Роден съм българин. Избрани съчинения и документи
Е. Каранов
II. Научни изследвания
4. РУМЕНА ВОЙВОДА. ОЧЕРК ИЗ ОСОГОВСКИТЕ ПЛАНИНИ
Преди да пристъпя към разказ от живота на прочутата Румена, войвода, жена-войвода в Осого[в]ските планини, аз считам за длъжност да кажа неколко подробности върху самите Осоговски (планини, в които е дей-
153
ствувала тази «планинска царица» преди 26 години, толкова повече, че за тези планини аз не съм срещнал никъде малко или много подробно описание. Освен това ще кажа неколко думи за жителите, харамиите и техните воеводи в Осоговските планини през последните 50 години, доколкото е възможно според предначертания план на съчинението. Мисля и едното, и другото са необходимо нужни за уразумевание средата, в която е могла да се появи нашата Румена войвода.
За основание, откъдето се починят Осоговските планини, може да се вземе градът Кюстендил, разположен на Кюстендилското поле; тук Осого[в]ските планини се починят с едни стръмни бърда, с клинообразно основание и отиват на югозапад и югоизток, като се повдигат тук-там с отделни върхове, между които е най-висок върхът Руен или Руй, в 5—6 часа с кон от града Кюстендил към юг и около 4 часа от Кочани. Местността при Руен е известна под името Дългий Дел или Предел, защото тук се делят водите, за да отидат на различна посока; види се и на вечно покрития със снег Руен името да произлиза от «ручи», т. е. тече, а не от растението «руй», което употребяват за боядисване червено, руйно; впрочем названието Руен се среща и на други върхове по Балканския полуостров. Тук по-близо или по-далеч от Руен се починят тези по-главни реки: Крива река, с притока ѝ Дурачка речка, Злетовска река, Кочанска, Оризарска, Каменичка, Елешница и Бистрица.
Крива река, след като излазя от Руен, отива на юго-запад към Паланка, разсича бърдото Тураница, минува през една тесна клисура над Паланка и прибира от лева страна при Паланка Дурачка река, която бери началото си под Царев връх (6 часа от Руен на югоизток) в преслапа (снишавание между два върха) Чатал чешме; по десната страна на Дурачка река се намира бърдото Калин камен, а по левата Средня гора и Редки буки; подир Крива разсича тесната паланачка долина и на два часа под Кратово приема Кратовската река, при Любевский хан, която река бери началото си от бърдото Лисец, над Кратово, и има дължина колко три часа. Подир Крива се влива в реката Пчиня, която дохажда откъм Карадаг и заедно с нея се влива във Вардар по-горце от Велес, след като разсече Овче поле.
154
Злетовската река се съставя от три речки — Дренъчка, Заимица и Лопино, които изтичат от Дренъчкия връх, Чатал чешме и Лопенския връх у Дългий дел; Чатал чешме е любопитно явление — то е един громаден извор, на който водите се делят към Дурачка река и към Злетовска река; трите горепоменати речки се сливат у глухата долчинка Руменин камен, по името на Румена войвода, и текат под името Злетовска река край селата Кнежево, Емирица, Койково, Ямище, Злетово, разсичат Злетовската долина на изток от Кратово и се вливат в Брегалница над Щип.
На югоизток от Царев връх се намира върхът Китката, от който се починят: Кочанската река, която се влива в Брегалница под Кочани на половин час, и Оризарската река, която се влива в Брегалница под селото Оризари на половин час.
Под Руен при Бойковия преслап се починя Каменичката (Саска) река, оставя на лева страна върховете Тураница, Ждрапаница, селата: Саса, Въртиславци, Каменица, въобще разсича пиянечките села, известни под името Осоговия, и се влива в Брегалница при пиянечкото село Дулица, срещу турското село в Пиянец, Калиманци.
Реката Елешница се съставя от две речки при Цървена ябука, клон от Руен, тече на североизток до селото Раково, а подир на северозапад покрай селото Смоличино, известно по своята черква «Света Яна», украшена с икони, изпровалени с куршуми от пиянечкото востание, разположена на една громадна и великолепна скала от туф и сталактити над самата Елешница и от която скала се хвърля водопад, който извира над скалата; минава край Ваксево, кюстендилско село, и се влива в Струма; при Ваксево приема Церваричката река, която се починя от под Черната скала.
Реката Бистрица се починя от горите, които вървят откъм Руен, минува край селото Гърляно, в Кюстендилска Каменица, обикаля върха Лисец над Кюстендил, при каменичкото село Долно приема Гюешевската река, която тече през каменичките села под Деве-багър-Гюешево, Преколница, подир Бистрица, тече край селото Соволяно и се влива в Струма на пътя от Кюстендил за София.
