Люлка на старата и новата българска писменост

акад. Емил Георгиев

В. Колумбовци на българския бряг

1. Вук Караджич и неговата историческа среща с българите от Разлог

Ако за народите изобщо е било трудно да излязат из феодалното Средновековие, колко по-трудно е било това за българския народ, който е живеел зазидан в тъмницата на Османската империя! Сияйното небе на Ренесанса е било тъй далече, само някоя блудна звезда, огледана в съседна вадичка, е отразявала лъч през тясна пролука. И когато повечето от другите народи на Европейския континент започват да творят една нова култура, излизат из своята феодална затвореност, за да включат своя национален живот в общоевропейския живот, да участвуват в създаването на една общоевропейска икономика, политика и култура, участие, което е характерно за епохата на капиталистическата формация, българският народ не разполага с достатъчно сили да се изяви в тоя живот, да засвидетелствува принос в общоевропейското икономическо, политическо и културно развитие и остава извън общоевропейския обществен живот, потънал в забрава.

Иде обаче време, когато народът ни не може да остане повече скрит и забравен. Той трябва да бъде „открит” и „откриването” му е имало голямо значение за неговото развитие. „Откриването” му го е включвало в общоевропейския икономически, политически и културен живот, а включването му в тоя живот е било необходимо за промяната на неговото нерадостно положение, за да излезе из феодалното Средновековие, от варварското робство под османските господари, да поведе борба за развитие на своята нация, за живот с по-светли хоризонти, за свобода и независимост.

„Откриването” си българският народ дължи най-вече на славянски дейци. Те го „откриват” като славянски народ. „Откриването” на българския народ като славянски народ е имало също голямо значение за неговото развитие. То е отваряло врати за братска помощ, съпровождала го е ласката на славянска-

259

та дружба, която е могла да сгрее сърцето му, за да поникнат надеждите за плодоносно лято. „Откриването” на славянската принадлежност на българския народ го е изправяло срещу другоплеменните му духовни поробители — фанариотите, въоръжавало го е и срещу другоплеменните му политически поробители — султани, паши и аги.

Разбира се, дейците на Славянското възраждане са имали свои съображения да „открият” българския народ. „Откриват” го, когато започват да търсят опори за своето национално съществувание. Усетили родството на своите народи с другите славяни, стремят се да приобщят своите народи към тях или да приобщят тях към своите народи, за да се почувствуват синове на голям род, славен род.

Забележителни заслуги за „откриването”на българския народ има процъфтяващата в епохата славистика. Това е една национална наука на славяните, тясно свързана със Славянското възраждане. Славянски учени се стремят да се опознаят със своите народи, с техния език, произход, историческо развитие, култура, литература, бит и характер. Задълбоченото познание на ибствения народ ги води и към другите славянски народи, с които са тясно свързани и по език, и по произход, и по общо-историческото си развитие, и по културното си и литературно развитие, и по своя бит и характер. „Откриването” на българския народ става неминуемо, когато усилията на славяноведите се отправят да се очертаят границите на славянството, да се опознаят славянските езици, да се събере фолклорът на славянските народи, да се осветли най-ранната славянска писмена култура, да се овладее най-старият славянски литературен език, който е бил ключът за установяване развойните линии и формите на собствения език.

Какво са знаели учените и изобщо образованите люде на прелома XVIII—XIX век за българския народ? Наистина твърде малко. Думите  б ъ л г а р и н,  б ъ л г а р с к и  се поменават съвсем рядко. Когато в 1787—1789 г. излизат по заповед и изпод „десницата” на императрица Екатерина Велика  „С р а в н и т е л н и  р е ч н и ц и  н а  в с и ч к и  е з и ц и  и  н а р е ч и я”,  българския г език не е представен в тях. Известният немско-руски историк на XVIII век Август Шльоцер отбелязва пълната неизвестност на „славянобългарското наречие”. Чешкият просвещенец, историк и славяновед, Фортунат Дурих, който издава в 1793 г. „Bibliotheca Slavica”, може да съобщи само за съществуванието на ръкописен български речник, пазен във Виенската придворна библиотека. Най-много за българите знае сръбският историк Йоан Раич. В своята „История на разните славянски народи” от 1794—1795 г. той отстоява сла-

260

вянския характер на българския народ. Раич знае най-много за българите, но неговият труд не успява да извърши прелом в съвременното бьлгарознание. Известният учен Й. Хр. Аделунг, чиито езиковедскоетнографски изследвания се ползуват в първите десетилетия на XIX век с голям авторитет, съобщава в 1809 г. за българите, че били татарско племе, което покорило в V век сърбите и по-късно приело техните нрави и език. Наречието на българите, като съдържащо много татарски думи, било най-малко чисто и най-грубо сред всички славянски наречия. По-късно Аделунг ще отбележи, че в българския език към съществителните се прибавяла частицата ta, граматическият смисъл на която бил неизвестен. Големият чешки и славянски учен, основател на модерната славянска филология, Йосиф Добровски вижда дълго в българския език сръбско наречие. Това изрично е отбелязано в неговата „Slovanka”, излязла в 1814 г.

