18. Източна Тракия между Берлинския конгрес и Сръбско-българската война
 

Берлинският конгрес прекроява Санстефанска България и на картата се появяват политически автономното княжество България и административно автономната област Източна Румелия. Конгресът действително нарушил националното ни обединение, но не можал да отнеме извоюваните български свободи. Княжество България и Източна Румелия се наричали така само в текста на договора, но за българския народ те били единна българска държава.

Знаменателни са думите на германския канцлер Бисмарк, председателствал Берлинския конгрес, с които той се обърнал към турските делегати: “ Ако смятате, че конгресът се събра заради Турция, вие се лъжете. Санстефанският договор щеше да остане в сила, ако не беше засегнал някои въпроси, които интересуват Европа”. Така се говорило на конгреса, така се написал и договорът, защото такива са били интересите на заседаващите. Така че Турция не е била защитавана, защитавани са били европейските интереси в Турция.

Възползвайки се от противоречията между европейските държави и с посредничеството на английската дипломация [*], Турция много лесно, почти даром си възвърнала Македония и Долна Тракия ( Западна и Източна Тракия ). Срещу услугата Англия получила остров Кипър, който и тогава и сега си остава най-важният команден пункт за корабоплаването в източната част на Средиземноморието.

Турците нарекли Македония и Долна Тракия Европейска Турция и замислили да я превърнат в културна провинция, която, ако не съперничи, поне да се доближи до европейските правови държави. Това се почувствало в Източна Тракия. Руските внушения, договорни или не, в периода от Освобождението на България до около 1885 г. са били  сравнително точно изпълнявани. Много от турските бежанци, които по време на Освободителната война избягали към Цариград и Анадола, обаче, не се завърнали, защото смятали, че тези земи не след дълго ще бъдат загубени за Турция. Онези, които все пак се завърнали, дори не посмели да си поискат изоставения добитък, земеделски инвентар и покъщнина.
 

*. Учудващо било престараването на англичаните; дори един техен офицер, майор Синклер, вдигнал въстание, за да върне на Турция административно автономната област Източна Румелия – бел. авт.

----------------------------------------------------------------------------------------

След Освободителната война Турция си останала военна държава, в която властите били две: военна и гражданска, за разлика от току-що родената държава България, където с възторг приели Конституция, в която залегнало разделение на властите по модела на повечето европейски държави: законодателна, изпълнителна и съдебна. Бил изминал цял век от Френската буржоазна революция ( 1789 г. ), но съпротивата срещу реформите в Турция все още била силна, тъй като мнозинството смятало, че империята има свой собствен, самобитен, чисто турски път на развитие. В турското училище вече се допускали положителни науки, но като цяло, то си оставало военно–верско, каквито били училищата на ислямските народи под влиянието на Цариградския турски халифат.

Реуф паша, новият валия на Одрин, се ползвал с доверието на Цариград и султана, разполагал с изключителна власт и бил един от немногото турски политици-реалисти. Той бил човек умен, европейски образован и културен. Именно Реуф паша склонил турското правителство да не възстановява военните гарнизони на територията на Източна Румелия – нещо, на което турците имали право според Берлинския договор. Валията знаел, че отхвърлянето на султанския суверенитет върху васалната област и съединението й с Княжеството е въпрос на време. Той виждал и преценявал военното и психологическото състояние на възродения и жизнен български народ и не се съмнявал, че съединението ще стане – със или без война. Реуф паша по-скоро се опасявал, че българите не само ще извършат съединението, но и ще се опитат да възстановят Санстефанска България. Валията непрекъснато обикалял Одринския вилает, за да проучи и проумее, в кръга на неговия ранг и възможности, каква ще бъде бъдещата българска държава за Турция – враг или приятел.

Реуф паша често посещавал градовете Лозенград и Родосто, където квартирували армейски корпуси, въоръжени с всички обикновени и специални родове оръжия, познати в армиите по онова време. Валията издал заповед до всички мютесарифи, управители на санджаци ( окръзи ); каймаками, управители на каази ( околии ); генерали, командващи корпуси и дивизии, да не предприемат нищо на своя глава, каквито и събития да настъпят в Княжеството или в Източна Румелия. Дори при изключителни случаи трябвало да се чакат единствено заповедите валията. “В България се развиват събития, които всички знаем, казвал Реуф паша, но ако ние се намесим, резултатите, каквито и да бъдат, ще ползват други, но не и Турция”.

Не останало обаче време валията да просвещава своите подчинени в духа на либералните идеи и да смекчава традиционно грубите им нрави. Патриотичното въодушевление на българския народ в борбата му срещу Берлинския договор стигнало до сетният си предел. Започнала подготовка за големи събития. В Княжеството се формирали дружини и полкове и се открило военно училище. В Пловдив, където били съсредоточени всички жизнени сили на Източна Румелия, се създали милиция и комитет “Единство”, или т.нар. “гимнастици”– скрит боен потенциал, който само за часове се превръщал във военна сила. Младата и жизнена българска войска, възпитавана от руски офицери [*], жадувала да излезе на открит бой с турците.

До Сръбско-българската война не всичко, което ставало в Турция, се знаело в Княжеството и в Източна Румелия. Например не било известно, че турците се страхуват от българите и българската държава поради високия им морал. Стара военна Турция добре преценявала състоянието си и знаела, че четири милионна България може да се опре и дори да победи четиридесет милионната Отоманска империя.
 

*. Турците имали голям респект към младите руски генерали Скобелев и Паренсов – първия като боен командир, а втория като военен организатор – бел. авт.

