Роден съм българин. Избрани съчинения и документи

Е. Каранов

II. Научни изследвания

5. МАТЕРИАЛИ ПО ЕТНОГРАФИЯТА НА НЕКОИ МЕСТНОСТИ В СЕВЕРНА МАКЕДОНИЯ, КОИТО СА СМЕЖНИ С БЪЛГАРИЯ И СЪРБИЯ [*]

Г-н Драганов, родом българин, бивши учител на българската гимназия в Солун, причини не малко шум със своята статия в «Славянските известия» от 1888 година под заглавие «Етнографический очерк славянской части Македонии» [19]; макар тази статия и да не се отличава с некаква пълнота и точност и да не ни запознава с нещо ново по «Славянската част на Македония». Г. Драганов напада сичко, което е българско, като нарича например българските, пък и сръбските писатели в насмешка «велики патриоти», защото и едните, и другите причислявали македонското население към своята народност, когато според него Македония била населена от различни иноезични и различни славянски племена като бързаци, пеянци, капановци, езерци, потурняци, поляне [20] (требвало би да притури като племе и серските люковци, които се казват тъй, защото обичат да употребяват често частицата лю!) и пр., които не могат се отнеси нито към българската народност, в противност на различните груевци, нито към сръбската народност, в противност на г-на Ястребова, който македонците смета за старосърбиянци наравно с Милоевича и други. Пълното незнание на Македония от г-н Драганова вижда се на  сека стъпка в неговия очерк; така например той освен дето смесва името Пелог с Пелагония, т. е. името на Тетовско с Битолско, което нещо му се вече указа и от г-н Шапкарева, той поставя и Разлог, като го смесва с Мориово, по течението на реката Вардар и отнася разложаните към неговите бързаци, които живеят според него по течението на реките Вардар и Църна, когато разложаните живеят далеко на изток — под Рилската планина, а мориовците са онези, които той смесва с разложаните; захваща със своите пеянци (наместо пиянчане) Кюстендил, Дупница, Щип, Кочани, когато те живеят само в Царевоселско и в неколко кюстендилски

*. Публикувано в Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 1891, № 4, 280—319. — Ж. П.

187

села, които беха пиянечки и по Берлинския договор минаха в България.

Целта на моята статия не е да разглеждам туй, което е казал г-н Драганов, а да изложа онова, с което можах да се запозная през миналото лето при пътуването си в Северна Македония; но тъй като г-н Драганов е дал много неточни сведения, особено под заглавието «Копановци» в неговата статия, то неволно ми дойде на ума статията му, макар и да е остарела вече, защото през летото пропътувах именно из онези места, които той населява с копановците. Затова нека ми бъде позволено да изкажа за тази страна туй, което зная, и то по същия ред, по който говори и г-н Драганов, толко повече, като нема друг, който да се е разпространил толкози върху тази страна, колкото г-н Драганов.

Г-н Драганов почева за копановците тъй (Известия Славянскаго благотворителнаго общества, № 6—7 за юний—юлий [18]88 год): «Копановците захващат тъй нареченото Овче поле и част от Тетовския край.» Ще забележа, че названието «копановци» никъде не съществува в Северна Македония и че могат да бъдат въпросни почти сичките племенни названия на македонците. Ний вече видехме как г-н Драганов прилепва името бързаци на разложаните, които живеят далеч от неговите бързаци и на които езикът е съвсем с други отличителни черти от езика на неговите бързаци. (Виж. разложките песни в III книга на Министерския сборник за народни умотворения [21]); също видехме, че със своите пиянци захваща Щип, Кюстендил, Дупница и Кочани, а сега виждаме, че и далечните тетовчани смесва с кратовчаните, като им придава измисленото общо име капановци — тъй като, според него, Кратово и много други градища се намирали на Овче поле. Впрочем, вината може да не е друга у г-н Драганова освен тази, че той е преписвал от стари изследвания, като надример от «Описание битът на българските племена в Македония от Верковича (1868 година)», после е слушал и събирал сведения от неколко ученици-маловъзрастни в Солунската гимназия. Въпросно е името и на бързаците; досега аз не съм чул от устата нито на един велешанец, че те, велешаните, се наричали бързаци, а просто, казват, че тех, може би за това некои да ги нарекат бързаци, защото по Вардар при Велес имало некои си места, дето бързала водата, имало

188

«бързеи», тези места се казвали и «бързоречье», те може би, като се влияят от това, както и от името на старите бързаци, които са живели в онези места и се споминят в най-старата българска история, да ги наричат некои си етнографи бързаци; а пък не по-малко чудно е производството на думата бързаци от туй, че драгановите бързаци много обичали да препущат с конье; надпрепусканието с конье е обикновено на много места из Македония, даже има и празпици, като напр. св. Теодор Тирон, когато се надпрепущат с конье.

Ако би ни била целта да търсиме племена из Македония, то но географическите имена и по местожителството на населението ние би могли да наплодим много племена като напр. планинци, които живеят по планините, полци, които живеят по полетата, малешевци, които живеят в Малеш, тиквешанье, в Тиквеш, овчеполци в Овче поле, стоювци в неколко паланачки села, люковци и пр., и пр.

