Люлка на старата и новата българска писменост
акад. Емил Георгиев
Б. През нов живот към нова литература
6. Йордан Хаджиконстантинов Джинот. „Философ скопски, наш Тредиаковски”
Йордан Хаджиконстантинов Джинот е определян като книжовник-просветител. Той действително е такъв. Същевременно обаче той се тревожи от участта на поробения народ в по-голяма степен, отколкото е случаят с т. нар. мирни „просветители”. Неговата тревога бързо закалява борческата му воля, неговият патриотизъм го изтъква като един от водачите на националното пробуждане в Македония за известен период.
Литературните историци често го отминават, но като книжовник Йордан Хаджиконстантинов Джинот се отличава с някои черти, които допълнят облика на една литературна епоха. Литературните му произведения имат нравствено-поучителен характер като у просветителите и една особеност — класицизъм, като у руските просветители, която дава основание да бъде наречен „наш Тредиаковски”.
Йордан Хаджиконстантинов, наречен Джинот, който е роден около 1818 год., [1] се формира като възрожденец през третото и четвъртото десетилетие на XIX век. Оная жажда за образование, която е присъща на възрожденците, той утолява в училищата на родния си град Велес, в Солун и в Самоков. Усвоява, от една страна, домашната черковнославянска традиция, а, от друга, се приобщава към гръцкия език и гръцката литература. Към 1845 год. той е вече в преписка с Васил Априлов. [2] Както и на ред български възрожденци, гръцката образованост не му попречва да възненавиди фанариотите, които грабели и угнетявали народа и се стремели към неговото денационализиране.
1. Биографски данни за Джинот виж у В. Кънчев, Йордан Хаджиконстантинов Джинот (Биографически бележки), Български преглед, г. III, 1896, кн. 4, с. 85 сл.
2. В статия от 1853 год. той цитира писмо, което получил от Априлов през май 1845 год.; вж. Цариградски вестник, 1853, брой 120.
197
Просветителството му намира многостранен израз. В продължение на 40 години той е учител, който се опитва да организира ново училище. Съчетава взаимоучителския метод, както той е препоръчан от Петър Берон, със своя училищна програма и възпитателна система. Бързо спечелва име на един от най-добрите учители в Македония. В неговото училище търсят образование не само ученици от Велес, Скопие и Прилеп, където е учителствувал, но и от други селища.
Учителската си дейност Хаджиконстантинов Джинот съчетава с широка обществена дейност. Навсякъде, където е бивал, а той е обиколил цяла Македония, е изтъквал необходимостта да се отварят български училища. Водил е истинска борба за повишаване културата и нравствеността на сънародниците си. Неговото просветителство е преследвало голямата цел на епохата — пробуждане националното съзнание на народа.
Йордан Хаджиконстантинов Джинот развива значителна книжовна дейност. Той печата статии, бележки и литературни произведения в „Цариградски вестник”, а старобългарски паметници — в „Български книжици” и в „Гласник друштва српске словесности”. В статиите си засяга разнообразни въпроси: на новото българско училище, на образованието и възпитанието, филологически въпроси, етнографски и географски въпроси, философски въпроси и особено въпроси на нравствеността.
За каквото обаче и да говори, той винаги изхожда от мисъл за народа и отечеството. Патриотизмът лежи в основата както на учителско-обществената, така и на книжовната му дейност.
В статиите си по училищни и педагогически въпроси той съобщава училищния план, който е въвел в създаденото от него училище, дисциплините, които преподава, програмата, по която се води. Отпечатва дори развити уроци по граматика. [3] Статията „У ч е н и е у С к о п с к о т о у ч и л и щ е” предлага училищния план на Скопското училище. В Скопие Джинот създал училище с три „отделения”: детовоспитно, гимназиално и църковно. В него преподавал голям брой дисциплини, нужни за новия живот на епохата: благонравие, география, българска граматика, аритметика, черковна история, катехизис, учение за полиците и облигациите, руски език, сръбски език, славянска граматика, числителница (прости раздробления и тройно правило),
3. „Нека въздигнеше ръце”, Цариградски вестник, 1850, бр. 7; „Учение у Скопското училище”, там, 1851, бр. 59; „Педагогизъм за българските деца”, там, 1852, бр. 102: „Художнословий чин”, Цариградски вестник, г. 1851, бр. 61, и др.