--------------------------------------------------------------------------------------------

Границата между Турция и Източна Румелия, особено в участъка между Одрин и Черно море, почти не била охранявана. Отначало българските изселници от Източна Тракия я преминавали от тъга по напуснатата родина, а българите, които останали в Турция, спохождали своите близки в свободна България, където се полагали основите на новата държава. Турците търпели и едните и другите, за да научават, доколкото могат, какво става в младата българска държава. Най-много се интересували от войската и военната организация. Например нищо не знаели за т.нар. “гимнастически” дружества, както и за доброволците от българските земи извън територията на новата държава, които при необходимост можели да бъдат призовани. Тоя доброволчески военен контингент едва ли приличал на някогашните турски доброволци, които ходжите призовавали от минаретата, за борба с неверниците. Поради съзнанието за род и Родина, която вече била реалност, българите от Долна Тракия, Македония, Северна Добруджа, та дори и от Бесарабия, щели да бъдат храбри и страшни в боевете. Чувало се също, че “най-верният и предан” султански сановник, генерал-губернаторът Алеко Богориди можел да изиграе ролята на троянски кон.

Българите в Турция станали нежелани и опасни тогава, когато се появила българската държава, способна да защитава живота и правата им. Но ако свободна България се бори срещу Берлинския договор, тогава какво трябва да правят те, българите от Източна Тракия? Не следва ли с удвоени усилия да продължат борбата?... И в главата на простия и неук тракийски овчар, който едва можел да преброи овцете си, се зародила идеята: делото на Ботев и Левски трябва да се продължи след историческият прелом – освобождаването на България.

Турските управляващи схванали, че, поради опасната им близост до столицата Цариград, българите от европейската част на Отоманската империя са единствените, които биха могли да й нанесат смъртоносен удар. Турците имали вековен опит в управлението на много поробени народи и разбрали, че империята е застрашена, както никога. Затова решили да се справят с източнотракийските българи на всяка цена и с всички възможни средства.

След Освобождението една част от малката наша тракийска интелигенция се изселила в България. Тя именно занесла вестта, че българите в Турция ще участват в борбата за обединение на Отечеството, както и първият положителен сигнал, че англичаните евентуално ще подкрепят начинанието. Немалко хора у нас мислят, а и автори ги подкрепят ( Иван Орманджиев ), че англичаните решили да изместят руското влияние върху нас, българите, след като се уверили, че Русия престанала да ни покровителства. Мнозина турци, с които съм говорил по този въпрос, смятаха, че Турция сама се е отказала от английските услуги, тъй като те били много скъпи. Видяхме, че заради подкрепата, която англичаните дали на Турция на Берлинския конгрес, последната завинаги загубила остров Кипър и средиземноморските си владения.

В началото на зараждащото се движение, в Долна Тракия и Македония се протестирало срещу Берлинския договор и се искало възстановяването на Санстефанска България. После, обаче, при явната невъзможност това да стане, тази идея се изоставила. Появила се нова, по-скромна за България - съединение на Княжеството с Източна Румелия и борба за извоюване на правата по член 23 [*] от Берлинския договор, който постановявал реформи за подвластните народи в Европейска Турция.
 

*. Формално турците признаваха член 23, но никога не го изпълниха – бел. авт.

-------------------------------------------------------------------------------------------

Режимът на относително свободна българо-турска граница, на турска търпимост и на свободолюбиви български прояви продължил до 1885 г. След обединението на Княжеството с Източна Румелия и особено след Сръбско-българска война, турците турили точка на това. Те се стреснали, като видели, че след петвековна оскотяваща робия, българите победили в една модерна война и то сърбите, които били смятани от тях за храбър народ. Стрелката рязко се завъртяла на сто и осемдесет градуса и турците станали такива, каквито историята ги познава от момента на стъпването им на Балканския полуостров. Те бързо затворили границата с България и повикали световноизвестни военни капацитети, които кръстосали Долна Тракия и се заловили с потягането и модернизирането на потулени от вековете крепости. А в тая земя кой не е шетал, кой не е строил и разрушавал: траки, гърци, римляни, византийци, славянобългари и най-после – турци.

Всички, включително и овчарите в Тракия, знаеха, че европейските военни са посочили на турците да възстановят трите крепости, намиращи се между Одрин и Цариград: Бунархисар, Люлебургас и Виза. А известният турски пълководец Шукри паша, който през Балканската война командваше обсадената Одринска крепост и който прекара военната си кариера в Одрин и вилаета му, престоял дълго време в странджанския град Малко Търново с военно-проучвателна цел. След неговото заминаване всички очаквали, че ще започне укрепване на границата, но не последвало нищо. Шукри паша вероятно е преценил, че е излишно или невъзможно да се направи каквото и да било.

Въстанието от 1876 г. постигнало целта си – Освобождението на България, но за българите в Македония и Долна Тракия, наречена още турска Тракия, борбата не стихнала. Турците затворили границата си с България, но свещената Странджа планина никога не затворила просторите си за нас, българите. Тайните пътеки, урвите и долините, всякога са били сигурни за смелия горянин.

Одринският вилает отново започнал да се побългарява. По села и градове се чувала българска реч, говорело се какво става в Княжеството, в Източна Румелия и какво може да стане тук, в отново поробена Тракия. Ботевите песни, Чинтуловите, та дори и Славейковите “за разтуха”, се пеели по сборове и седенки. Изпод перото на Захари Стоянов се появили “Записки по българските въстания”, а Вазов увенчал творчеството си с романа “Под игото”. И всичко това топлело, сгорещявало атмосферата...

Когато тракийските българи възлизали на някой от странджанските върхове, те виждали белокаменните гранични постове на младата и жизнена родна България. И започнали подготовка за борба, със знамето и в името на водачите на националното ни освобождение – Ботев и Левски!

Борба, която минала през много перипетии, за да се стигне до идеята за всенародно въстание.

[Previous] [Next]
[Back to Index]