През 1762 г. Паисий Хилендарски завършва своята ИСТОРИЯ СЛАВЕНОБОЛГАРСКАЯ Историческата наука единодушно приема, че светогорският монах с „... тая кратка историйца” бележи началото на Българското възраждане. За македонския българин Паисий Хилендарски, родом от Банско, има твърде обширна литература. За него са писали поети, белетристи, историци, филолози, етнографи. Талантливи художници пресъздават образа му във внушителни творби на изобразителното изкуство. А Българската православна църква го канонизира за светец. Примерът му, вече трети век, вдъхновява много български поколения. Знаят го млади и стари. Отец Паисий е символ на българщината. Без неговото име, без уникалното му дело, би обедняла и осиротяла новата българска история.
ИСТОРИЯ СЛАВЕНОБОЛГАРСКАЯ е плод не само на покоряващото родолюбие на нейния автор. Тя се появява само след като Паисий, с упорит труд и пословично постоянство издирва и умело използва сведенията върху българската история от страниците на старинните ръкописи и документи, съхранявани в Атонските манастири. А когато те не достигат, Паисий се отправя към далечна Австрия и там в Карловци, в библиотеката на Сръбската църква, търси и намира ценни чуждестранни книги, които хвърлят обилна светлина върху българското историческо минало.
В следващите редове ще ограничим нашето внимание главно върху въпроса за чуждестранните извори, от които Паисий черпи сведения за българската история. А след това, съвсем накратко, ще напомним твърденията на хилендарския монах — в кои краища на Балканския полуостров са се заселили и живеят българите?
66
* * *
През 1722 г. в Петербург е издадено на руски език съчинението на хърватския учен-богослов Мабро Обрини (средата на XVI в. — ок. 1614) КНИГА ИСТОРИОГРАФИЯ... Първото издание на този труд се появява в Италия още през 1601 г. Мавро Орбини е един от последните представители на далматинското просвещение. [1] Огорчен от нерадостната съдба на балканските славяни, попаднали под османско робство, той събира богати сведения за историята им от най-различни източници. В тази си книга авторът величае миналото на славянските народи и се опитва да даде цялостна представа за историческото им развитие. Основната идея в книгата на Мавро Орбини е идеята за единството на славянските народи, за високата историческа мисия на славянството сред другите европейски народи. Естествено, ако сведенията върху историята на славянските народи, които се съдържат в книгата на Мавро Орбини, бъдат подложени на съвременна оценка, то безспорно в тях ще се установят празноти и неточности. В редица случаи авторът идеализира историческото минало на славяните или преувеличава ролята им в различни исторически събития. Мавро Орбини представя славяните като един народ — „славянски народ”. Нещо повече. Според него, голяма част от известните през древността и средновековието племена и народи са славянски. Авторът изхожда от погрешното предположение, че като славянски трябва да се определят всички посочени от древните и средновековните автори племена и народи, които са обитавали в едно или друго време земите, на които по-късно се заселват славяните. [2] Увлечен навярно от желанието да издигне самочувствието на собствения си, а и на другите славянски народи, той твърди, че славяните са воювали победоносно не само в Европа, но и в Азия и Африка. Според него славяните известно време са владеели франция, Англия и Испания.
Какво е важното и същественото от гледна точка на разглежданите в нашето изложение въпроси? Безспорно, това са обширните сведения върху българската история, които се съдържат в книгата на Мавро Орбини. От общо 335, авторът е посветил на българската история 47 страници. Те са обособени в специален раздел под наслов „Собрание историческое о королевстве болгарском народа славянского”. Мавро Орбини поддържа невярното твърдение, че прабългарите имат славянски произход. Но той разкрива истината за живота им край Волга, описва преселването им към устието на
67
р. Дунав и по-късното им преминаване на Балканския полуостров Като проследява историята на България, независимо от неточностите и празнотите, авторът съобщава важни сведения за Първата и Втората българска държава. Така например интересен е разказът за войната между България и Византия по времето на хан Крум и император Никифор I Геник. Авторът не пропуска да напомни любопитната подробност за предложението на хан Крум да се запази мирът между двете страни и отказа на Никифор; за разгрома на византийската войска, гибелта на византийския император и наздравицата на хан Крум с най-близките си военоначалници от обкования със злато череп на императора. [3] Мавро Орбини пише за мисията на братята Кирил и Методий в Моравия, като подчертава, че моравския крал е покръстен от „... Кирилла, апостола болгарского”. [4] Сравнително вярно е предадено състоянието на България при цар Петър и походите на киевския княз Светослав на Балканския полуостров през втората половина на X в. Мавро Орбини разказва за войните на българския цар Самуил с Византия, за ослепяването на 15 000-те Самуилови войници.