198
всемирна история, антропология, учение за планетите, чаршийски дневник, митология, биография на Кирил и Методий и на други бележити мъже, речник на 500 славяноруско-български думи с етимология, славянско граматическо склонение, енциклопедия и др.п.
Както се вижда от посочения списък на преподаваните предмети, Джинот не се задоволява с обучение в елементарна грамотност. Той иска да изгради едно училище върху широка образователна основа, стремял се е да даде сравнително високо образование на своите питомци. В оная епоха мнозина от тях обаче не са чувствували нужда от високо образование. И техният учител пише с горест, разкривайки обаятелния образ на учителя-възрожденец, готов на всяка жертва за делото на народното просвещение: „Жалост велика ми е, що (учениците) не доседуват, а да доседуват, аз би ги хранил, само да нещо се изучат.” [4]
На учителската си професия Йордан Хаджиконстантинов гледа като на изпълнение на отечествен дълг. Негова цел е не само да пръска светлина сред своите съграждани и да възпитава младежите в най-хубавите човешки добродетели, но да развива всестранно народността.
Той е преди всичко радетел за българско училище, което се създава в борба срещу чуждите домогвания в страната. В една от първите си статии, отпечатана в „Цариградски вестник” през 1850 г., той пише: „Нека въздигнеме ръце да възблагодариме, защото сме се удостоили да видиме училища, учреждени по наший народний болгарский език.” И се обръща към „любезните българи”, за да ги насърчи да следват пътя на просвещението: „Вие съзнахте, любезни Болгаре, че Просвещението спомага человеку не само за доброто му живение, но йоще го соделува добродетелен, — да изполнява своите должности, чрез изполнението на които се различава от безсловесните скотове.” [5]
Голям интерес проявява Джинот към филологията — към въпросите на българската граматика и българския правопис, към старобългарския език и етимологията, към старобългарските книжовни паметници.
В „Цариградски вестник”той отпечатва „развит урок” по българска граматика. Както от статиите му по езикословни въпроси, така и от писанията му е явно, че той е чужд на фонетичния принцип, държи за традицията, за падежните форми
4. Цариградски вестник, г. 1851, бр. 59.
5. Цариградски вестник, г. 1850, бр. 7.
199
и старинните думи. Познаващ обаче старобългарски паметници от
по-късно време, се обявява срещу буквите Ъ, Ѫ и
защото смята, че заради
тях „вsекий болгарозавистник полновластен ще буде да ни хули и да ни ся
подсмива”. [6]
Усвоил патриотичния романтизъм на Раковски, Джинот търси славата на българския народ в богатството и древността на българския език, българското народно творчество и българската култура. Така той се опитва да прави етимологии по подобие на Раковски, за да изтъкне старинността и „первенството” на българския език. Думата философия съпоставя с „хвалословие”, „академия” с „укадомия”, „цензор” със „зризор” и др. [7] Публикува известната българска народна песен „Самодива град градила” с гръмкото заглавие „Припев още от язичества болгарскаго в Македония”. [8]
Филологизмът на възрожденците има широка обществена основа. Те не
само имат задачата да създадат книжовен, т. е. национален език, те трябва да
изтъкнат силата и богатството на родния език, за да го противопоставят на
гръцкия език, имащ не малко ревнители в нашите градове, те трябва да го
възхвалят, за да го отстоят. И не е чудно, че в своите филологически статии
Джинот преминава от тясно филологическите въпроси към въпросите за пробуждането
и утвърждаването на българската нация. В статията си „Ъ, Ѫ
л и т е р и б о л г а р
с к и” той изтъква, че българите са феникsптица, която възкръсва из пепелта и
ще върви все по-бързо в своето развитие. В статията „Б о л г а р с к а п и с м
е н о с т” филологизмът получава голям патриотичен размах, българският
възрожденец прогласява гневно, сякаш древен пророк заплашва с проклятие:
„Всекой, кой дерзае да осуждава наше Болгарство, той е образ Момусов, кой
заповедува ми человеци очи да имаме на груди и нос отзади.” [9]
Джинот е един от тези възрожденци, които разбират ролята на славянознанието при формирането на една славянска нация. Нека припомним, че славянознанието, или славистиката, се изгражда в епохата на Славянското възраждане като национална наука на славянските народи, подпомагаща процеса на развитието на славянските нации. Славистиката проявява най-голям интерес към старобългарския език, който е ключ за
6. „Ъ Ѫ
литери болгарски”, Цариградски вестник, г. 1852, бр. 82—85.
