48. Междусъюзническата война. Турско настъпление и окупация на Източна Тракия
 

Когато пристигнахме в Одрин, разтоварихме ешелона и се отправихме обратно към нашето село Рум беглий. Една сутрин, докато преминавахме през окрайнините на Лозенград, аз препуснах към центъра и на една от улиците забелязах скупчени граждани, които спореха с високи и гневни гласове. Приближих се и разбрах, че Сърбия и Гърция са обявили война на България.

Трябва да е било 16 юни 1913 г. Продължих по-нататък и навсякъде срещах разтревожени граждани, които обсъждаха един и същи въпрос: българските войски се оттеглят и няма кой да защитава границата Мидия-Енос. Турските войски отново ще окупират Източна Тракия и ние отново оставаме в Турция. Когато настигнах ешелона и съобщих злокобната новина, моите съселяни - прости и неуки хора, единогласно ахнаха не само от изненада, но и от гневна уплаха, защото сега сигурно щеше да се наложи да бягаме и да се спасяваме в България. Турците едва ли щяха да пропуснат този благоприятен момент, за да ни ограбят, опожарят, изколят и прогонят завинаги от тази земя.

В Рум беглий вече знаеха новината и се чуваха същите опасения. Появи се околийският началник Георги Калоянов, който съобщи, че разговарял с отговорни лица в България и всички настоявали тракийците да бъдат спокойни. Война между Сърбия, Гърция и България действително имало, но тя била много далеч от нас, в Македония. Освен това между България и Турция имало сключен мир и Европа нямало да позволи той да бъде нарушен, особено английският премиер сър Едуард Грей. Така че да бъдем спокойни и да си гледаме работата.

Аз донякъде дадох вяра на тия думи на околийския началник, защото само няколко дни преди това бях видял с очите си турските войски действително да си стоят по местата, където ги беше заварил Лондонският мирен договор. Подозрително обаче беше, че турските войски не бяха демобилизирани, но от България казали на Калоянов, че и това се очаквало да стане.

Заминах за гръцкото село Соуджак, за да продължа службата си. Гърците бяха уверени, че България ще бъде победена. Ако не на бойното поле, то по дипломатически път, защото в съюзните договори имало много пропуски и недоглеждане от българска страна. Жителите на Соуджак се държаха надменно, но все още коректно, защото това бяха първите дни на Междусъюзническата война и Тракия все още беше българска.

Уви, обаче! Българска, но българските войски се бяха изтеглили до последния човек. Българската власт в градовете и селата се представляваше от околийския началник и няколко стражари, половината от които гърци. Например в Соуджак българската власт се представляваше единствено от мен. Гърците се информираха своевременно за събитията, които се развиваха много бързо. В тези мъчителни за мен дни, с почуда виждах как в Соуджак пристигат пакети с гръцки и турски вестници и гръцка частна кореспонденция. Български, разбира се, нямаше...

Не ме сдържаше на едно място. Възседнах коня и отидох в Бунархисар... Върнах се, отново препуснах и отидох във Виза. И в двата околийски центъра картината беше една и съща. Напрежението растеше, за намеренията и движението на турците не знаех нищо. Междусъюзническата война кипеше, гърците надигаха глава, а аз - единствен българин между тях и то представител на българската държава. Намирах се в пълна неизвестност. Околийският началник на град Виза беше най-близо, но той беше човек, който не разбираше какво става около нас и такъв си остана. При настъплението на турците той останал сам във Виза, турците го заловили и отвели в Цариград, после го освободили и по-късно научих, че се завърнал в България.

При това положение аз реших да действам сам. Разсъждавах така: между България и Турция има нова граница, която българската държава е заинтересована да охранява. Следователно някъде по линията Мидия-Енос не може да няма по-малка или по-голяма българска войскова част. И аз трябваше да я намеря. Огледах добре картата на Балканския полуостров, която висеше на стената в дома на Георги Калоянов, и набелязах вероятни точки между Мидия и Енос, през които би могла да мине бъдещата граница между България и Турция. Възседнах коня и полетях на югоизток, за да видя има ли движение по ж.п. линията Одрин-Цариград. Избрах високо огледно място и стоях повече от четири часа, но не забелязах никакви влакове. Тогава реших да продължа към гара Черкезкьой, но си спомних за разговора, който водих преди около петнадесет дни на гара Кабакча с Георги Кирков, и предложението на офицерите българо-турската граница да мине по реката, пресичаща село Голяма Манука. Препуснах към Голяма Манука, но уви, и тук бе глухо и пусто, както и цялото поле, което пребродих. Тръгнах на север, срещу течението на реката, към град Мидия на Черно море, където трябваше да бъде най-северната точка на границата. Вървях ту по единия, ту по другия бряг и претърсвах по около пет километра. Така, чрез зигзагообразно движение по двата бряга, стигнах до странджанските гори, но не срещнах нито човек, нито животно. Навлязох в тъмните дебри на Странджа планина и стигнах до един от върховете й, откъдето се виждат водите на Черно море. И... вече бях сигурен, че цялата българска войска се е изтеглила, до последния човек. Усетил безсилие, реших да се завърна в село.