Нека се повърнем към думата «копановци», която не съществува никъде в Македония и която не може да се произведе от туй, че така наречените от некои си капановци били черноработници, аргати, които копали македонските граници, както казва г-н Драганов. Но ето как аз ще произведа думата копановци. Копановци е превод на думата мадемджии. Повечето от кратовските, паланачките, кумановските, овчеполските, щипските, кочанските, каменичките (кюстендилски) и вранските села са работили мадемите в Кратовско още от старо време. [22] Турците, когато дойдоха в Кратово под предводителството на султан Мурата, когато той отиваше за Косово поле, оставиха напрежните местии владетели пак да разработват рупите, които владетели (кнезове) беха повечето от Дубровник и известни под името латини; монетите им и досега се намират в кратовската почва. Мурат с войските си дошел откъм Брегалница, Злетовска река в Лесновския мънастир, на който и дал правдини; оттам през върха Печеници (може би от думата «печенеги», защото печенегите са се поселили по Овче поле, а Печеници е над Овче поле) минал е за гората Буковец; в Буковец вървел по пътя, който оттогава носи името Хункярйолу (царски път), там със жезъла си като Мойсея изкарал уж вода от скалите и после навлезъл в града Кратово. На града е дал таквизи правдини, щото го е уравнил с императорските градове — Цариград, Едрене и Бруса

189

(виж историята на Иречека). При влизанието в града имало е малко съпротивление и в туй съпротивление погинал некой си Атанасий, който си грабнал главата и си я занел на върха Подвода, дето му е и досега гробът и мнозина палят свещи. Любопитното е, че това предание го има и за Търново, и за много други градища, па даже и в Русия във възпоминанията на татарското нашествие (виж у Буслаева в историята на литературата). Допреди 200 години, както се разказва, владетелите са имали значение пред турското правителство, поне положително е известно, че в 1564 година в Кратово е бил кнез Димитър (виж историята на Иречека), а в 1581 Никола Боичик [23] — на крушуменските покривки на Лесновския монастир стои надпис: «Препокрие [*] кнензь Кратовски Никола Боичик при егумене Спиридона и майсторь Даменнъ и Богое Петър, лето от Адама 7089 от Христа 1581.» В Кратово са се правили пари, за което се споминя в историята и в преданията; пък и досега Кратово представлява богат извор на стари пари и когато отива кратовец в Солун, симсарите го запитват: немате ли стари пари (антики), а и в Лесновския монастир доскоро е имадо два сандъка със стари подвити монети (брактеати), които са изчезнали през времето на игуменуванието на поп Павле. В Кратово се е добивала рудата по многочислените рупи и се е обработвала на видните на реката Сребърно коло, Кратовската река, при помощта на водата, както и в Самоков, а после се обработвала в монети или друга потреба. Най-много се е изкарвало: куршум, сребро, ранта, зеленило; после бакър, железо и даже злато се е сбирало по реките. Местностите, дето са рупите, са покрити със сгурия (жгура). След като е отслабнала силата на кнезете, които са живели в своите средновековни кули в града и по селата, мадемите са запустели и отпосле пак почнали да се обработват от самото правителство с помощта на населението. Правителството заповедало неколко деня наред да бият тъпаните из града и да се записват всички, които желаят да бъдат мадемджии; на тези, които се записвали, обещавало им се да не плащат

*. Откъсите от писмените паметници са на среднобългарски език, които са дадени на новобългарска транскрипция. Ятовата гласна се отбелязва като е, малката носовка -ен, голямата носовка -он, а съкращенията в някои думи са означени със запетая — Ж. П.

190

никакъв вергъм, освен по 7 1/2 гроша харач на възрастен човек; този, който се записвал, ставал мадемджия, давало му се мадемджийско тескере и немал право никой да го пита за друго тескере; мадемджиите имали право да носят оръжие и да стрелят от него, мадемджиите били с една дума, фурасатлии. Който не могъл да отива да работи на мадемите, той си хващал аргати, на които плащал и давал хлеб и ястие. Задължени са били да работят от 5-до 20 дни в годината според състоянието. Конакът, т. е. управлението е било мадемджийско, т. е. в едно и съще учреждение се съсредоточавали и администрацията, и разправиите по мадемите; последното е било допреди 30 години, когато мадемът се пренесе от Кратово на Злетовската река в Злетово по причина на маловодието на Кратовската река; кадилъкът се е откупвал, тъй щото и християнин можал да бъде кадия. Мадемджилъкът населението си го брои за мираз от старо време. Правдините на мадемджиите най-строго се пазили. По едно време в Скопие е бил Авзи паша, в Кюстендил брат му Асан паша, в Тетово — Абдураман паша, във Враня — друг паша; тези паши били почти самовластници и си имали войски. Авзи паша намислил да иаложи на мадемджиите данък по 6 гроша на «капа», т. е. на човек, но мадемджиите проводили нарочни хора в Скопие да защитят мадемджийските си права и така се размахнал този данък «на капа». Веднъж мадемджии от Кратово дошли в Кюстендил на сватба и гърмели с пищолите си; тогаза Асан паша под-пратил едно заптие с кехлибарев цигарлък да пита мадемджиите да не би да е техен. С туй той искал да се излъже некой си да каже, че е негов, при всичко, че бил на пашата и така да накаже мадемджиите; но последните казали, че не е техен, за което пашата им въздал още по-голема чест. Мадемджиите се делили: на рупници, които копаят руда от рупите; угляре, които доставяли въглища; дърваре — дърва, такива са каменичане от Кюстендилско; пепеляре, които доставяли пепел, напр. селото Стърмош; конаре, които карали конете с товари; южаре, които доставяли въжета, такива са били вранчане; Старо Нагоричано от Кумановско доставяло слама и пр. Управителите на мадемите били трима и се казвали парастати. Който откривал нова рупа, ново место за работенье, той се назначавал настойник, получавал 250 гроша месечно и се казвал «утманин», немска дума, но