7. Цариградски вестник, г. 1851, бр. 51.
8. Цариградски вестник, г. 1859, бр. 431.
9. Цариградски вестник, г. II, бр. 92 от 19 юли 1852 г.
200
разбирането на новите славянски езици, към старобългарската литература, която ляга в основата на ред славянски литератури, към славянските просветители Кирил и Методий, родоначалници на първия славянски книжовен език и първата славянска литература.
Изхождайки от значението на старата българска култура и на старобългарския език в развитието на културата на славянските народи, Джинот изучава старобългарската книжнина и спира вниманието на сънародниците си върху старобългарския език, Кирило-Методиевия въпрос и паметниците на старобългарската писменост.
„Ми Болгари имаме преполна и високодостойна слава от другия Славяне — пише той в една своя статия [10]; — и достойни са да отдават върху нас чест, понеже сме ги дарувале писменост.”
Искрена национална гордост блика от статията „О ц е р к о в н о м и л и с л а в я н с к о м я з и к у” [11]. Авторът ѝ иска да прелее с нея тая гордост у своите съвременници. „Чадо болгарское! Ти ме питаш кой е славянский язик?” — пита патетично той и отговаря: „Славянският език е общ книжовен език на славяните. Но той е български език.”
Като Паисий, Априлов или Каравелов Джинот разпалва народното честолюбие, изтъквайки българщината на Кирил и Методий, създатели на първия славянски книжовен език: „Изобретиха го св. Кирил и Методий, Болгаре-Солуняне”.
Това, че е изобретен от българи, е аргумент за старобългарския характер на славянския език: „Днеска с големо благодарение можем всички Славяне да го наименуваме староболгарский. Колкото и да го русизираха славянския език русите, толко почувствуваха и староболгаризма.”
Кумирът на нашите възрожденци, Юрий Венелин, е призован да свидетелствува за тезата на автора. Венелин доказал „основнокритически” „да е славянският език сущий староболгарский”. Всички източни и южни славяни имат „квас” от „староболгарското наречие”.
Една от важните области на славистиката е издирването и издаването на старобългарски и изобщо старославянски паметници. В тая област Джинот е у нас основоположник. В 1853 г. е публикуван списък на 76 ръкописни книги, които Джинот притежавал. [12] В 1854 г. Джинот публикува съдържанието на голям
10. Цариградски вестник, г. 1852, бр. 92.
11. Цариградски вестник, г. 1852, бр. 69.
12. Цариградски вестник, г. III, бр. 142.
201
р ъ к о п и с е н с б о р н и к с ъ с с м е с е н о с ъ д ъ р ж а ни е. [13] На следващата година публикува съдържанието на „К н и г а , з о в а м а я В е р и г и ж и в и я и м и р с е й с у е т н и й” [14]. Следват ценни публикации на паметници: „Ж и т и е и ж и з н п р е п о д о б н ы е м а т е р е П е т к ы” [15], „С л ов о К и р и л а ф и л о с о ф а б ъ л г а р с к а г о” [16], „А р х и е п и с к о п и я О х р и д с к а. П о м я н и к ц а р е й, и к р а л е й г р е ч е с к и х и б о л г а р с к и х и с е р б с к и х” [17] и др.
Етнографските и географските занимания на Йордан Хаджиконстантинов Джинот имат за цел да разкрият българския характер на родния край. Джинот публикува ред статии, които са плод на тоя му патриотичен стремеж. Статиите „О б и ч а й в Д о л н о й М и с и и и л и З а п а д н о й Б о л г а р и и” [18] или „О б и ч а й с л а в я н с к и” [19] слагат акцента върху обичаите, които съхраняват народността. О п и с а н и е т о н а м а к е д о н с к и г р а д о в е съдържа наред със сведенията за българщината на описаните градове и бележки за тяхното пробуждане. В статиите „С т а т и с т и ч е с к о о п и с а н и е н а Д е б ъ р с к а р е к а в С т а р а Б ъ л г а р и я” [20], „С т а т и с т и ч е с к о о п и с а н и е н а В е л е ш к а о к о л и я, К р ъ с т ч о в а, О х р и д и Б и т о л я” [21], „С т а т и с т и ч е с к о о п и с а н и е, с п о м е н и к з а с е л а, н а з и в а е м и й М о р и е в о, П р и л е п с к о” [22] приложеният статистически метод цели да даде по-убедителна картина на истинския етнографски и географски облик на Македония.
Особено интересно е описанието на македонските градове. [23] С по няколко думи Джинот търси да ги охарактеризира, за да удари антинародни тенденции и да придвижи развитието. Ето как са характеризирани някои от тях:
„Скопие е град стар, велик и чудесен ... Скопаните са стари Болгаре, но като са се вселили между тях 10 къщи арбаногегогреци, променили нрави и гостолюбия болгарски...
13. Цариградски вестник, г. III, бр. 192.
14. Цариградски вестник, г. V, бр. 242.
15. Гласник Српског ученог друштва, 1856, кн. 8.
16. Български книжиц и, II, 1859. 1.
17. Цариградски вестник, г. 1859, бр. 420.
18. Цариградски вестник, г. 1852, бр. 94—96.
19. Цариградски вестник, г. 1852, бр. 102.
20. Цариградски вестник, г. 1859, бр. 412.
21. Цариградски вестник, г. 1859, бр. 422—423.
22. Цариградски вестник, г. 1859, бр. 458.
23. Цариградски вестник, г. 1854—1855. Скопие, бр. 200; Велес, бр. 204; Прилеп, бр. 205; Кратово, бр. 208; Битоля, бр. 210; Църна Гора Скопска, бр. 211; Любляно-Пеония (Тиквеш), бр. 214; Охрид и Преспа, бр. 218; Южна страна Скопянска, бр. 226; Скопски доказателства, бр. 240.
202
Велес е чудноват град с 8000 болгари, славяно-пеони, неучени, излишно горделиви, мечтателни, непостоянни, лъжливи... Във Велес съществува един епископ болгарин, кой преко обичай се гнуси от науката и до душа ся гнуси от учени человеци...
Прилеп е красив древноболгарски град... Прилепските болгари направиха едно велико и красно училище, но тако си стои пусто, защо славяните искат славянски учител, а цинцарите се опинят и искат гречески учител ... Щип е град болгарски и в церквите му се служи болгарски. Тиквеш има много богати села, всички населени с болгари...”
Джинот се е интересувал от философията и се е смятал за философ, както знаем от биографията му [24] и от приписка към името му в „Цариградски вестник”, в която е наречен „философ Скопски” [25]. В статиите, които наподобяват лирическа проза, той търси „Доброто, Правдата и Истината”. Тези статии съчетават нравоучение с патриотизъм. Възвишена нравствена личност според него е само патриотът, истинският българин е въплъщение на нравствеността.
Като а п о т е о з а н а б ъ л г а р и н а прозвучава неговата малка проза „ Б о г” от 1851 г. Това е изповед на патриота, какъвто може да излъчи само една пробуждаща се за нов живот нация. Потъпканото столетия родолюбиво чувство сега избликва неудържимо, угнетяваната нация заявява велегласно, че иска да живее и да се развива, унижавана и оскърбявана, тя се противопоставя горда и величествена спрямо онези, които са я презирали:
„...И ако ме пита некой, школски человек ли си или Болгарин? Аз полноответим Болгарин сам. Че не е честно на моето Славяно-Болгарство да творим зло и лукавство, прави Болгарин не лъже, незавидуе, не блудуе, за печена кокошка верата не разменуе. Болгарин е произведен от бог... болий, болший, вишний, величайший. По истина нема по-величествено от Болгарин. Болгарин чрезмерно ради, оре, сее, торгуе, войнствуе...
Ради това аз сам Болгарин и моето благородно Болгарство не ме допуща да не бидам добър, затова имам вера и надежда и любов у человечество и учителство... Болгарин е любител всякое добро, Болгарин е срамота да се отричува от своя род и язик...” [26]
24. Биографът му В. Кънчов разказва в посочените, „биографически бележки” в Български преглед, че обичал да води разговори на философски теми, особено в по-късните години на своя живот.
25. Към статията „Скопско училище неумрено”. Цариградски вестник, г. 1853, бр. 134.
26. Цариградски вестник, г. 1851, бр. 44.
203
В цитираната „лирическа проза” самоутвърждението на българската нация във възрожденската епоха достига своя връх. Но избликналият патриотичен порой е неудържим и Джинот продължава да му търси словесен израз. Само след няколко броя „Цариградски вестник” помества нова негова патриотична евокация.
Озаглавена е „С н о в и д е н и е и л и и с т и н н о с л о в и е” [27.] Най-напред тя съдържа изповедта, че вряка вечер авторът ѝ размислял „ради нашего Славяно-Болгарство”. За да даде израз на размислите си, извежда образа на патриарх Евтимий Търновски — той е неговото „сновидение” — и великият учител му вменява в дълг да пише „без човекоугодие” „за нашето Болгарство”. Лирическата евокация завършва с нова изповед — на любовта, която храни към българския народ: събуден гледа „многоочито”, „сладчайшее” „бракята мои болгари”.
Вариация на патриотичната изповед „Бог” се явява отново в „Цариградски вестник” в края на същата 1851 г. със заглавие „В е н е ц п е р в и й” [28]. Тук Джинот превръща изповедта в съвет: „Чадо болгарское, послушай совещанията мои, ищем право да тя совещам, и тако е право, щото не ни допуща нам на болгарите да твориме зло и крива вера...”
Както е известно, утвърждаването на българската нация се съпътствува от борба с гръцкото духовно робство. Джинот участвува дейно в тая борба. Израз на ненавистта му срещу фанариотските и великогръцките домогвания е неговата „Хронология”, отпечатана в „Цариградски вестник” през 1852 г. [29] Сбито и оригинално тук говори патриотът-просветител, отхвърлящ чуждия гнет и изповядващ болката си:
ХРОНОЛОГИЯ
От миробитие лета — 7360
От Христа лета — 1852
Откако е слепа Болгария лета — 1852?
Откако се отвориха училища в Болгария — 12
Откако не ни любат греците лета — 3505
Откако ни думат хондро-кефали лета — 613
Откако ни принудила слепотата гречески да учиме и во черквите гречески да служиме лета — 202
Откако умреле нашите владици и матрици има лета — 181
27. Цариградски вестник, г. 1851, бр. 51.
28. Цариградски вестник, г. 1851, бр. 63.
29. Цариградски вестник, г. 1852, бр. 92.
204
Откако ги храниме и облечуваме и им полниме кесиите на греческите гладници има лета — 291
Откак учителите болгарски како апостоли ги гонят от град в град има лета — 13
Йордан Хаджиконстантинов Джинот е автор на поетически произведения. Той публикува такива произведения — стихотворения и сценки („диалози”), значително преди другите изтъкнати поети от Македония — Григор Пърличев, Константин Миладинов и Райко Жинзифов. Още в самото начало на 50-те години в „Цариградски вестник” се появяват стихотворенията „Дионис Вакхо”, „Труд ми е името”, „Плач на Скопското училище многотрудное”, „Аврора”, „Басня” (в проза), сценките „Минерва и девет музи и Остримеч се разговарят ради изгубена Болгария” и „Разговор или прави человек”. [30] По-късно отпечатва още нещо: „Женитбата Ива от Меглена болгарска войвода в царствованието царя Шишмана”, „Река Вардар”. [31]
Поетическите произведения на Джинот са документ на една епоха, която прави усилия да завоюва онези ценности, които ред други европейски народи вече са завоювали. Те са документ и за усилията да се създаде нова форма за новите идеи. Но новата форма не може да бъде овладяна изведнъж. Вместо да даде полет на мисълта, тя я ограничава. Авторът не може да разгъне мислите си, които се препъват в стъпките, цезурата и римите. Стихотворство без поетически език и без ясно очертани поетически образи остава само едно добро намерение.
Колкото и да са мъчно приемливи като поезия, Джинотовите поетически произведения могат да бъдат дефинирани с категориите на литературното развитие. Те имат ясно просветителски характер. Две са отличителните им черти: дидактизъм и класицизъм.
Стихотворението „Д и о н и с В а к х о” съчетава двете черти. Звучи анакреонтично вдъхновение. Излиза напред класицистичният образ на бога на виното. Но същевременно се появява и просветителят, който се стреми към поучение, и отсича: „Пия-
30. Цариградски вестник, г. 1851, бр. 48, 53, 54, 64, г. 1852, бр. 68–70, 88, г. 1854, бр. 190.
31. Цариградски вестник, г. 1859, бр. 439; Македония, г. III, притурка от 29 април 1869.
205
ниците по-добре да умрат” В стихотворетието „Т р у д м и е и м е т о” владее просветителят-дидактик. Наистина, когато пред него застават три девойки — мъдростта, „Афродита безсрамна” и трудът, той пожелава и трите. Но скланя към труда. „Афродита безсрамна” остава само образ, навеян от литературния класицизъм. Поетът завършва съвсем в духа на своята учителска професия и на идеалите на нашето Възраждане — труд и учение:
Догде е ден, се трудим,
дечицата будим,
во наука, учение
и во просвещение.
Болгарски пилчння,
почтении дечиня . . .
Трудът ще нас научи
и ще вас обучи
блажено да ступате,
добро да творите.
„П л а ч н а С к о п с к о т о у ч и л и щ е м н о г о т р у д н о е” има за поетическа задача да изрази печалното състояние на едно училище, добрият учител на което е подложен на хули и гонения:
Децата им добро учих,
да писуват ги научих . . .
Право ли е да ме безчестят
и за нищо да ме гонят?
Авторът сам чувствува безсилието си да изрази в стихове чувствата и мислите, които го вълнуват, и прибягва накрая до прозаичен епиграф, за да се обясни с читателя, да го поучи със своя пример, със своето великодушие. Епиграфът гласи:
„Чадо болгарское Нека ти служи овая песня за пример добродетелний; щото и ти да терпиш като мене. Ето за всичко зло, що ми сотвориха, ще се трудим чрезмерно добро да творим...”
Просветителски е характерът и на „Басня”. В духа на народната приказка се разказва за двама денгубци-мързеливци, които не искали да работят и решили да се прехранват с лъжа. Осъществява се обаче тезата на поставеното пред разказа мото:
Кой без срама лаже,
бог ще го накаже.
„Басня” завършва с дълго поучение, каквото обичат да пишат просветителите. Поучението звучи твърде елементарно: „Ти сине болгарски, чувай се от лажите, а най-паче от денгубието и леността, защото тия ще те научат и да лажеш.”
206
Йордан Хаджиконстантинов — Джинот е един от първите автори в българската литература, които пишат и публикуват драматически произведения. Поменатите две негови сценки „M и н е р в а и д е в е т м у з и и О с т р и м е ч с е р а з г о в а р я т р а д и и з г у б е н а Б о л г а р и я” и „Р а з г о в о р и л и п р а в и ч е л о в е к” са публикувани още в 1851 г. [32] Една обява, отпечатана през 1853 г. в „Цариградски вестник” [33], оповестява, че Джинот е приготвил за печат драмите „Ф и а л С о к р а т о в”, „Д и о н и с и й т и р а н” и „Д а м о н и Ф и д и а с р а д и п р и я т е л с т в о”. Цитираната приписка към негова статия, която го нарича „Философ Скопски”, го нарича още „наш Тредиаковски” [34] и е също от 1853 г.
За съжаление, трите драми, посочени в обявата, чиито заглавия говорят не за „диалози”, каквито ни е завещала епохата, а за действителни драми, не са стигнали до нас. Тези заглавия обаче, както и отпечатаната сценка „Минерва и девет музи и Остримеч се разговарят ради изгубена Болгария” свидетелствуват не само за наличието на едно ранно драматическо творчество в нашата литература, което е останало почти неотбелязано от литературните историци, но и за едно течение в българската литературна история от епохата на Възраждането, което литературните историци също не са отбелязали — класицизма.
Класицизмът, както е известно, е поетическо изкуство, което цъфти в епохата на феодалния абсолютизъм, установен през XVII—XVIII век. Като свое поетическо изкуство го наследява и Просвещението, което се развива през XVIII и XVIII—XIX век. Ако у нас се развива Просвещение като исторически закономерен процес, трябва да търсим в нашата литература и известен класицизъм. Тук и там действително се появява класицистична образност, която води началото си още от Йоан Раич. Като напълно оформен класицист обаче можем да определим Йордан Хаджиконстантинов Джинот. Още съвременниците му го определят като такъв, его защо и го наричат с името на познатия руски класицист „наш Тредиаковски”.
Изтъкнахме класицизма на Джинотовите стихотворения. Той е засвидетелствуван обаче особено в драматическото творчество на писателя.
32. Цариградски вестник, г. А, 1851, бр. 48 и г. В, 1851, бр. 53—54.
33. Цариградски вестник, г. IV, 1853, бр. 150.
34. Епиграфът принадлежи на „цариградските учени” и гласи:
Философ Скопски —
Наш Тредяковски.
207
Сценката „M и н е р в а и д е в е т м у з и и О с т р и м е ч с е р а з г о в а р я т р а д и и з г у б е н а Б о л г а р и я” облича в класицистична одежда образа на възраждащата се България. Просвещенецът Джинот неведнъж осъжда своите съотечественици за тяхната изостаналост и ги призовава към напредък, към културен живот. В сценката той повежда разговор за „чадата Болгарини”, извежда на сцената и самата „Болгария”. Богинята на мъдростта Минерва (Атина) е тръгнала заедно с деветте музи и момчето Аполон да „венчае” Болгария и да „даруе” нейните чеда с дарове — „ум, разсудок и размишление”. На срещналия я Остримеч, който е българин, но вече просветен, тя разкрива своите намерения. Остримеч е скептик по отношение на просветата на своите съграждани. Очевидно сам има горчив опит от просветителските усилия, когато говори: „Аз сам болгарин, но ся мучам от моите бракя, защо не любат наука и просвещение, все си бичам да би негде нашел една корка хлеб на живим”. Разговорът между Минерва и Остримеч разкрива изостаналостта на българите. Те са „упорни” и „неохотливи” за Минервиния дар. Живеят в неслога и всеки ги „влече” за носа: „изгубен род и мързелив за доброто”. Такива са особено в „Долна Болгария”.
На сцената излиза самата България. Тя е „най-добрата земя”. Джинот очертава нейната територия: Тракия тучная, Подунавието болгарское с Татария, Романия, Македония и Албанское — от Черното море и Дунай река до Средиземното и Адриатическото море. Но тя е печална. „Нашла се е” „между зли нрави и други опаки обходи во сухо место”. Нейните българи „не седат” да учат. „Малку колку да пишат опаку ке принаучат, после ке се возвишат, ке се предадат во глупости и несовършени художества и живеят како миш во смрадливата рупа во стените и мислат, от слепотата да нема друго по-сладко.”
Минерва взема думата, за да я убеди да приеме нейните дарове и да я убеди да ги отнесе на своите българи. „Ако некят — говори тя, — има бог, който ке ги накаже како фараона. Защо кой народ наука неке и не люби, той род бога неке и не люби.” След това заповядва на музите да дадат своите науки и изкуства на България. Една по една те вършат това като съобщават коя каква е и колко дава.
Сценката „Минерва и девет музи и Остримеч разговарят ради изгубена Болгария” е най-сполучливото литературно произведение на Джинот. Тя е добре замислена и, може да се каже, добре изпълнена. Идеите на Просвещението — издигане културното и нравственото равнище на народа — и патриотичният порив за пробуждане на нацията са получили литературно-художествен израз. Класицистичните образи са намерили локализа-
208
ция на българска почва. Особен драматизъм, разбира се, не можем да търсим. Сам авторът разбира това и озаглавява произведението си не драма, а „Минерва и девет музи се разговарят ради изгубена Болгария”.
Както дава да се разбере биографският очерк на В. Кънчов, сценката е била представяна в училището, където Джинот е бил преподавател. Успехът ѝ е бил несъмнен: тя остава в паметта на населението. [35]
Ако трябва да определим Джинотовия класицизъм, то трябва да вземем под внимание онзи класицизъм, който е бил култивиран в Русия в т. нар. славяно-гречески школи през първата половина на XVIII век. И назоваването на Джинот „наш Тредяковски” има своето основание.
Втората сценка на Джинот, „Р а з г о в о р и л и п р а в и ч е л о в е к”, е интересна със своята демократична тенденция. Нейната цел е наистина поучението, но то е вложено в устата на селянин — въплъщение на народната нравствена чистота и мъдрост. Гражданите свеждат пред него глава и му целуват ръце.
Патриотичната училищна, обществена и книжовна дейност на Йордан Хаджиконстантинов Джинот не е могла да не извика реакция от страна на чорбаджиите, фанариотите и турските власти. Просветителството на възрожденеца, преследващо пробуждането на националното съзнание на българския народ, е трябвало да бъде заплатено с низа от страдания, които вреждат Джинот между мъчениците на възрожденското движение и освободителната борба. Преследването на Джинот започва рано. Когато през 40-те години, преди да стане учител в Скопие, обхожда Македония, за да я опознае и да подпомогне нейното развитие, дойранският владика го изгонва от Дойран с думите: „Аз виждам, че ти си дошъл тук да размиряш българите. Тая вечер да си отидеш почтено.” [36] Думите на владиката свидетелствуват за характера на пътуването на Джинот из Македония.
Своята патриотична дейност Джинот е развивал главно сред занаятчиите и дребните търговци, т. е. сред онзи слой, който е носел на плещите си Възраждането. С чорбаджиите е бил в постоянен конфликт. Те дълго не го назначават за учител във Велес, а в Скопие са пречели на неговата дейност, както се вижда от негови статии и от стихотворението „Плач на Скопското училище многотрудное”. Най-големи негове врагове обаче са били гръцките владици, които са се стре-
35. В. Кънчов, посочените „биографически бележки”, с. 91.
36. Срв. В. Кънчов, посочените „биографически бележки”, с. 88.
209
мели да задушат пробуждащото се българско национално съзнание.
Клеветен от гръцките владици, че размирявал населението, Джинот бива арестуван неведнъж от турските власти и влачен по различни затвори. При един обиск властите намират в дома му съчинения на вожда на българската революция Г. С. Раковски и го изпращат в 1860 г. на заточение в Айдин. Там прекарва две години; цариградските българи издействували освобождението му. От заточението Джинот се връща с едно око: другото му било избито от камшика на турско заптие.
Явно е, че просветителството на Джинот действително е представяло смела борба за правата на поробения народ. Не бива да се мисли, че борбата във възрожденската епоха е водена само с пушка в ръка и в Балкана. Апостолската дейност на мнозина от т. нар. просветители е била също борба. Джинот принадлежи на тая група просветители. Неговото пробудено национално съзнание прераства в неукротим патриотизъм, който не може да се примири с националната неправда в робската империя. Неговите патриотични изяви се доближават нерядко до патриотичните концепции на Г. С. Раковски, упоритостта му в борбата с гръцкото духовно робство получава от твърдостта на Неофит Возвели.
Всичко казано говори, че Йордан Хаджиконстантинов Джинот си има свое място в историята и литературата на Българското възраждане.
Ако го поставим във фокуса на обобщението, ще видим, че в неговия живот и дейност се събират в здрав възел най-важни линии на възрожденското ни развитие. Патриотичното въодушевление, което разпалва пръв Паисий Хилендарски и което е така нужно при формирането на българската нация през епохата, пламти с действително паисиевска жизненост в Джинотовия възрожденски образ. Заветът на Петър Берон, Васил Априлов и Неофит Рилски за изграждане на здраво българско училище намира верен осъществител в учителя и строителя на училището в Македония. Джинот е твърд и неустрашим воин в оная борба, която изтъква като свой безстрашен водач Неофит Возвели — черковно-националната. В сътрудника на „Цариградски вестник” има свой разпален радетел борбата на нашите възрожденци за книжовен език и правопис, тъй необходими при създаването на национален живот. Древната култура и литература на българския народ, оплодила културата и литературата на няколко други народа, привлича вниманието на Джинот, тъй както привлича вниманието на Раковски в стремежа му да обнови живота в нашата страна; Джинот се нарежда между предните представители на родната славистика. Кла-
210
сицизмът, макар и да не оставя значителни авторски имена и произведения в българската литература, има прояви и преди, и след „българския Тредиаковски”. Закономерна проява на Българското просвещение, той оставя следите си в стихотворните произведения на Димитър Попеки, Сичан Николов, Йордан Хаджиконстантинов Джинот, Григор Пърличев и др. Най-сетне началният етап в развитието на българската драматургия — етапът на училищните диалози — извежда Джинот до основоположника на българската драма Добри Войников, който започва своята дейност на драмописец с училищни диалози.
При очертаното положение несъмнено е, че историкът на Българското възраждане и българският литературен историк не могат да оставят делото на Йордан Хаджиконстантинов Джинот без внимание.