Люлка на старата и новата българска писменост
акад. Емил Георгиев
Б. През нов живот към нова литература
8. Райко Жинзифов. Поет патриот и славянофил
I. Поет на възраждащия се народ
Оценките на Жинзифовата поезия са твърде противоречиви оше от нейната поява. Докато Любен Каравелов посреща „Новобългарска сбирка”, излязла от печат в 1863 год., с отрицателна рецензия (отпечатана във в. „Българска пчела”, бр. 7, 8 и 9), Васил Д. Стоянов сочи нейния автор за най-даровития между младите поети. Интересна е тая висока оценка за Жинзифов, дадена в ранен критически етюд върху съвременната българска литература, останал неизвестен у нас, понеже е напечатан на чешки език в централния орган на чешката наука и култура от онова време — „Списание на Чешкия музей”. „Жинзифов е още много млад — пише тук бъдещият секретар на Българското книжовно дружество, прераснало след Освобождението в Българска академия на науките — и можем да се надяваме, че на свое време ще стане прочут български поет, и то лирически поет, ако не го напуснат Амор и българските Вили.” [1]
Не твърде ласкаво по-късно се отзовават за поезията на Жинзифов Иван Вазов и Пенчо Славейков. Срещу това положителна оценка на Жинзифовото дело дадоха отличните познавачи на нашето езиково и литературно развитие проф. Стефан Младенов и проф. Боян Пенев. Най-меродавният литературовед, който пристъпва към писателите на Възраждането ни не само за да изложи творческите им биографии, но и да ги измери с оценката на критика, Боян Пенев, определи на Жинзифов в историята на българската литература „видно място”. [2]
1. Slovo о literárních pracích oněch spisovatelů bulharských zvlást, kteří přispěli a přispivalí k zvelebení a ušlechtění naší, národní řeči bulharské. Česky sepsal: Bulhar Veljo D. Stojanov. Časopis Musea Kralovství-Českého, 1866, год. XL, кн. 3, с. 272 сл.
2. Б. Пенев, История на новата българска литература, т. IV, София 1936, с. 627.
230
Тая оценка на Боян Пенев несъмнено е правилна. Литературният историк преди всичко е в състояние да схване напълно значението на един писател от миналото. Като поет Райко Жинзифов не достига ръста на своите съвременници Добри Чинтулов, П. Р. Славейков, Любен Каравелов и Христо Ботев, с които бе живял и творил, но неговата поезия остава жив паметник на идеите, усилията и борбите на своето време. Като такава българският литературен историк ще я вземе под закрилата си и ще я прави достояние на поколенията.
Правдивата оценка на Жинзифовата поезия ни отвежда преди всичко към състоянието на българската поезия през 60-те години на миналия век, когато възниква. Кои са творците на българската поезия по времето, когато Жинзифов написва главните си произведения, т. е. през първата половина на десетилетието? Добри Чинтулов не печата нови стихотворения, а Христо Ботев се явява тепърва през втората половина на десетилетието. Г. С. Раковски е отпечатал „Горски пътник” и се е отдал на научна и обществено-политическа работа, а Любен Каравелов печата стихотворения главно след 1869 год. Като съперник на Жинзифов остава само Петко Славейков. И не е случайно, че в своята критическа работа, когато говори за Жинзифов, Васил Стоянов го съпоставя със Славейков. Ако през един важен период от нашето литературно развитие — първата половина на 60-те години — Жинзифов трябва да бъде назован като поет наред със Славейков, макар и по талант, и по овладяване на езиково-художествените средства, и по жизненост на създадените образи да остава далече зад него, българската литература не може да затвори вратите си пред него.
Какъв ръст извишава Жинзифов в развитието, в живота и борбите на епохата?
Обикновено историографията и литературознанието ни пристъпват към фигурите на Възраждането с един мащаб, който се определя от паисиевското и ботевското начало в борбите и възхода на народа ни. Процесът на развитието обаче е многообразен и унифицирането на образи и явления е плод на склонност към схематизъм и догматизъм. Принос в растежа на народа ни правят не само дейци от паисиевски и ботевски тип, а и такива, които тръпнат пред воя на бурята и плахо, но не без възторг следят подвизите на героите. Те не записват имената си като имена на борци, но преживяват борбата в мислите и мечтите си. Окръжили родината с романтична любов, те са склонни повече да страдат с народното страдание, отколкото да бунтуват със свободолюбиви призиви и с вдъхновяващи образи и картини на борците и борбата. Понякога обаче такива образи и картини изплуват изведнъж, като че осветени от
231
преминаващ сноп лъчи, за да се потулят отново, когато снопът лъчи отмине.
