица 7492.00

От полето 8751.30

От Пиянец 14 977.00

Всичко 37,635.30

Най-много са пожертвовали пиянечките села, които повечето са останали сега през границата в Македония. След това в тази кондика нема нищо, освен некои забележки на коджабашиите, напр. кой за кого е кефил пред тех за изкарвание тескере за Цариград, за Пловдив и пр., и пр. Енергията на Дионисия никак не се вижда в кондиката, толко повече, че и хората насетили каква била мисълта на Дионисия. Макар че Дионисий е злоупотребил от парите, които даже и давал под лихва за своя полза, в 1849 година било направено новото училище.

През 1850 год. владиката почнал да събира помощи за поправяне колушката черква, но вече злоупотребленията станали явни. Учителят Тонджаров подбутнал гражданите за издирване злоупотребленията, еснафите дошли в силно движение и почнали да търсят сметки на училищните и черковни пари. В този случай владиката нарекъл еснафлиите «яръм-папучлии», защото носили плитки еминии, калеври и това име си остана на еснафите до изпъжданието на владиката Игнатия през 1869 година. Яръмпапучлиите докараха работата дотуй, щото да се изберат 12 души, които да прегледат черковно-училищните сметки, избраните се нарекоха «додекади» или «братя». В училищната кондика от 1850 год. има забележка: «весно буди всеком прочитающем от времето на ново-

248

поставенио каймакамин Хуршита! Тогава се поставиха дванаесе управника с народо согласно и тако им дадоха свакий своят своеручки подпис според царское повеление и митрополитское нареждание. В този кондик назначават сичките градски приход или градската каса по именем всяко нещо». Додекадите намериха много злоупотребления: те се впуснаха и в други сметки, да търсят напр. злоупотребления по царските вергии, даже злоупотребленията и на некои бегове като напр. на Мехмедаа. Те намериха много злоупотребления и работата достигна до там, щото дойде заповед от Цариград да отидат неколко души от чорбаджиите в Цариград и с тях Мехмедаа — за да се разгледа техното дело в Цариград. Подозрените личности отидоха в Цариград и като престояха почти 2 години в Цариград, те се възвърнаха в Кюстендил, разбира се, след много рушвети. Чорбаджиите отидоха в Цариград с овчи шапки и високи сукнени кауци, а се възвърнаха с фесове. Турците почнали да негодуват защо християне да носят фесове, даже те се спускали по сокаците, за да им ги късат, но Мехмедаа прогласил, че той им дал бакшиш тези фесове. След Кримската война веч всички премехнали шапките и кауците и си изнатуряха фесове, също и коцелите на бричените глави, както и плетените дълги коси, които на долния край се закрепваха с орлово перце, за да се не разплитат, се премахнаха вече.

В тези бурни времена на Кюстендилската панама владиката Дионисий биде вдигнат от Кюстендил и се назначи за наместник на Артемия в Кюстендил велеския владика Авксентий. В [18]58-ма година Дионисий за втори път се явява в Кюстендил, но много по-отчаян, отколкото първия път. Ето какво ни разправя за тези години г-н Димитров. «Дионисий пристигнал в Кюстендил на 24 декември 1858 год. На другия ден служи и след отпуска повика първенците в митрополията и заповеда да му съберат 50 000 гроша, защото имал твърде голема нужда, а пък той тръгна по селата и почнал да събира от всяка къща по 25 гроша. В онова време владиците, ако и да държеха като турските паши по няколко коне за яздене и кочия, Дионисий обаче такъв салтанат никак не обичаше. Той си имаше една скромна, с две колелца количка, също като боклукчийските и вместо коне тя се теглеше от един циганин на име Мехмед. Дионисий щом извикваше: «Мехмед, докарай колата!» — нямаше нужда нито

249

от ремъци на коне, нито от впрегание, а като влезеше Мехмед между стреките, количката се намираше пред Дионисия, в която той сядваше кръстато с дълъг чибук и шише ракия в ръцете. Мехмед повличаше количката, Дионисий запушеше чибука, а тук-там из улицата навдигаше и шишето. Когато пристигнеше Дионисий в бахчата си, която се намираше около 2 километра вън от града, седваше на тревата и изпразнуваше шишето и след една дремка пак се вмъкваше в количката. При заминаванието му край кръчмата на гребенаря Алекса Мехмед напълнуваше шишето с ракия и се отправяха за митрополията. Един път пияният Дионисий заповедал на Мехмед да истегли количката на горния етаж в митрополията, но това било доста трудно, даже и невъзможно, особено, че Дионисий ако и къс, но беше доста дебел, но заповедта му требваше да се изпълни. Мехмед с големи мъки и напъвания изтеглил количката до половината на стълбите, отгдето като се изхлъзнала от ръцете му, Дионисий се намерил прострен на плочите. Дионисий в църква не отиваше, пост не държеше, на мезлич никак не се явяваше и никогаж не истрезняваше, а клеветите му немаха граница.

Дионисий беше ужасен грабител, но когато хората немали пари, той им правил улеснения, като взимал записи, че ще му «платят еди-колко си до еди-кой си срок».

Който не верва горните неща, може да ги провери от мнозина в Кюстендил. [48]

Най-после гражданите молили великия везир да ги отърве от този владика, но предварително да го принуди да изплати борчовете си и надвзетите пари. Великият везир назначи комисия да изучи работите на Дионисий, в тази комисия влизаха: Джавир паша, скопският мютесарифин и кюстендилският каймакамин и мадем меймур Мустафа Наил ефенди; в Кюстендил не можаха да го осъдят, но го осъдиха в Кратово — да плати 600 лири и още толкози в Щип, защото беше надвзел ембатиците и другите владичнини. По заповед на великия везир от 4 декември 1860 год. Дионисий требваше да се отстрани от Кюстендил. Дионисий през [18]59 година направи и монастиря «Св. Мина» до Кюстендил — разбира се, с цел пак да плячкоса нещо.

След учителя Николай Тонджаров, който никъде не оставаше дълго време и който след смъртта на жена му

250

в Кюстендил отиде за учител във Велес, но скоро се оттам възвърна разстроен нервно, в Кюстендил привременно останаха учители архимандрит Теодоси и Андон Ранович (Ранов) — кюстендилци, догдето през [18]51-ва година от чисти понеделник се ценява за учител един от най-добрите учители — Аверкий Стоянов. Отец Аверкий, заедно с владиката Авксентия, твърде много е заслужил за събужданието на Кюстендил и всичката Кюстендилска епархия. Йеромонах Аверкий поп Стоянов, когото често смесват с дякон Аверкия Петрович, е бил монах от Рилския монастир, родом от селото Рила, съученик на отца Неофита Рилски в серското гръцко училище, близък на Неофита и твърде заслужил человек. Йеромонах Аверкий е имал килия в Рилския монастир. Като се раскарал с рилските монаси, той напуснал монастиря и се скитал по България, за да учителствува, както и великия негов другар Неофит, с когото през последните години на живота си не са били в добри отношения. Отец Аверкий е учителствувал около 1835 г. във Видин, сетне през 1836 год. бил повикан от отца Неофита да учителствува в казанлъшкото новоотворено училище. Отец Аверкий е учителствувал повече от 20 години в различни места, но точни сведения не можах да събера, тъй като много от писмата и книжята му са изгубени, пръснати по частни хора, особно в Паланка, гдето той в осоговския монастир «Свети Йоаким» проживя като монах и после игумен, от август [18]58 год., след като напусна Кюстендил до Освобождението през 1878 год. Като учител в Кюстендил и секретар на владиката Авксентия от [18]51—58 год. Аверкий е принел голема полза за събужданието на Кюстендил. Него са го твърде обичали особно за скромността му. Владиката Авксентий е бил най-добрата му опора; с напущанието Кюстендил от Авксентия през [18]58 год. и Аверкий напуща Кюстендил. Платата на Аверки е била 3000 гроша от черквата и 1000 гроша от «господина» т. е. владиката — всичко 4000 гроша годишно. Аверкий е съчинявал много слова и ги е произнасял в черквата «за поучение народа», също той е оставил много ръкописни преводи от различни гръцки съчинения, предназначени за печатанье, напр. «Плутарха Херонея за съпружеския живот», против пиянството и пр. Отец Аверкия има и две печатани съчинения: 1) «Оглашение кратко за българските деца, събрано и списано на словено-болгар-

251

ский язик от Аверкия П. С. Монаха Рилскаго с благоволением же Белоградскаго архиепископа и всея серби митрополита господина Петра, напечатано в Белий град, у книгопечатня княжества Серби 1852». Книгата има 70 страници. 2) «Житие Святаго Григория архиепископа Омиритскаго и прение с некаго евреина, именуемаго Ервана, собрана и составено на славено-болгарский язик от Аверкия П. С. Монаха Рилскаго. Приложиха се накрай и други чудни сказания заради Антихриста и некои християнски должности. С благословением же Белоградского архиепископа и всея серби митрополита Господина Петра напечата ся в Белии град у книгопечатня Княжества Серби 1852». Тази книга е посветена «Високопреосвященейшему и Богопроизведеному митрополиту свето Велескому господину Авксентию, величайшему ревнителю болгарскаго просвещения и христианскаго душеспасения, заради неговата ко мне отеческа любов и благодетелна наклонност с високопочитанием и благоговейством тая книга посвещавам. Издателят.»

