Дневници и спомени за Илинденско-Преображенското въстание

Любомир Панайотов, Дойно Дойнов, Димитър Минцев (ред.)

ДНЕВНИЦИ

 

2. Георги Тренев Тренев  45

3. Кирияк Шкуртов  59

4. Михаил Николов Розов  67

5. Панайот Наумов Робев  75

 

 

2. ГЕОРГИ ТРЕНЕВ ТРЕНЕВ

 

Полковник Георги Тренев е роден през 1870 г. в с. Палат, Горноджумайско. Завършил е Военното училище в София през 1892 г. Служил е в Първи пехотен [полк в София и във Втори артилерийски полк във Враца. През Илинденско-Преображенското въстание е войвода на Воденската чета. Починал е през 1947 г. е София.

 

 

КРАТКИ БЕЛЕЖКИ ОТ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ЧЕТНИК ОТ ВОДЕНСКАТА ЧЕТА - ПРЕЗ 1903 г.

 

1) Обща подготовка; 2) Предварителни разпореждания за организиране на четата; 3) Облекло; 4) Снаряжение; 5) Въоръжение; 6) Движение; 7) Съсредоточаване; 8) Боеве и 9) Заключение.

 

            I. Месец март 12 — Солунски светци безсмъртни — Диме Мечето и др[уги] работено от няколко месеца. Целта на тяхната работа е известна на повечето от моите другари и всеки с нетърпение чакаше края на работата от тези дивни македонски юнаци. Идеалиста, — организатор и революционер — Гоце Делчев е на поста си [в] Солунско; Сарафов с щаба си заминал за мястото си — Битолско. Условията и обстановката налагаха да се формират час по-скоро допълнителни чети, които да бъдат готови и се намерят по определените им пунктове. Към предполагаемия ден за въстание. Мен ми се съобщи че съм назначен във Воденската чета, която ще действува в Мориховско. През месец април не се случи нищо особено. [*] Към втората половина на април Гоце Делчев падна убит в с. Баница, Сярско. [**] Към края на същия месец [бе] Солунското събитие, Банк Отоман [бе] хвърлена във въздуха. [1]

 

            II. През месец май, аз до колкото позволяваше длъжността ми, събрах пушки манлихерови, карабини и патрони, но тази работа беше доста деликатна, поради което ми бавно вървеше. Към 20 юли пушките и патроните бях приготвил и изпратил

 

 

*. Текстът е зачертан от автора.

 

**. В текста е записано „Солунско“

 

46

 

 

освен 7 карабини и един сандък патрони. На същата дата въстанието е обявено.

 

Аз служа в [2 артилерийски] полк, в чин капитан. На 1 август дойде при мен Славчо [Нейчев] [2] и ми съобщи че четата е приготвена от К. Пърличев и аз трябвало да замина. Към 9 ч., вечерта, когато бяхме поставили пушките — 7 карабини и сандък патрони на файтона, бях арестуван и закаран в казармите на полка и затворен. В суматохата, когато ме заградиха войниците, Славчо с пушките и патроните успя да замине и ги занесе.

 

Затворен съм в библиотечната стая и слушам стъпките на часовия денем и нощем. Мислех и реших да избягам. На 7 август писах бележка на Дамян Хлебара, македонец и я изпратих по един войник, да дойде с файтон към 10 ч. вечерта и ме чака при могилата, на север от гр. В. Часът е 10 вечерта. Слушам стъпките на часовоя, написвам бележка с думите „Часовоят е невинен, аз скочих през прозореца“. Наметвам перелината, отварям прозореца и се хвърлих на вън. (Часовоят е вътре в коридора). Макар не високо — около 2Уг метра, но когато паднах на земята ми се стъмни в очите и в продължение на една минута нищо не виждам. Когато ми са поразвидели в очите, тръгнах към определеното място. Там намерих Дамяна с файтон, изпрати ме до гр. С[офия]. Посрещна ме Славчо [Нейчев] и ме заведе в хотел Б. М. — срещнах се с д-р Татарчев, д-р Руменов, Мартинов и Матов.

 

8 август. Вечерта заедно с Пърличев, придружени от Мартинов и д-р Руменов, заминахме за в района на с. Б. Там при една воденица беше складирано облеклото и бойните припаси. Момчетата беха на няколко стотин метра надалеч. Разпитах ги за възрастта и месторождението им. По първата се оказаха от 20 до 30 години, а по втория въпрос всички родени в Македония, освен един роден в Бесарабия, мерача Буковски, артилерист от там.

 

            III. Разпределихме с Пърличев момчетата на 2 групи — по 20 человека в група. Групови началници поставихме [на] първата група Вангел Георгиев от Солунско и Кирияк Димитров [от] Загоричени — [на] втората група.

 

            IV. Облекло: куртки, панталони, каскети, пелерини, всичко от тъмно сив шаек; опинци и навой с черни върви — всичко ново.

 

            V: Въоръжение и снаряжение: манлихерови карабини с облечени ложи — нов образец. Груповите началници и началникът на четата с револвер наган. Патроните на поясоци, револвера, раници. На всякой се раздадоха по 300 патрона, за в патрондаша и раницата, по 2 бомби — една малка валчеста и една от големите — Круп. Отделихме и техническото отделение,

 

46

 

 

на което за ръководител остана К. Пърличев. Хората от отделението снабдихме [с]: електрическа машина, меден тънък тел, шнуров фитил и въжета конопени от различна дължина и дебелина. На няколко души от групата и отделението бяха дадени и ръчни електрически ламбички — длъжнести — по формата на калеми.

 

Още през същата нощ, облечени, стъкмени и въоръжени момчетата заведох не далеч (около 3 км) от мястото на обличането и въоръжението при бялата вода.

 

9 август. Вечерта. Чакахме да дойде куриер и [да] ни приведе по закрита посока до селото В., но не дойде такъв.

 

10 август. Също. 11 също, 12 също, 13 също, 14 също. Не се явява куриер. Свръзката изгубена и ние сме забравени.

 

15 август. Осъмнахме на същото място, храна няма. През деня изпратих Вангел Георгиев до с. В. да разузнае местността и [да] влезе в свръзка с някой от селото В., на когото е известно нашето назначение. За да извърши онова, което му се възлага през дена свали навущата, куртката и каскета, опинците обу само на чорапи, по риза и една кърпа на главата и в такъв каефер се отправи за с. В. Надвечер се върна и доложи, че е безопасно до там.

 

            VI. Движение. Вечерта тръгнахме като ни водеше В. Георгиев и към 10 ч. вечерта пристигнахме към края на с. В. Приготвена беше храна. Момчетата се нахраниха и за в раниците си вземаха. Без да се бавим, без куриер тръгнахме и преди да се разсъмне стигнахме до селото Кръстец.

 

16 август. Навсякъде открито, на близо, съмва се вече, не оставаше нищо друго, освен да се отбием на място [то] на около 200 метра, където имаше няколко отделни дървета и тръни и там да се затуляме през целия ден зад търнето и дървата.

 

През деня горещината е нетърпима, но страданията и мъките са приятни за онези македонци, които отиват да мрат за свободата на своите братя в Македония.

 

Вечерта тръгнахме за чифлика М[уси] б[ей] в района на гр. Д. Пристигнахме и там намерихме: Хр. Чернопеев, Пешо Семерджиев, интел[игентно] скромно момче свър [шил] VII кл[ас], Делчев, Никола Жеков с четите им — Струмешка, Костурска, Кочанска и Леринска.

 

17 август. Раздаване на момчетата по един и половина патрона динамит и светени кибрит за подпалване фитила на бомбите.

 

18 август. Упражнение по приготовляване фугаси от техническите отделения и подпалването им от различни разстояния посредством медния тел и електрическата машина. Подпалване и хвърляне на бомби. Упражненията се продължиха на 19 и 20 август и дадоха резултати много добри. До като

 

47

 

 

стояхме при чифлика М[уси] б[ей] прехраната завеждаше някой си Мал., който беше познат на Чернопеев.

 

19 август. Четите: Кочанска, Струмишка, Костурска и Леринска разпределиха по число, според важността на районите, за които бяха назначени, най-голямата по число Струмишката, след нея Костурската, Леринската и най-малочислена остана Кочанската. Воденската остана в същия състав, в какъвто тръгна от гр. С[офия]. Вечеряме на една софра: Чернопеев, Пешо Семерджиев, Делчев (не Гоце Делчев), Н. Жеков и други още 3—4, на които имената не зная и не съм ги забележил. След малко от като бяхме почнали вечерята дойде и Байчев от Шуш [*] и Иван Шмекера, Никола Жеков от Ст[ара] Загора, които по някаква [...] [**] са били в [...] [**]

 

През време на вечерята между другите въпроси, отнасящи се до бъдещето на всяка една от четите, Байчев запита Чернопеев: защо за него няма чета, когато той бил заслужил много за македонското дело и бил раняван на 7 места. Същият въпрос повдигна и Иван Шмекера; неговата заслуга била, че снабдявал четите с оръжие; полека-лека въпроса почти достигаше до кървава разправия, аз станах, обърнах се към двамата с думите: „Мили другари, работих 10 години, тръгнах не от желание да водя и командувам чета, но да отида там, където съм се родил и там, ако е решила съдбата, да умра. Затова, моля ви, вземете, разделете и водете четата ми (Воденската). А който желае от вас вземете ме ще му изпълнявам заповедите, както изпълнява заповедите един 15 годишен дисциплиниран войник на своя началник“.

 

След тези ми думи и двамата станаха и едновременно ми казаха: „Господин капитан! Вашата чета е определена за вас и сте длъжен да я водите за там, където сте изпратени, ние ще влезем в техническите отеделения на четите“. Въпросът свърши с това.

 

20 август. През целия ден почивка. Вечерта тръгнахме с око[ло] 400 человека, 4 товара патрони и 4 с бомби и 2 с [...] [**] и на разсъмване стигнахме в района на това село. Вечерта тръгнахме по посока на гр. К; преминахме реката С. по моста при селото К. и стигнахме на разсъмване гр. К. Денуване и снабдяване с хранителни припаси четите.

 

22 август. Вечерта тръгнахме и достигнахме до местността Грамада. Напред вървеше Чернопеевата чета; нощта полуясна — месецът ту се появяваше, ту го закриваха облаците. По едно време спряха четите, излезнах напред да узная причината. Оказа се, че сме се натъкнали на войнишки постове от наша

 

 

*. Така е в текста.

 

**. Нечетлив текст.

 

48

 

 

приятелска страна. Чернопеев почна да се разпорежда с бой да преминем, което ако беше станало, четите още там щяха да бъдат разпръснати. Аз го помолих да изляза напред и се опитам дали е невъзможно да преминем. Той се съгласи и аз излязох напред. Когато доближих до постовете чух от около 30— 40 крачки глас: „Кой е“, отговорих: „Аз съм капитан (Тренев) от [2 артилерийски] полк, който отивам да умра там, където съм се родил и където живеят моите братя, сестри, майка ми и баща“. Отговорът беше: „Господин капитан! Чух, не чух, видях, не видях — добър ви път, минете със здраве!“. След това четите продължиха движението.

 

На разсъмване пристигнахме при Дървена яб[ълка]; денуване. Вечерта продължихме движението и пристигнахме при село С[ажденик].

 

23 август. Денуване край реката X. в района на село С[ажденик].

 

24 август. Денуване на същото място.

 

25 август. Също.

 

26 август. Също и снабдяване хората с хранителни припаси, за няколко дена.

