2. През Свиленград и Харманли за Узунджово и Хасково
25 000 крачки трябва да изминем от Одрин срещу течението на р. Марица според извънредния пратеник на виенския двор до Високата порта Корнелий Дуплиций Шепер, за да се озовем до някогашния Свиленград. 25 000 крачки през „безкрайни хубави поля, изпълнени с градини, лозя и други подобни култури” [1], между „една приятна, но невисока планина” от двете страни на пътя ни, където покрай Марица „са наредени няколко хубави села”. 25 000 крачки пътуване из миналото и на всяка от тях ни чакат горчиви изненади и случайни срещи с теглото на препатили хора, та някак помрачена ни се струва и хубостта на това одринско „равно поле, покрито с ниви”, което се е ширнало пред очите ни. [2]
Още заранта се разминаваме „с един спахия и няколко конника”, отвлекли чак от Унгария „на кон в два коша две малки деца на по 4 години”, а привечер срещаме още „8 товарни коня и на тях в товарни кошове” — други унгарци, „млади и стари” [3] — „законна” плячка и нова стока за робските пазари па Одрин и Истанбул. Жалостиви българки от селцата по пътя ни ги гощават от време на време с парче хляб, макар на тях самите да не достига, защото и по дрехите бедността им личи, а и къщите, в които живеят, „са съвсем окаяни” и „никъде няма плевня, нито хамбари за зърното”. [4] Другаде пък, така просто наклякали из прахоляка на пътя, ни гледат с невиждащи очи неколцина просяци българи. Двама от тях свирят на гъдулка и треперливият им глас разплаква сърцето и душата. [5]
Отминават ни на път към Одрин и два кервана откъм Узунджово и другите хасковски села. По султанска повеля теглят тежко натоварени с жито и ечемик, със сено и слама биволски коли тамошните българи, че на тях чакат за дажбите си спрелите на стан с конете си в околностите на Едирие султанови енича-
44
ри и силяхдари. [6] Докато разменим дума-две и се разминем по живо по здраво, повдига се страшна шумотевица и едва ли не връхлитат върху нас един санджак-бей с „барабани и зурли” и „доста конници, свирепо облечени с кожи от вълци и тигри, с влашки калпаци, направени от кожите на същите животни, чиито муцуни им служат за маски, а на главите — големи орлови крила, разперени за летене”. [7] Оставяме ги да се разпореждат като господари в едно от българските села по пътя ни и да искат от селяните мляко и яйца, кокошки и пилета, овце и погачи и да се заглеждат като гламави по момите и булките. Не се разбира кога сварват и делвите с вино да открият и се почва една... Защото това очевидци са го писали, „като намерят вино и особено ако е без пари”, коран не коран, осман-лиите „нямат никаква мярка, пият като говеда, докато паднат, та не могат да ходят, нито да стоят или да говорят и можеш да ги помислиш за умрели...” [8] То добре, че става точно така, та да успее цялото село — мъже, жени и деца, нахвърлили набърже каквото сварят в бохчите, с де що оцеляло от стоката и добитъка да се втурне нагоре по рида, та зад него и вдън гората да изчака ден-два, пък ако трябва и повече, докато ги отмине тази напаст.
