15. Източна Тракия - част от Българското национално-революционно движение. Посещенията на Левски и Панайот Хитов. Руско-турската освободителна война и Санстефанският мирен договор
 

Много малко или почти нищо не е казано в общата българска история за революционното движение в Източна Тракия като част от българското национално-революционно движение. През седемдесетте години на ХІХ век в Източна Тракия също е имало подготовка за въстание, но и тук, както на много други места в България, не въстанали.

Историкът Георги поп Аянов съобщава [*], че един от първите нелегални революционни дейци, който посетил Малко Търново, бил Панайот Хитов. Това станало през 1872 или 1873 г. Хитов престоял три дни в къщата на поп Георги Икономов, срещнал се с много местни и по-първи хора, след което заминал за околните села с агитационна цел. Съвременници също така съобщават, че през 1872 г. Васил Левски посетил малкотърновските села Пирок и Дерекьой, както и Лозенградското село Ениджия. Поп Аянов е уверен, че Левски е идвал в Източна Тракия, защото след това се появили като учители в тоя край видни хора, повечето от които имали лични връзки с Апостола - Мирчо Миров от Стара Загора, учител в село Ениджия, Продан Сербезов от Чирпан, учител в село Дерекьой, Станко..., учител в село Рум беглий, Недялчо Орешков от Малко Търново, Иван Апостолов от Македония, Христо Захариев от Татар Пазарджик и др.

На друго място в настоящия труд съобщих, че тези учители, дошли от далечни и неизвестни места, били кой повече, кой по малко с революционна закалка и уличени в политическа противодържавна дейност. Всички те били преследвани и дошли, за да се прикриват.

Сподвижникът на Левски Продан Сербезов бил родом от Чирпан и преди да дойде в Източна Тракия учителствал в Хасково, където прословутата Хаджиставрева афера го принудила да забегне в Странджа планина. В село Дерекьой Продан Сербезов учителствал две години – от 1873-та до 1875-а. Тук, както и в други села наоколо, той основал или активизирал създадени вече конспиративно-съзаклятнически групи, които нарекъл революционни комитети. Съвременникът на Сербезов - Иван Попов - разказва в спомените си, че революционни комитети се появили също в Одрин, Лозенград и Бунархисар. И досега се вярва, че ако Сербезов не е бил обесен, въстанието непременно е щяло да избухне в Странджанския край.

В тия “бозгун” ( размирни ) времена, нашата хайдушка Странджа често е била кръстосвана на длъж и на шир от кроткия на вид, но упорит и храбър народен просветител Яни Димов Рододарович. Той бил родом от Лозенград и отначало бил учител. Скоро обаче това занятие му се видяло твърде скромно за просветната и революционна дейност, която развил между народа. Напуснал учителството и се отдал на книжарство, което не след много прераснало в “книжовност”, по думите на младия му сподвижник от Малко Търново Петър Драгулев.

Яни Рододарович натоварвал коня си с църковни книги и одежди и тръгвал по българските села и градове на Странджа планина. Гореспоменатият Иван Попов в спомените си пише: “По селата на малкотърновския Балкан Рододарович ходеше свободно. Щом минеше Шехтандере и вземеше пътя за селата Кория, Дерекьой и Малко Търново, той запяваше”.

Със сигурност се знае, че Яни Рододарович е бил запознат и е работил за целокупното национално-революционно движение. Вероятно Рододарович е станал книжар, за да може да се движи свободно по села и градове и да разнася словото на свободата. Много стари хора от моето родно село Рум беглий си го спомняха, тъй като често им гостувал. В южните поли на Странджа българските села оредяват, нашето село било единствено наоколо, пък и в него Рододарович се чувствал най-сигурен, защото то било голямо, заможно и чисто българско. В град Бунархисар, който е на три километра до нас, Рододарович не оставал да нощува никога, защото имало гърци и турци. Моите съселяни си го спомняха как говорел ( декламирал ) и пеел Ботеви и Чинтулови песни, особено Чинтуловите, които били много популярни тогава, а след това на разбираем език им говорел чудновати неща. Рододарович често посещавал Сливен като най-близък културен център от вътрешните български градове, където най-вероятно е получавал песните в ръкопис от самия автор Добри Чинтулов.

