I. Създаване и дейност на ВМРО в Пиринска Македония (1919-1924)
1. Възобновяване и преобразуване на ВМРО в спомагателна организация. Начални прояви
Въпреки храбростта на българските воини, народните жертви и страдания, с подписването на Солунското примирие (29 септември 1918 г.) България излиза от войната и влиза “в лагера на победените”. С това е отворена вратата към второто национално крушение. [1]
Победителите не отчитат никакви аргументи, основани на историческата правда, нито пък имат намерение да изпълнят желанието на мнозинството от населението в Македония. [2]
На 27 ноември 1919 г. водачът на БЗНС и министър-председател на България Ал. Стамболийски е принуден да подпише Ньойския договор. Наложените клаузи не само утвърждават решенията на Букурещкия диктат, но отнемат и нови територии – Беломорска Тракия, Западните покрайнини и района около гр. Струмица. Удар върху българското достойнство и национално стопанство представляват и останалите задължения в договора към “главните съюзни и сдружени сили”. Те създават международноправен ред, който по същество узаконява политиката на асимилация и етническо прочистване спрямо българското население в повторно завладените области. [3]
В обществената атмосфера на България през есента на 1919 г. преобладава унинието и апатията. Общ израз на характерното и за Пиринския край настроение дава гражданството на Неврокоп, което “губи вяра във всичко, не възлага надежда никому”. [4]
Тодор Александров, о. з. ген. Александър Протогеров и Петър Чаулев, тримата видни дейци на българското освободително движение в Македония, съзнавайки ясно последиците от очертаващата се трагична развръзка още далеч преди сключването на “мирните договори”, поемат задълженията си като членове на ЦК на ВМРО. Вземат се мерки за набавяне на оръжие, което се препраща в пограничните пунктове Неврокоп, Петрич, Горна Джумая и Кюстендил. [5] Ръководителите и кадрите на възстановяващата се организация започват системна дейност в национално подтиснатите части от Македония през пролетта на 1920 г.
На 11 юни 1920 г. ЦК на ВМРО приема “директива за дейност в Македония”. [6] Там е записана целта “Извоюването на свободата – под формата на автономия или независимост – на Македония в нейните етнографически и икономически граници”. В програмния документ не са откроени никакви решения специално за Пиринския край. Само е посочено, че “връзките с Гръцка Македония ще се поддържат чрез пунктовите началници в Петрич и Неврокоп”. Ръководството се съобразява с “тежкото политическо и вътрешно положение, в което изпада България”. Затова усилията през лятото на 1920 г. са насочени към възстановяване на организацията, като съзаклятническият градеж е започнат “много предпазливо, за да не се напакости на българското население вътре и да не се излага България”.
За възстановяването и преустройството на ВМРО в Петрички окръг има няколко съществени предпоставки и условия. Те могат да бъдат систематизирани в три основни групи: икономически, идейни и политически; социално-психологически, традиционни и кадрови; материални, природни и географски.
В края на Първата световна война и в следващите години селата и градовете на пограничния окръг са сред първите в страната, които дават подслон на многохилядния бежански поток от Македония. Според непълни данни на Стою Хаджиев, председател на Окръжната постоянна комисия в Петрич, броят на бежанците към декември 1923 г. по околии (без Петричка) е следният: Неврокопско – 4 788, Мелнишко – 3 564, Горноджумайско – 2 968, Мехомийско – 277. [7] Общият брой на заселените семейства е над 4 500, на които е раздадена повече от 180 000 дка земя. Те съставляват 16,7 % от населението на окръга, който се нарежда на второ място в страната сред бежанските райони. Въпреки притока на многочислена бежанска маса, поради това че Петричко влиза в категорията “нови земи”, окръгът не получава на глава от населението средно пропорционалния дял от държавния бюджет. Дадената на бежанците земя е много по-малко от обещания минимум. Независимо че ХІХ Обикновено Народно Събрание приема Закон за уреждане недвижимата собственост в новите земи, процесът никак не върви гладко. [8]
Тежкото положение на бежанците се усложнява и от трудностите в следвоенната икономика, от бюрократичните неуредици и административния произвол. В стремежа си да противодействуват на това бежанците търсят форми на самоорганизация и средства за самозащита. Още на 30 ноември 1919 г. в салона на горноджумайското читалище “Съгласие” е учредена “Временна комисия за бежанците”. За председател е избран заслужилият ветеран на ВМРО Аргир Манасиев. Започва списването на в. “Македонска сълза”, независим орган на македонските бежанци. Предложено е да се осигурява временна помощ за най-бедните бежанци и справедливо да бъдат разпределени безстопанствените имоти. Придошлите сънародници от Македония отхвърлят Наредба № 542 на Министерството на земеделието, която не дава възможност безстопанствените имоти да се раздадат законно на бежанците.
На 1 декември 1919 г. Ар. Манасиев от името на около 500 прокудени семейства изпраща телеграма до министъра на вътрешните работи, министъра на земеделието и председателя на Комисията за бежанците в София. В нея положението на “старите и новите бежанци” е определено като “окаяно”. Изказана е надеждата да се дадат по-скоро “имоти за бежанците, които са напуснали родните огнища с надежда да намерят братски грижи в майка България и готови да споделят всичко със своите по-рано освободени братя”. [9]
Липсата на нормална пътна мрежа, прекъснатите търговско-стопански връзки с останалите части на Македония, хроничният недостиг на зърнени храни, както и неефективните резултати от традиционните стопански отрасли в този изолиран край на държавата, предизвикват тежка продоволствена криза. Ако в другите окръзи цената на брашното е 8 лева, тук тя е 16-17. Високи са цените и на останалите продукти от първа необходимост. Именно кризисното материално и битово положение на бежанците и на по-голямата част от местното население, всеобщата покруса и безперспективността за решаване на проблемите в този край, пораждат непознати до този момент корупция, черна борса, контрабанда и пладнешки бандитизъм. В тях се увличат дори и някои бивши участници в националноосвободителните борби. [10]
След 1919 г. в Петрички окръг остават на постоянно местожителство бежански семейства главно от “Македония под гръцко робство”. Тези страдалци разказват за ужасните издевателства на местните гръцки власти спрямо тях и така поддържат будно националното, патриотично съзнание сред дошлите по-рано бежанци и местното население. Те създават една особена атмосфера на родолюбие и съпричастност към теглото на сънародниците си. [11]
В Пиринския край се настаняват “прокудени от родните си домове, неможещи и неискащи да забравят произхода си българи”. [12] Основната част от тях получават идейна, политическа и боева закалка в редовете на ВМРО до 1912 г. Сред тукашното население са живи традициите на организираното национално движение, то участва във всички бунтовни прояви, както и във войните за освобождение и обединение на българския народ. [13] Представителите на българската екзархийска интелигенция в окръга също поддържат родолюбивия дух и спомен.
Но възрожденският идеализъм и патриотичната носталгия са заплашени от нови идейни течения, ценности и авторитети. От 1913 г. и особено след Първата световна война, в Пиринския край е в ход естественият процес на партийно обособяване. Той има своята социална база и обусловеност. Неизбежни са състезанията в обществените борби и пословичните партизански страсти, така характерни за българския политически живот.
Тъкмо в “новите земи” партийното участие не се показва откъм най-добрата си светлина. В писмо от 17 януари 1922 г. до министъра на вътрешните работи д-р Райко Даскалов, околийският началник в гр. Петрич Тодор Чобанов споделя интересни наблюдения. Като познавач на този край “още от турско”, той твърди, че след 1913 г. народът се чувствува свободен, но остава излъган, “защото Радославов изпраща за управници своите бандити, които го ограбват и тормозят”. Изводът му е верен: Негодната администрация, заедно с безразборните кадрови смени убиват вярата на народа във властта. [14]
Заслужава внимание още един факт, характерен за нравите на онова време. Преди 1912 г. Яне Сандански не крие симпатиите си към Либералната партия на д-р Васил Радославов. По-късно обаче в изборите за Народно събрание и окръжни съветници е подкрепена листата на Демократическата партия. Бившите серчани, вече свободни български граждани, се обявяват за демократи не защото искат да бъдат в опозиция. [15] В политическата палитра много рязко личи разграничението между довчерашните организационни противници. Депутати в ХVІІ ОНС през 1914 г. са избраните от управляващата Либерална партия Хр. Чернопеев, член на ЦК на ВМРО, д-р Никола Генадиев, Георги Занков, Дончо Златков, Петър Пешев, Георги Голев и Иван Попов, а пък от опозиционната Демократическа партия пак в Струмишка избирателна околия е гласувано доверие на Димитър Арнаудов, Никола Наумов, Константин Николов, Васил Пасков, Крум Чапрашиков и Георги Поцков. [16]
Различията отпреди 1912 г. сега имат политически оттенък. Военновременната обстановка през 1915-1918 г. заглушава тяхното проявление и бъдещите идейни противници изпълняват лоялно, а на места и заедно задълженията си към българската държава като войници, офицери и административни служители. [17]
Но с излизането на България от войната всички политически формации възстановяват дейността си и проявяват настойчив стремеж да учредят партийни организации и бюра в окръга, както и представителства на изграждащите се в столицата техни кооперации. Началото на това оживено партийно строителство съвпада с идейното брожение и разногласия в македонското освободително движение. [18]
Известно е, че след дълги обсъждания Изпълнителният комитет на възстановените македонски братства в България и ЦК на ВМРО през пролетта на 1919 г. молят дипломатите в Париж да съдействат за присъединяване на “Македония, цяла и неделима, към общото отечество – майка България”, а ако това не стане, да се застъпят за “една независима, самостоятелна Македония пред дележа й между съседните държави”. [19] От друга страна Чудомир Кантарджиев, Димо Хаджидимов, Михаил Герджиков и Атанас Даскалов (Таската Серски), излизат с декларация за разрешаването на македонския въпрос не чрез обединяване с България, а по пътя на автономията. [20]
Оформя се Временно представителство на обединената бивша ВМОРО като политическо течение, отстояващо интернационалистическо становище и принципа за независима Македония. Част от населението в Неврокоп, Г. Джумая, Мехомия, Петрич, Свети Врач подкрепят Временното представителство и споделят идейната му позиция. [21]
През пролетта и лятото на 1919 г. в Задграничното представителство на ВМРО в София (т. е. ЦК на ВМРО) се получават писма и донесения, които имат значение за формиране на организационната позиция спрямо бившите серчани и политическите партии в България. На 4 май 1919 г. депутатът от Народната партия в ХІХ ОНС Ст. Мълчанков се обръща към Т. Александров с молба за ходатайство пред неговия съгражданин д-р П. Джидров, министър на правосъдието. Мълчанков настоява за уволнението на неврокопския мирови съдия Манол Попкостадинов, защото “не се държи еднакво към всички хора” и е напълно “в услуга на санданистите”. Това послание до ЦК има конкретен повод. На 27 април визираният в него член на Демократическата партия основава първото в околията “демократическо бюро” в с. Скребатно. С този разединителен акт мировият съдия подбужда “омърлушените санданисти”, които още в същия ден организират “панихида за Сандански и Делчева”. Бившият войвода Мълчанков оценява проявата като “гавра” с паметта на Гоце Делчев. Панихидата според него е направена с цел да се изложат пред “чиновничеството от Стара България” някогашните противници на Я. Сандански. Но православното възпоминание посещават само “155 души бежанци от Драмско”. Държаната реч е на свещеник Милан Конев от гр. Прилеп, който поставя Сандански наравно с Гоце Делчев, Хр. Ботев и В. Левски. Мълчанков се противопоставя на изкуственото партийно величаене и разпалено пише: “Това са [ серчани – б. а.] единствените най-много заслужили дейци и революционери за свободата на брата българин и пр. пр. глупости”. [22]
Естествено, защитниците на сплотеното около отечествените идеали националистическо течение не остават длъжни и разпространяват десетки екземпляри от брошурата “Истинският лик на Я. Сандански, убиеца на Борис Сарафов, Иван Гарванов и Михаил Даев”, изд. в София, юли 1915. Пропагандният ход по думите на Мълчанков дава “отлични резултати сред обществеността”.
