Винаги, когато се разглежда българско-сръбската взаимност от епохата на Възраждането, а още повече, когато се разкрива положителното сръбско влияние върху Българското възраждане, неминуемо се очертава голямата заслуга към българския народ на видния сръбски филолог, фолклорист, етнограф и историк Вук Стефанович Караджич (1787-1864). Защото именно Вук Караджич в известното си ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ САНКТПЕТЕРБУРГСКИТЕ СРАВНИТЕЛНИ РЕЧНИЦИ НА ВСИЧКИ ЕЗИЦИ И НАРЕЧИЯ С ОСОБЕНИ ПРИМЕРИ ОТ БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК, пръв, ясно и убедително, представя българския език пред европейската научна мисъл. С това той оповестява, че сред южните славяни живее и българският народ, народ със свой самостоятелен език и със своя многовековна история.
Вук Караджич е роден на 26 октомври 1787 г. в с. Тършича, сръбско село, заселено през 1737 г. с преселници от Херцеговина [1]. Преди него на родителите му се раждат 5 деца, но всички умират. Майката и бащата посрещат появата на шестото дете с особена радост и вълнение. Сега вече има кой да продължи бащиния род. Но, за да опази това си дете от злите веиищи, които според едно разпространено в Сърбия предание, изяждат децата, майката го кръщава Вук, т.е. Вълк, тъй като вещиците не смеят да нападат вълци. Малкият Вук живее и расте при родителите си на село. Будното момче започва да чете и да пише толкова отрано, че по собствените твърдения на Вук Караджич, той не се помни да е бил неграмотен [2]. Селският младеж се развива и възпитава непосредствено сред природата, в средата на обикновените сръбски селяни. През 1808-1809 г. Вук Караджич заболява тежко. През зимата на 1810 г. е на болнично легло в Нови Сад. Оттогава той получава тежко увреждане на левия крак.
104
През 1813 г. Вук Караджич отива във Виена. Там той се запознава с видния словенски възрожденец и изтъкнат славист Йерней Копитар (1780-1844). Между Копитар и младия, даровит и любознателен сръбски изследовател се установява трайна дружба. Копитар оказва силно влияние в живота, в целокупната дейност и върху творчеството на Вук Караджич. Известно е, че Копитар е бил човек със силен ум и обширни познания. Неговите произведения, включително изследванията му по някои въпроси на българския език, подпомагат съществено тогавашното развитие на славистиката. Във Виена Копитар работи като цензор на славянските и гръцките книги, а по-късно е и библиотекар в императорската библиотека. Копитар съветва младия Караджич да записва системно народни песни. Това предложение допада на Караджич и той се заема със събирането на сръбски народни песни. През 1814 г. Вук Караджич издава във Виена първата си книга, озаглавена МАЛА ПРОСТОНАРОДНА СЛАВЕНО-СЕРБСКА ПЕСНАРНИЦА [3]. В това си издание авторът включва 100 женски и в мъжки (юнашки) песни. Пак по това време и пак под влиянието на Копитар, Вук Караджич се заема с подготовката на граматика на сръбския език на основата на говоримия народен език. През 1814 г. във Виена е издадена и ПИСМЕНИЦА СЕРБСКАГО JЕЗИКА ПО ГОВОРУ ПРОСТОГА НАРОДА, НАПИСАНА ВУКОМ СТЕФАНОВИЋЕМ Сербианцем. През следващата 1815 г. във Виена се появява втората част на НАРОДНА СРЪБСКА ПЕСНАРНИЦА, ИЗДАНА ВУКОМ СТЕФАНОВИЋЕМ.
Тук не си поставяме задачата да правим подробен и целостен преглед на творческото наследство на Вук Караджич. Искаме само да хвърлим бегъл поглед и то върху първите години от творческото му развитие. Става дума за периода докъм 1822 г., т.е. до времето, когато Вук Караджич пише своето ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ САНКТПЕТЕРБУРГСКИТЕ СРАВНИТЕЛНИ РЕЧНИЦИ НА ВСИЧКИ ЕЗИЦИ С ОСОБЕНИ ПРИМЕРИ ОТ БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК. А между Вуковите публикации, появили се през този период, би могло да бъдат посочени поне още и следните:
— през декември 1818 г. във Виена е издаден СРПСКИ РЕЧНИК ИСТОЛКОВАН ЊЕМАЧКИМ И ЛАТИНСКИМ РИJЕЧАМ, Скупио га и на свиjет издао Вук Стафановић;
— през 1821 г. Вук Караджич издава във Виена СРЪБСКИ НАРОДНИ ПРИКАЗКИ.
