42. Разселване на бежанците от Преображенското въстание в България. Амнистията и конгресът във Варна ( 1904 г. ). Завръщане в Родината
 

В периода от Освободителната война през 1878 г. до Съединението на България през 1885 г., източнотракийските емигранти предпочитали да се заселват в северна България. Основната причина била по-сигурният политически и държавен статут на Княжество България, но имало и други, чисто климатични и здравословни причини.

Например, когато тръгвали на север по брега на Черно море, пред бежанците се изпречвал град Бургас, чиято околност била пресечена от неприветливи и нездравословни блата и тресавища, пълни с гнезда на комари, разпространители на заразната болест малария. Градът бил обкръжен от три блата - Мандренско, Ваякьойско и Атанаскьойско. Сега българската географска наука нарича тези блата езера, но нека се знае, че те са станали езера след близо вековна борба. До първите десетилетия на ХХ век се налагало хората да се пригаждат към нездравословните условия на живот около Бургаските блата и тресавища.

През есента на 1903 г. огромният поток от преображенски бежанци преминал и заседнал в днешния Варненски окръг с очи, обърнати към Добруджанската плодородна шир. По-малка част, предимно от Лозенградския район, се заселила в градовете Айтос, Карнобат, Ямбол и техните околии. Местните хора не били особено дружелюбни, защото от минали времена познавали качествата на тракийците като скотовъди и земеделци.

Наближавала зимата и тракийските бежанци трябвало да се погрижат за оцеляването си. Отново, както и в миналите времена, Варна и околните села станали най-многолюдните бежански средища. Непрекъснато възниквали най-разнообразни въпроси за решаване, но въпросът над въпросите бил: хляб и подслон за бежанците през настъпващата зима на 1903-1904 г.

И изведнъж, като подземен тътен започнали да се дочуват слухове, че дипломатическите канцеларии се раздвижили и се преговаряло за някакви помилвания, амнистия, за някакви права и малки свободи. Сред тракийските емигранти настъпило оживление. Никой обаче не допускал, че нещата ще се развият толкова бързо.

По улиците и кафенетата, на всички общодостъпни публични места започнали разговори, буйни спорове и диспути. Понякога се месели и доброжелателни варненски граждани. Накрая се стигнало до заключението, че трябва да се свика конгрес! Конгрес, който да реши всички наболели въпроси.

--------------------------------------------------------------------------------------------

Конгресът се свикал в началото на 1904 г. във Варна, когато постановленията на амнистията, писани или не, вече се знаели. Делегатите не били строго определени. В конгресната зала се явили всички войводи и четници, които се познавали, легални дейци, а също и граждани от България, които имали отношение към борбите в Тракия и Македония. Пристигнал и Михаил Герджиков, заедно с много участници във въстанието, които не живеели във Варна.

Строго определен дневен ред почти нямало. Изявленията приличали повече на събеседвания, докато по-старите и по-опитните в тия работи не заявили, че конгресът трябва да заприлича на конгрес - с оторизирани делегати и дневен ред, за да могат разискваните въпроси и решенията по тях да имат съответния ефект и законна ( обичайна ) форма.

Основната тема на конгреса съвсем естествено била Преображенското въстание. Събитията от времето на въстанието, в което били дадени толкова жертви и което разорило голяма част от източнотракийците, трябвало да станат достояние преди всичко на участниците и потърпевшите, за да не остават те със съмнението, че жертвите са безсмислени. Защото тук се събрали хората, които не преди много се откъснали от обятията на смъртта и в чиите уши още звучало свистенето на куршумите, а по лицата им блестяла амалгамата от барутния дим. Дори тук, в конгресната зала, на кръстовете на мнозина от бившите четници, а сега делегати, висели препасани револвери. Сега, в свободна България, никой от тези хора не знаел кога и как ще се нахрани и къде ще намери кът да склони глава и да поспи.

Когато преминали турско-българската граница и се озовали в Бургас и Варна, единствените по-големи държавно-обществени предприятия в тези градове били морските пристанища. В тях работели над три хиляди души гърци и турци, които изтръпнали при мисълта, че ще бъдат изместени от тракийските бежанци. Нищо подобно не станало обаче. Бежанците заели само вакантните трудови места, които били не повече от сто. За да преживеят, повечето от тях се пръснали по близки и далечни села. Всички тези нравствено издигнати и човечни хора трябвало да научат, че техният подвиг не е бил безсмислен.

Българското общество също трябвало да бъде известено какво всъщност се е случило в Македония и Тракия през бурното и бунтовно лято на 1903 г. И най-после събитията от Преображенското въстание трябвало да останат за идните поколения и, разбира се, за историята.