Дейците от Временното представителство започват и пропаганда на автономисткия лозунг, съдържащ в себе си идеята за политически сепаратизъм и мотивиращ бъдещо накърняване на българската държавна територия. Народният представител пише, че те агитират сред българите мюсюлмани “да надигнат глас за автономията, която да обема всичко до старите предели на Царството”, а по данни на организационното разузнаване “имат единно становище и с турците в Драмско”. [23]
Същите известия постъпват в Задграничното представителство през юни 1919 г. и от Г. Джумая. Този вид автономистка агитация се води главно от “бившите санданисти, които и в турско време бяха против България”. Отново отношението спрямо свободното Отечество разделя и противопоставя. Членовете и съмишлениците на Временното представителство агитират по селата не само между бежанците, а и сред местното население. Активистите на представителството са определени като “автономисти, анархисти, комунисти и демократи”. Техните превратни идеи имат за прицел ерозирането на българската държавност, а голословните им внушения са достатъчно показателни: “Българите ни ограбиха, разделиха и сме извън законите”; “България е пропаднала в дългове и ще ги избегнем само ако се отделим в автономна област заедно със Струмишки окръг.” Съобщено е, че на тази пропаганда не са чужди окръжният управител Ст. Хаджиев и околийските началници. [24]
Във важно писмо от 6 юли 1919 г. до Панайот Карамфилов, Т. Александров разкрива истинския смисъл на програмната автономистка идея: “[В]сички възприемаме автономията, или по-право създаване независима Македония като по-малко зло пред невъзможността да се обединим сега”. Той не крие крайно отрицателното си отношение към “изменниците и в миналото, и сега на българския народ”. За Т. Александров “санданистите” продължават да размиват вековно установените граници на българското етническо и духовно пространство. Те нескопосано обосновават традиционното автономистко гледище с насилваната моментна политическа целесъобразност, в чиято основа стоят ред неверни разбирания за икономическата и географска обособеност на Македония, уж вековно населена с отделен “македонски народ”, който днес не бива “да плаща дълговете на България”. Борбеният родолюбец Александров не може да проумеe изречените лековати закани, че “ако по чудо бъде дадена цяла Македония на България”, то следвоенните фракционери щели да се борят “с оръжие в ръка”, за да не позволят бленуваното от 1878 г. национално обединение. [25]
В политическите възгледи на Т. Александров е фокусирано идейното основание за по-късното възстановяване и преустройство на ВМРО в Петрички окръг.
Правителството на Ал. Малинов още през октомври 1918 г. заявява пред съглашенските военни представители съгласието си за създаване “от Македония независима държава под протектората на Великите сили”. За да се постигне това, България е готова да върне получената част от Македония през 1913 г. [26] На 29 май 1919 г. българското правителство връчва на победилата коалиция, на САЩ и Белгия, предложение за плебисцит сред населението на оспорваните от съседите български земи. Идеята за решаване на всички териториални спорове чрез плебисцит не е приложена. По-късно при обсъждане на проектодоговора отново е издигната идеята за обособяването в географските граници на Македония на “независима държава, поставена под контрола на главните съюзни и сдружени народи, или на някоя от тях, която конференцията би посочила”. В името на това да се тури “край на антагонизма между балканските народи и да се създаде за Европа една сериозна гаранция за мир”, министърът на външните работи М. Маджаров заявява, че ако Гърция и Кралството на сърби, хървати и словенци приемат предложението за независима Македония, България е готова да отстъпи своя дял от нея. [27]
Независимо че международните обстоятелства изключват прилагането на предложението, то е взето трайно на въоръжение в идейния арсенал на ВМРО.
Разногласията сред македонските българи по време на Парижката мирна конференция открояват отново традиционните различия в движението. Взаимното недоверие и непримиримост се засилват. Обвързаността на една част от бившите дейци на Временното представителство и серчани с определено партийна ценностна система и участието им в обществения живот ожесточават политическото и идеологическото противопоставяне. Това от една страна открива вътрешен, страничен фронт за ВМРО в България, което има крайно отрицателни последици за движението и в национално потиснатите области. От друга страна, пораждат се основания за силовото налагане и утвърждаване на ВМРО като самостоятелен “неотговорен фактор” в България със собствена политическа идеология и интереси. Започват да се следят ревностно разнообразните прояви и становища на българските политически сили по проблема Македония и съществуващият разнобой да се използва като аргумент за по-нататъшното стабилизиране на ВМРО в България.
Такива са разбиранията на първите радетели в окръга за възстановяването на ВМРО. Авторитетът на организацията след 1919 г. и превръщането й във важен обществено-политически фактор е дело на нейните кадри. Основната част от тях са наистина “с по-силна воля, с по-остра съвест и по-сърцати, готови да се противопоставят на злото и да се жертвуват за доброто на народа си”. [28]
Независимо от злощастното отражение на втория национален погром, възрожденският порив не е съкрушен. Този извод в най-пълна степен се отнася за основната част от македонските революционни дейци, които сега като бежанци са готови да се включат с нови надежди в изграждането на ВМРО.
Изпитани и верни кадри на организацията в Пиринска Македония са нейните пунктови началници. В Г. Джумая това е Иван Караджов от с. Лешко, Горноджумайско, в Петрич – Атанас Маджаров, учител от с. Негован, Солунско и брат на тракийския революционер и въстанически ръководител от 1903 г. Лазар Маджаров, а в Неврокоп пунктът се ръководи от Ст. Филипов, роден в с. Старчища, Драмско. [29]
Реално организационните пунктове не са преустановили дейността си, защото през войната те изпълняват разузнавателна служба на Солунския фронт в рамките на партизанския отряд от 11-та пехотна македонска дивизия. В това бойно формирование участие вземат редица кадри, които след войната биват повикани на революционна служба. Става дума за Георги Въндев, Алеко(Александър) Василев Попдимитров от гр. Долна (Баракли) Джумая, Серско, Панайот Карамфилов[ич] от Варна, Захари Новев Пандилов от с. Баница, Леринско, Лазар Иванов Кльонков от Щип, Димитър Костантинов от с. Блатец, Кочанско – легендарен куриер на ВМРО и др. [30]
Роденият в гр. Кратово Михаил Монев, зет на Т. Александров, има съществена заслуга за организиране революционното дело в Петричко. Заедно с Ив. Караджов изграждат и осигуряват куриерски връзки, набавят оръжие и екипират въоръжени чети за Вардарска Македония. [31]
В целия Петрички окръг сред местното население и бежанците има искрени поддръжници, които разчитат на ВМРО за удовлетворяване на непосредствените им потребности. Помощ оказва и патриотичното офицерство, служещо в окръга. Благодарение на него след войната организацията е снабдена с оръжие и боеприпаси.
Както за възстановяването на ВМРО, така и за бъдещата й дейност се разчита на местните материални запаси и финансови ресурси. Замислено е да бъдат използвани и набирани в организационната каса средства не толкова от бедното население, колкото от заможните търговци и занаятчии, местни индустриалци и от власите – собственици на големи стада в Пирин. Преценено е, че една част от стопанските приходи на над 150-хилядното население в окръга са нужни за финансовото осигуряване на македонското освободително движение.
Природните дадености, географските особености и разположение на планинския пограничен окръг, са също от значение за очертаващата се революционна дейност във Вардарска и Егейска Македония. [32] Традиционната база и тил за организацията до 1912 г., ползвана в Кюстендилски окръг, [33] сега след 1919 г. е необходимо да бъде разширена и всестранно изградена в новия Български Югозапад.