Книгата на Мавро Орбини и специално историческите сведения за българите, може правилно да бъде оценена, само ако се изхожда от историческата обстановка, в която тя се появява. А това става именно през онова време, за което Марин Дринов смята че е най-тежкото за българския народ [5]. Именно в тази обстановка от страниците на руското издание на книгата на Мавро Орбини прозвучава истината за многовековната история на България. При това българската история е представена не изолирано от историческото развитие на другите балкански и европейски народи. България според описанието на Мавро Орбини поддържа контакти с Византия и Франция, със Сърбия и Унгария, с Влашко и Русия. Авторът сполучливо възстановява исторически събития и факти, които показват силата и авторитета на Средновековна България. Българите не един път побеждават византийската арлшя, успешно отбиват набезите на татари и кумани. Когато Византия попада под властта на Балдуин Фландърски, българите посрещат драматичните събития в съседната империя с вълнение и тревога. Скоро българският владетел цар Калоян се отправя на юг и както сочи Мавро Орбини „... навлязъл в Тракия, достигнал даже до Солун и Македония, завзел град Сяр, завоювал Берия, завзел Филипопол... и разбил цялата войска на Балдуин, които бил заловен жив с много от неговите генерали” [6].
68
Отец Паисий. Худ. Ив. Мърквичка
69
Мабро Орбини не е безпристрастен разказвач на исторически събития. Очевиден е стремежът му, чрез примера на личности и събития от миналото да възбуди у поробените славянски народи вярата в собствените им сили. Може би поради това той се спира подробно на борбата на българския народ против византийското робство. При това авторът изрично подчертава, че българите се освобождават сами, със собствени сили. „И като взели оръжие — пише Мавро Орбини, — избрали си крал, наречен Петър, заедно с брат му Асен за другар в управлението” [7]. Когато говори за освобождението на България от византийско робство, авторът не пропуска да изтъкне, че това е станало „В лето же... 1185... при державстве Исаака Ангела”. Той изрично сочи и народностната принадлежност на водителите на българското въстание в Търново — „Петър и Асен братя болгаряне.” [8]
И нещо, което съвременният български читател на КНИГА ИСТОРИОГРАФИЯ, не бива да пропуска. Според Мавро Орбини, за българите твърде характерно е липсата на единство, а вътрешните вражди и междуособици — това е една от главните причини за нещастията и за гибелта на стара България. Трагични са по негово мнение последиците от раздробяването на българската държава през втората половина на XIV в. В духа на тези си разсъждения, авторът завършва раздела за българската история с думите: „И така завърши българското царство от разногласия и междуособни войни... Българите признали за истина древната пословица: ако има единомислие, и малките неща растат и укрепват, ако няма единомислие, и големите пропадат, т.е. единомислието ц съгласието превръщат малките неща в големи, разногласието превръш,а и най-великите в нишржни.” [9]
* * *
Малко преди книгата на Мавро Орбини, през 1719 г., в Москва е издадена ЦЪРКОВНА ИСТОРИЯ — съчинение на римския кардинал Цезар Бароний (1538-1607). Авторът посвещава този си труд главно на борбата против протестантството, което по негово време печели широка подкрепа сред християнското население в Западна Европа и най-вече в Германия. Известно е, че една от целите, които си поставя протестантското духовенство, а да обори твърдението, че папата и Католическата църква имат право да ръководят световното християнство. Опора и основание на борбата против католицизма, протестантите търсят преди всичко в истори-
70
Началната страница на руското издание на книгата на Мабро Орбини
„Книга Историография”
71
ята на възникването и развитието на християнската религия и християнската църква. Така в хода на борбата на протестантите против католиците се появяват прочутите на времето „Магдебургски центурии” (Centuria magdeburgenses, Ecclesiastica historia... in urbe Magdeburgica 1559-1579). Този внушителен труд проследява и разкрива историята на световното християнство изцяло в духа на протестантските схващания. В него се съдържат най-важните аргументи на протестантството против Католическата църква. А Цезар Бароний създава многотомната си църковна история именно в отговор на Магдебургските центурии. Най-напред книгата му носи заглавието: “Historia ecclesiastica controversa” (Полемическа църковна история), а после — „Annales ecclesiastica a Christo nato ad annum 1198) (Църковни летописи от Рождество Христово до 1198 година), Рим, 1588-1607.
