Българите в най-източната част на Балканския полуостров - Източна Тракия
Димитър Войников
 
20. Някои гласни източници за този труд
 

На много места в изложението дотук отбелязвах източниците, които съм ползвал - някои от тях са гласни. Сега ще разширя този списък с имената на лица, които съм познавал лично и от които съм научил много за събитията от по-ново време, особено след Освобождението на България. Това са източнотракийци, почти всички от странджанския град Малко Търново, които напуснали родните си места в различно време и по различни причини, но останали свързани с Родината си най-малкото до 1913 г., докогато имаше българи там. Някои от тези хора са участвали лично във важни исторически събития, а други пък са били на места, които са им позволявали да ги наблюдават, макар и оттук, от България.

Странджанският град Малко Търново е дал значителна емиграция през новите руско-турски войни, особено през Освободителната война. По-късно, според Букурещкия мирен договор, с който завършва Междусъюзническата война ( 28 юли 1913 г. ), Малко Търново се дава на България ( един километър от българо-турската граница ), но всичките му дотогавашни източници на поминък останали в Турция - пасищата за стадата и горите, които се експлоатирали за дървен материал, дървени въглища и т.н. Пазарите в Одрин, Лозенград, Родосто и Цариград също вече били недостъпни. Чисто българското население на Малко Търново, което около Балканската война наближава десет хиляди жители, останало без всякакъв поминък. За едно непродължително време три пети от него се отправя към вътрешността на България, а останалите заживяват в последна сиромашия.

Някои от малкотърновските граждани ( предимно стари и интелигенти хора ), които живееха в София, замислиха и около 1925 г. основаха земляческо-кръжочна дружба, чиято първа и главна цел беше да апелират към правителството за създаване на елементарни поминъчни условия за изпадналото в крайна бедност странджанско население. Те свикаха в Малко Търново голям стопански събор с участието на държавни и обществени организации, на който се говори, взеха се решения, набелязаха се стопанско-поминъчни мерки, но ефектът не беше много голям.

Земляческата дружба, особено в първите години, развиваше и културно-историческа дейност. Тя не се изразяваше в програмни речи, сказки и доклади, а в приятелски непринудени събеседвания на предварително определени места. По онова време аз бях студент в София и като че ли намерих своето естествено място сред тези интелигентни хора, които може би не обръщаха чак толкова внимание на времето, което идваше, но помнеха и разбираха старото, което си отиваше. Въпреки своята младост, аз бях секретар на дружбата и един от най-ревностните събеседници. Обикновено поставях въпроси за миналото на Тракия, а те припомняха, допълваха, уточняваха... Сега е мой ред и дълг да опиша това, което сме говорили някога...

Ето имената на някои от най-популярните участници в земляческата дружба:

1. Петър Драгулев - един от идейните създатели и ръководители на тракийското обществено и по-късно революционно движение, което вдигна Преображенското въстание. Той е родом от гр. Малко Търново през 1857 г. Учил се и получил най-високото възможно образование за времето си в училищата на Малко Търново, Лозенград и Одрин. След това се отдал на книжарска дейност като сподвижник на Яни Рододарович, обесен в Одрин. Постепенно книжарската дейност прераснала в книжовна, но и едната и другата работели за църковно-училищното възраждане и укрепване на Източна Тракия. Когато започнало въстанието през 1876 г. и далечният му тътен се почувствал в Източна Тракия, турците потърсили Драгулев, но той се укрил. При настъплението на руските войски към Одрин в началото на 1878 г. Драгулев бил вече що-годе създаден български “общественик”, който се поставил на разположение на русите.

След връщането на града на турците и назначаването на Реуф паша за валия, последният потърсил някои солидни, обществено известни българи, сред които и Петър Драгулев. Отначало разговорите се водели чрез посредници, а по-после ги приел и самият валия. Разговаряли за бъдещето на провинцията, но Драгулев не вземал активно участие в разговора, тъй като тогава бил твърде млад. Валията попитал: “Не е ли възможно при една верска и народностна търпимост, при едно равноправие пред законите, каквото вече имаме, да заживеем човешки помежду си, ние, турците, и вие, българите, па и другите народи”. Драгулев отвърнал: “Отговорът на този въпрос зависи от вас, турците, защото въпреки реформите, българите си остават подвластен народ в империята”.