Помощник на Аверкия бил дякон Филотей от Рила село, който отпосле отиде да следва в Сер и оттам се завърна архимандрит в 62 година в Паланка, когато Аверкий беше в Осоговския монастир; Филотей беше твърде образован по тогавашному, добър словосказател, той проучителствува до [18]64 година в Паланка и заедно с Аверкий работеше за събужданието на народа. Умре в [18]64 година и досега в Осоговския монастир се удивляват на хубавия му и голям череп, който стои в костилницата отделно. Филотей получавал в Паланка 4000 гроша. Като помощници в училището във взаимното училище на Аверкия са били: Андон Ранович, поп Григори и Георги подидаскал.

Във взаимното училище се преподаваше по ланкастерската метода, а в чиновете, т. е. класовете в голямото училище: басни Езопови, оглашение, аритметика, география, граматика, история, гръцка граматика и преводи от гръцки на български, славянска граматика. От всичките писма Аверкия оставяше копия, между писмата му е имало — писма до сръбския княз, до сръбския митрополит, до много паши по гръцко-българския въпрос, до патриаршията, до султана, до отца Неофита и други. Между неговите ръкописни произведения е имало и много стихотворения, от които едно заслужава да се приведе.

252

Това е едно стихотворение от 78 петнадесетсложни хореически стихове, които от 60—68 година вълнуваха умовете на всичка Северна Македония, това беше стихотворение срещу гръцките владици и се пееше по всичките махали на градищата, много пъти от неразбиранието на децата и пред самия гръцки владика Игнатия, който много пъти нарочно накарваше учениците да му изпеят такава песен, която те най-много обичат. Отец Аверкий бе направил и паралагия на песента, за да се пее на псалтика. Ето това интересно стихотворение.

ПЕСЕН АФРОДИЧЕСКОМУ КИРИЮ

 

    Тая песна сочинявам, изговарям от души:

ти, народе, мил породе, не запушай си уши.

    Ах, нещастна наша църкво, докога ти в тъмнина,

как не смислиш що си била во старите времена!

    Твоя слава и уредба редко беше по света:

вси народи по Европа славеха те сос уста.

    Откога си изгубила свята титла и хвала,

оттогаз си ти станала на всичките за хула.

   Твои чада жалят, плачат, викат, викат: свобода (вариация — «до Бога»).

Дали щеме в това робство ние горки завсегда?

    Откога сме подпаднали под фенерска тегота,

оттогаз сме ний стигнали в по-голяма слепота.

    Вси владици фанарьоти непрестанно ков коват,

грабят, мъчат, притесняват, от Бога се не боят.

    Откога е наша църква изгубила свят венец,

оттогаз е все страдала до тоя свой зол конец.

    Оле, царе, мил султане, докога в нас: ах! уви!

Пожали ни, избави ни от фенерските молви!

    Нам не може да помогне никой никой,

освен ти, за то молим и припадам — помогни ни, царю ти.

    Ако сме ти согрешили, ний сме пак твои раби,

дененощно ти се молим и приносим ти молби,

    Фенер иска да ни има завсега в това робство,

но ти, царю милостиви, не допускай суровство!

    Наша разпря с фенерия не е друго нотарик,

за то молим и припадам: подари ни ти патрик!

    Болгария, наша майка, проси, проси царски дар:

даруй, даруй, о султане, ти си неин господар!

    Ти си рекъл, о султане, равност, равност всяк миилет:

253

давай, давай, о султане, независтно твой билет.

    Правда има да си търси достолепност всяк народ,

и ги, царю правосудче, не презирай наш народ!

    Наша църква удовица (вдовица) иска, иска жениха,

давай, давай, о султане, в тая златна епоха,

    нас не може да управя безязичен кириарх,

наш да бъде, о султане, нечеме грък патриарх!

    Йерарси, фанарьоти потъпкаха наш закон:

ако бъдат нам владици, оставаме под канон!

    Они гонят наша книга и учебност по вся дни —

ти, султане, не допускай в тия твои светли дни!

    Вси владици и патрици хванали се за инат:

друго нема що да правят, събират се да калнат.

    Они мислят с техна клетва, като с нож да пресечат:

глас народа и суд божий не можат да утечат!

    Който иска зло да струва и обидва своя брат,

той събира и привлича всека клетва на свой врат.

    Който граби, присвоява и отнима чужда чест,

него гони и подлежи под праведна божя мест.

    Кой предава свои братя и народност за пари,

той да бъде със Йюда и в катрана да заври!

    Кой не жали за народност книга, перо, мурукеп,

да му бъдат пълни къща, нива, лозе с берекет!

    Вишни боже, сердцеведче, ти познаваш кой е прав,

ти воздавай, отмъщавай на злобливн по свой нрав!

    Завистливи фанарйоти собират се на совет,

сос лукавство да измислят против нас некой навет.

    Вси священни и миряни собрали се тарафлък,

а ти, царю справедливи, не слушай им мунафлък.

    Совест немат, правда немат, никой, никой до един,

вси грабливи и злобливи, всички, всички до един.

    Подкупили вестникари да ни писват клевета,

а що пишат и що думат — голема им срамота.

    Болгария, наша майка, вика, вика: дат ферат (ужас)

жалост, жалост, о султане, обдари я с твой берат.

    От народност по-любезно нема нищо, о народ,

милост, милост, о султане, помилувай наш народ!

    Наша майка, света църква, предизбира йерарх,

наш да бъде, о султане, Иларион патриарх!

    Наша майка, света църква, обещава с вес пород,

верност царю да отдава во всичкия си живот.

    Царя слави, бога моли и говори с ясен глас,

увещава свои чада на молитва всеки час.

254

    И се молим, руце вдигам непрестанно по вся дни:

вишни боже и всещедри, даруй царю дълги дни!

    Вишни боже, мили творче и небесни ти царю,

даруй, даруй много лета, лета нашему царю.

    Наш патрон силни и светли цар султан Абдул Азиз.

Славно мирно да живее — цар султан Абдул Азис.

Ето паралагията на същата песен, която ние добихме от един свещеник от гр. Паланка. [. . .] [*]

Отец Аверкий се разкарал с Неофит Рилски за килията в монастиря, която Аверкий бе оставил на Филотея, а пък по настояванието на Неофит тя била продадена на някого от братята в монастиря. Отец Аверкий е действувал не само за събужданието против гърците, той е работил и срещу турците. Г-н Заимов в биографията на Васил Левски твърде поетически ни изображава отца Аверкия, като влага между другото в устата на Левски и думите, че Аверкий е бил честта и славата на българското монашество и че България би се скоро освободила от агарянското иго, ако да имаше повече такива монаси. Макар че фактите не са тъй, както са изложени от г-на Заимова, но ликът на отца Аверкия е добре схванат.

През 1878 год., когато русите беха вече освободили Кюстендил и се мислеше да тръгнат към Паланка, Аверкий бе приготвил едно слово, което да произнесе пред руските войски в Паланка и в което слово Аверкий сравняваше руския цар с реката Нил, «която е дар на Египет и с нейните затлъчителни струи прибавлява на оная безводна и суха земя благополучие» и благодареше на Русия и на всички, които са спомогнали за освобождението на петвековния роб. Но петвековният македонски роб като не дочека свободата си благодарение на грижите на европейската дипломация, отец Аверкий през [18]78 год. мина в Кюстендил, разпръсна книжята си, от които една част проводи на Софийската библиотека и остана в Кюстендил, като мечтаеше да се представи некак пред княз Александър Батенберга и да види отблизо лицето на първия българския княз, който седна на престола на Асеновците, които са посещавали в старо време Осоговския монастир,

*. Поради лошото техническо състояние не е възможно тя да се отпечата. — Ж. П.

255

според житието на Св. Йоакима Осоговский; но не можа да има пристъп пред княза и умря в 1881 год. като игумен на Жаблянския монастир, в Радомирско, над реката Струма, в който монастир и досега с почитание се спомня името му, защото никога монастирят не е виждал такъв добър и разпоредителен игумен. Последните думи на отца Аверкия беха «нине отпущаещи раба твоего. . .», тъй като бе видел българската свобода, макар постоянно тъжеше за Македония. [49]

Сега нека направим извлечение от преписите на отца Аверкия, в които преписи има: извлечение за училището от кондиката, почната през 1851 г., 10 февруари, и завършена на 1 май 1877 г., [50] преди обявяванието на Руско-турската война и в която кондика нищо нема освен горнето извлечение за училищата и черковно-училищните приходи и разходи, и то не в постоянен, добър и пълен ред, а съвсем разхвърляно и непълно. Освен това извлечение, което има най-големо значение за нас, в преписите има и други любопитни неща: писмо до султана Меджида, с което се благодари от «Кестендилската» община за назначавание каймакамин хаджи Рушидаа, писмо до нишкия валия за същото, прошение за премествание пазаря от неделя в понеделник в Кюстендил и Щип, окръжно по Кюстендилско за турските злоупотребления, благодарително до Артемия за назначаванието Авсентия управляющ Кюстен[дилската] епархия, свидетелствувания за продавание няколко къщи на училището, за да може да се прошири училището, писмо от Артемия до паството в Кюстендил и Щип и други такива писма. Тъй като Аверкий е бил деловодител в митрополията, то той е направил различни извлечения за себе си от писмата и делата на митрополията, които сега не съществуват. Тези преписи се намериха между книжата на учителя Кирил П. Иванов, родом от Паланка и който дълго време е учителствувал в селото Преколница при Девебаир.