Райко Жинзифов е представител на тоя тип дейци и писатели във Възраждането и в историята на българската литература. Той не се разкрива с ония борчески сили, които са характерни за неговите съвременници Раковски, Каравелов и Ботев. Но той е патриот, развил се под въздействието на големия родолюбец Димитър Миладинов. Ракозски открива в него будния съотечественик и го посвещава в своите идеи и възгледи. И Жинзифов говори навсякъде за него с любов и възторг.
Добре образован, Жинзифов започва да служи на народа най-напред като учител, който въвежда в училището българския език и участвува в борбата срещу гръцкото духовно робство, а после с книжовното си дело — като поет и публицист. Макар да влиза в кръга на официалните руски славянофили, той не върши това с оглед да служи безрезервно на тяхната политика. Критиката на отношението му към официалните руски славянофили трябва да вземе под внимание, че, от една страна, романтичната идеализация на славянството не му позволява да се ориентира правилно в обществените течения и борби в Русия и сред славянството и, от друга страна, в лицето на Аксаков и близките нему той е виждал действителни приятели на своя народ, проявяващи искрено желание да подпомогнат живеещите във варварско робство българи. Да не забравяме, че те му предоставят своите издания да популяризира своите съотечественици в Русия, да запознае русите с тяхното положение и техните въжделения и той не е можел да пропусне тая възможност да допринесе за създаването на оная атмосфера, в която бе обявена освободителната за България Руско-турска война.
Влиза ли Жинзифов през посочения период със свой образ в литературата?
Той има свой образ. Той е подчертано романтична натура. Тая романтична натура получава развитие и поради особените условия на неговия живот. Творческият му път протича далече от родината, в чужбина. Както е известно, ненавършил и 20 години, през лятото на 1858 година той е вече в Одеса, по-късно се записва студент в Историко-филологический факултет на Московския университет и след завършването му остава учител в московските гимназии до смъртта си — в самото навечерие на Руско-турската освободителна война. И поезията му получава специфичната си окраска от чувството му на изгнаник от родината: патриотичната му мисъл е отправена непрекъснато към родината, живеейки обаче далече от нея, той пребивава в нея чрез романтиката на бляна, спомена и визията.
232
Строгите съдници отрекоха на Жинзифов по-богат вътрешен мир. Поезията му обаче не подкрепва присъдата над поета в това отношение. Жинзифов влиза в нашата литература през първата половина на 60-те години с една вътрешна драма, каквато малцина български поети до това време познават и изразяват в стиховете си.
Стихотворенията „Гулаб” (1860), „Жалба” (1862), „Млади години” (1862), „На чуждина” (1862), „Безсоница” (1862), „На Великден” (1865), „Сам себе си” (1865) са убедителен израз на тая драма. Тя е причинена от робското положение на народа. Поетът страда поради робството, страданието на народа в условията на робството той взема върху себе си, надарен с чувствителността на поет, живее със страданието повече от всекиго другиго. Емигрирал в чужбина, той носи в душата си трагедията на изгнаника, изпълнен е с носталгия по родината си, вратите на която са затворени за него. Набелязаната драма е съчетана и с чиста човечност, засегнато е чувството на честния и чист човек за правда, за творчество, за свободен полет.
„Жалбата” на изгнаника несъмнено не е изразена нито достатъчно стройно, нито достатъчно мелодично, но не може да ѝ се отрече поетическо горене:
Как тежко, другари, как тежко,
во тая далечна чуждина . . .
Може би образите на стиховете са твърде всекидневни, твърде ординерни. Но не бива да се забравя, че те възникват в една епоха, когато един народ започва да живее с поезията, когато и най-обикновените образи са още свежи и оригинални. Достъпността на Жинзифовите образи не може да бъде смятана за техен недостатък. Ето например колко близък до народния живот и представи е образът на носталгията:
Как цвете се суши в градина,
где бистра вода не извира,
тъй младо во тая чуждина
без време се суши, умира.
Някои стихове вероятно ще бъдат определени като прозаизми, но затова пък те прозвучават с несъмнена искреност:
За то, че все чуждо пред него,
хлеб и сол, и дреха, и риза,
и скорни [3], все що е на него,
не негово, чуждо излиза . . .