Георги п.Аянов съобщава, че Продан Сербезов - огненият апостол на революцията - и Яни книгопродавецът ( Рододарович ) били арестувани и откарани в Одрин [**]. Заедно със Сербезов арестували и голяма част от съзаклятниците от Малкотърновския революционен комитет, които поп Аянов познава и посочва имената им. Те лежали в затвора, а някои били освободени по недоказаност или чрез подкуп. Самият Сербезов след известно време бил обесен - според едни в Одрин, а според други в Пловдив. Яни Рододарович също заплаща с живота си.

Поп Аянов съобщава още, че било направено черешово топче, подобно на панагюрското, чиито колела и дуло се намирали в избата на старото училище в Малко Търново до неговото разрушаване.

Много стари хора помнеха, а и поп Аянов го потвърждава, че Странджанският край често е бил посещаван от П. Р. Славейков, който отивал или се връщал от Цариград. Славейков събирал песни и се интересувал от всякакви местни обичаи. Той рязко се противопоставил на католическата пропаганда, която се утвърдила в Малко Търново и се стремяла да разшири влиянието си. П. Р. Славейков пръв изнесъл пред българския народ античния езически обичай нестинарство, който църквата преследваше до наши дни в Странджа планина. Щом хората видели Славейков в Лозенград, те знаели, че той иска да се срещне с Рододарович. Ако последният отсъствал, Славейков се срещал с други българи или пък така бил насочван, че непременно да срещне “случайно” Рододарович в някое от околните села. Естествено турските власти следели за тези срещи, но Славейков и Рододарович били легални дейци със законно гражданско положение и турците не намирали повод да ги задържат, съдят и пр.

Старите хора, които помнеха ония времена, твърдяха, че Славейков е идвал в Източна Тракия, за да прави пропаганда чрез Рододарович и да поддържа висок дух в народа. Малко вероятно е Славейков да е бил връзка между местните революционни комитети и дейци на националната ни революция. Със сигурност обаче двамата с Яни Рододарович са обсъждали организацията и дейността на комитетите в Странджанския край.
 

*. Георги поп Аянов. “Малко Търново и неговата окрайнина”, с. 326 – бел. ред.

**. Георги поп Аянов. “Малко Търново и неговата окрайнина”, с. 333 – бел. ред.

-----------------------------------------------------------------------------------------

Когато главният герой на Априлското въстание Георги Бенковски видял от планинския връх “Лисец”, че българските села от Пловдивското поле са в пламъци, се провикнал: “Победих те, Турцийо! Европа ще види и ще си каже думата”. И не се излъгал. Правителствата на Великите сили били атакувани от такива велики и светли умове на епохата като руския писател Тургенев и френския Виктор Юго, а английският държавник Гладстон изрекъл знаменитите думи: “Стоенето на Турция в Европа е скандал за последната... “. Европа сякаш се засрамила, че заради политическите си интереси позволила на турците да оросят земята на Балканите с българска кръв. Европейските правителства се запознали с турските жестокости чрез дипломатическото пратеничество на българската Екзархия Цанков-Балабанов и след няколко месеца натоварили посланиците на Великите сили, акредитирани при Високата порта, да решат един съдбоносен за Турция въпрос - отнемане на европейските й владения.

В края на 1876 г. в Цариград се състояла така наречената Посланическа конференция, която била уникум на дипломатическа дързост със своите опростени и експедитивни процедури. Конференцията постановила реформи в полза на българите, които Високата порта отказала да приложи. Така на 12 април 1877 г. ( стар стил ) в Кишинев е прочетен манифестът, с който руският цар Александър ІІ обявил война на Отоманската империя.

