Българският и сръбският народ са съседни и братски народи. Общ е славянският им произход, обща е историческата им съдба. Общите интереси извикват на живот и утвърждават една вековна традиция на духовна взаимност и сътрудничество. След възникването на славянската писменост, между българи и сърби се установява активен книжовен обмен. А в българския и в сръбския фолклор често се срещат общи и твърде сходни сюжети и художествени образи. Достатъчно е само да се обърнем към легендарния Крали Марко, на когото българите и сърбите са посветили много и най-разнообразни народни песни, приказки и легенди.
Възникването и постепенното утвърждаване на идеята за единство на южните славяни обикновено се свързва с нашествието на османските завоеватели на Балканския полуостров. Изправени пред общата опасност, южнославянските държави правят първите си опити да установят съгласуваност и единодействие и в дипломатическата и във военната област. А в духовната област — животът и творчеството на средновековния български писател Константин Костенечки е нагледен пример за единството между българи и сърби в онази бурна историческа епоха. Живял в края на XIV и началото на XV в., Константин Костенечки е един от най-дейните последователи на патриарх Евтимий Търновски. [1] Предполага се, че веднага след покоряването на България от турците той пребивава известно време в Бачковския манастир и в Пловдив. Преследван от Муса Кеседжия, българският книжовник търси и намира убежище в Белград, в двора на сръбския деспот Стефан Лазаревич (1389-1427), син на княз Лазар, загинал в битката на Косово поле (1389). Животът и творчеството на Константин Костенечки, живял и творил на границата на Средновековието и Новото време, всъщност е
318
ярко въплащение на идеята за единството на южните славяни в периода, когато те губят държавната си независимост. Широко начетен, добър познавач на византийската култура, ползващ повече или по-малко няколко езика (сръбски, руски, гръцки и турски), плодовит и оригинален писател, Константин Костенечки е оставил трайна диря в старата българска и сръбска книжнина. Неговото най-известно съчинение е „Житие... деспота Стефана (Животоописание на Стефан Лазаревич).” В него, наред с другото, се съдържа и първото географско описание на сръбските земи, дадено от български автор. Това фактически е едно от първите географски описания в старата славянска книжнина. „Оттам (Фисон) — т.е. реката Дунав — пише Константин Костенечки, — отива на изток и се излива в Евскинския понт (Черно море) през шест устия. Когато отива на изток, тя има на север и запад чехите, разделя Унгария и напоява отличната сръбска страна, после минава покрай българи и власи и отива в така нареченото Черно море. Тук има още една река — продължава авторът, — измежду тридесет и шестте знаменити реки във Вселената, наричана Сава. Тя се съединява на най-красивото място, гдето Фисон излиза с три устия и образува два острова и гдето е създаден прочутия Белград.” [2]
Няколко века по-късно друг български книжовник — Христофор Жефарович (неизв. — 1753), посвещава силите си за развитието на просветата сред българския и сръбския народ. Роден в Дойран, по-късно той се установява и работи сред сърбите във Войводина, тогава в пределите на Австрия. През 1741 г. Жефарович издава във Виена известната си СТЕМАТОГРАФИЯ — сборник с ликове на български и сръбски владетели и светци и изображения на различни гербове. Сръбският епископ Павел Ненадович на страниците на първото издание на Стематографията се обръща към Жефарович с думите: „Ревнителю отчество Болгарского, любителю Царства Илирическаго.” [3]
Във възрожденската история на сърбите и българите има нещо особено важно и характерно. Дейците на сръбското възраждане, кой повече, кой по-малко, отделят специално внимание и на българите, на българската история, на българския език и литература. И това е продиктувано от общата историческа съдба, от сродната душевна нагласа и от близките тежнения на сърби и българи. Така, много от видните сръбски възрожденци заемат трайно място и в българската възрожденска история. На някои от тях — Йован Раич, Вук Краджич, Стефан Веркович — се спираме по-
319
подробно и разглеждаме ролята им в Българското възраждане.