Трудът на Цезар Бароний се ползва с широка известност сред католическия свят. Това фактически е най-авторитетното съчинение по история на християнската религия и на християнската църковна институция, съчинение, което обхваща един период от 12 века. Книгата е претърпяла 21 издания. От нея се правят и много извлечения, съкратени издания, преводи на много от европейските езици и най-различни други адаптации. Тя е издадена на руски език под наслов ДЕЯНИЯ ЦЕРКОВНАЯ И ГРАЖЛАНСКАЯ и не е преведена от латинския оригинал. От съчинението на Цезар Бароний, написано на латински и издадено в 12 тома, полският църковен писател Петър Скарга (1536-1612) по своя преценка прави подбор и обработка и през 1603 г. издава в Краков на полски език един том, в две части. Именно въз основа на тази полска версия е направено руското издание малко повече от един век след първото издание на книгата на латински език. В руското издание на съчинението на Цезар Бароний сведенията за българите и за България не са събрани в специален раздел, както в книгата на Мавро Орбини, а могат да се срещнат на различни места в текста,
Руските издания на съчиненията на Мавро Орбини и Цезар Бароний играят особено важна роля в историята на Българското възраждане и специално при полагане основите на българската историческа наука през втората половина на XVIII в. Преди всичко Паисий Хилендарски ги използва като важни източници при написване на своята ИСТОРИЯ СЛАВЕНОБОЛГАРСКАЯ.
Известно е кога и къде Паисий се запознава с руското издание на книгата на Мавро Орбини. Постъпил като монах в
72
Цезар Бароний
73
Хилендарския манастир на 23 годишна възраст през 1745 г., към 1760 г. Паисий вече се ползва с пълното доверие на монашеското братство [10]. През 1761 г. в Карловци (Срем, тогава в пределите на Австрийската империя) умира старият игумен на Хилендарския манастир отец Герасим. По този повод хилендарското монашеско братство решава да изпрати Паисий в Карловци, за да прибере вещите и парите на погребания вече там архимандрит Герасим. В препоръчителното писмо, което Паисий носи със себе си, се изразява пълното доверие на хилендарските монаси към него. Пратеникът на Хилендарския манастир пристига в Карловци на 19 май 1761 г., т.е. девет седмици след тръгването си от Атон. На 21 май 1761 г. той получава от сръбския митрополит в Карловци Павел Ненадович (1699-1768) вещите и парите на отец Герасим. Както е известно, подписът на Паисий върху разписката, срещу която получава имуществото на починалия архимандрит, доскоро беше единственият известен негов подпис, запазен до наши дни [11]. Съобщение за този документ и публикация на самата разписка за първи път прави хърватският славист Ватрослав Ягич (1838-1923) през 1900 г. [12] Известно е също така, че този документ е послужил най-напред на Васил Златарски (1866-1935) [13], след това на Йордан Иванов (1872-1947) [14] и на редица дрруги български учени за изясняване на важни въпроси, свързани с биографията на хилендарския монах и написването на ИСТОРИЯ СЛАВЕНОБОЛГАРСКАЯ. Именно в Карловци Паисий чете руското издание на книгата на Мавро Орбини. Там той престоява 2-3 месеца, като през лятото на 1761 г. се връща в Хилендарския манастир [15]. Що се отнася до книгата на Цезар Бароний, Паисий е могъл да се запознае с нея и в Карловци, тъй като тя се е намирала тогава в тамошната библиотека. Малкото време, с което разполага там обаче, навежда на мисълта, че по-вероятно е той да е проучвал това обемисто съчинение в Света гора, където по времето, когато пише своята история, руското издание на книгата на Бароний е било вече доставено. [16]
Най-добрите познавачи на възрожденската епоха отделят специално внимание на източниците, които Паисий Хилендарски използва при написването на своята ИСТОРИЯ СЛАВЕНОБОЛГАРСКАЯ. Марин Дринов в статията си „ОТЕЦ
74
Заглавната страница на руското издание на книгата на Цезар Бароний
„Деяния церковная и гражданская”
75