191

сега утманин значи глупак; утманин значи глупак затуй, защото населението имало за глупак всекиго оногова, който откривал нови доходи на правителството и нов товар на населението. Само онези, които са се записали да бъдат мадемждии, само те и родът им са били мадемджии, а другите били прости даноплатци; имало е и бератлии, които не са плащали никакъв данък, нито са работили по мадемите; също имало и дервенджии, които са пазили дервените. От старо време най-много се е разработвала гората Плавица. При пътуването си можах да си набавя парчета от следующите руди: галенит, антимон, малахит, азурит, халкопирит, пиролозит, флурат, хромит; има още гипс, сера, каменни въглища, стипса в киселите води и пр. Сега мадемите не се разработват, а населението е изгубило всичките си мадемджийски права и градът е изгубил онова време, когато се е пълнил с мадемджии от съседните села и градове. Тетовско и Скопско не са били мадемджийски, но много от пиянечките села са били таквизи, напр. селото Саса. И тъй, населението не се е казвало копановци, а мадемджии, което не е племенно име. Племенното име е бугари, вероизповедното каури (от гяур) и христиене, а в отношение на турците са се наричали рая. Нема никакви следи от друго название, освен дето се срещат думите: цуцуман, цанцолей и дърдорко, които впрочем имат значение на насмешка, наравно с думата цоглавец и торобеш. Под цуцуман се разбират некакви си великани; под цанцолей — некакви си леки хора, като духове, които прескачат от скала на скала; под цоглавец (песоглавец) — хора с едно око. Под думата дърдорко се разбира человек, който говори много глупости; последнята дума може би да указва на думата Дардания, защото в тези места са живели дарданците, за това има и гатанка: А дардан татко, а дардана майка — шеребести деца; отговорът на гатадката е елемя, чекръг и напълнени калеми. Торбеши има в Тетовско и Призренско, те са от турско вероизповедание, а по славянски говорят; името им е донекъде ругателно. Торбешите трябва да са същите автариати, като е изпаднал първият слог на думата, както изпада в много думи, напр. наместо Атанас, Димитрий и пр. Танас, Мите. В отговор на французката дума с неприлично значение думата «bougre» в описваемите места има думата «галатно» със същото значение, с каквото е и думата «boug-

192

re» и ако «bougre» произлиза от българин, то и думата галатно произлиза от гали, т. е. старите французи, които са минали през Балканскня полуостров, преди да се заселят във Франция, както що се е разпространила отпосле богомилската ерес в Южна Франция.

Г-н Драганов казва, че неговите копановци живеят по Овче поле и част от Тетовския край или Полог (класическа Пелагония), т. е. захващат градищата: Скопие, Куманово, Кратово, Тетово, Криворечна паланка и Враня; площта, населена от тех, има 180 населени пункта. Сичко не е тъй. Пелагония и Полог не са едно и също. Само Тетово се намира в Полога и ни един град от Овче поле освен град Щип, който му е на единия край и го нема в горния списък на градищата; има и неколко кратовски, кумановски и даже велески села, които са на Овче поле, освен така наречените щипски и овчеполски села. Скопляне и тетовци никога не са били мадемждии, а следователно и копановци, те се много отличават по езика, обичаите и дрехите от мадемджиите. Аз ще изложа имената на овчеполските села, които не са разграничени в етнографията на г-н Верковича, ще изложа имената и на кумановските села, които ги никак нема в книгата на г-н Верковича, ще притуря и имената само на Кратовската и Паланачка кази; при разглеждание имената човек може да открие много любопитни етнографически неща.

Овчеполски села са тези, които са разположени по Овче поле, производството на името, на което е явно от думата овца, а не както го произвождат сърбските пропагандисти, като казват, че Овче поле се казва тъй от «очи боле», защото някой сн сърбски крал извадил очите на други сърбски крал на туй поле, както действително се е случило с некой, па дору и славният Стефан Душан свали баща си от престола и после го удави (виж сърбската история); може би и за това Стефана да го наричат Душан, от думата душа, давя — това разяснение ми даде един свещеник от селото Кокошиня над Овче поле. Овчеполски села са тези: Барбàрево, Струѝсовци (населено с турци); Заратинци, Музоèрци, Горни Стỳбол, Долни Стỳбол, Плèшенци, Стръ̀мош, Петършино, Мàричино, Кỳндино, Пробищип, Кàлнище, Ритàвица, Глòбила, Неòкази, Бỳчище, Гỳйновци, Нѝшица, Крỳпище, Жèгянци, Новое сèляни, Уля̀рци, Лèпопелци, Гайрàнци, Трòало, Пỳстръшино, Гòрно Трогерци, Къ̀рньевци, Гризѝловци, К--

193

ково, Тòоль, Патèтино — тези села са по склоновете; а по самото поле са следните села: Немàнци, Рàнчинци, Мечкуèвца, Арбасàнци, Станỳловци, Бурѝловци, Мустàвино (турци), Сỳдикъ, Бàлван-долни, Бàлван-горни, Дòлно Трòгерци, Кàрбинци, Караормàн, Църкòвци, Дермèн чифлѝк, Чардаклѝ чифлѝк, Върсàково, Сърчнево, Ерджелѝя (тур.), Къдравàково, Богослòвец, Делѝсинци, Сарамзàлино (тур.), Кьоселèри (тур.), Амзà бèгово (тур.), Пешѝрово (тур.), Каратмàново (тур.), Караджàлово (тур.), Джумалѝя (тур.), Горỳбишш (тур.), Кнежè, Светѝ Никòле (Клиселѝя), Гузумèлин, Сòпот, Мѝлино, Махмудчѝево, Голèмо Чалъшево, Мàло Чалъшево. От Щип до Велес е 8 часа, от Орел до Щип 6 часа — такава е приблизително широчината и дължината на Овче поле. И тъй, всичките овчеполски села са 71, от които 60 са български, а 11 турски. Центърът на овчеполските села е Свети Николе и те съставляват дел от щипските села, които се делят на Злет дере, Юрукана, Слан дере, Дакавички села и Овчеполски.