3. Ботуши
233
Спомените за родината в „М л а д и г о д и н и” не очертават ярки картини и живи образи, но необходими картини и образи в романтиката на една литература, която се създава в голяма степен от изгнаници из поробената родина. Баналността на някои стихове в „Н а ч у ж д и н а”, които на времето безпощадно разкритикува Пенчо Славейков [4], не бива да ни попречи да почувствуваме усилието за изразяване на един познат на голямата поезия контраст: живота в неприветливия север „на чуждината” и слънчевия юг на родината. Трагедията на изгнаника в „Б е з с о н и ц а” е достойна за перото и на най-големия поет. У Жинзифов тя прозвучава наистина правдиво:
Лето . . . Полнощ . . . Сегде тихо, глухо сегде,
люди спокойно си спят.
У един несретен само, далеч негде
сиви му очи бдят . . .
Душевните терзания създават „безсъницата”, нерадостната действителност — бляна, летните вечери в родината въстават като съновидения. Правдиво звучат и стиховете на умора, на желание по спокойствие: безсилието да се превърне блянът в действителност сломява поривите, води до отпадналост и умора и в тая умора след сломяването на поривите поетът копнее по тишина. Животът без пориви и мисълта за безпомощност — безпомощност да се помогне на родината — водят и до мисълта за смъртта ( „П о с л е с м ъ р т т а С. Ф и л а р е т о в а”, 1863, и др.). Романтичният образ на гусларя просяк, който се явява няколко пъти в Жинзифовите стихове, макар навеян от великия украински „кобзар” Шевченко, е добре избрано въплъщение на поета изгнаник, който прекарва в самотност, в материална нищета, в нравствени и физически терзания, и същевременно буди с песента си своя нещастен народ от вековен сън и дава израз на неговите най-съкровени стремления.
Не може да бъде определен като беден вътрешният мир на поет, който носи толкова пламенна любов към своята родина: любов към родина, която се намира в най-безпросветно, най-варварско робство, любов към родина, която у изгнаника се превръща в непостижим блян, любов, която мъчи като тежко страдание.
Въпреки че на пръв поглед сравнението ни може да изглежда абсурдно, по своята елегия и по драматизма на преживяванията си лирическият герой на Жинзифов се доближава до лирическия герой на такъв познат с богатството на своя въ-
4. П. П. Славейков, Кървава кошуля, поема от Р. Жинзифов, сп. Мисъл, год. IX, 1899, кн. 7, с. 113.
134
грешен мир поет, какъвто е Димчо Дебелянов. Като Дебелянов Жинзифов има своята „черна песен” („Какви са тие години тежки, какви са дни черни, дни клети!”); като Дебелянов той „броди” „бездомен и самин” („Далеч от бащина, далеч от роднини... самичък... шетам я ...”; „И шетам я, скитник, Се скитам я, клетник”); като Дебелянов има своя „светъл спомен” („Я в полнощ мрачна, беззвездна... За Охрид я мислех често”); като Дебелянов има и своята чакаща майка („Майко злочеста, ти, майко страдалница, Мътни са сълзи ти, как у Брегалница Мътни са студни вълни... Що си застанала, майко, над сина си?... Поглед на него си хвърлила жалостен...”)
Изобщо като тип поет Жинзифов може да бъде сравнен с Димчо Дебелянов в по-новата ни литература. Той бленува, а една безрадостна действителност разломява неговите блянове. Той носи в сърцето си една голяма любов, а нейният обект е по-скоро мит, отколкото действителност. Ако беше живял половин век по-късно, неговата елегия може би щеше да се лее тъй звучна, както Димчовата: „Живях в заключени простори, в неумолима пустота...” Половин век по-рано обаче нейните „вопли” не можеха да намерят една по-съвършена форма. Но можеха ли да я намерят в оная епоха и „скритите вопли” на Дебелянов? Струва ми се, те не можеха да я намерят, ако не бяха прозвучали воплите на Жинзифов.
Ако връзката на Жинзифовата поезия с Дебеляновата е от типологичен разред, то литературният историк трябва да обърне по-голямо внимание на нейната връзка с поезията на Ботев. У Жинзифов се зараждат доста поетически идеи, които получават своето развитие у Ботев.
Колкото и да сме строги съдници на Жинзифов като поет, едва ли бихме могли да отречем наличието на един голям огън в поезията му. Макар че неговата поезия не се отличава с художествено майсторство, с разнообразни поетически форми, с гъвкав и обработен поетически език, в нея все пак звучи искрено и широко патриотизмът на Възраждането. Звучи така, че можем да се озърнем за силуета на Паисий Хилендарски, за учителя Раковски, за предшественика на Каравелов поета и Ботев. В поезията на Жинзифов образът на родината има широко очертан релеф. Макар и многословно, в значителна степен и тромаво, Жинзифов обгръща родината с любовта си, търсейки да възсъздаде красотата на пейзажа ѝ и робската ѝ мъка, миналата ѝ слава и величието ѝ в страданието, всичко, което буди възторга и скръбта му, всичко, с което живее в любовта и горестта си.