ПАИСИЙ, НЕГОВОТО ВРЕМЕ, НЕГОВАТА ИСТОРИЯ И УЧЕНИЦИТЕ МУ” [17] пръв подчертава, че голяма част от писмените паметници, в които се съдържат сведения върху българската история”... са били още разсеяни по безчислено множество книги, все на чужди езици”, че голяма част от изложенията по българска история „... са били на латински език и били недостъпни за един светогорски инок от миналия век (т.е. от XVIII в., б. а.).” Само едно такова изложение е могло да бъде достъпно за Отца Паисия, зайчото е било преведено на руски език. „Ние разумяваме книгата на рагузкия абат Мавро Орбини, която за пръв път се появи в 1601 г. в Пезаро на италиански език, а в 1722 г. е преведена на руски...” Отец Паисий е издирил тази книга, която е събрана и изложена без никаква критика, и тя му е била най-главният източник. Друг западен източник, види се, му е бил Бароний, който такодже е бил преведен на руски език през 1719 г.” [18] По този въпрос важни сведения и оценки се съдържат в изследванията и на много други български автори като: Иван Шишманов [19], Боян Пенев [20], Ал. Теодоров-Балан [21], Васил Златарски [22], Йордан Иванов [23], Михаил Арнаудов [24], Иван Дуйчев [25], Христо Христов [26], Петър Динеков [27], Велчо Велчев [28], Боню Ангелов [29] и др. От руските автори, чийто принос в тази област се откроява, очевидно най-напред следва да се поставят имената на А. Н. Робинсон [30] и на П. Н. Берков [31]. „На тези две книги — пише Берков — отпечатани в руски печатници и попаднали в средата на XVIII в. на Балканския полуостров, се пада великата чест да дадат началния тласък на националното възраждане — непосредствено на българската и косвено на сръбската литература.” [32] Някои могат да възразят — отбелязва Берков, — че на руската литература от XVIII в. в случая се пада съвсем скромната роля на литература-посредник. След като прави някои важни уточнения, руският учен продължава: „Много по-съществено е друго, че не италиаският оригинал — недостъпен нито за българина Паисий, нито за сърбина Раич, а именно руският превод се оказва важен елемент в литературното възраждане на тези народи... Разбира се, несъмнен факт си остава това, че „Книга историография” на Мавро Орбини, един от основните източници на Паисий, макар и твърде критично преработен, става достъпен за него само благодарение на славяноруския си език” [33]. Влиянието на руските издания на Мавро Орбини и Цезар Бароний върху възрождеските процеси на южнославянските народи се разглеждат и от други автори [34].
Сам Паисий в Послеслова на ИСТОРИЯ СЛАВЕНОБОЛГАРСКАЯ пише: „Аз видях по много книги и истории написа-
76
ни много сведения за българите. Затова положих много труд за две години да събирам по малко от много истории; в Немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата история за сърбите и за българите...” [35] А в Предисловието хилендарският монах съобщава: „Същият този Маврубир е написал: „Така казват гърците поради завистта и ненавистта, която имали към българите. Не са описали храбрите постъпки и славните дела на българския народ и царе, а накратко и противно писали, както им е удобно, за да не срамуват, че българите много пъти са ги побеждавали и са взимали от тях данък.” От този Маврубир и от много други истории събрах същественото, поразпространих и съставих тая историйка.” [36] Значително по-подробно Паисий сочи сведенията, които е почерпил от съчинението на Цезар Бароний. Някъде той използва текста, непосредствено заимстван от ЦЪРКОВНА ИСТОРИЯ на римския кардинал, а другаде се позовава на негово становище, за да подкрепи едно или друго свое твърдение. Като говори за храбростта и безстрашието на старите българи, Паисий не пропуска да подчертае: „Такива били в началото българите, силни и яки във война. В първата част на Барония, на лист 567, пише: „Българите са страшни за целия свят, малък народ, но непобедим.” Така и гърците пишат в своите истории: „Българите са диви и непобедими във война” [37].