Другите многочислени речки, които разсичат Осоговските планини в различна посока, не са дотам големи, тъй
155
кето не се починят от водораздела Дългий предел: едни от тех се вливат в Струма, други в Брегалница, а трети в Крива. Между тези речки може да укажим на Глоговска, която излиза от Мечкина дупка, минува през селото Жиленци, града Кюстендил и се влива в Струма; близо до Кюстендил Слокощичка река; при Царево село Цръвничка река, която се влива в Брегалница, Осойница, която се съставя от Пеклянска река из бърдото Голак, от Лачка из Малешевските плаиини, от Барбощица из Плачковица, от Търсинската река из Голак; Осойница, Блатечка, Градска, Зърновска и Раданска реки се вливат от лева страна в Брегалница по Кочанското поле; те слазят от Плачковица, зад която е градът Радовиш, и по-нататък след едно малко поле градът Струмица. Разветвленията на Осоговските планини са тези: Паланечки планини, Одрински, Кратовски, Кочански, Оризарски, Пиянечки, Кюстендилски и Каменички.
Осоговските планини, като се почнуват от при града Кюстендил (Баня), известен по топлите си води, стръмно се повдигат към селото Богослов и почнуват да носят названието Ат кория, защото уж едно време кюстендилските бегове там пасли атовете си; тука в Ат кория най-големият връх е Црън връх, надесно към запад стои Цървена ябука и подир на юг, най-високият връх Руен, гдето местността вече носи общото название Дело, Дългий Предел. Дотук горите може да се нарекат Кюстендилски, тук през Дела минува границата между Македония и България по Берлинския договор.
Под Паланачки гори се разбират всичките гори, които водят от Руен към Паланка; по върховете на Крива горите се казват Тураница, между Крива и Дурачка — Калин камен; по левата страна на Дурачка — Средня гора и Редки буки. При източниците на Крива се намират развалините Градище; недалеко от източниците на Дурачка река е селото Станци, гдето е прекарала една зима Румена войвода; по-долу по реката Дурачка при селото Къркля, отгдето е Стоян, байрактарят на Румена, се намира монастирът «Йоаким Осоговски».
Горите, които ти остават наляво, като отиваш от Кюстендил към Паланка, се извишават повече над каменичките села и носят различни названия, като почнеш от Кюстендил: Градски гори, Жилянски, Вратички, Соколова скала, в която има забити железни прътье, по
156
предание уж остатъци от копането каменье за Кадин мост; подир следват Гърлянските гори, Скакавичките баири, островърхият Бодово с понижението си Сака-Бащица към Девебагър; към Паланка отива Тураница, а на запад към Враня и Куманово различни разветвления, от които ще упоменем върха Църноок в пределите на княжеството, който е свързан с Бабина поляна, Вильо коло и прочее.
Кратовското бърдо се почнува от върха Руен и ако вървиш по билото му, то следва тъй: на 6 часа от Руен — Царев връх, под който тече Дурачка река; има предание, че при дохожданието на турците султанът се възкачил на този връх, а войските му се запрели в Дурачка река, затова върхът се казва Царев (Султан тепе), а реката Дурачка от думата «дур» — стоя; следва: преслап Бела вода, върхове Мартинина, Дренък, долчинка Руменин камен, връх Костадиница (по името на някой си уж Костадин кехая), Карвак връх, Лисец, Койковский преслап, Буковец над града Кратово; на лева страна по билото остава Лесновският манастир «Св. Гавриил», преслап Печеници, гори Плавица, Жгурите, Илин кръст, Църний връх или Градище, богати със сера и каменни въглища, покрити със стари укрепления и големи каменни жлебове, стаи, издълбани в скалите, каквито се срещат в същите иланини в така наречените Конюхски развалини над Крива река; следва билото: Стуболска бара, Три кладенци, Добра Глава и Макрешко поле, част от Овче поле, гдето на юг се свършват Осоговските планини. Аз указах пътя на хайдутите от Руен до Овче поле, тези гори са богати с различни минерали и минерални води, като напр. кисела вода (в която има сера, хлор и алуминий) при Кратово и жежка вода при Щип. Има многочислени остатъци от рудокопството, особено около Кратово и Злетово и самите оръдия, с които са копали рудите, се търкалят по многочислените изби, подземни ходове. При върха Костадиница се починя една вада , сега обърната на път, която вода следва колко 2 1/2 часа до местността Златар, гдето има различни скръки (каменяци); може би тази вада да е била правена за промиванье злато. Колко за 20 часа път може да се отиди от Кюстендил до Овче поле по билото.
Горите между Кратовската и Кривата реки, които гори се отдвояват от Кратовското бърдо, от Лисец над паланечкото село Мождивек, може да се нарекат одрин-
157
ски, по името на селото Одрино, в което отпреди 40 години живее вражалецът Одринский, по прозвание «малък господ», към когото се стичат селяне от далечни места за гаданье заедно с разнообразните си приноси, както от пò преди са се стичали в Църцория, паланечко село, гдето е била гадателница една жена.