 

27 август. Пристигна куриер от селото Саса Никола Са. и съобщи, че много аскер има и тази вечер е невъзможно за движение. Куриерът веднага се върна вечерта обратно.

 

28 август. На същото място вечерта дойде същият и съобщи, че е възможно за движение, но е рисковано; при все това, тръгнахме всичките чети с товарните животни — 10 катъра.

 

Към 11 часа през нощта стигнахме на линията (гребена), която разделя два народа — поробен и свободен. Обърнат към страната на робския народ, виждам всичко е тъмно, нигде светлина от прозорец на градска или селска къща, нито огнец от овчарска колиба, куче да пролае не се чува, нито петел да пропее, нито звънец от добитък. Това е робството. Обърнах се към свободната страна: огньове се виждат на много места, и нещо като често светна към тази страна. Кучешки лай се разнася, звънци се слушат и слуха долавя ли пеене на петли. Това е свобода. Но кой я цени? Онзи, който кръв е проливал, съзнателно за нея.

 

Движението продължава по една много стръмна пътека, от лявата страна на която е голяма пропаст, в която изчезна един катър товарен с патрони и момчето, което го водеше. На разсъмване пристигнахме при червения камък, в района на селото Саса. Воденската чета е в охрана, без техническото отделение. Другите чети останаха да почиват в една дълбока долина, водата на която преминава през селото Саса. До 11 часа преди пладне нищо се незабележи. Към 11 1/2 ч. видях прах по пътя Кочани — Султан тепе. След няколко време забележихме главата

 

49

 

 

на една колона и когато се изтегли цялата на открито, оцених я на около един баталион (дружина) и която се насочваше по посока направо към четите, за което и съобщих на Чернопеев, но преди той да се разпореди да заемат позиция четите, колоната измени посоката и зави към Султан тепе, по която посока се и изгуби. До вечерта нищо не се случи. Щом се стъмни, събрахме се и тръгнахме по посока на Юрушките (Китката) гробища. Чернопеевата чета върви напред, Воденската ариергард (отзад). Гробна тишина (предполага се, че на седлото — Юрушките гробища, има засада (тайна позиция), нищо не се чува освен пъшкането на падащите момчета, които нямат котки, а по изсъхналата трева момчетата се плъзгат като по лед; а и стръмнината не е по-малка от 25°. На разсъмване пристигнахме в района на Мишинокаракачански колиби. За 8 часа сме изминали едвам 7—8 км.

 

29 август. През деня нищо особено не се случи. В охрана са момчетата от Струмишката чета. Дойдоха двама души куриери от Ново село и двама каракачани. Вечерта тръгнахме по посока на Ново село и на разсъмване стигнахме в района на селото. Разположихме се на едно малко възвишение, което от към изток е обрасло с млада гора, а от запад [е] заобиколено с голи отделни връхчета.

 

30 август. Денуване на същото място, хората [са] много изморени, на много от тях краката са побити. Хляб ни донесоха от Ново село, печен в подници и извара-сирене. Всички средства употребляват бедните хора от селото, за да ни услужат. Чакане куриери от предните населени пунктове, но такива не се явяват. Турската армия е мобилизирана и са заети почти всички села. За действията на четите в Битолско нищо не знаем.

 

Вечерта решихме и тръгнахме без куриер по посока на с. Просека и след мъчително пътуване но една козя пътека, стигнахме в района на това село. Разпореди се в Ново село една-две жени да провлечат съчки по пътеката от където сме преминали до гдето държи района на тяхното село, за да се заличат дирите, а също направиха и от селото Просека.

 

31 август. Заехме един връх на запад от селото, обрасъл с дъбова гора, а по полите дребна гора.

 

Получиха се сведения, че войски в Кочанско са пристигнали много в с. Оризари — един баталион, в с. Цера — един полк, [във] Виница един полк, [в] Паланка също, [в] Кочани — също, [в[ Царево село —. полк. Въобще движението наедно на петте чети (400 човека) става трудно. Куриери няма отникъде.

 

На 1, 2 и 3 септември. На същото място. На 3 септември, вечерта решихме да тръгнем пак без куриери по посока на селцето Витоша, което е разположено на ската към р. Брегалница, и къщите на което са покрити повечето със слама.

 

50

 

 

4 септември. Пристигнахме в селцето Витоша почти на разсъмване; местността [е] открита навсякъде; селото Оризари [е] близо, в което е разположена на бивак цяла дружина аскер. Нямаше къде да прикрием момчетата, освен по къщичките; разпределиха се четите по къщите и плевните. Воденската чета се падна в една плевня на края. Няколко кучета останали неотровени до тогава, постоянно почнаха да лаят и да вият. Изпратиха едно момче от Чернопеевата чета да хвърли стрихинин и след това кучетата млъкнаха, но от като се върна при нас запуши една цигара и след около един час почина с големи мъки. По всяка вероятност е имало полепено отпраха по ръцете му не се умил и нещо е ял с немити ръце, от което е последвала и отровата. Товарните катъри ги разтовариха и бомбите, патроните и динамита ги поставихме в сламата на едно гумно, на което беше скоро вършено.

 

От като сме тръгнали — 20 дена вече, денем горещината е нетърпима, а нощем студено, а днес горещината е още по-голяма. До към 10 часа пред пладне е спокойно. В охраната са момчетата от Чернопеевата чета; за н[ачални]к на охраната е Душко — буен, нетърпелив момък.

 

В плевнята, в която беше поставена за денуване Воденската чета, беше тясно и момчетата бяха се натрупали един върху друг; горещина до задушаване. Към 11 часа пр[еди] пладне се чуха 4—5 пушечни изстрела от към посоката на гр. Кочани. Веднага скочих и извиках: „Стани в оръжие, след мен!“ Но за излизане от плевнята беше мъчно, вратата [беше] тясна. За пет минути бях на една височинна близка и залегнах, с мен пристигнаха от четата само 10 момчета, останалите бяха още далеч. В това време бе излязал от гумното Чернопеев, където бяха бомбите и патроните и с висок глас викаше: Т[ренев]! дръжте се там докато се изтеглят четите. Ние ще заемем позиция, където бяхме вчера“!

 

Изминаха се 15—20 минути, четите се изтеглиха; не се чуват нито пушечни, нито топовни гърмежи. Четите се отдалечиха, не ги виждам вече, но преди да напусна мястото си с 10 момчета, видях с бинокъла, че от към с. Оризаре настъпи аскер във верига. Към с. Витоша. Снехме се от позицията и тръгнахме по посоката на четите. С нас потеглиха жени, деца, дребен добитък. Плач от децата и жените. Картина грозна. За да ги успокоим заех втора позиция с 10 момчета на самата пътека, по която отстъпваха четите и по която се движеха бежанците, зад един каменен зид. Там стоим един час. Подир това не се вижда, нито се чува никой от побягналото население, като че потъна в земята или се завря под шумата. По това време

 

51

 

 

излезнаха патрулите турски на края на селото там където са бомбите. Не се минаха и пет минути от като се появиха патрулите, пламна плевнята, в която беше Воденската чета, след това и други къщички, също и сламата в която бяха бомбите и патроните.

 

Аскерът вместо да настъпи след нас, събра се цялата дружина около гумното, където горяха къщите, плевните и сламата и там се въртят [войниците]. В това време забелязах висок стълб пушек, след което последва един внушителен гръмотевичен трясък. Почнаха бомбите да експлоадират една след друга. Бомбите от товарите бяха в сламата, около 150 малки и големи. А [тези] които бяха в раниците на момчетата, останаха но плевните и къщите и се почна една гръмотевица, от бомби и патрони, която продължи един цял час, понеже бомбите експлоадираха една след друга; рядко се чуваха едновременно да избухват 2 или 3 едновременно.

 

След първото избухване на бомбата в продължение на повече от половин час не се видя никакъв войник. Всичко се изпокри и залегна; трима души при гумното убити; войници викаха. .. Пристигнах при четите, които усилено се окопаваха на височината при просека. Бомбите още продължаваха да експлоадират. Узнах по какво са дадени.

 

Баталионите, които почнаха да настъпват подир 1 1/2 час от случката, от към с. Пера, Кочани, Кратово, Виница — всички се насочваха към мястото където избухваха бомбите, като предполагаха, че там жесток бой се води. Аскерът, който настъпваше от с. Цера покрай нас мина на 1 1/2 км, но не ни забеляза, независимо от това, че на височината в дърветата работеха 400 человека.

 

Зад нас, от към Султан тепе запалиха гората. Стъмни се, звездите заблещукаха; само че нощта таз вечер не е хладна, както другите нощи, а е задушно-топло. Нищо, не се чува, нито вижда на никъде, освен горящата гора от към Султан тепе, също догарящите плевни и къщи блещукат и от време, на време се чува трясък от някоя закъсняла бомба, зарита по-дълбоко в сламата.

 

При такава обстановка четите тръгнаха по една пътека обратно, по която бяха минали преди три дена. Стигнахме към полунощ на същото място, на което бяхме преди 4 дена — при Ново село. Спряхме на почивка за малко и в една минута момчетата заспаха. Двама души от Струмишката чета липсва[ха]. Невъзможно беше да се продължава движението. Хората [бяха] капнали от умора.

 

5 септември. Решихме да вземем позиция около Ново село, като се разделихме на две групи. Чернопеев с другите чети зае позиция на същото място, където денувахме на 30 август, а Воденската

 

52

 

 

с част от Костурската зае една малка възвишеност на 2 км по [на] север. Около която на 2 км е голо, няма гора, освен някое и друго отделни дървета.

 

[Чети] те се развиха в боен ред; боят се почна в 11 ч. пр[еди] пл[адне] и се започна заобикалянето на позицията, която заемаше Чернопеев, но когато почнаха да я заобикалят от към север, без да подозират, че съседната височина е заета от нас и когато се наближиха на действителен пушечен огън 700 крачки, заповядах да открият момчетата огън, от който попадаха няколко души убити, [а другите] побегнаха настрана, след което мястото между двете позиции остана свободно.

 

Към 12‘/2 часа се забеляза настъпление от към селото Цера, на около 2 баталиона, от разстояние на 2 км се пръснаха във вериги с подръжките си и се насочваха право към Воденската чета. Боят при Чернопеев се води усилено. Като постепенно заобикалят позицията от всички страни, освен западната. Към един часа откриха огън по нашите окопи, ние мълчим; наближиха 600 крачки и почна залпов огън (тогава) отговорихме с чест огън, от който момент се почна такава трескотня и свирене на куршумите, щото едвам можеха момчетата] да ми чуват [заповедите].

 

Всички, които се бяха приближили на 200 м. до окопите, побегнаха назад. До този момент изглеждаше, че не са повече от един баталион, който атакуваше. Но като побягнаха, всички се изправиха, [и тогава] оцених ги най-малко на един полк. Като залегнали и се криели в гънките на местността, не [са] се виждали. В такъв един случай, когато момчетата трябваше да открият най-честата стрелба и въпреки командата ми: „Стреляй!“ — бързо, те се изправиха прави в окопите и почнаха да викат високо: „ура! ура... да живее свободна Македония“! Турците отстъпиха на около 700 метра. Там се окопаха и до стъмване стреляха. Часът е 3 след пладне. Момчетата ми съобщават, че един баталион се спуща от Султан тепе и от север ни загради. Но [баталионът] пристигна, когато се беше почти стъмнило. [Войниците] откриха залпов огън, на който отговорих с такъв. Последната ми команда беше, която произнесох със силен глас, за да се чуе на далеч: „Прекрати! Приготви бомбите!“ След това всичко млъкна и настъпи гробна тишина. Имах 3-ма убити. Войските от към запад през целия ден не взеха участие, а остана [ха] в наблюдателно положение. Часът бе 9 вечерта, почна да вали дребен дъжд. Три месеца през лятото не беше валяло. Нощта е тъмна. Момчетата заспаха в окопите, Мислех какво да правя, заградени бяхме почти от всички страни. Куриер нямаше, който да познава местността и мъчно проходимите пътеки. В това същото време дойде един човек, около на 45 години, изпратен от Чернопеев, който е бил постоянен

 

53

 

 

куриер при него в Кочанския район и ми каза: „Четите на Чернопеев са се вдигнали от позицията и чакат Воденската да отиде при тях“.