Ние пък се опасяваме от истинските разбойници, макар разликата между едните и другите да не е твърде голяма, и доста се стъписваме от 500-те въоръжени с коси люде, на които се натъкваме в една от горичките покрай реката. Отпосле разбираме, че „това са бедни албанци, които отиват извън страната си да търсят работа; да жънат, да водят конете и биволите, които тъпчат житото, тъй като тук не се употребява камшик. После, като мине сезонът, те се връщат по домовете си с малките си печалби, с които прекарват зимата.” Оказва се, че и те берат страх и са ни взели за злосторници, защото са „съвсем подплашени от нападението на една разбойническа група”. Разбрали грешката си, бързат да ни уверят, че на нас дължат спасението си от бедата, защото макар и всеки само с по половин препечелена жълтица в джоба, поради големия си брой представляват истинска примамка за разбойниците. [9]
Трудно се отказват обаче разбойниците от жадуваната плячка. Усещаме, че ни следват по петите и „се
45
движат постоянно край нас”, дори от време на време ги съзираме през редките шубраци. По всичко изглежда, „че чакат да ни нападнат, ако се отделим”. [10] Затова и въздъхваме с облекчение, когато най-подир съзираме в далечината прочутия мост на Мустафа паша, на когото дължи някогашното си име днешният Свиленград. Този мост над Марица има „двадесет свода и е целият от мрамор, а в средата един голям позлатен камък, на който са издълбани турски букви, обозначаващи времето, майстора и този, който е наредил да го изградят, а също и направените разноски”. [11] А те съвсем не били малко — 130 000 дуката по сведения на споменатия вече Корнелий Дуплиций Шепер. [12] И наистина той е забележително за времето си съоръжение, впечатлило и Жак Гасо, и Филип дю Френ-Кане, и Пиер Лескалопие, нищо, че един наброява по моста 18, друг 20, а трети 25 арки или сводове. [13]
Самият Свиленград още тогава е вече „голямо градче, добре населено” [14] и се дели от моста на две части. Според Стефан Герлах „в частта откъм Адрианопол Мустафа паша наредил да построят една джамия, кервансарай и други постройки, много занаятчийски дюкяни и такива на търговци на дребно, всички покрити с олово”. Това е махалата на османлиите. „Отвъд реката и този дълъг мост. . живеят само гърци и българи; имат ниски, малки къщички и продават доста хубаво вино”. [15]
Предпочитаме да отседнем при сънародниците си, които ни посрещат с традиционното българско гостоприемство и ни гощават, подобно на изпреварилия ни французин Жан Палерн Форезиен, с най-свежия плод, който ражда тяхната земя. Защото тук, в бостаните покрай реката по думите му „растат най-хубавите дини от всички краища в Леванта, които имат вкус на ягоди и много приятна миризма”. [16]
В Мустафа паша кьопрю ни застига и вестта, че по височайше султаново нареждане в града се захваща строеж на нова джамия. [17] Трудно е да се каже точно коя поред, защото освен Мустафа паша тук са градили джамии, ханове и имарети: „Роса, жената на султан Сюлейман и майка на сегашния Селим” — т. е. бившата робиня от руски произход Роксолана [18], великият везир Рустем паша [19] и други османски първен-
46
ци. А как са ги строили, то вече се знае. Още отсега тръпне раята, че я чакат много дни ангария на новия строеж и има да я лашкат по всички посоки на света да превозва строителни материали, да готви храна за баш майсторите, за каменоделците, марангозите и мимарите. Пак ще останат затворени, докато трае строежът, дюкяните им и ще засъхнат градините им, защото горещините тук са големи и дъждовете малко, та земята има нужда да се напоява със специални водни колела. [20]