У върховете на Заимица, при Царев връх е близо Китката, от която се починят Кочанската и Оризарската река. Билото на Кочанските планини следва тъй: Юручки гробища, връх Лопино, Поникла, Ивков преслап, Пашаджиков връх, близо при монастира «Св. Пантелей» се починя богатото, мочурляво Кочанско поле, 2 часа широко, 9 часа дълго, разсечено от Брегалница. Склоновете на Кочанските гори имат топла вода, тъй напр. селото Банье; освен това приказват, че в една долина имало дупка, от която излизала силна миризма от петролеум.
Горите между Кочанската и Оризарската реки носят название Дел, а между Оризарската и Каменичката — Безиков рид; по Каменичката река към Саса има железна руда; некои верват да има и каменна сол.
Водоразделът между Каменичката река и Елешница се съставя от върховете Тураница, Сажденик, Ждрапаница, Чеканец и Сива кобила; по Каменичката река от Кюстендил се отива за Царево село, но може и по течението на Елешница, Църваричката река, Черната скала, под върха Острец и хълмообразните снишавания по пиянечките села Осоговия към Брегалница.
Нека укажа още на едно било, което не се отдалечава от течението на Струма: Бреза по течението на Слокощичката река (тук се намират развалините на Вран град), Ветренски връх, преслап Влахи, Малешевски планини, Плачковица; при Влахи се свършват Осоговските планини, планините над Фролош и Бобошево се наричат Брезовач. Средня и Голак са бърда по двете страни на Брегалница, разделят Пиянец от Малеш, свързват се с Малашевските гори.
Този е беглий преглед на Осоговските планини и реки, които ги разсичат.
Тази горна страна е населена от българе, които се занимават със земеделие, овчарство и най-много козарство, през по-напрежните времена са се занимавали и с
158
копанье железна руда, което им е било като данък на турското правителство: всекий уфуз е бил длъжен да работи по мадемите у Кратовско толко недели, колкото бешлика плаща данък на турското правителство, а и данъка за туй, както казват, не бил голем, освен това селенете работеха със заплата по мадемите. Населението спада по съседните градища за пазаруванье, купуванье и продаванье, а особено место за свиждание са съборите по селата. По горите тук-там има власи, около Руен; те са заселени отдавна и се занимават със скотовъдство, по ниските места, по градищата има турци; по градищата техният елемент преодолева над българския, така в Кюстендил, Паланка, Кратово, Кочани и даже Царево [село] допреди Освобождението е имало повече турци, отколкото българе, но затова турските села са малко, те са най-много сравнително в Кочанско; редки са били турските села, но затова жителите им са били твърде лошави. Костюмите на населението са твърде разнообразни, по хубостта си се отличават особено каменишките и паланачките женски дрехи. По пътищата е имало ханища, в които седеха ханджии, ятаци на всевозможни чети, които кръстосваха горите и селата. Горите със своите всевъзможни криволици са давали възможност да се укриват в тех безчислените чети. Горите са повечето голи по краищата си, но в средата, към водораздела има и такива планини, в които секира не е влезнала откак са се създали; Царев връх, може да се каже, представя един грамаден каменен конус. По горите се въди всекакъв обикновен дивеч, особено вълците; некое си време имало мечки, рогачи и диви свине, които сега са съвсем изтребени. По крайните си склонове местностите са богати с южна растителност в най-голяма степен; представете си хубостите на Кюстендилската долина, ще си съставите понятия и за другите долини. Оризът, тютюнът, афионът, памукът, житото, фруктите и прочее са грамадни богатства на Кочанската долина; по Кочанското поле се раждат любеници до 30 оки едната и тикви до 60 оки; един приятел се тъй изражаваше за кочанските тикви: «Ако миниш на месечина покрай некое поле, засеяно от тикви, то ще ти се покажат като стада от говеда.» Кратовската долина в това отношение не се отличава с тези богатства по причина на каменитостта си, но затова планините са богати с разни минерали, свинец, железо, сребро, бакър, сера,
159
гипс, каменни въглища. Горите извътре са покрити особено с дъба, буката, габера, ясена и пр.; дъбът от 4 вида: благун с мазни листье, горун с мъхести листье, плоскач с широки плочнавести листье, цер с дребни длъгнавести листье, борът е шест вида: смрика, смръча, бела борика, червен бор, мур и чам; буката е бела и червена. Населението води патриархален живот, много пъти по 20—30 души в една къща.