Очевидно при очертаното положение българският народ и българският език е трябвало действително да бъдат „открити”. Щастливата идея да „открие” българския език спохожда великия сръбски езиковед и фолклорист Вук Караджич (1787—1864).

В 1814 г. Вук Караджич обнародва първите си книги — „Малка простонародна славяно-сръбска песнопойка” и „Граматика на сръбския език, по говора на простия народ”. На следната 1815 г. той издава втора сбирка народни песни — „Народна сръбска песнопойка”. В нея публикува и една българска народна песен —  „Н е  р а н и  р а н о  н а  в о д а”.  Песента е съпроводена от бележката, че нейният издател притежавал и други, над 20, български народни песни. Голямото дело обаче, с което Вук открива за учения свят българския език, а с това и българите, е неговият  „Д о д а т ъ к  к ъ м  С а н к т  П е т е р б у р г с к и т е  с р а в н и т е л н и  р е ч н и ц и  н а  в с и ч к и  е з и ц и  и  н а р е ч и я  с  о с о б е н  о г л е д  к ъ м  б ъ л г а р с к и я  е з и к”,  излязъл през 1822 г. във Виена.

Кога и как Вук Караджич стига до своето „откритие” на българите?

Той ще се е запознал с българи най-напред по време на въстанието на Кара Георги. В това въстание участвуват и българи. Под воеводството на Хайдут Велко българска чета разбива турците. За известно време Караджич става съветник или комисар на Хайдут Велко, с когото се сприятелява и комуто по-късно написва биография. По-късно, изучаващ основно сръбските наречия и сръбския фолклор, той е трябвало да стигне и до съседните славянски наречия — българските, както и до фолклора на най-близките славянски съседи на своя народ — до българския фолклор.

261

За да предприеме написването и издаването на „Додатъка”, Караджич е бил подбуден от големите славяноведи Йерней Копитар, словенец, и Йосиф Добровски, чех. Йерней Копитар, който изобщо открива филологическия и фолклорен талант на Вук, настоява пред него да се запознае с българския език, защото бил „единственият нов вид между славянските диалекти” и се отнасял към тях така, „както италианският, испанският и португалският към латинския” [1]; Йосиф Добровски публикува едно допълнение към поменатите „Санктпетербургски сравнителни речници на всички езици и наречия”, за да допълни и изправи чешкия отдел на тия речници, и неговото допълнение дава подбудата и образеца на Караджич да допълни Санктпетербургските речници и с българския език, който не бил представен в тях.

В предговора на своя  „Д о д а т ъ к”  [2] Вук Караджич сам изяснява повода, както и характера на своя труд. Задачата да се опознаят и съпоставят езиците по цялото земно кълбо поставя самата Екатерина. В 1784 г. тя написала със собствената си ръка 273 думи и 12 имена и ги разпратила по света, за да бъдат преведени на всички познати езици. Събрания материал предоставила на немския учен Пилас да го обработи и издаде. В 1787 г. излиза трудът „Сравнительные словари всех языков и наречий, собранные десницею всевысочайшей особы. Отделение первое, содержащее в себе европейские и азиатские языки. Часть первая. В Санктпетербурге 1787 г.” В 1789 г. излиза втора част. Трудът съдържа определените от Екатерина 273 думи и 12 имена на 200 езика. Работата продължава и по-нататък, поверена на Теодор Янкович де Мириево (от сръбски произход). В 1789—1791 г. речникът излиза във второ издание. Новото издание съдържа още 79 езика — африкански и американски. Славянските езици са получили първото място. Двете издания съдържат следните славянски езици и наречия: руски (руските думи са напечатани в средата на страницата), славянски (т. е. черковно-славянски), славяно-унгарски (словенски, прекомурски диалект), бохемски (т. е. чешки), сръбски, вендски, сорабски (т. е. лужишко-сръбски), полабски, кашубски, полски, малоруски (т. е. украински), суздалски (руски диалект). В „Слованка” (II, 189) Йосиф Добровски изтъкнал, че славян-

1. За занятията на Й. Копитар с българския език виж H. M. Петровский, О занятиях В. Копитаря (Йерней е форма от Бартоломей) болгарским языком. Списание на Българската академия на науките, VIII, София, 1914, клон историко-филологичен и философско-обществен, 5, с. 19 сл.

