Историческата съдба на македонските българи
Д. Райков
 
8. Балканските проучвания на Ами Буе
 

Ами Бие (1794-1881) е френски учен със световна известност, член на много европейски академии и научни дружества, председател на Геоложкото дружество в Париж [1]. Завършва медицина, но се посвещава главно на геологията. Живее, учи и работи във франция, Англия, Швейцария, Германия. След Париж Ами Буе се установява във Виена (1832 г.), където се преселва окончателно през 1835 г. [2] В продължение на много години той предприема обширни пътешествия и прави обстойни геоложки и други естественонаучни проучвания в Англия, Шотландия, Ирландия, франция, Швейцария, Белгия, Германия, Австрия и Унгария, изследва Пиринейските планини, вулканичните почви около Неапол и др. Автор е на значителен брой научни съчинения, на геоложки, географски и етнографски карти [3].

Ами Буе се установява във Виена ръководен преди всичко от намерението си да се заеме с изследвания на земите от Балканския полуостров [4]. Той се подготвя продължително и задълбочено за бъдещите проучвания. Наред със солидната си подготовка, Ами Буе знае и ползва няколко езика на балканските народи — албански, турски, сръбски и др. [5] След системни проучвания, още през 1828 г., френският учен обнародва обширна библиография на публикациите, посветени на земите и народите, населяващи европейските владения на Турската империя.

Ами Буе предприема първото си пътуване из балканските земи през 1836 г., начело на експедиция, в която са включени учени от различни клонове на науката. Експедицията тръгва от Виена и по Дунава пристига в Белград, като най-напред проучва някои сръбски области, а след това — през Нови Пазар, Ипек, Прищина — пристига в Скопие. Оттук, след кратък престой, френската експедиция се отправя към Тетово,

120

изкачва се на Шар планина, връща се отново в Скопие, а оттам — Кюстендил, Дупница, Рила планина, Крива Паланка, Кратово, Щип, пресича р. Вардар, отправя се към Неготин, Кавадарци, Прилеп и пристига в Битоля. По-нататък Ами Буе и съпровождащите го лица посещават Лерин, Воден, Солун, Серес и Драма. Ами Буе преминава Родопите и тръгва на север по течението на р. Струма. Експедицията посещава Кресна, Джумая (сега — Благоевград, б. а.), Дупница и Радомир. След Радомир, Ами Буе изкачва Витоша, връща се в Радомир и поема пътя към Пирот и Бяла паланка. Оттук, той проучва други сръбски области и от Белград се завръща във Виена. [6]

Второто си пътуване експедицията предприема през следващата 1837 г. Ами Буе пристига отново в Белград, посещава сръбски градове и села, отправя се към Ниш, а по-късно посещава Лесковец. По-нататък френският учен следва пътя за Зеленинград, Трън, Гърло, Брезник и оттам пристига в Софийското поле. Престоят му в София е съвсем кратък (тогава в София върлува чума) и нощува в Новоселци (сега — Елин Пелин). След това експедицията следва пътя — Малина, Камарци, Етрополе, Ловеч, Плевен, Севлиево, Габрово, Шипка, Казанлък, Стара Загора. Там пътешествениците почиват няколко дни и се запознават по-обстойно с града. След Стара Загора експедицията посещава Нова Загора и Сливен, а по-късно преминава Балкана и се отправя към Жеравна, Котел, Осман Пазар (сега — Омуртаг), Ески Джумая (сега — Търговище), Разград и Шумен. Ами Буе и другарите му преминават за трети път Балкана, като следват маршрута Шумен — Айтос. След Айтос експедицията отсяда в Бургас, а оттам — през Карабунар и Лозенград се насочва към Цариград. Френските учени се запознават с околностите на Цариград и по пътя край Мраморно море стигат до р. Марица. След това те обхождат Одрин, Харманли, Хасково и Пловдив. От Пловдив Ами Буе се отправя към Пазарджик, Момина Клисура, прекосява Ихтиманската котловина, посещава Самоков, отново е в Радомир, а оттам — през Трън, по долината на р. Българска Морава пристига във Враня. Към края на второто си пътуване Ами Буе прави обиколка из Албания и Босна. Тази обиколка продължава в месеца и половина и пак завършва в Белград [7].

През следващата 1838 г., експедицията, с известни промени в състава, пак начело с Ами Буе, отново е на път. Сега обиколката започва от Западна Тесалия и стига Хърватско. Ами Буе посещава Костур, Корча, манастира „Св. Наум” край Охридското езеро, Охрид, Струга, Битоля, Кичево, Гостивар,

121

Тетово и накрая — Шар планина. Ами Буе завършва това си пътуване във Вуковар, откъдето по Дунава се завръща във Виена [8].

Основните резултати от проучванията на Балканския полуостров Ами Буе публикува в съчинението си ЕВРОПЕЙСКА ТУРЦИЯ (четири тома). Това внушително издание се появява в Париж през 1840 г. По-късно, с австрийски държавни средства, той издава пътните си дневници, в които е представен богат фактически материал, събран по време на пътешествията му из балканските земи. Изданието е осъществено във Виена през 1854 г. в два тома и е озаглавено СБОРНИК ОТ ПЪТНИ ДНЕВНИЦИ В ЕВРОПЕЙСКА ТУРЦИЯ (Сборник от маршрути) [9]. Въз основа на личните си наблюдения и като се позовава на проучванията на балканските земи, които прави в продължение на много години, френският учен съставя и включва в своя Сборник от маршрути общо 37 маршрута. Ами Буе съставя и първата етнографска карта, в която са обхванати и българските земи. Картата е издадена през 1847 г. във Виена, на немски език под наименованието „Етнографска карта на Османската империя — европейска част и Гърция” [10].