Справедливо е обаче да се изтъкне, че авторът на ИСТОРИЯ СЛАВЕНОБОЛГАРСКАЯ проявява и твърде критично отношение към книгите на Мавро Орбини и Цезар Бароний. Често той преработва и уточнява разглеждания текст или направо отхвърля онези твърдения, които не отговарят на собственото му разбиране за различни събития и личности от българската история. Особено показателно е как Паисий използва предговора към руското издание на Цезар Бароний. Този предговор, вероятно е писан от руския преводач или от редактора на книгата. В изданието на латински език, подготвено при непосредственото участие на автора, липсва предговор. Едно сравнение убедително показва, че родоначалникът на българската историография заимства не само идеи, а буквално предава отделни части от предговора към руското издание на ЦЪРКОВНА ИСТОРИЯ. [38] Но въпреки това предговорът на ИСТОРИЯ СЛАВЕНОБОЛГАРСКАЯ съществено се отличава от предговора на руското издание на книгата на Цезар Бароний. Веднага след като говори за ползата от историята, още в първите редове на предисловието Паисий не се обръща към православните християни въобще, както е в
77
руския предговор, а се обръща към българския читател и слушател: „Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за вашите баши, прадеди и царе, патриарси и светии как изпърво са живеели и прекарвали” [39]. И по-нататък. Според авторът на предговора на руското издание историческото развитие, или всичко онова което става тук, на земята, е предопределено от бога. Човек следва да се примири с хода на събитията, той е безсилен да ги промени — такова е логическото внушение от текста върху съзнанието на читателя. А основоположникът на българската възрожденска идеология разяснява, укорява, напътства и страстно зове своите сънародници: „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе. От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили...” [40] Нужно ли е да се изтъква, че тук няма и помен от християнското примирение, което лъха от предговора на руското издание на Цезар Барониевата история? Пробуждането на народното съзнание, вдъхване вяра в бъдещето на българския народ — очевидно, според Паисий, в това се заключава преди всичко ползата от историческите Знания.
При написването на своята история Паисий Хилендарски черпи сведения и от други съчинения на руски език. На това важно обстоятелство обръща специално внимание Иван Дуйчев [41]. Но Паисий не приема безкритично всички сведения, които намира в руските издания. Като пише за турското нашествие на Балканския полуостров, Паисий сравнява византийските свидетелства („гръцки”, — както той ги нарича) и тези, които се съдържат в някои съчинения, издадени на руски език. И някои приема, а други отхвърля. „В гръцките истории е писано — изтъква Паисий, — че Шишман и Страцимир сами повикали турците в България един срещу друг, но турците се опълчили и против двамата и завзели от тях България. Това писали гърците, но това не е истина: те прикриват своето лукаво дело. В началото техните летописци писали така, но руските и московските печатни истории по-
78
казват, че гръцкият цар Мануил повикал изпърво турците против България и ги пуснал през море и по сухо срещу България. Така се почнала войната най-напред чрез гърците против България и цар Шишман.” [42] А като разказва за покръстването на българите и създаването на славянската писменост, той отхвърля категорично някои сведения, намерени от него в сръбски и руски източници: „При все че москалиите, русите, сърбите и други се хвалят, че те по-напред са приели славянските букви и кръщението, но не е така. Не могат да представят за това никакво свидетелство.” [43] Когато спори с други сръбски и руски автори, които упрекват българите, че са прости и невежи, той с негодувание изтъква: „Някои от русите и немските сърби се подиграват и ругаят българите, че са прости и некнижни в писането. Но тия руси и сърби да благодарят на бога, задето ги е опазил от агарянско робство и от гръцката архиерейска власт, от която българите страдат. Да бяха малко опитали от това, те биха благодарили на българите, защото в толкова страдание и насилие държат неизменно своята вяра” [44].