Усилването на сръбското влияние върху Българското възраждане през първите десетилетия на XIX в. се свързва и с името на Доситей Обрадович (1743-1811). Горещ привърженик на западноевропейските ренесансови идеи, Доситей Обрадович се появява като ярък противник на средновековната църковна схоластика и смел реформатор във всички области на духовния живот. С широката си дейност и със смелите си идеи той заема централно място в Сръбското възраждане. Голямата заслуга на Доситей Обрадович, според Боян Пенев е, че той „... приобщава своя народ и своето време с рационализма и хуманната култура на просветения Запад. В дадения случай той се явява като освободител на сръбския народ от византийския средновековен дух и антикултурните източни православни традиции.” [4]
Реформаторските идеи и дейността на Доситей Обрадович влияят осезателно и върху българското възрожденско общество. При това известни са симпатиите на сръбския възрожденец към българския народ, както и неговите непосредствени връзки с българи във Виена и в Хилендарския манастир. Идеите на Доситей Обрадович укрепват и окрилят зараждащия се в ония години стремеж на българина към духовна свобода и национална независимост. Широко известни у нас са също така и възгледите на Доситей Обрадович за формиране ново отношение към жената и в частност към женското образование. През 1853 г. на български език е преведена неговата статия „Славните жени”, в която авторът развива схващанията си, че жената не бива да бъде само съпруга и майка. Според него тя трябва да бъде възпитателка в най-широки смисъл на това понятие. Жената, твърди авторът, проявява умствени способности наравно с мъжа. А в най-напрегнатите години на борбата за църковна независимост в Цариград е преведена на български език част от друго съчинение на Доситей Обрадович — „Съвети на здравия разум”. На Доситей Обрадович и на неговото влияние върху българските възрожденци, Боян Пенев посвещава специална студия „Доситей Обрадович у нас”. [5]
В българската възрожденска история почетно място е отредено и на сръбския просветител Константин Огнянович (1798-1858). Близък приятел на Неофит Бозвели, Огнянович учителства във Видин и Враца. Автор е на Славянобългарското житие на Свети Алекси, издадено през 1833 г. Константин Огнянович полага много усилия да запознае европейс-
320
Гербът на България в книгата „Стематография” от Христофор Жефарович.
Виена, 1841 г.
321
ката общественост с историята, културата и тежкото положение на българския народ. В предговора на издадения от него в Париж Забавник (календар-алманах) за 1845 г. той пише: „Болгарете не са части разсеяннаго и неизвестнаго някоего народа, но са самый оный народ, който с крепка мишца тия болгарските предели прежде тысящолетия от римската держава завладел, удержал, и на высочайший степен и достойнства возвел, своите кралеве, царие и самодержцы имел, своите враги славно побеждавал, и насилствениците и смутителите царства всегда храбро отгонял. При това и первый от всихтите славенски племена христианското православие приял, своите архиереи, и независимата церков даже до самаго падание, под турската власт, имел: христианските по своему языку книги ветхаго и новаго завета превел и умножил, с които се даже до днес всичките славеноправославно-восточны церкви украшават, и свое богослужение совершават.” [6]
Могат да се посочат много и много примери на близко сътрудничество и единодействие между български и сръбски възрожденци. Често български революционери и книжовници намират убежище и подкрепа в свободна Сърбия или при сръбските си братя във Войводина (тогава в пределите на Австрия). През 1833 г. Христаки Павлович (1804-1848) получава разрешение от сръбската княжеска канцелария да отпечата в княжеско-сръбската (правителствена) печатница (книгопечатня) в 2000 екземпляра своята Аритметика. През същата година един от пионерите на българското печатарско дело, самоковецът Никола Карастоянов (1778-1814), отпечатва в същата печатница Часослова си. През следващите години в Сърбия са били отпечатани десетки произведения на автори като Неофит Рилски (1793-1881), Неофит Бозвели (1785-1848), Емануил Васкидович (неизв.