Кратовските села са тези:

а) Шопски села, на запад от Кратово: Желèзница, Талашмàнци, Корѝя, Крилàтица, Опѝла, Търнòвец, Страцѝн, Вражòгрънци, Кỳклица, Брàйково, Пèндак, Димàнци, Къ̀шла, Рудàри, Вакъз, Кетèново, Тополовѝк, Одрино, Кòнюх, Перпèкница, Ивàнковци, Каваклѝя.

б) Долни или полски села към Овче поле: Орла, Гòрно Глогя̀нци, Дòлно Глогя̀нци, Чàнища, Ратàвица, Бỳнеш, Прѝковци, Шлèгово, Добрèво, Дрèвено, Блѝзънци, Злèтово, Рудàри, Рàйчани, Щàлковица, Рàтковица, Семèри, Лèсново, Сакулѝца, Филѝповци, Туралèво, Трипотàнци, Живалèво;

в) Планински села на североизток са тези: Зелèни град, Ямѝще, Кòйково, Емѝрица, Кнèжево, Нежѝлово, Въ̀рбица, Гòрни Крàтово, Мỳшково, Дрèнък, Крѝва, Ябука, Лỳково, Каврàк, Драч.

И тъй, кратовски населени пункта, заедно с Кратово, без 12 села, които се внесоха в овчеполските села, са 60. Само в Кратово, Орла (Орел), Злетово и Рудари има турци и българе, в останалите села са само българе.

Паланачки села са следните:

а) Шопски села по десната страна на Крива река: Узем, Джедѝлово, Тръ̀нове, Голèма Църцорѝя, Мàлка Църцорѝя, Луке, Огỳт, Добрòвница, Кръ̀стов дол, Кѝселица, Дрèн, Подръжѝ кон, Осѝче, Метèжево, Градèц, Гàбър, Дълбочѝца, Тлъ̀мници,

194

Съграда Палàнка, направени предн 250 години от Байрам паша, а по-напред център е било селото Градец;

б) Села към полето Славище по Крива река: Петралѝца, Милотѝнци, Гѝновци, Людинци, Седлàрци, Крѝви камень, Стàнче, Гỳлинци, Рàдибуш, Рàнковци, Отòщица, Ветỳница, Псàча;

в) Села по осоговските планини и продължението им Лисец: Костỳр, Варòвище, Стрàхово, Кръ̀кля, Бъ̀з, Кошàри, Дурàчка река, Стàнци, Мартѝнци, Бòрово, Конòпница, Мождѝвяк. И тъй в Паланечко имаме 44 населени пункта, от които само в града има турци и българе.

Кумановски села са:

а) Арнаутски села: Гòрно Койнàре (арнаути и българе), Дòлно Койнаре (арн[аути] и бъл[гаре]), Карабѝчино, Млàдо Нагорѝчино, Стàро Нагорѝчино, Слàтино (бълг. и турци), Шунлѝ кàмен, Вàксенци, Тъ̀рново, Бояново, Црèшово (арн.), Биляча (бълг. и арн), Читѝрци, Мирàтовци (арн.) Табàновци. Слъбчани (арн.), Беланòвци (бълг. и арн.), Думàновци, Бреза (арн.), Стрима (арн. и бълг.), Оризаре (арн. и бълг.), Линково, Рональци (арн.) Матèиза (арн.), Отля (арн.), Вѝщица (арн.), Никущàк (арн.), Длъга нива (турци), Оное (арн. и бълг.), Лопати (бълг. и арн.), Бедѝня, Рỳгинци (арн.), Грубче, Прòевци, Биляновци, Добрешàни, Бислим, Ишѝня, Свилàнци (арн.);

б) Козячки, средоречки — между реките Пчиня и Крива, още и шопски села: Войнѝк, Стрънòвъц, Челопèк, Пèлинци, Враготỳрци, Мъглинцѝ, Добрàча, Кòинци, Врачèвци, Мутелòво (арн. и бълг.), Сỳшево (арн. и бълг.), Жèгняно, Дèйловци, Бàйловци, Мàкрем, Канарèво, Облàвци, Кỳленци, Аленци, Орах, Дрèнък, Ругинци, Кòкино, Алгỳня, Стайковци, Стрèзовци, Старец, Калово, Рàмно, Кошари, Желювино, Търнѝца, Шумàта, Кози дол, Цървеня дол, Цъ̀рна река, Кàприно;

в) Към Овче поле, по височините: Винци, Длъга (арн.), Кòлицко, Скачкòвци (шопье), Орàшец (шопье), Кучкарèво, Габреш, Градище, Пазлешèнци, Станьèвци, Лакѝнци, Мàлино, Жѝвеня, Тръ̀стеник, Кокошѝня, Къшани, Тàтомир, Беляковци (шопье), Довезèнци (шопье), Мỳргаш (шопье), Кутлѝ бег (шопье, изметнали се на овчеполци), Пèзово, Космàтец (турци мухаджири), Зубовци (шопье), Ячинци (шопъе), Клèчовци при сливането на Крива и Пшиня (бълг., тур. и цигане). И тъй, в Кумановско, заедно с града, има 103 населенн пункта, от които 10 са смес, българи и арна-

195

ути, 3 — българе и турци, 12 — арнаути, 2 — турци, останалите 76 са населени само с българе. В тази сметка влиза и Куманово, което носи името на старите огузи, половци или кумани.