По време на пътешествията си из балканските земи, Ами Буе прави преди всичко геоложки, географски и други естественонаучни изследвания. Не бива да се забравя обаче, че мисията му си поставя и други задачи, свързани, както с интересите на френската дипломация, така и с интересите на френската армия. Навярно, не е случайно, че в научната експедиция, наред с другите специалисти е включен и Монталамбер — геолог и бивш офицер от френската армия. В тази връзка трябва да се посочи, че Ами Буе прави много интересни предположения и заключения за значението, което могат да имат различни географски местности и райони при евентуални военни действия. Някои от предвижданията му — например, мислите му за военното значение на Шипченския проход — по-късно изцяло се потвърждават. От погледа на големия учен не убягват също така и други факти и обстоятелства, свързани с политическото и икономическото положение, с историята, езика, с бита и културата на населението от земите през които преминават маршрутите му. [11] Френският учен е съвсем точен в преценките си, когато определя народностния състав на населението. Той не смесва българи и турци, нито българи-християни и българи-мохамедани. „Българите — пише Ами Буе, — населяват България, Долна Мизия и по-голямата част от Горна Мизия; те съставят при това главната ядка на населението в Македония, с изключение на

122

Ами Буе
Ами Буе

123

най-югозападната част от Костур до и по Бистрица.” [12] Според него българите в Турция възлизат на 4 500 000 души [13]. Наблюдателният изследовател пише с вълнение за красотите на българската природа. Той не пропуска да изтъкне гостоприемството на българина. Спира се и на други негови морални добродетели, с които се запознава по различни поводи при контактите си с българското население.

Какви са някои от най-характерните впечатления на Ами Буе, следвайки маршрутите така, както той лично съставя и описва в своя СБОРНИК ОТ МАРШРУТИ?

Няма да се спираме подробно на първия маршрут, който следва пътя от Белград за Константинопол през Пожаревац, Милановац, Видин, Шипченския балкан и Одрин. При описанието на този маршрут, авторът по различни поводи пише за тежкото положение на българския народ в условията на турското робство. Така при описанието на околностите на Ловеч, той сочи: „Понеже това е един от главните пътища в Турция, не бива да се учудваме, че българите са били държани далеч от него. При това османците сами са насърчавали установяването там на мюсюлмански села и изобщо са успели да изтикат трудолюбивото българско население към Балкана, в Горна Мизия и Македония” [14]. Към края на описанието на първия маршрут Ами Буе пише за Одрин. „Адрианопол, — подчертава той — на 400 фута височина е главен град на най-големия и най-населен пашалък в Европейска Турция. В него живеят най-много мохамедани и особено азиатски турци. Остатъкът от населението са гърци или българи, но гърците изглежда, че са по-многобройни от последните” [15].

Вторият маршрут следва пътя от Белград, през Ниш, София и Пловдив до Константинопол. И в този раздел, наред с другите сведения, Ами Буе ни е оставил достоверна информация за народностния състав на населението по протежение на пътя от Белград до Константинопол.

Най-напред за град Ниш — „Ниш е град, населен с българи, — бележи Ами Буе, — в него има 16 хиляди души, от които 6 хиляди са мюсюлмани... Ниш е седалище на паша от малък разряд, който управлява българско и християнско население. Пирот и Ак паланка или Мустафа паша (сега — Бела паланка, б. а.) са почти единствените градчета, в които има висши турски чиновници и мюсюлманите са само ограничен брой домакинства. Няма никакви паланки освен Изнебол (сега — Знеполе,.б.а.) и Цариброд, но има значителен брой села, които по всяка вероятност наброяват най-малко 60 до 80 хиляди българи” [16]. Като проследява пътя по течението на р. Българс-

124

ка Морава, авторът отбелязва: „За геолога е очевидно, че това са процепи от терциерната епоха, към която спада и част от течението на Българска Морава под Ниш. Тези поредици от долинки са приютили твърде многобройно българско население, нещо още по-учудващо, като се съпостави с ограничения брой мохамедани” [17].

С какво привлича вниманието на Ами Буе тогавашна София? „София е великолепно разположена — изтъква той, — за да стане много населен и красив град, защото тя е в равнина, насред Турция, на кръстовището поне на 7-8 пътища... Във военно време завземането на София е в тясна връзка със завземането на проломите, водещи към Мизия и Македония, както и към Тракия... Природата е създала възможности той да се превърне в укрепен град, понеже височините, които го доминират, са доста далече и той е в равна местност.” [18]

Френският учен отделя значително място на описанието на Пловдив и околностите му. Още в началото той изтъква, че това е един от най-цветущите градове на Турция. „Разположен на около 1000 фута височина сред тази област — пише той, — между Константинопол и Белград, между Салоник (Солун, б. а.), Серес и Букурещ и между Андрианопол, Дурацо (сега — Драч, б. а.) и Скутари (сега — Шкодра, б. а.), транзитната му търговия ще да е значителна... Филипополис застава в предните редици на търговските градове на Турция [19].