И така, към 1822 г. Вук Караджич вече се утвърждава като един от най-добрите познавачи на сръбското народно твор-
105
чество и на сръбския език. При това той насочва главното си внимание към говоримия народен сръбски език.
СРАВНИТЕЛНИТЕ РЕЧНИЦИ, по повод на които Вук Караджич пише своето ДОПЪЛНЕНИЕ, са съставени през втората половина на XVIII в. по инициатива и при личното участие на руската императрица Екатерина II. Първото издание на СРАВНИТЕЛНИТЕ РЕЧНИЦИ, в два тома, се появява съответно през 1787 и 1789 г. В тях са включени около 300 руски думи, преведени на повече от 200 езика. [3] Между застъпените езици е включен например и етиопският език, както и езиците на други народи, народи далечни, слабо познати или съвсем непознати на славянския свят. В СРАВНИТЕЛНИТЕ РЕЧНИЦИ фигурират дори диалектни говори на някои от славянските езици, определени като самостоятелни — какъвто е случаят с така наречения „суздалски език”. Под наименованието „Илирийски”, хърватският език е посочен отделно от сръбския език [4]. А българският език отсъствува както в първото, така и във второто издание на речниците [5]. Случайно ли е това? И с какво може да се обясни?
На заглавната страница на СРАВНИТЕЛНИТЕ РЕЧНИЦИ изрично се сочи, че те са съставени при личното участие на руската императрица Екатерина II. Може ли да се приеме предположението, че тя изобщо не познава българите, нито многовековната българска история? Сведенията, които намираме в друго съчинение на руската владетелка, в ЗАПИСКИ КАСАТЕЛЬНО РОССИЙСКОЙ ИСТОРИИ, за което стана дума в първа глава, красноречиво показват, че подобно предположение е лишено от основание. Руската императрица очевидно е запозната добре с много факти и събития от българската история. Тогава с какво може да се обясни, че в Сравнителните речници, съставени по инициатива и при личното участие на Екатерина II за българите и за българския език не се споменава нищо. Причината навярно трябва да се търси в появилото се по онова време мнение, че след няколковековното турско робство, българите са пред пълното си изчезване като народ. А известно е, че подобно становище намира място тогава и сред известни дипломатически кръгове в Европа. В тази връзка е интересно да се напомнят някои от основните насоки в стратегията на Екатерина II към Османската империя и към народите, населяващи Балканския полуостров и Мала Азия. „От 1780 г. гръцкият проект на Екатерина II — пише по този повод Константин Иречек, — възбуди вниманието на Европа. Въпросът бил да се изгонят турците и да се възстанови Византийската империя. Според изработения в
106
Вук Караджич
107
1782 г. между Йосиф II (австрийски император, б. а.) и Екатерина II проект за подялба (на Османската империя, б. а.) Австрия трябвало да получи Босна със Сърбия, Русия — Крим с Очаков. В Турция и в архипелага трябва да се основе нова империя с конституция по английски образец а начело на нея да застане руският велик княз Константин (роден в 1779 г.). Влашко и Молдова трябвало да останат самостойни под управлението на православен владетел” [6]. И тук нито дума за българите и за България. Но това — между другото. А сега нека се върнем към СРАВНИТЕЛНИТЕ РЕЧНИЦИ на Екатерина II и Допълнението към тях, което Вук Караджич прави през 1822 г.