На 3 февруари 1920 г. пред разширено заседание на свои привърженици Т. Александров и Ал. Протогеров излагат план за възстановяване на четническата дейност във Вардарска и Егейска Македония. На това съвещание присъстват Иван Каранджулов – председател на Изпълнителния комитет на македонските братства, видният финансист д-р Никола Стоянов, Георги Баждаров, Наум Томалевски и др. Там са и двама дейци на ВМРО от Петрички окръг – М. Монев и Ар. Манасиев. [34] Прието е към организацията да бъде привлечен и Алеко Василев (Алеко паша, Орфо, Орфански), бивш четник на Я. Сандански с добри прояви при ликвидирането на сръбските диверсантски групи. Независимо от неговите разбойнически наклонности, е преценено че като “човек извън закона” със значителна въоръжена сила и широка яташка мрежа той може да бъде полезен за превръщането на Пиринска Македония в здрава база и надежден тил за планираната четническа дейност в окупираните части на Македония. На 20 февруари 1920 г. Ал. Василев се присъединява към ВМРО. [35]
Новият войвода е зачислен в списъците на възстановената организация и от 1920 г. заедно със семейството си получава годишна издръжка на стойност 18 000 лв. През 1920-1921 г. той изплаща разходите на куриерите и разузнавателните групи в Демирхисарско, Серско, Поройско и Струмишко и е в постоянна връзка с ЦК и Задграничното представителство на ВМРО. Прави извънредни разходи за подаръци и възнаграждения на свои верни хора по случай великденските и коледните празници. [36]
Водейки се от “традициите и опитността на близо тридесетгодишната революционна борба”, ЦК на ВМРО съставя “Кратки инструкции за нелегалните групи”, които са “душата на организацията в околията”. [37] Решено е в пограничните райони, където е развито разбойничеството и контрабандата, да се формира по една”агитаторска и боева група”. Напомня се, че “животът между другарите в групите трябва да бъде образцов във всяко отношение, а обноските им към населението – учтиви, братски”.
“Кратките инструкции” на ЦК са ръководство за действие в цялата организационна територия. На първо време нелегалните групи трябва да работят за запазване националното съзнание на подвластното население, поддържане и засилване на борческия му дух чрез агитация с вестници, брошури и др. Задачата и в Петрички окръг е “най-безмилостно изтребление на доказани шпиони, разбойници, контрабандисти, развратници, както и врагове на македонската свобода и на ВМРО”.
Действително след войната, а и по време на земеделското управление, Петрички окръг е поле на разбойници, крадци и други престъпници. Внушителни размери достига контрабандната търговия и износ за Гърция на дървен материал, едър и дребен добитък. Самият факт, че в м. Попови ливади в Пирин планина е установена “митница”, налагат се незаконни такси и се блокира нормалният търговски обмен на населението от Неврокопска и Петричка околия, показва неспособността на държавните власти да наложат ред и да пазят спокойствието в окръга. [38]
Някои от Алековите “верни хора” вместо да се борят с разбойниците се оказват техни побратими. Според мемоарните записки на редица съвременници в този списък се нареждат имената на Гоце Манолев от с. Горна Сушица, Мелнишко, Петър Говедаров, бивш кмет на гр. Мелник, Никола Хаджиев от с. Лехово, живущ в с. Пиперица, Мелнишко, Гогата Хазнатарски, Д. Балкански, Томата Радовалията, Илия и Кирил Лерински, Стефан Сърцето, Димитър (Мицо) Чегански и др. Затова на места населението само организира въоръжената си отбрана и е против този тип организационни “кадри”. Под ръководството на комуниста Георги Попиванов, член на Окръжната постоянна комисия, селяните от Спатово, Хотово и Склаве, през август 1921 г. унищожават за извършените от тях безчинства приближените на ВМРО Кольо Христов от с. Айтос, Леринско /дн. Република Гърция/, Илия Иванов от гр. Радовиш /дн. Република Македония/ и Христо Костадинов от с. Долни Орман /дн. с. Ласкарево, община Сандански/.
Постепенно скандалните “подвизи” на разпръснатите “нелегални групи” придобиват идеен характер на организирана борба срещу земеделския тоталитарен режим. Тази политическа насока става отчетлива след убийството от 27 август 1921 г. на видните земеделските чиновници Борис Козлев, окръжен управител в административния център и Никола Кушев, околийски началник.
Новият околийски началник в Петрич Тодор Чобанов характеризира убития Б. Козлев като “жертва на глупави амбиции и голямо желание за забогатяване”. Вместо да пази реда и закона, Козлев става съдружник с всички по-видни търговци за изнасяне на добитък зад граница и упражнява терор над власите – овчари. Непосредствен повод за нареденото от Ал. Василев убийство е опитът на Б. Козлев “да изиграва съдружниците си по мандрите, все бивши революционери”. [40]
Убийците на Б. Козлев – Динчо Вретенаров и Щерю Влахов, заедно с Ал. Василев отиват нелегални в четата на Наце от с. Горничево, Леринско, стремейки се да обединят около себе си всички недоволни от правителството на БЗНС в окръга. Така бива поставено началото на “революционизирането “ в Петричко. Земеделските власти преследват четата без успех, защото тя е укривана, поддържана и търсена от населението, за да раздава правосъдие “както в миналите революционни борби”. [41]
Наред с предприетото “най-тясно сближение с Кралството на сърби, хървати и словенци”, земеделската държавна администрация полага разнообразни усилия, за да установи контрол над организираното македонско движение. Освен репресивните мерки в Пиринския край, правителството прави опит да атакува директно влиянието на ВМРО в България. [42]
Подчинените на вътрешния министър Ал. Димитров следят внимателно дейността на Ив. Караджов, М. Монев и Иван Попевтимов. Това агентурно наблюдение е възприето в средите на ВМРО като подготовка за убийство на отговорните й кадри. [43]
Коренно различните становища на земеделското правителство и на ВМРО, както и безкомпромисната амбициозност на Т. Александров и Ал. Димитров, правят конфликта неминуем и кървав. След убийствата на Гьорче Петров (28 юни 1921 г.), на Б. Козлев и Н. Кушев, идва ред и на самия министър Ал. Димитров – на 22 октомври 1921 г.
В Софийски, Петрички и Кюстендилски окръзи е въведено военно положение, [44] което още повече задълбочава пропастта между управляващата партия и ВМРО.
Организационното разузнаване чрез многобройните си съмишленици успява да проникне в почти всички звена на окръжното земеделско управление и разполага с преписи на изпращаните в София доклади и поверителни сведения. [45]
Отначало ВМРО има позиции главно в Петрич и околните бежански села, но до края на 1921 г. влиянието й обхваща и селата от Мелнишка, Горноджумайска, Разложка и Неврокопска околии. [46]
На 15 март 1922 г. ЦК упълномощава Ал. Василев да урежда и ръководи временно Солунски и Серски окръзи, да събира налог от членове на организацията вътре и помощи от външни съчувственици. [47]
Разрастването на организационната мрежа тревожи земеделското правителство, което настоява за по-енергични мерки спрямо ВМРО. Тодор Чобанов предлага да бъдат сменени граничните офицери, които “под формата на военна лига и политически убеждения дават прибежище на четите и искат на всяка цена да компрометират правителството”, а на мястото на тукашните фелдфебели и стража да дойдат шопи от Софийско и Радомирско и въобще “българи от Стара България”. [48] На 20 юни 1922 г. за окръжен управител е назначен Хр. Димитров. За него източникът на злото се крие в обстоятелството, че България тук идва със своята слабост и безогледно партизанство. Освен това, тукашното население няма навик да уважава искрено държавната власт, а тази на войводите. Доста точно първият човек на БЗНС в окръга установява, че не са малко хората с навик във воеводството да намират житейски смисъл. Окръжният управител е за разумен подход към ВМРО, [49] но правителството бърза да докаже пред съседите и Великите сили, че наистина е решило да пресече от корен четническите нападения от българска територия. Затова министърът на вътрешните работи д-р Р. Даскалов настоява за “брутално унищожение на създадената организация”. Особено безогледни са действията на администрацията в Неврокопско. Предприето е масово обезоръжаване на населението и преследване на главните привърженици на ВМРО. Мнозина потърсени от властта дейци минават в нелегалност, а близките им са интернирани. [50]
Ако във Вардарска и Егейска Македония ВМРО поддържа българския дух, то в Петрички окръг от средата на 1922 г. тя се утвърждава като самостоятелен и единствен политически фактор с авторитет пред населението, отървано най-сетне от престъпното разбойничество. Отчитайки това, Т. Александров нарежда със заловените да се постъпва сурово. Но част от тях чрез съдействието на Ал. Василев, завеждащ окръга, са включени в нелегалните групи. По този начин се смята, че незаконните им набези могат да бъдат контролирани и преустановени.
Тази метаморфоза на разбойници-контрабандисти в революционери е един от определящите мотиви за неучастие и необвързване с организацията от страна на санданистите. Отношението им се определя и от спомена за идейните борби след 1903 г. Влияят лични отношения и взаимна неприязън, съзнанието, че в национално освободения Петрички окръг не е необходимо изграждане на революционна организация. [51] Значение имат и местническият синдром и честолюбие. Атанас Спасов Даскалов (Таската Серски, Таската Врански), бивш серски войвода, отхвърля предложението на Алеко Василев да възстанови членството си в организацията. Местният земеделски деец от с. Хърсово Илия Ат. Ставрев предава съдържанието на състоялия се разговор между Ат. Даскалов и Алеко Василев. Таската Серски отказва, “защото не вярва на западняците / т. е. родените в Западна Македония ръководители на ВМРО - б. а. /, с които не желае да прави никаква организация”. [52]
Значим и непознат извор за дейността на ВМРО в окръга е писмото на Ив. Михайлов (Скромни) до Ал. Протогеров (Ангел). [53] То е от 27 юни 1922 г. През това време Ив. Михайлов осигурява от София редовната връзка между членовете на ЦК на ВМРО Ал. Протогеров, който е в чужбина и Т. Александров, който е в Източна Македония. Наред с данни за революционното дело в Македония, писмото съдържа преценката на Ив. Михайлов и Наум Томалевски – задграничен представител на ВМРО, за дейността на нелегалните чети с главен войвода Ал. Василев. В щаба на ВМРО възниква безпокойство от мащаба на движението из Пиринския край. Ив. Михайлов изтъква три причини, обуславящи произхода на вредните за българската държава организационни неуредици. Благодарение на внушенията от “хора с по-висока култура” (Ив. Михайлов вероятно има предвид дейността на Петко Пенчев и о. з. подполк. Георги Атанасов в Петричко – б.а.), се стига до създаването на организация с чертите на вътрешната. Но според Михайлов това не е разумен път за отбиване на “оранжевата опасност”. Убеждението на Михайлов е в полза на конспиративно водената борба. Втората причина е свързана със заетостта на Т. Александров по преследване на разбойническа банда. Затова не е проведен смислен разговор с Ал. Василев и не му е посочено друго по-реалистично становище. Третата причина е доста интересна, защото сочи установените от Ив. Михайлов “признаци на сепаратизъм” сред някои по-интелигентни пирински членове на ВМРО. Това са т. н. “крайни автономисти”, които не отчитат докрай неблагоприятното международно положение на Ньойска България. Михайлов не споделя безотговорното им теоретизиране върху същността на “автономистката идея”. Защитавайки последователно автономисткия идеал, но увлечени от политическата си несъвместимост с оранжевия режим, те не са чужди на идеята за противопоставяне срещу българската държавност. “Крайните автономисти” авантюристично разсъждават, че само това средство може да убеди света за наличието по долините на р. Струма и р. Места на “обосновано народно движение, а не за някакви инспирации, или конспирации от страна на България, или на патриотически кръжоци, които в нея са намерили подкрепа и прибежище”.
