Българите в най-източната част на Балканския полуостров - Източна Тракия
Димитър Войников
 
22. Начало на Тракийското революционно движение - идването на Павел Генадиев и Лазар Маджаров в Източна Тракия. Първи посвещавания. Агитационни чети и отразяване на тяхната дейност от в. “Странджа”
 

В Източна Тракия назрявали условия за българско националноосвободително движение. Тракийската емиграция вече имала своите центрове в новоосвободена България - Варна и Бургас. Дружество “Странджа” и неговите клонове били организации на тракийското емигрантско движение тук, в свободната българска земя, но идеите за въоръжена борба трябвало да бъдат пренесени и посяти преди всичко отвъд, в поробена Тракия. Устна пропаганда имало и преди, но източнотракийците повярвали, че нещо има да става главно чрез в. “Странджа”.

През 1895 г. македонският деятел Павел Генадиев [*] напуснал България и отишъл учител в Лозенград, а през следващата година се преместил в Свиленград. За двете учебни години ( 1895/96 и 1896/97 ), Генадиев посветил в делото почти всички учители и по-първи граждани в тези два града, а също и хора от Малко Търново и Бунархисар. Ето имената на някои от тях [**] : Тома Пиперков и Георги Томов от Лозенград, Яни Граматиков Арнаудов и Стоян Андреев от село Ениджия, Лозенградско, Никола Долапчиев от село Раклица, Иван Хаджиатанасов и Стойчо Аянов от село Дерекьой, Малкотърновско, Стоян и Иван Каикови от Бунархисар, Петър Стоев и Янаки Илиев от Свиленград и др.

В спомените си [***] Атанас Калфов, учител в Малко Търново, пише: “През Великденската ваканция дойдох в Лозенград, където намерих и Павел Генадиев, тогава учител в Свиленград. Един ден се събрахме с учителите в класното училище в града. Павел Генадиев разпра яката на палтото си и извади една бяла кърпичка с печат. Това беше пълномощното на Върховното тяло на Върховната организация”. След това уверение и надлежните обяснения, Павел Генадиев заклел всички присъстващи поотделно “върху кама и револвер”. Калфов се завърнал в Малко Търново вече ”заклет” и от своя страна направил същото с колегите си Димо Янков, Райко Петров, Стамо Сталев, Иван Попов и гражданите Иван Дяков, Димо Бояджиев и др. Избраниците се конституирали в комитет с председател Калфов, секретар Райко Петров, касиер Д. Янков и още двама съветници.

Павел Генадиев агитирал бързо и смело, но не подбирал много хората, с които се свързвал. Така за малко не се стигнало до провал. Турската власт в Свиленград го задържала, но после го освободила по недоказаност. Павел Генадиев по-после се определил като върховист, но във всички случаи активизирал делото напред.

През 1897 г. в Лозенград дошъл за главен учител Лазар Маджаров от Македония, училищен другар на Гоце Делчев и Борис Сарафов от Солунската гимназия и съидейник на Гоце Делчев. "Делови човек, твърд характер, висока нравственост, за себе си нищо, а всичко за делото". Това е написал в спомените си [****] Димитър Груев от Лозенград, а и аз лично съм чувал същото от разказите на моите вуйчовци Найден Димов Моллов и Константин Георгиев Гогов, някогашни ученици на Маджаров в класното училище в Лозенград. Чувал съм тези неща и от баща си, който поне веднъж седмично е трябвало да посещава Лозенград. При тези посещения той почти винаги се е срещал с Маджаров. Лозенград е бил окръжен град с всички административно-управленчески служби и учреждения, които управлявали живота в санджака - военни, стопански, търговски, съдебни и други. По тая причина рядко е имало човек от окръга, културно по-издигнат или стопански по-заможен, на когото да не се е налагало поне веднъж в годината да посети окръжния център. Посветените в делото българи, щом пристигнели в Лозенград, веднага търсели хората от организацията.

В края на учебната 1898/99 г., обаче, Лазар Маджаров трябвало да напусне Лозенград и да заеме учителското място в Лехчево, Македония, където бил преместен от Екзархията. Маджаров отказал и бил уволнен. За двете си учителски години в Лозенград Маджаров посветил в делото на националното ни освобождение почти всички по-първи граждани на града и околностите му. Аз лично познавах повечето от легалните сподвижници на Маджаров от този период - Никола Асланов и Тодор Шишманов, учителите Яни Читаков, Димитър Груев, Илия Тошев, Иван Каиков, Никола Долапчиев, Янко Стоянов, Коста Тенишев и човека, с когото може би трябваше да започна този списък, авторът на тракийския химн “Ясен месец веч изгрява”, поетът на Източнотракийското въстание Яни Попов. Той е от село Карахадър, намиращо се на три километра от Лозенград.