 

«1851, февруари 10. [51]

 

Собравшеся днес ми долуподписаните граждане кюстендилски со всичките прочии братия на нашия град с един разум и изречение като во Христе братия (председящу и духовному нашему отцу протосингелу и епитропу святоалександрийскаго господину агатангелу), за да прегледаме на нашата святая церква храм Успение пресвятия

 256

Богородици имуществото, което се составлява от мюлкове, пари и други посвящения, що са се посвятили и дарували от нашите праотци и отци, иждивленията и приходите и като ги намерихме развращенни, пренебрежени и в такова безчиние достигнали, щото и това, що има, совсем да се изгуби: вознамерихме днес отново да прегледаме и да потвердиме основанието на това богоугодно дело. И словото с божията милост веднага дело стана, щото не само готовото, що има да се потвърди, но с божията помощ да восприемеме приходите десятократно и така церквата божия да се украси и школята да се просветне, дето просвещава нашите младища и сиромасите, и болните наши братия да се утешават, и да се спомагат в нуждите си.

 

А заради да не буде това за малку време и утре или другий ден да се не пренебрежи и да достигне пак в первото си зло состояние, назначаваме тук неколку членове, които ми убо днес пред вседержителя бога обещаваме се да сохраниме непоколебими, а на послеродните во имя самаго всемогущаго заричаме, защо не само да не пренебрежат, но и да сохранат подобно непременно, по тоя исти пут ходяще и труждающеся, не само да не умалят нещо от готовото, и от приходите, но още повеч да приложат и да приумножат полезното на обществото.

 

И заради ония убо епитропи и предстатели и друго соотечественици и братия наши християне, които би некога дерзнали или от упорство, или от славолюбие и суемудрие, или злоприобретение да станат причина да се откъсне нещо от обществото, или да произведе несъгласие, щото да се пренебрежи и да се развали, тоя от нас урежден чин, призиваме от едни уста и на живе и след смъртта всемогущаго бога, на таквия да отмъсти, думающи с мали и велики наши братя: «Пресвятая троице, боже правед нейши! твойо гнев да буде на главите на таквия! Ден радостен да не видат! Своите им чада да им с врази и на ветници! Прокляти да са делата на нихните руце во всичките дни на живота им! И след смертта ми да се не удостоят за божието лице твое. Амин!

 

А към ония пак соотечественици же и страни, които би принели многу или малку во светата церква и во время нужди би се потрудили, словом же и делом, за да не остават да се смути или да се поколеба ни малко урежденио тоя наш чин или да се ощети обществото, со слези и со

257

всичка душа и серце молими се всички заедно и наживе, и след смертта всещедрому богу, с високопреосвященнаго архиереа и отца нашего и со всичките мали и велики братия наши думающе: «Отче вседержителю! Сине единародний Исусе Христе и Душе святий! Помогни на такивия во всяка нихна нужда и печаль или во всяко друго злополучие и беда не допусти да паднат! Благослови делата на нихните руце! Наполни домовете им со всякакви добрини! Удостой ги да видат чеда от чедата си! Дай им конец добар и благ и след смъртта сотвори ги наследници на небесното царство твое и с них всичките нас! Амин.»

 

Членове

 

1. Готови пари, що има черквата и школата да се дават на заем с лихва на здрави человеци, дето имат способ да дават залог толку да чини, колкото да може във време на нужди, като се продаде оная вещ да заплати главното и лихвата на обществото.

 

2. Темесуко на должника да буде, като що рекохме по-горе, а не другояче и лихвата им бива каквото се намери благословно.

 

3. Дукянете да се дават подобно на человеци здрави, дето да можат на всяки шест месеци да плашат кирията цела.

 

4. Да бива собор всека година на три святители от двадесет благоразумни и мудри братия, всякога чина.

 

5. Тоя събор, пред архиереята или пред архиерейския епитров да избира двама или трима мъже изкусни и разумни, а не просто и каквото се случи, които ще се именуват епитропи церковни и школски.

 

6. Речените епитропи, церковни и шко лски, да са задължени да работят с всеко усердие и ревност една година, а като се изпълни годината и дойдат три светители, первото попечение да им е пред двадесет благородни и мъдри братия да си предадат тънко хесапа и писменно и колкото пари прескачат, след всичките иждивения церковни и школски, да ги турят в касата церковна и да ги преминуват в тая кодика, за да се видат писани и приходите, и иждивенията.

 

7. Има должност всекой съотечественик да посвящава по нещо или много, или малко според произволението

258

си от имението, дето му е дал бог на церквата и на школата във времето на завета му, заради което посвящение дължни са епитропите да заминуват името на оногава брата в разписанието на спомоществователите, за да се поменува в церкова вечно.

 

8. Должност неизбежна е на епитропите да посещават често школата, най-малко поне дваж на месеца, изпитвающе и прегледвающи добре, за да не последува некое вредително безчиние, или от страна на учителска, или от страна ученическа.

 

9. Должност е на учителите пред епитропите и пред неколко други, колкото би се намерили граждане, или еднаж или дваж в годината да обучават учениците и да ги изпитуват в преминалите уроци, дето са ги учили и които от них отговорат право, да се похваляват като прилежливи и достойни, а които се покажат неприлежливи и не можат да отговорат каквото требе, такивия да се обличават и да се свалат на по-долни уроци.

 

10. Учительо ще се ценява от архиереата или от епитропа негов пред школските епитропи и пред другите градоначалници, учительо требе да има честен и добродетелен живот и да е возможен да просвети учениците си в прочитанието на церковните книги, в писанието, в аритметиката, в священия катихизис, в граматиката и в другите полезни работи и да ги обучава да прочитат елински книги церковни и исторически.

 

11. Има должност учительо да учи всегда децата да сохраняват подобающите устави на восточната церква, да сохраняват отеческите си предания и обичаи: нравоучение, повиновение, покорение, чест, благоговейнство към божествените работи, към священия чин, към родителите и на по-старите, а най в християнското нравоучение да ги обучава.

 

12. Заради приход на училището общим нашим советом и разумом определи се да се дава от касабата и от овата на всяка вула по един грош, от тия, що умират от десет години нагоре подобно по един грош. Всека пролет един от священниците и един от епитропите школски да обхождат касабата и селата овалийски, да просат милостиня заради училището, писувающе имената на спомоществователите, за да се поменуват на определената годишня литургиа.

 

13. Които се християне намеруват в политията и у

259

окресните села во овата, имат дозволение и правда невозбранно да си испровождат децата во училището, да учат без никаква заплата.

 

До Султана

 

Державнейшему, тишейшему и милосерднейшему нашему Али Осман Девлету, рабским подчинением до лица земли кланяющеся целуем смирено следи царских его ног.

 

Дерзаем мы долупоказевающеся сиромашка, благопокорна и верна рая крепкия и непобедимия державы Вашего самодержавнейшаго Величества от каза Кюстендилска чрез сие наше рабско писание да представиме Вашему самодержавнейшему Величеству, как преди осамнадесат месяци като се удостоихме да дойде в тая наша каза каймакам славнейши х-жи Рущидаа познахме защо е това било божим хотением да се определи тува един таков забитин, щото да престанат всичките злини и неправди, дето се беха вкоренили от злите человеци в тая наша многострадална каза, сиреч убийства, грабления и всекакво друго зло и напротив да се уведат всичките добрини сос достойнството на реченаго, сиреч тишина и правда, щото да имаме всички рахата си и всичките тия работи, державнейшию царю! не извършиха се сос мятеж и таватур, но сос мудрост и с преизрядни негови тертипе речени о будучи верен державному царству и благопокорен на Вашите високи царски узаконения. Всичките наши судове и марази прегледува нелицеприятно и кабул нечии, да земе рушвет от никого, нити да оправди неправеднаго, нити да обезправди праведнаго, какъв бил да бил, щото всички сме во всичко благодарни от негова преславност. Темже и тепле молиме височеството на державнейшаго и милосерднейшаго нашего царя да стори нам един мерхамет, да ни не лиши от едного таковаго разумна и праведна забитина и така като се изполни това наше общо желание и рабско прошение, ще будеме каквото и що сме вечно довапи к вишнему богу да буде вашата висока царева держава непобедима, присно пребивающа и всегда побеждающа и покоряюща под нозе ся всякого врага и сопостата. Амин.