Руско-турската освободителна война фактически започнала на 15 юни 1877 г., когато руските войски преминали Дунава при Свищов и стремително настъпили към вътрешността на нашите земи. В тази война Русия участвала с около петстотин хилядна армия: четиристотин хиляди руси и около сто хиляди съюзници от Румъния, Сърбия и Черна гора. Българските доброволци били около шест хиляди души. Русия имала и втори фронт срещу Турция в Кавказ, където действала отделна армия. Освен това Русия държала в гарнизоните си и резервна армия от шестотин хиляди души, за да не бъде изненадана и нападната от евентуални турски съюзници. Съмнявали се в Англия и Австро-Унгария.

Епични битки от двете страни на Балкана: обсадата на Плевен, Шипченския проход, Стара Загора - това е накратко победоносният път на руската армия до Одринската крепост, която се предала без бой. Силно деморализирана, отстъпващата турска армия се отдала на безчинства, грабежи и кланета. В дълбокия си тил, какъвто тогава била Източна Тракия, турците, верни на себе си, безпричинно проливали българска кръв.

Село Рум беглий се намирало на пътя, по който трябвало да минат отстъпващите турски войски. Затова моите съселяни евакуирали жените, децата и старите хора в съседното гръцко градче Инджекьой, а седемдесет и шест души млади мъже, въоръжени с кремъклийки ( годното оръжие било прибрано при започване на войната ), брадви и тояги, останали да защитават селото от разграбване. Не след дълго голям турски военен отряд обсадил селото. Командващият отряда заявил ( чрез парламентьор ), че това е редовна турска войска, която не посяга на мирни жители. Тогава защитниците сложили оръжие.

Ето какво се случило после: вероломните турци навързали и извели на средата на пътя между Рум беглий и Инджекьой седемдесет и шестимата пленници. Пред жените и децата им, които се намирали в Инджекьой, бил поставен ултиматум: или да се донесе определена сума пари за всеки един от пленените, или последните щели да бъдат избити. Веднъж излъгани, пленените сметнали, че турците ще вземат парите и пак ще ги избият, както ще избият и хората, които ще ги донесат. Само една майка, обезумяла за своя осемнадесетгодишен син ( Вълчо Райков-Чонака ), занесла наниза си с жълтици и Вълчо единствен бил освободен. Останалите седемдесет и пет души, за не повече от половин час, били насечени с ножове и ятагани. Клането било извършено прецизно и с жестоко майсторство. Когато един час по-късно нашите хора отишли на мястото на покушението, открили седемдесет и три трупа и двама полумъртви. Двамата полумъртви, които аз запомних като стари хора - дядо Дудуч и дядо Войко, оживяха, за да разкажат за престъплението. Турският отряд действително бил редовна турска войска, командвана от офицери, но те водели със себе си черкези, които извършили клането.

Историкът Георги поп Аянов съобщава [*], че до великия княз Николай Николаевич - главнокомандващ руската армия през Освободителната война, са били изпратени писмени изложения и жалби от Малко Търново и селата Коджабук, Гьоктепе, Чеглаик, Конак, Едига, Крушево, Скопо, Ятрос, Пенека, Рум беглий, Евренлий. Поп Аянов пише: “Запазени са по една щастлива случайност оригиналните копия на многобройните изложения ( жалби ) от пострадалите от черкезите странджански села”. Той разглеждал и ползвал тези ценни исторически документи [**], които били с дати от януари и февруари 1878 г.