От момента на своето уволнение, Лазар Маджаров станал нелегален функционер на революционната организация в Източна Тракия. Той не бил сам в Лозенград. Лазо Лазов е от същия град и е брат на Стоян Лазов, който веднага след завършването на историко-филологическия отдел на Софийското висше училище заминал като учител в българските гимназии в Македония ( град Битоля ). Тук Стоян се свързва с движението и когато брат му Лазо дошъл в София и се срещнал с Гоце Делчев, той имал препоръките на брат си. Гоце Делчев поискал от Лазо да му посочи двама сигурни хора в Лозенград и той му посочил местния човек Никола Асланов и Тодор Шишманов от село Пенека, Визенско. Асланов и Шишманов били легални революционни дейци, които сновели между Лозенград и тракийската емиграция във Варна.
 

*. Павел Генадиев е брат на българския държавен деец д-р Никола Генадиев – бел. авт.

**. Иван Орманджиев. “Приноси”, кн. 3 и кн. 5 – бел. ред.

***. Иван Орманджиев. “Приноси”, кн. 3 – бел. ред.

****. Иван Орманджиев. “Приноси”, кн. 4 – бел. ред.

------------------------------------------------------------------------------------

Райко Войников ми е разказвал, че след 1895 г., когато Павел Генадиев и Лазар Маджаров развили своята агитационна дейност, сред източнотракийската емиграция настъпило особено раздвижване. Млади и буйни глави продължавали да прииждат в България, като повечето от тях скътали златна лира, две или пет. Те искали да се въоръжат и отново да се върнат в Родината. Не се вслушвали в ничии гласове, които се опитвали да ги съветват, че борбата ще бъде продължителна и трудна и трябва да се подготвят. Тогава се родила идеята да се организират тези млади хора в агитационни чети, които да се върнат в Източна Тракия и да започнат идейно да подготвят българите за една успешна освободителна борба. И отново в.”Странджа” ни дава сведения за тия чети.

 Брой 44 от 25 май 1897 г.

 На уводно място на цяла една страница е написано:

 ВЪСТАНИЕ В ОДРИНСКО

 1. Съобщение от 17 май 1897 г. от Бургас. На 26 април 1897 г. при село Сармашик, Малкотърновско, около Лековата воденица се появила въстаническа чета, съставена от вътрешни недоволни хора. Тя напредва към Малко Търново и постоянно се умножава;

 2. Съобщение: Две въстанически чети, съставени от вътрешни недоволни хора, които се движели към Лозенград, имали срещи с турски заптии - едната при колибите Мохово, другата при село Курудере, Бунархисарско. Престрелката - пагубна за турците. Гърците съчувстват.

 3. Съобщение от 18 май 1897 г. Сражавала се чета със заптии при село Блаца, околия Василиковска. Имало убити четири заптии.

 4. Съобщение от Търново Сеймен ( днес град Марица ) - 18 май 1897 г. При сражението, което станало там, били заловени осем въстаници, от които четирима ранени. Слухове се носели за въстание в големи размери.

 5. Съобщение от Бургас - 23 май 1897 г. Чета се срещнала със заптии при село Мързово, Василиковско. Девет души заптии били заловени. Те били “обезоръжени и освободени”.

 Брой 45 от 1 юни 1897 г.

 Съобщава от Търново Сеймен, че въстанието продължавало. Одринският валия се нагърбил сам да го потуши. Той обикалял градовете на вилаета и апелирал към населението да не се увлича от въстаниците. Султанът щял да дари раята с големи правдини.

 В статия се говори: “В Одринско са се появили чети, които водят по-скоро агитация, отколкото въоръжена борба. Тези чети се сражавали, само когато били нападнати или предизвикани от турската власт. Четите обикаляли българските села и отдето минели, излавяли стражата... обезоръжавали я и като си купели нещо с пари, напущали селото.”

 В друга статия се казва: “Минаха един месец и няколко дни, откакто в Одринско съществува едно движение, което проявява всичките признаци на въстание. Самият факт, че множество от хора в няколко отряда, с оръжие в ръка, без да налитат на имота, на живота и на честта на мирното население, води борба с жандармерията и войската на турското правителство, характеризира тенденция в техните действия.” По-нататък се казва, че въстаниците с тая си бунтовна изява доказали на турците, че оттук нататък борбата за права и свободи ще бъде с оръжие в ръка, а на боязливото и нерешително население, че така единствено се придобиват права и свободи. И завършва: “Одринското въстание от 26 април досега, което се крие в дълбока непроницаемост от валията Ариф паша, ще има възпитателно значение - то туря основата на революционното въстание.”

 Брой 46 от 8 юни 1897 г.

 Описва се походът на четата на Мичо войвода и дядо Иван войвода, които се наричат първоучители на младото революционно поколение в Одринско. Войводите се сговорили и на 25 април 1897 г. се събрали при реката Велека при Лековите воденици. Там се заклели да умрат за делото и заминали за обектите си Лонгоза и Караман баир. Четата преминала край селата Заберново, Стоилово, Чукарските колиби, Кладара и местността Големите сарпии. На 28 април тя спряла за почивка до село Маджура, Василиковско, но маджурският поп Васил направил предателство, поради което четата променила маршрута си през местността Габровица и селата Труля, Стефаново и Мегалово. След това преминала Велечката река и дошла в с. Курудере, където се сражавала с войска и заптии и независимо от убитите, в плен паднали двама турци.

 Брой 47 от 15 юни 1897 г.