Третият маршрут започва от Ниш, минава през Лесковец и оттам през Трън за София, а след това през Етрополе и Търново за Варна. След Ниш, авторът се спира най-обстойно на град Лесковец и околностите му. „Застроен на Морава — пише той, — Лесковец наброява 3000 къщи с около 12 000 жители. Има в джамии, една часовникова кула, мелници и дървен мост на Морава. Турците живеят на западния бряг в подножието на хълма, а българите — най-вече на другия бряг. Черквата им е в Коморава на 1/2 левга от града. Улиците са доста чисти, страноприемницата при пощенската станция е великолепна за Турция. Околностите на града предлагат множество зеленчукови градини, много хубаво поддържани от българите, които почти единствено съставляват жителите на всички тия многобройни околни села” [20]. А за околностите на Лесковец Ами Буе подчертава: „Като се има предвид обхватът на този куп планини и на техните разклонения, те постоянно предлагат на недоволниците сигурно убежище, поради което там винаги има хайдути, както казах другаде. Изобщо в Горна Мизия българското население — най-силното

125

и най-вече най-непокорното, е съсредоточено в многобройните планински долинки между Морава и пътя Ниш-София. Оттатък този път те се съединяват със сънародниците си от планините на запад от Чипровац (Чипровци, б. а.), Берговац (Берковица, б. а.), Враца и окръзите Викрар и Етропол” [21].

При описанието на десетия маршрут — от Константинопол до Солун, през Родосто и Серес — Ами Буе съобщава за село Булгарскьой: „Голямото българско село Булгарскьой е разположено там и водохранилищата му подсказват, че водата е редкост в тази каменлива терциерна почва.” [22] По-нататък, френският учен спира вниманието си на пътя край Кавала, като го сравнява с крайбрежния път в Италия. „При все това — пише той — освен при Макри и Кавала тази тераса е много широка, за да може да се сравни този път с крайбрежния път в Италия. Съседните острови и тук-там гръцки, български или мохамедански села в планината се прибавят към очертанията с морски изглед, по продължение на този бряг” [23].

В този маршрут Ами Буе характеризира Солун така: „Салоник е главен град на един богат и твърде значителен пашалък. Населението му вероятно достига повече от 250 000 души и може би по-малко от 300 000 души. Верия (Бер, Караферия, сега — Вергия, б. а.), Ниагуста (Негуш, сега — Науса, б. а.), Водена (Воден, сега — Едеса, б. а.), Кепиния (сега — Кампания, б. а.), Йенидже Вардар (Енидже Вардар, сега — Яница, б. а.), Дойран, Аврет Хисар (Женско, сега — Гинекокастро, Кукушко, б. а.), Киркич (Кукуш, сега — Килкис, б. а.), Платамона, Катерина, Либаново (сега — Илинден, б. а.), Орфани, Низворо (Извор, сега — Стратоники, б. а.), Ларегови (сега — Арнея, б. а.), Полигоро (сега — Полигирос, б. а.), Галачиста (сега — Галатица, б. а.), Василика, Лангаса (сега — Лангадас, б. а.), Клисали (сега — Профитис б. а.) и Бечик са главните селища използвани от пашата. Доста компактно гръцко население има главно в Халкида, разделена на шест окръга... докато в другите окръзи преобладават българите, православни християни” [24].

В дванадесетия маршрут — от Белград до Солун, през Крагуевац — Ами Буе отделя обширно място на описанието на Скопие и на Скопския пашалък. „Равнината преди Ускуб (турското наименование на Скопие, б. а.) — отбелязва той — би могла да се обработва цялата, но вместо това представлява пустиня, дълга повече от миля, където тръните зае-

126

Заглавната страница на Т. I на книгата на Ами Буе „Европейска Турция”, Париж, 1840 г.
Заглавната страница на Т. I на книгата на Ами Буе „Европейска Турция”, Париж, 1840 г.

127

мат цели полета и дори съставляват по-голямата част от нивите. Тъй като българите работят само зз господарите си, не си дават труд да изскубят тръните, а се задоволяват да жънат житото около тези паразитни растения” [25]. „Отдалече този град — продължава авторът, — представлява прекрасна гледка, понеже шестнадесетте му джамии с черните кубета и минарета се открояват на фона на кичестите дървета в градините и на червените покриви на къщите. Излязохме на пазара пред крепостта, която заема на западния бряг на Вардар една много ниска могила, където е бил древния римски кастел. Площадът беше изпълнен с многобройни групи български селяни, каруци и добитък... Ускуб има най-малко 10 000 жители. Населението му е преобладаващо българско, но има също доста сърби и цинцари” [26]. Какъв е обхватът и народностния състав на населението в Скопския пашалък, според Ами Буе? „Ускуб — пише той, — е главен град на най-големия пашалък в централна Турция. Той обхваща десет града, а именно: Ускуб (сега — Скопие, б. а.), Кюприли (сега — Велес, б. а.), Истиб (сега — Щип, б.а), с. Ново село, Костендил (Кюстендил, б. а.), Калкандел (сега — Тетово, б. а.), Дубница (сега — Дупница, б. а.), Команова (Куманово, б. а.), Джумая (сега — Благоевград, б.а), Каратова (Кратово, б. а.), Радович (Радовиш, б. а.) и най-малко пет градчета — Егри паланка (сега — Крива паланка, б. а.), Качаник (Костово, сега — Гостивар, б. а.), Струмница (Струмица, б. а.) и Петрович (сега — Петрич, б. а.)... Броят на селата е много голям, така че населението може да възлиза на 500 000 или 600 000.