260

Окръжно по епархията

 

Благоговейни священици, почтенеродни градоначалници и прочии всички благословени християне, които се намервате в богоспасаемата Кестендилска епархия чада наши о господе зело возлюблени благодат убо буди вам и мир от бога, а от нас молитва благословение и прощение. Имам отеческа доложност ясна да ви докажем защо от какво се издаде и стана ижра во всичките поданици царското тензимат харие, через което всичките сиромаси мали велики придобихме рахат и тишина, заради което сме должни непрестанно да отдаваме велико благодарение державнейшему милосерднейшему, человеколюбивейшому нашему царю султан Меджит, заради богатите милости, които секи ден показува на нас, верните свои поданици, а най-веч защото е удостоил по велицей своей милости тоя Нишкия санджак (под когото сме ние) да изпроводи вернейшаго своего везира Исмаила, който от какво е станал меемур на тоя санджак, не престанува он да следува и да ходи по високите царски заповеди и да изполнява своите властителски должности, с мудрост и правда прегледавающи подлозите / и маслаатите на всичките, що се намеруват в тоя санджак поданици, каквото познахме и ние, защото е воистину много мерхаметлия везира има разум прав и обича като един баща сиромасите и много ради да свири золумкарете, хайдуците, убийците и лоште человеци, и нам показа велико милосердие и человеколюбие, защо колкото му принесохме жалования заради неправдите, золумите, що се беха вкоренили от нашето немарение и от насилието на грабителите; каквото гроздето не каквото се отсече на священия мезлич, но кой каквото иска така с насилие да го нафърга на механджиите. Дърва да се карат на забитете да ги плащат каквото искат. По селата булюкбашите да зимат агнища, подвърски и други рушвети; поляците да се изпровождат от забитска страна или от други беове и агаларе и после да не можат да се изплатят сиромасите от них. Тия неправди и золуме негово височество според царските заповеди отсече и учиниха каит от мехкемето и оттука на там секой да знае защо гроздето че се продава и купува според каквото се отсече на священия мезлич или според каквото се спазарат купувачо и продавачо; дърва да си купуват забитете от пазаро според нарко, каквото ще

261

си купуват всички: така и масла от пазара да си купуват според нарко или каквото се спазарат, а не с горни пари така и с долни онака: булюкбашиите нема да зимат ни агнища, ни друго нищо освен уреченото си; поляците с кефил кого си иска селото, а не друг да им го праща и каквото си се погодат, така да му заплащат. За харачете два нофуз тефтери че бидат един турски и един бугарски. Тия работи така требе да бидат според царското ирадие и според везирското завещание, ако ли некой заради скверната си придобитка дерзне с насилие да земе от некого нещо такова, веднага да се изяви наазата (имярек), да се изяви на священия мезлич и после на везира, за да се наказват такива залумкаре и да се изваждат из службата си. Ако ли некой не каже, грехо негов да е. И друго, понеже се чуят секакви лафове и лажи, да не слушате такива, но секой, който е занаятлия, да си гледа дукяно, който е земледелец, да си гледа своето земледелие, а това че биде и онова че биде, такива вредителни лафове да немате помежду си. Децата си да смирявате, жалтици и дречи излишни да не носат, защо такива работи многу злини производат, а най-веч на сегашните времена, като се чуят всекакви лафове. Да имате по между си любов и согласие, да се не хулите, да се не клеветите и да се не предавате, даживеете християнски и да ходите по Христовите заповеди и тверди да пребиваете в своята си вера; благопокорни и верни да бъдете на определеното нам от Бога державно царство, благодарени да бъдете заради царските милости, дето излива всеки ден на нас верната своя рая, най-веч защото е определил на тоя санджак тогова вернаго своего везира, който показа на нас отеческа любов и благодетелска склонност и сичко устрои и заповеда да биде според прошението и желанието наше, за-ради което всевишний Бог да му дарува здравие, долгоденствие и всякое благополучие по сердечному негову желанию. Така прочее правете, каквото ви архирейски завещаваме и отечески советуваме, за да буде божията благодат, купно же и нашата молитва и благословение со всеми вами.» [*]

Освен извлечението по училището другото е препи-

*. Следва откъс от последното писмо на митрополит Артемий на църковнославянски език, но поради лошо техническо състояние не е възможно отпечатването му — Ж. П.

262

сано точно според правописанието на Аверкиевия препис, а последнето е преписано даже и с ударенията, почерка на оригинала е с известна хубост. Макар че последните писма не се отнасят към училищния въпрос, аз счетох за нужно да ги приведа, за да се види езикът и правописанието, което е много по-последователно отколкото сегашното, освен това най-главното — духът на времето от Кримската война.

След Аверкия в 1858 год. станал главен учител в Кюстендил архимандрит Дамаскин, родом от Копривщица, свършил училището в Халки, добър оратор, учителствувал от [18]49—[18]56 год. във Велес. Дамаскин е преподавал в класовете повече по гръцки и когато учениците го запитвали защо ги не учи повечко по български, той им казвал: «Гръцкият език е мъчен и ви е нужен да се борите срещу гърците, а българския език си го знаете.» Дамаскин е влезнал в борба с гръцкия владика Дионисий. Той е учителствувал в Кюстендил до [18]61 год., когато биде принуден да избяга нощно време от града, за да се отърве от предателството на Дионисия, който го беше наклеветил, че възбужда населението против правителството. И действително Дамаскин имал сношение с учителя софийски Сава Филаретов, който му препращал тайно чрез селянина от селото Ръждавица Стоян Балджията революционните съчинения на Раковски, вестника «Дунавски лебед», вестника «България» и други интересни сведения на времето. При избегванието си от Кюстендил, 28 август [18]61 год., от къщата на даскал Димитрия псалта, Дамаскин бил облечен като някой делибашия и когато неколко души го изпращали вън от града тайно, той изгърмял кобурите си, с което изплашил своите изпращачи, за да не би да насетят от конака, че той избегва. През онези времена беше достатъчно да избегаш от един град в други, макар и да си бил убийца и полицията нямаше вече да те преследва. Дамаскин, както и Аверкий, се грижеше за разпространение всекакви книги между населението, за това те даже оставяха различни книги, доставени от Пловдив, за да се продават по някои дюгени в Кюстендил. Дамаскин след разрешавание черковния въпрос бил назначен за владика във Велес [18]72—[18]75 год. За помощници на Дамаскина са бивали Андон Ранович, поп Григорий, които останаха няколко време след избягванието на Дамаскина, през тези времена е бил учител някои си Велин Бошняко.

263

В 1862 год. бил назначен за владика в Кюстендил Игнатий. През негово време черковният въпрос се усилваше и достигна най-големия си разгар. Владиката, макар че беше българин, не отстъпваше никак от патриаршията. При дохожданието си в Кюстендил се показваше, че ще се грижи за напредъка на училищата, между това целта му е била да спре техния вървеж, защото гърците видеха, че събужданието на народа зависеше от училището. Между това постоянно пристигаха вестниции писма, провождани от доктрра Струмски, от Авксентия и други, които писма и вестници обикаляха от ръка на ръка по еснафите и се подготовляваше силно движение. Владиката наместо името на патриарха почна да споминя в черквата «всекое православное епископство», от това се свободеха донекъде кюстендилските граждане, като мислеха, че Игнатий скоро ще се откаже от патриаршията, в такъв смисъл дохождаха и писмата от Цариград, да гледат да се откаже от патриаршията. [52]

В 1864 год. на 1 февруари се условил за учител за две години Димитър Ангелов Гюшев, ученик на Аверкия и Дамаскина, и следвал в Солун, родом от Кюстендил, условил се с годишна плата 4500 гр[оша] и да преподава в класовете, програмата в класовете при Дим. Ангелов е била тази:

I разред: катехизис пространен, граматика, числителница, гръцка читанка с гръцка граматика, българска история, землеописание, краснописание.

II разред: кратко богословие, граматика, числителница, священа история, землеописание, читалище, краснописание.

III разред: священа история, числителница, читалище, краснописание.

Димитър Ангелов е бил отпосле представител по черковния въпрос в Цариград, през [18]71 год. заедно с поп Апостол Паликар, представител от Щип.

От 15 август [18]65 год. до 15 август [18]68 год. биде условен за учител във взаимното училище Димитър Поп-петров Любенов. През същите години е учителствувал и Андон Ранович, който скоро стана свещеник, и една година Дяче Хаджикотев, както и даскал Георги Гоцев — кривия даскал, родом от Берово, учил се при Неофита в Рила, бивал писар в четата на дедо Ильо.

В тези бурни времена на черковния въпрос, в 1866 год.,

264

бил условен за главен учител в Кюстендил М. Буботинов, който през пò напрежните години е бил главен учител в София. За Буботинова се говори, че бил «голям бъркач по народните работи». В това време вече се чело само по български в черквата. Той често се обръщал към децата в черквата, като сочил към владиката: «Деца, вижте го каков е шарен вук». Често произнасял слова в черквата, като почти явно нападал фанариотите. За това Игнатий почнал да крои всекакви козни против Буботинова и гледал последния да падне в ръцете на правителството, владиката и неговите съпартизани подбуждали учителите един срещу друг, пак и учениците срещу Буботинов, в училището се явиха раздори, Буботинов беше принуден да избега през пролетта [18]68 год. В Буботиново време е имало три отделения и два класа с около 200 ученика. За пръв път почнаха да се празнуват: Нова година, св. Кирил и Методий, свети Седмочисленици през юли. Отвори се нещо като неделно училище и почнаха да се събират младежите, за да четат вестници.

През 1864 год. владиката Игнатий направил събрание в митрополията, за да иска да му се платят владичнините за 4 години, от [18]61 година. Тогава «яръм-папучлиите» дошли в силно движение и един от тех се явил в заседанието и казал: «Владико свети, ти искаш владичнина за 4 години, но ти двете години не си бил тука, ами си бил на заточение в Родос, затворник си бил по некоя вина, та нема да ти плащаме и за тия години. Ако пастирят пасе стадото, само тогава му се плаща. . .» Владиката почнал да пъди смелия яръм-папучлия и да му угрожава, че ще докара заптиета да го арестуват. Но Иванчо Рамаданов и сетне Димитри Караманов казваха, че не може никой да ги пъди от бащинията им — черквата и митрополията са правени от народа. Така се почна явна борба между владиката и неколко души гъркомани, от една страна, и всичкото население, от друга страна. Във време на Буботинова — 1866 год., за да може борбата да вземе по-остър размер, една нощ, срещу празника «честния вериги святаго Апостола Петра», в който Игнатий щел да ръкоположи некого си за свещеник, когато яръм-папучлиите не желаяли да го видят свещеник, владишкият стол в черквата се намери обвързан със синджири и затворен с катанчета, това докара в силно негодувание владиката и той заповеда съв-

265

сем да се затвори черквата — делото достигна до София. Между това борбата нарастваше.