 

Събудих момчетата и отидохме при другите. Те бяха на седловината между двете позиции. Много от четниците бяха заспали. Щом отидох при тях Чернопеев ме посрещна, ръкува се и ми каза: „Няколко години съм ходил из Македония, много сражения съм водил, [но урок] какъвто им дадохме днес, не ми се е случвало. Да живее свободна Македония! Браво на Воденската чета“. Решихме да вървим на север, към границата, Воденската чета да остане и да прибира, ако някое момче падне от умора, а тежко ранените, ако ще има такива да се... Хората ще да вървят в една редица: един зад друг и да се държат един за друг. Нощта е тъмна — на една крачка нищо се не вижда. Куриерът тръгна напред и след него Чернопеев. Но едно ми направи впечатление; защо войводите на другите чети не останаха отпред в колоната пред своите чети, а се събраха до куриера и Чернопеева. Ако бяха останали войводите всякой пред своята чета, нямаше да се дадат толкова скъпи жертви, понеже всякой от тях е бил минавал по тези места по няколко пъти. Не бяхме изминали още един к[илометър], колоната спря и ми се предаде: поп Стойо се откъснал от другите и не знае къде да върви. Главната причина е той за многото жертви, които дадохме; на попа не му беше мястото там. Нощта е тъмна и непрогледна; трябва да се пази гробна тишина. Всичките момчета се струпаха при мен и всякой иска да бъде до мен. Никога не съм изпитвал през живота си такова морално-душевно тормозене* както в този момент, а не бяха малко, — 150 човека, а не само Воденската чета. Можеше да излезат от огнения обръч бе» загуби, но 100 човека бяха от другите чети. Наредих ги в една редица — един зад друг и заповядах да пазят пълна тишина, но не изминахме 20—30 крачки, почнаха да се обаждат. „Къде е капитанът“? и аз трябваше да се обаждам. Непосредствено до мен бяха: Мандалов, (момчетата му казваха Доктора) — дългогодишен учител в Македония, Москов старши подофицер от Чернопеевата чета, Вангел Георгиев (от моята чета и до днес жив). Веригата на охранението минахме добре, заставите също, но попаднахме в биваците на турците. Наближили бяхме Юрушките гробища. При Мешино светна цигара пред мен, давам знак да седнат, с държане дрехата на този, който се държи за мен и който също предава по същия начин на следующи и т. н. Изпращам Мандалов и Москов на 30—40 крачки напред да разузнаят. Не бяха се изминали 4—5 минути, припукаха маузеровите пушки. Москов падна на място, а Мандалов достигна до мен и до другите и падна, молеше да го застреляме,

 

54

 

 

в това време турците откриха огън от всякъде. Последните думи на Мандалов бяха: „Кажете на Македония, че аз си изпълних дълга, да живее свободна Македония“... нямаше време повече да се чака. Стрелбата на турците продължава безразборно. Момчетата викат с висок глас: „Къде е капитана!“ Турците викат с висок глас:... „на капитана“... Пада Славчо :—: младо момче, войник от 8 полк, ми стисна ръката, за която ме държеше още от половин час, едвам изтръгнах ръката си. Струпаха се около мен 5—6 души, трясък на маузеровите пушки, но в тъмнината ние легнали, не понасяхме загуба — само падаше шума и клоните [от] дърветата върху нас.

 

Много от момчетата се заблудиха в тъмнината и някои паднаха убити. Всред бивачното разположение на аскера — на юг от Султан тепе, в района на Мешино. Нощта преваля вече, трябваше да се търси изход. Поведох ги по посока на Китка през гората, и се пораздигна мъглата, и пред мен на север се очерта Султан тепе. Ориентирах се [...]

 

6 септември. От момента на поляната положението ни стана много тежко. При Южните поли на Султан тепе, близо около каракачанските колиби Мешино, сред биваците на турците. Колко паднаха мои момчета на поляната не зная, но около мене имаше още около 5—6 човека. Поведох ги през гората по посока на Юрушките гробища. Падане, ставане достигнахме до едно място в гората, седнахме да починем малко и аз бях задрямал върху коленете на Вангел Георгиев; в този момент се даде един залп върху нас от около 50 крачки, но куршумите удариха високо и ни посипаха клонки и шума от дърветата.

 

Тъмно е още. Аз скочих и извиках: „Подир мен момчета!“ Но подир няколко минути, когато излезна[хме] от гората в покрайнината-сипей. Обърнах се, видях на 15—20 крачки зад мен само 6 души, в този момент се даде един залп; веднага залегнах и видях четирима от момчетата паднаха, а двамата право назад избягаха, подир които се дадоха още 2—3 залпа, но не видях какво стана по-нататък. От този момент останах съвсем сам. Като залегнах между камъните и рядката папрат, не можах да се помръдна. Куршумите постоянно плющят в камъните и така останах до съмване. Съмна се добре. На 100—150 крачки на запад от мене с гола полянка и тук-там групи букови дървета. Около турците бяха изгубили всякаква свръзка помежду си и се бяха пръснали по 2—3 доде и по един да търсят убити момчета, за да ги обират, особено ги ласкаеха карабините и новите дрехи. От такова, зареяни за обир на убити наши момчета убих двама в промеждутък на един час. По целия боен район през целия ден имаше рядка пушечна стрелба. [...]

 

На запад от мен по поляната почнаха да се събират аскери и в продължение на 10—15 минути събраха се около една рота.

 

55

 

 

Чух разпореждане да запалят огън и почнаха да събират и чупят сухи дърва, но по едно време се отмени това разпореждане и чух ясно думите: „Не правете огън, защото на светлината ще ви избият!“ След това всичко утихна. Команди почнаха да минават по край мен на 100 крачки и отиваха за вода на извора, който беше към долината негде. Часовите бяха поставени. Командите, които отиваха за вода говореха високо и целите им разговори чувах. Когато отиваха към часовите, чувах: „Ким сънъс?“ отговор „Аскер!“, след това последваше от часовоя „Геч“! [*] от което узнах пропусната им.

 

Подигнах се и седнах. Чаках момент да стана и вървя; напред не бе възможно, трябваше право назад да се върна, да премина постовете и след това да се свърна към север. Поставих: пълна пачка в магазина на карабината. Преметнах я през рамената, извадих наган, но когато се опитах да се изправя на краката си, веднага паднах — не можех да стъпя на десния си крак. Веднага предположих, че крака ми е парализиран и не оставаше друго, освен да се застрелям. Повече от 10 минути се боря, да стана на десния си крак, но напразно. Реших и насочих револвера в челото си, но помислих, че когато дръпна спусъка може би куршума няма да улучи на място, затова реших да вдигна петлето и [да] потегля спусъка, в това време слушам тупкане на сърцето ми, реших още един последен път да се опитам да стана, което направих и тръгнах полека. През постовете преминах със същата пропуска, с която преминаваха и турските войници. Нощта е тъмна. Сутринта осъмнах в гората на югоизток от Юрушките гробища.

 

7 септември. Осъмнах в долината на рекичката. Десен приток на Брегалница. Денят също както и вчерашния. Стрелба никъде не се чува. Около 11 часа пред пладне чух тръбен сигнал» иска се подкрепление. След около половин час припукаха пушки, които не продължиха повече от един час. По-после се научих, че една група момчета открити били и избити всички. Целият ден прекарах в същата местност. Вечерта заваля дъжд, а през нощта — сняг и скреж. Преминах на левия бряг на същата река до едно дърво и там осъмнах.

 

8 септември. Никъде не се чуват изстрели. Тръгнах по една пътека на горе [на] север. През деня дъжд ръми. Приближавам гребена, който дели района на с. Цера и Саса. Движа се по една пътека в гората веднага пред мен се изпречват всичките момчета от Воденската чета, с карабините на рамо, раниците, едни ми подават хляб, други сирене, трети цигари, взимам цигарата, турам в устата си, сепвам се и в миг нищо няма пред мен. Повтаря се и се потретва същото нещо. Тогава се сетих, че аз не съм ял нищо; на 4, 5, 6, 7 и днес.

 

 

*. Кои сте? Войници. Късно е. (тур.) — б. ред.

 

56

 

 

8 септември. Почнах да късам есенна шума от буките и да дъвча, но челюстите [ме болят] много, едвам, както и да е преглътнах три хапки. По една голяма случайност ненадейно на около три крачки от мен изпъкна едно момче около 20 годишно, насочих пушката в него и казах: „Не мърдай!“; запита [х] го от къде е. Каза — от с. Цера. Запи [тах] го къде отива; отговори, че имал колиба ходел да спи там понеже [има] много турци в селото и не можел да си отиде, късно станало. Щом се стъмни тръгнахме за към селото Саса и ме заведе на една кошара при дядо [Вълко]. (Няма да споменавам имена на хората от това село, които толкова много са жертвували за своята политическа свобода, но които днес са под властта на най-свирепите и лукави сръбски управници). Дядо [Вълко] изпрати бабичката си в селото, в което по това време имаше един полк аскер и към един часа пред пладне донесе хляб, сланина, в едно гърненце мляко. Вечерта щом тук бях пристигнал в колибата, дойдоха още двама души момчета, водени от един човек от същото село Цера, но без пушки :— оставили си пушките в сламата, където ги крили хората, от същата слама турците взели за постилка, но не ги открили, защото стопанина на сламата сам скубел сламата и в същото време закривал момчетата.

 

9 септември. Още не се беше разсъмнало, дядо [Вълко] ни предаде на хора от друга кошара и там: кисело мляко, варени картофи и хляб, но аз не мога да ям. Челюстите ме болят.

 

Вечерта бяхме заведени и предадени на други хора, там намерихме жени и деца, без да се съмняват мъжете, че може децата да ни издадат. Зададох пак въпрос на мъжете. Отговори ми се: „Нашите деца може да ги сечат на парчета, но няма да кажат на турците, че комити са идвали тук. Те знаят защо идват комитите по нашите места, за да се освободим от турците.

 

През нощта, един от хората на тази къща, ни заведе при последните колиби, от гдето трябваше друг куриер да ни преведе вече през границата. Но, когато пристигнахме там, намерихме само една жена с дете пеленаче; мъжете — баща и трима синове заминали към границата да превеждат момчета от четите. След половин час се завърна най-младия Никола (прякора на това семейство е...). Без да отпочине тръгна с нас и на разсъмване преминахме границата, а той се върна обратно.

 

10 септември. Пристигнах в селото Саждени, там намерих много момчета от Чернопеевата чета, които като ме видяха, се спуснаха към мен и всичките едновременно извикаха: „Нашият капитан“; някои от тях със сълзи на очите си ми разправяха — мислили, че съм убит понеже ме видели, когато съм паднал убит.

 

Загуби от едната и другата страна. Четници убити 75 човека.

 

57

 

 

В сраженията на 5, 6, 7 септември. Турски войници, по събраните данни по-после — 380 човека!