Горите са били постоянно пълни с чети, повечето български, редко турски или размешени. Четите са се укривали в непристъпните вътрешности на горите, а са правили нападенията си по главните пътища между градищата, по оконечностите на Осоговските планини. Ако почнеш да запитваш старите хора, то те ще да ти разказват за цели рояци от чети и воеводи. Така дядо Георги, мъжът на Румена войвода, казваше: «Хе! Сега не е тъй като едно време, когато чети на булюци, булюци слазяха по риднините, братимеха се, сбиваха се, удряха се с булюкбашиските чети. Тогава ставаха цели съборища от чети:» Всяка чета си имаше войвода, след него байрактар, ако ли е по-голяма, тя си имаше и чауши, всички се подчиняваха на войводата, а при делбата на каква да е добив изкарваха на мезат, наддавание добиеното, и парите от този мезат си деляха, в некои случаи се правеше отстъпка на войводата и на другите по-главни. Те са се обличали и прехранвали по колибите, особено влашките колиби си го имали за задължение да обличат четите и да им доставят барут и куршуми. Обикновено изпращаше се известие на некои власи: да приготвите толкози флеки, толкози опинци и пр. По-известни воеводи на четите преди Румена и след Румена дори до последно време са били: Стоимен Терзията от Панчарево, пиянечко село, заедно с жена си Каймак Стойна; Митре от Турско село, сега Бистрица, на река Бистрица в Каменица; дедо Ильо от Берово в Пиянец; Трайчо от кратовското село Барбарево, Румена войвода от каменишкото село Гюешево при Девебагър, на сегашната граница с Македония; Адем арамия от кратовското село Струисовци; Дервиш цар от кумановските села; Мето булюкбаша и Кара Мустафа; а през последно време Димитър и Костадин поп Георгиеви от селото Разловци в Малешево; Марко и Кольо, двама братя от Секулица, кратовско село.
Стоимен Терзията се води с жена си 16 години, без да
160
имат дете. Жена му Стойна беше хубавица, с валчесто лице, пълна снага. Турци постоянно дохождали на гости у Стоименовата къща в Панчарево и накарвали жена му да излиза да ги служи; двамата, и мъжът, и жената били богобоязливи хора,. често Стойна е накарвала мъжа си да отива из по-далечните черкви из селата. Стойна се отличаваше с упорит дух. Веднъж тя изтръгнала един ятаган върху турците, които дошли в къщата ѝ, за да ги служи, изгони турците и отподир убеди мъжа си да излезат по планините. Тъй казвала тя на мъжа си: «Стоимене, що ще се научим от този свет! Да робувами и да бъдим игралка на всякакви аги! Немами деца да ни привързват към колибата ни! Нека горите ни бъдат къща! Да не седим в тази тесна колиба и ако поживеим, да поживеим като соколи из горите!» И така мъж и жена се нагласяват, събират чета, излизат и хайдутуват 7—8 год. по смятание между 1840—[18]50 година. За Стойна разказват, че била пò юнак от мъжа си: двамата наред воеводували на четата. Турците Стойна бяха нарекли «Каймак Стойна» [8], както отпосле и жената на дедо Ильоте, за дразнение дедо Иля — «Каймак Цона». След като убиха Стойна в една воденица при малешевското еело Цръвник, Стоимен избегва с четата си в планините в селото Каменица на Каменичката река, отгдето се е разсипала четата. Когато Стоимен дошел в колибата на един богаташ в Каменица, той казал:
— Добро утро, дедо Стоене!
— Дал ти Бог добро и ребро от мома и 300 пари все дребни бележки.
— Дедо Стоене, мий сме дошли да се нахраниме; аз зная, че имаш 40 въшливи кеса пари, 20 ти стигат, а другите 20 са наши, но нека ти са халал и тия 20 за твоята благословия; защото аз сега съм бекяр и ми трябва от юнашка мома ребро.
— Е седни де, седни! Човек от круша или от магаре падне, пак си отпочине.
— Е, нека седна де! Чие е това хубаво момченце, да не е твое, дедо Стоене?
— Защо да не е мое, кога е мое? Внуче ми е.
— Нека е живо! Как те викат?
— Найден.
— Хубаво име на хубаво момче. Слушай, Найдене! Зло да те не найде, добро да найдеш! Кога станеш мъж
161
за женене, черноока мома Найда да найдеш и подир господ да ви даде и мъжки, и женски Найденчета! Иди сега, та ми донеси една студена вода от кладенчето!
Митре от Турско село в Каменица бил мирен селянин. Някой си турчин постоянно вкарвал в градината му добитък, за да си го пасе. Митре му казва да не прави това. Но веднъж разяден, оставя къща и дом, подбира говедата на турчина, откарва ги на Скопие и ги продава, а от Скопие отива право из горите, събира чета и става войвода. Отпосле правителството го убеди да се повърни в селото си и че няма да му направят нищо. Той се повърна и остана мирно да си живей в селото.