Това беше през месец юни на 1913 г. Аз видях с очите си всичко, което разказах: в Тракия, за чието освобождение само преди няколко месеца паднаха убити и ранени повече от сто хиляди български синове, сега нямаше нито един български войник.

 -------------------------------------------------------------------------------

Течаха последните дни на месец юни 1913 г. Гърците вече открито и високо тръбяха, че българските войски са разбити в съюзническата война, че Румъния мобилизирала и преминала или всеки момент ще премине Дунава и ще окупира Северна България, че Турция не само не е демобилизирала, но дори е подсилила войските си, и най-важното, че в София в тоя момент българско правителство нямало, което според гърците значело, че няма и българска държава. На нищо от това ние не вярвахме с изключение на едно: че турците ще настъпят и отново ще окупират нашата родна Тракия. В това бяхме уверени всички - от най-малките деца до последния старец.

Аз отново отидох в гръцкото село Соуджак, където ме беше назначила българската власт. Гърците си даваха вид, че гледат с безразличие на събитията, но в действителност съвсем не беше така. В разгара на жътвата никой от тях не отиваше да жъне. Напълно бяха изоставили и ежедневната работа, въпреки че си стояха в селото. Още щом пристигнах в Соуджак ти влязох в общината при кмета, всички първенци се събраха, за да чуят какво ще говорим. Кметът каза, че ме забелязали как съм подгонил коня си из Източна Тракия, но накрая загубили следите ми. Досега това било възможно, но от тоя момент нататък положението щяло много сериозно да се промени и аз съм рискувал много... ако продължавам така. Той ми съобщи също, че турците са напуснали чаталджанските си позиции и са се придвижили на запад към нас, но досега се знаело, че все още не са преминали предполагаемата граница Мидия-Енос. Аз го прекъснах и попитах, къде е тази предполагаема и все още не действаща граница и той ми показа приблизителната линия, която аз бях пребродил, за да търся български граничари. Засега турците бяха заели само оная територия от Тракия, която им се даваше според Лондонския мирен договор, но за всички беше ясно, че те просто изчакват развоя на събитията във войната между бившите съюзници.

И така, аз продължавах да живея в дома на кмета и да представлявам българската власт в чисто гръцкото село Соуджак. И аз и гърците грижливо отбягвахме разговори за текущите събития. Веднъж, обаче, кметът внезапно наруши негласното споразумение и каза: “Помниш ли какво ти отговорих, когато ме попита кой е убил гръцкия крал Георги?” “Да, спомням си” - отговорих. И кметът отново повтори думите си, че тогава било убито едно германско куче... “Казах ти още - продължи той, - че ако и вие, българите, не убиете цар Фердинанд ще се случи нещо лошо! И ето, че то наистина се случи - война между Гърция, Сърбия и България”. И кметът продължи разсъжденията си: “Българската войска вече е призната за победена, следователно Македония ще бъде гръцка и сръбска; Турция си възвръща Тракия, а Румъния, която въобще не е участвала в Балканската война, предявява стари вземания към България от Освободителната война през 1878 г. Какво ще й дадат още не се знае, но румънското настъпление към София е спряно едва на няколко километра от нея, защото е неприлично румънците първи да влязат в българската столица като истински победители”.

Кметът ме нападаше, а аз не можех да се защитя. Можех само упорито да отричам тия гръцки твърдения, защото на практика ние, българите от Източна Тракия, бяхме напълно изолирани и изоставени. Възразих само веднъж! Казах, че не мога да допусна, че Русия ще позволи да бъде потъпкана от враговете й земята, напоена с руска кръв. Кметът се усмихна снизходително и отговори, че съм много млад и наивен, за да разбера кой и как управлява тоя свят: “Преди България, Русия е освободила Гърция и Сърбия - напомни той. - Сега обаче България е обкръжена и няма да получи и педя от турските земи, които ще бъдат разделени между съюзниците. Дори не се знае какво точно ще остане от България”. Някои от нейните защитници, доколкото ги имало, можели да пледират да бъдат запазени старите й граници, но и това не било сигурно. Наистина сега времената били такива, че Европа едва ли щяла да позволи да се заличи от лицето на земята създадена вече държава. Затова най-вероятно било на България да бъдат отнети голяма част от териториите и тя да остане малка държава от двете страни на Балкана. “Това което ти разказвам - многозначително продължи кметът, - не съм го измислил аз...” И тук внезапно спря.