Нека притурим скопските и тетовските села според статистиката на г-на Верковича, която е почти съвсем верна; тогава ще имаме: в Скопско 138 села с града, от които 80 чисти български, 13 мешани с турци, 31 чисти турци, 8 чисти арнаути; в Тетовско: 153 села, от които 53 чисти български, 25 мешани с турци — помаци и българи, 16 с българи и торбеши, 44 помаци и 15 чисти торбеши. Нека притурим около 100 села кочански и врански, както и около 20 каменички, които сички са били мадемджийски; в Кочанско има около 60 села, от които само 20 села са от българи-помаци; мадемджийските села са български. Тогава ще имаме следующата таблица на населените пунктове по народността им:

И тъй, според г-на Драганова, като включим и скопляните, и тетовчаните, неговите копановци живели в 180 населени пункта, а според нас в около 500 пункта. Вранските българи са вече в Сърбия; българете-помаци говорят по български; има тук-там цигани, егюпци, както турски, тъй и български. Към Овче поле шопьето

196

са се изметнали повечето в овчеполци. Кюстендилските и пиянечки шопье се наричат църни шопье, защото носят черни дрехи и черни шапки в отличие от белите шопье между Куманово и Кратово. Куцовласи има тук-там из планините, но те не са постоянни жители, а със стадата си обикалят почти сичка Македония, така в Кратовско Жмвеят куцовласи само в горите над Кратово при селото Семери. От гореприведената статистика се вижда дали Скопие може да се брои център на албанизма и дали албанският език треба да се смета lingua franca в онези места, както говори г-н Драганов. Тъй като не можах да събера точни статистически данни за числото на жителите в онези места, то аз ги изоставих, макар за некои окръзи и да бях събрал; интересующият се може засега да се ползува от сведенията на г-н Верковича, в книгата на когото са указани жителите на Щипско, Кочанско, Кратовско, Паланечко, Скопско и Тетовско; нема само за Кумановско и Вранско [24]. Некои от селата, разделени на кази в книгата на г-н Верковича, сега не влизат в същите кази, а в смежните с тях.

Изключителен промисъл на драгановите копановци било градинарството и преимуществено виноделието, но те били повечето черноработници, а не хозяи-домакини; само незначителна част от тех се занимавали с пастирство. По духа си копановците били невежествени и твърде необщителни. Копановците нравствено съвсем са паднали, а жените им се отличавали с безнравствено поведение. При все това тези съвсем долни гюндулукчии били уверени в своето високоблагородно произхождение, като броят себе си за божие поколение. . . Всичкото, дума по дума, е преписано от книгата на Веркович «Битът на македонските българе». Г-н Драганов нищо ново не е казал; той требаше да го провери всичко туй и тогава да каже или пък да притури още некоя хулна черта на своите копановци. Българете в разглеждаемите предели са сички домакини, почти секи си има къщичката, нивичката; редкост е българинът да нема къща. Главното занятие е орачеството, а градини и лозя по-скоро нема, тъй като местностите са гористи, високи и нема обширни  долини край реките, за да има много градини. Аз оставам настрана Тетовско и Скопско, които не са били мадемджии и по-много се отличават от другите местности; оставам и Кочанско, дето край Брегалница има много

197

овощни градини, но Кочанско не влиза в копановската страна; а по Овче поле има само ниви. Местата за обработвание не са обширни, сичко е покрито с голи скали или с баири, покрити с храсталак; дето се е видела малко земличка, тя е обърната повече в нива, а край градищата в лозе; и ливади нема доволно. Градините и лозята са повече край градищата. Голема част от населението се занимава с козарство, козите стада са многочислени, пък има и с що да се хранят козите; козето месо и млеко в онези места са твърде вкусни и за това се повече употребяват. Има много чифлишки земи, но затова немалко са и раетски села и земи, т. е. свободните, които принадлежат на раята, раетите. Градските хора се занимават повече със занаяти и дребна търговия; евреи в онези места нема.

Думите невежествени и необщнтелни са общи думи и да се кажат за цел един народ, това е много мъчно— тези думи искат разяснение. Невежествени! Ако разбираме под туй незнающи, това е верно, както за секиго, който не е имал възможност да се научи на повечко нещо под влиянието на тежкото робство. Българинът от онези места действително е невежествен, както и доколко е невежествено и суеверно сичкото население из полуострова, особено към вътрешностите му; но и тези българе не са съвсем назад оставали от другите българе — и те са пращали много от синовете си в далечни страни за образование, и те са имали многочислени воеводи-хайдути, по стария начин на свободата (виж във II книжка от министерския сборник на народни умотворения — Цеко войвода, Иван и др.) и даже жени войводи (Румена и др.), и те са зимали живо участие в борбата по черковния въпрос срещу гърците, и те са зели участие в книжевното възраждане на българския народ, и те със сиромашки пари са поддържали черкви и училища, имали са общини, съзнавали са своето тежко положение и са чакали деня на освобождението от невежеството и сичко тежко, и те са дали данък за Ботевата чета, шипченския бой и Сръбско-българската война. Нито турчин, нито грък, нито инспектор, нито кой да е било поддържа старовремските училища в онези места, учи на писменост хората; самите жнтели по градищата почти непрекъсиато са имали училища и сега излазят от праха. Грамотността не е на съвсем ниска степен. Българинът е необщителен; тази