Дедо Ильо [9] от Берово много години, около 20, е обикалял горите, често е пребегвал в Сърбия и пак се е връщал. Той е най-известният воевода по тези страни. Главната цел му е била борба с турците. Четата му е достигала до 300 души, както и до 8 души, тъй тя е била толкова малка при последното отстъпване на деда Иля за Сърбия през [18]61 година, преди бомбардирането на Белград. «Както топка снег, като се търкаля, нараства, но скоро се разсипва, тъй и нашата чета ту нарастваше, ту се смаляше — казва дедо Ильо, — пак и може ли да бъде тя голема, като немахми барут и куршуми; мнозина от дружината беха обружени със секири, ръждави ножове, а пък е имало просто и с дървета.» Жена му на деда Иля е бегала да се укрива от турците, но те са я залавяли неколко пъти и са я карали по Скопие, Кюстендил, даже ѝ убиха едно от децата ѝ. Дедо Ильовата чета е била твърде смела, тя е влизала по селата свободно и е била ужас за турците. Жизнеописанието на дедо Иля може да състави цела отделна книга, но от самия дедо Иля, който живее сега в Кюстендил, едвам ли може да разбереш нещо, защото той не обича сега да говори за туй, а псува всичките хора от новия тертип. Дедо Ильо и досега на старите си години има горда осанка, той обикаля кюстендилските улици в шаячни дрехи с червени гайтани и панталоните му — с червени лампаси; често може да го видиш по елек и панталони, със сабля на една страна и камшик на левата си ръка, защото десната му е ранена. За дедо Иля и за четата му има безчислено много разкази в устата на народа. Смелостта на дедо Иля е достигнала до туй, щото той като катранджия е влегъл веднъж при кюстендилския кадия по едно дело с някой си турчин,
162
в конака никой не можал да познае дедо Иля, а след като излегъл, той дал на едно заптие записка, за да я предаде на кадията; в записката се казвало, че той е дедо Ильо, за когото има потера по селата. [10] Разбира се, градът бил потресен отпосле, за да се намери, но никъде не са могли да го намерят.
Четата 2—3 пъти се е предавала на правителството, но с условие да им се не взима оръжието и да се оставят свободни в Берово; по такъв начин веднъж четата е царувала 6 месеца в Берово и окръжието му. Обикновено се изпращаше известие на некой булюкбаша да отстъпи от еди-кое место, защото дедо Ильо с четата си ще дойде там; и булюкбашата отстъпваше. Веднъж една част от четата, около 20 души, под началството на Цека, по измама на струмичкия гръцкий владика се предаде на турците, уж че нема нищо да им правят; но като ги заловиха, с алай ги развеждаха по градищата и най-после всички ги избесиха по различни места, като искаха да покажат на населението, че дедо Ильовата чета била вече разбита. След [18]61. година четата дохожда още 2—3 пъти без дедо Иля, ако и с негово име.
Веднъж намерих дедо Иля на Гакиев хан в София, купих драмата «Дедо Ильо» от Живкова, за да му я прочете. Той постоянно ме прекъсваше, че това било работа на Раковский, че Раковский обичал да пище такива масали; Раковский бил чуден човек, аз му преповтарях неколко пъти, че Раковский е отдавна умрел, че тази книжка е от Живкова: «А! От Живкова! Знам го аз. . . ама това не е от него, това е от Раковский.»
Неотдавна отиват неколко македонски жени, за да видят дедо Иля.
— Дедо Ильо — му казват, — кога ще додиш да освободиш Македония?
— Кога ще дода да освободя Македония! Що сте укачили тези алтъни? Така е туку! Дайте ги тези алтъни, та да се освободи Македония. С низи и нанизи и с «ке освободиш», не се освободува!. . .
Трайчо из кратовското село Барбарево е ходил из горите, догдето четата му се разсипала и той влезнал в четата на Румена войвода.
Адем арамия е един от най-лошавите турски арамии от селото Струисовци в кратовските гори; той сега е стар и слеп в селото си. Син му Фазлия беше ужас в Кратовско
163
през времето на освобождението. Едвам е могло турското правителство да разсипе Фазлиевата чета, след като уби Фазлия.
Близо до селото Струисовци е и селото Сакулица, което не по-малко грозно е било за околните места. Струисовци и Сакулица са две известни арамийски свърталища. Струисовци е турско село, а Сакулица българско. От селото Сакулица са Марко и Кольо, двама братя, които немалко са тревожили турското правителство след освобождението ни. Така веднъж те са направили едно сериозно сбивание с турската потера на Църний връх в Кратовско. Кольо биде убит във време на преминаванието Калмиковата чета в Македония през 1885 година. [11]
Димитър и Костадин Попгеоргиеви са били добри дейци у Разловското востание през 1875 год., [12] когато беха кланията; а и подир те са отивали през горите на юг в Източна Македония. Немалко додева са направили на турското правителство.