Голямото мнозинство са българи и християни, а селата почти са изцяло населени с българи и християни... Мюсюлманите са затворени в градовете, където живеят по-голям или по-малък брой от тях. Изглежда, че те са смесица от потомци на азиатски турци и българи, сърби и албанци, станали мохамедани” [27].

Тринадесетият маршрут е посветен на пътя от Солун до Ниш, през Серес, Радомир и Пирот. За днешния Благоевград авторът отбелязва: „Джумая (на турски Петък), или по-скоро Шума, както казват българите (от „шума” — гора) е град с 3 000 до 4 000 жители, в който живее наследствен войвода. Джамиите показват, че има доста турци наред с българите, които съставляват основата на населението” [28].

При описанието на този маршрут има сведения и за българските страноприемници от онова време. Естествено е пътник като Ами Буе, с присъщата му наблюдателност да не ги подминава без внимание, още повече, че той и съпътни-

128

ците му ежедневно изпитват върху гърба си и хубавото и лошото, което срещат там. Най-напред за страноприемницата в Бобов дол: „В страноприемницата в Бобов дол, макар и намираща се в малка махала, ни предложиха храна, за да си приготвим вечеря. Вътрешността на къщата изцяло беше заета с бъчви и каци за вино и квадратни блокове сол от Влашко. Хората в страноприемницата изглеждаха най-добрите в света.” [29] А за страноприемницата в Радимир авторът пише: „Тя се състои от един хан по български образец с пещ и тезгях отпред, зад пещта има едно помещение с пейки, а по-нататък — две стаи. Зад къщата има двор с обори, пристройки и хубава порта, край която има приземие с четири, съвсем чисти стаи. Пред стаите има покрит балкон с умивалник и в двата края — издигнати квадратни площадки за спане. С една дума, тази страноприемница е всичко, което би могло да се пожелае в Турция, още повече там готвят вкусно и може да се получи прекрасна червена ракия с канела.” [30] А ето какво Ами Буе и другарите му наблюдават в друга страноприемница, близо до Пирот: „След това минахме край усамотена страноприемница, на чийто тезгях бяха разпръснати тридесетина пистолета — добре излъскани, принадлежащи на селяните, останали да пренощуват тук. Въоръжени селяни, при това с пушки, видяхме по-нататък заедно с красиви български моми. Припомниха ни с гордост, че само в окръга Шаркое (сега — Пирот, б. а.) има 200 български села и всички желаели да се бият заедно със Сърбия или поне да не останат турски поданици, освен при същите условия и преди всичко със същите данъци като сърбите. Твърде вероятно е, по време на празника на този манастир да е било прието решение за въстанието, което избухна по-късно” [31]. Срещата на Ами Буе с българските селяни в Пиротско дават повод за разсъжденията му относно умението на българите (и на южните славяни въобще) да устройват общинското си управление и в най-сложна обстановка. „И действително никой народ, — подчертава той, — живеещ под властта на един монарх, няма техния (на южните славяни, б. а.) опит в целесъобразното и свободно общинско управление и следователно в изкуството да умеят да се съюзяват по области и сами да се подпомагат когато изчезне рода на техен владетел или изцяло се прекъсне управляващия механизъм” [32]. Тук Ами Буе отново привежда пример, който разкрива моралния облик на българина от онова време. „Вече щяхме да стигнем до това място — пише той, — което е на 3 мили от Шаркое, когато забелязах, че съм забравил барометъра си в конюшнята на странопри-

129

емницата в Шаркое. Веднага изпратих слугата си и той го намерил на същото място, където го бях оставил — толкова голямо е уважението в Турция към нещата, оставяни в страноприемницата. Тъй като всеки е свикнал да оставя нещата си, където му падне, а и никъде няма шкафове, може да си представите какво би станало ако пътниците имаха нашата европейска склонност към дребни кражби” [33].

На пътя от Крива Паланка до Драч и Шкодра е посветен четиринадесетият маршрут. Той преминава през Кратово, Щип, Битоля и Елбасан. За Кратово авторът отбелязва: „Кратова е обградено само с ерозирани порфирни скали... Населението трябва да възлиза най-много на 5 000 или 6 000 жители, които са предимно българи или мюсюлмани.” [34] Експедицията прекарва в Кратово един спокоен неделен ден, посветен на проучване на града и околностите му. Какви са някои от кратовските спомени на Ами Буе? „Сред множеството български селяни — пише той, — се разхождаха няколко турци — спахии, някои от които, минавайки край нас, с тих глас ни почетоха със званието „гяури”. В това отдалечено място на Македония вероятно за пръв път виждаха европейски шапки като нашите. Българите в този край, както и в Горна Мизия, носат на главите си бели кърпи, завити като тюрбани. При това те изглеждат твърде добри хора, противно на това, което говореха за тях господарите им. Единствено те обитават непознатите още долини, скрити в обширните гористи планини между Кратова, Егри паланка (Крива паланка, в.а.), басейна на Бистрица, Кюстендил, Стремон (р. Струма, б. а.), Джумая (Благоевград, б. а.), Крешна (Кресна, б. а.) и Плашкавица планина (Плачковица, б. а.). Без съмнение жителите на тази част на Македония в случай на въстание ще образуват едно ядро за нападение и отбрана, защитено от дивите, гористи планини, пресечени от многобройни долини в различни посоки. Така те биха се присъединили естествено към въстаниците от Родопа, като същевременно поддържат връзка посредством планините... със сънародниците си от Трън, от бреговете на Сукава и Морава, от Ширена планина и дори от Стара планина към Нишава. Досега тези планини, както и Високият Балкан, и планините северо-североизточно от Дибре (Дебър, в.а.) са били главното убежище на хайдутите, т.е. недоволните славяни.” [35]

Край Щип експедицията е посрещната от двадесетина конници — турци и българи. „Научили за пристигането ни — отбелязва Ами Буе — от хората, посетили манастира предната вечер, аянинът беше пратил да ни приветстват,

130

докато първенецът на християните и други знатни лица се бяха присъединили към турците, за да ни почетат с „добре дошли”. Настаниха ни у един богат българин в две хубави стаи с дивани и хубави килими и собственикът през цялото време се отнасяше към нас с най-голяма любезност. Старейшината на християните беше поканен на вечерята и се пяха славянски песни, както при всички подобни случаи.