На 1 януари 1867 г. станало «общенародно собрание» за преглеждание черковните сметки и избирание епитропи, в събранието са взели участие всичките «яръм-папучлии», т. е. еснафите. терзийски, чарчийски, бакалски, кюркчийски, абаджийски, мутафчийски, бояджийски, гайтанджийски, ковачки, самарджийски, въжарски, папучийски и грънчарски, според подписите на устабашиите им под протокола. [53]

След Буботинова за главен учител в Кдостендил дойде Тодор Пеев, който е учителствувал три години до [18]71 година и условен бил за три години. Владиката още от начало повикал Пеева на вечеря и мислил някак да го привлече към себе си, но след неколко недели Тодор Пеев се показал недобре разположен към владиката, а по-после по-лош и от Буботинова. Пеев изкусно е привързал към себе си всичките граждане, макар че владиката силно работеше против Пеева и пред правителството, и пред населението, на което казваше, че не им требвало такива надути учители, с френски дрехи, очила, дигноглавци и които при това взимат големи заплати и оголяват черковата.

През [18]69 година населението като видело, че владиката Игнатий не се отказвал от патриаршията и когато го поканвали чрез писма българските владици в Цариград да се откаже от патриаршията, той отговорил решително: «Аз не съм лудия Цветко, та да ме кандардисвате». Решили да го изгонят от митрополията. Предложили му да изпразни митрополията, че щели да я поправят, но владиката като знаял каква е работата, не искал да напусне митрополията. Тогава еснафите докарали няколко коли греди в митрополията, протосингелът изхвърлил гредите в черковния двор. Еснафите решили, че в черковния двор ще има народно увеселие, затова не могат да стоят там гредите. Вдигнали гредите пак в митрополията, довели гайдарджий и се нахванали на хоро в черковния двор. Други пък напълниха митрополията, като казваха, че това им е бащиния и ще останат да спят в митрополията. Некои пък се качиха на керемидите, за да ги свалят. Протосингелът настоявал, че владиката го нема, че немало хамали, които да изнесат нещата от митрополията. Народът викал, че сам всичкият ще изнесе вла-

266

дишките неща, с викове «иса, иса!» изкараха владишкия пайтон на улицата. Полицията се прибърка с въоръжена сила, тогава народът се струпа в конака и викаше «нечеме го, нечеме го!» Движението в града стана големо, неколко нарочно пийнали се вмъкнаха в митрополията и правеха скандали. Най-после се яви учителят Пеев, изпратен от конака и каза:, «Да се разпръсне народът, защото властта сама ще се разпореди за изпразнуванието митрополията.» След неколко дни митрополията се упразни; но мнозина от по-първите хора с учителя Тодор Пеев бидоха откарани в София, отгдето се възвърнаха благополучно, след като се повеселили в София на «сюнет дюгюнито» на сина на едного от софийските паши. [54]

След това Игнатий, на когото краката вече не стъпиха в митрополията, остана да живее като частно лице в имението си в селото Соволяно и в частната си къща в Кюстендил, макар че пак имаше около му една нищожна група от гъркомани, която посещаваше параклиса, устроен в къщата на владиката. Населението запрети да се погребват умрелите на гъркоманите в общите гробища, при който случай немалко смущения са ставали в града, особено от жените, които бяха по-силни от мъжете пред властта и по никакъв начин не допущаха да се погребват гъркоманите в общите гробища, както в горнята, тъй и в долнята махала.

На Пеева като помощници са били: Андон Кърпачев, Димитър Стоянов, Васил Ташов и Христо Попманчев, един от възрастните ученици, но на когото се стоваряло много работа. Турският език в училището е бил въведен от [18]65 година, преподавали са го най-напред един ходжа, после Георги Арнаудов и Тодор Пеев преподаваше турски. [55]

Между това в 1869 г. 1 юли се откри в Кюстендил читалище [56], което с различни препятствия и при живото подпомагание на учителите съществува и досега. «Кодексът на българското читалище» в Кюстендил 1869 год. се започва със следующите думи:

«Богатството е смертно, а добродетелта безсмертна.

От 1860 год., откак българите отхвърлиха игото на хръцкото духовенство и захванаха да търсят черковни правдини пред честното правителство, оттогава като че се вдигна мъглата, що покриваше българете, та навсякъде и веднага понаредиха се старите училища, отвориха но-

267

ви; а пак на много места съставиха читалищни дружества. В него време и нашите съотечественици кюстендилци, като гонеха гръцкия владика Игнатия за злоупотребленията му, неколко младежи от любопитство, за да би знаяли какво се писува по вестниците за него, изявиха желание да приимуват от Цариград български вестник и всека света неделя след отпуск на църквата да прочитат. А от съставянието на това малко дружество, възползувани да мислят и за отварянието на едно читалище, както и в другите страни на отечеството ни България, едва можаха след много време да нагласят едно малко дружествено читалище, отворено първ път на 1869 г. юлия първи. По общо вишегласие имало е за председател Георгия Ангелова, съкровищник Васил Иванов, писар Христо П. Манчев, а членове 36 души. Самоволните месечни пожертвувания бяха на едни по 4 гр[оша], а на други по два».

Читалището отпосле почна да дава театрални представления, така на 8 февр. 1873 год. дало представление «Зла жена» за турци и евреи, а на 10 февр.[уари] същето представление за българете, «фамилиарно», от първото представление се добило за читалището 250 гр[оша], а от второто 162 гроша.

Тук е местото да кажем неколко думи и за учителя Димитър Стоянов псалта, когото помнят всички в града, който около 15 години е учителствувал в селото Извор, в Краището, а сетне десетина години в Кюстендил, и то повече в долномахленското училище, на което и той бе основател. Той беше един шишкав человек, облечен в тежки дрехи — джубе, потури, но иначе твърде жив и деятелен по всичките народни работи. В Извор пред него е бил учител поп Трифон от Кратово, ученик на известния хаджи Йоаким Кърчовски. Даскал Димитри е имал «стара ука», но при всеки случай се ползувал и от новото направление. Димитър Стоянов, когото наричаха в Извор «Бърдар», т. е. бродник, магесник, в [18]65-та година основа долномахаленското училище в Кюстендил. Същевременно Димитър Стоянов с махленците си намислили да направят черква, но тъй като «илям и ферман» не излазяли, те нощно време работили в махалата, въздигнали едно параклисче, в което Дим. Стоянов изрисувал светци, икони, намерили една чаша за потир, прибрали от хаджиите 5—6 йерусалима, пови-

268

кали за псалтове Нико Жабето и бившия книжар на дедо Аверкие — Велина Ергелето, старият поп Никола им извършвал службите. Когато се сетили турците, те заповедали да се махне параклисът от това место. И едвам след дълги мъки и неволи излезнал ферманът за направата на черквата, но на друго место в същата махала, за да не бъде в съседство с турски къщи, но владиката дълго не давал фермана и махленците били принудени да го търсят в София, догдето в 1866 г. била построена долномахаленската черква «Свети Димитрий».

По причина на раздори в горнята махла учениците оттам почнаха да бегат в училището на Димитър Стоянов и там станаха до 250—300 ученика. Димитър Стоянов прибирал и момичета наравно с момчетата.

Дим. Стоянов е бил жив другар на Тодора Пеева, най-добрият член в читалището и най-върлият борец срещу гърците. Той е въодушевлявал еснафите в борбата им срещу гърците и турците, той е силно нападал бездеятелността на духовенството във време на Илариона. Бил добър оратор и псалт и често пращал дописки до българските вестници. Той суме да държи н двете махали, за да се не скара едната с другата, каквито неща са обикновени по другите градища. Той се среща и в книжнината с книжката «Слово за пастирството на духовните пастири и увещание към честните йереи за изповедта». Из сочиненията на Св. Димитрия Ростовскаго. Издава Дим. Стоянов от Кюстендил. Цариград 1892 г. [57] в печатницата на вестник «Македония». Всичките свещеници в Краище се хвалят, че били негови ученици. Когато убили Мустафа Хайдут, който седем години върлувал в Кюстендилско и даже веднъж стрелял вьрху Стоянова, последният отишъл нарочно на гроба му и го прескочил три пъти, както се хвалил от по-преди, че как и да е той ще прескочи гроба на този хайдутин. Заимов право нарича Стоянов в своето съчинение «Биографията на Левскн» истински патриот.

