Люлка на старата и новата българска писменост
акад. Емил Георгиев
Г. През погледа на славянските писатели
4. Бочарови в чешката повест
I
Между прославените борци за свобода на балканските народи видно място заема Марко Бочар. Роден е в 1790 г. в гр. Воден, Македония, и загива в 1823 г. в гръцкото въстание от това време. Станал известен в цяла Европа, той е възпят от няколко поети, между които и от Виктор Юго, а неговият образ е възсъздаден от различни пътешественици и писатели. [1] Славата му прониква и в Чехия и чешкото списание „Квети” от 1846 г. дори дава биографска скица „Марко Бочар”. Запознал се с героичния живот на тоя българин, чешкият писател Прокоп Хохолоушек създава повестта „Гибелта на Сули” с действуващи лица бащата на Марко — Кръстьо Бочар, младия още Марко Бочар, братовчеда на Бочар — Георги Бочар, и 15-годишната Мара, сирота българка, отгледана от Кръстьо Бочар. Повестта е отпечатана през 1851 г. в сп. „Весна”. [2]
Сули е област, която Хохолоушек сравнява с Черна гора по своя отпор срещу османските поробители, по своята любов към свободата, по своята омраза към тираните. Населението е гръцко, но тук са намерили убежище и другоплеменни борци, дошли да живеят на свобода и да водят борба срещу угнетителя. Такъв е Кръстьо Бочар, който след неуспешна борба в България с Осман Пазвантоглу продължава своята борба срещу угнетителите от Сули, където се е преселил със своите близки. В Сули той се е издигнал със своите способности да заеме място до водача на сулиотите — полемарха Самуел.
Главният враг на Сули е Али паша Янински. Напразни са неговите усилия да сломи съпротивата на Сули. Героичните защитници на Сули разгромяват всичките му пристъпи. Едва кога-
1. Сравни Български преглед, год. 1, с. 391 и сл.
2. Виж. повестта в събраните съчинения на Прокоп Хохолоушек — Zahynutí Suly, Jih, III 1911, с. 30–81.
318
то му идват на помощ безскрупулните англичани-колонизатори, предшественици на днешните империалисти, Али паша успява да сломи съпротивата на Сули и да унищожи с меч и огън героичните защитници и населението. Спасява се само една малка част от верните на свободата, водени от Кръстьо Бочар.
Най-светли образи в повестта са Кръстьо Бочар и неговият син Марко Бочар. Добре осведоменият за всичко английски търговец Риплетон разказва за Кръстьо Бочар, че е българин от Водница, Видинския пашалък. Той бил избягал с близките си в Сули през 1795 г. след неуспешното въстание против Пазвантоглу. „Че Сули досега не е паднало, трябва да се благодари на него” — завършва англичанинът.
Кръстьо Бочар е даден като смел борец, даровит и опитен военачалник. Той е неотстъпчив, строг, иска най-тежкото наказание на предателите, защото знае, че в революционното дело, на което служи, предателството, компромисът или колебанието носят гибел на борците и на тяхното дело. Познава добре врага, знае, че милост от варварския угнетител не може да се очаква. „Който вярва на турчина — говори той, — налива вода в сито.” И продължава: „Пороби ли ни врагът, очаква ни сигурна гибел, в борбата имаме надежда за спасение.” Ето защо е за борба докрай. Към изменилия на борбата капитан Никита той отправя заканата: „Ще ти заплатя, мизернико, по хайдушки.” И развитието на действието на повестта показва, че е прав. Врагът избива онези, които са разчитали на пощада, ако се откажат от борбата.
Смел, силен, опитен и предвидлив, Кръстьо Бочар печели победи. Той буди учудване и зачитане дори у врага. В боя със сулиотите, Али Янински подава бинокъла си на придружаващия го англичанин и му казва: „Ти искаше поне веднъж да видиш тоя Боцарис, ето погледни — великанът там в черните дрехи е Кицо Боцарис.” На края Кръстьо Бочар спасява и повечето от онези, които му се доверяват и тръгват с него.
Кръстьо Бочар има още ред положителни качества: неподкупен, той обърква плановете на английския търговец-експлоататор, който се стреми да получи монопол за грабителската си търговия в целия Епир. „Той бе този, който толкова често проваляше моите планове” — говори за него представителят на английския колониален капитал. Когато английският офицер, пратеник на английското правителство в Турция, се учудва, че парите са безсилни пред един „грък”, Риплетон му разкрива българската принадлежност на Кръстьо Бочар.