* * *
А сега, съвсем накратко — къде, според Паисий, са се заселили и живеят българите? С други думи — къде се простират българските земи? При това, с пълно основание Йордан Иванов твърди: „Когато говорим за заселението на българите на Балканския полуостров, Паисий посочва и местата, дето и сега живеят българите, места които той е познавал и от лично посещение” [45]. На този въпрос, в своята история, хилендарският монах се спира на различни места и по различни пободи. Но най-пълни сведения се съдържат в раздела „Историческо събрание за българския народ”. „Така българите, — пише Паисий — се вдигнали в това време и завладели много място от гърците — цяла Търновска, Видинска и Нишка епархия, — станали независими и се заселили нашироко по тия епархии... И малко по-малко се умножавали, засилвали и побеждавали много пъти гърците и римляните, вземали от тях земя и място и тъй после завзели цяла Тракия, Македония и част от Илирик. И населили се българите в тая земя и досега, както виждате” [46].
В ИСТОРИЯ СЛАВЕНОБОЛГАРСКАЯ Паисий е отделил самостоятелен раздел на българските светци. Наред с другото, в него се съдържат важни сведения за етническите граници на българската народност. Според Паисий, македонските области, без никакво съмнение са български области, а свет-
79
ците, родом или просияли, както той се изразява, в Македония, са български светци. Ето няколко примера за българските светци, взети от ИСТОРИЯ СЛАВЕНОБОЛГАРСКАЯ:
— За български светец Паисий сочи Давид, един от братята на цар Самуил, който „... оставил царството доброволно на своя брат Самуил, отишъл в манастир и приел монашески сан. И преживял свято и богоугодно за кратко време, представил се на бога и неговите мощи били извадени нетленни и пренесени в Охрид” [47].80— „Деветият светец е Климент, охридски архиепископ, велик чудотворец. И досега неговите моиш почиват непокътнати в Охрид” [48].
— „Десетият светец е Наум. В неговия манастир, близо до Охрид, и досега светите му мощи дават изцеление и много народ отива там на поклонение.” [49]
— „Свети Николай, охридски архиепископ, направил през живота си много чудеса” [50].
— „Свети Иларион, меглински епископ, бил велик и свят със своя живот и учение... цар Йоан, Асенов син, пренесъл мощите на тоя свети Иларион от Меглия в Търново. Свети Евтимия го облажава и величае с много похвали” [51].
— „Свети Никодим мироточец в Охридската страна преживял и свършил своя живот. После неговите мощи били пренесени в арнаутския Белиград” [52].
— „Свети Гавриил Лесновски живял в Лесновската пустиня, в Щипска епархия, много години водел постнически и свят живот и се представил на бога” [53].
— „Свети Прохор Пшински прекарал в Пшинската пустиня, в Скопска епархия, богоугоден, свят и чуден живот” [54].
— „Свети Йоаким Сарандаполски, пустиножител, прекарал в та пустиня (при Крива-паланка, б. а.) много години и свършил своя живот” [55].
— „Свети Йоаникия Девически живял в Девича гора, на сръбската и българската граница, във Грачанската епархия, в Бело поле” [56].
— „В 1750 г. в Битол, гдето седи турският и македонски паша, турците мъчили и посекли за християнската вяра един юноша, хубав на лице и ръст. Много го принуждавали и мъчили да се откаже от Христа, но той премъдро и смело изобличавал тяхната безбожна вяра. Битолският владика записал много негови отговори, описал на гръцки език страданията му. И показал бог велико знамение над неговите мощи. Името му било Ангел от село Флорина (Лерин, б. а.). Тоя свети мъченик Ангел просиял в наше време в българската земя” [57].
„Аз претърсих всички светогорски манастири — пише в заключение Паисий, — гдето има стари български книги и царски грамоти, също и из много места из България, гдето се намират много стари български книги. Не се намери повече писано за българските царе. За някои светци има пространно житие, но тук написах накратко, колкото да ги събера всички заедно в тая кратка историица, за да знаят всички българи колко светци има в българския род” [58].