Райко Жинзифов твори своята поезия в едно време, когато литературата ни все още има важна будителска задача. И
235
будителският зов на Паисий Хилендарски се долавя често от неговите стихотворения. На поета се струва, че в родния му край все още не е осъществен заветът на Паисий, и поставя като мото на книгата си. „Новобългарска сбирка” Паисиевите думи: „О, неразумни и юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин и не четеш по свой език и не думаш? . . . Ти, Българино, не се прелъствай, знай своя род и език и се учи по своя език! ...”
В голямото стихотворение „Г у с л а р в с о б о р” (1862) поетът съчетава призива за освестяване с картини на възрожденското разведряване, а излиза напред и образът на народния будител. Стихотворението започва с будителски призиви:
„Сбери се, народ, разбуди се от сон! . . .
Веч се разведрил твой мрачен небосклон,
безплодна нива вече пищи за клас.”
По-нататък става ясно, че „гусларят” е образ на народния будител:
Так велит он сос силен глас,
новий Боян, народен певец . . .
и будит народ от тежок сон.
Пробуждането на българския народ е свързано с борбата срещу гръцкото духовно робство. Тая борба, която Жинзифов започва още като съвсем млад учител в родния си край, е застъпена широко в поезията му. Изобщо Жинзифов трябва да заеме може би първо място в поезията на борбата с гръцкото духовно робство. Антифанариотската борба той правилно разбира като борба, която има за задача признаването на българския народ като отделен народ, който има право на свое съществуване, на свой език и култура. Поетът чувствува особено нуждата да брани народа си от чужди посегателства, да заклеймява онези, които безсъвестно и коварно се стремят да го претопят, да го превърнат в своя плячка. Защитата и утвърждението на любимия народ несъмнено представят и стъпка към борба за неговото освобождение.
Не е чудно, че антифанариотското движение и фанариотското безчестие са намерили сравнително най-пълен израз именно у Жинзифов. Настъплението на панелинистично настроената гръцка буржоазия е било най-яростно в земята, която откърмя поета — Македония. От гръцките агресори страдат обаче и Македония, и Тракия, и Горна България.
Македония, Тракия
па и Горна България.
236
Фанариотските владици давят „като волци” „бедните и кротки овци”. Наричали се „апостолски наследници”, а били „по-лоши от диви вълци”. И по-нататък в голямото стихотворение „Г у л а б” са изведени образите им с патоса на безпощадна омраза и бурен гняв:
Не се боят они цара,
нито мишлят пък за бога,
безсовестно они грабят,
силно мъчат, бият, глобят.
Драгоценни носят дрехи
фанарьотите тирани,
най-хубави коне ездят
и с голема гордост ходят.
Не им стига грабителство
и безмерното насилство,
несказано разкошество,
току правят и гнъсно блудство.
Имат по две, по три жени
тие проклети тирани,
снощи в блудство, утре в църква,
без да им и влас настръхва . . .
Отпорът срещу панелинистичната агресия намира може би най-силния си израз в цялата българска поезия в стихотворението „Г у с л а р в с о б о р”:
„О гърци, гърци, гърци, чуйте нас,
чуйте наш народен глас! . . .
Македония, чудна страна,
нема да бидет гръчка она!
Шума и гора, и планина,
самий камен на тая страна,
птица и риба във Вардар река,
живо, мъртво на свои крака
ке станат и ке дадат ответ
на цела Европа, на цел свет:
Я българка сум, българин сум я,
българе живеят в тая страна!”
Антифанариотското вдъхновение на Райко Жинзифов постига сравнително най-съвършен поетически израз в стихотворението „П и т а л а е Б ъ л г а р и я” (1862). Мислите и чувствата, които будят у поета фанариотските асимилаторски стремежи, тук са опоетизувани живо и непосредствено, като в народна романца. Малко Жинзифови стихотворения са така издържани, че да могат да влязат в една съвременна антология. Едно от тях е това стихотворение:
237
ПИТАЛА Е БЪЛГАРИЯ
Питала е България
синьо небо, синьо море,
питала е буйни ветри,
планини ѝ и долини:
„Я кажете, синьо небо,
синьо небо, синьо море,
кой ме кладе во вериги,
во вериги, в тежки мъки?”