 

Много жертви дадохме, но нечестния случай на поп Стою откъсна толкова хора от куриера, които бяха неволна причина да паднат мъртви, почти всички от воденската чета, освен 10 души. Случаят показва, че който не разбира от една работа, престъпление е да започва да я работи. На свещеника работата е в черквата, а не с пушка в ръка. Този свещеник може би да е жив и свещенодействува нейде, и ако прочете настоящето да дойде при мен.

 

Четите не можаха да изпълнят назначението си по много причини: много турска войска натрупана по посоката на движението на същата, неявяването на куриери, за които беше вече невъзможно да се движат, понеже беше вече заето на всякъде от войски, водата в оризищата пусната, която преди няколко дена е била отбита, а в това време повторно пусната в Кочанско, по всяка вероятност турците са били узнали за движението на четите, поради което са се разпоредили да се пусне водата.

 

От дневника ми, като участник във въстанието в Македония през 1902 — [1]903 година.

 

 

ЦДИА, Ф. 1521, оп. 1, а. е. 1, л. 1—33. Оригинал. Ръкопис.

 

Вариант на дневника е публикуван в „Из моя дневник. Сформиране на Воденската чета“, Илюстрация Илинден, кн. 9 (29), ноем. 1930, с. 3—7 и кн. 10 (30), дек. 1930, с. 5—10.

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Авторът обърква реда на събитията. Първоначално са Солунските атентати, а след това е убийството на Гоце Делчев.

 

2. Тъй като авторът в оригинала е нанесъл имената на много селища и дейци на ВМОРО при разкриването им е използувана публикацията в „Илюстрация Илинден.“

 

58

 

 

 

3. КИРЯК ШКУРТОВ

 

Роден е в с. Старичани, Костурско. През юни 1903 г. става нелегален и взема участие в Илинденско-Преображенското въстание. След въстанието известно време престоява в Лариса, Гърция, а от началото на 1904 г. се връща в Костурско. В края на март 1907 г. идва на лечение и почивка в България, но след Младотурската революция през 1908 г. се завръща отново в родния си край, където остава до Балканската война.

 

 

Костенарията носи своето название от туй, че почти всичките хълмове са покрити с кестенови гори. Костенарията се намира на най-южния край на Костурско, състои се от около 15 (петнадесет села) и е заобиколена от юг и запад с чисто гръцки села и от север с турски, а от изток с градеца Хрупища, седалище на гарнизон. Въпреки всички неудобства на разположението тук се разиграха най-големите борби с турците и гърците-андарти.

 

През 1903 г. пролетта се предвиждаше, че ще има въстание, без обаче да се знае точно датата. Водими от горните съображения войводите решиха да усилят своята дейност, да респектират турците и да насърчат селяните и четниците.

 

Движението започна да става по-напредничаво и сблъскванията с аскера да не се избягват при удобни случаи. Така на 31 май 1903 г. ст. ст. се даде едно голямо сражение в местността Локвата — Дъмбенско землище, от съединените чети с турския аскер. В това сражение четите дадоха 13 души жертва, а аскера около 70 души.

 

В началото на м. юни 1903 г. Чекаларов и Митре Влаха се прехвърлят в Костенарийския район в с. Старичени, срещат се с районната Костенарийска чета и денуват в пл. Лешката, другата вечер пристига и Иван Попов със своята чета.

 

По пътя, като се движел Попов в местността Кюнчо в землището на с. Старичени срещнал 7 души помаци от с. Забърдени, които отиваха да жънат в гр. Хрупища и понеже бе на разсъмване ги плени и ги закара на общия лагер при Чекаларов.

 

Другия ден към пладне един лош арнаутин, пъдаря в с. Лудово

 

59

 

 

идва в лозята под лагера и се качва на една ябълка да събира плодове, в това време Костандо с други двама четници отиват и го залавят. На обед донасят селяните на четниците хляб и виждат че има заловени турци. Един от тия турци бе привлечен от Киряк Шкуртов и му доставяше оръжие, именно за него се застъпваха всички да бъде освободен. В. Чекаларов държи резервирано положение, Попов и Митрето са наклонни да ги освободят, но Илия Биолчев, районен началник в Костенарията се застъпва да бъдат убити. Вечерта дават седемте помаци на районния войвода Щерио Ташев да ги откара и убие близо към Хрупища, а на Костандо дават арнаутина да го откара в с. Желегоше (турско село) и го убие.

 

За нещастие обаче, един от убитите остава жив, другия ден намерен от турци биде откаран в гр. Хрупища и там дава показания и посочва селяните, които бяха донесли храна на четите. По тази афера Киряк Шкуртов и Стефан Атанасов избягват при четите, а Михал Балючев, Янко Дянев и Сидер Узунов бидоха арестувани и осъдени.

 

Съединените чети се прибраха в планината Одре, тук стояха три дни прехранвани от селяните от с. Осничени, третия ден и тук заловиха един изедник турчин на име Шемето, пъдарин в с. Скълско, убиват и него.

 

От Одре планина четите се упътиха и стигнаха в един параклис в землището на с. Здрелца, местност безводна и гола. Поради голямата жажда, не можаха да дочакат вечерта, а още с видело излезнаха на височината в землището на гръцкото село Костурадже. По нивите завариха жетвари-гърци, на които Чекаларов се представи за гръцки войвода, те се зарадваха и почнаха да викат „Зито и елефтерия“ (да живее свободата). Другата вечер или на 11 юли престояхме в буката на с. Чурилово.

 

12 юли 1903 г. Четата се раздели на две, Чекаларов, Митрето Влаха и Пандо Кляшев; с 40 души четници заминаха за към Анаселицата, гръцките села, дето имаше един голям дерибей да го заловят, а Попов с 30 души остана в корията над с. Емборе, Кайлярско. На 13 юли, към обед дървари турци дохождат в гората и незабелязано от часовите нападат лагера ни, ний изненадани скочихме на крака в тревога и докато се разберем турците избягват в селото и разправят, че корията има повече комите, отколкото дървета. Селяните турци поуплашени от разказа, хукват всичките семейства да бягат за спасение към града Кайляри и през колкото турски села минават забират с тях населението, а там селата са все турски, та образуваха една грамадна върволица до града Кайляри, бягат без никой да ги гони. Ние само ги гледаме от височината. Попов възползуван от гледката държа едно назидателно

 

60

 

 

слово до колко е ужасно при такова положение погубване присъствие на духа.

 

На 14 юли престояхме в гората на с. Бобища, тук бидохме изненадани от аскера, който бе излязал от с. Загоричени и Клисура, но благодарение на голямата тишина не бяхме открити. На 18 юли сме в с. Блаца. Същата вечер се бе завърнал и Чекаларов от Анаселицата и вечерта се събрахме пак всички заедно и от тук през с. Вишени и Шестево стигнахме в Осоя на землището на с. Дреновенци.

 

20 юли 1903 г. Писма от Окръжния комитет бяха стигнали още на 12 юли и куриерите търсят четите да ги предадат, но никой не ни знаеше дирята, към обед селяни от с. Дреновени се научиха за пристигането и донесоха писмата. Щом Чекаларов отвори писмата и прочете, че въстанието е провъзгласено за същия ден свика веднага всички войводи и секретари и заповяда да се напишат окръжни до всички села за да въстанат. Четниците, виждайки това раздвижване в лагера наскачат около войводите с нетърпение да чуят новините.

 

Чекаларов изправи се пред всички и гърмогласно заяви, че многоочаквания ден дойде и ний днес обявяваме въстанието и излизаме на открито да се борим с вековния неприятел. Да живее Македония!!! Едногласно ура разцепи въздуха и всичко едногласно се поздравляваха с „Христос възкресе“ и „честита свобода“! Няма перо, което да може да опише възторга, с който се посрещна тая вест. Искаше ни се да имаме криле и да хвъркнем да догоним аскера и да почнем открито борба, никой не мисли, че ни предстоят лишения, опасности и смърт.

 

О Боже, как нямам силно перо да мога да опиша по-живо възторга, който владее в лагера! След обед се разпратиха четници и селяни да пренесат писмата по селата, в които се даваше нареждание коя милиция на къде да се зачисли и обекта на работата, която трябваше да се върши.

 

За Костенарията се взема решение да не възстава, понеже според местоположението е изложено на погибел, за това се дадоха инструкции само да се охраняват от близките турски башибозуци.

 

На Костенарийския районен началник Георги Христов от гр. Хрупища се възложи да отиде в гр. Хрупища и там, с помощта на милицията да хвърлят по учрежденията няколко бомби за респект и да пресекат телеграфните жици. На Жупанската и Дъмбенската милиция се възлагаше по-смелите да влязат в гр. Костур и вечерта да хвърлят в града няколко бомби, да всеят страх и паника, а старите четници и милицията начело с Чекаларов ще форсират града, една част ще навлезе в града, а другата част от четата ще обстрелва казармите, които стоят на два километра от града и да не даде възможност

 

61

 

 

на аскера да дойде в помощ на града. Види се, този план е бил изработен от по-рано от всички началствуващи.

 

Вечерта според плана потеглихме и стигнахме над върха на циганската махала и останахме на позиция да чакаме да експлоадират бомбите и тогава да навлезем от циганската махала, защото града Костур е обграден от вси страни с езерото, та само една малка ивица земя го съединява с другата суша. Към два часа след полунощ пристигнаха куриери, които съобщиха че терористите не са могли да влезнат в града понеже от една седмица турците бяха запретили да се влиза в града след залез слънце. Като се получи това известие всички с голяма скръб се върнахме към с. Апоскеп и от там за върха на планината. Тук сутринта пристигнаха всички началници и войводи и през целия ден се крояха планове и се правеха скици.

 

След обед по най-тържествен начин развяхме въстаническото знаме, от Костур който стои само пет километра от нас всичко се вижда ясно; турци и гърци от града събрани на купчинки по балкони и височини не смееха да предприемат каквото и да е. Телеграфните жици от всички направления са прекъснати, града изолиран и турците изумени.

 

След пладне Митрето Влаха с четници и милиция заминава да нападне гарнизона в. с. Кономлади, Лазар Поптрайков за градеца Билища, а Чекаларов за гарнизона в с. Вишени. Към 5 часа след обед на 21 юли ние с Чекаларов потеглихме за с. Вишени. На пътя срещнахме 40 души помаци от с. Жервени, които се връщаха от града Костур и ги пленихме. Вървейки за с. Вишени виждаме 15 души аскер, който носи провизии за гарнизона от селото и в лозята се започва усилено сражение. Понеже пленените помаци ни отнемат доста четници, за да ги охраняват, Чекаларов дава нареждание да се убият.

 

След сражението аскера успява да отстъпи за града и ние влезнахме тържествено в селото. Тук пристигна и Митрето Влаха, който съобщи че гарнизона от с. Кономлади преди неговото идване е избягал. От тук през с. Блаца потеглихме за село Прекопана да нападнем гарнизона, но докато ние стигнем и този аскер избягал и влезнахме в селото без препятствие.

 

На 22 юли след малка почивка потеглихме от Прекопана за планината Върбица.

 

На 23 юли очаквахме да въстане Пополекол, но пристигнаха куриери от с. Загоричени, които съобщиха че те се колебаят дали да въстанат. Чекаларов като получи това известие с няколко души четници слезна в с. Загоричене, от където съобщи и на другите полски села, че двоумение не може да има,

 

62

 

 

а всички да се явят пред революционното знаме за свободата на Македония и те се присъединиха.

 

На 23 юли в Клисурския манастир Никола Андреев (Алайбей), мокренски войвода има сражение с клисурския аскер и даде 6 души жертва.