-1875), Найден Геров (1823-1900), Йоакйм Груев (1818-1912), Христо Г. Данов (1828-1911), Сава Доброплодни (1828-1894) и други. Само през 1835 г. на Неофит Рилски и на Неофит Бозвели в Крагуевац са били отпечатани общо 10 книги. Този необичаен за времето си факт е направил силно впечатление не само в средите на българските възрожденци. Той намира отзвук и сред учените слависти и в някои други страни. През 1846 г. руският учен И.И. Срезневски в „Очерк книгопечатания в Болгарии” отбелязва: „През същата 1835 г. започнали своята издателска дейност двамата Неофитовци: Неофит, архимандрит Хилендарски и Неофит, йеромонах Рилски. Из един път всеки от тях издал по няколко книги.” [7]
322
Доситей Обрадович
323
През април 1857 г. Г.С. Раковски започва да издава в Нови Сад, тогава в пределите на Австрия вестник „Българска дневница” като българска редакция на „Сръбски дневник”. Началото на българския революционодемократичен възрожденски печат е свързано с името на сръбския журналист и демократ д-р Данило Медакович, който тогава е редактор на в. „Сръбски дневник”. Данило Медакович не само проявява разбиране и съчувствие към националноосвободителните борби на българския народ, но поема лично и непосредствената отговорност за издаването на в. „Българска дневница” като българска версия на собствения му вестник. През 1860/1861 г. Раковски издава в Белград в. „Дунавски лебед”, който се отпечатва в сръбската княжеска печатница.
Вълнуващи са отзивите по повод смъртта на Димитър и Константин Миладинови, появили се в белградския сръбски печат след първите съобщения за трагични край на братята от Струга в цариградската тъмница. Още през февруари 1862 г. сръбският вестник „Световид” (брой 10, 4 фебр. 1862 г.) публикува дописка, озаглавена „Македония”, в която четем: „Почетният и известен македонец г. Димитър Миладинов, родом от градчето Струга на Охридското езеро, един от най-ревностните и най-заслужилите български просветители в Македония... Този така отдавна заслужел и набожен македонски патриот е станал жертва на своето родолюбие по един толкова ужасен и нечовешки начин, че на човек кожата настръхва, като си помисли за това... Върху Миладинов са искали да излеят гнева и да му отмъстят по най-суров и нечовешки начин, защото са знаели, че е най-популярният и има най-голямо влияние сред македонските българи.” [8]
Няколко месеца по-късно, друг сръбски вестник в Белград — „Видов дан” (брой 67, 14 юни 1862 г.), в дописка от Цариград пише: „Приблизително преди шест месеца в тукашния таен полицейски затвор турците държаха двама братя българи, които са имали безспорни заслуги към своя народ, а един от тях е издал сборник с народни песни, който много се цени. Някой таен и коварен неприятел (по всяка вероятност фанариотски владика) ги обвинил пред Портата за някакво измислено и лъжливо приписано им престъпление и така са заловени и докарани тук в тайния затвор. Те никога не са били изправени пред съд или на разпит. Разбира се, поради лошото състояние, в което обикновено се намират турските затвори, неизбежно е било двамата братя да се разболеят. Някои техни приятели... се застъпваха за тях и поръчителстваха, за да ги отведат в болницата, носили са им облекло и са предлага-
324
Д-р Данило Медакович
325
ли безплатно да им изпращат по-добра храна. Но всичко това беше отхвърлено и забранено, а и сам Али паша [9] издаде изрична заповед за забрана, френското посолство спешно се застъпи пред Портата за двамата нещастни българи, но и това беше напразно, бедните братя, трябваше да умрат в мизерия и тежки страдания.” [10]