Глас си дава синьо небо
и сос него синьо море:
„Бог те кладе во вериги,
во вериги, в тежки мъки,
че власт сявга е от бога,
света книга така вели.”
Викнаха тук буйни ветри,
планини, на и долини:
„Тебе кладоха в вериги
гръцка завист, гръцка злоба
и домашна ти неслога —
светска книга така вели,
светска книга старославна.”
Заплахата за отродяване на населението в родната земя извиква в поезията на Жинзифов непрекъснато утвърждение на народностното му име. Той сам непрестанно заявява, че е българин, заявява същото и от името на своите герои. „Гуслар в собор” превръща утвърждението на българското име в апотеоза. Девойката тук пее:
„Я сум млада бугарка,
име ми е Милкана,
я сум чиста Славянка,
в Бугария родена,
от бугарски род
и бугарски плод.
Майка ми е бугарка,
керка на чист бугарин,
имам кума бугарка,
вуйко ми е бугарин
от бугарски род.
Любам я бугарина,
юнака я милувам . . .
На мой род ке придадам
неколику си синчиня . . .
от бугарски род
и бугарски плод . . .
Жинзифов ненаситно повтаря думите „България”, „българин”, „българка”, „български”, „българска Македония”, „македонци-българи юнаци” не само защото тези думи му са безкрайно сладки, а сякаш защото се бои, че светът ще забрави наро-
238
да ни в тъмницата на Отоманската империя или че фанариотите ще заличат неговото име и ще му наложат своето име, или най-сетне, че той сам, доброволен или полудоброволен емигрант в чужбина, ще забрави своето българско име.
Тъй като съществува географско понятие Македония, което би могло да доведе поради своята популярност в историята до заблудата, че населението на областта има по-друг етнографски характер в сравнение с населението в Тракия или в „Горна България”, Жинзифов пише, сякаш предупреждава, в книгата си „Новобългарска сбирка”:
„Ние за български език броиме той език, кой се говори по цела Македония, Тракия и България. Нема македонци или тракийци като отделни народи, а има славяни българи, които живеят по речените места, имената на кои може би имат си право во земеописанието, а не в народността.”
Патриотизмът на поробените славянски народи се съчетава със славянизма. Славянизмът е опора за тях, той ги изпълня със самочувствие, те издигат знамето на дружба помежду си, на взаимопомощ, на задружно изграждане на едно светло бъдеще както за славянството, така и за човечеството. Дълбоко славянско съзнание кара славянските патриоти да се чувствуват освен българи, хървати, словенци, чехи, словаци и пр. още и славяни.
Райко Жинзифов е най-изтъкнат представител на славянската задружност в поезията на Възраждането. Той е един от тези дейци на епохата, които смятат за необходима славянската ориентация на народа ни, които смятат, че българският народ трябва да се свърже здраво със славянския свят и преди всичко с великия руски народ, за да се почувствува силен и уверен в себе си, които разбират и ползата от запознаването на братските славянски народи с участта на българския народ и работят за това.
За славянското му въодушевение свидетелствува особено речта, която той произнася на славянския събор в Москва през 1867 год. С нея се стреми да вреди и българския народ до другите славянски народи, до русите. „Братя Славяни — започва Жинзифов тая реч. — Като българин моля да ми позволите да ви кажа няколко скромни думи от името на онова славянско племе или народ, известен под името българи, който населява значителна част от Балканския полуостров.”
В поезията си Жинзифов подчертава често славянската принадлежност на народа ни. В „Г у с л а р в с о б о р” например извилата във вито хоро стан македонска девойка пее и подчертава в песента си, че не е само българка, но и славянка:
239
Я сум млада бугарка,
име ми е Милкана,
я сум чиста Славянка,
в Бугария родена.
Пак тук младите, у които е оживяло „българското слово”, се изтъкват като славяни, очертавайки и цялата славянска общност, на която принадлежат:
Сме славяне, как московци,
сърби, чехи и поляци,
чърногорци, ерцеговци
и хървати, и бошняци.
В стихотворението „С о н” поетът вижда в своя блян Симеоновата „славна славянска държава”, цар Симеон е за него „славянски цар”. Събуждайки се от своя „сън”, търси в патриотичния си унес отново „славната славянска държава”:
Камо ми славна
славянска държава?
Камо ми древна
столица Преслава?
Славянското въодушевение на Жинзифов получава своя пламък от горещата любов на българския народ към славянството и Русия и го прави поет предшественик на големия народен поет Иван Вазов, дал най-пълен израз на тая любов.