Оценката на Ив. Михайлов е основателна. В Петричко се извършва едно дело, последиците от което плащат тамошните организационни дейци. Те се “чудят как да префасонират тази система, как да дегажират /дезангажират – б. а./ въоръжените си сили и накъде да ги насочат. Лесно ще се нареди всичко това, щом почват да поумняват: има где да отидат четите им”. [54]
Младият и проницателен сътрудник на Т. Александров прави и друг верен извод: “Властта се плаши и в. “Земеделско знаме” със затаен дъх пише за четничеството в Петричко”. Михайлов е обезпокоен от зараждащите се условия за правителствено контрадвижение. Страхът в земеделските редици е предизвикан от поведението на Ал. Василев, който в Горна Джумая с 40 души въоръжени униформени четници свободно върши организационна работа и предупреждава “дружбашките” големци в града, че трябва да престанат с изпращането на “разбойници” против ВМРО.
Михайлов изказва резервираното си отношение към Ал. Василев, съмнява се, че той е замесен в убийството на “храбрия капитан от Скопие Васил Гавазов”, който е имал готовност да сподели с Т. Александров за нередностите в Петричко. [55]
Като член на ЦК ген. Ал. Протогеров е информиран за “разбойниците”, т.е. федералистите, идейните и реалните противници на ВМРО. Тези хора за Ив. Михайлов са “мъртъвци”, но в Петричко не са изключени “пакости” и той предупреждава, че спрямо тях е наложително “голямо внимание, предпазливост, търпение и решителност”.
Революционерите от ВМРО наблюдават малобройната федералистка дружина от началото на сплотяването й. Ненужната никому враждебност и остро противоборство между ВМРО и земеделското правителство придобива драстична ожесточеност, когато са потърсени услугите на федералистите. Тяхната изява е свързана със задълбочаването на междуособните борби в македонското освободително движение. На 4 декември 1921 г. в София е учредена Македонска емигрантска федеративна организация, която издига идеята за автономна Македония до нивото “независима федеративна държава”, равноправен член на Балканската федерация. [56] Учредителите създават и своя нелегална организация – Вътрешна федеративна македонска революционна организация. Към федералистите се включват и клонят главно бившите серчани. Под знамето на “федерализма” се нареждат и някои организационни работници, отхвърлени от ВМРО – едни заради харамийските им методи в пограничните райони, а други – за разколническата им дейност. [57]
Заплаха за ВМРО в Петрички окръг е очертаващото се единодействие между федералистите и правителството. С неговото мълчаливо съгласие и пълното съдействие на местната администрация, в Кюстендил и Неврокоп е създадена сериозна въоръжена сила. В Неврокопско ръководител е Тодор Паница, безспорно най-борбеният от съратниците на Я. Сандански, но уличен във вземане на подкупи и спекулативни търговски сделки, за които на 20 декември 1921 г. е осъден на три години и половина строг тъмничен затвор. Цената на опростената му от земеделското правителство присъда е участие в обезвреждането на ВМРО. [58]
Във Вардарска Македония Т. Александров получава известията за организационното състояние в България. С него е Г. Атанасов, който на 24 юли 1922 г. е упълномощен от Т. Александров да бъде специален представител на ЦК на ВМРО и да събира помощи в Петрички окръг, Струмишко, Серско, Солунско. [59]
Организационното ръководство следи развитието на политическите процеси в окръга и в една друга посока – дейността на БКП (т.с.). Отношенията между привържениците на идеала за “автономна Македония” и ентусиазираните пирински комунисти са сложни и противоречиви. Но в повечето случаи ВМРО не създава пречки за дейността на комунистическите организации. [60]
В началото на август 1922 г. комунистически деятели от мелнишките села Лозеница, Виногради, Бельово, Храсна и Хотово, вземат решение заедно с членове на земеделските дружби да сформират бойни групи от доброволци за противопоставяне на ВМРО. Ответният удар е безпощаден. Със сила биват разгромени комуните в Любовка, Бельово и Храсна, както и много партийни групи в Мелнишко. В околията са убити десет членове на БКП /т. с./. Причините за тези, както и за други антикомунистически прояви на ВМРО, са нетактичните призиви на някои местни дейци да се разобличава организационната стратегия и тактика и да се агитира населението за въоръжена съпротива против незаслужено обругаваните и наричаните от тях “лъжеавтономисти”. [61]
На 5 август 1922 г. в Неврокоп от автономистка чета пада убит кметът на града Д. Икономов. По този повод видният деец на движението Евтим Спространов записва в дневника си: “Когато убиха Заяка (Илия Тетимов – деец на ВМРО в Неврокопско – б.а.), ме хвана мъка, но когато убиха Икономова и Караманова (убит случайно, съмишленик на нападателите – б.а.), скръбта ми нямаше край... Срам е да се унищожават за работи, станали през управлението на турците. Кой е бил прав, кой е бил крив, историята ще съди. Сега си подайте ръка в интерес на града, на околията, на народа... След тези убийства ще последват преследвания, злоба, други убийства, къде ще му излезе краят?” Междуособиците и братоубийствата в Неврокопско наистина продължават. [62]
Ръководството на ВМРО е категорично против правителствената закрила на федералисткото сдружение, чиято задача е да предотвратява минаването на автономистки чети във Вардарска и Егейска Македония, да разстройва връзките и каналите на организацията и в последна сметка да я лишава от базите й на българска територия. [63] Това не може да бъде допуснато и ВМРО е готова за решителна борба.
С личния подпис на Т. Александров “до заведущите окръзите и до околийските нелегални групи в Македония” е изпратено окръжно Nо303 от 22 август 1922 г. В него Централният комитет обявява възобновяването и преустройството на организацията в Петрички окръг като спомагателна на ВМРО. Мотивите за решението са четири: 1. Декларираната от 1919 г. готовност на българското правителство да отстъпи Пиринския край за създаването на “Автономна Македония”; 2. Предложеното също през 1919 г. национално допитване за бъдещата съдба на Македония, Тракия и Добруджа, историко – географски области от българското етническо землище, обект на неоснователни претенции от страна на ”съседите на България”; 3. Предпочитанието на българското население от Пиринския край ”да влезе в състава на автономна Македония”; 4. Традиционната клетвена вярност пред ВМОРО и произтичащото от това “право и дълг” на пиринското население да “подпомага морално и материално борбите за свобода на своите братя от поробена Македония”.
В окръжното са откроени основните цели на спомагателната организация: “1. Да подпомага морално и материално ВМРО в поробените под Сърбия и Гърция части от Македония; 2. Да премахне всички пречки за успеха на организацията, а именно унищожаване на разбойничеството, контрабандата и шпионажа, наказване крадците, изнудвачите, рушветчиите и золумджии чиновници и др.; 3. Да дава прием и съдейства за намиране работа на завърнали се на почивка или за работа качаци (бегълци) и бежанци от Македония под сръбско и гръцко иго, както и да съдейства на желающите от тях да се завърнат в родните си места; 4. Да смекчи партийните борби там до степен да не бъдат вредни те за каузата на роба; 5. Да подпомага законноустановените власти за укрепване реда и законността в тоя доскоро най-размирен край в Царство България; 6. Да уреди там милиция за усилване охраната на селата и границата срещу нападение от крадци, контрабандисти, разбойнишки наши и чужди банди и др. подобни”. [63]
В научната литература оформянето на спомагателната организация се оценява като пряко следствие от създаването на Конституционния блок, който признава правото на ВМРО да се разпорежда в Петрички окръг, като част от процеса на настъплението на буржоазията против земеделското управление и като начало на обособяването на ВМРО “като своего рода държава в държавата”. [64]
Според В. Василев издаването на окръжно Nо 303 е решителна реакция срещу опитите на земеделското правителство да изтласка следвоенната революционна организация от базите й в Пиринска Македония и да подрони влиянието й сред македонските бежанци. Поставяйки ударението върху враждебните взаимоотношения между правителството на БЗНС и ВМРО, В. Василев смята финалната част на почти дословно цитираното окръжно като важен факт, който “показва недвусмислено, че ВМРО няма доверие в тази власт, поради което създава своя въоръжена сила успоредно с официалната, т. е. на практика става държава в държавата”. [65]
Авторската теза е, че основополагащият документ е израз на политическата идеология, от която се ръководи ВМРО. Не е случайно, че преди да бъде изпратено окръжното Т. Александров държи да чуе мнението на организационните съветници проф. д-р Ив. Георгов, проф. д-р Л. Милетич и доц. Н. Милев. Те намират издаването на ръководната наредба за “логично и необходимо”. [66] Години по-късно Ив. Михайлов пише, че тази организация “поникна колкото във връзка с наложената от българската власт борба, т. е. за защита на населението, почувствало нужда от самоотбрана, толкова и по идейно-политически съображения”. [67]
Възникването и преустройството на ВМРО в пограничния район обективно съвпада с целите и поощрява онази част от българското общество, която е готова на всяка цена да воюва срещу оранжевото тоталитарно управление. Но в тази посока ВМРО залага главно на конспиративни форми на действие, а не на мащабно използване на нейните периферни сили в общобългарските политически борби, чиито кипящ център е София.