Истиб, на 59- фута височина, е значителен и промишлен град. Трябва да има 15 000 до 20 000 жители, повече християни” [36].

По време на престоя си в Щип, Ами Буе е свидетел на сцена, която за пореден път разкрива истинското положение на българите в условията на турското робство. „Отидохме да посетим аянина — пише авторът, — заедно с първенеца на християните, който като видя, че ние седнахме, сметна, че „отурунуз” (на турски — седнете, б. а.) на пашата се отнася и за него и седна на дивана до нас. Аянинът обаче веднага му заповяда да заеме положението, което му се полага, т.е. на колене. Това накара нашия човек да се изчерви и би учудило онези, които не са свикнали с турския церемониал... Освен това по тези места непропорционалният брой на християните по отношение на отоманците изглежда, че даваше увереност на християните. Една искра би била достатъчна да възбуди бунт в подобни области, но необходимо беше тези работливи жители да съзират поне някаква надежда за успех” [37].

За Кавадарци е отбелязано лаконично: „Кавадарци малко, предимно българско градче, което брои най-много 2 000 до 3 000 жители” [38]. А за Прилеп — „Градът е изцяло открит, брои в 000 до 7 000 души... Този град е населен предимно с българи, примесени със сърби и цинцари, и има доста голям пазар” [39].

Като описва пътя от Прилеп за Битоля Ами Буе си спомня с радост един епизод, преживян от експедицията из Битолското поле. „Отсам — пише той, — се намира голям български чифлик и най-после след 2 и половина часа от Прилеп ние действително сме в равнината на Манастир (Битоля, б. а.)... Тъй като тази долина предоставя сигурност и е населена също както Централна Европа, нашият керван се беше напълно разпуснал. Една част от хората бяха избързали, за да стигнат възможно по-скоро Битоля, а ние бяхме останали с багажите, които бяха в същия безпорядък. Татаринът ги беше изоставил, за да отиде да чака слугите на сянка пред една страноприемница. Слугите от своя страна бяха оставили товарните коне да се движат на воля, така че някои се спира-

131

ха или отиваха да пасат в нивите. Българските селяни се смееха на това безредие и лесно биха могли да ни окрадат, стига да искаха” [40].

Какви са впечатленията на Ами Бие от Битоля? „След като прекосихме потока Шемница, или Шеница — отбеляза той, — езда в тръст или галоп ни отведе бързо до гробищата на Битоля, които се намират отсам малък хълм. Едва след като заобиколихме този хълм, забелязахме града, скрит сред дърветата. Виждаха се само минаретата му. При влизане в града една група оковани каторжници поправяха пътя, целия с камъни и вода... Някъде се бяха образували цели могили, а пред главния вход на конака на везира имаше бунище с човешка глава, забучена на малко желязно острие. Казват, че по-късно всички тези ужасии били изчезнали” [41]. И малко по-нататък, пак за Битоля: — „Пашалъкът на Монастир има население най-малко 200 000 до 250 000 души. Най-високата цифра би била 300 000. Населението му се състои предимно от българи-християни, албанци-тоски в югозападната част и известен брой цинцари и дори гърци, главно в южната част” [42].

За Струга Ами Буе отбелязва: „Населението, предимно славянско, примесено с албанци, мохамедани или католици, възлиза на около 1 300 души, чието главно занятие е още, както някога, риболов и сушене на рибата на въздух” [43]. А за земите в близост до Струга авторът пише: „Източно от долината на Черни Дрин също има голямо струпване на високи и гористи планини, в чиито долини живее главно българско население.” [44]

Ами Буе посвещава петнадесетия маршрут на пътя от Битоля до Солун, през Лерин (флорина), Костур, Кайлари и Воден. Още в началото на този раздел авторът се спира на местата и на населението между Битоля и Лерин: „Вървяхме по продължението на планините, които се простират от Монастир до флорина през местност, цялата обработена с царевица, жито и лозя. Макар и да не се минава през села, то те се виждат отдалече предимно на изток и се забелязва, че жителите направляват грижливо и най-малките поточета от планините в нивите си, които напояват методично бразда по бразда. Тези особени грижи са необходими поради малкото дъждове през игрите или четирите летни месеца, когато изпаренията, привлечени от високите планини, изобщо не образуват валежи, които могат да достигнат до равнините. Българите обаче правят грешка, като развалят пътищата, които използват като канали за довеждане на водата” [45]. И малко по-нататък, за Лерин — „Флорина, или Филурина, на

132

1526 фута височина, е разположен, като Монастир, в долина и край поток, изтичащ от долината на Черна. Това е голямо градче, извънредно дълго и тясно, понеже е притиснато между планината и един хълм, покрит с гробници. Има една улица с дюкяни и населението ще да превишава няколко хиляди души... Голяма част от тях са българи християни и мюсюлмани.” [46]

Какви са сведенията за Костур и Воден, които научаваме от 15-я маршрут на Ами Буе? Най-напред за Костур — „Жителите на Кастория на брой 6 000 до 8 000 души са повечето гърци, но има също власи-цинцари, турци, евреи, албанци и българи” [47]. И малко по-нататък — за Воден — „Водена (воднист)... е много стар град със 7 000 до 8 000 жители, по-голямата част българи, гърци и цинцари.” [48]

От сведенията, които се съдържат в ХVI-я маршрут — от Константинопол до Шкодра (в Албания), ще посочим и то съвсем накратко нещо от онова, което авторът пише за Самоков, Дупница, Кюстендил, Крива паланка, Куманово, Тетово и накрая — за Рилския манастир.