Макар и да не го причисляваме към поетите на революционната борба, не можем да смятаме Жинзифов за чужд на мисълта за нея. И в живота си, и в поезията си той е свързан с бунтовния поет, идеолог и водач на българската революция, Г. С. Раковски, подобно на Раковски, немного след него и едновременно с него, подобно и на следващите след него Каравелов поета и Ботев, той рисува в поезията си мрачната картина на робството в родината си — политическо и духовно, — защото се стреми да отстои правото на своя народ да живее и да се развива свободно.
Още в „Г у л а б” будителският зов звучи като бутновен призив:
До кога вий ке търпите,
тежки мъки ке теглите?
До кога вий ке спиете,
нема да се усвестите? . . .
Поетът живее с образа на Крали Марко — въплъщение на народната сила. Според народната традиция при поробването на България Крали Марко не е убит, а само е заспал. Със сти-
240
хотворението „П е с н я” (1863) поетът го призовава да се пробуди и да подхване отново своето юначно дело:
Спаваш, спаваш, кралю Марко,
мъртъв ли си в земя долна,
та не гледаш, старий татко,
що се прави в земя горна? . . .
Так ли беше, кралю Марко,
в стара доба, в твое време?
Я се отзиви, старий татко —
ти си видел такво време.
В подтекста на стиховете, целеши да въодушевяват за борба с фанариотите, се четат омразата и протестът срещу всеки гнет и борческите призиви срещу фанариотския гнет се чувствуват като призиви и срещу целия гнет в Отоманската империя, получили замаскиран образ поради това, че намират място в легалния печат.
Утвърждаването на българската народност, пробуждането на националното съзнание на народа, подбуждането към отпор срещу неговите духовни и политически поробители отвеждат писателите възрожденци към историческата тематика, която вдъхва национална гордост и укрепва народните сили. Райко Жинзифов гледа на миналото с очите на романтик, в своите стихотворения той се стреми да извае образите от славното минало с цялото вдъхновение, на което е способен. Историческата романтика у него продължава будителския патриотизъм на Паисий, който в периода на започваща решителна освободителна борба получава нова сила и смелост.
Стихотворението „С о н” (1862) противопоставя на гръцкото духовно робство на българския народ величието на Симеонова България, като припомня разгромните удари на Симеон върху Византия. Поетът има пред вид не само физическата мощ на народа ни, но и моралната му висота. Симеон на автора прославя „душевната простота” и „високата доброта” на българския народ, които още Паисий противопоставя на „изтънчеността” и „образоваността” на гърците. Борческото чувство на стихотворението срещу духовното робство стига дотам, че авторът призовава народа да излезе с „остър меч” срещу „ коварните” гърци. „Или ми них, или они нас!” — говори решително той. Но съдържанието на стихотворението не се изчерпва с призивите за борба с духовното робство. Цар Симеон подбужда народа да завоюва отново старата си слава изобщо. Изтъкването на храбростта и подвизите на българския народ от Симеоново време естествено има пред вид по-голям враг от духовния поробител.
241
Ако в „Сон” Жинзифов е понесен с крилата на бляна към славата и блясъка на Симеоновия престолен град Преслав, то в стихотворението „О х р и д” (1862) той е понесен към „духовната столица”, където е звучало словото на Климент „на свой език народен”, словото, с което Климент „сос Кирилово учение напоявал старо, младо”:
За Охрид я мислех често,
за Охрид столица духовна ...
Тук-там, но не твърде рядко, поезията на Жинзифов бунтува съвременниците и срещу социалната несправедливост. Не едно стихотворение свидетелствува за това, че поетът оформя идейно-художествения си свят в школата на Некрасов. „Гуслар в собор” съдържа стихове, които разкриват не само националното и духовно робство, но и социалното робство на народа:
Видете го. Он старец орач,
се трудит он и нощ и ден,
далеко се слушат негов плач,
но все работат, не му ет лен.
Продават си он последен вол,
продават последна овца,
и пак останват без риза,
гол, и гладни сет клети деца . . .
За кого готвит негов труд с пот,
кому он дават свой имот? —
На агата и в Царев град,
и на хитър, зол фанариот.
Райко Жинзифов се опитва да даде по-широко изображение на живота на поробения народ с поемата си „К ъ р в а в а к о ш у л я”, която написва в 1865 год. и публикува в 1870 год. Необходимо е произведението да бъде разгледано отново, защото то получи от Жинзифовите критици незаслужена укорна бележка.