А плановете на хищния английски капитал и на хищническата английска политика в полуколониална Турция са такива, че един борец срещу угнетителите не може да не води борба и срещу тях. Риплетон и Худзон Лъв подкрепят владичеството на на-
319
силниците, използуват го, за да владеят и богатеят, дирижират цялата политика на прогнилия феодален режим. Заради своята търговска печалба търговецът Риплетон обрича на най-страшна гибел десетки хиляди сулиоти. Без помощта на англичаните Али паша не е в състояние да се справи със Сули. Всичко това Хохолоушек добре е изтъкнал и подчертал, като не крие омразата си към тези, които увековечават робството на света.
В повестта Марко Бочар излиза като 12-годишен юноша. Завършвайки първата част на повестта, писателят отбелязва: „Тук за пръв път историята поменава Марко Бочар, дванадесетгодишен юноша.”
Образът на Марко е даден още в началото на разказа. Марко е красив юноша. В движенията му владеят хармония и съразмерност. Челото му е високо, очите — черни, искрящи. От тях лъха прямост, „простота на сърцето без лъст и фалш”. Понякога през ясното му чело прелита облаче и замисляйки се, той получава „вид на зрял човек”: на такива юноши, които са привикнали да действуват рано самостоятелно и са изпитали горчивина на света. Той пее песен на свободата:
По-хубаво е миг един свободен да живея,
отколкото четирийсе години в оковите на робството да тлея.
Макар само 12-годишен, Марко е героичен борец срещу насилниците. 11-годишен той вече застрелва бинбашията на албанците, нападнал със своите орди сулиотските планини. Марко си е спечелил обичта и почитта на възрастните. Кръстьо Бочар говори с гордост: „Бог ми е свидетел дали не съм щастлив баща . . ., остани само винаги такъв, какъвто си сега . ..”
Българката Мара, която е само 15-годишна, също се отличава с любов към свободата и героизъм. Но влюбила се във враг на своя народ, тя има трагична вина, поради което трябва да загине.
Българите от дружината на Кръстьо Бочар,наречени от автора „загорани”, са обрисувани като смели, неотстъпни борци.
В лагера на враговете на Сули се бие българинът Георги Бочар. Поради своето честолюбие и жажда за власт той става оръдие на Али паша и англичаните. Но на края разбира цялата си роля в гибелта на Сули и иска да умре ведно с верните защитници на свободата и отечеството.
Хохолоушек стои на страната на защитниците на Сули, борещи се срещу насилниците-мохамедански владетели и представителите на подлата английска политика, но към българите той проявява специални симпатии. Той не позволява на гърците „да обсебят” Кръстьо Бочар. Когато в лагера на Али паша гъркът Фотос Цавелас поменава големия борец „Кицо Боцарис”, князът на мирдитите го пресича и казва: „Той е българин, лично го
320
познавам, нарича се Кръстьо Бочар. Не си присвоявайте прочутите мъже, като преиначавате техните имена.”
Рисувайки образа на Марко Бочар, Хохолоушек пише: „Две черни искрящи очи играеха под високото чело, явяващи искреност, простота на сърцето без лъст и фалш, каквито неради забелязваме у гръцките племена при цялата им физическа красота.”
Явно е, че Хохолоушек е изпълнен с по-голямо чувство към нашия народ, с любов и почит, идеализира неговата сила и неговите морални качества. Робската участ на един такъв народ е незаслужена, Хохолоушек го показва достоен за по-друга участ.
Докато в повестта на Хохолоушек английските колонизатори подкрепват с всички средства поробителите, на няколко места чешкият писател загатва за това, че русите са техни защитници и закрилници. Англичанинът Худзон например говори: „Русите, както знаете, по всевъзможни начини защищават своите едноверци от турците.” Като всички свои съграждани-патриоти от епохата и Хохолоушек е възлагал надеждите си за освобождението на славянските народи върху Русия.
Както в разказа „Илия”, така и в повестта „Гибелта на Сули” Хохолоушек отбелязва, че е използувал исторически материал за нейното написване. С това той отново цели да засили въздействието на своето повествование. Повестта буди ужас — действителността е също така ужасна. Крепителите на робството и варварството в Европа трябва да са доволни от гибелта на Сули. Хохолоушек завършва повестта с думите: „Бегълците от Сули Али не преследва, той се задоволи с това, че уби в един ден десет хиляди души и превърна сулиотските села в пустиня. Дело, достойно за Али Тепелен, приятел на Англия.” Но живи остават на края героичните Кръстьо Бочар и Марко Бочар. С това Хохолоушек оставя открита перспектива за нови борби и несъмнено — защото Хохолоушек пише след освобождението на Гърция — и за победа.