Така създадената спомагателна организация безспорно е един боеви резерв, който лесно може да бъде поставен в услуга на всяко българско правителство, което застъпва гледище по македонския въпрос, сходно с това на ВМРО.
Вярно е, че раждането на спомагателната организация е предизвикано от конфликтните отношения между ВМРО и правителството на БЗНС. Наистина са положени основите на “държава в държавата”, на “царство в царството” и на “власт във властта”. Но текстът на окръжното красноречиво говори, че за да няма “признаци на сепаратизъм” не само организационните дела в Петричко трябва да бъдат поставяни под знамето на ВМРО. Приемайки за свой политически идеал “автономна или независима Македония”, организационното ръководство говори от името на населението в “Македония под българска власт”. Нейният потенциал е необходим именно за освободителното дело във Вардарска и Егейска Македония, т. е. за останалите две части от Македония, които са “под сръбско и гръцко робство”.
Важен е проблемът за взаимоотношенията между българската държава и ВМРО в Петричко. Основателно В. Василев сочи обстоятелството, че “окръжното е редактирано твърде внимателно, с подчертана загриженост на ВМРО за реда, законността и сигурността на населението в този район на страната. [68] Другата линия е начертана от амбициозното желание, опиращо се на “правилника и традициите”, ВМРО да узурпира суверенните права на българската държава върху една част от нейната международно призната територия. Съществува трайното разбиране, че този организационен режим ще бъде поддържан в Петричко докато ВМРО води освободителната борба.
С нарушаването на държавния суверенитет върху Петрички окръг и изграждането на “царство в царството” възникват условия за опасни и трагични беззаконния, удрящи пряко върху авторитета на българската държава, заплашващи живота, накърняващи правата и свободите на населението от Петрички окръг и в крайна сметка – предопределящи развитието на македонското освободително движение в периода между двете световни войни.
Като се изхожда от логиката в развитието на революционната борба и следвоенните политически реалности се вижда, че главната цел на организационното преустройство е превръщането на Петричко в част от територията за действие на ВМРО, в нейна основна и крайно необходима база.
По идея на Т. Александров и организационните съветници се изгражда класическа мрежа от комитети, характерни за предвоенната ВМРО. За кратко време нелегалните групи са преобразувани в околийски и местни ръководни тела на организацията. До тях на 5 септември 1922 г. Т. Александров изпраща окръжно Nо 309 под надслов “Временни наредби”. Целта на ВМРО и на нейната спомагателна организация е обща: “Създаване една автономна или независима държава от цяла Македония в нейните етнографски и географически граници”. Организацията е само тайна, за да не се излага обезоръжена и беззащитна България, но не се изключва възможността тя да прибягва и към нелегални въоръжени действия, ако е предизвикана от българските власти. По този начин “конституционно” е позволена намесата на пиринските управителни тела в отечествения политически живот. Това е така, защото правно нерегистрираната спомагателна организация хем е безпартийна, хем “бди зорко да не позволи никому да си служи с Македония като с разменна монета и с македонското дело за лични и партийни цели”.
Живеещите в градовете, селата, махалите и колибите, са задължени на общи събрания да избират свои ръководни тела. Следва формирането на околийски ръководни тела, а начело е нелегален окръжен войвода, ако организацията е обект на въоръжено преследване. Когато тя е само тайна и непреследвана, делата й се водят от окръжен легален инструктор.
Напълно в духа на организационната традиция е предвидено формирането на четнически институт. Повсеместно се създават местни чети от десет до тридесет души “млади, смели, опитни и честни сили и милиция от всички мъже, които имат оръжие.” Задължението на милицията е да “пазят селата от крадци, разбойници и [в]сякакъв вид злосторници, а в пограничните околии милициите пазят и границата от контрабандисти и от наши и чужди разбойнически банди”. За неподчинение и неизпълнение милиционерите се наказват със смърт.
Ръководните сили и тела имат съдебни функции. Освен престъпленията от организационен характер, членовете им са съдебни магистрати и по морални дела за кражби, грабежи, убийства, пиянство и разврат. Специални арбитражни комисии от кмета, учителя, свещеника и по един представител от страните, съгласно българските закони могат да разрешават и частни спорове. Сложни и заплетени частни дела, които помирителните комисии не могат да решат, се отнасят до държавните съдилища, но след одобрението на околийския, или окръжен войвода. Дела от духовен характер, освен “завличане насила мома”, се пращат в духовните съдилища.
Всички шпиони, разбойници, убийци, се наказват със смърт. Поставен е десетдневен ултимативен срок за легализиране на разбойниците, в противен случай “се преследват най-безмилостно, изгарят им се къщите – техни и на ятаците им, изгонват се домашните и [в]сичките им ятаци вън от границите на Македония”. [69]
С “Временните наредби” се постановява и събирането на финансови средства за нуждите на освободителната борба. Изобщо двата основни документа – окръжното и временните наредби, отразяват развитието на идейно – теоретичния процес по съставяне устройствените начала на “организационната държава” в Петричко.
Успоредно с изграждането и укрепването на спомагателната организация, ръководството на ВМРО предприема безпощадни действия срещу емигрантската организация към БЗНС и федералистите в Петрички окръг. На 4 октомври 1922 г. терористът на ВМРО Никола Гулев, син на илинденеца Питу Гули, застрелва активния земеделец и федералист, редактор на в. “Прокуден земеделец”, Александър (Алекси) Панов, наречен “главния водител на разбойниците и оръдие на доброполските предатели”. [70] На 10 октомври 1922 г. четниците на Димитър Димашев обесват “на орехово дърво опасните ятаци на разбойниците в селата Игуменец (дн. с. Гега), Добри Лаки и Клепало, игуменския кмет Никола Попов (баща на поета и журналиста Антон Попов - б. а.) и неговите другари Малин Шумаров и Андон Попгеоргиев (Фокеро). [71] Така първо в Мелнишка, а след това и в Петричка околия, ВМРО се налага като основен обществен и политически фактор.
През октомври 1922 г. идва редът и на Неврокопско. Там с личното съдействие на Ал. Василев и Г. Атанасов е формирана чета, която “да организира населението и го брани от золумите и произволите на разбойниците”. Боевата група е оглавена от приближения на Алеко войвода Динчо Балкански от с. Горна Сушица, Мелнишко.
В свидетелските си показания от 22 декември 1935 г. бившият неврокопски кмет Никола Атанасов посочва, че “през 1922 г. в града и околията върлува разбойническа банда, която под покровителството на тогавашната дружбашка власт си поставя за цел да избие всички ония честни граждани, които те смятат за свои политически противници”. Организационното разузнаване установява, че е съставен “черен списък”, който е започнат да се изпълнява – убит е заслужилият в турско време околийски войвода Илия Тетимов – Заяка.