 

На 23 юли до като Чекаларов събираше в Загоричени въстаници, Попов забеляза от върха Върбица, че многобройна войска от Сурович се упътва към Костур. Веднага съобщава това на Чекаларов и го предупреждава, че той със своите въстаници ще хване прохода на Дауло, а Чекаларов да се яви в орляк от юг. Към 4 часа след обед аскера наближава „Дауло“ и Попов командува огън. Започва се силно сражение, клисурския аскер подкрепен и от гръцки андарти начело с ренегата Вангел (гавазин на Костурския гръ[цки] владика ро[ден] от с. Сребрено, бивш четник) вземат живо участие, обаче ние успяхме да ги прогоним и панически всичкия аскер избягва към Кайляри. В разгара на сражението пристигна и Чекаларов от юг над Клисура и с гърмогласно ура дават залп, това ускори бягството на турците и андартите. На полесражението турците оставиха пет ездитни коня и един файтон, няколко впрегнати талиги препълнени с кухненски принадлежности и един андартин на име Георгаки, родом от о. Крит.

 

Към 7 часа Попов с четата си от изток, а Чекаларов от запад влизат в гр. Клисура, който се състои от около 800 къщи власи гъркомани, седалище на гарнизон и мудурлук.

 

Посрещането от населението на четите бе триумфално и [при] неспирни викове „ура“ и „зито“. Обискирахме казармата и мудурлука от където взехме потребните принадлежности, а непотребните погорихме. В мудурлука намерихме коня на мудурина, едно много пъргаво черно конче арабска порода, което Чекаларов язди до края на въстанието.

 

Престояхме в града вечерта и през целия другия ден и после се отеглихме пак в планината Върбица. Тук разгънахме плетените палатки от аскера и поставихме казаните да приготвят храна. Пленените пък коне се взеха по един от Попов, Розов, Поптрайков и Мих. Николов.

 

Тук в тази историческа планина необезпокоявани от никого се държахме до 15 август. От тук Чекаларов след превземането на Клисура заповяда Костенарийската чета да замине за района си и да пази да не станат някои изстъпления. В началото на септември въстаниците се разделиха на две групи — едната по-голямата замина за Мариховско, а другата за към Албанските села към планината Грамос, която водеше Чекаларов. Това се продиктува от обстоятелството, че в Костурско бе пристигнала многохилядна турска сган, та да се избягнат излишните жертви.

 

Чекаларов със 120 души изнесе още едно славно сражение

 

63

 

 

на планината над с. Апоскеп, тъкмо там където за първи път развихме знамето. Това сражение бе много кръвопролитно за турците, доде се до ръкопашен бой, но при все това четата даде само една жертва. От тук Чекаларов слезна в полето, на Маняския орман се съедини с Костенарийската чета. След един ден почивка потеглихме за с. Нестрам.

 

Обсадихме селото Нестрам и опожарихме къщата на председателя Коста Сребрей и дюкяна на Мельо Д. Качаунов, убихме и Павльо Палябегов и един турчин от с. Желегоже. През време на обсадата от Костур пристигнаха в селото няколко предатели от с. Нестрам придружавани от войска. Четниците като ги забелязаха откриха стрелба и те избягаха обратно без да се сражават.

 

От с. Нестрам се присъединиха към четата Пандо Ризов, учител и Христо Ат. Капитанчето. В Хрупища Георги Христов не успя да извърши атентат, защото още първия ден аскера бе заловил първенците от града и убиха Янко Кръстев, затова Георги Христов с Яни Хаджипаскалев, който бе успял да се укрие от турците и Борис Бацелов, [който] току-що бе завършил Битолската гимназия се присъединиха към четата.

 

Към 5 септември от с. Нестрам потеглихме на запад без да знаем местата и без куриер. Стигнахме до едно село и понеже не знаехме какво е се приютихме в една гора наречена „Бивака на Жака“. Тук хванахме един овчар от който узнахме, че селото се казва Тухул и има 30 къщи гърци и 40 къщи мохамедани арнаути. Чекаларов ми диктува и аз написах едно писмо на гръцки до първенците на селото с което им съобщавахме, че ние се борим за свободата против турската тирания и не закачаме никого който не ни се противи, затова ги подканваме да ни посрещнат в селото без никой да се плаши и бяга.

 

Турците ведно с гърците се събраха на съвет и решиха да ни посрещнат, но тъкмо решиха това и ни съобщиха че някой бирник пристигнал от друго село и като се научил, че Чекаларов се намира на близо и ще доде в селото провикнал се на турците: „Вие сте глупци гдето се решавате да посрещнете комити, ами не знаете, че само коня на Чекаларов ще изяде 10 турци“ и те от уплаха се решават да се оттеглят от селото. Омер ага и Мерсин ага викат първенците, повикаха гърците, дават им ключовете от конака и им казват, че всичко остава на разположение на комитите и съжаляват, че техните селяни се уплашиха и че не искат да посрещнат комитите.

 

Към 3 часа след обед влезнахме в селото посрещнати най-радушно от гръцкото население. Чекаларов даде нареждане да се обискират турските къщи и ако се намери някоя българска вещ от опожарените села да се вземе, а друго буквално нищо да не се пипа, че ще има строго наказание.

 

Почна се обиска, но за нещастие тъкмо в това време някои

 

64

 

 

младежи мохамедани от това село подкрепени от другите села се явяват на една височина и започват да ни обстрелват. Тогава Чекаларов заповяда да се опожари турската махала.

 

От тук пак продължихме на запад, срещнахме селото Ливада и тук престрелка, по-нататък село Захарий също. Под селото има останки от старинен манастир „Св. Захарий“. Продължихме за с. Фуша и с. Вретеник, навсякъде престрелки и пожари.

 

На 8 септември рано сутринта виждаме една занемарена черква и село, и понеже не знаем какво е, Чекаларов заповяда Георги Христов, Киряк Шкуртов, Яни Хаджипаскалев и Борис Баделов, понеже владеят гръцки и влашки да доближат някоя крайна къща и се узнае кое село е.

 

Ние се доближихме и за щастие [от] първата къща където потропахме излезна познат влах от гр. Хрупища, почна да ни целува и кани в къщи, но ние му отказахме, че другарите ни чакат. Това село се оказа Грамос в подножието на едноименната планина Грамос, което се обитава от власи, само лятно време, а зиме остават само пазачи. Влезнахме в селото радушно посрещнати и с благодарности, че ги отървахме от арнаутите. Чекаларов заповяда да приготвят обед и [да] ни [го] донесат в близката гора където ще преспим, да си отпочинем от големия поход. Към обед отиват 5 души четници да проверят дали готвят обед и дали е готов. В това време една многостотна сган албанци нападат селото и се започва силно сражение, което продължи до вечерта. Албанците отстъпиха с много убити и ранени, а ние дадохме един убит и Кольо Добролитски ранен в устата. Като свърши сражението Чекаларов се научи, че една група албанци има в черквата, отидохме, обсадихме черквата и се даде заповед да я бомбардираме, но селяните със сълзи на очи молят да не я бомбардираме, защото вътре има и 30 души първенци задържани от албанците. При тия молби Чекаларов отстъпи.

 

На 9 септември стигнахме в с. Депско, тоже влашко и повечето от Хрупища познати, нахранихме се с хубав, и изобилен кашкавал и папури.

 

На 10 септември стигнахме в село Мирославица албанско и празно, опожарихме и него, тук намерихме в изобилие мед и пчели.

 

На 11 септември стигнахме селата Котелци и Пчелско, гръцки и бяхме посрещнати братски. От тук излезнахме на планината Горуша, като заповядахме да ни донесат от двете села хляб, те ни продоволствуваха три дена. На третия ден ме повика Чекаларов и ми продиктува да напиша едно благодарствено писмо до селяните.

 

На 15 септември се появи войска, (и с нея си играхме на

 

65

 

 

гоненица почти три дена) мястото не допуска сражение, защото почти всичкото е гъста гора и немислимо е напразно да се харчат патрони. Тук на планината Горуша има един връх наречен Пиргос. Чекаларов с щита издълба и написа една плоча за спомен, че сме били на бивак, която обърнахме наопаки и я заровихме в земята.

 

На 18 септември Чекаларов с цялата чета прекосява Костенарийските села, прибира оръжието от населението, убива един турчин в село Старичени и се прехвърля към Корещата. В Кономладската планина един отряд войска изненадва четата и при една малка престрелка пада убит Борис Бацелов от град Хрупища. Последва нареждане милицията да се обезоръжи и предаде понеже ще има амнистия, а старите четници кой на къде може да се оттегли за презимуване.

 

Немислимо беше да се заминава за България, защото много войски бяха надошли в Битолския вилает, а и реката Вардар [беше] многоводна, та не може да се преброди. Ние решихме да отстъпим в Гърция и от там за България. Аз, Стефан Атанасов, Васил Терзиев и Аргир Дачов потеглихме за Гърция. По пътя за Кожени нощно време попаднахме на едно отделение войска, които ни обстрелваха, раниха Аргир Дачов и го заловиха, ние останалите трима след много премеждия стигнахме в Лариса. Тук в Тесалия има много наши костурчени като мелничари и зидари, та между тях прекарвахме незабелязани.

 

 

ЦПА, Ф. 226, необработен. Оригинал. Машинопис.

 

66

 

 

 

4. МИХАИЛ НИКОЛОВ РОЗОВ

 

Михаил Розов е роден на 25 август 1874 г. в с. Бобища, Костурско. По професия е учител. Учителствувал е в Дойран, Воден и Костур. Бил е ръководител и касиер на Костурския революционен район през 1901—1902 г. През Илинденско-Преображенското въстание е член на Костурското горско началство. Починал е на 1 август 1934 г. във Варна.

 

 

Петък, 29 август 1903 г. [1] Поради тревожните известия, получени през нощта, още в здрача на утрото, по-голяма част от отряда, се разви в проточена колона на изток от Блатото, а центърът измести се някъде между местностите Оджов камък и камънаците над Голямата падина. Отрядът е поставен един вид под пара, която готовност се диктува от нуждата в момента — ако турците предприемат настъпление и претърсване в планината, да можем ги изненадаме.

 

Всички въстаници са под пълно бойно въоръжение. Няколко души селяни, нарочно задържани в лагера, разнасят хляба на въстаниците. На всеки четник се пада по пешник и половина, а сирене — според случая, на кой колкото се завари. Хлябът е от чиста планинска ръж, с която се хранят болшинството села от двете страни на Вич. Дажбата е повече от 10 оки, която тежина всички намираме не само за излишна, но още и невъзможна за лобиране в торбите, които са приготвени за по-малко съдържание. Повече от триста лешника хляб остана неизползуван и захвърлен из вчерашния ни бивак.

 

Поради предстоящото отпътуване на отряда вън от Костурско, наредено е: всякой войвода да събере и тури в известност числеността на четата си, бойното въоръжение, амуниция и облекло, които данни били необходими, за да се види на какво може да се разчита, с какво може да се разполага и каква сила въобще представляваме. В по-горните редове от настоящите ми бележки споменах, че отрядът е съставен от центровите чети на Горна Кореща и Пополе, а именно: Бланката, Загорицката и Кономладската, комплектувани от четници из селата на Блацкия, Загорицкия и Кономладския центрове и в които центрове влизат по отделно следните села:

 

67

 

 

Загорицкия център: Загоричани, Олища, Бъмбоки, Бобища, Команичево — Горно и Долно, Черилово и Горенци.

 

Блацкия център: Блаца, Черешница, Бапчор; Вишени, Шестеово, Апоскеп, Сетома, Тиолища, Кондороби, Орман Маняк, Костур и Прекопана.