Голямата заслуга на Вук Караджич е, че той дава съществения си принос в усилията да се внесе яснота за българския език. В началото на ДОПЪЛНЕНИЕТО, той изтъква положителните страни на СРАВНИТЕЛНИТЕ РЕЧНИЦИ. Но главната задача, която авторът си поставя е друга. Тя се вижда ясно още в заглавието на публикацията. Вук Караджич прави своето Допълнение към сравнителните речници, за да посочи някои особени примери от българския език, а с това да поправи един от най-съществените пропуски — липсата на българския език в тях. „Тук всеки ще види — пише Караджич, — че някои славянски наречия са поставени излишно, например сръбското и илирийското, което е едно славянско наречие, а някои действителни наречия са изоставени, например словенското, хърватското, българското” [7]. И което е особено важно — примерите от българския език Караджич черпи от говора на македонските българи. „Ето и аз съм готов — продължава авторът, — да сравня и поправя сръбското и илирийското и да прибавя българското... за тази работа е необходимо да се знае и къде са събрани думите, защото много думи от едно наречие в различни краища се произнасят различно. Ето и аз казвам, че тези български думи ми е написал и ми е казал един истински българин, родом от Разлог. Който реши, че някоя от тези думи се казва другояче на български, нека бъде любезен да ни каже. Учените люде ще му благодарят от все сърце..., а аз бих искал тези думи никой никъде да не чете другояче освен така, както ги говорят българите, затова ги записах с моята ортография. В българския език има две „е”, т.е. едното е като нашето, а другото се произнася както френското „е”, и тук е така отбелязано. А там, където полугласна буква се произнася така, като че ли има половина от някаква гласна, там съм сложил „ъ” [8]. Тук наред с другото става ясно, че според Вук Караджич, езикът на македонските славяни без никакво съмнение е български език. В първата част на ДОПЪЛНЕНИЕТО Вук
108
Караджич прави преглед на сръбския раздел на СРАВНИТЕЛНИТЕ РЕЧНИЦИ. „Тези думи — пише той — са дадени първо на руски, после на илирийски и сръбски, както са напечатани в първия сравнителен речник, сред това на действителния сръбски, както несъмнено днес се говори, и после на български.” [9] Авторът привежда 273 български думи. Той сравнява сръбския език с българския и сочи разликата между двата езика. Като разглежда тази част от творбата на Караджич, Боян Пенев подчертава: „На първо място ДОДАТЪК съдържа материали за българския речник: срещи поправените сръбски думи Караджич поставя български, прибавя български паралели към сръбския отдел на речника, за да може да се прави сравнение между двата езика и да се види разликата помежду им” [10].
Преминавайки към втората част на ДОПЪЛНЕНИЕТО Вук Караджич пише: „Понеже българският език и до ден-днешен е твърде малко познат на учените, аз прибавям тук още: 1/ от Евангелието историята за милостивия самарянин и за блудния син; 2/ няколко народни български песни. За откъслеците от Евангелието длъжен съм да благодаря на същия онзи българин, който ми помогна и при събирането и записването на българските думи; за песните изказвам благодарнфст на друг един българин, също от Разлог” [11]. А публикуваните от Вук Караджич 27 песни — това фактически е и първата сбирка с български народни песни. Този факт определя и приноса на сръбския фолклорист при полагане основите и при началното развитие на българската възрожденска фолклористика.
Третата част на ДОПЪЛНЕНИЕТО — Послеслов (Поговор) — по същността си е първи опит да се състави българска граматика. „Благодарение на Вука и неговия вдъхновител Копитар — изтъква Боян Пенев — българският език е можал да извоюва за себе си отделно място в групата на другите славянски езици — и в същото време да стане предмет на особени научни изследвания в областта на сравнителната славянска граматика. Интересът към езика създава от своя страна интерес към народа и неговата литература. Изследвачите на славянското минало и на славянските езици не могат вече да отминават мълком или пък с пренебрежение българската народност и нейния духовен живот — виждат се заставени в теориите си за произхода на славянските езици, да заемат становище и по отношение на българския език” [12].
ДОПЪЛНЕНИЕТО на Вук Караджич оказва положително влияние и върху изследванията на българския език, извършвани от славистите в различните европейски страни. „В първата четвърт на XIX в. — пише в тази връзка Стефан Младе-
109
нов — Вуковият ДОДАТЪК е бил следователно едно истинско откритие в областта на изграждащата се славистика. Едва след това откритие са могли да видят от Вуковата книга, че новобългарски е запазил „твърде големи прилики” със „старославянския” църковен език. Чак тогава един Востоков е могъл да каже, че запознаването с новобългарски потвърдило неговото предположение за тъждеството на църковнославянския език със стария славянобългарски език.” [13]
ДОПЪЛНЕНИЕТО, което Вук Караджич публикува през 1822 г., както и неговите езикови и правописни реформи на сръбския език, оказват непосредствено влияние върху дейността и творчеството на много български възрожденци. Това влияние може да се илюстрира, както със сбирката БЪЛГАРСКИ НАРОДНИ ПЕСНИ И ПОСЛОВИЦИ [14], издадена от Иван Богоров през 1842 г. в Будапеща, така и със съставянето на ПЪРВИЧКА БЪЛГАРСКА ГРАМАТИКА, написана и издадена от същия автор в Букурещ, през 1844 г. Любен Каравелов също познава живота и творчеството на Вук Караджич и пише за него самостоятелен очерк на руски език. А Найден Геров има и писмени връзки със сръбския книжовник. Вук Караджич оказва положително влияние и при събирането и издаването на български народни песни от Стефан Веркович [15] и Братя Миладинови. [16]