“Мирните граждани”, заплашени от убийство, напускат града и намират “прибежище” в околийската чета под воеводството на Д. Балкански. Това са Стоян Филипов, Илия Попиванов, Н. Атанасов, Илия Ив. Гавалюгов (Стефанин), Димитър Устанлиев и Аврам Личков. В четата влизат “момчета от Мелнишко и от Западна Македония”. Из Неврокопско се подвизава и нелегалната група на Михаил Скендеров. [72]
На 4 септември 1922 г. край с. Долно Дряново става престрелка между автономистката чета на Д. Балкански и няколко полицейски стражари, които отиват за с. Сатовча. Пада убит Никола Милев и е тежко ранен Атанас Ласин, който по-късно умира. И двамата са стражари при Неврокопското околийско управление. Убит е четникът Вангел Андонов (Керенски) от с. Лозеница, Мелнишко. Заслепени от ярост и чувство за мъст, по заповед на околийския началник стражарите изравят трупа на убития четник от гроба в с. Долно Дряново, отрязват главата му и Тодор Игнатов я натъква на ножа си, като се гаврят с нея по пътя за и в самия гр. Неврокоп. [73]
Още същия ден от Неврокоп е изпратена въоръжена експедиция, състояща се от една рота войници, стражари и контрачета заедно с помощник-околийския началник Григор Милчинов. Започнати са веднага “обиски из къщите в с. Долно Дряново и Крушево да търсят скрити автономисти и да изземат оръжието на селяните”. Извършени са “грабежи и други престъпления”. [74]
Напрегната става атмосферата особено след пристигането на земеделските наемници – федералистите. В края на септември и началото на октомври 1922 г. те намират убежище в Неврокопско и Петричко. [75] Околийският началник и контрачетниците федералисти, командувани от Тодор Паница, непосредствено след общинските избори в Неврокоп от 1 октомври 1922 г. извършват насилия над политическите си противници и са в помощ на компрометираните правителствени кандидати. [76]
Не помага нито миролюбивата позиция и предупрежденията на полковник Гащаров, началник на войската и жандармерията в Петричко, нито искреното човешко доброжелателство на Христо Димитров, окръжен управител в Петрич, който в лично писмо до Ст. Филипов, Ил. Попиванов, Д. Устанлиев, К. Филипов и Ил. Иванов на 8 октомври 1922 г. обещава съдействието си за тяхната амнистия и връщане на интернираните им семейства. [77] Видните функционери на БЗНС Димитър Кемалов и Петър Ангелов, водачи на сдружените земеделци в Неврокоп и Св. Врач, са за решителни мерки срещу ВМРО и за налагане престижа на властта със сила. [78]
Всички съгласувани действия на правителствената администрация с членове на т. нар. Вътрешна македонска федеративна революционна организация в Неврокопско са възприети от ВМРО като предизвикателства и “преливане чашата на търпението”. За да накажат противниците си и да защитят своята чест, нейните дейци са готови да наложат властта си в Неврокоп и околията. [79] Така се стига до Неврокопските събития от октомври 1922 г., които са засегнати в научната литература и подробно осветлени напоследък от В. Василев. [80]
На 16 октомври 1922 г. завеждащият Серски революционен окръг Ал. Василев и неговият секретар Г. Атанасов (Вангел Петров) начело на окръжната чета, три чети, повикани от Егейска Македония, четири чети от Петричко и на милицията от Мелнишко и Неврокопско, превземат града. Публично са екзекутирани 12 души. [81] По този начин федералистите са лишени от важна база. Автономистите получават ключа към “вратата за Драмско”, а ВМРО окончателно налага властта си в целия окръг. [82]
В земеделските кръгове отдавна възприетата оценка за “изпълняващата външни поръчки ВМРО” сега придобива нови очертания. Вярва се, че “България може да издъхне пред Петрич”, тъй като от този окръг “се рекрутират конспиративните колони на Конституционния блок”. Затова в позива от декември 1922 г. на т. н. федералисти се внушава същата пресилена теза за изпълняваните от “лъжеавтономистите” върховистки задачи. [83]
Всъщност акциите на ВМРО в Неврокоп и Кюстендил (4 декември 1922 г.) са самостоятелно дело, обективно благоприятствуващо опозиционната дейност на формиращите се антиземеделски политически сили и групировки. Както извънредното обособяване на ВМРО в Петричко, така и накърняването на държавния суверенитет при Неврокоп и Кюстендил, протичат в условията на остра партийна борба и като цяло имат отрицателни последици върху международния престиж на България и нейното вътрешно морално-политическо единство. [84]
Символичното държавно присъствие в Българския Югозапад, военното поражение на Гърция от кемалистка Турция и очакваното поставяне на тракийския въпрос, са обстоятелства, които засилват настроенията за автономизиране на Македония. Македонските бежанци в България са обхванати от илюзорната нагласа за разширяване географския обхват на своебразното автономно пространство. Неврокопският успех се възприема като рубеж за овладяване подстъпите “към Сяр, Драма, Демир Хисар и на запад даже”. Такава е посоката и на автономистката агитация, която М. Монев и Ив. Караджов водят сред изпратените войници в Горноджумайско. Убеждението на двамата съратници е, че движението в Петричко има за цел свободата на Македония, а няма антибългарска насоченост. [85]
След неврокопските събития държавната власт в Пиринския край съществува формално. Всички замисли против ВМРО се разгадават в зародиш от нейните верни членове, добре играещи ролята на “лоялни държавни служители”, а неразумните акции на майор Никифоров срещу автономистките чети се оказват абсолютно безуспешни. [86]
Членовете и съмишлениците на спомагателната организация възприемат Ал. Василев и Г. Атанасов като основни ръководни фигури в окръга. “Героите” от Неврокоп не крият самочувствието си и по повод на последвалите кюстендилски събития окръжният ръководител прави следното характерно за него изявление: “С това си действие ние искахме да докажем на цяла България, че македонските автономисти могат да действуват и в старите предели. И мога да ви кажа с най-голям жест, че скоро ще бъдем в Солун”. [87] Неговият приближен о. з. Г. Атанасов се изкачва бързо в организационната йерархия. Автор на тройното убийство в софийското кафене “Панах” [88], четник в Македония, специален пратеник на ЦК в Петричко, от есента на 1922 г. той започва да се подписва като “секретар на завеждащ окръга”.
Двамата лидери притежават самочувствие в излишък, те не желаят да се съобразяват с изискванията на подписаните от Т. Александров “Временни наредби”. Това важи особено за Г. Атанасов, който става автор на уникално бумаготворчество – окръжни, наредби, инструктивни писма, записки и т. н. Така например на 8 декември 1922 г. той изпраща до околийските ръководни тела и нелегалните групи в окръга безполезното и абсюлютно непригодно “Упътване за съдебните органи на ВМРО в частите от Македония, които са под българска власт”. [89]
Властността, честолюбието и амбициозността у А. Василев и Г. Атанасов, особено след неврокопското нападение пораждат редица “признаци на сепаратизъм” в дейността на спомагателната организация. Именно те с течение на времето формират у Т. Александров, не по-малко чувствителен и ревнив към всякакви домогвания за организационна власт, недоволство и съмнение спрямо двамата работници в Петричко.
Дейците от Серски, Струмишки и Солунски революционен окръг искат да имат по-голяма свобода на действие. Представителите на революционните околии Кукушко-Поройска – Хр. Медникаров (Билев), Солунска – Ат. Маджаров (Унгарски), Петричка – М. Попов (Лев), Горноджумайска – Гаврил (вероятно Ар. Манасиев), Разложка – Й. Вапцаров (Адамов) и Изворски, Мелнишка – Г. Манолев (Пирински), Демир Хисарска – Ат. Попов (Венизелос) и Серска – Хр. Ковачев (Самински), в присъствието на А. Василев и Г. Атанасов провеждат събрание за учредяване на Временен окръжен революционен комитет. [90]
В монографията си К. Палешутски пръв въвежда в научен оборот учредителния протокол и обръща внимание върху последвалата кореспонденция на Т. Александров с Ал. Василев и Г. Атанасов като важно свидетелство за появата и нарастването на взаимното разочарование между двете страни. [91]
Бележките на Т. Александров върху протокола и писмото му от 12 декември 1922 г. говорят ясно за различните позиции. Несъгласието на Т. Александров е продиктувано от нарушаването на правилника, в който няма изричен член за такава изборна процедура. Той не утвърждава подписания от делегатите протокол. Неговото решение е мотивирано от обстоятелството, че само придържането “в духа на правилника” прави дейците на ВМРО “необорими морално”, а и не трябва да се дават поводи за незаконни деяния, защото “утре в Петричко [Т]Паница – Стою[Хаджиев] – [Ал.]Буйнов могат да свикат също такова събрание”. Членът на ЦК изразява пълно доверие в двамата “доказали чрез досегашната дейност беззаветната преданост към народната кауза” и ги моли да спазват организационния правилник в сила от 1908 г. Другата страна пък основателно е убедена, че не всички техни мерки ще бъдат според правилника, защото той няма нищо общо с действителността в Петричко. [92]
Прави впечатление, че Ал. Василев и Г. Атанасов, а и останалите членове на ВМРО в окръга, нямат самочувствието на регионален тип личности. Те имат намерение да организират атентати в “Гръцка и Сръбска Македония” , засягащи интересите на европейските сили и техните поданици, да проникнат по-дълбоко в Македония – в Тиквешко, Гевгелийско и Воденско, по сръбско – гръцката граница. Предлагат превземането на гр. Сяр по време на Лозанската конференция на Великите сили, изказват се за съгласувани действия с Фуад бей в Тракия, поставят въпроса за недоволство у Протогеров от нападенията в Неврокоп и Кюстендил, т. е. за взаимоотношенията с ЦК, за свикването на общия конгрес и т. н.
Писмата на Т. Александров са знак на уважение и доверие към Ал. Василев и Г. Атанасов. Той им съобщава мнението си не само за неуредиците и мерките за отстраняването им, но и по други важни събития и идеи. Относно Протогеровото недоволство той не е информиран, но известява за връчения меморандум на ВМРО чрез сигурно лице на италианския фашистки водач Бенито Мусолини и британския министър на външните работи лорд Кързон. Въз основа на изпратеното писмо на Ал. Протогеров от Рим до Т. Александров те научават за участието на България в Лозанската конференция, за антигръцката съпротива на турските националисти и по други въпроси. [93]
Дискусията между ръководителите на Петрички окръг и Т. Александров продължава в писмена форма няколко месеца, [94] като в крайна сметка различията не се изглаждат, а напротив – се задълбочават.
Успоредно с повсеместното възстановяване на структурите на ВМРО, в ЦК постъпват и първите оплаквания за “невъобразимите тежести”, на които е подложено населението от “нелегалните групи, или отделни войводи и четници”. Част от жителите на Пиринска Македония, познавайки добре традициите на предвоенната революционна дейност и изпитващи последиците от тежката стопанска криза, реагират остро, когато отделни дейци явно злоупотребяват с организационния си статус. Те не харесват храната, давана им от хазяи и десетари, а искат да им се готвят кокошки, прасета, разни сладка, баклави и др. , принуждават хазаите по всяко време да им купуват кашкавал, спиртни напитки. “Революционните кадри” нанасят побои без причина на невинни хора и събират принудително пари за “луксозни галоши”. Трети пък за сметка на ВМРО “поставяли златни зъби” и т. н. [95]
Чрез окръжно Nо 360 от 10 февруари 1923 г. , от страна на Т. Александров се прави опит да се въведе по-опростена и ефективна съдебна процедура. Започва прилагането на временна наказателна таблица за “разните видове престъпления или нарушения на организационните наредби”. [96]
Тодор Александров, сам обладаващ висока революционна нравственост и фанатична преданост към святото дело, констатира тревожно, че тези прояви създават “натегната атмосфера”, излагат “името и престижа на организацията и се отчайва населението от посоката за изпълнение Правилника и наредбите на ВМРО”. На 27 март 1923 г. уважаваният ръководител подписва Окръжно Nо 408. Наредено е околийските чети да се подчиняват в боево отношение чрез завеждащ окръга на ЦК на ВМРО, а по отношение другата организационна работа – на околийските ръководни тела. “Околийските чети трябва редовно да обикалят околиите, за да поддържат духа у населението, да бдят за прилагане наредбите на Организацията, да преследват всякакви врагове на ВМРО и пр., а не да стоят по цели седмици и месеци на едно място, дето е по-удобно – там”.
Окръжното е не само практическо ръководство за действие, но и своеобразен кодекс на четническия морал.