За Самоков — „Самоков, или Самаков, на 1800 фута височина и на 4 часа от Баня, е малък български град с 4 000 до 5 000 жители и къщи от дърво.” [49]

За Дупница — „Дубница, на 1725 фута височина и на 7 часа от Самоков, е открит български и турски град с около 2000 къщи или 7000 до 8000 души” [50].

За Кюстендил — „Костендил, произнасящо също Гиостендил, на 6 и половина часа от Дубница, е многолюден град с 5000 до 6000 жители българи и мюсюлмани... В Костендил ни настаниха у един любезен българин, който ни отстъпи къщата си. Една голяма стая с килим, един просторен и чист чардак, двор с една черница, навес с големи линове за гроздобер — оставиха ни всичко за наше голямо удобство” [51].

За Крива паланка — „Егри паланка, на 1700 фута височина и на 7 часа от Костендил, е голям градец с 2000 до 3000 души, и заема доста голяма площ, пресечена от поток, който тук тече от север-североизток към югоизток... Бяхме много добре настанени у добри българи, които правеха всичко възможно, за да ни задоволят.” [52]

За Куманово — „Команово, или Куманово..., на 10 и 1/2 часа от Егри паланка и на 653 фута височина, е разположено на западния бряг на доста дълбока река, Велика риека,... Това градче с 3000 жители българи е заобиколено със зеленчукови градини, много добре поддържани и изкусно напоявани.” [53]

За Тетово — „Калкандел, или Калканделен, Тетово на сла-

133

вянски, на 6 и 1/2 часа от Ускуб и на 1300 или 1400 фута височина, е град обитаван от българи, мюсюлмани и албанци” [54].

За Рилския манастир. Онова, което Ами Буе пише преди повече от 150 години за Рилския манастир, не само се помни, то силно вълнува и сега: „Като преминахме огромната порта на манастира, всички бяхме смаяни от просторния двор, обграден с огромна каменна сграда на три етажа — действително великолепна за страната и каквато не може да се види никъде в цяла Турция, освен може би в планината Атос (Атон, б. а.). Това толкова внезапно преминаване от една страна, очевидно под нивото на европейската цивилизация, в едно средище, което ни пренася у нас (в Европа, б. а.), ни се стори вълшебство и ни накара да се замислим за действителната полза, която манастирите се оказали някога на Европа за развитието на изкуствата, науките и цивилизацията изобщо... Приемните стаи бяха украсени с рисунки, странни наистина, но те показваха също така добре, както цветните орнаменти по сводовете на сградата, така и, че монасите имаха по-изтънчен вкус от богатите хора в съседните градове. [55] И по-нататък, пак за монасите и архимандрита на манастира — „Той ни осведоми, че манастирът е бил опожаряван три пъти — по случайност или поради злобата на част от турците. Всеки път намирали значителни суми, необходими за възстановяването на сградата. Изгорен, мисля, през 1834 г., той е бил построен наново през 1836 г., дори старата черква е била заместена с паметник, достоен да бъде издигнат в някой град, украсен с 12 големи колони от бял мрамор или черен амфиболит. Всички християни от Македония и Румелия са спомогнали за това дело, но сумите, събрани извън Турция и главно в Русия, са допринесли много за придаване на този манастир великолепие, което заслепява турските власти” [56]. Според Ами Буе за изграждането на манастира след пожара през 1834 г., са били изразходвани не по-малко от 800 000 сребърни франка. „При това — добавя той, — трябва да се каже, че тук работната ръка е много евтина и има на разположение дървен материал, камък, мрамор и глина за тухли и керемиди” [57].

Ами Буе прави самостоятелно описание на пътя от Лариса до Призрен и Прищина, през Костур, Охрид, Кичево и Шар планина. Следвайки този маршрут, експедицията посещава и манастира „Св. Наум”, изграден на брега на Охридското езеро. „Манастирът, — пише френският учен, — построен отстрани на езерото върху малки стръмни склонове, е заграден

134

от другите страни със здрава стена, която огражда един широк двор и големи постройки. Всред тях се намира сякаш вкопана в земята малка църква, която изглежда стара и е построена от камък и тухли във византийски стил като всички стари църкви в Турция, т.е. в средата с нисък купол” [58].

Като прави сравнение между Женевското и Охридското езеро, Ами Буе пише: „Ако трябва да се определи кое от двете езера е по-бистро, то това ще бъде Охридското, защото, както в Рона при Женева, човек би могъл да забележи рибите в дъното на езерото дори от прозорците на манастира” [59].