Дервиш цар е бил арнаутин, който се провъзгласи за цар в селото Капланово между Куманово и Скопие; четите му беха пръснати дори до Крива река. Това беха се възбунтували арнаутите дори до Скопие, за да не дават войска на турското правителство, а туй беше по побуждението на скопския Авзи паша. Авзи паша е бил преди Кримската война всемогущ паша в Северна Македония; той се е по всекакъв начин мъчил да се популяризира между населението турско, българско и арнаутско, като е мислил, види се, да се отдели от империята. За него се приказуват различни анекдоти между населението. Авзи паша е престанал да внася и доходи в султанската хазна. Турското правителство, като насети задните му мисли, заточи го в Азия. Но той не преставаше и от Азия да има тайни сношения с арнаутите и успе да ги убеди да не дават войска. Тогава арнаутите, обружени и на многочислени чети, обикаляха от Кратовско до Скопско, като наричаха своя «рая» всичкото население; ако ли заловеха пътници и не искаха да им правят пакости, откарваха ги гологлави при Дервиш цар, да му се поклонят в столнината му Капланово: там Дервиш цар, един стар мула, седеше кръстачки на едно меко шилте и пушеше наргюле, а раята се довеждаше от четите му да му целиват полите. Той ги изпращаше да си гледат работата при неговия живот. Най-после Дервиш цар биде заловен от турските войски и
164
каран от град на град с големо поругание. Дервиш цар, беха облекли в едно дрипаво джубе, беха го възкачили на една глобава кобила с изцапан самар и го водеха с алай, като че да е цар.
Сега нека пристъпя към разказ от живота на благородната войводкиня Румена, на която името е известно на всички възрастни в Осоговските планини и за която разказите живеят в устата на народа. [13] Румена е дивно явление, в което ще се убедим от краткото ѝ жизнеописание. Името на Румена дали се е срещало в газетите в свое време, не зная, а само туй зная, че за нея се припомняше в края на една книжка, ако се не бъркам, от отчетите на Славянското благотворително дружество в Москва, и то не помня по какъв случай се припомняше. [14]
Но преди да пристъпя към жизнеописанието на Румена, ще ви кажа, читателю, че нищо нема измислено в този разказ по повод на някаква си идея или друго подобно нещо, но че всичкото е действително станало, интересующият се може да направи справки според моето указание на лица и места. Аз не правя поетическо съчинение, а представям верний исторический образ, но по съществото си крайно поетический. Освен Румена войвода, народът помни имената на Цвета войвода, Гуга войвода и други жени войводи.
Румена беше [15] от селото Гюешево под Сака Бащица и Девебагър в Кюстендилска Каменица на самата турско-българска граница откъм Македония. Дедо ѝ Павле и баща ѝ Георги са седели на кулата на Девебагър като дервенджии; требва да знаем, че пътят от София и Пловдив през Кюстендил за Скопие минува през Девебагър, отгдето спада в клисурата на Крива река над Паланка. Дедо Павле и дедо Георги се гощаваха на кулата със зелници, погачи, ягънци и кръвняци. Още от малка Румена се отличаваше с буен и жив характер; тя била най-весела, най-добре играла хоро и най-добре пела с хубавия си висок и звънлив глас. И турско, и българско ѝ завиждало.
Когато запееше тя, по думите на съвременниците ѝ, жетварите и жетварките оставяха сърповете си, преставаха да жнеят, за да я слушат. «Гласът ѝ се разнасяше до Църноок» (връх на три часа далеч от Гюешево), както
165
се изрази хиперболически една баба за пението ѝ. Отподир, като стана войвода, един селянин ми разказваше: като минавал под Злетово, чул високия ѝ глас, който се раздавал из горите, и не могъл да се не запре да я послуша. Една песен зарад Румена казва тъй:
Не стой, Румено, пред коня,
кон ке ми бега, Румено,
Румено, карадузено. . .
Пението ѝ се сравняваше с игранието на четворната тамбура карадузен. А пееше тя «сейменски, арамийски песни», любима песен ѝ беше песента:
Де се е чуло, видяло,
мома войвода да биде,
на седемдесе юнаци,
със седемдесе маздраци. . .
По хорото си, потрисливото каменишко хоро, тя не можеше да си намери съперник; веднъж още мома, тя 24 часа въртя танец, без да се отпущи от хорото на Раненский собор в Каменица, и досега в тези места, ако некоя мома върти буен танец, казват «това е Румена». Ни едно от буйните арамийски хора не избегваха от нейното изкуство; как ли можеха да избегнат, когато тя, отподир, като стана войвода, при Руменин камен в горите удиви всички присъствуващи хайдути с прерипванието на два коня, разпоредени един до друг успоредно и наблизо, без да се прикъсне до тех и най-после се хвърли на третия; не зная, може ли таквоз нещо да се извърши и в най-добрите европейски циркове. Веднъж Румена се надпреваря в бързание из една стръмнина, като се обърна към дружината си: «Кой може да измине този челопек в един яйчопек?», т. е. кой може да измине тази стръмнина в продължението на толкова време, колкото е нужно, за да се изпече едно яйце; никой не се нахващаше, а тя, като фъртуна се възкачи на стръмнината; догдето дружината ѝ изпече яйцето, тя слезе и ѝ го подадоха олюпено. Много пъти при бързото ѝ вървение неусетно широката ѝ пала (нож) излазяше наполовина от ножните.