Нелегалните могат да употребяват спиртни напитки “умерено, ако хазаите им поднесат сами”. Забранено е на войводите и четниците да събират организационни данъци от населението, “за да си купуват каквито и да било потреби”. Не е разрешено овластени от ВМРО лица “да разглеждат частни дела и спорове за ливади и ниви, за неплатени дългове и полици, за покупко-продажба и пр.” На войводите и четниците се препоръчват другарски обноски един към друг, прилични братски отношения към селяните. Забраняват се псувни, лоши думи и епитети, побоища без мотивирано решение, убийства без надлежна смъртна присъда, освен в случаите, предвидени от Правилника и изброени в окръжно Nо 360. [97]
Организираното население в Пиринския край се оплаква и от тютюнотърговците. Те не само че не дават навреме кредити срещу ангажирания тютюн от миналогодишни реколти, но и вдигат готовата продукция, без да се уговарят цените. Алеко Василев и околийските ръководни тела са поканени “да следят пазарните цени на тютюните в съседните окръзи и в по-далечни страни” с цел строг контрол върху опитите на търговските фирми да ограбват труда на дребните тютюнопроизводители. Т. Александров предлага да се съставят комисии от “компетентни лица, които да определят възможните средни цени на тютюна при прилична печалба за търговците”. Според него чрез тези мерки населението на Петрички окръг трябва да се убеди, “че Организацията няма да позволи никому да ограби неговия труд”. [98]
Нетърпимо е положението на бежанците в Петрички окръг. Корумпираните местни власти не успяват да решат този важен проблем. На 20 декември 1922 г., по препоръка на земеделските депутати Георги Йорданов, Никола Хайдуков и Димитър Илиев, със знанието и на Ал. Василев и с надеждата за умиротворяване на окръга, Р. Даскалов назначава за окръжен управител дееца на предвоенната ВМРО Сребрен Поппетров. [99] Неговите първоначални наблюдения са тревожни. Не само че бежанските закони не са изпълнени и приложени, а се стига и до истинска “кървава омраза” между придошлите буйни, безстрашни българи и местното население, слязло от планинските райони и “заграбило имотите на избягалите иноземци”. Извършени са явни несправедливости при раздаване на безстопанствените имоти на бежанци, безимотни и малоимотни членове на организацията. “За да не се оставят последните да гладуват”, чрез тайно окръжно от 10 април 1923 г. Ал. Василев, околийските ръководни тела и войводи са задължени от Т. Александров да вземат строги мерки. [100]
Усилията са насочени срещу опитите да се изнудват бежанци, малоимотни
и безимотни, с фалшиви документи за собственост. Забранена е спекулативната
търговия на обработваема земя, както и закупуването на недвижими имоти
от лица, живеещи в “Стара България”. Подписаното от Т. Александров своебразно
постановление цели максимално бързото и социално справедливо уреждане на
трудния бежански въпрос в Петрички окръг.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Хр. Христов, България, Балканите и мирът 1919, С., 1984, с.19; С. Дамянов, България във френската политика 1878-1918, С., 1985, с. 510; Д. Митев, Съглашенските държави и Солунското примирие през 1918 г., сп. Исторически преглед/Ипр/, кн. 2, 1988, с. 3-14.
2. По-подробно в: В. Василев, Македонският въпрос пред конференцията за мира през 1919 г., сп. Ипр, кн. 7, 1988, с. 18-37; Идеология и дейност на организациите на македонските българи в Париж 1919, сп. Ипр, кн. 8, 1989, с. 3-20; Ал. Гребенаров, Македонските бежански организации в България (1918-1928), С., 1988, непубликувана дисертация, с. 1-80; К. Палешутски, Македонското освободително движение след Първата световна война (1918-1924), С., 1993, с. 9-72.
3. Ньойският договор, С., 1994, с. 13-89; Хр. Христов, цит. труд, с. 347-352; В. Василев, Правителството на БЗНС, ВМРО и българо-югославските отношения, С., 1991, с. 24-36; Г. В. Димитров, Илюзии и действителност, Спорове за права и имоти на българите от Егейска Македония и Западна Тракия (1919-1931), Благоевград, 1996, с. 10-33.
4. ДА – Благоевград, ф.168к, оп. 1, а. е. 6, л. 1.
5. К. Палешутски, Македонското освободително…, с.102 и сл.
6. Македония. Сборник от документи и материали, С., 1978, с. 658-660.
7. Ст. Хаджиев, Бежанският въпрос, в. Петрички окръжен вестник, бр. 24, 22 декември 1923, с.2; А. Мельов, Етнодемографски процеси в Пиринския край (1878-1944), непубликувана дисертация, С., 1982, към 1926 г. са 23237 бежанци.
8. Ст. Хаджиев, Бежанският въпрос…,с. 1, бр. 28, 28 януари 1924, с. 1-4; С. Попов, Страници от историята на националноосвободителното движение в Благоевградски окръг(1918-1923), сп. Военно-исторически сборник/ВИС/, кн. 2, 1986, с. 76. По-подробно в : Г. В. Димитров, Настаняване и оземляване на българските бежанци(1919-1939), Благоевград, 1985, с. 29 и сл.
9. в. Македонска сълза, бр. 1, декември 1919, с. 1-2.
10. Пак там, С. Попов, цит. труд, с. 77; Ст. Радулов, Управлението на БЗНС и българската буржоазия, С., 1981, с. 144, 382-384.
11. ДА – Благоевград, Спомени № 451, 534.
12. Спомени на Самуел Шейнин,/съхраняват се от инж. Ал. Пелтеков, гр. София/.
13. По-подробно в : S. Radeff, La Macedoine et la Renaissance Bulgare au ХІХ siecle, Sofia, 1918, p. 294; В. Шарков, 14 пехотен македонски полк във войната за обединението на българите през 1915-1918, С., 1922; Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония, т. І, С., 1933, с. 15 и сл.; К. Пандев, Националноосвободителното движение в Македония и Одринско(1878-1903), С., 1979; Виж посочената литература в :Сборник Пирински край, Краеведски изследвания, издание на Научно-информационния център при Македонския научен институт- Благоевград, 1996.
14. ЦДА- София, ф. 1909, оп. 2, а. е. 430, л. 12.
15. Пак там; Ц. Билярски, Борба за общото благо, непубликувани документи за Я. Сандански, в. Пиринско дело/ПД/, бр. 32, 16 февруари 1988, с. 4.
16. Азбучник към стенографските дневници/СД/ на ХVІІ ОНС, С., 1928, с. 3126-3127.
17. ЦДА- ф. 371, оп. 3, а. е. 218, л. 8; ДА-Благоевград, ЧП/частично постъпление/, № 12, а. е. 3, 28, 64, 73-75.
19. Македония…, с. 624-632; К. Палешутски, цит. труд, с. 14 и сл.
20. Д. Хаджидимов, Назад към автономията, изложение по македонския въпрос, С., 1919, с. 3-90; Македония…, с. 632-639; М. Герджиков, Спомени, документи и материали, С., 1984,с. 352-387.
21. Пак там; К. Палешутски, цит. труд, с. 24 и сл.
22. АМВР – об. д. 138, т. І, л. 83-84; По-подробно за Ст. Мълчанков и М. Монев в : Енциклопедия Пирински край, т. І, Благоевград, 1995, с. 451-452, 596.
24. Ц. Билярски, Донесения до Задграничното представителство на ВМРО в София от 1919 г.– Известия на държавните архиви/ИДА/, кн. 61, с. 172-173.
25. Кр. Гергинов, Ц. Билярски, Непубликувани документи за дейността на Тодор Александров 1910-1919, сп. ВИС, кн. 2 от 1987, с. 214.
27. СД на ХVІІІ ОНС, І изв. с., 6 зас., 16 октомври 1919, С., 1919, с. 87-89; В. Василев, цит. труд, с. 16-17; К.Палешутски, цит. труд, с. 48-49.
28. Ив. Михайлов, Спомени, т. ІІ, Освободителна борба, 1919-1925, Louvain, 1965, с. 162; НБКМ–БИА, ф. 808, а. е. 440, л. 12-15.
29. Ив. Михайлов, цит. труд, с. 187; По-подробно за Ив. Караджов, Ат. Маджаров и Ст. Филипов в : Енциклопедия Пирински край, т. І, с. 420, 525.
30. Д. Минчев, Участието на населението от Македония в Българската армия през Първата световна война 1914-1918, С., 1994, с. 70-86. Жизненият и революционен път на Георги Въндев е доста красноречив и обобщен пример за безотказно включване в дейността на ВМРО след 1919 г. Бъдещият прославен в България и сред българите по света “Вардарски герой” Георги Въндев Гошев /1890-1942/ е роден в с. Лесково, Гевгелийско /дн. Република Македония/. Негов баща е смелият Васил Георгиев Танов /1858-1917/, известен под името Въндо войвода (Стария). Бащата е нелегален от 1893 г., верен куриер на ВМОРО и известен войвода на чета, която участвува из Ениджевардарско и Гевгелийско в редица сражения срещу османската войска и гръцките андарти. Синът му Г. Въндев още шестнадесетгодишен е заклет член на ВМОРО. Той започва революционния си път в четата на Щерю Юнака, а после е неотлъчно до баща си, любимият народен герой и войвода, наречен “бойната гордост на Мегленско”. Въпреки ценната подкрепа на съюзническата гръцка армия в Освободителната балканска война, на 15 декември 1912 г. бащата и синът са арестувани. Осъдени са на смърт от гръцките власти. Георги Въндев успява да избяга от солунския затвор “Еди куле”. През 1915-1918 г. младият Въндев е доброволец в българската войска и като редови боец от Първи македонски полк на ХІ македонска пехотна дивизия воюва при Криволак, Дойран и по долината на р. Струма. До есента на 1918 г. е в отряда на о. з. Тане Николов, бивш прилепски войвода. През 1918 г. в Моравската военно-административна област, Въндев, заедно с други негови съратници, все войводи на ВМОРО, предприемат решителни действия за пресичане саботажната дейност на водените от Коста Пекянец и Коста Войнович сръбски чети.