 Продължава описанието на четата на Мичо войвода, която се сражавала при село Курудере и в полите на най-високите Странджански върхове - Малка и Голяма Махияда. След сражението четата се оттеглила около манастира “Света Параскева” при градчето Инджекьой. Тук турците пресекли нейното настъпление към селата Сазара, Скопо, Едига, поради което тя преминала край селата Рум беглий, Авджик, Евренлий и Хаджи Факлий, пресекла мерите на град Скопо и Лозенград и се добрала до височините на село Корията в северната част на Лозенградската кааза. В. ”Странджа” съобщава, че населението в Одринско направило тъжно впечатление на четата, защото я посрещнало с голяма боязън, а някъде дори извършило предателства, какъвто е случая с поп Васил в село Маджура.

 Брой 48 от 22 юни 1897 г.

 Съобщава се, че били заловени и докарани в Одрин шест души четници. Когато минавали по улиците на града на път за затвора, целият град се стекъл да ги гледа. Четниците били облечени във въстаническите си дрехи и вървели горди, весели и симпатични. Не се казва обаче къде и как са заловени, кои са и прочие. Говори се още за усилията и тайнствеността на валията Ариф паша да прикрива от външния свят това народно бунтовническо движение. Ако ли пък някъде не можел да го скрие, представял го като разбойническо.

 Брой 49 от 6 юли 1897 г.

 На уводно място се казва: “Ново въстаническо движение в Одринско. На 21 юни 1897 г. при село Велика, Малкотърновско се явила нова въстаническа чета от четиридесет души, които валията Ариф паша нарича “юнак гяурларъ” ( гръцки разбойници ).

-------------------------------------------------------------------------------------

Тези материали от някогашния вестник “Странджа” показват началния период на тракийското революционно движение. Налага се изводът, че четите и четническото движение в Източна Тракия са дело на вътрешни недоволни хора, които се въоръжават и откриват фронт за свободата си. Влиянието на емигрантското движение, което изпратило четите на Мичо войвода и на дядо Иван войвода, се почувствало най-силно в Малкотърновска и Бунархисарска кааза на Лозенградския санджак.

 Върховният представител на централната власт и султана във вилаета, Ариф паша, след като разбрал, че четите са агитационни, че щадят живота, имота и честта на поданиците, включително и на мюсюлманите, че се сражават и убиват само когато биват нападнати и убивани, предприел контраагитация. Той обикалял градовете на вилаета, увещавал и подчертано предупреждавал, че бъдещата султанска милост и правдини, зависели от поведението на българите. Султанът и правителството следели четническото движение и правели всичко възможно за неговото потушаване, но пред обществото в Турция и Европа не признавали, че има такова. В отделни случаи дори го обявявали за разбойническо, при това гръцко.

 Българското четническо движение в Източна Тракия се появило по време, когато султанът се опитвал да убеди света, че в неговата държава вече няма недоволни хора, които да вдигнат ръка срещу короната му. А предателството на маджурския поп Васил и тъжното впечатление от недружелюбното и боязливо посрещане на четите от местното население, имат исторически корени. Нека се знае, че Странджа планина всякога е била обиталище не само на народни закрилници, но и на най-върли разбойници, при това от незапомнени времена. В българския черноморски град Василико и сега живее Никола Райков Толканов, който само три месеца преди обявяването на Балканската война беше отвлечен от разбойници за откуп от родителите му. Затова източнотракийският българин посрещнал агитационните чети с недружелюбие и боязън. Дори Стоян Петров, един от най-големите тракийски революционери, излежал пет години в Лозенградския затвор поради предателство. Докато странджанските българи не се уверили, че четите не са разбойнически банди, те не дали доверието си и не ги приели като свои.

Григор Ив. Дяков от Малко Търново, по-късно популярен бургаски гражданин и кмет на града, разказва [*] за една друга чета, действала едновременно с първите две, която била изпратена незнайно от кого и защо. В нея влизали четирима офицери. Войвода бил капитан Гаруфалов, а четници: капитан Луков, капитан Бозуков и поручик Пожарлиев. Всички те минали българо-турската граница и без да ги забележат и без да се обаждат на някого се доближили до Малко Търново. Четниците останали скрити в гората, а войводата капитан Гаруфалов в късна нощ влязъл в града и пред вратата на родната си къща оставил два камъка един срещу друг, скрепени по особен начин. Това е ритуал на странджанските българи, останал от старите хайдушки времена, който означава: “бях тук и напуснах града”. Капитан Гаруфалов се върнал при четата и всички бързо напуснали турската територия по същия тайнствен начин, тъй като разбрали, че са предадени и не само ще бъдат избити, но и ще докарат кървава афера за невинното българско население. Кой обаче ги е предал, останало неизвестно.

 От тоя момент нататък, четническото движение в Тракийското революционно движение в този му вид, било прекратено. Въпреки всичко агитационните чети оставили диря. И раята, и турската власт знаели за тях и реагирали според разбиранията и интересите си.


[Previous] [Next]
[Back to Index]


*. Иван Орманджиев. “Приноси”, кн. 3 – бел. ред.