Конгресът във Варна започнал своята делова работа. Първо разгледали най-важния въпрос: амнистията на султан Абдул Хамид ІІ. Бюрото на конгреса поканило един висш съдия, който бил известен като голям юрист по онова време. Той разгледал амнистията текстуално и като познавач на двете правни системи: турско-шериатската и българската. Юристът анализирал въпроса за амнистията и дал надлежни разяснения. Първо се спрял на двете преплитащи се понятия - амнистия и помилване - и приел, че актът на султана е именно амнистия, въпреки че не било в традициите на турските монарси да употребяват тази дума от новото време, защото смятали, че тя застрашава абсолютната им власт. Султан Абдул Хамид, обаче, по причини от реформаторско естество, дал твърде широк размах на тия действително нови за времето си понятия и целенасочено употребил думата амнистия.

Българският юрист казал също, че при практическото приложение на амнистията се изключват заточениците от Паяс кале, обвинените по Керемидчиолувата афера, които успели да избягат в България, а също така и физическите убийци на Анегности Дяков от Малко Търново, Йоргаки Пирилет от нашето село Рум беглий и някои други подобни случаи.

Повдигнали се и ред наболели, но нерешими на този форум въпроси, като например: “Как може хиляда или две хиляди четници да победим Османската империя и да се освободим? Ние вярвахме, че въстанието, което ще вдигнем, ще застави България да се намеси с война или по друг начин и ще принуди Турция да ни даде свобода.”

Тези въпроси и изказвания били формулирани от по-интелигентните, по-опитни и по-сведущи четници и войводи. И всякога погледите на конгресистите се обръщали към Михаил Герджиков, който присъствал на всички заседания. Най-после той станал и повторил същите отговори, които давал всякога. Ще ги припомним пак: Тракия не била готова за въстание, не била въоръжена и четниците не били военно обучени. Герджиков споменал също, че и политическата обстановка не била благоприятна за въстание и т.н. Мнозина обаче не повярвали на тия отговори и мислели, че има нещо, което Герджиков не искал да каже.

После се разисквал и въпросът за оръжието. Попитали защо ЦК обявил, че доставките на оръжие ще стават централно чрез него и когато населението събрало няколкостотин златни турски лири и ги изпратило, не получили нито оръжие, нито им върнали парите обратно. Едва когато се взело решението за въстание, ЦК съобщил, че четниците трябва сами да се погрижат за въоръжаването си.

Михаил Герджиков говорил по тези въпроси с неудоволствие и огорчение. Той обвинил ЦК, че не само не се погрижил за въоръжаването на Одринско, но и отклонил парите, изпратени от населението, за други, по-големи нужди на организацията, без дори да уведоми, че оръжие няма да се изпрати. В тази връзка, Герджиков споменал и за откупа, получен за американската мисионерка мис Стоун.

Тук трябва да поясня, че противоречивите нареждания на ЦК за въоръжаването наистина хвърлили българското население в навечерието на въстанието в голям смут. Знаело се, че въстанието ще избухне в недалечно бъдеще и въпреки че точна дата все още не била определена, бъдещите въстаници се втурнали да се снабдяват с оръжие кой както може. И в това бързане се случило нещо, с което не бих се занимавал тук, ако не засягаше един важен за революционното движение принципен въпрос.

Михаил Герджиков съобщава [*], че когато пристигнал в Тракия като пълномощник на ВМОРО, довел със себе си “двадесет и пет души верни другари”. Между тях бил и Коста Калканджиев, който Герджиков назначил за войвода на Трети революционен район на мястото на отстранения, пак от Герджиков, войвода Тодор Шишманов. Народът не приел добре назначението на Калканджиев, тъй като бил чужд и непознат човек, но се знаело, че Герджиков го е довел в Тракия и затова четниците се подчинили и тръгнали с него.

В навечерието на въстанието Коста Калканджиев видял, че липсата на оръжие създава голямо напрежение сред четниците и предложил да му се дадат пари на ръка, с които да замине за България, където имал връзки с оръжейни доставчици. Там той щял да закупи необходимото оръжие и да го изпрати в Тракия. С тази цел Калканджиев обходил селата Пенека, Чонгара и Сатъкьой и събрал осемдесет златни турски лири, но не чрез организацията, а направо от населението. Отишъл и в Рум беглий, но там отказали да му дадат пари.

После Коста Калканджиев заминал за България и го видели в Бургас, че живее нашироко и пилее пари по твърде безразсъден начин. По-късно Калканджиев се върнал, но оръжие не доставил. Тогава хората поискали да им върне парите, но той отговорил, че в село Рум беглий го нападнали и ограбили и затова нито оръжие доставил, нито пък можел да върне парите.