 

Кономладския център: Кономлади, Жервени, Поздивища, Дреновени, Габреш, Брезница, Статица, Турне и Черновища.

 

Горните центрове дадоха на Костурско повече от 1200 души въстаници, които взеха участие в боевете при: Клисура, Битлища, Бигла, Невеска, Кайнако, Гулината, Вишени, Локвата, Дреновени и др. През време на горните боеве селските чети не останаха по-назад от своите събратя от центровите чети и от който двубой те излезнаха много разстроени, поради което принудиха се да се слеят с центровите. Тези последните след 15 август почнаха да нарастват в една внушителна сила, която по настоящем има следния състав.

 

Блацката центрова чета до 15 август имаше 122 души след боя при Гулината нарастна с Вишенската чета 32 “

 

Блацката центрова чета до 15 август имаше 122 души след боя при Гулината нарастна с Вишенската чета 32 “

Бапчорската чета 68 “

Блацката “ 6 “

Черешницката “ 3 “

Шестеово и Тиолища 5 “

Кондороби и Апоскеп 3 “

__________

239 “

 

Загоричката центрова чета (Мати няма сведения) по настоящем брой 118 души

Загорицката селска чета 47 “

други чети от същия район 11 “

__________

176 “

 

Кономладската центрова чета броеше до 15. VIII 116 души от 15 до 27. VIII увеличи се с 33 “

Кономладската селска чета 37 “

новопристигнали четници от същия център 21 “

__________

207 “

 

Понастоящем отрядът възлиза на 622 души, под прямото началство на Лазар Поптрайков и под войводството на:

1. Иван Попов, войвода на Блацката центрова чета.

2. Мати Иванов, войвода на Загорицката центрова чета.

3. Васил Котев, войвода на Кономладската центр[ова] чета.

 

Селски войводи: Дим[итър] Чембера, Иор[дан] Рашайков, Ставро — районен ръководител. Така комплектуван отрядът произлизаше от хора с разни манталитети, уровен и интелект, и занятие. Всички годни от 15—35 г. да носят оръжие влизат

 

68

 

 

в състава на тая мозаична армия. Изключително селяни, в нея влизаха... Нямаше само даскалите.

 

Въоръжението на отряда е следното: 103 маузерови пушки, 1 мартинка, 15 манлихерки, а останалите 597 пушки са „Гра“. Към същите пушки има 7000 маузерови патрони, 60 Мартинови, 920 манлихерови и 3520 патрони „Гра“. Към горното въоръжение, всеки четник с пушка „Гра“, носи в торбата си по една ока барут, 200 капсули, 100 куршума, 1 бомба и две пачки динамит. Това е въоръжението на отряда, с което ще предприеме нападение на турските сили и където и да ги намери, вън от Костурско, стига с това да не се пречи на оперативния план на отделните райони.

 

Облеклото е формено, но разнообразно по качество и цвят. То се състои от куртка и панталони. Куртката е с легната яка, а панталоните са до коленете. Обути сме с дълги до коленете чорапи и арнаутски опинци, обковани с клинци. Гола глава, а за завивка имаме и гуна. През кръста въстаникът има патрондаш, по който са накачени патроните, а на неговата лява страна виси малка кутийка за вазелин (смазката), с когото си чистим пушките, кърпа и сапун, манерка за вода.

 

Освен горното облекло и въоръжение, всеки въстаник има на гърба си торба от две половини, в първата от която съхранява резервния си въоръжен материал от бомби, динамит, куршуми, барут и капсули, а във втората част за дълбок резерв държи няколко фелки пексимет, сол, обикновен хляб, според случая и нуждата, малко сирене, захар и често пъти и печено месо. В същата торба по-интелигентните четници, изключително ученици, държат и няколко листа бяла хартия, молив, тетрадка или книги за прочит.

 

Духовната храна за интелигенцията на отряда, която е изключително от ученици е съвършено занемарена. Инициативата да се намира в отряда някоя книга за прочит е инициатива на отделния четник и никой не се интересува какво четеш и кога четеш, стига да не си караул. Тя е най-оскъдната. В целия отряд имаме за четиво три книги, а именно: една

 

„Христоматия“ от III клас, „Отечествена география“, тоже за трети клас от Кънчев и „Водолечение“, от германския пастир Кнайп. Тези три книги служат за четиво на голяма част от четниците. Учебниците с нищо не ползуват учениците, на които им са станали отвратителни и по които учебници, според думите на Анастас Лазов са получавани много двойки, трябва да се отдадат на публично изгаряне. „Водолечението“ никого не интересуваше и никой няма нужда от неговите наставления. Изобщо, казано библиотеката на отряда е оскъдна.

 

В най-оскъдно положение се намира санитарната служба. Всичката тая маса от 622 души, тръгнали на бран е изоставена на съдбата си — „живей или умри!“. Среден път между

 

69

 

 

живота и смъртта не признава. Понятието „ленени кърпи, сестри засмени“, червен кръст и докторски грижи са за нас утопични понятия из областта на литературата и фантазиите.

 

Когато състоянието на ранения четник е безнадеждно, излишно е да поддържа той в себе си вярата за живот. Предпочита минутно душевно съсредоточение и водим от съзнанието си, онова фанатизирано въстанническо съзнание, което не признава компромис между позора и живота. До един от отряда предпочитат да се самоубият, отколкото да паднат в турски ръце. Това е тяхното възпитание, това е тяхното революционно разбиране, на които не един път Костурско е давало своята дан. На това фанатическо възпитание Лазар Поптрайков посвети волните, неизвестни за широкия свят куплети:

 

„Заради нази кръста червени

не ще положи грижи свещени.

Лекари млади, връзки ленени

няма за нашата снага ранена.

 

И милосърдна сестра засмяна

раната с билки не ще попърска.

С милия поглед, с уста румена

не ще пренесе и нам превръзка.

 

В болници модни, в кревати меки

не ще отдъхнат млади юнаци.

Както във войните, що води всякой,

при нас няма бели байраци.

 

Тежко и горко тоз който падне

ранен дълбоко в тези сражения!

Вместо човешка милост да найде,

ще го последват зверски мъчения.

 

Ето защо и бунтовника пада

от своя куршум без ни да тръпне,

вместо да моли той за пощада,

вместо свещена клетва да стъпне“.

 

В речника на отряда подобни благотворителни термини като: лазарети и болници, разни доктори и милосърдни сестри не съществуват. Благотворителното влияние на тая хуманитарна женевска институция, която след боя при Солферино, постави основите на Червения кръст и се стреми да внесе между воюващите повече хуманност, великодушие и човещина, изключва нас. Въстаникът е динамична сила, която руши разбиранията на съвременната държавническа управа и чертае

 

70

 

 

утрешните граници на материка. За въстаника и до днес не се намериха хора с повече човечност и великодушия. За тях няма Дунанта, няма Нантешел, които да издигнат гласа си за справедливост и повече човещина, когато търпението е опряло до щика на тирана. За нас няма Фон Сутнер, няма Джон Браун, които да разбудят обществеността. Няма човека, който през 1876 г. канеше европейската съвест на съд пред малкото дете в утробата на майката. Ето защо въстаникът е излязъл на полесражението, въоръжен не о модерното въоръжение на съвременните армии, нито пък с приспособленията за по-леко и безопасно понасяне страданията и неволите в тая борба, а с единственото средство, което най-вече плаши тираните — смъртта.

 

В целия отряд имаме само две санитарни торби, които се различават от другите по това, че те са кожени и че по средата им е изрисувана емблемата на Червения кръст. А относно съдържанието няма какво да се говори. То е толкова нищожно, че ако уважаваме себе си уместно би било да не се практикуват. В едната чанта имаме няколко бинта от ленен плат, малко едифор и една малка тулумба за промиване на рани, а в другата, плюс това което има в първата, още и малко соблюмат, който разтваряме според нуждата. Това е аптеката на отряда.

 

И трите чети имат по едно бойно знаме, поверено им от революционните центрове, които представляват и пред които всички четници са се клели за вярност към идеите и целите на въстанието. Взели са участие в боевете при Клисура, Биглища, Бигла и Псодери, Кайнак, Гулината, Порта, Невеска, Вишени и др. Пребродили са на няколко пъти Костурско и от боевете по диплите си носят поражения от вражески куршум. Загорицкото знаме е продупчено от три куршума и единият ъгъл (десният, долната страна) скъсан, но не откъснат, блацкото знаме е продупчено от седем куршума и всред средата оцапано с кръв при боя на Гулината от четниците (убити) Орлов Атанас и Сидов Андрей, които паднаха при същия бой и върху чиито тела, шепа техни другари, за да почетат тяхна та памет, покриха ги за д в. е минути със знамето. Кономладското знаме е пронизано от 18 куршума, а една граната при боя при Бигла отнесе и разкъса средната част. И трите знамена са художествено изработени, творба на костурските даскалици от с. Смърдеш, Загоричани и Шестеово. По форма те са еднообразни: Блацкото и Кономладското с ясночервен фон от две платна, а ъглите им украсени със сърмени киски,

 

71

 

 

а Загорицкото с по-тъмночервен фон. По големина са различни. Кономладското знаме е с размери (приблизително) 1,10 метър на 1,50 м. На едната страна е извезана млада мома с разгъната сабля в ръка, а под краката си тъпче полумесеца. На другата страна с коприна е извезан безсмъртния куплет от Ботевата „Молитва“:

 

„Вдъхни всеки му, о Боже,

любов свята за свобода

та като въстане роба,

в редовете на борбата

да си намера и аз гроба“.

 

Блацкото знаме е по големина и форма еднакво с това на кономладската и със следното съдържание по неговите страни: паднал въстаник върху когото млада мома поставя венец, а на другата страна, с копринена нашивка е написан куплета от Ботевата балада „Хаджи Димитър“:

 

Тоз който падне в бой за свобода,

той не умира,

него жалеят, небо и земя, звяр и природа

и певци песни за него пеят.“

 

Загорицкото знаме е по-малко от останалите две.