Отличните боеви качества на Г. Въндев намират високо признание в награждаването му с три войнишки ордена за храброст. Натрупаният войскови опит, младежка всеотдайност и клетвено вреченото революционно свободолюбие, предопределят участието на Г. Въндев в подетата от ВМРО нова борба за опазване на македонската българщина, против чуждоземните власти, отново окупирали родния бащин край. По-подробно в : К. Младенов, Областта Меглен в Македония, историко – етнографски преглед и народностни борби, С., 1936, с. 41-42, 48-56; Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944, Т. ІІІ, С., 1997, с. 343 и сл.; М. Йонов, Жалби и съдба на българите в Македония през Балканските войни, 1912-1913 г. , С. , 1998, с. 78-79, 238-239; Борислав Розев, Гордея се със своя род, реферат, б. м. б. д. Авторът е правнук на Г. Въндев; Н. Въндева, 100 години ВМОРО, Историческа справка, 20 ноември 1993; Баща и син войводи, в. Македония, бр. 45, 15 ноември 1994, с. 9.
Използувам възможността да благодаря най-любезно на госпожа Надежда Въндева, дъщеря на струмишкия окръжен войвода Г. Въндев, за предоставените и въведените в научен оборот ценни документални свидетелства, грижливо пазени в родовия архив.
31. По-подробно за М. Монев в : ДА–Благоевград, ЧП № 552.
32. Благоевградски окръг, географска характеристика, С., 1977, с. 16-20, 140; S. Troebst, Nationalismus und Gewalt im Osteuropa der Zwischen kriegs-zeit, Terroristisihe Separaticen im Vergleich, Bulgarian Historical Review, №2, 1996, p. 33.
33. Т. Димитров, Ив. Пашев, Кюстендилският окръг и националноосводителните борби в Македония, 1895-1903, Кюстендил, 1983, с. 3-91.
34. По-подробно за Аргир Манасиев в : Енциклопедия…, с. 542.
35. В. Василев, цит. труд, с. 52; ДА-ЧП №546, с. 271, 273-274.
36. ДА– Благоевград, ЕП №76, л. 10-16. През 1923 г. организационната издръжка на Ал. Василев е 60000 лв, близо четири пъти по-голяма.
37. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 64,л. 13-17.
38. ДА–ЧП № 488, л. 2, 4; СП № 905, л. 3-4; ЧП №546, л. 245, 247, 276, 277; ф. 1320, оп. 1, а. е. 55, л. 3, 11.
39. Пак там; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 18, л. 59; Сл. Тасев, Безсмъртните, 1922-1944, С., 1971, с. 60.
40. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 430, л. 12-13;ф. 3, оп. 12, а. е. 1294, л. 1-2.
41. Пак там ; НБКМ–БИА, ф. 808, а. е. 440, л. 131-132; Ст. Радулов, цит. труд, с. 385.
42. ДА–Благоевград, ф. 137К, оп. 1, а. е. 33, л. 42, 44; В. Василев, цит. труд, с.40, 167-168; К. Палешутски, Македонското…, с. 124 и сл.
43. ЦДА, ф. 135, оп. 1, а. е. 92, л. 3.
44. СД на ХІХ ОНС, ІІ р. с., кн. 1, 1921, с. 127-148.
45. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 430, л. 13; К. Муравиев, Събития и хора, С., 1992, с. 64.
46. С. Попов, Страници…, с. 84.
47. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 62, л. 1.
48. Пак там, ф. 1909, оп. 2, а. е. 430, л. 13.
49. Пак там, а. е. 428, л. 1-6.
50. В. Василев, цит. труд, с. 167; Кр. Гергинов, Ц. Билярски, Из архивното наследство на Т. Александров, ИДА, кн. 60, 1990, с. 231-234.
51. ДА – Благоевград, ЧП 546, л. 276 – 277, 315.
52. Пак там, Сп № 38; С. Попов, Страници …., с. 85. Повечето от бившите революционни дейци от Серски окръг не са спечелени за организационната кауза. Спрямо ВМРО в окръга позиция на благосклонен неутралитет имат Ст. Хаджиев, Г. Казепов, Ил. Бижев и др.
53. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 269, л. 1-2.
55. Пак там, С. Попов, Страници…., с. 86-87.
56. В. Василев, цит. съч., с. 73-102.
57. ДА- ЕП № 64; пак там, 116 – 120; Д. Добринов, Т. Александров, биографичен очерк. Последният цар на планината, С., 1992, с. 89-91.
58. ДА-ЧП № 546, с. 269; В. Василев, цит. труд, с. 133-134; Ел. Стателова, Биография на българския дух. Родът Паница, С. , 1997, с. 230-234.
59. ЦДА, ф.1932, оп. 3, а. е. 62, л. 1.
60. Д. Добринов, За отношенията между БКП и ВМРО, 1919-1923, сп. ВИС, кн. 4, с. 143-145.
61. ДА – ф. 1320, оп. 1, а. е. 52, л. 1; ЧП № 472; СП № 655, с. 1-6; СП № 789, с. 7; С. Попов, цит. труд, с. 89; Сл. Тасев, цит. труд, с.53-133. През късното лято на 1922 г. са убити Г. Менчев, К. Михайлов, Г. Георгиев, Г. Тимев и Г. Тичев от с. Любовка;К. Кабзималов и К. Кертов от с. Левуново; Ив. Ворсаминов, Ив. Чаков и К. Скендеров от с. Храсна.
62. НБКМ – БИА, ф. 324, л. 2000-2001.
63. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 53; АМВР, об. д. 138, л. 8; По-подробно в : В. Георгиев, Народният сговор, С., 1989, с. 154; В. Василев, цит. труд, с. 171-172; К. Палешутски, цит. труд, с. 118; Д. Гоцев, Македония след Първата световна война, 1918-1924 –В: Македония. История и политическа съдба, 1912-1941, Т. ІІ, Издателство “Знание”, 1996, с. 67-138.
64. В. Георгиев, Народният сговор…, с. 154.
65. В. Василев, цит. труд, с. 171-172.
66. Македония. Сборник…, с. 660; Ив. Михайлов, Спомени, т. ІІІ, с. 242.
67. Ив. Михайлов, ВМРО, Загреб, 1942, С., 1991, с. 90-91.
68. В. Василев, цит. труд, с. 172.
69. АМВР, об. д. 138, т. І, л. 9.
70. В. Василев, цит. труд, с. 174.
71. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 56; Дешифриран магнитофонен запис от разговор със Стойко Илиев Димовски, р. 1903 г. в с. Игуменец, махала Учкунци. Баща му е убит от сръбските чети, а той за да се спаси през 1927 г. бяга от Югославия в България. Понастоящем жител на гр. Сандански, ул. Солунска, № 16.
72. ДА–Благоевград, ф. 137К, оп. 1, а. е. 33, л. 21,35, 40, 42, 44.
73. Пак там; Кр.Гергинов, Ц. Билярски, Непубликувани документи за дейността на ВМРО и Т. Александров, 1922-1924, Известия на военноисторическото научно дружество(ИВИНД), т. 49, С.,1990,с.215-216.
74. ДА–Благоевград, ф. 137к, оп. 1, а. е. 33, л. 21, 35, 40, 42, 44.
75. Чехословашки извори за българската история, т. І, С.,1985, с. 174-175.
76. В. Василев, цит. труд, с. 176-177.
77. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 398, л. 11; В. Василев, цит. труд, с. 176-177.
78. В. Василев, цит. труд, с. 177.
79. Кр. Гергинов, Ц. Билярски, Непубликувани документи…, с. 215.
80. В. Василев, цит. труд, с. 175-197.
81. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 59; ДА–Благоевград, Сп. 613.
82. В. Василев, цит. труд, с. 181 и сл.
83. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 430, л. 15; ф. 396, оп. 2, а. е. 53, л. 1.
84. М. Йонов, Българската армия като държавна институция след Първата световна война, С.,1995, с. 134; По-подробно за Кюстендилската акция в: В. Василев, цит. труд, с. 198-210.
85. НБКМ–БИА, ф. 324, а. е. 1, л. 2588-2591; ЦДА, ф. 176, оп. 4, а. е. 2675, л. 71; Ст. Трифонов, Българското националноосвободително движение в Тракия, 1919-1934, С., 1988, с. 102 и сл.
86. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 60, л. 2-17; а. е. 1, л. 2; а. е. 2, л. 1-9; ф. 1943, оп. 1, а. е. 20, л. 1, 6-15.
87. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 30, л. 8.
88. НБКМ-БИА, ф. 324, а. е. 1, л. 2342; В. Василев, цит. труд, с. 182. На 6 януари 1922 г. Г. Атанасов убива петричкият окръжен управител Васил Славов, началникът на VІ столичен полицейски участък и един полицай.
89. Исторически музей/ИМ/–Благоевград, Инв. № 2:2/821; 2:2/822; 2:2/824; 2:2/844.
90. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 179, л. 9-10.
91. К. Палешутски, Македонското освободително…, с. 119-122.
92. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 179, л. 9-10; Св. Елдъров, Правилникът на ВМОРО от 1908 г. , сп. ВИС, кн. 3, 1986, с. 188.
93. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е.77, л. 1-2, 3-4, 6; ф. 1909, оп. 2, а. е. 387, л. 4; По-подробно в: Ил. Димитров, Българо-италиански политически отношения, 1922-1943, С., 1976, с. 48 и сл.; S. Troebst, Mussolini, Makedonien und die Machte, 1922-1930, Die Innere Macedoniche Revolutionare Organisation in der Sudosteuropapqlitik des faschisten Italien, Koln, Wienq 1987, p. 42, 84, 96; В. Василев, цит. труд, с. 39 и сл.; Д. Митев, Генерал Ал. Протогеров във фокуса на Интелиджънс сървис, сп. ВИС, кн. 5, 1991, с. 155-186; Външната политика на правителството на БЗНС, ноември 1919- юни 1923, Ал. Стамболийски, документално наследство, С., 1979, с. 199-212,243,266, 302-304.
94. К. Палешутски, цит. труд, с. 122.
95. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 7.
96. Кр. Гергинов, Ц. Билярски, Непубликувани документи…, с. 222-224.
97. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 7а-7б.
98. Пак там, а. е. 2, л. 12; Д. Гоцев, цит. труд, с. 109-111.
99. В. Василев, цит. труд, с. 238 и сл.
100. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 14; 36 години във ВМРО. Спомени на Кирил Пърличев, С. ,1999, с. 431-436.