В началото на 1862 г. по инициатива и под ръководството на Раковски в Белград се формира Първа българска легия. Тогава към Белград се стичат много от известните дейци на българското националноосвободително движение. Тук идват войводите Филип Тотю (1830-1907), Ильо Войвода (ок.1805-1898) и Иван Кулин (ок.1803-1870). В легията постъпват още — Васил Левски (1837-1873), Стефан Караджа (1840-1868), Иван Касабов (1837-1911), Христо Иванов-Големия (1833-1891), Иван Кършовски (1839-1914), Матей Петров-Миткалото и други. [11] Бойците от Първа българска легия се сражават храбро, рамо до рамо със сръбските военни части и въстаналите белградски граждани по време на кървавите схватки с турския гарнизон в Белградската крепост през юни 1862 г. В легията освен българи участват и доброволци от другите балкански народи. С това Раковски фактически започва да осъществява идеята си за братско разбирателство и единодействие на балканските народи. В Белград Раковски поддържа връзки с висшите управляващи кръгове на Сърбия, обсъжда с тях възможностите за установяване на единодествие в общата борба против Османската империя. През същата 1862 г. сръбското правителство му предлага да замине за Атина със специална мисия. [12] Там той води продължителни и трудни преговори с представители на гръцкото правителство за осъществяване на единодействие между балканските народи и по-специално — между гърци, сърби, черногорци и българи. След Атина мисията на Раковски продължава в Цетина, столица на Черна гора. [13] През следващата година сръбското правителство се обръща към Раковски с предложение да организира полулегалното пренасяне на една крупна пратка оръжие (35 000 пушки и 3 000 саби) от Русия през Румъния. С помощта на българската емиграция и при негласното сътрудничество на румънските власти Раковски се справя успешно с тази трудна за тогавашните условия задача. [14]
Белградските години от живота, дейността и литературното творчество на Любен Каравелов бележат нов, особено важен етап в усилията за сближение между южните славяни. Възгледите на Любен Каравелов са близки с възгледите на Людевит Гай (1801-1872) [15], Светозар Милетич (1826-1901) [16]
326
и Светозар Маркович (1846-1875) [17]. Сходни са схващанията им за общите интереси и нуждата от единодействие между българи, сърби, хървати и словенци в борбата за свобода и национална независимост, включително и учредяването на южнославянска федерация. [18]
През 1867 г. в някои европейски дипломатически среди се обсъжда възможността за създаване на единна сръбско-българска държава. В изпълнение на съществуващите тогава проекти в Белград се формира Втората българска легия. Ядро на легията този път стават четите на Панайот Хитов и Филип Тотъо. Времето на Втората българска легия, това е време, когато в сръбските управляващи среди надделяват консервативните националистически тенденции. Процесите сред сръбската върхушка през 60-те години на миналия век не са предмет на нашето внимание, но трябва да се отбележи, че те се отразяват пряко и съществено на тогавашните и на по-сетнешните отношения между българи и сърби.
Какви са някои от най-важните страни на този, условно казано двупосочен процес в сръбско-българските отношения към края на 60-те години на миналия век?
Първата линия — това е широката, държавна и обществена, дейност в сръбската столица за изработването на обща програма за установяване на пълно единодействие между българи и сърби в борбата за национално освобождение на двата братски и съседни народи. От сръбска страна е изработена „Програма за политическите отношения на сърбо-българите или българо-сърбите и тяхното сърдечно споразумение”. В програмата е записано: 1. Че българският и сръбският народ, „които по същество са славяне от една кръв и с една вяра”, са „призвани от самото провидение да живеят за в бъдеще под едно и също управление, под едно и също знаме”; 2. Че тия два народа могат да осъществяват стремежите си само чрез „съвместен живот”, като ще носят за в бъдеще името „сърбо-българи” или „българо-сърби”, а общото им отечество — „Българо-Сърбия” или „Сърбо-България”. На 14 ян. 1867 г. Програмата се разглежда и по принцип се приема от настоятелството на Българската добродетелна дружина в Букурещ,. Създаването на Втората българска легия в Белград е само една от проявите на сръбско-българското сближение от онова време.