198

черта е следствие на тежкото робство. Той с чужденеца е предпазлив, не си дава свобода, защото знае, че секога чужденецът има за цел да му отнеме свободата или да го излъже в нещо — не е видел нищо добро от никого; той се вижда страхлив, а повече срамежлив пред чужденеца, като съзнава своето унижение; той избегва общителността с чужденеца, за да избегне своето унижение. Но той е твърде гостоприемен и за това гостоприемството напр. на кратовчане и паланчане е влезло в пословица в онези места; за кратовец казват: котлето си ще продаде да почести госта, а за паланчанец: край вратата си нема да те пропусне, ако те не вкара вкъщи на гости. Бивали са по селата случаи, дето съседите са се скарвали помежду си за кой да пречека госта — секой го искал в своята къща. «Добра срекя, добър пут, със здравье, отдек идиш, помагай бог, що ново има» са най-обикновените думи в онези места. Когато дойде гост, домакинките от къщата, а особно момите, не седват на софрата с госта, а прислужват; когато са пък сами, то и слугите седат заедно с господарите си. Невестите целуват ръка на гостите и ги поздравляват; при изпращанието е обичай да се дава проводия.

Помежду си селяните са твърде общителни. Това може да се види освен при катадневната им обстановка, още по сватбите, службите, съборите, посещенията и пр. В такива случаи всичките събрани изглеждат като да са членове от една фамилия; отношенията им са най-любезни и искрени. Всяка къща си има по един избран ден през годината, в който ден ще «дига панагия», другояче ще «служи», ще има «службя». Това е подобно на сръбското «кръстно име», с което сърбите са проглушили света, че то е сръбско, но не и българско, като че много неща не могат да бъдат общи между сърбите и българете, за което нещо пространно говори г-н Дринов в своята книжка по повод сборника на г-н Ястребова. Службите се починат от Митровден и следват почти до света Троица; служби стават напр. на света Петка, Мировден, свети Архангел, Введение, свети Никола, Спиридон, Петозарни мъченици и пр.; в деня на службата носят в църквата хлеб «панагия», на който свещениците четат молитви, а по къщите правят водосвет, угощение, на което се сбират много гости, пеят се песни и пр. То не е имен ден, а служба; на имения ден визитите стават отделно. Тъй като служ-

199

бите стават зимно време, то те и не биват многолюдни; а пък летно време повечето нема служби, ами всичкото село прави служба по оброчищата край селото, които служби наричат вече «собор». Тогава всичкото село коли курбан, прави всеобщо угощение, на което дохождат гости и от другите села; свети се вода. Завръзват се хорàта, харесват се момите, надхвърлят се каменье, играе се на робье, борят се и пр. Песните и веселията оглашават и ридищата, и долищата, а нашите пътешественици от рода на Драганова по железницата до Скопие нищо не виждат, нищо не знаят. А и по празниците градските и селските моми и момци не оставят случая да си се присъберат, да си друснат хорото, да си попеят, да се понахаресат, да се посмеят, старците пък да си пийнат (но не и да пиянствуват), да си поприкажат за царства и чудеса, а пък гладните за музеверлик да пущат нещо за обществена разговорка.

Не зная що разбира г-н Драгавов под думите «нравствен упадък» и отде заключава той, че неговите копановци били в нравствен упадък. Може би от некоя статистика за кражби, убийства, обезчестяване, незачитание нищо человеческо; това той може да си го земе на врата, както се казва, също и по-долу указания упадък на жените. И едното, и другото са празни думи! Народът си живее патриархално, по-младият отдава голема чест на по-стария, всекой си знае работата, гледа честно да се държи. . . Разбира се, и между пшеницата има плевел. Знакът на първата брачна вечер се следи с най-голема строгост. Нечестната жена или мома всекиму е известна, тя се с пръст посочва.

За онова, дето копановците се сметали, че са некакво боже поколение на основание на некакво си хотентотско предание, то е чиста безсмислена измислица. Както всичките хора мислят за себе си, че са божи хора, тъй и българете от онези места са божи хора. Тук се ползувам от случая да забележа, че българската черта — завистта, често си показва носа, особено из градищата, но тя с време ще може да се обърне в благородно съревнование.

Ако погледнеме на костюмите на населението, то би се зачудили на разнообразието им. Каменичкият костюм и на мъжете, и на жените отива от Кюстендил до над Паланка; тези са чернн шопье, мъжете носят черни дрехи, а жените сукнени шаи с къси ръкави — шарките са чер-