За Охрид авторът отбелязва: „Охри, или на славянски Охрида, е получил своето име от древната Ахрида на българските царе, защото те са живели тук,... Този град е построен на изток и на север от хълма Пиерия, където е било старото римско и българско укрепление... Населението възлиза може би на 6000 души... Жителите са предимно българи и цинцари; има малко албанци.” [60] Що се отнася до населението в околностите на Охрид, в съгласие с д-р Мюлер, той смята, „че от общо 49 000 души, 37 000 са християни, предимно българи” [61]. По пътя от Охрид за Тетово експедицията среща група български селяни. „Пътят за Калкандел — пише по този повод Ами Буе — се отправя на север-североизток през обработени местности. Тъй като ние пътувахме на следния ден (след празника) от рождението на Дева Мария, срещнахме тук-там весели групи от български селяни и селянки, които се връщаха у дома си и продължаваха да празнуват, черпейки се с ракия” [62].

В описанието на този маршрут се съдържат и други интересни сведения. Ще се ограничим само със следното:

За село Глоговик — френският пътешественик отбелязва: „Гловик (от глог, GRATOEGUS) е голямо българско село върху западния бряг на реката; ниви с царевица и полета с орехи се намират на отсрещния бряг” [63].

За Гостивар — „Това е едно турско-българско селище с около 1500 жители” [64].

Като прави една обобщена преценка за населението в подножието на Шар планина, авторът подчертава: „Наоколо се забелязват множество български села, особено на юг в подножието на планините и едно друго с турски конак на североизток. Българите са избрали за своите селища обикновено подножието на Шар, изложено на юг. Така от Костово чак оттатък Калкандел всяко малко планинско проходче в своето начало има едно село, заобиколено с лозя” [65].

Това са, съвсем накратко, някои от по-важните сведения и

135

оценки, които са поместени в двутомния СБОРНИК ОТ МАРШРУТИ. Четиритомният труд ЕВРОПЕЙСКА ТУРЦИЯ, въпреки, че е издаден по-рано, авторът пише въз основа на богатия фактически материал и най-разнообразните и непосредствени впечатления, които се съдържат в описанието на маршрутите. Спряхме се най-напред и по-подробно върху съдържанието на Сборник от маршрути именно заради изобилието на факти и впечатления, установени и получени от автора лично и непосредствено по време на трите продължителни обиколки, които той предприема из балканските земи.

Разбира се и в четиритомната ЕВРОПЕЙСКА ТУРЦИЯ се съдържат особено важни оценки за народите, населяващи балканските владения на Османската империя. Кои са някои от по-важните обобщения на автора?

Най-напред — Ами Буе изтъква, че проучванията, които той, заедно със сборна научна експедиция прави из балканските земи се налага и определя от назряващите събития на Балканския полуостров и са свързани с предстоящото решаване на Източния въпрос. И тъй като географията и история на голямата част от континентална Гърция са вече добре познати, главното внимание на експедицията се насочва към по-слабо познатите земи, разположени северно от Гърция и южно от Австрия. „Очаквахме само благоприятния момент, — пише авторът, — за да се заемем с тази работа, която ни се виждаше както полезна, така и интересна в един момент, когато вниманието на Европа беше насочено на Изток, и когато съдбата на Турската империя зависеше много от точното познаване на населението и на проходите й.” [66] Ами Буе отново подчертава основните резултати, постигнати по време на трите продължителни пътешествия: „Съвсем не бяхме измамени в очакванията си да видим нещо ново в тази империя, но покрай откритията ни в естествената история направихме толкова много неизвестни наблюдения върху географията, нравите на жителите, занаятите им, търговията им, предразсъдъците им и политическите им идеи, че не можахме да устоим на желанието си да дадем на европейската публика една представа за тях” [67], френският учен изяснява, че отправяйки се към балканските владения на Турция, експедицията не само ясно си поставя основната цел, но определя точно и средствата за нейното постигане: „При заминаването ни за Ориента — пише той, — нашите приятели, дори най-искрените, си въобразяваха, че ние само ще повторим едно от онези туристически пътувания, задължителните епизоди на които са Атина, Смирна, Константинопол,

136

Бруса, може би даже Русчук, София и Белград. Нашата цел беше съвсем различна: ние искахме да видим вътрешността на Европейска Турция, най-малките селища, най-дивите й планини... Искахме да можем да разговаряме сърдечно със сериозния и добър отоманец, както и с духовития албанец, финия грък или хитрия влах, с трудолюбивия българин, както и с войнственият сърби, грубия босненец или жизнерадостния херцеговец” [68].

На второ място — особено внимание заслужават оценките на Ами Буе за зрелостта на балканските народи за политическа свобода и защитата, която той прави на славянските народи. „Ако Гърция и нейното възраждане, — пише той, — събудиха симпатиите на всички благородни сърца както със спомените, свързани с великите хора на древна Гърция, така и с внезапните изблици на героизъм на техните потомци, нашият труд ще покаже, че Европейска Турция крие и други населения, които със своите високи качества са призовани достойно да влязат в развитието на европейската цивилизация и в баланса на силите... Твърде дълго са били подценявани славянските народи, въпреки че са оказали толкова голямо влияние върху сегашния политически и морален облик на Европа... Мислим, че е крайно време да проследим напредъка на славянската цивилизация и литература, а не да затваряме очи пред нарастващата мощ на тази раса, като не обръщаме внимание на езика й, пречим на неговото разпространение и го изкарваме варварски” [69].