За съжаление в сръбското отношение към българите и към все още не освободена България, тогава има и втора линия, изработена и провеждана от консервативните националистически сили, които по онова време установяват превес в управлението на Кралство Сърбия. Успоредно с подготовката
327
на Сърдечното споразумение с българите, от началото на 1867 г. започват тайни сръбско-румънски преговори, в резултат на които на 20 януари 1868 г. Сърбия и Румъния подписват договор „За искрено споразумение и приятелство”. Член 8-ми на този договор урежда териториалните въпроси между двете балкански монархии. В този член е записано: „Ако провидението благослови техните (на Румъния и Сърбия) усилия и им позволи свободно да разполагат с териториите, избавени от отоманското владичество, двете страни ще изпълнят помежду си следните спогодби: Ще бъдат анексирани и присъединени към Румъния завинаги островите, образувайки делтата на Дунава и източната област на България, включена между Русе и Варна, от една страна, и Черно море, от друга. Ще бъдат анексирани и присъединени завинаги към Сърбия — Стара Сърбия, Босна, Херцеговина и България, освен областта, която се дава на Румъния.” [19]
Без никакво съмнение този договор и особено текстът на секретния член 8-ми, който предвижда всички български земи да бъдат поделени между съседните балкански монархии, е една от най-съществените първопричини за възникването и натрупването на недоверие и подозрения, характерни за отношенията между балканските страни през следващите десетилетия. Пред българския народ, преди още да се е освободил от вековното османско робство, надвисва черната сянка на едно ново чуждестранно робство. Звучи невероятно, но договорът между Сърби и Румъния подписан на 20 януари 1868 г. в Букурещ, категорично и тотално не допуска възможността България да съществува като независима и самостоятелна държава. Съвсем скоро след подписването му, сръбско-румънският договор ражда горчивите си плодове. Сръбските държавни органи рязко променят отношението си към договорените вече българо-сръбски начинания. Разформирована е Втора българска легия, коренно се влошава отношението към личния състав на Легията и към Г.С. Раковски. Поставени в крайно тежко — морално и материално — положение, българските доброволци, обидени и огорчени, напускат Белград и сръбските предели.
Разглеждайки българско-сръбските отношения през 60-те и 70-те години на XIX в., справедливо е, макар и съвсем накратко, да напомним как ги преценява Христо Ботев. Зашото известно е, че връзките и взаимодействието между българи и сърби, заемат важно място в дейността и журналистическото творчество на Христо Ботев. Според него отношенията между сръбския и българския народ имат решаващо значение за успеха на бъдещия братски съюз между свободните
328
балкански народи. През 1875 г. на страниците на в. „Знаме” Ботев пише: „На Балканския полуостров живеят две главни племена, в ръцете на които се намират двата края на онзи гордиев възел, когото ние сме привикнали да наричаме Восточен вопрос. Тие племена са българският и сръбскятя народ, които, както по географското свое положение, така и по своята многочисленост са обърнали вече на себе си вниманието на Европа, а със своя характер и трудолюбие са спечелили общественото мнение и симпатиите на сичкият почти образован свят. България и Сърбия... са двете хубавици, които трябва да разделят ябълката на раздорът и отдавна вече би трябвало да плеснат с ръце и да се прегърнат в името на братството, на свободата, на равенството и на оние демократически начала, на които е основан животът и на българинът и на сърбинът.” [20]