От дете бях слушал за техните тайни общества, организации и шпионаж, но вдигнах енергично глава и попитах: “В какво най-после е виновна България, за да се постъпва така с нея...?” А той почти ме прекъсна: “България не е толкова виновна, колкото нейният цар!” “Но в какво е виновен и той?” - попитах отново аз. Тогава кметът каза: “Българският цар е причината да се развали Балканския съюз и да се обяви Междусъюзническата война. Съюзническата кръв се смеси и няма да се възстанови никога вече. Това е вината на българския цар, поради която е наказана България”. После той замълча, замисли се и се подготви за дълъг монолог: “България е победена или ще бъде победена, но аз съм роден тук, отрасъл съм и живея между вас, българите. Досега ви познавах като земеделци и скотовъдци, но сега вече и като войници. Изумен съм, че българският орач и овчар успя да разгроми и да погребе Отоманската империя”.

Разговорът се водеше на четири очи и за първи път кметът се изказваше свободно. Обикновено той се страхуваше да говори това, което мисли, по различни съображения, включително и религиозни. Кметът прекрасно знаеше, че в операцията Бунархисар-Люлебургас паднаха петдесет хиляди войници - тридесет хиляди турци и двадесет хиляди българи. Тук, около нашите села, се сражаваше Пета дунавска дивизия, която за пет дни загуби пет-шест хиляди души – толкова, колкото бяха гръцките жертви за цялата Балканска война. Почти половината от жертвите на Пета дивизия бяха дадени в мерата и околностите на село Соуджак. Кметът беше видял с очите си как с мощно “Ура!” и “На нож” българските войници вадели с щикове турците от окопите, защото за тях тая война била свещена.

След това той припомни душевното състояние на българските офицери, които бяхме посетили по тяхна покана в град Сарай. Кметът помнеше техните погледи и движения и беше забелязъл, че само военната дисциплина беше възпряла офицерите, за да не възнегодуват. Той беше наблюдавал и войниците, които преминавали през село Соуджак на път за България. Те едва влачели краката си, без дума да продумат, без усмивка и с погледи на отчаяни хора, приковани в земята. “От такъв войник не можеш да очакваш победа - заключи кметът. - И може би точно на това разчитахме ние, съюзниците - гърци и сърби”.

Накрая кметът още веднъж обвини българския цар Фердинанд, че е пренебрегнал върховните интереси на държавата. “А така ли сме ние, гърците? - запита реторически той. - Нашият крал Георги не бе убит ей-така за нищо, а за свои прегрешения. Гръцкият народ наказва не само крале и короновани глави, а всеки, който престъпи волята, интересите и честта му”.

-------------------------------------------------------------------------------------------

През първите дни на месец юли 1913 г. турците се приближиха до предполагаемата граница Мидия-Енос. Аз се прибрах в Рум беглий, но преди да напусна службата си в село Соуджак, някои гърци воглаве с кмета ме посъветваха да не бягам в България само заради това, че съм бил на българска държавна служба. Други пък не бяха толкова благосклонни и ми напомниха, че съм бил доброволец в българската войска.

На раздяла кметът не направи и опит да скрие очевидното: всички държави, които заобикаляха България - Гърция, Сърбия, Черна гора, Румъния и Турция, в тоя момент бяха в негласен съюз. Беше също ясно, че Турция ще окупира Тракия не без съгласието на някои велики сили. Те, според кмета, нямало да позволят на турците да злочинстват и да издевателстват над местното българско население. Въпреки това той още веднъж ме увери в добрите си чувства и евентуални протекции пред турците, ако стане нужда.

И така, аз дочаках окупацията в родното си село Рум беглий. Турските войски бавно достигнаха линията Черкезкьой-Сарай-Мидия, без да има някой, срещу когото да гръмнат дори и една пушка. България не беше оставила нито един войник, който да напомня, че тая земя е българска. Това беше същата земя, заради която през Балканската война бяха пожертвали живота си десетки хиляди български синове.

На 8 юли 1913 г. турците окупираха Лозенград. На следващия ден - 9 юли вечерта - достигнаха окрайнините на Одрин, но очевидци разказваха, че не влезли веднага в него, а изчакали следващата сутрин, за да влязат “победоносно”.