От една страна, то представя принос в развитието на жанра на поемата в българската литература, от друга страна, с тая „приказка из съвременния български живот”, както гласи поднасловът на поемата, Жинзифов се нарежда до онези писатели на епохата — създатели на оригиналната българска- повест, — които използуват литературата, за да разкрият робското страдание на народа ни: Васил Друмев, Любен Каравелов, Илия Блъсков. Поемата представя до известна степен синтеза на поетическото творчество на автора.
Още първите стихове на поемата загатват за робското страдание на народа:
242
В българска ми клета земя
има малко градче,
то е легнало в поляна,
име нему Прилеп.
Веднага след това обаче Жинзифов поставя страданието върху фона на старата слава на народа. Докато в Прилеп е владеел Крали Марко, османските завоеватели не са можели да вилнеят в отечествената земя. Разкрито върху тоя фон, страданието не буди песимизъм, а борческа воля.
Страданието на народа е представено с разказа на една майка, чийто син е бил убит от поробителите. Кървавата риза на убития син, която злочестата майка разнася, показва и облива със сълзи, е печално свидетелство за участта на народа. „Кървавата кошуля” е символ на народното страдание.
Подбрал сполучливо темата на своя стихотворен разказ, поетът подрежда материала си в романтично свободна композиция. Напразно Боян Пенев изтъква като недостатък на поемата, че в нея не се очертават никакви образи. [5] Колкото и бегло, в нея са възсъздадени представителите на двете обществени групи, конфликтът между които е обрисуван: на поробените и на поробителите. Божин и Грозда са два светли образа, видени и нарисувани в идилично-романтичен тон. Особено Грозда е изведена в духа на народната романтика:
Радваше се клето сърце,
кога гледах сина, че излегол,
че отиде да пречекат Грозда
у широките поляни,
пред сълнчевен изгрев.
Грозда, хубава девойка,
Грозда черноока.
Грозда тънка и висока,
Грозда чърнокоса,
белолика хубавица,
румена калинка . . .
Чистотата на техните любовни отношения е подсетена от оня момент, където при срещите си те само се гледат и руменеят от свян.
Поробителите са представени жестоки и отмъстителни. Те убиват Божин за това, че той се е укрил, избягвайки да удовлетвори едно тяхно нечестиво желание. Срещу чистите отношения между Божин и Грозда противостои тяхното мръсно желание да се забавляват със „сестри и тетки”.
5. Пос. изд., с. 672.
243
Един от агрументите на Пенчо Славейков срещу поемата е, че Жинзифов е вложил в устата на майката поука към сина да се подчинява безпрекословно на турците. [6] Вярно е, че за времето, в което пише Пенчо Славейков, тая поука е несъвместима с представата ни за една българска майка. Но Жинзифов разказва своята „приказка” в друго време, във време на робството, и има за задача да буди съчувствие и гняв. Колкото по-невинна е жертвата на поробителите, толкова повече ще стане явно тяхното безчовечие, толкова повече поемата ще допринесе за решението на поставената ѝ задача.
Поемата отличават и други особености, които трябва да се обяснят с нуждите на времето, в което възниква. Такъв е случаят с оная „публицистика”, която тук и там излизала „ни в клин, ни в ръкав”: атаките срещу модните девойки и срещу говорещите френски сънародници на автора. Но това са онези, които са нехаели за народната беда. Усвоеният от автора маниер — лирикоепическият — дава възможност и за сатирични тонове.
Както в лириката си, така и тук Жинзифов прокарва идеята за борба с робството. Клетата майка заклева поета да отмъсти на тиранина:
. . . Кат пораснеш,
ког’ юнак ти станеш,
сърце ти кога затупа,
в жили кръв заврие,
негли, синко, ще отплатиш
на мой клетий кръвник.
В съгласие с приведените думи е и завършекът на поемата. В него поетът съобщава, че помни тези думи, очевидно той носи в душата си завета на майката за отмъщение:
Твои думи, ядна бабо,
твърдо я запомних.
Помним тия жежки сълзи,
ядри като бисер.
Социалното чувство на Жинзифов намира и в поемата израз — в загатнатия образ на чорбаджията изедник, поставен наравно с поробителя. Приканвайки поразената от печал майка към изповед, поетът ѝ Казва:
Разкажи ми се, що знаеш,
сè, що мина през глава ти
во живот ти целий.
Турчин изгорил ти сърце,
или чорбаджия?
6. Посочената рецензия в сп. „Мисъл”.