 

Знаменосци на горните знамена са следните лица: на блацкото знаме е четникът Христо Лексов от с. Кондороби, на кономладското — Новачко Котев от с. Кономлади, а на загорицкото — Ив. Калгатронов, от с. Загоричани. Знаменосците на първите две знамена са от началото на въстанието, а оногова на загорицкото е втори. Първият знаменосец бе Гогата Попхристов от с. Команичево, падна убит след боя при Кайнак (14 август). Към всяко знаме и неговия знаменосец се числят и по двама асистенти, които придружават знамената при големите приеми и боевете. Във време на бой знамената се поставят в средата на позицията, обкръжени от знаменосците, техните асистенти и всичките четници. През време на отстъпление пред знамената, върви усилен авангард, който отваря път, а след авангарда ред четници, според наличността на четата, знамето охранявано отзад от всички останали четници. Цялата чета в подобни случаи е с наложени ножове на пушките, готови да сложат главите си, обаче да не допуснат пленяването на светинята на четата, знамето. И трите знамена, които придружават отряда са преживели критически моменти, в които самоотвержеността на въстанниците спаси честта на четите и знамето от поругаване. При боя на Бигла (4 август), дето турците като бесни налитаха да пленят кономладското

 

72

 

 

знаме, то бе спасено от 6 храбреци, които сложиха главите си и паднаха под ударите на турците и в. който бой войводата на четата Митре Влаха, сам водеше защитниците на знамето към смърт, докато и той падна ранен, наедно с други 3 души. Загоричкото знаме при боя при Кайнак, дето двадесет хилядната армия на Хусейн паша в устремен марш помете слабата защита на позицията и застави въстаниците да се оттеглят на по-солидни позиции, падна убит знаменосецът Тогата Попхристов, пада и знамето, което се подема от следващите след него въстаници, които го изнесоха на безопасно място. Блацкото знаме пада в още по-рисковано положение прн боя на Гулината на 14 август, и в който бой, изпратената Блацка центрова чета да отдаде отпор на настъпващия противник към Върбица цял час и половина отблъскваше напъните на турците в местността Дробоко, с надежда, че загорицката центрова чета, която е заела Рамна, пази техния гръб. Настъпа е застрашителен, обаче устрема да се спрат турците и обезсили техния напън е удивителен. Никой от позициите не мръдва, а започнала се беше една настървеност от упорство, пред което турската настървеност намерц гранитния камък, в който се разби. Подири други пътища, които въстаниците мислят, че с наши ръце ще съеумеят да ги защитят, но напразно. Турците се явиха в гръб на блацката чета и почват да заемат Гулината от където решени са да нанесат поражението навреме са забелязани. Обаче въстаниците са малко, а те са безброй, които никакви куршуми не плашат, решени са да заемат върха. Почви се едно надпреварвание, кой по-скоро ще достигне новата позиция и спаси отстъплението на четата. Всякой устремил поглед, усилие и стремеж по-скоро да се отблъснат турците от Гулината, която почнала беше да се заема от тях. Нареждането на войводата е излишно, инстинкта води цялата чета към единствено за спасение място и всред град от маузерови куршуми, те, четниците вървят с темпо на нуждата към целта. Върхът е зает, дето веднага със заемането се почна ужасно изтребителен бой. Защитниците на Гулината са едва половината чета, с малки части от загорицкаката центрова чета, към които се присъединяват пристигащите от Дробоки четници. В тоя устрем на четата да завладее главната позиция води ръкопашен бой за спасяване на знамето. Падат убити Цильо Младенов, Трайко Мнлевски, раняват в краката Андрей Сидов от Бобища, Лексо раняват в раменете, раняват в ръката самия знаменосец и знамето се поема от четника. . ., който развявайки знамето бърза да го пренесе в главната позиция дето се води усилен бой, който цели да задържи турците до пристигането на останалите четници, които отстъпват от първата позиция на Дробока. Неустрашим със стойка на храбрец Хл. Шемшеваров върви между град от куршуми.

 

73

 

 

Повалят се другарите му от загорицката центрова чета: Атанас Орлов и Н. Грънчаров. Пред него е засада. Остават малцина. Призовава в тоя съдбоносен час за него и знамето силата на бомбата. Сваля раницата, изкарва от нея една пачка динамит и убива турчина, а другарите му избягват. Знамето е спасено. Понятието за знамето в отряда е свято. Нещо вродено има в отряда относно значението на знамето и всякой с гордост разправя за преживелиците през тези епохални боеве, когато четите държаха своя изпит по отношение разбиранията си за неприкосновеността на тези въстанически светини. Нека се гордеят костурските даскалици, че под диплите на техните бездушни творби умират с усмивка на уста младежи великани, в техните творби и под чиито дипли виждат, че се ражда свободата на Македония...

 

 

ЦДИА, Ф. 771, оп. 1, а. е. 84, л. 13—16. Оригинал. Машинопис.

 

 

БЕЛЕЖКА

 

1. Поместен е текст само за един ден от дневника

 

74

 

 

 

5. ПАНАЙОТ НАУМОВ РОБЕВ

 

Панайот Робев е роден в с. Апоскеп, Костурско. През Илинденско-Преображенското въстание е четник в Костурско. Загинал в с. Загоричани, Костурско през 1913 г.

 

 

№1

 

1. Лабро Браов — десетник

2. Пан. Наумов — четник

3. Флорин Поц. — „ —

4. Ристо Ундов — „ —

5. Коле Лекеов — „ —

6. Пандил Димов — „ —

7. Тома [. . .] [*]— „ —

8. Флори Матов — „ —

9. Д. Иванов — „ —

10. К. [. . .] И [. . .]*

11. Нумо Бубев

Забележка [**]

 

№ 2

 

Йото Гьорманов — десе[тник]

2. Радой Христов — четник

3. Митре Йоров „

4. Лазо Наумов „

5. Филю Мангелов „

6. Петре Гегов + „

7. Динко Лякимев „

8. Томе Солаков „

9. Георги Шлянков

+ почина на 30. VIII. 1903 в битката над селото

10. Пандо Калябимов „

11. Трайко Янков „

 

 

*. Текстът е нечетлив.

 

**. Текстът на забележката се е изтрил, тъй като дневникът е писан с молив.

 

75

 

 

№ 3

 

1. Стасе Шолдов — десет[ник]

2. Динко Попов четник

3. Динко Ляпов „

4. Гельо Щатанов „

5. Гиро Мишайков „

6. Григор Злеов „

7. Леонид Кимерков „

8. Йото Герамов „

9. Сидо Порязов „

10. Илия Камизов „

 

№ 4

 

1. Митре Мильов — десет[ник]

2. Коле Панев — чет[ник]

3. Стоян Сърбов „

4. Стасо Попяпов „

5. Нумо Ицков „

6. Йото Бубев „

7. Ристо Иванов „

8. Лексо Йотов „

9. Дим. Чаркагов „ _

 

Заб[ележка]: Стасо Попяпов вчера 22 авг. беше караул, снощи без позволение си отишъл у дома, днес оръжието си изпратил в четата и не дойде.

 

Изгорени села в Костурско:

 

Смърдеш от по-напред изгорено.

 

Върбник, Лобаница, Въмбел, Косинец, Дъмбени, Жупаница, Дреновени, Поздивища, Чернов;ища, Вишени, Шестеово, [...] [*], Тихолища, [...] [*], Кондороби, Черешница, Блаца, [...]енен [*], Загоричане, Въмбел, Бобища, Мокрени.

 

21 август. Около 4 — 4 1/2 часа през деня аскер от Костур излезе около 2 х[иляди] души и тръгнал към Вич. Минаха с. Вишени, подпалиха го и заминаха за Б[ългарска] Блаца — също го запалиха. Същия ден аскер се приближил към Черна гора от Псодерската планина Бигла. Това бе към пладне. Аскерът за[мина] към Вичските поли, не знаем що стана после.

 

22 август. Слух се тръгна, че аскерът ще нападне прибра ните челяди в Черна гора, за това още от рано се поместиха от тамо и навървиха дряновски осой под шестеовската бука, като безумни във вид на керван. Плач, викове, писъци се чуваха, ала не знаехме неприятеля близо ли е! А ние се намираме в Лабана наела [**]

 

 

*. Текстът е нечетлив

 

**. Повторено в оригинала

 

76

 

 

20 срещу 21 с. м. Отишъл в града при владиката [1] попо Яни и Томо Лукурогоски също и от се то мени [*] имам, за да се предадат първо на владиката и после на турчина.

 

22 август. По заповед на нашето началство вечерта на 1 1/2 часа тръгнахме за Въмбелските планини от Лабана, но като не можахме да стигнем до там — преспахме на Дъмбенската кастола. Минахме и Локвата и Балкан, дето по-напред стана славно сражение (чудни планини тези — само върхове остри и долини дълбоки, всички голи, понейде обрасли с дървета) .

 

Рано сутринта на другия ден — 23 с. м. потеглихме за определеното място. Изминахме и косински[те] върхове, влязохме в Смърдевско и пропаднахме [в] с. Смърдеш. То почти цело изгорено. Жалостна картина представляваха посърналите изгорени къщи, а най-вече голямата им църква. Здрави къщи стърчеха съвсем малко — до 30-на. Когато се показахме над селото селяните ни забелязаха и доста се изплашиха, дотолкова, че почнаха с дрехи на рамо, да напускат селото, като ни мислеха за аскери. Жалните, облечени са в страх. А като ни разбраха, се успокоиха. Влязохме в селото, жените ни посрещнаха, кои засмяно, кои със сълзи на очи, като да оплакваха своите деца. И наистина, бе. Отпочинахме малко, доде подземем душите, заехме и по малко хляб и потеглихме. (Въобще за изгореното Смърдеш, па и за всяко село, така разкъсва му се сърцето на всеки българин. Звера—турчин не пожалил нищо.) Вървейки доблизохме с. Въмбел и се поизкачихме на Въмбелската планина, също пуста и така устроена, както Дъмбенската. Тука се видохме с началниците и с много чети — до 1000 и повече души.

 

Ние от път бяхме уморени доста. Преди тоя ден вечерта аскер беше се разположил на Вич, над Бапчор и около село Поздивища на чадъри. Тукашният караул извести. Последният аскер се раздвижил по близките там села и изгорил Поздивища, Кономлади, Дреновени и замина към Габреш, Брезница, Смърдеш, за Ни[ви]ца, при нас.

 

Тук престояхме цял ден до вечерта. Към 12 ч. предприехме друго пътуване за Пелистер. Влезохме в Преспанско, видя Се езерото. Минахме по края, през с. Дреново, преминахме доста път, заминахме с. Уровник и се изкачихме на най-високия връх на Германска планина. Дор да се изкачим излезе ни душата от изморяване.

 

24 с. м. На Германските планини.

 

25 с. м. Веч се установихме на лагер, и се укрепихме от някакво нападение. С. Псодери се намира на южните поли от планината, а с. Герман на с[евер], а вечерта като разбрахме, че се сбира аскер около нас, за да ни нападне, отстъпихме от там. В Псодери беше дошъл доста аскер. Ние минахме от дясно

 

77

 

 

на града на разстояние 1/2 час за Жельовската планина. Тогава минахме с. Жельово, което ни оставаше от ляво и джадето. С. Ошчима са в тяхната планина.

 

26 с. м. В планината в буките престояхме до пладне, а после пладне тръгнахме за здравото село Кономлади, направление към юг, отдясно оставаме с. Статица, тоже здраво. Вечеряхме там печива и заминахме за в Кономл [адската] планина, намираща [се] на юг от селото, обрасла от букови дървета.

 

27 [с. м.] Стояхме що стояхме там към планината, апоскепани и три[ма] души от други чети тръгнахме за грозде на нашите лозя. Поминахме изгореното село Поздивища, село за оплаквание. Църквата обезобразена вътре. Селяните изплашени, отчаяни, изпити, с насълзени очи гледаха изгорените си къщи. Минахме с. Черновища и Дреновени също изгорени. По няколко добитъци сбрахме от тези села и потеглихме за селото ни за грозде, но за жалост не събрахме, а се върнахме празни.

 

Четата ни от 1000-да души се разделила на две половини. Едната потеглила за Пополе, другата остана в Габревско (Габреш още живо), която очаквахме в Дреновенско осой.

 

28 [с. м.] В Брезнницкото кале. Брезница [е] още здрава. Обаче и от там се поместихме денем, потерани от аскер, надошел през Дъмбенската планина и отидохме над Черна гора на север. Вечерта се върнах у дома, защото не можах да барам, ме болят нозете, останах в селото, а четата замина за Костенарията воглаве с Чакаларов и Пандо Кляшев, а Лазо Поптрайков с другата.

 

29. с. м. Вечерта се върнала четата и се прибра в нашите Дула в Дълбока падина.

 

30 с. м. В селото ни дойде аскер около 2 часа сутринта. Стоя дълго време, после си отиде, като заведе със себе си много .човеци, между които и баща ми. Пак дойде четата горе.