Затова Дим. Стоянов заслужаваше и некролога, поместен в 40 брой на вестника «Източно време» от 1874 год.: «На 17 октомври нашият град има злощастието да оплаче една жертва на немилостивата смърт, която произведе всеобща жалост на сичките наши съграждане. Смъртната коса прекоси живота на уважаемия наш съотечественик, патриот и учител долномахаленски, Дим. Стоянов, и го

269

грабна за всегда от неговите сограждане, приятели и роднини, след едно боледувание от 17 дни, на възраст 50-годишна. Покойният като неженен и от 30 години и по-више насам занят се в учителство, по-преди в Краищко, село Извор, а напоследък в долнята ни махала «Стамбол капия», ревностно се е трудил дору до последните дни на живота си за развитието на народното чувство и между селене, и между граждане и у много важни обстоятелства по народочерковния ни въпрос е бил почти единствената подпорка с мъдрите си ободрения и совети. Това е, което ни прави загубата по-ощутителна. При всичко, че не бе свършил учението си в по-високо некое училище от тукашното, с трудолюбието си обаче бе придобил достаточни познания, особено от книгите по черковната част, от които доволно слова бе съставил и мислеше да предаде на печат, ако не бе покосила живота му всепожирающата смърт. Той е издал само една книжка по име «Пастирство на духовните отци». От тази книжка по един екземпляр се раздаде за вечен спомен на всички ученици, които с безбройно множество народ и със съкрушени сърца придружиха мъртвото му тело до гроба. В лицето следователно на покойнаго нашият град изгуби едного от най-ревностните патриоти и добри граждане. Вечна му памет и лека му пръст». [58]

Долномахленското училище след Дим. Стоянов дойде в упадък. Там почна да даскалува некой си Миле даскал-клисар, всред учебната стая клисарят правеше черковните свещи и от време на време биеше учениците с една дълга пръчка, като се не отдалечаваше от местото, гдето правеше свещите, а подир обед накарваше учениците да спат по двора (летно време), догдето той промие черквата, оправи кандилата и пр. После учителствуваха до Освобождението поп Иванчо и Нейчо Попов.

През онова време училища е имало в селата каменички: Преколница, Раненци, Ръсово, Долно село, в полските села: Соволяно, Ямборано, Лозно, Слокощица, Граница, Таваличево, в пиянечкото село Еремия и краищското село Извор.

След Пеева за главен учител се условил в Кюстендил Димитър Димов Македонски. Македонски е учителствувал от [18]71—[18]74 год. три години, ученици в отделенията е имало до 200, а в класовете до 40—50, първата година се е преподавало по програмата на Тодор Пеев,

270

но после по програмата на Йосифа Ковачева, който беше тогава и «инспектор» на училищата в Кюстендилската епархия и който замени ланкастерската метода със звучната. Македонски взимал 7000 гроша, а другите учители по 1800 гроша в годината. Наказанията на учениците беха според изражението на г-на Македонски «лобутец, на коленца, без хлебец, затворец и пр.» Во главе на училищното настоятелство бил г-н Георги Ангелов, общинарите и въобще всичките граждане били хора честни, почти идеални и «якоже ангели на небесах», както се изразява Македонски. Други учители с Македонски са били: Димитър Стоянов, Атанас Хранов, Михаил Саев и някой си Петър Антов — за турския език. В 1872 г. се основа в Кюстендил тайният революционен комитет, основан е бил от Тодор Пеев, който след това заминал в Осоговския монастир при отца Аверкий. Васил Левски не е дохождал в Кюстендил по думите на Тодор Пеев. През август месец 1873 год. г-н Йосиф Ковачев бил условен от дядо Иларион за «епархиален инспектор», същевременно за «директор на градските училища», със заплатата 120 турски лири, или по тогавашен курс 15 000 гроша освен разноските по пътуването в епархията. Разноските, както и заплатата, единствено излизали от частния ковчег на дедо Илариона, според думите на г-на Ковачева. На тая длъжност обаче Ковачев стоял само една година, понеже гъркоманите от града Кочани в съюз с кюстендилските, които се въртеха около гръцкия владика Игнатия, наклеветили Ковачева пред призренския валия като подозрително лице и валията с една строга заповед поканил дедо Иларион да се освободи възможно по-скоро от Ковачева. През март месец Ковачев се отстрани в Щип. Ковачев въвел в кюстендилското училище същия ред, който бил въвел по-напред в щипското училище и който подробно е изложен в статията на г-на Ковачева в Периодическо списание от 1876 г. книжка XI и XII, както и в издадената от Ковачева през туй време «Школска педагогия». В притурката на цариградското «Читалище», брой 1 от 1 януари 1874 г., в статията под заглавие «Ръководител на основното училище», ето как се произнасят за инспекторската длъжност на г-н Ковачева: «Като не сме свързали още никакви сношения с външните места, нема нищо и да кажем днес за школските ни работи и разправи, ако не само един

271

отзив върху новината, която е дошла отдавна вече от Кюстендилската епархия. Макар вехта, но впечатлението на духовете беше толко силно, щото тая новина се повтаря навсякъде още като за пресна и произвежда радост на сърцата. Искаме да кажем, гдето н[егово] в[исокопреосвещенство] г-н Иларион Кюстендилски наименувал г-на Ковачева за инспектор на училищата в Кюстендилска епархия. За похвала, която желаем да дадем на н[егово] в[исокопреосвещенство] кюстендилския митрополит за поведението му в школските работи, ний прибързваме да му известим публично, че общето мнение между българското духовенство и българското население в Цариград взема днес за пример г-на Илариона Кюст[ендилски], когато се говори за грижата, която требва да имат нашите владици към училищата и обще към народното просвещение. Г-н Ил[арион] Кюст[ендилски] основателно си е разбрал званието и положението. . . Той е избрал «благую част. . .» Но г-н Ковачев отдава немалка заслуга при този случай на кюстенд[илските] граждане.

В Кюстендил дохождаха и от други места, за да изучат звучната метода, така напр. учителят Георги Стоянов от София, Соколов от Радомир (запасен майор в Пазарджик, известен по българските востания) и др. посещаваха отделенията, за да се запознаят с тая метода и вообще с училищния ред и сами преподаваха и помагаха в училището. Учителите от всичките села требвало според уредбата на Ковачева да се събират на заседания под председателството на главния учител в Кюстендил, но това не е могло да се постигне по причина на отстранението на Йосифа Ковачева [59].

Тук ний ще требва да кажем неколко думи и за девическото училище в Кюстендил.

Около 1860 год. е събирала момичета в частна къща до мъжкото училище некоя си калугерица баба Пелагия. След смъртта на баба Пелагия в Кюстендил не е имало учителка неколко години, догдето гражданите не повдигнали въпроса, защо да се учат само момчетата, а момичетата не; не са ли и те наши чеда, тогава в [18]63 година условили учителката Рахила Барак, оженена през 1867 г. за учителя Дим. Т. Душанов в Казанлък, сърбкиня от Белград, която от 1860 год, беше главна учителка в соф[ийското] девическо училище, построено с помощите на руската императрица, съпруга на цар Освободителя.

272

Рахила била добра учителка, когато имало да наказва некои ученички, а ги наказвала с пръчка по ръце, тя предварително повиквала комшийките, за да ги бранят. Рахила е обърнала вниманието на кюст[ендилското] женско общество с туй, че ходила гологлава, без шамия. Тя учила ученичките на ръкоделие и покрай платата от училището 2000 гроша тя заедно с майка си Александра изкарвала и от шиене частни женски дрехи. Проучителствувала е в Кюстендил три години и сетне е минала за учителка в Казанлък, гдето е развила добра деятелност между жените, като е образувала женско дружество. Рахила Д. Душанова умрела в 1888 г. От нея има литературен труд «Пресад на мъдростта». Портретът ѝ е поместен в списанието «Светлина» кн. IV. [18]95 г. заедно с портрета на Душанов. Около [18]66 г. късо време е проучителствувала в Кюстендил Нонка, дъщеря на известната учителка баба Неделя.

От [18]68—[18]73 г. е учителствувала в Кюстендил Мария Костенцева. А от [18]73 г. до Освобождението учителката Йорданка Манова от София. Във времето на Мария се нареди помещението за девическото училище, още по-добре то се устрои във времето на Йосифа Ковачева, когато некои от учителите преподаваха и в девическите отделения и некои от момичетата се учеха заедно с момчетата и се направи вход от мъжкото училище в женското, което всичко силно възнегодува гражданете. Ученичките ходеха с шамии, забрадени през уста, тъй щото лицата им се не виждаха, а във време на урок те се разбрадваха и краищата на шамиите прехвърляха на главата или през рамо. Учителката караше ученичките да ходят гологлави, но и това беше станало сериозен въпрос в града. Турчетата, които не даваха свободен пропуск на момчетата към училището, още повече додеваха на ученичките, затова учителката много пъти се оплакваше на ханъмите, пак и пред самия каймакамин, който се разпореждаше да бият немирните турчета в полицията. Много пъти се подбираха ханъми да посетят училището, ученичките четеха пред ханъмите, изпяваха някоя песен, напр. «Многа лета. . .», а ханъмите, като сърбаха кафето, восхищаваха се и казваха: «Машала, машала», т. е. чудо божие. За неколко години вече имаше момичета и за класовете.

На 24 февр[уари] 1873 год. изпратеният от благоде-

273

телното братство в Цариград г-н Петър Мусевич държал сказка в читалището «Средствата за улучшението на българския живот». И последствие на препоръчителните си до всичките из България общини, читалища и женски дружества стана въпрос и в Кюстендил, защо да няма женско дружество. И така, после няколко женски събрания състави се едно слабо женско дружество, което да се събира всеки празник в женското училище». (От кодекса на читалището). Това дружество се нарекло «Майчина любов»; членки имало до 50, а всека членка внасяла по грош в месеца.