II
Върху робския ужас в Османската империя и героичните образи, които нашият народ излъчва за борба с него, спира за известно време вниманието си значителният чешки писател — автор на исторически повести и романи Вацлав Бенеш Тршебизски (1849-1884). Той е писател, който обича да показва живота на потиснатите и угнетените, от неговите произведения заговорва често ненавистта срещу господарите и угнетителите от всякакъв вид. Той пише за народа — за да му се върне „в ръцете силата, в кръвта животът и в главата несломимата решителност”.
321
Вацлав Бенеш Тршебизски продължава Прокоп Хохолоушек в историческата белетристика. Не е чудно, че го занимава и южнославянската, българската тематика, както тя занимава и Хохолоушек Тршебизски дори написва повест — „Мара Бочаровна”, която е пряко продължение на Хохолоушековата повест „Гибелта на Сули”.
Повестта „М а р а Б о ч а р о в н а” [3] е едно от ранните произведения на Тршебизски; чешкият автор я написва 22-годишен. Но и в нея вече личат характерните особености на разказното изкуство на Тршебизски.
Главната героиня, която дава наслова на повестта, е дъщеря на Георги Бочар, който предава Сули на Али Янински. Тя обаче е патриотка, която се стреми да изкупи греха на своя баща. Нейната любов с войводата Никола е безперспективна. Али Янински я е избрал за харема си и предстои да дойдат първите му хора да я вземат. Майката на Мара и опозорените сулиотки готвят страшно отмъщение. Те решават да хвърлят крепостта във въздуха, когато турците дойдат за Мара. Хайдутите, водени от Никола,нападат свитата на Али. Османците обаче са много и ги избиват. Юнаците, между които и Никола, падат върху турски трупове. Победителите — останалите живи турци, навлизат в крепостта и погиват, когато тя бива хвърлена във въздуха. Погиват и Бочарови.
Още в тая ранна повест на Тршебизски виждаме оная цел, която той изобщо поставя като цел на своето литературно дело: „от чешките краища да бъде изгонена дрямката, равнодушието да бъде превърнато в пламък, себичността да се промени в жертвеност, разногласието — в задружна работа, затъпеността — в пробуда, а продажничеството да бъде стъпкано като глава на змия.” Ето защо младият Тршебизски;рисува в своята повест ред героични образи, герои силни, смели, готови на всеки подвиг и на всяка жертва. Такива са преди всичко Мара, Никола, майката на Мара, младият хайдутин Марко.
Никола е станал хайдутин, за да отмъсти за близките си — жертва на поробителите.
Както той и неговите хайдути, така и Мара и нейната майка са изградени с чертите на герои — борци за свобода, борци срещу тиранията и робството в класовото общество, общество на угнетители и угнетени: висок патриотизъм, свободолюбие, омраза срещу всяка тирания, смелост, самоотверженост, честност, безкористност, благородство. След като Мара се изтръгва от прегръдките на Никола, разказала му дръзкия план да хвърлят крепостта във въздуха, Никола говори:
3. Václav Beneš Třebizský. Мага Bocarovna, Světozor, 1871, гоč. V, c. 14—15, с. 157—158, 169—170. Sebrané-Spisy., XI, Z zůznych. dob.
322
„ ... Не ще засрамиш ти, моя девойко, своя Никола. И той ще съумее да умре за своето отечество и върху труповете, издигащи се към облаците, ше си постеле гроб и навеки ще отпочине върху тези копринени чалми на агите, върху тези посети с драгоценни украси плащове на янинските аги. Там по-спокойно, по-леко ще спи Никола вечния си сън, отколкото под черната земя, под тая трева зелена. А моята пепел и твоята, Маро мила, и на твоята майка и на твоите сестри вятърът ще занесе в родната земя и наторената с тези изтлели тела бащина почва ще роди героични, мъжествени синове, които ще освободят подяремената родина, ще разбият оковите на турското иго и полумесецът ще бъде повален, а светият кръст ще заблести в златно сияние над българското отечество.”
Никола изживява тежък драматичен конфликт, поради това че бащата на неговата любима Георги Бочар е предал крепостта Сули на турците. Патриот, той обича Мара, дъщеря на предател. Но неговата Мара няма нищо общо с предателството на баща си, тя е чиста като „синия небосвод”, „сребросияйните звезди”, „сияйната луна на тихата нощ”: „Клета Маро Боже, тая девойка кръв на предател — Ще те презират твоите дружки, сирота дъщеря, дъщеря на издайник баща, който предаде в плен на бисурманите тези тихи сулиотски селца — а ти въпреки всичко си чиста, тъй чиста като тоя синкав небосвод, като тези сребросияйни звезди, като сияйната луна на тихата нощ...”