Покрай реката, покрай Марица продължаваме по-нататък пътя си из българските земи. „Тук земята е по-дива и край по-голямата част от пътя между Свиленград дотук е гориста и планиниста, но има и доста ниви.” Досами българското село Клокотница, което завоевателите нарекли Семисче, срещаме отново „към 70 нещастни пленени хървати, вързани заедно с вериги, също и няколко жени на коне”. Узнаваме, че са роби на един стар османлия, който язди горд от плячката си след тях и ги продава, когато може и на когото свари. [21] Те вече са извървели с изранени крака този стръмен и „неприятен път из храсталаци и шубраци и с високи планини от двете страни”, който води до Семисче. „Това е малко село, с лоши къщички направо на земята, покрити само със суха трева. В него живеят само българи.” Сякаш за да разсее впечатлението от сиромашията и недоимъка на селяните и от жалкия вид на заробените хървати малка „богата на риба рекичка”, приток на Марица, ни приканва да приседнем край тясното й русло и да узнаем нещо повече за битието на местните жители. Те „имат една малка дървена черквица извън селото, която им е изгоряла и е останал само олтарят. В него кръщават децата си и благославят сватбите си, но не могат да възстановят черквицата си” — твърди Стефан Герлах. Не се учудваме, защото в Османската империя строежът на черкви или възстановяването им са строго забранени. Това е само една от мерките, която предприема властта, за да лиши в онези далечни времена поданиците си християни от духовната опора на църквата, по-лесно да ги обезвери и приобщи към мохамедовата вяра. Пак за тази цел, както споделя „надвечер един българин”, селянин от Клокотница, „един свещеник често трябва
47
да служи на 6, 8 и 10 села; тогава близките села се събират заедно на черковна служба.” [23]
Наброяваме в Семисче доста забулени в черно млади жени, останали вдовици отпреди 20 и повече години. Защото обичай бил да омъжват момите си твърде рано — на по 12—13 години. Може би така на селяните им се струвало, че веднъж задомени и под мъжова закрила по-трудно ще да е да ги грабят и резилят османлиите, а те често налитали на местните хубавици, та да красят с тях харемите си. Случвало се и момчетата си нарочно да задомяват деца още, на по 8 и 9 години, за да не могат да ги вземат султановите чиновници за аджемиоглани и да правят от тях еничари.
Прави ни впечатление и нещо друго — местните българи, пак от страх, че имат ли повече, ще им бъде отнето, както неведнъж се случвало досега, „обработват само толкова ниви, колкото да се прехранят и да си осигурят насъщния хляб”. [24] Но затова пък майсторки на вкусни погачи били местните българки и много от пътниците, гощавани от тях, не могат да нахвалят майсторлъка им. Един от пътеписците, познатият ни вече Ханс Дерншвам, като отбелязва, че оттук, от Клокотница, започва царството на погачите, дори е записал в дневника си рецептата за приготовлението им: „Погачи... по български се правят като се забърква брашното с обикновена бистра вода и се меси добре като друго тесто, но не се соли. Погачите може да се правят колкото искаш широки и не много дебели, един пръст дебелина е достатъчно. Преди да ги пекат, вкарват в огъня и оставят да се нажежат една или две подници, направени от грънчарска пръст и дебели около половин пръст. Тогава се слага погачата, а отгоре се натрупва гореща дребна жар. Погачата се оставя да се пече около четвърт час, както там знаят от опит. След това жарта и въглените се махат и измитат, изгорялото се изстъргва с нож и погачата е готова.” [25]
Пак с вкусни погачи, „мляко, месо, риба и каквото имат” ни посрещат и българите от съседното до Клокотница село. Заглеждаме се в простата им, но гиздава носия. Ръкавите на белите им ризи са бродирани „с червена груба коприна” или други конци, около шията си носят пъстри нанизи от дребни монети и „сини камъчета”, малки пръстенчета и прости обички красят
48
пръстите и ушите им. [26] За жалост така и ме научаваме обаче истинското име на това гостоприемно българско село. Повечето от пътешествениците го сочат като Вирви и ни се струва, че е най-вероятно пак около река и вир да е било и да се е казвало Вирово. Други записват в дневниците си и турското му име — също изопачено, защото непонятно си оставало за слуха им — Ютбугет. Така или иначе, именно през XVI в. някъде престанало да съществува като много други и това хубаво българско селце. Незнайна остава засега причината, дето го с затрила от земята — болест ли някаква по хората и добитъка, юруш ли някакъв разбойнически или нещо друго. А може би и туй, че в неговите околности султанът обичал често да ходи с хората си на лов... [27]