Но най-удивителното за всички беше изкуството ѝ да стреля с пушка и да нагажда предмета, в който се мери. Преколничкият поп Анастас за нея се изразявал тъй, като се крил от нейните преследвания в Преколничката
166
черква: «Не е око като око, тук е сокол; где замери, там нагажда.» Всека година във време на жетва отиваха моми от Каменица в турско време чак по Овче поле за работа; обикновено момите си имаха един водач, който се наричаше крамарин, така и Румена е отивала до щипските села. Веднъж във време на жетва сеймени ставили на нишан едно яйце и се редили да го погодят с пушките си; никой не могъл да удари яйцето; а Румена щом взела пушката, из ръцете ѝ изгръмва и като от мълния се разпръсква яйцето, тогава булюкбашията казва: «От тебе, моме, къща и дом не може да бъди!» Също на яйце често тя гаждала в Гюешево и даже ставляла ябълка на главата на един турчин Алия, по прозвание Руменин и от 60 разкрача ударяла ябълката; когато казваха на Алия: «Може да те убие», той казваше: «Приятно ми е да умра от Румениния куршум.» Тя обикновено ставлеше на нишан треножните селски столчета и с куршума си изкарваше който крак от стола поискаха присъствующите, и то на големо разстояние; с куршумите си правеше кръг, в средата на който ударяше още един куршум. Веднъж като била четата ѝ на Средня гора, а четата на Адем арамия на Калин камен, у върховете на Дурачка река, Ибраим, байрактарят адемов, казал на другарите си: «Аз искам да се гаждам с Румена.» Адем и другарите му то възпирали, но той ги не послушал, възкачил се на една тумбарка и се провикнал, като обърнал задницата си към Румена: «Ей, Румено мори, да ми ядеш. . .» През туй време ударя един Руменин куршум и пронизва трите му паласки, разсича ремена на паласките и ги мета пред него. Требваше бързо да отстъпи Адемовата чета.
Румена беше тънка, висока, с удивително тънка половина, лице черномурно, с червенина, очи черни, коси черни, тънки черни вежди като изписани и съставени между очите ѝ по дължината на носа; нос умерен; черни мустачки беха ѝ едвам проникли; не беше едра, ама «кескин», както казва мъжът ѝ дедо Георги. Простото население за нея приказваше, че тя имала опашче, т. е. значително продължение на гръбнака си, затуй била толкози юнак, тя имала роднинство със змеевете. Приказваха, че тя имала честно дърво от кръста Христов, затова куршумите не я хващали. Една стара жена на запитванието ми: «Що знаиш, бабо, за Румена?», тъй ми отговори: «Що да ти кажа, синко! Беше си добра дома-
167
кинка, ама я дигнаха самовилите по своите оралища-виролища, та излезна войвода да войводува!»
Догдето не беше излегнала войводкиня, Румена носеше хубавия каменишки женски костюм. Отподир, като войвода, тя се обличаше тъй: червени или бели колчаклии потури, червен сармалия чамадан, тоска бела, къса до над коленете ѝ, с безчислено много складки, съвсем дебела; фермене (къс чепкен) с разтворени ръкави, бела или черна влашка ресачка, изкусно наметната на левото рамо. Силях, изкусно опасан на тънката ѝ половина, нависнал най-напреди тъй, щото тънката ѝ половина не се укриваше под силяха ѝ, два кобура със сребърни гривни, арбия, белокорест нож с жълти уши и три сребърни паласки, на лева страна през рамото ѝ висеше къса пала, нож широк колкото 4 пръста. Пушката ѝ арнаутка, кременячка, карафилка, обкована със сребро. На гърдите ѝ сребърни прекръстци (чапрази). На главата си носеше фес с голем пискюл и често превързан на чалмичка с червена или черна шамийка, косите си, уплетени на коцел, подбираше отдире под широкия фес, а отпред косите си носеше подсечени, но виждали са Румена и с разплетени коси, с шамия, забрадена по женски, и даже с шопска шапка. На краката си носеше янялийски опинци от щавена кожа, превързани отгоре с ремъци, а отдоле с по три железни мачки (кукички), за да може да се катери из горите.