През 1874/5 год. главен учител в кюстенд[илското] училище е бил Йосиф Караминков от Калофер и с него Григор Караманов и Димитър Любенов, но на другата година Караминков, по причина на неспоразумения с владиката и тьй като турците гледали подозрително на този «френк», си отишъл.

От 1874 год. 10 ноември в училището е висел до Освобождението училищният «Закон» в една рамка под стъкло. Ето законът, по който са се водили учителите до самото Освобождение.

КРАТКИ ЗАКОНИ ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ДЛЪЖНОСТИТЕ

 

З а  у ч и т е л и т е

 

1. Учителите са длъжни непременно да се намерват в училището всеки ден на определените часове, според особитата програма на същето училище; да преподава[т] всеки определеннте уроци с потребното старанне и разяснение и да се обнасят към учениците като чадолюбиви отци към чадата си, да имат всичките ученици равно.

 

2. Не е допростено на учителите да приемат в класа ни на един урок ученик, който би се отрекъл да слуша некой урок, определен от програмата на класа му.

 

3. Учителите са длъжни един път на месеца да представят на надзирателството бележки за отсъствието и напредванието на учениците и да бележат във всеки урок отговора на ученика.

 

4. Учителите не могат да приемат ученици в училището, без да им се представи ученикът предварително от надзирателството.

 

5. Учителите са длъжни всекогаж в празничен ден да дохождат в църква и после отпуск църква да събират

274

учениците в училището и да им разтълкуват четеното Евангелие на сутринта в църква и пр.

 

6. Понеже учителите са за в училището,, а не за при владика, община и священици, за това, който би от учителите, вместо да си изпълнява длъжностите, намиса се в работите на владиката, общината или свещениците и пръска некак раздразнителни думи из между народа и прави партия за удържанието си, таковий учител, щом се угади, непременно ще се упразни от службата си. А става изключение само ако би бил повикан некой учител за работа при владиката или общината, да отива свободно бива тогава.

 

З а  у ч е н и ц и т е

 

1. Всичките ученици без изятие са длъжни да слушат определените в програмата уроци за всеки един клас, в противен случай изпъждат се такивато непокорни ученици.

 

2. Учениците са длъжни да дохождат в училището един поне час преди начало на уроците и да стоят до изпущанието им. Да слушат с внимание преподаваемите им уроци, да прилежават и да се отнасят толко в училището, колкото и по улиците и по къщите си, благочинно, за да не подпаднат на определените за това престъпление наказания.

 

3. Всичките ученици са длъжни без изключение да имат почет, покорност и послушание към учителите си. А ако в противен случай дръзне да противостои на учителските заповеди, инак някак да безчинствува, ще се изпъди такъв ученик от училището.

 

4. Които от учениците не прилежават в уроците си и не отговарят на учителските вънроси всеки ден, или отсъствуват или безчинствуват, такивато ученици за първи път ще се мъмрят само от учителите, за втори път ще стоят прави, да не ядат през деня и ще се запрат в училището, за трети път ще им се налагат по-строги наказания от надзирателството и наконец ще се испъждат от училището.

 

5. Ако некой ученик се възпре или от болести, или от друга благословна причина да дойде некогаж в училището, длъжен е да донесе доказателство от родителите си.

 

6. Всичките ученици са длъжни от вечер на празника

275

и в празник сутринта да доходят в църква н да стоят докле пустне.

 

7. Училището ще празнува следующите празници: Кръстовден, Иван Рилски, Димитровден, Архангеловден, Св. Мина, Въведение, Николовден, Рождество — три дена, Василевден, Богоявление, Ивановден, Атанасовден, Три светители, Сретение Господне, Благовец, Възкресението, от Велика среда до среда след Възкресението, Св. Петка, Георгиевден, Св. Кирил и Методий, Костадиновден, Спасовден, Св. Троица — два дена и Петровден — два дена.

 

З а  и з п и т а н и е т о

 

Годишните нзпитания ще захващат пред една неделя на свършока юлия и ще траят до първи август, а после ще стане разпуст до 1 септември, когато и учителите, и учениците требва да са готови да захванат уроците.

 

На изпитанията са длъжни всичките ученици да присъствуват, за да се изпитат на всичките преподаваеми уроци според програмата. А ако некой ученнк би отсъствувал на изпитанието без неизбежна причина, за идущата година такови ученик ще се изпъжда от училището.

 

Които ученици прилежават и дадат добър изпит, ще се наградат с разни книги, като по-напред се похвалят от слушателите, а неприлежателните ще се накажат и ще размисли надзирателството за такивато.

 

Кратките тези задължения ще се изпълнят точно от учителите и учениците, за което носят и подтвърдението на надзирателството и общината.

 

1874, ноемврия 10, в Кюстендил.

 

Училищното настоятелство: Георги Ангелов, Д. Караманов, В. И. Лекарски.

 

Общината: проигумен Йеротей, иконом П. Костадин, Стоян Станев, Димитри Георгиев, Манол Ангелов, Христо Стоянов, Стоичко Цеков, Стоимен Стойчов, Димитри Илиев, Иван В. Рамаданов.

През учебните 1875/6 и 1876/7 година главен учител в Кюстендил бе Александър Живков, родом от Щип, ученик от Николаевската гимназия в Русия. С Живкова учителствували: Димитър Любенов, Йордан Велинов, Андон Попдимитриев, Харалампи Драганов — всички от Кюстендил, Михаил Попов от Куманово и Георги

276

Неделев от Копривщица, който преподавал турски и френски езици. Главният учител получаваше 5000 гроша, Любенов 3600 гроша, а другите по 1800 гроша. Йосиф Ковачев бе разделил училището на три курса, всеки курс по три отделения. През последните години в училището се яви даже и 4 клас, но преподавателите работеха колкото можеха, те преподаваха и в отделенията, и в класовете, в класовете имаше само по неколко души ученика.

През 1877 г. кюстендилските жители след едно обще събрание повикаха за главен учител на кюстендилското училище Ефрем Каранов от Кратово. Щом почна учителят да нарежда училището, каймакаминът повиква дедо Илариона в конака и му казва: «Какво е това, що работите, деспот ефенди! Село се плени, баба се чешля! Какъв е тоя даскал, що сте го гетердисали от Московско! Да му кажете отведнъж да се махне оттука, за да си немаме главоболие, да не се намери в Анадол и да не повлече нога за там и на мнозина от вас!. . .» Владиката, разтревожен от думите на каймакама, бързо повика общинарите, съобщава им думите на каймакама. Повикват учителя и му казват по-скоро да си отива, догдето не ги е сполетело некакво зло, както него, тъй и общината.

През тази година 1877/8 до дохожданието на русите за главен учител в Кюстендил е останал Димитър Любенов, а негов другар беше Андон Попдимитриев.

Между това Херцеговското въстание, почнато в 1875 год., хвърли своите искри в българските страни, гдето през 1876 год., както знаем, станаха въстанията и турските кланета. Тези искри запалиха и пиянечките села, от Царево село, туй въстание биде потушено с ужасии, както навсякъде по България, един от главните инициатори поп Стоян от селото Разловци избега в Рилския манастир и се самоуби, за да не бъде предаден на турските власти и мнозина от кюстендилчане бидоха набутани в затворите в София. През декември месец 1877 г. войските на царя Освободителя беха вече освободили София.

През януари месец 1878 год. многочислени чети от въстаници и селяне, съпровождани и от сърби, почнаха да налитат на Кюстендилско. Яви се дедо Ильо Малешевчанеца със своята отбор дружина. Те настояваха да се предаде градът, но турците казваха, че нема да се предадат

277

на условия, написани на «пенджере-кеат». Тогава гражданете, и турци и българе, се нагласяват да повикат руските войски и че само тем ще се предадат. Упълномощен бил с писмо, подписано и подпечатано от турци и българе, Мито Чорбаджи Гогев да отиде при генерал Гурко в София. Мито се срещнал с дедо Ильо в селото Коняво, на 10 километра от града; дедо Ильо проводил Мито до подполковника Задерновски в Радомир, Задерновски казал, че писмото е до генерал Гурко в София. Г. Дринов в София разправил на Мито, че войски не могат да тръгнат за Кюстендил, догдето не заповеда царят. След дълги обиколки в София, до едного, до другиго, най-после съобщили на Мито Чорбаджи Гогев, че е заповедано на войските в Радомир да тръгнат за Кюстендил. Задерновски със 70—80 души улани влезнал в града. Турците се предали. Наченало се прибирание оръжието на турците, нахвърляли един куп ръждави пушки, пищоли, ножове в една стая. След това русите се пак предадоха на пиене и забравиха, че неприятелят е близо. Между това постоянно пристигаха известия откъм Паланка, че настъпва турска войска към Кюстендил с топове и около 4000 души. Задерновски на всички известия казваше: «Ничево». Почнаха мнозина да се страхуват да не би турците да изколят града, тъй като при настъплението на голема турска сила русите ще бъдат принудени да отстъпят. Задерновски казваше: «Ничево, они нам сдалис на капитуляцию, ничево». Дедо Ильо на това «ничево» най-после биде принуден да извика: «Ничево, ничево, ала ще стане чичево, с това ваше «ничево». И действително след малко офицери и солдати бегаха по улиците и викаха: «Побежим, братушки, турки идут» — между това се слушаха залпове откъм паланачкия път. Тогава всичкият град, жени, деца, кой какво могъл да вдигне, тръгнаха да бегат към Радомир, София в ужас. След неколко деня руските войски в по-големо количество, около 5000 души, окупириха града при едно малко съпротивление от турците. И така се освободи Кюстендил на 17 януари 1878 г. [60]