2. Додатак к Санктпетербургским сравнительним рјечницима свију језика и нарјечија, с особитим огледима бугарског језика. Написао Вук Стефановић. У Бечу 1822.

262

ските „наречия” не били подредени добре и ги подрежда така: I. малоруско, суздалско, славенско, илирийско, сръбско; II. чешко (бохемско), словашко, вендско, сорабско, полабско, кашубско, полско. Както се вижда, и от „поправката” на Добровски българският език отсъствува.

Забелязал отсъствието на българския език, Караджич решил да издаде своя „Додатък”, за да го добави, да го доведе до знанието на образования свят.

При своята работа той прибягнал до  „и с т и н с к и”  българин, родом от Разлог („прави Бугарин, родом из Разлога”). [3] Изобщо трудът му се изгражда върху българския диалект от разложкия край. Тъй като българите нямали своя литература и пишели „на славянска ортография”, той си послужил със „своята ортография”.

Преведените на български думи са поместени на стр. 5—32 на труда. Караджич печата думите (предложени от Екатерина) срещу руските им и сръбско-хърватските им съответствия (както са дадени в Речниците на Екатерина и както трябвало да гласят [4]). Ето първите 10 думи, поместени на стр. 5 на Вуковия труд:

3. В. Стефановић, Додатак, с. 4. От кореспонденцията на Караджич е известно, че единият от неговите главни сътрудници, Лазар Герман, е произхождал от град Банско.

4. За илирийските думи Караджич отбелязва:„Бог знае откъде са взети!” От различните погрешки в писането се виждало, че са били написани най-напред с латински букви, а после преписвани с руските.

263

Вук Караджич не се задоволява само да допълни „Санктпетербургските речници”. Решил да представи българския език, той помества в своя труд и друг материал освен съответствията на предложените от Екатерина II думи: I. откъси от Евангелието на български език, успоредени със сръбски текст; 2. български народни песни. Материалите са въведени със следната бележка: „Будући да je бугарски језик до данас врло мало познат ученим људма, зато ja ево овђе додајем још I. из јеванђелија историју о Самарјанину и о изгубљеном сину и Отче наш; II. неколико народни пјесама бугарски.” Преводите на евангелските късове Караджич прави с помощта на същия оня „ истински българин” („дужан сам благодарити ономе истом Бугарину”), който му съобщил българските съответствия на речниковия фонд от „Санктпетербургските речници”, а песните дължи на друг българин, също от Разлог („другоме бугарину, такођер из Разлога”). [5]

Ще приведем текста на „Отче наш”.

„Отче наш, што си на небесата, да се свéти името ти, да дојде царството ти, да биде вољата ти кату на небото така и на земјата. Хлебо наш катадневнија дај ни днесћа и остави нам нашите дъжности, кату и нија што оставеме на нашите дъжници, и немој навожда нас на искушеније, него избави нас от злија.” [6]

Както се вижда от дадения текст, представеният с него български език е съвсем близък до изградения значително по-късно български книжовен език.

Напечатаните български народни песни са 27:

1. Девојче младо јубаво!

2. Што ми шеташ по дворове, Марије!

3. Да дојдеш, моме, да дојдеш.

4. Мила ле Радо хубава!

5. Заспала мома, лељом, заспала.

6. Седи Мара на чердаци.

7. Јазаџиче свадба чини.

8. Фитвиљу, кузум, Фитвиљу!

9. Марфелинко, гиздава девојко.

10. Соњ ме ломи, соњ ме троши.

11. Шетнала се кадън Митра.

12. Ој Маринће, млада Боснаринће!

13. Што ми je мило, што ми je драго, Дилбер Стојано моме!

14. Забреждане [7] се ајдуци.

5. Пос. изд., с. 33.

6. Пос. изд., с. 36.

7. От Забреже.

264

15. Две девојћи по друм поминаха.

16. Ојле горо зелена!

17. Калудо моме, Калудо!

18. Растори ми, Боију моме, мађијата.

19. Стамато моме, Стамато!

20. Јанинчице, мала моме!