Във връзка с обществената си дейност, Петър Драгулев постоянно пътувал между България и Турция. След Съединението на България, обаче, той се установил адвокат във Варна. По същото време в България се завърнал по-младият му брат Никола Драгулев, който завършил правни науки в Швейцария. Никола донесъл със себе си и новите идеи, които били модерни в Европа. Той също се установил адвокат във Варна. Името “Драгулевци” станало популярно сред тракийските изселници в Бургаска и Варненска област, както и в самата Източна Тракия.

2. Алекси Попов, генерал от запаса на българската армия, също родом от гр. Малко Търново през 1870 г. Непосредствено след Освободителната война, към края на 1878 г., Попов, още невръстно дете, бил изпратен в Одрин и постъпил в началното отделение на Униатската мъжка гимназия, където всички предмети се изучавали на български език. В прогимназиалния и гимназиалния курс обучението се водело на френски език. Изучавали се също българска литература и българска история. На покривът на училището се веело френското знаме.

Алекси Попов, вече подраснал и буден юноша, посрещнал в Одрин Съединението на България и Сръбско-българската война. Той обсъждал тези важни за целокупния живот на народа ни събития със своите учители-поляци от католическия орден “Възкресение Господне”, които с интерес следели събитията, очаквайки нещо и за своята Родина.

След завършване на гимназиалния курс на училището, предложили на Попов да замине за Франция и да учи в който иска университет, по какъвто и да е клон на знанията, но тайните съвети на полските преподаватели били: “Вярно е, ще те облагодетелстват, защото цената ти е висока, но ще ти тежи, ще те гнети чуждото знаме, което се вее над главата ти. Тръгвай за новосъздадена свободна България, стани военен и не забравяй родното си огнище в Турция”. Така и направил. В България завършил военно училище ( строева служба ), а в Русия - Генерал-щабна академия.

През войните Алекси Попов бил офицер в Генералният щаб на българската армия, където солидната военна подготовка и особено познаването на чужди езици се оказали много полезни. Той участвал в преговори както със съюзниците, така и с противника по най-разнообразни въпроси, каквито войната създава. През Първата световна война Алекси Попов командвал големи войскови единици. Съглашенската групировка, тук, на нашия южен фронт ( Македония ), се командваше от французи. След края на войната, когато Съглашенските войски преминаха през България, Попов се свързал с френското командване и помогнал да се изживеят демобилизацията, проблемът с пленниците и заложниците и най-вече с репарациите.

3. Запасният полковник Тодоров също е родом от гр. Малко Търново. Освободителната война го заварила учител в будното българско село Дерекьой ( сега в Турция ) - на пътя между Малко Търново и Лозенград. Той е баща на Коста Тодоров - земеделец, който възглавяваше течението “Пладненци” с печатен орган в. “Пладне”.

Тодоров-баща постъпил на руска служба, когато руските освободителни войски били в Източна Тракия и след Берлинския конгрес, заедно с тях се оттеглил в България. Тук той постъпил на военна служба - офицер в Румелийската войска. В това си качество Тодоров взел живо участие във всички перипетии на българския обществен живот през този изключително важен период от нашата политическа история - Съединението, Сръбско-българската война, детронацията на Батемберга и други събития. После емигрирал в Русия, където прекарал дълги години и се завърнал в България след надлежната амнистия. Подробен и добър познавач на събитията, в които е участвал - българо-турските борби, по-после вътрешните български политически борби, та дори и политическите борби в Русия.

4 и 5. Двамата братя Бурилкови: д-р Димо Бурилков, лекар, и Владимир Бурилков, юрист, също от Малко Търново.

Лекарят, журналистът и публицистът д-р Димо Бурилков още от ранните си младини е един от активните сътрудници на Петър Драгулев в обществената му тракийска организационна работа. От 1896 г. нататък, все по-често се срещат статии в новооснования в. “Странджа”, подписани с неговото име. Умееше да говори разбрано и достъпно за сложната медицинска наука.