Догдето Румена беше още мома, турците се опитваха да я потурчат по своя си обичай, но не са могли да свладат силния ѝ характер. Тъй ми разказва една баба от Кутугерци, каменишко село: «Много беха лошави турците, синко! И мий имахми едно момиче Цона, три години то крихми от турците, защото искаха да го потурчат, прекръстихми му името на Илинка, ценувахми го по бугарето в Баня за измекярка и най-после скритом го оженихми в Извор, у Краището. Така сми го укрили с неволя. И Румена, като беше още мома, грабва я паланачкият каймакамин, довежда я у Преколница (Пеколница), надойдоха селените да си я искат. Тогава каймакаминът извърза селените около 40 души с ортъми, главейшините от Гюешево, Пеколница, Кутугерци, за да ги кара на Паланка, уж били размирници. А Румена седи на един край, наметната с една голема шуба. Дойде Абазовият син от Паланка, почна да се пречи с каймакама,
168
събрахми се мие жените, удрихме плач, не знаем що ще бъди. Абазовият син изтръгна ножа си, разсече въжетата, с които беха превързани селянете, разпусна всички селяне и Румена си отиде. Каймакамът си отиде на Паланка и с Абазовия син отидоха некои селене до Паланка. Така се помъти малко и най-после каймакамът се изневиде, дигнаха го некъде на към Скопско. Много се угледваха турците на Румена, не беше толкова хубава, ама нещо «фидан бойлия». Еднъж един турчин потурчи една мома, после я остави, защото не ѝ приличали ханъмски дрехи, остави я, а пък не ѝ даваше да се повърне при баща си, за да не стане бугарка. Таквиз беха проклетите! Таквиз работи, синко, накараха Румена да излезе войвода.»
Румена се ожени твърде млада, четиринадесетгодишна, за Георгия, който тогава беше на 22 години, а сега е още жив, в селото Гюешево, старец на около 65 години. Поп Анастас, син на поп Малина, на когото гърдите беха ураснали с влакна, щото брадата му не се отличаваше от гърдите му, е венчал Румена за Георгия. Той разказва за една интересна случка от Руменината сватба. В селото имало силни спречквания за Румена, тъй като я искали много момчета. Вечерта, когато момчето щело да влезе при невестата, баба Шойна искала да направи магия, за да не може момчето да лежи при невестата. Баба Шойна взела една голема циганска игла, свила я на кръг, като вкарала върха на иглата в ушите ѝ и тъй свитата игла ставила на прага на стаята, в която щели да спят младоженците. Попът и сватовете като забележиха иглата, грабват бабата, сецат я, бият я и накарат да изправи иглата.
Дедо Георги сега живее у върховете на Гюешевската река, под Сака Бащица, в Гюешево, срещу стария път през Девебагър, близо до старата кула на Девебагър, в едно живописно место, обградено с буки и отгдето се отваря всичката Каменица и се виждат далечните върхове-на север и на юг. В туй планинско хубаво место е живеяла Румена в една тесна колиба, на главния път от север и изток към Македония; път главен, същевременно и хайдушки; до последно време четите из Македония и за Македония минаваха през този път. Дедо Георги отпосле се женил още два пъти, но и досега с тъга припоминя за Румена и казва: «Хората я думаха, но аз знаех, че ми беше домакинка и верна жена, а много кескин. Тя, ако
169
искаше да се потурчи, щеше да бъде най-добрата ханъма; но за нея беше тесна Каменица, та харемът ли ще я удържеше. Булюкбашии, харамии за нея беха играчка, на всека дума им даваше джевап! Горда беше. «Осем години Румена не раждала, на осмата година родила едно мъжко дете; кръстили го в кюстендилската черква «Света Богородица» и когато го занели в селото, казали на Румена, че името му е Испиридон; тя казва: «Колко тежко име за изговаряне — Испиридон — Спиридон — Дон — Андон; ние ще го казвами Андон, Андон му е името.» И тъй го прекръстила от Испиридон на Андон. Подир повикала баби, повойници, селене, станало големо веселие, само ракия се изпило пет оки, както казват селенете.
Георги, мъжът Руменин, често отиваше да работи на кратовските мадеми за по 25—30 гроша в неделята, както се плащаше през онова време; разбира се, сума значителна, защото една ока вино се продаваше за 10 пари, една ока брашно пак тъй и пр. Отпосле той почна да отива и за Цариград като орач, отиваше и се връщаше. Румена, заедно със свекърва си Трендафилка гледаше, къщата, нивите. Трендафилка беше и перачка на турците от кулата, а скритом и на арамии из планините. От сеймените на Девебагър някой си Алия постоянно се подозираше от селенете, че има тайни сношения с Румена, затова даже и този Алия се наричаше Руменин Алия; но както искат да кажат мнозина, това е била побратимска, рицарска, средновековна любов, при това необходима за Румена, за да можи по-лесно да има ятачки свиждания с армиите; а и сеймените, заедно с булюкбашията си, са били ятаци на арамиите и сами арамии. И тъй полека-лека гордият дух на Румена се развил в един крайне свободен характер, който требваше при тогавашните турски зулуми да я доведе до нейното воеводуване, до самовилските оролища-виролища. Всичко Каменичко и Паланечко разбра вече, че Румена има връзки с арамиите, които на булюци, на булюци сновеха из планините. При какво и да е убийство по пътищата, все Румена се търсеше от властта, ту я караха на Паланка за изпитванье, «изтиканье», ту