И накрая — пътешествията, проучванията и съчиненията на Ами Буе играят изключително важна роля за разкриване пред европейската общественост истината за положението на българския народ в условията на турското робство. Нещо повече — френският учен посочва и важното стратегическо положение на българските земи при евентуални военни действия на Балканите. „Местоположението на България — пише той, — е твърде изгодно за успешна отбрана, стига военните й сили да са добре командвани. Широкият Дунав с укрепените си градове, Черно море с град Варна, Балканът с горите си, с набраздения си терен и дефилета, планинската верига към Горна Мизия, са истински препятствия за нашественика” [70].

Наблюденията на Ами Буе върху живота и селищата на българския народ имат първостепенна важност за историческата етнография на Балканите. Това са факти, които изтъкнатият френски учен научава от представители на турската власт или установява лично и непосредствено в се-

137

ла и градове, при наблюдения, срещи и разговори с хора от различни краища на турските владения на Балканския полуостров. Наред с другото, той разкрива авторитетно и безпристрастно в кои от тези земи в епохата на Възраждането живее българско население.


[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. За живота и творческото наследство на Ами Буе вж.: Златарски, Георги. Бележки върху живота, пътешествията и трудовете на Ами Буе. С., 1902; Иванов, Йордан. Българите в Македония, фототипно издание. С., 1986, с. 228—230; Михов, Никола. Населението на Турция и България. Т. II. С., 1924, 228-230; Гандев, Христо. Европейски проучвания на България през време на Възраждането. - В: Проблеми на Българското възраждане. С., 1976, 474-476; Френски пътешествия за Балканите XIX в. Съставила и редактирала Бистра А. Цветкова. С., 1981, 235-495.

2. Златарски, Георги. Бележки върху живота, пътуванията и трудовете на Ами Буе. С., 1902, с. 4.

3. Гандев, Христо. Посоченото издание, 474, 475.

4. Златарски, Георги. Посоченото издание, с. 4.

5. Френски пътеписи за Балканите XIX в...., с. 236.

6. Златарски, Георги. Посоченото издание, с. 7, 8.

7. Пак там, с. 17-19.

8. Пак там, с. 26, 27.

9. Гандев, Христо. Посоченото издание, с. 474, 475.

10. Пак там, с. 475.

„Етнографска карта на Османската империя — европейска част и Гърция”, издадена на Ами Буе през 1847 г. във Виена е отпечатана като приложение на сборника „Френски пътеписи за Балканите XIX в.”

11. Гандев, Христо, Посоченото издание, 474-476. Вж. и френски пътеписи за Балканите XIX в...., 235-238.

12. Цитирано по Иванов, Йордан. Българите в Македония... с. 229.

13. Вж. Михов, Никола. Населението на Турция и България. Т. V. С., 1963, с. 45.

В Т. II. на ЕВРОПЕЙСКА ТУРЦИЯ Ами Буе публикува следната таблица за числения състав на населението от различните народности, населяващи европейските владения на Турската империя:

— власи (във Влашко и Молдова) 3 821132
— сърби 886 000
— сърби-мохамедани 10 000
— босненци 700 000
138
— херцеговци 500 000
— хървати 200 000
— черногорци 100 000
— българи 4 500 000
— албанци 1 600 000
— гърци 900 000
— цинцари 300 000
— арменци 100 000
— турци 700 000
— евреи 250 000
— цигани 150 000
— европейци (от различни европейски народности) 60 000
ОБЩО: 14 577 552

(Вж.: Ami Boue. La Turquie d’Europe. T. II. Paris, 1840, р. 32)


14. Френски пътеписи за Балканите... с. 242.

15. Пак там, с. 252.

16. Пак там, с. 255, 256.

17. Пак там, с. 257.

18. Пак там, с. 258, 259.

19. Пак там, с. 264.

20. Пак там, с. 270.

21. Пак там, с. 272.

22. Пак там, с. 318, 319.

23. Пак там, с. 320.

24. Пак там, с. 323, 324.

25. Пак там, с. 335.

26. Пак там, с. 335, 337.

27. Пак там, с. 337, 338.

28. Пак там, с. 348.

29. Пак там, с. 350.

30. Пак там, с. 351.

31. Пак там, с. 357. Ами Буе има предвид селските въстания в северозападните български краища през 1835-1837 г.

32. Пак там, с. 357.

33. Пак там, с. 357, 358.

34. Пак там, с. 362.

35. Пак там, с. 363.

36. Пак там, с. 366.

37. Пак там, с. 366.

38. Пак там, с. 369.

39. Пак там, с. 371.

40. Пак там, с. 372.

139

41. Френски пътеписи за Балканите XIX в...., с. 373-374.

42. Пак там, с. 376.

43. Пак там, с. 378.

44. Пак там, с. 379.

45. Пак там, с. 382-383.

46. Пак там, с. 383.

47. Пак там, с. 386.

48. Пак там, с. 389.

49. Пак там, с. 394.

50. Пак там, с. 396.

51. Пак там, с. 402.

52. Пак там, с. 404.

53. Пак там, с. 406-407.

54. Пак там, с. 409.

55. Пак там, с. 398.

56. Пак там, с. 399.

57. Пак там, с. 399-400.

58. Пак там, с. 418.

59. Пак там, с. 419.

60. Пак там, с. 421.

61. Пак там, с. 421.

62. Пак там, с. 426.

63. Пак там, с. 428.

64. Пак там, с. 429.

65. Пак там, с. 429.

66. Пак там, с. 445.

67. Пак там, с. 445.

68. Пак там, с. 446.

69. Пак там, с. 447-448.

70. Пак там, с. 45.