По-интересна и по-значима, обаче, е политическата и обществена дейност в Турция на по-младия от двамата братя. Владимир Бурилков също е доктор, само че юрист. Завършва висшето си юридическо образование в Западна Европа, завръща се в Турция и става редактор на печатния орган на Българската екзархия в Цариград - в. “Вести” през периода, който се оказа съдбоносен за нас, българите в Долна Тракия и Македония - между 1908 г. ( младотурският хуриет ) и 1912 г. ( Балканската война ). След хуриета от 1908 г., конституцията на Митхад паша се превърнала в знаме на панислямската политика на младотурците. Тъкмо срещу нея се обявил д-р Владимир Бурилков.

През 1912 г., няколко месеца преди обявяването на Балканската война, той се кандидатирал за народен представител във вторите хуриетски законодателни избори ( за улеснение ги оприличавам на българските ). Отначало управляващите кръгове приели добре кандидатурата на Бурилков, защото смятали, че той ще бъде лоялен към турската държава, но когато политическата платформа на кандидата станала известна, турците ахнали от изненада и озлобление. В своето политическо послание Владимир Бурилков заявил: “Политическата панислямска теория на знаменития Митхад паша е добре известна, поне на нас, българите, защото нейният автор е утвърдил политическата си кариера тук, в нашите земи. Имаме основания да мислим, че той, като русенски валия, когато е замислял и създавал своята Конституция, или най-малкото оная нейна част, която се отнася до вътрешното управление на държавата, едва ли е имал пред вид друг подвластен народ, освен българския. Че той, Митхад паша, в битността си на велик везир се опитал да приложи теорията си на практика пак на българска почва. Че той, Митхад паша, видял опасност за империята в султанския ферман от 1870 г., с който се учредявала Българската екзархия, и затова се опитал да го премахне. Опасността била тая, че ферманът, признавайки църковните епархии за български, косвено признавал териториите на тия епархии за български земи. Конституцията на Митхад паша, като висш законодателен акт, си остава пропита с панислямските идеи, верую на своя автор”.

6. Атанас Христов също беше родом от съседното на Малко Търново българско село Дерекьой. Той рядко идваше на нашите срещи, но винаги се отзоваваше, когато го потърсех, а аз го правех, защото се интересувах от неговите юридически познания.

Атанас Христов завършил турски правни науки в Солун, след което учителствал много години в същия град и се занимавал с други обществени работи. В Солун той заварил младотурското движение в своя кипеж. Предстоели големи политически събития, които щели да разтърсят империята. Христов се свързал с българските ръководни среди в Македония и редактирал български вестник. Беше добър познавач на политическите събития, особено в Македония и Източна Тракия. За голямо съжаление и той, като много други, не остави нищо написано за поколенията.

Като турски юрист Атанас Христов знаеше много български думи, употребявани в турската юриспруденция - войниган, бащиния и др., а също и цели правни построения, които турците заимствали от нашето обичайно, а може би и писано право. Христов беше общувал с турски юристи-изследвачи, които го уверявали, че при завладяването на България от турците през ХІV век те заварили една съвършена и стабилна правна система, която много не променили, а само видоизменили нейните носители: от българин, владетел в собствената си държава, на българин - рая в чужда вече нему държава.

7. Ще спомена още Васил Икономов, Вълчо Порязанов и Петко Жребечков, които нямаха голяма дейност, но са били близки свидетели на Преображенското въстание, както и на най-новите събития в Източна Тракия. И тримата бяха от Малко Търново.

Васил Икономов бе брат на капитан Стамат Икономов, главнокомандващ Преображенското въстание. Генерал Алекси Попов казваше: “За капитан Стамат Икономов, за неговата личност, за военната и революционната му дейност, никой не може да каже повече от брат му Васил и генерал Протогеров ( известен македонски деятел ). Дори аз, казваше генералът, който съм другар на Стамат Икономов и съслужил, не зная толкова, колкото те”.


[Previous] [Next]
[Back to Index]