244
Отношението към чорбаджията изедник доближава Жинзифов до Каравелов и Ботев.
Жинзифовата поема е лирикоепическа. Поетът използува възможностите на жанра, за да насити произведението си с мисли и чувства, които го вълнуват, с лирически водности и отклонения. Тук-там надзърта образът на изгнаника, с лирическа изповед поетът посвещава читателя и в своите младежки любовни похождения, разбира се, в родния си край. По-жива е лирическата изповед:
И я некога си, моми,
жеден бех и страден
по моминско лице, хубост
и по чърни очи:
Съм се крадел из дома си
и съм бегал нощем,
като елен млад, запален,
плет я съм прескоквал . . .
Когато пише поемата си, Жинзифов вече сравнително добре е усвоил силаботоническото стихосложение. Той редува четиристъпни хореични стихове с тристъпни. Тоя стих е усвоил от Тарас Шевченко, чиято поезия не само познава, но и превежда. Същия стих усвоява и Каравелов, а по-късно той ще зазвучи и във Вазовите поеми. Издържаната схема не може да се смята за недостатък на поемата, [7] а за нейно достойнство. С поемата си Жинзифов допринася за укрепването на силаботоническата система в българската поезия.
Значителен дял в поетическата продукция на Жинзифов представят неговите преводи. Направени от различните славянски литератури, те имат за задача да приобщят българските читатели към духовния живот на славянските народи, към тяхната култура и литература. Възрожденският поет подбира за превод произведения, които са били смятани за върховни дела на славянския гений: невехнещият през вековете епос на руския народ „Слово за похода на Игор”, прочутите през миналия век Краледворски и Зеленогорски ръкописи, смятани за поетически произведения на старочешката литература, полска народна песен („Краковянка”). Близка чувствува и поезията на украинския революционен поет демократ Тарас Шевченко, от когото превежда сравнително най-много стихотворни произведения.
Както преводите на Жинзифов, така и влиянията върху него — от Шевченко, Некрасов, Пушкин и Лермонтов — свидетелствуват за прогресивна идейно-художествена насоченост.
7. Сравни Б. Пенев, пос. изд., с. 672.
245
Но ако Жинзифовата поезия — както става явно от нашето изложение — не е лишена от поетическо вдъхновение, ако тя е плод на поет, който преживява поетически своите драматически напрежения, ако представя отзвук от големите преживявания, борби и идеали на българския народ, защо срещата на днешния читател с нея не извиква вълнението и радостта, които извиква срещата с поезията на съвременниците Ботев, Славейков, Чинтулов, Каравелов? Да се отговори на този въпрос не е трудно. Езиково-стилното и стихотворно-техническото оформяне на поетическите идеи на Жинзифов не достига необходимата висота, за да създаде по-голяма жизненост на неговите творби.
Жизнеността на поезията е в тясна връзка особено с обработката, богатството и жизнеността на поетическия език. Езикът на Жинзифовата поезия е суров, диалектен, необработен. Поетът се стреми да включи в развиващия се в епохата български литературен език лексикалните и формални особености на родните си македонски говори. Напуща обаче често познатия нему диалект, примесва думи и форми от други говорни области, прибягва и до архаизираното предание и до съчинени от него думи и форми. Езикът му става изкуствен, тежък, неясен. Езиковият материал губи под перото му своята пластичност, своята поетичност.
Това забелязват още неговите съвременници. Като изнася, че Жинзифов се стреми да създаде литературен български език чрез сливането на западнобългарски и източнобългарски езикови особености, цитираният Васил Д. Стоянов разглежда неговите езикови търсения като неуспешни. Стоянов пише добре: „Идеята на Жинзифов за съединението на двете наречия е в основата си извънредно хубава и всеки българин може наистина да я приветствува. Но по мое мнение още не е време за осъществяването ѝ — трябва по-напред да бъдат събрани народните песни, пословици и т. н ; всичко, което е създадено на нашия народен език; след това трябва да се изработят речник и граматика от всичко най-добро в събрания материал.” Стоянов мисли, че всеки български писател би имал много по-голям успех, ако междувременно пише на онова българско наречие, което познава най-добре. [8]
Поетиката на Жинзифов наистина намалява в голяма степен въздействието и стойността на неговата поезия. Но тая поезия все пак остава един факт, който може само да ни радва.
Тя представя стъпка напред в развитието на българската пое-
8. Časopis Českého musea, 1866, с. 782.
246
зия. Тя представя принос в развитието на народа ни, в неговото духовно обогатяване, в неговото израстване, в неговото освободително дело.