По-после, както се знае, командването на Трети бунархисарски район поел капитан Икономов, а на Пенечко-Визенски участък - войводата Тодор Шишманов. Калканджиев, когото четници и войводи сметнали за ненужен, се оттеглил към централна Странджа на безопасно място и там прекарал активния период на въстанието. След неговия край Калканджиев бил един от първите, които преминали в България. На конгреса във Варна не се явил, въпреки нарочната покана. В дневния ред, обаче, бил включен въпросът за парите, които бившият войвода Коста Калканджиев събрал за оръжие от населението и не върнал. Предварително Герджиков и войводата на смъртната дружина в Рум беглий Георги Калоянов се сговорили този въпрос да не се обсъжда надълго и нашироко, а само да се опровергае неверния слух, че Калканджиев е бил обран в Рум беглий.

На конгреса във Варна присъствали много от селяните, от които Калканджиев преди време взел парите за оръжие. Сега те се възползвали от случая и настояли той да им ги върне, още повече, че били в голяма нужда като емигранти. Започнали силни пререкания, от които Герджиков много се засегнал и огорчил.

Стигнало се до издаване на задочна смъртна присъда срещу Коста Калканджиев, но българският юрист, който консултирал конгреса по въпроса за амнистията, разяснил какво е задочно наказание и защо почти не се прилага, въпреки че е заложено в законодателствата на някои държави. Задочната присъда в революционните движения, според него, било нещо крайно опасно и затова апелирал наказанието на бившия войвода Коста Калканджиев да не се изпълнява. Така и станало.

Последната точка от дневния ред била завръщането на бежанците по домовете им в Източна Тракия, тъй като всички клаузи на амнистията били вече известни. Завръщането се желаело от всички, но как и къде? Когато напускали селата си, българските бежанци от Източна Тракия оставили зад себе си стълбове дим и горящи къщи. Турците, ако не напълно, то поне наполовина изпълнили своя пъклен план – шестдесет и шест български села в Странджа били напълно опожарени.

Интересно било мнението по този въпрос на отделните парламентарни групи в тогавашния български Парламент. Те били единодушни, че бежанците от Тракия трябва да се завърнат по родните си места, но по понятни причини никой не дръзнал да заяви това открито пред самите тракийци. Ръководството на Парламента предоставило на бежанците сами да решат въпроса за себе си.

И повечето от тях решили: да се завърнат в Родината в името на бъдещото национално обединение на българския народ. Десет години по-късно, в победоносната Балканска война, се доказа верността на това решение.

И още нещо: колкото и невероятно да изглежда в днешно време, тъгата по Родината също изиграла своята роля.
 

*. Любомир Милетич. “Приноси за историята на македонските борби” – бел. ред.

--------------------------------------------------------------------------------------

Бежанският поток потекъл обратно към Родината още в годината на амнистията – 1904-та. Но голяма част от тракийците от напълно разорените части на въстаналата територия, останали в България.

Едва когато бежанците пресекли българо-турската граница, започнали да разбират, че не само техните села са разорени и опожарени - съсипана била преди всичко българщината в Източна Тракия. Близо седем години трудоспособното българско население в бунтовна Тракия кръстосвало тракийските гори и планини с пушка в ръка или пък пътищата на България като емигранти. През това време тракийските плодородни орници буренясали и запустели, а стадата силно намалели и се изродили. След амнистията българското население в Тракия било силно застрашено да изпадне под икономическата зависимост на турските чифликчии и на гръцките банкери и търговци. Гръцките лихвари, до които българите прибягвали, за да посрещнат фискалните си нужди, така нагласявали лихвените проценти, че българите обикновено задлъжнявали и стоката им бивала обсебвана от лихваря.

И въпреки всичко, от шестдесет и шест опожарени български села при потушаването на Преображенското въстание, само четири не били възстановени, защото се намирали на самата граница и в тях имало турски гранични постове.

Аз и моите връстници от нашето село Рум беглий, както всички деца, имахме своите занимателни детски игри, но непосредствено след въстанието те не ни увличаха много. Като воловарчета в полето и гората, всеки от нас се стараеше да си припомни и разкаже видяното и чутото от въстанието, което, макар и в детска възраст, непосредствено бяхме преживели. Бащите на всички ни бяха емигранти в България и след амнистията започнаха да се завръщат при нас, в Турция.

Аз помня, когато боси, с изранени крака и с по една ленена ризка на гърба излизахме вън от селото да посрещнем бащи и близки, които се завръщаха от бежанска прокуда. Още не стъпили в родните си села, тези мъже веднага се залавяха за работа по техните неоспорими и без конкуренция занятия - земеделие и скотовъдство.

И техните разговори бяха същите - въстанието и най-вече неговото потушаване и бягството в България. Мало и голямо критикуваше грешките на войводи, четници, другари, особено на войводите, малки и големи... Говореше се за човешките жертви, които можели да се избегнат, ако отстъплението към България било подготвено по-добре от Боевото тяло... Време за това имало достатъчно, но то било пропиляно...

[Previous] [Next]
[Back to Index]