Ще разкажа за още едно страшно и кърваво злодеяние над българи, извършено в дните на Освободителната война, което ми предадоха стари хора - участници в тия събития. В съседната нам Визенска околия се намираше голямото и богато село Евренлий. Половината от неговите жители били българи, а другата половина - гърци. В мерата му имало една голяма пещера с много разклонения. При една застрашителна опасност от турско нападение, българското население на Евренлий имало неблагоразумието да влезе и да се укрие в нея. Турците обсадили пещерата и предложили на укрилите се да излязат. Последните обаче отказали и турците прибягнали до крайно жестока убийствена мярка: затворили плътно изхода на пещерата и някъде вън, на повърхността пробили голям отвор, който стигал до вътрешността й. Донесли големи количества кюкюрт ( сяра ), разпалилия я и пламтяща я разлели вътре... Всичко живо загинало от продължителна и мъчителна смърт от отровните серни газове. Жестокият убиец не вдигнал обсадата, докато не се уверил, че всички в пещерата са мъртви. Загинали няколкостотин души - мъже, жени, деца... [***]

Старите хора, свидетели на злодеянието разказваха, че единствено гърците от Евренлий са знаели най-уязвимото място на пещерата, за да направят турците пробив и да излеят горещата сяра. Факт е също, че българите от Евренлий били подложени на тази безчовечна смърт, а от главите на гърците не паднал и косъм. Те дори не се опитали да въздействат по някакъв начин на турците и да спасят поне жените и децата като християни, съседи, едноселци. И най-после, може би принудително, но гръцки търговци снабдили турците със зловещата сяра за това пъклено дело. Какво повече да се каже за това явно противобългарско съзаклятие от времето на Освободителната война!
 

*. Георги поп Аянов. “Малко Търново и неговата окрайнина”, с. 336 – бел. ред.

**. Аз също потърсих тези документи у някои лица и места, където предположих, че биха могли да се съхраняват, но за съжаление не ги намерих – бел. авт.

***. Спасили се около тридесет български семейства, които не били в пещерата. По-късно те били показани в турските граждански регистри ( доколкото Турция ги е имала) като гърци. Тези хора, забравени от всички, били оставени между гърците без училище и изобщо без нищо, което да им напомня, че са българи. През 1913 г. турците ги прогониха в Гърция като гърци.

През 1915 г., малко преди България да влезе в Първата световна война, тези упорити българи поискаха и по дипломатически път се прехвърлиха в България. Някои от тях, особено по-младите, почти бяха забравили българския език. Съзнанието им обаче, че са българи, беше толкова високо, че нищо не ги спря да дойдат в България - бел. авт.

---------------------------------------------------------------------------------

Руските войници, които навлезли в Източна Тракия, били казаци, защото старите хора говореха за “руски суварии” ( руски конници ) и “руски катани” ( едри коне, кобили ) [*]. На много места русите настигали отстъпващите турски войници, но не били много строги при пленяването им. Те не ги обезоръжавали веднага, а ги карали да носят оръжието си до определени пунктове, където го складирали.

Одринската крепост се предала на 8 януари 1878 г. и веднага започнали преговори за сключване на примирие, тъй като турците се опитвали да спрат опасното напредване на руските войски към Цариград. Примирието било сключено на 19 януари, но междувременно русите достигнали почти до предградията на столицата и установили главната си квартира в близкото градче Сан Стефано, разположено на Мраморно море.

Тези събития заварили мнозина от нашите българи от Бунархисарската кааза в пристанището Родосто и неговите околности. Тридесет години по-късно, тези вече стари хора предаваха по своему преживяванията си от началото на 1878 г., когато вниманието на целия български народ е било приковано тук, в тая част на земята ни: Източна Тракия. За нашите хора нещата били прости и ясни: те, които видели с очите си разбитата и отстъпваща турска армия, приличаща на тълпа, и бягащите турски селяни, жени и деца, не можели да допуснат, че турците не ще се съгласят на всичко, което русите поискат от тях.

И все пак имало нещо, което смущавало и действало обезкуражително. Оръдията заглъхнали. На Шипка действително било спокойно, но в момента на най-големия възторг от посрещането на руските войски във водите на Мраморно море се появила английската флота. Въпреки това нашите българи и остатъците от някогашната българска колония от средногорски търговци и занаятчии в Родосто били много ентусиазирани и открито говорели, че не само английската флота, но и френската да дойде, не ще се повтори Кримската война. Те вече виждали всички български земи на Балканския полуостров в границите на новата българска държава [**].