21 — 25. Сватбарски песенен цикъл:

21. Кога појдеја за невеста с младоженецо, почнеја момите да пејеја така:

Сестра брата пратила.

22. Кога поведа невестата на армас и на венчене, пејеја така:

Стрели јунак стрела белоперка.

23. Кога ja поведа ках момкове, пејеја така:

А одби ми се једе воћо от милнаго рода.

24. Кога ja доведа дома си на дворо:

А излези ми, момкова мајко.

25. Кога појдеја на далеко за невеста, сватовето почнеја на походо така да пејеја:

Израсло дрво високо.

26. (Пјесме Краљичке). Ђетету. Јоване галено дете!

27. Ђаку. Тодороле младо ђаче!

Песните, издадени от Караджич, са, общо взето, кратки и имат предимно лирически характер. 22, 23 и 24 се състоят само от по два стиха. Караджич не е представил нашата народна поема, нашата народна балада, нашата юнашка, хайдушка и историческа епика. Не е представил жанровото богатство на народната ни песен, нито тематичното, нито ритмичното ѝ богатство. Впрочем това той сам отбелязва в послеслова си, като сочи изрично, че българите имали и юнашки песни, които се пеели със съпровод на гусла, като сръбските. Оневинявайки се, Вук отбелязва, че е имал за задача да представи не толкова българската народна песен, колкото българския език.

Въпреки че големият филолог и фолклорист не ги е подбирал по широката наша земя и не ги е представил в тяхната жанрова пълнота, песните, напечатани от него, все пак разкриват дивната поезия на народната ни песен. Напечатаните песни са рожба на българската творческа стихия, израз на мирогледа на българския народ. Те ни въвеждат в най-дълбоките пластове на българския народ, рисуват типични български образи и типични български битови сцени, до известна степен изобразяват и положението на българския народ под османско робство.

Първа и пета песни например рисуват образи из средата на българския народ, с тяхната душевност, с техните най-интимни

265

преживявания, с техните вълнения, скърби и радости. Каква душевна чистота разкрива влюбеният момък, когато иска да отнесе образа на своята любима на майка си, за да видела тя „каква е любов залюбил!” Певецът пее:

Девојче младо јубаво!

Немој ми мина през двори,

Не задавај ми јадове,

Малко ли ми са мојите;

Та што да чине с твојите?

Девојче младо јубаво!

Ти ф мене гледај, ja ф тебе,

Да ти испишем лицету

На турцка бела хартија,

Да носе мајци да види.

Какво сам љубъф заљубил,

Кату фиданче ф градина

Пролетно време ф маија

Кога цвећете цафтé.

Какво изкуство показва певецът-творец при разкриване душевността на своята „героиня”, когато в своя гняв към събудилия я вятър тя изявява своята жажда по здрава човешка любов! Той знае поетическия еквивалент на всяко душевно движение, на всеки сърдечен трепет:

Заспала мома, заспала

На широко поле крај море

Под зелено дрво дафино:

Тијен ми ветер подуна,

Дафина већа открши.

Мома по поли удари.

Мома се от сон пробуди,

Та ветра тију канеше (кълнеше):

Ветре ле, ветре! не навејал се

Зашто ме от соњ пробуди?

Какоф си соњок сонувах!

Де дојдоха три млади јубави,

Једен ми даде махрама,

Фтори ми даде жълтица,

Трећи ми даде злат прстен,

Онај ме пригрна, целива!

Шестнайсета песен е най-напред картина на тежката, жестока робия. Трите синджира роби са яркото и тъжно видение, чийто ужас намира въплъщение в образа на гората, която вехне и съхне от жал, и което се явява тъй често, че се превръща в символ на варварското робство. Първият синджир оковава млади девойки гъркини, вторият синджир — чернооки влахинки, третият синджир — млади невести български. Докато първите и вторите плачат за своето погинало богатство, българките пла-

266

чат за своето мило отечество и за своите мъжки дечица. Народният певец е търсел да изрази не само своята скръб поради робството, но и своето патриотично чувство. Скръбта по мъжките дечица, съединена със скръбта по отечеството, може да се гьлкура като скръб по погиналите борци против робството. Ще приведа изцяло песента:

Ојле горо зелена!

Што си, горо, повехнала?

Повехнала, посахнала?

Дали те je, горо, слана узнобила,

Јели те je, горо, пожар опаржило:

. . .

Току ми je срце изгорело

Фчера пројдоха три синџира робе:

Први синџир се млади девоћи гркињки.

Кату идеха и плачаха:

Де je наше богатство?

