Люлка на старата и новата българска писменост

акад. Емил Георгиев

 

 

А. Прометеев огън за българите и славяните

 

1. Родина и народност на Кирило-Методиевата славянска писменост

 

I. Преглед на мненията на най-видните славяноведи

 

 

Въпросите около родината и народността на Кирило-Методиеовата славянска писменост се поставят още със създаването на модерното славянознание. Поставя ги най-напред „патриархът” на модерното славянознание Йосиф Добровски. На първо място можем да посочим изследването му „Glagolitica. За глаголическата литература, старината на буквицата, образеца, по който тя е била създадена, произходът на римо-славянската литургия, особеностите на далматинския превод, който е бил приписан на св. Иероним” от 1807 г. [1] В тоя ранен за модерното славянознание период, в който възниква изследването, Добровски не е можел да реши задоволително поставените въпроси. Като причина за неговия неуспех В. Ягич изтъква положението, че Добровски не е обърнал „никакво внимание на характера на древната, така наречена българска глаголица, макар тогава вече да е било известно съществуването на глаголическите букви в Abecenarium bulgaricum и съществуването на Асемановото евангелие” [2]. Заниманията на Добровски със старобългарския език го довеждат до монументалния труд „Основи на старославянския език по стар диалект”, издаден на латински език в 1822 г. [3] Тук вече чешкият славяновед, изхож-

 

 

1. Jos. Dobrovský, Glagolitica. Über die glagolitische Literatur, das Alter der Bukvitza, ihr Muster nach welchem sie gebildet worden, den Ursprung der römisch-slavischen Liturgie, die Beschaffenheit der dalmatinischen Übersetzung, die man dem Hieronymus zuschrieb. Ein Anhang zum Slavin.

 

2. „Вопрос решен не удовлетворительно потому, что не обращено никакого внимания на характер древней, так называемой болгарской глаголицы, хотя тогда уже было известно существование глаголических букв в Abecenarium bulgaricum и существование Ассеманова евангелия.” — Виж И. В. Ягич, История славянской филологии, Санктпетербург 1910, с. 121.

 

3. Jos. Dobrovský, Institutiones linguae slavicae dialecti veteris quae quum apud Russos, Serbos, aliosque ritus graeci tum apud Dalmatas glagolitas ritus latini Slavos in libris sacris obtinet, Vindobonae 1822.

 

9

 

 

дайки от Житието на Климент Охридски, знае да каже истината за родината на Кирило-Методиевия език — България: „Initium translatorum in linguam slavicam ab eo (т. е. Кирил) et fratre Methodio librorum sacrorum, ad officia Missae celebranda maximae necessariorum, in  В u l g a r i a  factum fuisse, testatur biographus Clementis Archiepiscopi Bulgariae.” [4]

 

Почти по същото време, когато излиза от печат цитираният труд на Добровски, и забележителният руски славист Александър Христофорович Востоков пише, че славяните, за които са създадени буквите Ѫ и , т. е. белезите за носовите гласни, ще са били българите, у които и в ново време съществували следи от назализъм. [5]

 

Нов етап в решението на интересуващите ни проблеми отбелязва чехословашкият славяновед Павел Йосиф Шафарик. В знаменития си труд  „С л а в я н с к и  д р е в н о с т и”  от 1837 г., изброявайки областите, в които живеят българите — „Дакия, Мизия, Дардания и Македония”, той отбелязва, че езика на населението от тия области творците на славянската писменост Константин-Кирил и Методий въздигнали в най-ранен книжовен славянски език. [6]

 

Истината за старобългарския език трябваше да влезе в борба с теорията за панонско-старословенски произход на езика на Кирило-Методиевите паметници. Създател на тая теория е словенският възрожденец-славяновед Йерней Копитар, неин защитник е и крупният славяновед-сънародник на Копитар Франц Миклошич. Копитар изгражда своята „карантанска” теория върху няколко думи в старобългарските текстове от западен произход: и . Всички тези думи обаче са могли да влязат в Кирило-Методиевия език, когато Кирил и Методий работят сред славяните на Запад. Миклошич изхожда от положението, че в някогашна Панония се включвала и Моравия и че „славянското племе живеело не само на десния, но и на левия бряг на Дунава”.

 

Решителни доводи в полза на старобългарския характер на Кирило-Методиевия език дават Ватрослав Ягич и неговият ученик В. Облак, по народност словенец. В цитирания вече труд „Произходна история на черковнославянския език” [7] Ягич събра

 

 

4. Jos. Dobrovský, Institutiones linguae slavicae dialecti veteris, с. V.

 

5. Виж. V. Jagić, Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache, 2. Aufl., Berlin 1913, с. 161.

 

6. P. J. Šafařík, Sebrané spisy. К vydáni upravil J. Jireček, II, 1863, с. 214.

 

7. V. Jagić, Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache, Berlin 1913.

 

10

 

 

най-пълно доводите за българския характер на Кирило-Методиевия език и за Македония като негова родина. Облак отиде в Македония, за да се увери на самото място в старобългарския характер на изследвания език и прогласи, че тоя език е действително старобългарски. [8]

 

Най-видният немски представител на славянознанието Август Лескин издаде основни пособия за изучаване и опознаване на езика, на който Кирил и Методий написват най-ранните славянки текстове. И нарече тоя език в насловите на своите трудове „старобългарски”:  „Р ъ к о в о д с т в о  п о  с т а р о б ъ л г а р с к и  е з и к”, 1871 [9], и  „Г р а м а т и к а  н а  с т а р о б ъ л г а р с к и я  е з и к”, 1909 [10]. С това спорът за родината и народността на езика на Кирило-Методиевите текстове бе приключен.

 

Родината и народността на Кирило-Методиевия език определя решително един аргумент, почерпел от паметниците. Както и съобщават, Кирил създал славянското писмо и написал най-необходимите текстове за просветната си дейност сред славяните още във Византия, преди да се отправи за Велика Моравия. Той е можел да избере за литературен език на славяните само онова славянско наречие, което е познавал, именно солунското. Да пише и, превежда на непознато нему наречие, това, разбира се, не е било възможно.

 

 

8. Материала, събран от Облак, издаде в 1896 г. Ягич поради ранната смърт на младия изследовател — V. Оblаk, Macedonische Studien.

 

9. A. Leskien, Handbuch der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache, 6. Aufl., Heidelberg 1922.

 

10. A. Leskien, Grammatik der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache, 2.-3. Aufl., Heidelberg 1919.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]