200

вени. По Паланачката река мъжете носят червеникавн потури средня широчина, фермене, червен тесен пояс, елек от черен шаек, черна чалма, перчем на бръсната глава; а жените — къси и шаркани саичкн от бело платно, червени скуталета и червени пояси. Планинските села над Кратово носят: мъжете—черни беневреци, черни долами с обтока, чалми — бели и черни, пояс и силях; а жените — черни антерии от шаек, шарени пешкири, шамия на главата, фермене връх антерията. Към Кочанско: мъжете носят черни сукнени потури, долами с модрикава обтока, модрикави чалми; а жените — дълги елеци до земята от домашна материя и пафти, впрочем пафти има и по другите села. Към Овче поле: мъжете — платнени тесни гащи, толзлуци от шаек, платнена тоска (фустан), къси долами от черен или модър шаек с цепени ръкаве, шерени с гайтани, минтани (къси елеци с ръкаве) от селска аладжа, силях и чалма, минтаните са с шарки по гръдите и по ръкавите, имат и пулове; доламите имат колчаци по лактете; а жените — дълги ризи без вез, дълга антерия от домашна аладжа, фермене до пояса и каплаисано, шамия, коцал по гърба си по един ред бели пари. Шопските села към Куманово: мъжете — бели беневреци, теони и бели клащнени долами с черни гайтани по шевовете, фес с бела чалма, на която единият край е пуснат към гърба; зимно време дълъг кожух до земята, равен, с шаренила червени и с ръкави. Жените имат много пъстър костюм: дълга риза до земята с черни гайтани и везове; сая от шаек до колени, бела сичката от горе до доле, разделена с разноцветни прави линии, между линиите разноцветни колелца, които са везени и с вълници, празнините се изпълнят с пулове, саята е без ръкави. Пешкирите са алови; на гърдите има нанизи от стари пари. На главата бели кърпи като чалми, на които краищата се спущат по гърба повече, отколкото на мъжето; на главата си носят много трупаници, наредени с пари; връх чалмата е наметнат бел яшмак. На саята под мишките им виснати кърпи, шерени по краищата и с бели пари нанизани, по гърба се прекръстват подвезки, има и косици, натрупани със синджирчета и пари; младите невести носят и телове. Въобще повсъде и мъжете, и жените носят опинци (опънци). Камбарбаците българи покрай Колудей (Кара азмак) по костюма си приличат на кумановските и кратовски шопье; тук може да се сравнят и софийските шопье. Към

201

Скопье и Тетовско костюмът става пак съвсем друг. Тъй в Горния Полог носят: мъжете — бела долама, бели широки потури със зелени гайтани, боялия ресачка до пояса сяка ресалия, фес без чалма, но повече кече; а жените — зелени и модри долами до земята с червени гайтанци по секой ребреняк (шев), ръкавите и гърдите са везени с черни гайтанци и сърма, пояс свилен. Мъжете си бръснат главите, като остават перчем. Долния Полог: мъжете като в Горния Полог, само гайтаните са черни и гунчето (ресалията) е без реси, но пък с дълга яка, самоцрънка, пъртено; а жените — дълго везени ризи от конопно платно, кожух до коленете, шаркан с модри и червени чохички, бели яшмаци с шарнила по краищата, плетенки (коси) много съединени на долния край под половината с чоха, щото изглеждат четвъртито нещо натрупано с пулове. Кочаникските села, които са смежни със скопските и тетовските: мъжете носят, като в Долния Полог, а жените — везени ризи с черен и малко вез, кусарè (кунтеш) — от клашни самоцрънка с малко черен вез, кожух шаркан и бел яшмак. В смежните села с България откъм Изворско костюмът мин[а]ва в черните дрехи на изворчани. Въобще цветът на дрехите и шарките съставляват отличителната черта на сека местност. Чалмите са обикновен убор на главата и този убор го има и по други места из Македония, тъй в Аврет — Хисарско, дето носят черни чалми от кърпи; може би чалмите да са турско влияния, както и бръснението главите с оставяние перчем, а може би да са старовремски остатък; с 66-й въпрос от въпросите цар Борис към папата [25] пита се дали в черква може да се стои с чалмите (lingatkra lintei), освен това старите славяни са оставяли перчем на главата. Въобще костюмите на една местност съвсем се различаваг от костюмите на друга местност и по костюмите може да се познава кой откъде е. Тиквешаните турци, които са помаци, и българите носят еднакви дрехи; велешаните много пъти закачват пешкир (скутале) като жените. Аз не говоря за градските костюми, които малко-много си приличат помежду си, но погледът лесно може да различава по костюмите кой от кой град е. Мъжете носят повече калеври, бели чорапи, потури с подвезки, пояс, елек или минтан, фермене, джубе и фес, много пъти и дълга антерия; жените пък фостани, шарени чорапи, шалвари, фермене, купечки пояс, джубе и шамия. Полека-

202

лека се вмъкнуват и пантал.они, сетрета и пр. Това е пъстрата картина на костюмите.

Според г-н Драганова православните славяне представлявали три културно-политически. типа: българомани, гръкомани и сърбомани; между населението пъхва и римски католически проповедници — чехи, поляци, хървати, италианци, испанци, не знам още какви; пропуснати са и американските проповедници, които имаха доскоро един последовател във всичкото Кратовско, по име Козиче! Относително римокатолиците в Скопско може да се каже, че ако ги има, то са само неколко души в Скопие и никъде повече.

Относително гръкоманите ще отбележа следующето. Местното население всявга е съзнавало своето единство с целокупния български народ; но под влияние на гръцките владици срещали са се по неколко души из градищата, които са били гръкомани и ни един умен и честен человек не ще рече, че там има гърци или пък гръкоманската партия е силна. През последните години относително по-голяма гъркоманска партия беше в Куманово, но сега тя се е обърнала в сърбоманска под интригите на скопския гръцки владика и сръбската пропаганда, тъй като гърците и сърбите сега са съгласни по какъвто и да е начин да отслабват българщината. Но на това ще кажем, че било е време, когато и в Паланка гъркоманите са били силни; а сега там нема нито един гъркоман. Всичкото население се съзнава за българско, но от лична омраза между първенците появявало се е, както и навсякъде гъркоманството, та и сърбоманство.

За сърбоманството ще поговорим повечко. Обикновено сърбите указват на онези места като на старосърбиянски, за доказателство на туй привеждат: сръбското владение в онези места през средните векове, паметниците сръбски и най-после даже и езика.