Навлизайки в централна Тракия, където бяха компактните български маси, турците форсираха движението си и завзеха централните пътища, като направиха масовото бягство невъзможно. Така че, дори и да искахме, ние, българите, не можехме да напуснем селата си. Само отделни хора или малки групи бягаха през горите.

Турците навлязоха в Тракия с огромна армия. Дори нашите прости селяни се досещаха, че съществува вероятност тази голяма турска военна сила да настъпи и да окупира Южна България. И на места части от турската армия наистина пресекли старата българо-турска граница, например влезли в граничното село Хебибчево ( Любимец ) и се доближили до Харманли. После отстъпили, но отмъстително опожарили цветущия Свиленград с изключение на къщата, където било комендантството.

Българското изтребление беше най-страшно на запад от река Марица, в Западна Тракия. Много тежко пострада село Булгаркьой, което беше опожарено, а населението изклано.

Ето какво се случи в Рум беглий. Един полк от турската армия, която настъпваше по историческия път Цариград-Одрин, се отдели и обсади нашето село, а друг се настани в съседното градче Инджекьой. Беше време за жътва, но поради опасностите и неизвестността, никой от селяните не беше излязъл на полето. Така че турската обсада завари всички в селото, с изключение на няколко души пастири. Командирът на полка с щаба си се настани в най-голямата къща. Последва заповед: никой да не прави опит да напуска селото, защото ще се стреля. Определиха пункт кой каквото оръжие има да го отнесе и предаде, а всички мъже трябваше да се явят в старинния хан ( керван-сарай ), който се намираше на керванския път, свързващ Черно море със Западна Тракия. Тоя хан имаше грамаден обор за нощуване на керванджийския добитък. Всички мъже в селото, повече от двеста души, бяха затворени в тоя обор. Започват бой, най-различни мъчения и малтретиране. Бият, измъчват, без да кажат защо. Най-после при затворниците влязъл някакъв старши офицер и те го попитали защо става всичко това, какво искат от тях, но офицерът не отговорил. Това продължи десет-петнайсет дни, докато най-после завързали затворниците двама по двама и под конвой ги откарали в затвора на околийския център Бунархисар. Жените и децата се събраха в къщите, които бяха в близост до тази на командира на полка, така че ако ги нападнат, той да може да ги защити. Това помогна и жените и децата бяха спасени.

Накрая обсадата беше вдигната, но преди това цялата жива стока беше ограбена. Това бяха тридесет хиляди глави дребен рогат добитък - овце и кози - и около две хиляди глави едър добитък - говеда, биволи, коне, разплоден и работен добитък. Ограбена беше и покъщнината на почти цялото село. Когато войската се изтегли нанякъде, освен жените и децата в селото беше останал само един-единствен мъж - собственикът на къщата, в която се беше настанил командирът на полка. Настъпи страх от неизвестността да не би селото да бъде нападнато от башибозук за обир, клане, безчестие и т.н. Някои от жените се въоръжиха с брадви, коси за сено и тежки дрянови криваци. Първите две нощи минаха спокойно. На третия ден в Рум беглий пристигнаха един турски адвокат, познат от по-рано, и полицейски офицер. Придружаваше ги един от българските градски свещеници в Бунархисар. Тази делегация донесе успокоителната новина, че арестуваните не били третирани зле в затвора и че българското население в Бунархисар събирало храна за тях. Свиждането със затворниците вече се допускало и можело да им се занесе храна от село.

Българският свещеник избрал няколко по-възрастни жени и дипломатично им съобщил, че опасност за живота на арестуваните няма, но ние знаем турските адети ( обичаи ), че без рушвет няма да се мине. Рушвет и то по-голям, защото трябвало да се зачетат всички: от жандарина, който охранява затворниците, до висшестоящите, от които зависи освобождаването. Затова трябвало да се съберат пари и то повече.

Започнало събирането на парите. Само златни монети - турски и английски лири ( до Балканската война Турция нямаше банкноти в обръщение ). Облагането ставало в зависимост от възможностите на всяко семейство. Много жени дали нанизите си от златни монети ( с по-слаба златна крепкост ), които бъдещият съпруг подарява на годеницата си. Други дали тубли [*], махмудиета, ирмилици и т.н. Събрало се всичкото това злато, но никоя от жените не можела да каже каква е стойността му. Когато предавали торбата на турците, една баба се опитала да я повдигне от масата, но залитнала от тежестта й.