Българите, които останали в Бунархисар, също жадно следели развоя на събитията. В градът се бил настанил някакъв административно-военен щаб, от който постоянно излитали препускащи конни куриери на изток към Цариград и на запад към Одрин.

След победата на бойното поле дошъл вторият, не по-малко важен момент във войната: дипломатическата битка, която само на пръв поглед изглеждала протоколна, по канцеларски, но в действителност криела много неизвестни. Задкулисната дипломатическа борба отразявала реалното съотношение на силите, включително кръстосването на английската флота във водите на Мраморно море и зловещият слух, че Австро-Унгария мобилизира и насочва войските си към Балканите, в тила на руските войски.

Събитията се развивали много бързо. Руският посланик граф Игнатиев отново станал герой на деня и един от най-популярните руски хора за нас, българите, защото на 19 февруари ( 3 март по нов стил ), точно месец след сключването на Одринското примирие, той подписал в Сан Стефано прелиминарен ( предварителен ) мирен договор между Русия и Турция, който отреждал създаване на автономно българско княжество.
 

*. През Балканската война, след знаменитата бойна операция на линията Бунархисар-Люлебургас, моят дядо Войник, спомняйки си за руската конница, казваше: “Ако и ние имахме кавалерия да подгони турците, както казаците някога, досега да ги бяхме отхвърлили от другата страна на Бонза ( Босфора )” – бел. авт.

**. В Турция се вярваше, че Русия е безвъзмезден покровител на българите и че за това покровителство тя жертва едва ли не свои държавни интереси. Като пример се посочваше прословутото изказване на руския цар, което той направил в Москва на 11 ноември 1876 г. В него Александър Втори се заканил, че ако Турция не даде автономия на българите, мимо всичко, щял да й обяви война - бел. авт.

-------------------------------------------------------------------------------------------

Когато се уверили, че руските войски нямат намерение да влизат в Цариград, източнотракийските българи предположили, че граница между България и Турция ще стане прочутата Анастасиева крепостна стена, която преграждала пътищата за Цариград. Затова член 6-и от Санстефанския договор, който определял границите на новата българска държава, дошъл като гръм от ясно небе. В частта, която се отнасяла до Източна Тракия, пишело следното: “Като се тръгне от запад, от река Арда, границата ще се отправи по направление към Мустафапаша ( Свиленград ) и като остави Одрин, на юг, през селата Суютлу, Карахамза, Арнауткьой, Акараджа и Енидже ще допре до реката Текедереси. После ще следва течението на Текедереси и Чорлудереси до Люлебургас и оттук, през реката Соуджакдере до селото Серген и през височините, границата ще се отправи направо към Текиртабияси, гдето ще допре до Черно море”.

Според моите някогашни пътувания из Източна Тракия практически това означава: Одрин се дава на Турция; граничната линия навлиза в Лозенградския сандаж ( окръг ) и с някои криволичения върви на изток, като планинските и полупланински части на санджака остават български. После стига до река Соуджакдере, откъдето взема северна посока ( по течението на реката ) и след като пресече античния път Одрин-Цариград, доближава село Серген. Оттук граничната линия тръгва на североизток през планинската местност Монопетра, река Папучдере и излиза на Черноморския бряг между градовете Мидия и Енияда. Пресметнатата площ на Санстефанска България била сто и деветдесет хиляди квадратни километра. Градовете Лозенград, Люлебургас и Бунархисар и техните околности, макар и гранични, оставали в България. Моето родно село Рум беглий също оставало в България, на три километра от границата. Но за най-голямо огорчение, много български села и градове, които се радвали, че са свободни, отново оставали в Турция. Българите от тези села и градове замисляли преселването си в България.

Санстефанския мирен договор бил подписан, границите на нова България - очертани и войниците победители започнали да мислят за своите родни домове.

[Previous] [Next]
[Back to Index]