След Освобождението никой не мислеше за училището, всичкото християнско население, петстотингодишният роб ликуваше заедно със своите освободители русите и с нетърпение очекваше тръгването за Македония. Но свободата на Македония европейските дипломати затвориха

278

в яки вериги на дълги времена. Неколко месеца след дохожданието на русите учителствуваха Андон Попдимитриев и Димитър Ахчиски от Паланка. През ноември месец 1878 г. в Кюстендил се отвориха отделенията и три класа, както и девическото училище. Големият училищен салон, в който се е преподавало по ланкастерската метода, сетне по звучната и в който се даваха театрални представления, се подраздели на 4 стаи. Инспектор по училищата в Софийската губерния бе назначен Йосиф Ковачев, а главен учител на кюстендилското училище биде условен Ефрем Каранов, негови другари беха Стефан Границки, Христо Лекарски, Константин Лекарски и Андон Попдимитриев. За девическото училище се услови Славка, дъщеря на баба Неделя. Руски език не се бе въвел в училището, но ученичките, между които имаше вече моми за женене, настояваха да се въведе и руският език, като видеха, че не се въвежда руският език, момите напуснаха училището, а останаха дребусаците момичета.

През януари месец [18]79 г. министърът на просвещението г-н Марин Дринов настояваше Каранов да се премести за учител и управляващ Духовната семннария в Самоков, гдето беше ректор Евстати Пелагонийски, но владиката Евстатий требваше да отсъствува в Търново по изработвание конституцията и избирание княз на България, беше назначен за депутат, затова г. Дринов настояваше Ефрем Каранов да се премести в Самоков. Гражданете направиха общо събрание и молеха да се не вдига учителят. Тогава Каранов биде повикан в София и оттам донесе писмо от Дринов, в което писмо се обещаваше на гражданете, че от септември в Кюстендил ще бъде отворена държавна реална гимназия, която ще бъде едно от най-добрите училища в България и ще се посещава от множество ученици от Македония, ще бъде разсадник на просвещението по югозападннте страни на България и в Македония, затова да не правят никакви пречки за преместванието на учителя Каранов. [61]

След общо събрание в училището гражданете се съгласиха; Каранов отиде в Самоков, Стефан Границки биде избран в салона на Градския съвет за депутат и училището дойде в разстройство.

През септември [18]79 година се отвори в Кюстендил държавна реална гимназия с първите три класа.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

37. Заемал е отговорни църковни постове от шестдесетте години в XVIII в. до тридесетте години на XIX в., а през 1819(?)—1827 г. е бил кюстендилски владика. Вж. Иванов, Й. Северна Македония. . ., с. 321—322.

38. Това се е случило през 1766 г., когато 8 митрополити, между които и кюстендилският Гаврил, издействували султански берат за премахването на сръбската Ипекска патриаршия и за преминаването на нейните подвластни епархии към Цариградската патриаршия. Вж. Иванов, Й. Цит. съч., с. 269; Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-иационални борби и постижения. С., 1971, с. 46; Паскалева, В. Кюстендил и Кюстендилско в църковно-националната борба през 60—70 години па XIX век. — В: Кюстендил и Кюстендилско, С., 1973, с. 115.

39. Изцяло българският град Кюстендил до края на XV в. споделил съдбата и на останалите поробени български земи. Неговите жители, начело с българския владетел, били помохамеданчени, някои избити, а други избягали от града. Обаче в края на XVII в., както сочи и Каранов, в града отново започнали да се заселват българи. До 1878 г. последните вече съставлявали около 750 семейства — 30% от цялото население, за да станат мнозинство непосредствено след Освобождението. Вж. Иванов. Й. Цит. съч., с. 173; Сб. Кюстендил и Кюстендилско. . ., с. 97. Затова за времето, за което пише Каранов, трябва да се приеме, че българите са били много повече — през 1863 г. е имало 319 къщи с повече от 1 семейство, следователно най-малко 500 семейства. Вж. Иванов, Й. Цит. съч., с. 315.

40. Вж. по-подробно Димитров, Г. Княжество България, с. 55; Иванов, Й. Цит. съч., с. 323.

41. Училището се открива през 1816 г. Вж. Иванов, Й. Цит. съч., с. 366.

42. За него споменават и Меджидиев, А. История на град Станке Димитров (Дупница) и покрайнината му от XIV век до 1912—1913 г. С., 1969, с. 99; Попов, К. Цит. съч., с. 98; Иванов, Й. Цит. съч., с. 367—368.

43. За него вж. и Димитров, Г. Княжество България, ч. 8, с. 199—200; Иванов, Й. Цит. съч., с. 369, 370; Попов, К. Цит съч с. 99.

44. Тези събития са отразени и от Ников, П. Цит. съч., с. 242— 243; Иванов, Й. Цит. съч., с. 329—333; Паскалева, В. Цит. съч., с. 117—125.

45. Вж. Иванов, Й. Цит. съч., с. 336 и биографичната бележка от Никола Ферманджиев в: Каранов, Е. Спомени.. . ., с. 79.

46. Вж. за този акт Ников, П. Цит. съч., с. 242; Иванов, Й. Цит. съч., с. 336; Паскалева, В. Цит. съч., с. 117.

47. За него вж. още и Патриарх Кирил. Авксентий Велешки, С., 1965, с. 32 и Каранов, Е., Спомени. Бележка на Н. Ферманджиев, с. 73.

48. За неговото порочно поведение в Кюстендил вж. и Димитров, Г. Цит. съч., 459—460; Иванов, Й. Цит. съч., с. 335—336.

49. За допълнителни данни вж. Иванов, Й. Цит. съч., с. 370—372. Този автор дава сведения, че през 1872 г. Аверкий Попстоянов е бил председател на новооснования от Тодор Пеев в Осоговския манастир таен революционен комитет. Г. Ангелов обаче не го потвърждава. Вж. Ангелов, Г. Кюстендил. 1900, с. 75. Подробни биографични бележки, но без достатъчно описание на дейността му в Кюстендил, се съдържат в книгата на Асен Хр. Меджидиев «Дупница до Освобождението», Дупница, 1935, с. 137—143 (препечатана статия на С. Велев от сп. «Училищен преглед», 1906 г.).

50. Там се е съхранявала и ценната църковна кондика, от която Ефрем Каранов прави извлечения. Сега се намира в НБКМ, БИА, II А 7796.

51. За кратък коментар вж. Паскалева, В. Цит. съч., 114—115.

52. Игнатий е бил на този пост до 1872 г. Вж.: Иванов, Й. Цит. съч.. 347—348. Авторът неправилно смята, че Игнатий е заемал владишкия пост до 1869 г., вж. Цит. съч., 118—122, защото това всъщност е било формално. До заместването му от Иларион Ловчански през 1872 г. той продължавал да държи църковната власт в ръцете си — събирал данъка «владичина», подготвял за свещеници верни нему хора и др. Вж. Паскалева, В. Цит. съч., 120—121.

53. Тези сведения са изцяло ползувани и от Иванов, Й. Цит. съч., с. 374; Попов, К. Цит. съч., с. 99.

54. Това става през 1868 г. Вж. Паскалева, В. Цит. съч., с. 120.

55. За съжаление Ефрем Каранов не дава достатъчно данни за революционната дейност на Тодор Пеев и за приноса му в подготовката за основаване на революционен комитет в Кюстендил. Неговите сподвижници го основават през 1872 г., когато Пеев вече не е на работа там. По-нататък Каранов пише, че в спомената та година Пеев е основал комитета, което не е точно. Тодор Пеев само го е утвърдил, защото той е бил учреден от учителя Димитър Македонски, а за председател е бил избран енергичният учител Димитър Стоянов. Вж. Иванов, Й., Цит. съч., с. 275; Попов, К., Цит. съч., с. 104—105; Ангелов, Г., Цит. съч., с. 74—75.

56. За основаването и дейността на читалището ще дадем бележки по-нататък, когато коментираме следващото изследване.

57. Годината на издаването е погрешна, защото това е извършено през 1872 г. Вж. Иванов, Й., Цит. съч.. с. 377.

58. За него вж. още и Иванов, Й., Цит. съч., с. 377; Попов, К., Цит. съч., с. 104.

59. Към тези данни трябва да се прибави и намерението му за откриване на духовно средно педагогическо училище в Кюстендил. Вж. Периодическо списание на Българското книжовно дружество, Браила. 1876, № 11/12. За повече биографични данни вж. и Просветно единство, № 21 от 20 март 1939.

60. За освобождението на Кюстендил вж. и Попов,. К., Свободата изгря в 17 дни — В: 3дравствуйте, братушки. Сборник. Кюстендил, 1968. с. 15—34; От същия автор. Кюстендил под турско робство. .. — В: Кюстендил и Кюстендилско. С., 1973, 107—111.

61. Тези факти от биографията на Каранов вече изнесохме в уводната част на настоящия том.