За първи път сърбите се впуснаха в Северна Македония след битката на Стефана Дечанский с българския цар Михаил в 1330 год. при Кюстендил, в която битка българете бидоха победени, тъй като в деня на битката българете не са вервале, че ще има битка, понеже било примирие; цар Михаил бил убит и телото му се препело в Старонагоричинския монастир на реката Пшиня, при което село сега има и много стари черквици. Собствено сърбите са владели Македония само през времената на

203

Душана, до 1355 година, всичко около 25 години, като е постепенно завладевал Душан различни части от Македония дори до Сяр. След Душана различни князе и крале си поделиха Македония, които князе и кралебеха ту от местно, ту от сърбско произхождение, и най-после си изедоха главата на Косово поле (1389 г.). Най-после да речем, че сърбите са владели в Македония от 1330 г. до 1389, ами колко време са владели в Македония българските симеоновци, самуиловци и асеновци? Върху този въпрос, както и върху въпроса, какво е било сърбското влияние на Македония след косовския бой, нека говори историята, а аз ще продължавам само за мадемджийските старини, ще се обърна към възражданието на българщината в онези места през началото на настоящия век.

Преди стотина години появлява се един граматик, т. е. учен по онова време. Този граматик е хаджи Йоаким. Баща му на хаджи Йоаким бил от града Кърчево; оттам те минали в Самоков, от Самоков в Паланка и оттам в Кратово, гдето хаджи Йоаким бил дълго време даскал. Аз прегледах книжата на Георгия Йоакимов в Кратово, един от внуците на хаджи Йоакима и намерих книгата: «Библион орайотатон калуменон Амартолон сотерия пара агапиу монахон ту Критос. В Етейсин 1793.» На коричките на тази книга има гръцки надпис, който ми преведе хекиминът градски тъй: «От книгите на поп Георгия, родом от Паланка, свещеник кочански, добър служител на Евангелието, по произхождение българин (тон бургарон). При архирея Авксентия, който посещаваше новите черкви в Ново село, Щип, Кочани и Кюстендил. И пак на корите на 1-а част Кормчия от 1787 г.» Сиен светаен книга, глаголаемаен Кормчиен, си есть номоканонъ, мне грешному попа Георгию, хаджи поп Йоакимович, от Егри дере-Паланка, купил еен прочитаен ради и тюлза духовниен. В лето от рождества по плоти Бога, 1805, месец марта у град Самоков.» Поп Георги и поп Давид, който е основад паланечката черква на 1833 год., за което образът му [го] има на черковните врата — по обичая в онези места — са били синове на хаджи Йоакима. Хаджи Йоаким, както казват, учил се в Цариград. Като даскал в Кратово събирал е и момчета, и момичета да учи, оттогава е станало обичай в Кратово и момчета, и момичета да се учат заедно. Хаджи Йоаким е живел в Кратово неколко години около 1820 [г.], в. Кратово е правил

204

своите книги, които е печатал през онова време. Той и синовете му са били скитници проповедници по различни черкви и параклисчета от Щип до Кюстендил. В едно от такива скитания е умрел хаджи Йоаким. [26] Важен е хаджи Йоаким, че в края на онова столетие и през началото на туй смело се е провъзгласявал заедно с децата си, че бил от Българско произхождение и още повече, че при началото на българското възраждане издава три книги на български език [27], от които едната г-н Дринов взима за първа печатна книга на прост български език от 1814 год (Пер. спис, кн. XXXIV), именно книгата «Амарталон Сотириа», която може би да е превод от горепоменатата гръцка книга, защото и на неколко места е зацапана с мастило. Първата книга, преведена от гръцки, са митарствата, издадени в 1817 год. с иждивениемъ православныхъ христианъ Штипскихъ и прочихъ градовъ Болгарских за душевное ихъ спасение напечатисен настоенниемъ благопочтеннородныхъ господаровъ Димитриа Филиповича жителен и купца Кратовскаго, родомъ изъ Егри дере Паланка и Димитриа Зузура Сечищеннина. В Будинъ граде». Заглавието е по славянски, а самата книга е на прост български език. Върху тази книга г-н Дринов доволно се [е] разпространил в своята статия и даже е направил извлечение от нея, за да се види езикът ѝ. В края на статията се казва: «Добре би било да се обнародват поне такива кратки изводи от другите две Йоакимови книги.» [28]

Втората книга е: «Чудеса прес’тыен Богородицы, преведены от книга Амартолонъ сотириен, на Болгарский ензыкъ ради ползы и поучениен, и спасениен рода Християнскаго: трудомъ и настоенниемъ благопочтеннородныхъ господаровъ и купцевъ Димитриа Филиповича, жителен Кратовскаго, родомъ из Егре дере Паланка и Димитриен Зузура Сечищенина. В Будине граде. Печатана писмены крал Университета Пещанскаго. 1817.» Господин Дринов казва, че тя е излезнала на 1814 година и че е първата печатана книга на прост български език; но на екземпляра, който е в мене, стои 1817 год., следователно книгата на Пейчинович от Тетово от 1816 година е по-стара. Книгата е доволно голяма, има 103 страници, на сека страница има по 28 реда, печатана е с буквите на митарствата. Над втория лист, под имената на спомоществователите, стои: «Туй се извърши от архиерея,

205

господина Авксентия Кюстендилский, а с труда на Йоакима, многогрешния монах, и по вдъхновението на светия дух подадоха христолюбци» на совершение кииги сеен чудеса Б’гоматере. . .» Така Авксентий е види се, същият, който се срещна в гръцкия надпис на гръцката книга Амартолон Сотириа. След това следват спомоществователите от: касаба Кратово, Самоков, Дупница, село Рила, Паланка, Кочани, село Кокошин (Кумановско), Скопие, Струмица. В книгата са изложени 66 чудеса на света Богодорица. Ето как е разказано 8-мо чудо: