Люлка на старата и новата българска писменост

акад. Емил Георгиев

А. Прометеев огън за българите и славяните

3. Климент Охридски — строител на българската култура и държава

II. Негаснещо огнище на българската литература и култура

I

Наред с Преславското културно и книжовно средище Охридското културно и книжовно средище е родно място на българската култура, която се изгражда върху писмеността, на българската народностна черква, на българското училище и на българската литература. Тъй като българската писмена култура и литература лягат в основата на културата и литературата на почти цяла Източна Европа — на културата и литературата на Русия, Сърбия и Румъния, — Охридското културно и книжовно средище надхвърля по своето значение границите на средновековна България и представя просветно огнище от общославянски и европейски мащаб.

Както е известно, Охридската книжовна школа възниква в IX в., когато в стародавния Охрид и в прекрасната област при Охридското езеро се установяват Климент, Наум и други прогонени от Велика Моравия ученици и последователи на двамата славянски първоучители Кирил и Методий. Водени от Климент, тези смели и неуморни дейци отдават силите си, за да създадат в България и сред южните славяни недосъздаденото и разгромено във Велика Моравия епохално дело: славянска народна църква, славянско училище, славянска култура, изградена върху писмеността, славянска литература. Техните усилия се увенчават с пълен успех. Славянската църква издига куполите си незиблемо, славянското училище подготвя стотици и хиляди високо квалифицирани кадри на новата славянска култура, славянската култура, изградена върху писмеността, става съществена съставка и страна на битието на широките български и славянски слоеве, българо-славянската литература става основа на по-високия духовен живот на поколенията.

II

Историята на Охридската книжовна школа трябва да се започне с разгрома на Кирило-Методиевото дело във Велика Моравия, който довежда Климент и неговите сподвижници в България и после в Охридския край.

Методиевата болест и смърт в 885 г. извикват решително настъпление на враговете на славянската черква, училище и книжнина, които Кирил, Методий и техните ученици и последо-

54

ватели градят във Велика Моравия в продължение на повече от две десетилетия. Трябва най-напред да отбележим, че след войната на моравския княз Светополк с немците в 884 г. Светополк се помирява с тях в 884—885 г., което дава възможност на немското духовенство в Моравия да се разпространи и да засили своите позиции. Усилието на Методий да остави за свой наследник на моравския архиепископски престол своя най-виден ученик от западнославянски произход Горазд вбесява водача на немската партия Вихинг, когото Методий заради неговите злобни и безскрупулни действия срещу делото на славянската писменост и богослужение проклина заедно с привържениците му. [1] Между това на папския престол в Рим вече не стоял Йоан VIII, когото Методий успява да убеди в правотата на своето дело. Йоан VIII умира в 882 г. Неговото място заемат последователно Маринус (882—884), Адриан (884—885), Стефан V (885—891). Вихинг е можел да разчита на това, че някой от бързо сменящите се наследници на Йоан VIII ще вземе неговата страна. И отива в Рим, докато Методий още бил жив. Щастието му се усмихва, той успява да представи учението на Методий като „лъжливо”, да представи Методий не само като свой враг, но и като враг на римската черква. В лицето на току-що избрания папа Стефан V той намира свой съидейник, споделящ неговите реакционни възгледи, намира представителя на реакционната католическа черква, стремяща се да спре прогресивното развитие на Европа. Стефан V му поверява моравската черква и отхвърля „лъжливото учение” на Методий, като забранява и славянското богослужение. Папата се противопоставя и на Методиевия завет Горазд да заеме моравския архиепископски престол. С това започва разгромът на Кирило-Методиевото дело в Моравия.

Папските нареждания се съдържат в два паметника — в едно писмо до Светополк, стигнало до нас в по-късен препис [2] и в едно писмено наставление, предадено от отправените в Моравия папски легати, които получили задачата да приобщят моравската черква към Рим. [3] Между това Методий умира и враговете на славянското богослужение и писменост в Моравия,

1. За това съобщава Климентовото пространно житие: „. . . Вихинг, който беше пиян от ереста и можеше да опие и другите и който поради това беше предаден от Методий на сатаната с проклятие заедно с буйствуващата му паплач. . .” — Вж. Теофилакт, Климент Охридски, изд. Ал. Милев, София, 1955, с. 50 и сл.

2. Stephanus episcopus, servus servorum dei, Zventopolko regi Sclavorum, изд. . A. T. Балaн, Кирил и Методий, II, София, 1934, с. 226—230.

3. Commonitorium Dominico episcopo, Johanni et Stephano (presbyteri-diaconis, euntibus ad Sclavos (Scalituos) — Изд. у А. Т. Балан, пак там, с. 225—226.

55

които не смеели да излязат открито срещу него, докато той бил жив, атакуват неговото дело и неговите ученици.

Борбата се развихря около учението за произхода на св. дух, за догмата за св. троица. Враговете на Кирило-Методиевото дело клеветят Методиевите ученици пред Светополк, че замисляли нововъведения и че щели да въстанат против него. Те явно са сочели връзките на Методий и неговите ученици с широките народни слоеве. Разтревожен от клеветите и надумванията на немско-латинските духовници, Светополк, равнодушен към църковните работи изобщо, не остава равнодушен към споровете и борбите между моравското духовенство. Той взема страната на немско-латинските духовници. Тъй като те все пак чувствуват, че Светополк таи в себе си зачитане и страхопочитание към благородните, готови на подвиг и жертва Методиеви ученици, издебват неговото отсъствие и започват унищожителна кампания срещу тях. В тази кампания се опират на завършека на писмото на Стефан V, който предписва да се изхвърлят из недрата на църквата като сеячи на плевел онези, които не се подчиняват на нареждането му, да се обуздаят със сила; и се изгонят из пределите на страната, за да не зарази болната овца цялото стадо. [4]

Трябва да отбележим, че когато умира, Методий оставя доста голям брой ученици и последователи: около 200 черковни служители само — свещеници, дякони и поддякони, между които са били видните славянски просветители Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Лавренти или Сава. Затваряни в тъмница, измъчвани и продавани в робство, Методиевите ученици и последователи не могли повече да продължават своята дейност в Моравия. Онези от тях, които били прогонени или могли да избягат, потърсили други славянски земи за нова дейност.

Бъдещите създатели на Охридското културно средище Климент и Наум били оковани във вериги и хвърлени в тъмница. Като се страхували да не бъдат освободени — било от народа, или от Светополк, — хората на победилия Вихинг ги извеждат от тъмницата и след като свирепо ги измъчват, предават ги на войници немци, за да ги прогонят надалеч. Войниците ги измъчват също тъй безчовечно, гаврят се с тях, ограбват им дрехите и голи ги изоставят далече от града. Измъчени, гладни и голи, те се отправят към България. Климентовият житиеписец

4. „Contumaces autem et inobedientes, contencioni et scandalo insistentes, post primam et secundam admonicionem si se minime correxerit, quasi zizaniorum seminatores ab aecclesie gremio abiici sancimus, et ne una ovis morvida totum gregem contaminet nostro vigore refrenari et a vestris finibus procul excludi precipimus.” — Пос. изд., с. 230.

56

подчертава голямата им вяра и надежда, че България ще ги приеме добре. Цитирахме вече думите му. [5]

И не се излъгват. В България биват приети най-радушно. Пристигнали в Бялград, тогава пограничен български град, веднага биват изпратени в българската столица — на Борис, който търсел славянски просветни дейци, духовници, учители и книжовници. И житиеписецът съобщава, че князът ги посрещнал с почит и топли грижи: „Когато пристигнали при Борис, те били приети с почит и както трябвало да бъдат приети почтени във всяко отношение и уважавани мъже и били разпитани за случилото се с тях. Те разказали всичко отначало докрай, без да пропуснат нещо. След като князът изслушал това, той много благодарил на бога, че му е изпратил такива служители като благодетели на България и че ѝ е подарил за учители и устроители на вярата не случайни лица, а изповедници и мъченици.” [6]

Климент и Наум се включват веднага в културното строителство, настъпило при Борис в нова фаза. Преценявайки възможностите, които се откриват пред него с идването на двамата просветени мъже, Борис стига до мисълта да създаде два културни центъра в държавата си: един в Преслав и един в Охрид. Той задържа Наум в Преслав, а Климент, който пожелал да се завърне в родния си край, натоварва със задачата да организира Охридското културно средище.

III

Кога точно се отправя Климент за Македония, за да постави там началото на Охридското културно и книжовно средище? По тоя въпрос мненията на изследователите се разделят. П. Йос. Шафарик мисли, че Климент бил назначен за учител в Македонския край „няколко години подир идването си в България”. [7] Според Ягич преследването на славянското богослужение в Моравия не започнало веднага след смъртта на Методий, а около 1—2 години по-късно. [8] Тогава и Климент минава в България, където скоро се настанява в Македония. [9] Н. Л. Туницки

5. Сравни оригинала:

— Пос. изд., с. 64

6. Пoc. изд., с. 68—69.

7. П. Й. Шафарик, Расцвет славянской письменности в Болгарии, Чтения в обществе истории и древностей российских, 1848, № 7, с. 45.

8. V. Jagić, Entstehungsgeschichte der kircherislavischen Sprache, 1913, с. 96.

9.  Годината 886 обаче му се вижда рано („Das ist mir etwas zu früh”). —  Пак там, с. 112 сл.

57

смята, че събитията са протекли бързо („под стремителния напор на враговете на славянството”). Пребиваването на Климент в двора на Борис било краткосрочно. [10] Според В. Н. Златарски Климент се отправя за Македония в 886 г. [11]

Не можем да се съгласим с Ягич, че преследването на славянското богослужение в Моравия е започнало 1—2 години след Методиевата смърт. От писмото на папа Стефан V до Светополк става явно, че то придобива решителен характер още в последните часове на Методий. При това събитията протичат бързо.

За разгрома на славянската църква и писменост в Моравия скоро след Методиевата смърт свидетелствуват и други положения. Така продадените във Венеция и откупени от византийски сановник Методиеви ученици биват отведени в Цариград още докато е бил жив император Василий, който умира в 886 г. Трябва да смятаме, че и Климент е дошъл в България не по-късно от това време.

Само донякъде можем да се съгласим с Ягич и Златарски, които приемат, че хронологията на настаняването на Климент в България и по-точно в Македония в Климентовото пространно житие е твърде „неопределена и тъмна”. Ягич дори е склонен да предостави решението на въпроса на щастливеца, който ще открие някакъв нов източник. [12] До подобно мнение би могло да се стигне, ако се излезе дословно от текста на житието, според чиято XIX глава осмата година от учителствуването на Климент била последната от живота на „божия слуга Михаил—Борис”, „почитания княз на България”. Изчислението в случая би ни отвело до заключението, че Климент отива в Македония в края на века, защото от приписката на черноризец Тодор Досков знаем, че Борис умира в 907 г. Това — можем да кажем смело — е невероятно. Къде е бил Климент до това време? Видяхме, че той напуща Моравия скоро след смъртта на Методий. Невъзможно е той да е останал повече от десетилетие в Преслав и житието да отмине един тъй дълъг период от живота му с пълно мълчание. Паметниците сочат, че Климент отива в Македония, докато Борис е бил владетел на България, а известно е, че в 888 г. той се отказва от престола в полза на сина си Владимир, след когото български владетел става Симеон.

Ако се взрем по-внимателно в текста на XIX глава на житието, която посочва времето, докогато Климент е бил учител

10. Н. Л. Туницкий, Св. Климент, епископ словенский, Сергиев Посад, 1913, с. 154 сл.

11. Бележка на В. Н. Златарски у V. Jagić, Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache, с. 113 сл.

12. V. Jagić, Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache, с. 112—113.

58

(Борис назначава Климент за учител в Охридския край) и откогато става епископ (Климент е бил назначен за епископ от Симеон), лесно ще забележим, че житиеписецът очертава епохата, в която Симеон заема българския престол, т. е. 893 г. Той съобщава правилно реда на князете от това време, родствените им отношения, времето на управлението на Владимир — 4 години, значението на Симеон за тогавашното развитие в България. Допуща обаче една по-значителна неточност, която е лесно обяснима. Понеже иде нов княз на престола, Владимир, той смята, че Борис е умрял; той съвсем няма пред вид 907 г. като осма година от учителствуването на Климент, а последната година от царуването на Борис. Същата неточност поради същата причина се повтаря и когато българския престол заема Симеон: „Наследил” княжеската власт неговият син Владимир, който управлявал 4 години и умрял.” Освен това в хронологията, която дава, се поставят в едно и също време краят на Борисовото царуване и началото на Симеоновото царуване с осмата година от учителствуването на Климент. Но това не е съвсем исторически невярно, тъй като трябва да се предположи, че след свалянето на Владимир от престола Борис ще е взел за известно време държавната власт в свои ръце.

Ако всичко казано се отнесе към 893 г. и житиеписецът има пред вид тъкмо това време, докато Климент учителствува и когато става епископ, хронологията на житието не може да бъде окачествена като напълно забъркана: извадим ли от посочената година 7 години учителствуване на Климент, ще се окаже, че Климент е заел учителското си място в Македония още в 886 г., т. е. немного след идването си в България, което можем да заключим от XVI—XVII глава на житието.

Към същата 886 г. като начало на Климентовото учителствуване в Македония води и хронологията, която се очертава от първото Наумово житие. Известно е, че Наум заема учителското място на Климент, когато последният става епископ. Наумовото житие говори, че Наум учителствувал на мястото на Климент. 7 години, след което се простил с учителството и отишъл в манастира си, където прекарал 10 години — до края на живота си. [13] Тъй като умира в. 910, в манастира е отишъл в 900 г.

13.

— Изд. Йорд. Иванов, Български старини из Македония, София, 1931, вж. с. 306.

59

Като извадим от 900 г. 7-те му години учителствуване, оказва се, че Наум заема Климентовото учителско място в 893 г.

И така, Климент отива в Македония в 886 г. В 893 г., когато той става епископ, в Охридския край пристига и Наум, който се включва дейно в просветителската и книжовна работа, започната от Климент.

IV

Къде е било средището или по-добре къде са били средищата на новата културна дейност на двамата бележити дейци?

Климент, а подир това и Наум са развили дейност в градове и манастири на Македония. Естествено отначало средищата на културната дейност са били там, където са се намирали те, докато Климент не съгражда специален манастир, наречен от житиеписеца негов „собствен манастир”, като център на просветната си и книжовна дейност.

Областта, в която Климент става учител, е очертана с доста местни названия от житиеписеца: Климент бил назначен за учител на областта Кутмичевица, която Борис отделил от по-голяма област — Котокий; Климент получил от Борис три къщи в Девол; той получил още места за почивка около Охрид и Главиница.

Къде са се намирали назованите области и селища?

Названието Котокий не е познато по други източници, а в по-късно време, както и днес, не съществува нито област, нито селище, които да го носят. Изглежда с това название преславските управници са означавали земите в Югозападна България и преди всичко в Македония, които все още са били нови за българската държава. Отсъствието на подобно местно название в Македония говори, че то е било означение главно с административен характер. Прабългарският характер на тая административна единица ни се налага особено ако приемем, че начело на нея е стоял прабългарски болярин Курт съгласно четенето на съответния пасаж в житието от Златарски. [14]

Котокий е бил голяма административна единица и това е още едно основание да не търсим названието като местно название по картите. Че е бил голяма административна единица, личи от следното положение.

14. Прабългарският характер на областта не означава, че названието Котокий е непременно прабългарско, както мисли още Шафарик. То би могло да бъде и гръцко или дори славянско, срв. Н. Л. Туницкий, Св. Климент, епископ словенский, с. 183 сл.

60

Борис отделил от Котокий само една част за учителска област на Климент — Кутмичевица, която, както дава да се разбере житието, е била твърде обширна. Не е могла да не бъде твърде обширна, защото Климент разпределя в нея своите 3500 ученици по 300 души в епархия, т. е. Кутмичевица е обхващала 10—12 епархии. Самите епархии не са могли да бъдат малки, щом като всяка от тях е получила по 300 души свещеници, дякони и учители. [15]

Областта Котокий вероятно е обхващала цяла Югозападна България — пространството от Рила и Осогово до Адриатическото прибрежие, т. е. цяла Македония и част от Албания. [16] Названието ако е било прабългарско, може би е означавало Новите земи или Долната земя. Подобно значение търси за него Туницки, когато го извежда от гръцки. [17]

По-друг характер има названието Кутмичевица, което също не е засвидетелствувано в други паметници. То е явно славянско название. Родее се с названия в Македония като Бистрица, Струмица, Брегалница и т. под.

И названието Кутмичевица е било административно название. Селище с такова название няма.

Видяхме, че Кутмичевица е била една твърде обширна област. От поменатите в паметниците — Климентовите и Наумовите жития — селища, в които са развили дейност Климент и Наум като учители, трябва да се заключи, че е обхващала Югозападна Македония с част от днешна Албания, като е навлизала и в пределите на днешна Северна Гърция.

Второто Наумово житие определя земите, в които Климент и Наум се настаняват като учители, като „илирийски”и „лихнидски” (т. е. охридски): „Наум и Климент дойдоха в илирийските и лихнидските страни”. [18]

За да получи, и то от княза, три разкошни къщи в Девол, очевидно тоя град е бил определен за център на Климентовата

15. Обширността на областта Кутмичевица посочи още Г. Баласчев, Климент, епископ словенский и службата му по стар словенски превод, София, 1898, с. XXII. Изброявайки обаче епархиите, в които е работил Климент, Баласчев не държи сметка за областите („епархиите”), които са влизали в територията на тогавашна България.

16. Срв. и В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, I 2, София, 1927, с 227 сл., който отъждествява областта Котокий с означената в Дюканжевия списък на българските архиепископи, „трета част на българското царство”.

17. Н. Л. Туницкий, Св. Климент, епископ словенский, с. 184, бележка под текст.

18.

— Изд Йорд. Иванов, Български старини из Македония, вж. с. 313.

61

дейност. Градът ce е намирал на едноименната река, която протича южно от Охридското и Преспанското езеро по посока на Адриатическо море, в което се влива, но местонахождението му трябва да се уточни между другото поради това, че е търсен върху една по-широка територия. [19] Можем да кажем по-уверено, че се е намирал на река Девол сравнително по-близо до Охридското езеро, за което свидетелствува цитираното второ Наумово житие. Според това житие манастирът на Наум, изграден на брега на Охридското езеро, е бил в Деволско. След като отбелязва, че Наум и Климент дошли в илирийските и лихнидски страни, житиеписецът продължава: „... и в Деволския Ливан, при края на езерото на Охридския град, в междуречието, Наум съгражда голяма обител и храм на чиноначалника архангел Михаил и на всички сили небесни...” [20]

На река Девол на юг от Охридското езеро се намират градче и развалини на град — недалече едни от други, назовани Мали-Девол и Стари-Девол. [21] По-вероятно е къщите на Климент да са се намирали в Стари-Девол, т. е. в града, който днес лежи в развалини. [22]

В Кутмичевица са се намирали и местата за почивка, които Борис подарил на Климент и които са лежали около Охрид и Главиница. Старинният Охрид пази много спомени за Климент,  дейността на Климент тук е оставила многобройни следи. „Мястото за почивка” при Охрид, което Климент е получил от Борис, се е намирало на брега на красивото Охридско езеро, недалеч от града. На същото място Климент съгражда манастир.

Местоположението на Главиница, наричана в паметниците и с гръцкото съответствие Кефалония, буди спорове. С това название в Македония има повече селища. [23] Главиница на Климент трябва да търсим в най-югозападния ъгъл на тогавашна България — в днешна Южна Албания. Следа за местонахождението

19.  Срв. V. Jagić, Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache, с. 111 сл.

20.

— Пос. изд., пос. място.

21. Срв. Е. Голубинский, Краткий очерк историй православных церквей: болгарской, сербской, румынской или молдовалашской, Москва, 1871, с. 59, и Н. Л. Туницкий, Св. Климент, епископ словенский, с. 177 сл.

22. Срв. и В. Н. 3латарски, Де се е намирал гр. Девол, Известия на Историческото дружество, V, 1922, с. 40 и сл.

23. Още В. Григорович посочи три такива селища. — Изыскания о славянских апостолах, произведенные в странах Европейской Турции, Журнал Министерства народного просвещения, 1847, ч. LIII, с. 26; Очерк путешествия по Европейской Турции, 2 изд., Москва, 1877, с. 104; срв. Ал. Милев, Бележки към изданието на Климентовото житие, с. 96.

62

и можем да открием в Краткото Климентово житие, написано от Димитър Хоматиан, където се говори, че в нея (в житието е наречена освен Главиница и Кефалония) се намирали каменни стълпове, на които били издълбани слова, разказващи за присъединението на народа към Христа. [24] Такъв стълб бе открит при с. Балши, на около 25 км югозападно от гр. Берат. Надписът, издълбан на гръцки език и отбелязващ покръстването на България, ще е бил пограничен стълп, който оповестява, че отсам границата живее християнски народ. Откритият каменен стълп не е бил пренесен някъде отдалеч. Очевидно наблизо трябва да търсим и мястото, където е бил поставен, т. е. в житието става дума за близката до Балши Главиница, за Главиница в Южна Албания, която по времето на Хоматиан още е пазела спомена за Климент.

Изобщо Кутмичевица е обхващала онези земи от Македония, които са били включени в България при Пресиян и Борис, укрепени като български земи с договора от 864 г. Тая област представя югозападния ъгъл на тогавашна България с градовете Битоля, Корча и Костур, стигала е до околностите на Берат и Елбасан, включвала е още Преспанско, Прилепско, Дебърско, Велешко. Докато югозападната ѝ граница е била определена с договора от 864 г., северозападната ѝ граница мъчно може да се определи. Част от тая област навярно е влизала някога, преди да бъде включена в България, в „славянското княжество”, на което, както съобщава житиеписецът, Методий е бил управител. Произхождащ от тези земи и провел младите си години в тях, Климент решава да отдаде остатъка от силите си за тяхното просвещение, за тяхното всестранно издигане.

Когато Климент става епископ, центровете на неговата дейност, а с това м центровете на школата, която е оглавявал, се разширяват и отчасти преместват. Както съобщава житиеписецът, той бил назначен за епископ на Дрембица или Велица — оттук титулуването му епископ Велички. [25]

Означената в житието епископска област на Климент не се е запазила като черковно-административна област в по-късни времена и днес е мъчно да се определи къде точно се е намирала и кои селища е обхващала. Изследователите обаче от времето на Шафарик упорито я търсят. Изхождат от поменатите в житието названия Велица и Дрембица. Шафарик свързва названието Велица с названието на река в Македония. Опитът на Марин Дринов да обясни названието Велица и титула на Климент „Велички” като отглас от дейността му във Велика Мора-

24. Вж. по-нататък в нашата работа.

25. Климентовото пространно житие, пос. изд., с. 74 и сл.

63

вия и съкращение на названието „Велика Моравия” във „Велика” [26] трябва да се смята за неуспешен: текстът на житието ясно посочва област в България. Остава да се върнем към местните названия в Македония.

Необходимо е тук да изключим четенето на означението като Белица [27] и назоваването на Климент „Белички” [28]. Най-стари славянски паметници наричат Климент епископ Велички : Климентовото слово за Йоан Кръстител носи наслова

Асемановият календар отбелязва: и др. [29]

Г. Баласчев предположи, че епископската област на Климент е получила названието си от названието на река Велика, която преминава през Кичевското поле и се влива във Вардар (в долното си течение днес носи името Треска); от друга страна Баласчев свързва Дрембица с местността Дебърца, намираща се северно от Охрид, до Кичевско. [30] Мнението на Баласчев за названието на Климентовата епископска област приеха историци и славяноведи, между които и В. Ягич. [31] Това мнение търпи обаче сериозно възражение. В гл. XXIV на Климентовото пространно житие се казва, че Климент „се връщал от Велица в Охрид”. Очевидно според житиеписеца Велица е селище, каквото е бил и Охрид: Климент се връщал в Охрид, след като е прекарал известно време във Велица. Но ако Велица е била селище, Климент е получил прозвището си „Велички” от него, а не от име на река.

Мъчно можем да се съгласим с Туницки, че епископската област на Климент се е намирала някъде далече от Охрид. [32] Срещу такова мнение говори Климентовата традиция в Охрид. На второ място, като епископ Климент продължава започнатото в Охрид черковно строителство. Дори манастира си в Охрид довършва като велички епископ. Твърдението на Туницки, че Климент рядко посещавал Охрид, не отговаря на текста на житието. Тъкмо обратно. От XXIV глава на житието личи, че Климент е живеел постоянно в Охрид, защото се е „връщал” в Охрид,

26. М. Дринов, Новый церковнославянский памятник с упоминанием о славянских первоучителях, Журнал Министерства народного просвещения, 1885, ч. CCXXXVIII, с. 191 сл.

27. Това четене предложи историкът на черквата Е. Голубинский, а у нас се опита да го обоснове проф. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове,  2, с. 272 сл.

28. Срв. В. Сл. Киселков. Св. Климент Охридски, София, 1941. с. 38 сл.

29. Срв. Г. Баласчев, Климент епископ словенски, с. XXIII сл.

30. Г. Баласчев. пос. съч., с. XXIV сл.

31. V. Jagić, Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache, с. 115.

32. H. Л. Туницкий, Св. Климент, епископ словенский, с. 191 сл.

64

когато за известно воеме „се е отдалечавал” във Велица: „Климент се връщал от Белица в Охрид както за да види дали жителите на страната са силни духом и дали се опират на страха от бога като на някакъв жезъл, така също и за да остане на спокойствие в общение с бога в манастира си, чиято красота обичал и за която тъгувал, когато се отдалечавал някъде другаде.” [33]

Явно е, че Климентовата епископска област е включвала Охрид. Но къде по-точно се е намирала тя? В Девол и Деволско е останал Наум, техните названия не се поменават вече в житието, вече не са били центрове на Климентовата дейност. Но несъмнено са влизали в епископската област на първия български епископ от славянски род. На север тая област е стигала до Дебърско и горното течение на река Велика. На изток е включвала Ресенско и Преспанско. Основание да включим тези краища в нея ни дава съобщението на житието, че Климент пренесъл от Гърция облагородени дръвчета, каквито и до днес виреят в тях. На изток е обхващала още Битолско и Прилепско, където според В. Н. Златарски се е намирал един от центровете на областта. Смятам, достигала е и до Струмица, стария Тивериопол, важен център в Македония през Средновековието. [34] Ще е стигала и до Вардар по посока на Велес. [35] Като се има пред вид, че Симеон още не ще е разполагал с много епископи, може да се приеме, че епископската област на Климент е била доста обширна.

В пределите на така очертаната област са се намирали двете епископски седалища на Климент: по-малкото — Дрембица и по-голямото — Велица. Дрембица можем да търсим в Дебърца, както предположи Баласчев,  но също и в крепостта Дебрица при днешното село Дебреще или Дебрище на северозапад от Прилеп, както мисли Златарски. [36] Мнението на Златарски ни изглежда по-вероятно. Велица е била по-голямо селище: възможно е да се е намирала в басейна на р. Велика, която според Баласчев е дала названието на Климентовата епископска област, но можем да я търсим и другаде някъде — чак в Струмишко, където се намират старинни манастири и черкви, между които и известният в средновековието Велюшки манастир с черква. [37]

33. Теофилакт, Житие на Климент Охридски, с. 78 сл.

34. Съставителят на каталога , издаден от Дюканж, отъждествява Дрембица с Тивериопол.

35. Срв. Ив. Снегаров, По въпроса за епархията на Климент Охридски, Известия на Института за история, X, 1962, с. 205 сл.

36. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, I 2, с. 272.

37. Вж. Л. Милетич, Струмишките манастирски черкви при с. Водоча и с. Велюса, Македонски преглед, II, 1926, 2, с. 35 сл.

65

Където и да се е намирала епископската му област, главната си дейност като епископ и особено като книжовник и черковен строител Климент е развил в Охрид. За това свидетелствува особено Краткото му житие: „Повече прекарваше в илирийския град Лихнидон, метрополия на околните градове, който сега се нарича на мизийски език Охрид . .” [38]

Охридската книжовна школа се е нуждаела от свой център, където да бъдат събрани усилията на предните ѝ представители и откъдето да се дирижира новата култура в цялата обширна област. Още приживе на Борис и „преди още да бил приел изцяло Величката епископия” [39], Климент започва да гради в Охрид манастир. Тоя манастир неговият строител посвещава на същия светец, на когото е бил посветен и построеният от княз Борис преславски манастир — св. Пантелеймон. Преславският манастир „Св. Пантелеймон” е събрал усилията на книжовниците и просветните дейци от Преславската книжовна школа. Изглежда и манастирът в Охрид е бил изграден по желанието и плана на Борис, който е искал да създаде в Охрид втори център на новата християнска и славянска култура, подобен на Преслав с неговата Преславска книжовна школа.

Изграденият от Климент манастир, изглежда, обаче става скоро тесен за предприетата в голям мащаб черковна, просветна и книжовна дейност. Налага се да бъде изграден втори манастир и такъв изгражда Наум. Както съобщават Наумовите жития, Наум го съгражда в 905 г. „на изхода на Бялото езеро (т. е. Охридското езеро) с черква, посветена на светите архангели” [40]. Средствата за изграждането на манастира Наум получил от българските князе Борис и Симеон. Житиеписецът известява изрично за това: „Съгради голяма обител и храм. . . със средства и по повелението на благочестивия български цар Михаил-Борис и сина му цар Симеон.” [41] За дадената му от българските князе помощ свидетелствува и фактът, че черквата е била посветена на Арахангел Михаил, чието име Борис приема като християнско име. Можем да отбележим още, че образът на Борис-Михаил, изрисуван като черковен ктитор, е запазен до ново време в старинните фрески на манастирската черква. [42]

38. Йорд. Иванов, Български старини из Македония, с. 318.

39. Климентовото пространно житие. пос. изд., с. 76 сл.

40. Първото Наумово житие, изд. Йордан Иванов, Български старини из Македония, вж. с. 306.

41. Второто Наумово житие, пос. изд., с. 313

42. Срв. Л. Mилетич, Към фреските на манастира Св. Наум, Македонски преглед, I, 1925, 3, с. 31 сл.

66

V

Разбира се, установяването и дейността на Климент, Наум и техните сподвижници в Охрид и Охридско не са никаква случайност. Те са резултат от назрели обществени условия. Напразно някои съвременни автори се опитват да убеждават себе си и други, където се намерят, че развитието на Охридската книжовна школа може да се разглежда извън такива условия, в едно празно пространство. [43]

Охридската книжовна школа е школа на средновековната бьлгарска държава. Без обществените условия, каквито по това време на Балканския полуостров се развиват извън Византия само в българската държава — едно предшествуващо развитие на държавата, на народността, на християнската и писмената култура, — Охридската книжовна школа би била немислима.

Условията, в които възниква Охридската книжовна школа, се характеризират с революционни промени в държавния и изобщо в обшествено-историческия живот на българския народ. Буржоазните историци изтъкваха като най-важно събитие на епохата християнизирането на България от княз Борис в 865 г. Като имаме пред вид прогресивния характер на християнизирането на българската държава, и ние не подценяваме това събитие. Но приемането на християнството за държавна религия е само една, макар и важна, страна на промените с историческо значение, навлезли в решителна фаза в българската държана през втората половина на IX век. Актът за приемането на християнството като държавна религия съпътствува победата на феодализма в българските земи, която става явна, като се вземе под внимание решителното разгромяване на фрондата на родовите боляри. Както е известно, в навечерието на създаването на Охридската книжовна школа княз Борис унищожава прабългарското родово болярство. Огромно значение за по-нататъшното развитие на българската държава и на населението, свързано с нея, има и нейното славянизиране, при което възниква българската народност от сливането на прабългарите със славяните. Славянизирането на българската държава следва разгрома на прабългарското родово болярство — Борис го разгромява с помощта на славяните, славяни заемат в държавния апарат мястото на прабългарите. Най-сетне очертаният период от развитието на българския народ е известен като „златен век” на българската култура. Славянизирането на българската държава прави възможно процъфтяването на славянската култура

43. Вж. статията на Бл. Конески Охридската книжовна школа, която има издания в Скопие, Бялград и Загреб (в Македонски збор, в Српска књижевна задруга, в Slovo и др.)

67

в нея — двете книжовни школи в България са славянски книжовни школи.

В цялото набелязано развитие не можем да не видим важен момент в историческото битие на българския народ. Тоя момент, включващ и разцвет на българската славянска култура, не се определя от някакво изключително стечение на обстоятелствата. Той представя закономерна степен в историческото развитие на един народ.

Както е известно, Фр. Енгелс определя епохата на преход от феодализма в капитализма като епоха на „най-велик прогресивен преврат”. [44] Подобен преход се извършва и в българските земи: българският народ преминава от дофеодалната формация във феодалната, т. е. от една по-ниска форма на живот в една по-висока. Тоя преход, при който се рушат старите форми на живот и се създават нови, също трябва да бъде определен като „велик прогресивен преврат”. И както епохата на Ренесанса представя „златен век” на европейската културна история, така и епохата, когато възникват цветущите български книжовни школи, Преславската и Охридската, представя „златен век” в историята на българската култура.

Очевидно Охридското културно и книжовно средище е закономерна поява в развитието на българския народ и на българската култура. Тезата за небългарския ѝ характер сече корените, които я подхранват, стълповете, на които се крепи.

VI

Охридското  културно и книжовно средище е дело на политическа мъдрост и далновидност. Основите му полага княз Борис, то процъфтява при неговия наследник Симеон.

Борис е уреждал българската държава със замах и твърда ръка. Пръв от българските владетели той разбира значението на християнизирането на средновековната държава и скъсва с езичеството. Не се изплашва от отпора на родовите боляри и смазва своите дотогавашни сподвижници, като дори се разправя жестоко и със собствения си син Владимир. Той славянизира българската държава, като издига на ръководните места на държавата славяни. Ценял е високо писмеността, разбрал е значението на писмеността на роден език и ѝ е дал зелена улица към своята държава. Двете славянски книжовни школи в България са негово дело.

В описанието, което Теофилакт Охридски дава на създаването на Охридската книжовна школа в Климентовото простран-

44. Фр. Енгелс, Диалектика на природата, София, 1950, с. 26.

68

но житие, намира отражение цялата държавническа мъдрост на българския владетел.

Княз Борис решава да използува Климент, който, както личи по всичко, е пожелал да се завърне в родния си край (като най-виден Методиев ученик той е можел да заеме ръководен лост в столицата на българската държава), за да укрепи за държавата си една отдалечена от българската столица област с новата си християнска, прославянска и културна политика. Той назначава в тая област Климент за учител. [45] Това, че не го назначава за свещеник (Климент е имал свещенически чин), а за учител, говори за държавническа мисъл, която поставя просветата на народа и държавата по-горе от черковните поучения и песнопения. Не като свещеник — служител на черквата в тесния смисъл на думата, а като учител и книжовник Климент е можел да положи основите на онази култура, която е била нужна на българския народ и славянството в дадения исторически момент.

Грижите на Борис за преуспяването на Климентовото дело в Охридския край са явни от щедростта, която проявил към бележития културен деец. Назначавайки го за учител, той нарежда — според житиеписеца — жителите на областта да го приемат почтително и да му дадат всичко, което му е било нужно за неговия живот и дейност. Сам му подарява три къщи в Девол, които се отличавали с разкош и принадлежали на комитски род. Подарява му — както вече знаем — и места за почивка при Охрид и Главиница.

Поставяйки задачи пред Климент в един отдалечен край на своята държава, Борис се погрижва най-напред да уреди тоя край. Както знаем, той отделя областта Кутмичевица от една по-голяма област Котокий и ѝ назначава нов управител — Домета. В какво се състои по-точно уреждането на областта, в която Климент бил назначен от българския княз за учител?

Данните говорят преди всичко за създаването на една нова административна единица. Създаването на тая нова административна единица има своя паралел в Източна България, където Борис изгражда Преслав като нов център, в който започва да вирее по-друг обществен и културен живот от тоя, който е виреел в старите центрове — Плиска и Мадара. Управителят, който бива сменен, носи според четенето на проф. В. Н. Златарски прабългарското име Курт. [46] Новият управител, назначен от

45. Теофилакт, Климент Охридски, пос. изд., с. 70 сл.

46. В Московския ръкопис: . Четенето на Златарски в История на българската държава. I 2, с. 229 сл. Срв. името Курт в Именника на българските ханове: (след Авитохол, Ирник, Гостун)

69

Борис, носи името Домета. Това име е познато като име на християнски мъченик. [47] Християнски имена са носели болярите-славяни, приели християнството. Ако приемем четенето на Златарски, очевидно Борис е отстранил прабългарския управител на областта, за да даде път на славянската знат. Възходът на славянската знат е свързан с развитието на славянската писменост, черква и училище, с развитието на славянската култура и литература в България. Житиеписецът е дал подчертан израз на връзката на Климент с новия български славянски управител: „Михаил... отдели Кутмичевица от Котокий, назначи ѝ за управител Домета... и предаде блажения Климент на Домета или по-скоро Домета на Климент, още по-точно да кажем, предаде ги един на друг: единият — за да се повинува във всичко, а другият — да използува,първия като помощник при решенията ги.” [48]

Наследил своя баща, Симеон продължава неговото дело на укрепване българската държавност в областта, в която процъфтява Охридската книжовна школа. Още когато стъпва на престола и взема решителни мерки за уреждането на българската държава, той издига Климент в пръв български епископ от домашен българо-славянски род. Пространното житие разказва: „След това, като се посъветвал с по-разумните от своите приближени, които всички са били разположени към Климент като към свой баща, вярвайки, че само това се харесва на бога, с което почитат този, той (т. е. Симеон) го назначил за епископ на Дрембица или Велица и така Климент станал пръв епископ на български език.” [49]

Симеон високо цени личността и дейността на Климент и дори се среща според житиеписеца на два пъти с „първия епископ на български език”. Втория път дори отказва да приеме оставката му като епископ. Според житиеписеца, когато Климент поднесъл оставка поради напредналата си възраст, „царят останал ужасен от това неочаквано искане”, „защото онова, което не се желае, ужасява, когато се чуе неочаквано”. Той казал на Климент при срещата си с него, когато Климент му поднесъл оставката си поради напреднала възраст: „Защо говориш така, отче? Как бих гледал другиго на този престол, Докато ти си още жив? Как бих лишил царството си от твоите архиерейски благословии? За мен отказването ти от епископския престол

47. Името Домета е засвидетелствувано между имената на светци в Остромировото евангелие: — Срв. Н. Л. Туницкий, Св. Климент, епископ словенский, с. 17.

48. Пос. изд., с. 70 сл.

49. Пос. изд., с. 74 сл.

70

е злокобно предсказание за свалянето ми от царския престол. Но ако съм оскърбил с нещо твое преподобие, като съм съгрешил несъзнателно, понеже не зная да съм съгрешил в нещо, а ти, щадейки ни като баща, не желаеш да укориш моето лошо отношение към тебе и прикриваш истинската причина под предлог на немощ, кажи, моля те, аз съм готов да призная всичко и като син да излекувам болката на бащата. Ако ли пък нямаш нищо, за да ни обвиниш, защо сам желаеш да наскърбиш тези, които с нищо не са те оскърбили? Не можеш да обвиниш и духовенството в непослушание и непокорност, защото ти роди всички чрез евангелието и ги избра за себе си и за бога, нито можеш да обвиниш самите нас в това, че не се вслушваме твърдо в твоите заповеди, нито друго от твоите неща заслужава порицание. Защо тогава оставяш децата си да оплакват твоя безпричинен отказ от епископския престол? Или се откажи доброволно от намерението си, отче, или в противен случай думата ми е решителна: колкото и да настояваш, не ще послушам, защото изоставянето на поверения пост, мисля, е позволено само на недостойните, а ти си по-горе от всяко достойнство.” [50]

Ако в приведените думи, вложени в устата на Симеон, са отразени и някои мисли и пожелания на житиеписеца, то срещата между Симеон и Климент е напълно вероятна, като се има пред вид общуването на Симеон с българските книжовници и просветни дейци. Симеон ще е влязъл във връзка с Климент, тъй както е влизал във връзки и с книжовниците от Преславската школа.

VII

Делото, което Климент и неговите сподвижници вършат като дейци на Охридското културно и книжовно средище, има характер на българско народностно дело, свързано е с делото на книжовниците, учителите и духовниците от Преславското културно и книжовно средище и е изпълнявало задачите, поставени пред българските дейци от българските владетели Борис и Симеон.

В паметта на народа създателят и ръководителят на школата Климент остава като български деец. Както посочихме, Пространното житие го нарича „пръв епископ на български език”; Краткото житие го определя направо българин.

Съществен аргумент за българския характер на Охридската книжовна школа е езикът на книжовните произведения, създадени в нея. Тоя език е старобългарски. Не можем да открием в Климентовото книжовно дело и в стигналите до нас паметници

50. Теофилакт, Климент Охридски, с. 82 сл.

71

от областта, намираща се в сферата на Охридската школа, какви да е следи от друг някакъв славянски език. Тъкмо българо-славянският произход на Климент може би го прави пръв помощник на Кирил и Методий в преводаческата им дейност и най-значителен книжовник на Кирило-Методиевата книжовна школа: Климент е знаел най-добре същия онзи език, на който са пишели Кирил и Методий.

Климент и неговите сподвижниии от Охридското културно и книжовно средище развиват дейността си сред едно население, което не е отделяло себе си от населението на останалата част на българската държава: било е известно като българско население.

В литературата, която иска да откъсне Климент от българския народ, се появи твърдение, че никакъв старинен паметник не представял Климент за български деец и че неговите сънародници не били наричани в никакъв паметник от времето преди византийския император Василий II Българоубиец българи. За пръв път — изтъкна авторът на това твърдение — името българи за населението, сред което най-вече е работил Климент, било записано в грамота на поменатия византийски император като българско след унищожението наСамуиловото царство в 1018 г., Василий бил „прикачил” името България на византийската тема в Македония, докато „истинската” България, която се е простирала на север от Стара планина, нарекъл с името „Паристрион” или „Парадунавон”. Аналогично на това „прикачил” и на Охридската патриаршия, която деградирал в архиепископия, „българското име”, което по традиция „се влачило” през цялото време на нейното съществуване, чак до унищожението ѝ в 1767 г. [51]

Посочените твърдения са в противоречие с фактите. Населението, сред което е работил Климент и сред което създава своята книжовна школа, дори до Атон е наричано българско и преди унищожението на Самуиловото царство от Василий II Българоубиец в 1018 г. Така в хрисовул на император Роман, даден на светогорския манастир Йоан Коловски в 6468 г. от сътворението или в 960 г. от н. е., се говори, че в околностите на град Йерисо, който лежи на провлака на Светогорския полуостров; живеели славяни „Българи”: „На манастира Йоан Колова били подарени 40 освободени от данък парици в замяна на ония части земя. които отдавна са принадлежели на манастира в покрайнината на Йерисо и взети от заселените там славяни българи, . [52]

51. В. Нова Македония от 13 декември 1965 г. и сл.

52. Вж. Йорд. Иванов, Български старини из Македония, пос. изд., с. 23.

72

Най-ранните книжовници, които ни осведомяват за Климент, оповестяват, че той е работил в българска среда. Така биографът ма Климент охридският архиепископ Теофилакт (живял през XI—XII в.), говорейки за книжовната му дейност, съобщава,че „Климент с предал на нас българите всичко, което се отнася до черквата и с което се прославя паметта на бога и на светиите и чрез което се трогнат душите” . [53] Теофилакт е бил грък и изразът „на нас българите” принадлежи не на него, а на неговия първообраз, създаден от непосредствен ученик на Климент. Тоя ранен автор на славянско Климентово житие се издава като непосредствен ученик на Климент особено в пасажа: „А нас смирените и недостойните . . . той ни беше направил по-близки от другите и ние винаги бяхме с него, присъствувайки във всичко, което вършеше, което говореше и на което учеше

[54]

В своята област Климент е изпълнявал поръчения на българските владетели, укрепвал е позициите на българската държава и на българския народ. Нека отминем отбелязаните по-горе факти, съобщени от житията, че като учител и епископ в Охрид и Охридско работи с пълната и щедра подкрепа на българските владетели Борис и Симеон, че за учител там е бил назначен от Борис, а от Симеон е бил назначен за пръв български славянски епископ. Неговата просветна, черковна и строителна дейност е засвидетелствувана ярко от паметниците като част от общобългарското дело на епохата. Такова свидетелство е например съобщението на Краткото Климентово житие за запазени по най-югозападната граница на Борисова-Симеонова България каменни стълпове, на които било известено присъединяването на „народа” към християнската религия. Изброявайки Климентовите дела, житиеписецът съобщава:

[55]

Според В. Н. Златарски подобни стълпове били поставени като една от „първите мерки” на Климент и Домета, за да оповестят на местното население (за по-голям успех на християнизацията му), че „върховният владетел на страната и повереният му народ” са

53. Пространното житие на Климент, пос. изд., с. 76 сл.

54. Пространното житие на Климент, пос. изд., с. 72 сл.

55. Изд. Йорд. Иванов, Български старини из Македония, с. 319.

73

приели вече отдавна християнската вяра. [56] При друг случай посочихме, че един от поменатите в ; житието стълпове е стигнал до нас и на него се оповестява важното събитие от живота на българския народ по следния начин: „. . . Покръсти се князът на България Борис . . . заедно с дадения му от бога народ, в година 866”

[57]

VIII

Кои са дейците на Охридската книжовна школа и с какъв принос се включват те в „златния век” на българската култура и литература?

Преди всичко това е Климент — основателят на школата. Учител, черковен строител и писател, Климент дава насоките, в които се разгъва дейността на строителите на българската култура от епохата. Борец за едно велико дело в предшествуващия период от жизнения и творческия си път, той го осъществява с ентусиазъм и след смъртта на своите велики учители той става негов първожрзц. Житиеписецът говори за него, че се стремял да върши онова, което вършел неговият учител Методий като епископ и архиепископ в Панония и Моравия: „Той си постави като образец на своя живот великия Методий и се грижеше и молеше да не се измами, когато му подражава. И поставяйки за основа на собственото си поведение неговия живот и дела като някаква картина от опитен в изкуството си живописец, той се стараеше усърдно да изрисува себе си според него.” [58] Задачите, които са стояли пред Климент, са били големи, Климент обаче съумява да организира силите, които са били в състояние да ги решат, както и да посочи пътищата на тяхното решение.

Пръв помощник на Климент в изграждането на Охридската книжовна школа става неговият верен сподвижник, също ученик на Кирил и Методий, Наум. Първото негово житие го нарича „брат” на Климент:

[59]

56. В. Н. Златарски, Намерените в Югозападна Албания надписи с името на българския княз Борис-Михаил, Slavia, II, 1923, I, с. 84 сл. и История на българската държава пред средните векове, I 2, с. 232.

57. Изд. Йордан Иванов, Български старини из Македония, с. 12 сл.

58. Климентовото пространно житие, пос. изд., с. 76 и сл.

59. Първо (най-старо) житие на Наум (от негов съвременник), изд. Йорд. Иванов, Български старини из Македония), стр. 306.

74

Обикновено се мисли, че думата „брат” е употребена като „брат во Христе”, „манастирски другар на Климент”. Но като знаем, от една страна, че Климент е бил епископ, а не манастирски сподвижник на Наум, и от друга страна, че в житието Наум е наречен освен „брат” още и „другар” на Климент — „съподроугь” и „състрастникь”, имаме основание да тълкуваме в прекия му смисъл съобщението на житиеписеца. [60]

Авторът на второто Наумово житие съобщава, че Наум израснал в Мизия, т. е. в България: [61] Интересно е съвпадението на това съобщение със съобщението на Краткото Климентово житие, според което Климент произхождал „от европейските мизи, които повечето хора знаят за българи” [62]. Съвпадението на двата пасажа свидетелствува не само за българския произход на Наум, но и за братската му връзка с Климент.

Наум е жива връзка между Преславската и Охридската школа. В продължение на 7 години — от 886 г. до 893 г. — той развива дейност, която се схожда с Климентовата, в Преслав. За ръководната му роля в Преславската книжовна школа свидетелствува прологът на Учителното евангелие от члена на тази школа Константин Преславски. В своя пролог Константин Преславски сочи, че е написал своя труд, подбуден от Наум:

[63]

Под негово ръководство растат младите кадри на новата култура и литература в българската столица. Това са славяни от кръга на новото феодално дворянство, поддържащо Борис и неговата политика. Освен това под негово ръководство са били размножавани Кирило-Методиевите преводи на основните християнски книги за българските черкви, а са били написани и оригинални книги, които са изпълняли преславските княжески и други библиотеки и са имали и общодържавно значение.

Когато в 893 г. Симеон издига Климент за епископ, той изпраща Наум „да учителствува вместо него”. Първото Наумово житие съобщава:

60. Срв. H. Л. Туницкий, който допуща възможността Наум да е бил брат на Климент — Св. Климент, епископ словенски, с. 117.

61. Второ житие на Наум, изд. Йорд Иванов, Български старини из Македония, вж. с. 312.

62. Вж. тук, с 67.

63. Изд. Еп. Антоний, Из истории христианской проповеди, Санкт-Петербург, 1892, с. 174.

75

[64]

Областта, в която развива учителската си дейност в Македония, съвпада с областта, в която дотогава развива учителска дейност Климент. След като се оттегля от учителското поприще, отива най-напред в съградения от Климент манастир „Св. Пантелеймон”, където несъмнено води пряко книжовната дейност, предприета в широк мащаб, след като вече са били създадени кадри в полето на книжовната култура. След няколко години създава и свой манастир, пак на брега на Охридското езеро. В тоя манастир той събира вероятно най-добрите от своите ученици, онези, които е подготвил като учител на мястото на Климент. Наред с по-стария манастир, съграден от Климент, новият манастир, съграден от него, е един от центровете на Охридската книжовна школа. И като учител в Охридския край, и в манастира, построен от Климент, и в собствения си манастир той е продължил дейността си на организатор на учебната и книжовна работа на младата славянска интелигенция, на младите славянобългарски книжовници.

С името на Наум не са намерени досега книжовни трудове. Трябва обаче да се смята, че тоя значителен деец на епохата е писал, и то немалко. От една страна, доближил се в духовния си живот до Кирил и Методий, той ще е участвувал дейно и в книжовната работа, извършена в Моравия-Панония. От друга страна, невъзможно е да е подбуждал към съчиняване и преводи други свои събратя, а сам той да не е давал пример като преводач, преписвач или автор на книги. Изглежда Наум се е посветил на задачата да снабди черквите с богослужебни книги, които обикновено не носят авторски подпис. Не може да се мисли, че тая работа не е взела големи размери, като се има пред вид непрекъснатото изграждане на славянски черкви и манастири в епохата. Създаването на славянска черковна организация и славянско богослужение, което е било задача на епохата, предполага създаването на славянски черковни, богослужебни книги и Наум, изпълнявайки тая задача, изиграва историческа роля в развитието на българската славянска култура и литература, в развитието на българската славянска църква и народност.

В Охридската книжовна школа ще са намерили приложение на своите сили в най-ранно време и още няколко ученици на Кирил и Методий или само на Методий, участвували в делото и борбата за славянска писменост и черква във Велика Моравия и Панония. Вести за такива дейци четем в паметниците.

64. Първото Наумово житие, пос. изд., с. 306.

76

Наумовото житие разказва:

[65]

Климентовият житиеписец съобщава: „А по-младите презвитери и дякони продаваха на евреите, въпреки че сами бяха достойни за участта на Юда и за бесилка. Защото както Юда продаде Христа, така и те продадоха Христовите служители или по-добре приятелите му, както той сам ги нарича, дори смея да кажа, и помазаниците. Продадоха ги на тия, които винаги и премного го огорчаваха. А те съвсем не бяха малко: само служителите на олтара бяха двеста души, както вече отбелязахме.” [66]

Според приведените паметници след смъртта на Методий по-младите негови ученици били продадени като роби на еврейски търговци. Продадените във Венеция Методиеви ученици били откупени от някой византийски сановник и после доведени в Цариград. Това станало по времето на император Василий Македонецът — т. е. не по-късно от 886 г., когато този император умира. В Цариград Методиевите ученици били възстановени в предишните им чинове — на презвитери и дякони, и едни останали във Византия, а други преминали в България. Не ще съмнение, че някои от тях са били близки на Климент и Наум в Моравия и са ги последвали в Охридския край. Вероятно са завършили дейността и живота си в създадените от Климент и Наум манастири. Възпитаници на Методий, те не са могли да останат чужди на делото, което са вършели в България Климент и Наум.

Най-сетне Охридската школа е намерила упорити дейци в лицето на учениците на Климент, на Наум и на техните по-млади сподвижници, дошли от Велика Моравия. Благодарение на тези дейци тя е продължила съществуването си и след смъртта на Методиевите ученици, т. е. след смъртта на Климент, Наум и на техните великоморавски сподвижници.

65. Изд. Йорд. Иванов, Български старини из Македония, с. 306.

66.  Климентовото пространно житие, пос. изд., с. 58 и сл.

77

Само едно име от имената на представителите на втората генерация на Охридската школа знаем — името на наследника на Климент на епископската катедра Марко. Повечето от дейците на втората генерация са били скромни труженици, които далече от официалния книжовен живот на българската столица не са си записали имената в летописа на общодържавната ни култура през епохата, но беспорно са обогатили българската литература, допринасяйки немалко за нейния разцвет. Едва ли можем да търсим между тях ярки фигури, като Йоан Екзарх или Черноризец Храбър, идеолози на българската феодална държава и патриоти, които пламенно защищават правата на българската народност и нейните нови завоевания в областта на културата. Просветители, дейци, решаващи практически въпроси, книжовници, снабдяващи черквите с богослужебни книги, те поддържат и продължават културния и книжовен живот в Югозападна България.

За поменатия Марко е отбелязано изрично, че е Климентов ученик. Наречен е „четвърти епископ на славянския народ”. Предшествуващите трима са Методий, Климент и Константин Преславски. Едва ли житиеписец Климентов ученик може да елиминира Методий като „славянски епископ”, за да започне редицата на „славянските епископи” от Климент и да е нужно да търсим освен Климент и Константин още един съвременен „славянски епископ” в България. [67] Ако Климент е наречен в Пространното му житие „пръв епископ на българския език”, това означава, че е станал пръв епископ на българския народ; същевременно той е вторият славянски епископ.

Марко ще е станал епископ след смъртта на Климент. Вероятно е бил определен за такъв от Климент. Ако Климент се е погрижил преди смъртта си за своето наследство, както знаем това от неговото житие, той очевидно ще се е погрижил да определи някого от своите ученици за свой наследник, както това е направил някога и неговият учител Методий, когото — според житиеписеца — Климент следвал във всичко.

Дали сам Марко е писал не знаем. Останала е вест обаче, която явствува, че той е подбуждал към книжовна дейност представителите на Охридската книжовна школа. [68]

Образ на книжовник от втората генерация дейци на Охридската школа очертава неизвестният Климентов и Наумов житиеписец. Собствено ние познаваме само неговото житие на Наум; но от това житие става явно, че освен на Наум е написал житие и на Климент.

67. Срв. Йорд. Иванов, Български старини из Македония, с. 310.

68. Първото Наумово житие. пос. изд., стр. 307.

78

Тоя книжовник е написал най-напред житие на своя учител — на Климент. Това е ясно от пасажи на неговото Наумово житие. В началото на това житие се казва: „И нека, братя, не остане без помен и братът на тоя блажен Климент и негов другар и състрадалец, който изстрада с него много беди и страдания от еретиците, именно Презвитер Наум.” Заговорвайки за участта на Методиевите ученици, авторът на Наумовото житие отбелязва: „Както написахме по-напред.” Това първо житие на Климент става основа, върху която изниква по-късно Пространното Климентово житие от Теофилакт Охридски, което тук често цитираме.

Житието на Наум от същия автор представя прост, безизкуствен разказ, в който неизвестният книжовник излага събраните за живота и дейността на един от строителите на славянската черква и писменост данни. Не честолюбието на книжовник го кара да се залови за перото, а желанието да запази в паметта на поколенията образа на бележит просветител. Както първото житие, така и второто изпълняват една определена задача: да популяризират двама български и славянски дейци, да утвърдят тяхното дело, да представят това дело достойно за черковен помен, да включат две имена на славяни в черковния култ.

Изобщо всички посочени дейци на Охридската школа играят изключителна роля за утвърждението на славянството в българската държава, в отпора му към чуждите домогвания в страната. Благодарение на тези дейци гръцкият език бива изтласкан от черквата, от училището, от книжнината. Свещениците и учителите, попаднали под византийско влияние, се отърсват от него, усвояват славянския език като богослужебен и книжовен. Много неща, които преди това са давани на гръцки, ставали понятни чрез славянския език и книга, народностната култура пораствала. Славяните започвали да чувствуват и черквата, и книжовността свои. Младата феодална класа почувствувала силата си, почувствувала и българската държава, която култивирала богослужение и култура на нейния език, за свои. Славянският език като официален език на българската култура, на българската черква, на българския обществен и държавен живот ѝ отварял вратите към държавната и черковна власт. Тя се включвала в държавния живот, така че българската държава укрепвала, изчезвали центробежните сили, използувани от Византия.

IX

Значението на Охридското културно и книжовно средище не се ограничава в епохата на „златния век” на българската култура и литература. То продължава и по-нататък своето съществувание и надживява Преславското средище. Преславското

79

средище запада с падането на първата българска държава. Охридското поддържа българската културна и книжовна традиция през вековете въпреки историческите промени, които настъпват. Можем да кажем, че охридската културна и книжовна традицияпулсира като една от най-жизнените артерии в организма на българския народ, в неговата историческа съдба.

Официалните писмени паметници говорят, че славянската писменост е пуснала здрави корени в една ранна епоха и в далечния български край и служи в държавното строителство и укрепването на българската държава, тъй както и в Преславската област нейните паметници се вграждат в основите на българския държавен живот. Високо място между писмените паметници на нашето минало от тоя вид заемат особено два надписа: Самуиловият от 993 г. и Йоан-Владиславовият от 1015—1018 г. Желаем да подчертаем, че тези два надписа не са откъснати от общата българска културно-строителна традиция. Още Борис  поставя каменни надписи и в Македония, за да ознаменува важни събития. Такъв е надписът, намерен в с. Балши, за който вече говорихме, поставен от Борис и Климент. Самуиловият надпис [69] принадлежи към числото на най-ранните надписи, които се включват в писмената традиция на старобългарски език. Той е ярко свидетелство за това, че Самуил, който си поставя за задача да запази от претенциите на византийския император Василий Българоубиец българската държава след пленяването и убиването на наследниците на Петър, е продължил българската културно-строителна традиция.

Традицията на официални български каменни надписи има не по-малко ярко въплъщение в открития в ново време Йоан-Владиславов надпис. Както е известно, Йоан-Владислав царува от 1015 до 1018 г. Към тоя период следователно възлиза и надписът. Тоя цар, макар и да е заел българския престол незаконно, отстоява храбро българската държава срещу византийските агресори. От надписа прозвучава гордостта на създателя му, че е български цар (в текста: ), че е от български род () и че с възобновяването на крепостта отстоява живота на българите () . . [70] Очевидно българската традиция в Македония се изявява тъй, както се изявява и в другите писмени паметници в Македония от Средновековието и от Възраждането.

69. Надписът е издаван многократно. Вж. изд. Йорд. Иванов. Български старини из Македония, с. 23—25.

70. Ал. Бурмов, Новонамерен старобългарски надпис в HP Македония, сп. Пламък, г. III, 1959, кн. 10, стр. 84 и сл.; в по-ново вреке надписът бе издаден от Йорд. Заимов, Битолски надпис на Иван Владислав самодържец български, старобългарски паметник от 1015—1016 г., София 1970, с. 33—34.

80

Българското чувство на Йоан-Владислав е засилено поради усилията на тоя последен цар на Първата българска държава да запази българската земя и българския народ от византийско робство.

Книжовната традиция, създадена от Климент и Наум в периода на разцвета на българската литература през IX—X в., чувствуваме в няколко по-значителни книжовни дела. На първо място тук излизат житията и службите на основоположниците на Охридското културно и книжовно средище. Тези паметници имат важен обществен и народностен смисъл: в образите на двамата български дейци се търси вдъхновение при културното строителство в Македония и при отстояването на българската държава и народност, непрекъснато заплашвани от нашествия, от децентралистични стремежи, от претопяване на населението. Като най-стари, двете жития, създадени от непосредствен ученик на Климент, са предлагали фактически материал на следващите книжовници, пишещи нови жития или служби за прослава на двамата светители.

Образът на Климент оживява отново в забележителното негово Пространно житие, написано на гръцки език, и в Краткото му житие, което има гръцка и старобългарска редакция. Житията са написали охридските архиепископи Теофилакт Охридски и Димитър Хоматиан.

Защо са ги написали?

Теофилакт и Хоматиан живеят в българска среда, наричат се български архиепископи, чрез написването на житията те се стремят да се доближат до българския народ, който е отдавал такава почит на двамата дейци. Със своите литературни трудове те се включват в Охридската книжовна традиция.

Макар и да са написани на гръцки език, двете жития не могат да останат извън историята на българската литература. Те се включват със съдържанието си в българската историческа традиция, очертават образ, който принадлежи на българския народ, и събития, които имат жизнено значение за развитието на българския народ, те са дело на автори, заемащи висок пост в живота на българския народ. При това гръцкият език е бил използуван като литературен твърде широко в известни периоди от историческия живот на нашия народ, така че паметниците, написани на тоя език в нашата среда, следва да бъдат смятани за паметници на българската литература.

С образа на Наум се срещаме във второто житие на тоя деец, което вече отбелязахме и използувахме. Житието изхожда от местната традиция за бележития деец. То отразява особено българския характер на тая традиция. Езика на Кирил и Методий, на Климент и Наум авторът му изтъква като български език. Когато Кирил и Методий идват заедно с учениците си „в стария Рим”, папа Адриан

81

освещава техните книги, „преведени от гръцки език на български език” . Очевидно и неговият автор се обръща към българското население, както и авторите на другите книжовни дела, чертаещи пътя на Охридската книжовна традиция.

Популярността на Наум е засвидетелствувана и от наличието на други, посветени нему или посветени общо на седмочислениците жития и служби. Тук трябва да бъде отбелязана т. нар. Македонска легенда. [71] В една от Атинските библиотеки е запазен гръцки текст на обширно житие и служба на Наум в препис от 1646 г. [72] и др. [73]

Изключителната роля на Охридската книжовна традиция се запазва до ново време. Останала жива през вековете, тя влива струя в Българското възраждане. В земите, в които най-вече се развива, тя поддържа българското съзнание не само в условията на най-тежкото османско робство, но в по-ново време и в условията на чуждите домогвания за претопяване на местното население.

71. Изд. А. Т. -Балан, Кирил и Методий. II, с. 179—187.

72. Iv. Dujčеv, Un manuscrit grec inconnu avec lacolouthie et la vie de St. Naum d’Ohrid, Studia historico-philologica Serdicensia, I, 1938, с. 121 сл.

73. Срв. П. А. Лавров, Жития св. Наума Охридского и служба ему, Известия Отделения русского языка и словесности. XII, 1908. кн. 4.

[Previous] [Next]

[Back to Index]