Харманли не задържа за дълго вниманието ни. Известно е като тържище, има и един кервансарай, а „къщите му са покрити със суха трева”. Подкрепяме се с малко студено мляко [28] и продължаваме по-нататък, към едно друго тържище — Узунджово, чието малко сложно за слуха на чужденците наименование се възприема понякога от тях като Живо. Узунджово е разположено сред „една разбойническа гора. В нея, както и в другите споменати разбойнически гори”, има „забити високи пръти и на тях една колиба”. Ни повече, ни по-малко, това е така да се каже наблюдателният пункт на местните дервентджии, охраняващи пътя от разбойници. Както навсякъде другаде яките калпаклии мъже ще ни посрещнат с удари на тъпан, „в знак, че е сигурно да се пътува от разбойници”. [29] Още повече, че наскоро е започнала гонитбата на една от прочутите разбойнически шайки в района, чийто главатар бил някой си Шахин с двамата си синове и двамата си братя, които действували на доста обширна територия от Силистра и Никопол на север до Узунджово, Одрин и Бабадаг на юг. И понеже големи били зулумите им, султанът обещал на всеки участвувал в потерята за за залавянето им тимар, ако нямат още такъв, или добавка към досегашния им, ако вече имат. [30]
И друго едно разследване се води от хасковския кадия по времето, когато наближаваме града след кратък отдих в Узунджово. Не можел да прежали султанът 14 от най-хубавите си коне, конто били откраднати от не-
49
известни лица, докато пасели в обширните му ливади, та нареждал да се търсят — конете и крадците, не само в района на Хасково и Узунджово, ами и в съседните им по-близки и по-далечни кази — Чирменската, Пловдивската, Старо- и Новозагорската и Къзълагачката (Елховската). Заповеди с подобно съдържание и по същия този повод били разпратени дори до кадиите на Провадия, Караджели (Кърджали?), Бабаески, Пънар хисар, Къркклисе, Виза, Силиврия и Чорлу [31]. И други едни заръки, пак така отговорни и нетърпящи отлагане, получил като служител на османската власт хасковският кадия, та се чудел с какво да се захване най-напред. Ставало въпрос пак за снабдяването на Одрин и Истанбул с всякакви храни, най-вече с месо, та дори и със сусамово масло. За тази цел строго се забранявало по места да бъдат клани говеда, овце и кози, а де що имало останали още в наличност след досегашните доставки, да се изпратят незабавно към Одрин и Цариград. Над същите разпореждания си блъскали главите и кадиите на Пловдив, Пазарджик, Димотика, Айтос, Ипсала, Мигалкара, Чирмен, Фереджик, Кешан, Еркене и Бабаески [32], защото знаели от добре по-добре, че в последно време у раята в подведомствените им кази не бил останал вече добитък и за разплод. Не случайно гозбите с месо се считали през XVI в. за привилегия само „на големи господари и паши”: „Най-хубавото им ядене е овчето месо — споделя за трапезата им Ханс Дерншвам, — режат го на малки парченца, слагат отгоре пържен лук, поднася се сухо като ястие; ... пресните тиквички и патладжани издълбават отвътре и ги пълнят със ситно накълцано овче месо и чесън, слагат подправки и сол и ги варят малко във вода. Върху такива и подобни ястия сипват малко „югурт” — това е кисело-солено мляко, като гъсто овче мляко... Също така слагат и по една лъжица ситно скълцано овче месо върху лозов лист и го увиват като топка. Между лозовите топки накълцват и кисели сливи, варят ги само във вода...” И за да не стане грешка някаква, едва ли не след всяка от изброените „рецепти” Дерншвам бърза да добави: „Това е ядене за голям господар...” Що се отнася до простолюдието, неговото „всекидневно ядене” са „чесънът, лукът, ряпата, морковите, сиренето и обикновено онова, което не
50
струва много пари — бобът, лещата, фасулът”. [33] На тях разчитал народът, за да се изхрани и оцелее, та да отчува челядта си, този поробен български народ, за който същият Дерншвам пише, че е „крайно измъчен и ограбен”, че „не може да се съвземе, не го и оставят да се съвземе; обират му всичко”. [34]
Така е в Одринско, Свиленградско и Узунджовско, така е и в Пловдивско и Пазарджишко, накъдето се. запътваме сега.