С подвига си Мара доказва, че е такава, каквато я рисува Никола в мислите си: тя, дъщеря на предател, няма нищо общо с предателството на баща си, остава вярно, неизменно патриотка и с патриотичния си подвиг доказва това. Но тя, както и майка ѝ са решили,..че трябва да загинат като патриотки, за да изкупят с живота си греха на своя най-близък. Мара чувствува, че след това, което е извършил баща й, няма право на любов и щастие, няма право дори да живее, защото предателството на баша ѝ е хвърлило петно и върху нея. С предателството си Георги Бочар е погубил щастието и на дъщеря си, и на Никола. Авторът решава конфликта на Никола и Мара съгласно литературната традиция — убива и двамата.
Същевременно чешкият автор показва и друго: в тая поробена земя любовта не може да има щастлив край. Освен Никола и Мара погиват и Марко и неговото либе Елена.
В образите на Никола и неговите другари са обрисувани светлите образи на хайдутите. Тяхната героична смелост и жертвоготовност е подчертана навсякъде. Когато османците запалват близкото село и сводът пламва от пожара, Никола говори: „Сами ще ни светите вие, кучета, за нашето дело...” — и повежда четата си срещу многобройната сган.
323
Колкото и да са силни и смели, хайдутите са хора с горещи, податливи на нежни чувства сърца. Със сълзи в очи те погребват телата на Марко и Елена. Авторът говори: „Скъпа сълза хайдушка, рядко или никога юнакът не я отроня, но гроба на брата-юнак тя винаги оросява ...”
Повестта на Тршебизски представя низа от страшни, покъртителни картини. Още картината на кървавия залез, с която започва повестта, загатва за предстоящите кървави събития: Слънцето запада кърваво зад албанските планини, „сякаш вещаеше още по-грозни часове, отколкото бе преживяла досега тая поробена, под османско иго стенеща епирска родина. Червено сияние зарумени черните лесове на стърчащите към небето скали, които много векове вече са свидетели на пълните с ужаси, страхотни прояви, с каквито е наситил бисурманът европейската земя, които столетия вече слушат жалните стенания, раздиращи притеснените гърди на онези, които са изпитали османската суровост.” С мрачна картина завършва Тршебизски повестта: „Вече западна слънцето и върху изгасналото небе не засия сребристозарната вечерница, не разля бледата луна своята чаровна светлина, но тъмна нощ, черна като покров на погребален ковчег, покри притихналата земя.” Страшен е образът на майката Бочарова-отмъстителка. Тя се надига между труповете, като че ли иска да погледа своето дръзко дело. Авторът я рисува като истинска Немезис — богиня на наказващата съвест: „Грозна беше гледката на тая жена — съвременна спартанка; разпуснатите ѝ коси ужасно се вееха от беснеещия вятър и това дълго рухо на вдовицата Бочарова така печално шумеше от вятъра, както когато поставят дъщери в черен ковчег своята майка, обвита със снежнобял саван .. .”
Жестокостта на османските поробители достига своя връх на онова място, където янинският ага, като вижда, че не ще може да отнесе грабнатата Еленка със себе си, забива хандажара в гърдите й.
И Тршебизски като Хохолоушек разобличава европейските правителства за равнодушието им към страдащите, за безчувствието, с което гледат зверствата на тираните, за помощта, която оказват на поробителите. Той пише: „И тогава, когато падаха тези хиляди жертви от бисурманския бяс, когато азиатските орди като кръвожадни тигри беснееха по славянско-гръцкия полуостров, тогава мълчеше Европа, дори помагаше с дипломатическата си мъдрост да вковават във вериги тая неспокойна славянска кръв.”
Цялата повест е създадена с творческия метод на романтизма. Както в историческите си работи Тршебизски е историк-любител, не проучва по-отблизо миналото, не очертава действува-
324
щите лица като представители на една определена епоха, така и в тая си работа той не е показал стремеж да се запознае по-отблизо с феодалните угнетители от османската империя или с живота и подвизите на героите, които се явяват в произведенията му. И Мара, и Никола са образи, изградени романтично: те са обхванати от една идея, от една страст, за която са готови винаги да се принесат жертва. Композиционно работата не е обединена достатъчно около един център; съвсем несвързан с главното действие на повестта е например епизодът с грабването на Еленка, преследването на агата от Марко, смъртта на Марко и Еленка.
В повестта се чувствува силно влиянието на Хохолоушек. Особено сцената с вдигането на крепостта във въздуха напомня сцената, в която Агапия от Хохолоушековата повест „Агапия” вдига във въздуха турските аги, поканени в дома на нишкия байрактар.
Повестта на Тршебизски въздействува не по-малко от повестите и разказите на Хохолоушек. Бидейки твърде популярен, Тршебизски утвърждава представата за героичния българин-борец срещу гнета в Европа сред чешкия народ и продължава линията в чешката литература, която показва българина достоен за обич и свобода.