 

Към 8 1/2 часа аскерът започна да се изкачва по Св[ети] Илия нагоре. Караулите видяха това, съобщиха на четата и последната захвана боеви места. Сражението се почна ужасно и трая до Г 1/2 ч. ноще.

 

Паднаха в боя Петрето Гегов от селото ни и Гиро от Жупанища. Вечна им памят, те паднаха геройски в боя. Вечерта се изразделихме и се пръснахме на разни страни. Чекаларов замина за Костенарията, ние с Пандо за Кономладската планина.

 

31. с. м. Видяхме кадежи над селото. Селото вече подпалено и кой знае какви безобразия са станали на фамилиите ни. Търпение — ще им се отплати. Плач и ридание настана вече.

 

78

 

 

1 септември.

 

На обед на другия ден се поместихме от там защото видохме аскера, че иде от към Вич и потеглихме за на Лисич. Но когато се качвахме по един трап, няколко души бяхме останали отзад изморени, тогава едно кономладско дете ни известява от селото ни, че на голия връх на Лисич имало аскер и действително. Изпратихме известие на четата и тя заминала безвредно. Като не дойде отговор за връщание, ние я последвахме по трапът, ала пред нас се яви турчин, който пълнеше вода от трапа. Като го видяхме пръснахме да бягаме назад, също и той избяга нагоре и извести на аскерите. Няколко души от нас се отделиха и излязоха на ачик място по голото на един рид, а ние зехме трапа. Като ги видяха първите взеха да стрелят бърже. Ние, бягайки, излязохме на равното и по нас захванаха да стрелят, щом ни забелязаха. Не знаехме що да правим и ние се скрихме в една курия, а вечерта в Статица. Бяхме 6 — 8 от селото ни, 2 от Дъ[мбени] и един от Косинец. Останахме живи и здрави. Така щото се разпръснахме и четата не знаехме де се прикри, избеганите също, а ние изпъдени пилища в Статица. Тук разпитахме да намерим посоката на Коте. Ни казаха в с. Ошчима и с един човек отидохме, ала не го намерихме. Престояхме вечерта така, а деня в трапа на една горичка.

 

2 септември. Прекарахме цял ден в трапа без храна.

 

Вечерта пак се върнахме в селото у попа. Тук се найдох със Стасето от Вишени. Той и други се загрижиха и ни изпроводиха в. Желово, дето намерихме Коте. Слава Богу ни дойде три души, че се прибрахме към един много добър човек и войвода. [2]

 

3 септември. Денем поминахме там, т. е. в селото и ни изгостиха добре с месо.

 

4 септември. В Жельово съставих стихотворения [3]

 

Същия ден вечерта заминахме с Коте и четата му и вуйчо ми в с. Ощима. Другите деца останаха в Желово.

 

5 и 6 с. м. в Ощима, на 7 септ. сутринта заминахме за с. Статица, после в. Кономлади, 8 с. м. към пладне заминахме от там за Руля, а вечерта от там с вуйко му в Габреш.

 

Тъй се чу, че попо Мишо, баща ми, Лазо Лукаров и Наке от Мокрени и други в селото убиха, а тях в Скърнато, а два[ма] други в Шаварьта.

 

[ ... ]

 

На 9 септември, вечерта с вуйко ми [се] сурнахме в селото ни от Руля, разбрахме що стана с него. Видяхме фамилиите са неповредени, т. е. няма убити жени, деца, само, че биле измъчени от всяка страна позорно... изсъблечени и оставени голи, боси, гладни. Мъже са избити до 12,6 от тях вън от селото — баща ми, Лазо Лукаров, попо Мишо убити в неделята с

 

79

 

 

позорната смърт (одрани живи) горе, дето стана сражението; Нико Пирналиев и Стасето Шолдов измушкани доле в полето при чифлика нов, а другите в селото, дето ги намираха. Паднаха убити и 3-ма жупанци. Селото цяло изгорено. Четири къщи здрави останаха, училището и църквата. Челядите там са прибрани. Тях ги терале няколко дни като стадо овце в града, в чифлика и пай в селото, гладни, изнурени, печално. Някои фамилии, гъркомански останаха в града да живеят. Останалите живи мъже изплашени от нанесените върху им злочестини и неволи предадоха си пушките. Дадоха 16 пушки, искат им още две. Първенците, дотолкова се отчаяха от делото щото викаха и викат: „.. .Угасна комитетът, ни разсипахте, ни изгорихте и нищо няма добро да донесете... Ний веке викат Цилю Браов, Ставре, Мишайков, Черкачо, Динето, Петрето, Теухарчо — всички. Те искат уморванье“.

 

10 с. м. в Габреш, 11 в Руля, 12 в Търново.

 

15. IX. [1]903 Ощима.

 

16 [с. м.] в Габреш, се видохме с Глигор Фурмадов, 17 в селото си, 18 в Руля, 19 септ. в Бесвина. 21 в гората близо до Псодери. 22 септ. в Желовската бука. 23. IX. 1903 г. Желовска бука. 24. IX. 1903 г. в планината Св[ета] Троица, принадлежаща на манастира Псодерски със същото име. 25. IX. [1]903 — 27. IX. 1903 г. В Ощимска бука. 2. X. 1903. Руленски осой. 4. X. 1903 Руля.

 

6 октомври. Видехме сняг на Бигла — Псодерска планина. Над селото Псодери от Руля.

 

6. X. 1903 г. Руля. Същий вечерта заминахме за към селото си без Стоян и стигнахме Габреш.

 

7. X. На 6 1/2 часа разбрах, че щура ми Лабро Браов умрял. Вечерта заминахме за селото си.

 

Лабро умрял в събота — четвърти октомври и бе погребан в Костур —I в една от църквите до Митрополията. Бил да се лекува на доктора, живял у метоха митр[ополийски] и починал в ранна възраст 23 — 24 г. от уязвителната болест плеврит. По-рано от) него починала годеницата му Стоянка от подобна болест. Тя даде душа в четвъртъка — втори того — с. м.

 

Умряха и двамата в младост за горест на, останалите живи и чудо на светът, така щото ни единия, за другия да гори в живот днес нещастен.

 

Вечна ви памят и на двама ви и лека ви пръст!!! Умряхте за очудвание и оставихте да скърбят много мили сърца за вас. Ти щура и приятелю, Лабро оставил си в тежка скръб сестра — Недка (Кираца), която грижливо се мъчеше да ти помогне с лекове и прислуга за твоето оздравявание, но проклетата смърт те гребна милий ни, а земята те засипа! Ах! Де изчезнаха нашите надежди? Де отиде твоя поглед? Де отиде

 

80

 

 

твой живот? Ах, смъртта те грабна друже! И ни остави в скръб!!! Скръб!!! Поздрави и баща ми, ако се намерите нейде.

 

8. X. 1903 г. с. Апоскеп (изгорено). Назад не се върнах в четата.

 

27. X. 1903 г. Апоскеп.

 

Чудно нещо на нашата земя! Цял християнски свят поминал с християнските идеи, с христ[иянските] заповеди, с други думи, с христов мирен дух 19 века. Много се лъжат, които мислят, че минал и минава и мисли да върви за в бъдеще. Държавите, т. е., царствата много се мамят на това. Ако размисли един свестен пълен с разум и разсъдък човек,, ще разбере, че те христ[иянските] царе не са християни, а варвари още и човекоубийци. Най-голямо престъпление, като приетия те го правят, че привикват хората да се учат да убиват подобни. А Христос е казал: не убивай! Не е казал Христос само на един човек, който убие човека престъпник и да се накаже, а е казал за всички народи. Убие ли някой някого, хайде се подхвърга на наказание в тъмница, сякаш тоя човек и след като си претърпи наказанието, стига да иска, убива и друг, навикнал вече той на тъмничен живот. Та каква полза? Е добре? Ако си представим една държава като тоя убиец кой да я накаже? Трябва да урват от някоя друга планета люди, не глупави и не человекоубийци, за да я накажи царът и всички около него, които викат хората да се учат.как да убиват подобните си и които още поддържат человекоубийството. Ето преди няколко години се оставиха да се кълват и тепат и да си губят на вятъра човешки сили Англия и Трансвал. Изгубиха се хора, останаха вдовици и сираци за нищо и никакво.

 

Не беше ли добре по едни общодържавни съвети да се уреждаше тяхната распра? Можеше, ала що сме жадни зрители в представлението да гледаме някакви ужасни сцени, нам на които не ни къса нито бълха. Също така и за Гръко-турската война. Тука се остави пък звяра, варварин, агарянин, неверник да тъпчи прави християни. Още по чудно и срамно за християнските царства. А още най-чудното е за поробените християни, които са оставени на турчина да извършва над тях нечуени мъки и да ги убива. Срамно на христ[иянските] царе що го пулят 5 в. да беснее и да не го изпъшкат. Ето таз година Македония подигна въстание, за да се; освободи да свали ярема робски и да се види и тя както другите сестри свободна. Царете не побързват решенията си1 за нея, ако се заловиха за такива, защото Македонеца секи ден умира от отчаяния и от други лишения, па и в зима се влиза та са потребни много неща.

 

Жално за нас, горко за нас, пак мислят те да падне и в тяхната ръка. Долу лакомите, то джанам! Долу войните! Нека кажат царете. Долу робството!!! Нека хвърлят оръжието,

 

81

 

 

нека не се учат хората человекоубийци, а работници, та людете да имат спокойствие, мир, любов и добро. Дали ще седнат умни царе на престола и да мислят така, но и да вършат? Отговор искам. .

 

1. XI. 1903 г., с. Апоскеп.

 

29 декември. Бях в Търново. Там разбрах вярно за убийството на Л. Поптрайков от Котевите четници и засичанието главата му. Научихме и мястото, където се валя обезглавеното му тяло, а главата му отнесена на ръцете на гръцкия владика, а той на правителството. Научихме, че частите на тялото му били разнесени тук там по трапове и ридове от кучетата. Позорно нещо!!! Срамна постъпка Котева. Също научих, че Коте насила обръща селата там на гъркомани, за да основе гръцки комитет и има сношение с владиката. Същото прави Ст. Наков..

 

30 дек. В Кономлади. Бидохме се с Митре Влаше. Той ни осветли още по подробно за убийството Лазово и датата. Показа ни и портрет от отсечената му глава. Много се нажалихме и просълзихме. Жално!! Жално!!! За победителите. Според него Лазо тръгва на 11 срещу 12 октомври от Кономлади при Коте на изцеление, понеже беше ранен от лявата велица до гърлото и оттатък. Той се довери нему, защото бе мирен пред въстанието, ала доверието остана осуетено. Три четници го взели от там и близо до Търново, под Лисич, биде избоден с щикове и отсекли, главата.

 

Загина най-доблестния деец по делото невинно! Нека бог отплати за невинната му кръв!!!

 

До колкото ми стигаха слабите ми умствени сили, аз изтъкмих една песен за него.

 

 

ЦДИА, Ф. 771, оп. 1, а. е. 90, л. 2—69. Оригинал. Ръкопис.

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Става дума за костурския владика Германос Каравангелис. Вж. бел. 5 към дневника на Васил Чекаларов.

 

2. Войводата Коте Христов от с. Руля, Костурско в края на Илинденско-Преображенското въстание преминава на антибългарски позиции, като става доверено лице на костурския гръцки владика Каравангелис и активно участвува във въоръжената гръцка пропаганда срещу българите в Костурско.

 

3. Авторът на дневника е написал много стихотворения по време на въстанието, които са записани в дневника. За сега поетичната му дейност не е била обект на изследване от българските литератори.

[Previous] [Next]

[Back to Index]