Фтори синџир се црнооки влахинки,

Идеха и плачаха: Милите влашки жълтици!

Трећија се млади невести бугарски,

Идеха и плачаха: милото наше отечество!

Милите наши машки дечица!

Четиринайсета песен, колкото и кратка, отглася хайдушката борба на българския народ. Когато разбойниците Осман и Шемширчето тръгват низ Морава да грабят и палят, хайдутинът Стоян иска от сестра си пушка и сабя, за да ги накаже:

Догледа их хајдук Стојан,

Милну сестри отговори:

Дај ми, сестро, дъга пушка.

Дъга пушка, остра сабја.

Пушка пукна, Осман падна.

Фтора пукна, Шемшир падна.

Издадените от Караджич песни дават представа за безсмъртното художествено майсторство на българския народен певец. Те често свидетелствуват например за оная възвишена простота, с която народният певец постига пълно емоционално въздействие. Тая простота придава реалистични отсенки на народната ни поезия. Ето с каква простота, икономия на поетическите средства и все пак с пълна жизнена правда двайсет и шеста песен изразява майчината любов и бляна по бъдещето на рожбата:

НА ДЕТЕТО

 

Јоване галено дете!

Јоване мајка галила,

Пресно го млеко ранила,

Ројно го вино појила:

267

Расти ми расти, Јоване,

Да си те мајка ожени,

Да си се с тебе радува.

Образното мислене на народа е представено широко. Двадесет и пета песен например, за да покаже дългия път на сватовете, отправили се за невеста от далеко, пее:

Кога ча Јелка поjдоха,

Вишни череши цафтеха,

Кога се с Јелка врнаха,

Вишни череши узрели . . .

Както езикоьедският материал, така и песенният в труда на Караджич представят добре българския език. И в българските съответствия на думите от Екатеринините Речници, и в поместените в труда преводи на евангелските откъси, и в песните се срещаме с българско наречие, което се прелива почти изцяло в българския книжовен език. Речников фонд и граматически строй, поетическо изразяване и образност, метрика и мелодия на стиха са родени от святая святих на българския езиков и поетически гений.

В един доста дълъг послеслов Вук Караджич дава някои допълнителни сведения за българските народни песни и за съвременната българска литература и излага основните положения  на граматиката на съвременния български език. Приведените  песни сочели — отбелязва той, — че българските песни били такива, каквито били и сръбските, и били толкова много, колкото били и сръбските. Като се има пред вид, че сръбската народна песен в епохата се е радвала на голяма слава, очевидно според Караджич българската народна песен е трмбвало да сподели славата на сръбската.

Очертавайки българския език, Вук Караджич свързва езика ни и народните ни песни с възникващата в онова време нова българска литература. Както съобщава сам, той знаел повечето от излезлите тогава новобългарски книги.

Отбелязва „малката книжка”  „З а  м и т а р с т в а т а”,  която само видял, когато бил в Сърбия, и я нямал у себе си, така че не можел да каже нещо повече за нея; очевидно се касае за изданието на Йоаким Кърчовски „Книга, глаголемаа Митарства”, излязло в 1817 г.; „Различна поучителна наставления” от същия Йоаким Кърчовски, от 1819 г.; и Четириезичния лексикон от мосхополския учител и свещеник Даниил, издаден през XVIII век и препечатан в 1802 г.

В граматическото изложение личи „филологическият гений” на Караджич: кратко и ясно е направен преглед на звуковете

268

и формите на българския език. Особено се набляга на особеностите на българския език: постпозитивен член, разпадане на склонението при имената, отсъствие на инфинитив при глагола, образуване на бъдеще време с частицата „че” и т. п. [8]

Публикуваните материали са били достатъчно, за да се види, че българският език е отделен славянски език със свои особености и свой характер. И езиковите материали, но особено народните песни говорят на Вуковите съвременници, че в пределите на Османската империя е живеел и страдал в условията на робството един славянски народ със свой език, бит и култура, с богато народно творчество, с интересно езиково развитие.

След като Вук издава „Додатъка”, славянските и други учени и културни дейци бързо включват българския език, настоящето и миналото на българския народ и българското народно творчество в своите научни трудове и интереси. Не можем да не отбележим, че интересът към езика създава и интерес към народа и неговата култура и литература. [9]

8. Сравни по-подробно Ст. Стойков, Вук Караджич и българският език, сп. Български език, год. XIV 1964, с. 293 сл.

9. Сравни и Ст. Каракостов, Вук Караджич и българската народна песен, София 1943.

[Previous] [Next]

[Back to Index]