Парите бяха отнесени в Бунархисар, но освобождаването на арестуваните не последва веднага. Аз сметнах, че опасността за моето арестуване е преминала и излязох свободно из селото. Първата ми грижа беше да се организира прехраната на мъжете в Бунархисарския затвор. Турците разрешиха да им се носи храна, но нямаше коли, защото бяха ограбени. Тогава всички момчета в селото, включително и десетгодишните, натоварихме храната на гръб и потеглихме за Бунархисар. Водех аз, като човек с “опит”. Влязохме в града и се запътихме към конака, където се помещаваше и затвора. Пред едно гръцко кафене бяха насядали десетина турски офицери. Те седяха около дълга маса под сянката на старо клонесто дърво. Времето беше много горещо, но шапките на всички бяха на главите им с изключение на един, който седеше в средата. Отдалеч забелязах, че гологлавият наблюдава с интерес и любопитство цялата ни върволица. Поглеждаха и другите, но тутакси отместваха погледите си. Когато приближихме масата, разгледах добре непознатия. Той също беше облечен в офицерска униформа, но без войнски знаци. По-късно научих, че това бил френският писател и голям турски приятел Пиер Лоти, който придружавал турските войски при окупацията на Тракия. Носеше се слух, че този французин е повлиял на турците за освобождаването на нашите затворници.
 

*. Голяма по размер, но тънка монета на стойност две и половина златни турски лири – бел. авт.

--------------------------------------------------------------------------------------------

Затворниците се върнаха в село пребити, отчаяни и в пълна неизвестност какво ги очаква занапред. Вече се дояждаха храните от стари реколти, а нова нямаше. Житото гниеше на полето. Нивите вече не можеха да се жънат, а малкото ожънато преди събитията нямаше с какво да се превози, защото всичкия добитък беше заграбен.

Научихме, че някои от нашите овчи стада се намират в Люлебургас. Няколко души стари овчари и аз отидохме в тоя град и действително намерихме едно общо стадо от около пет хиляди глави. Властта беше заставила гърци-караманлии да пасат овцете, които нощуваха в двора на конака. Тук всеки намери по няколко свои глави, а аз открих цялото стадо на нашето семейство. Явихме се при каймакамина и поискахме да ни върне животните. Той ни отговори твърде остроумно: “Вярно е, че овцете са ваши, но ние ги реквизирахме”. И преди войната, и сега, българите в Тракия били турски поданици, които естествено не можели да откажат да изхранят войската на собствената си държава. Тя, разбира се, един ден щяла да им плати реквизираните стоки.

Заминахме си с празни ръце, а турският каймакамин на Люлебургас ни дръпна една реч, която се заключаваше горе-долу в следното: българската победа в Балканската война се дължала на изобилните турски хранителни ресурси - хляб, месо и фуражи. Българите дошли тук с триста хилядна армия, която била далече от собствените й продоволствени бази и едва ли щяла да победи, ако не било изобилието на плодородната турска земя. Каймакаминът ни подкани да си отидем в Рум беглий, като повтори мъглявото си обещание, че държавата щяла да помисли за задълженията си към нас след края на войната.

Междусъюзническата война завърши с Букурещкия мирен договор, сключен на 28 юли 1913 г., който задължи България да демобилизира войските си. Останалите живи млади хора от Тракия, които се сражаваха в българската армия, също бяха освободени. Но къде да отидат, когато тяхната родна Тракия отново е окупирана от турците? Някои от тях дори не могли да издадат войнишките си дрехи, просто защото нямали цивилни. Други останали в казармата на прехрана, а трети заскитали безпризорни из България. Но малко по малко, по двама, трима или пет души, тези млади хора започнаха да се завръщат в родната Тракия по потайните пътеки на хайдушка Странджа планина. Тук те имаха родители, братя и сестри, а някои - жени и деца, за които не знаеха абсолютно нищо. Тези млади хора престояваха малко време, колкото да се видят с роднините си, и отново тайно се връщаха в България. Някои отвеждаха със себе си и своите близки. По този начин окупирана Тракия беше напусната от много млади мъже и жени.

Аз лично упорито продължавах да стоя в Тракия. Знаех, че поемам рискове, поради българската ми служба през Балканската война, но събитията, през които бях преминал, ме закалиха и ми дадоха самочуствие. Бях започнал да разбирам нещата от една съвършено нова гледна точка - политическата. От нашите младежи, които идваха от България, разбрах, че там имало хора, които се интересували от събитията в окупирана Тракия. Никой не тръгваше обратно за България, докато не се срещнеше с мен. Аз ги информирах колкото можех по-подробно за събитията в Родината и по възможност - в цяла Турция.

[Previous] [Next]
[Back to Index]