Съвсем наскоро, само след три месеца, Ботев отново се връща към отношенията между българи и сърби. Този път той открито възнегодува против сръбските опити да се подлага на народностна асимилация българското население в Западна България и Македония. В панфлета си „До редакцията на сръбския вестник „Изток”, поместен пак на страниците на в. „Знаме”, Ботев пише: „... вие трябва да ни обясните до де именно се простират етнографските граници на юг и кои места влазят в границите на вашата Стара Сърбия, защото по нашите географически и етнографически понятия, ние виждаме, че фактите, които ни навеждате, говорят повече за наша полза, т.е. че не екзархията насилва сърбите да приемат българцзмът, а вие и вашето правителство правите това с българския елемент в Македония... Велес сръбски варош ли е? Велес влазя в границите на вашата Стара Сърбия? Ние имаме глупостта да мислиме (тая глупост имат и Хилфердинг и Каниц, и Григорович и Липрадни, и много други етнографи), че Велес е български град и че се намира в Македония. Следователно, не вие трябва да се оплаквате, че владиката Дамаскин е затворил училището, а ние — че вашата пропаганда си е тикнала носът не в своя чорап.” [21]
Демократичните и прогресивните сили в сръбското и в българското общество, според Христо Ботев, са призвани да се борят и да осъществят равноправен съюз между нашите братски и съседни народи. „Единствените наши надежди — подчертава по този повод Ботев, — за конфедерационният съюз със Сърбия ние възлагаме на оная част сърби, която се преследва от белградските великаши в лицето на „Рад” и „Будучност” [22], и ней ние вменяваме като първа обязаност да
329
популяризират у дома си идеята за споразумението и за съединяването на южните славяни, и то, разбира се, на такива начала, на каквито трябва да се основе свободата на народите, свободата на личността и свободата на труда. Тая партия от честни и умни хора трябва да въстане против козните на своето правителство и против подлостите на неговите клевети относително българския народ... в името на науката, на образованието и на своето чувство на патриотизъм, и най-после тя трябва да разкаже на своя народ, че свободата и съюзът между южните славяни са възможни и осъществими, когато секи един народ от тях запази своите етнографически граници и когато секи един остане свободен в своята собствена къща.” [23] Приведените мисли на Христо Ботев са писани преди повече от 120 години. А сякаш са писани в наши дни!
* * *
През последните десетилетия на XIX и в началото на XX в., както официалните институции, така и пропагандата на националистическите среди в западната ни съседка, провеждат широка дейност, за да подготвят общественото мнение в страната и в чужбина в духа на подписания през януари 1868 г. договор между Сърбия и Румъния. Не остават настрана и научните среди. Известните факти недвусмислено показват, че именно към края на XIX и в началото на XX в. вниманието на известни сръбски среди, в това число и на една част от сръбските учени, се насочва все повече към българското население в Македония. Нека се спрем на някои по-характерни примери.
През първите години на XX в. сръбският учен Йован Цвиич (1865-1928) формулира своята теза за македонските славяни. В книгата си „Неколика проматраньа о етнографии македонских славена”, проф. Цвиич пише:
„1. Понятието Македония е неточно. По-рано то се разглеждаше само като географски въпрос. Скопска и Тетовска област спадат към Стара Сърбия;3302. Народната маса на македонските славяни няма нито сръбско, нито българско народностно чувство и национално съзнание, въпреки че са много близки („... и ако су врло сродни...”) със сърбите и българите;
3. Името „българин”, с което като правило се наричат македонските славяни, не е етнографско име и не е тъждествено с етническото понятие „българин” („... ниjе етнографско име и не означава етнического бугарина.”);
4. Чуждестранните — немски, френски, английски и други — етнографски карти на Македония не са етнографски, нито са говорни или езикови (sprachkarte), а са оцветени единствено въз основа на погрешното схващане на името „българин”, с което често наричат македонските славяни;5. Статистическите таблици са неверни или неточни. [24]
За повече точност и яснота нека приведем още няколко пасажа от книгата
на Йован Цвиич. От гледна точка на чувството за национална принадлежност,
македонските славяни според него са неоформени, колеблива (аморфна) народна
маса, хора, които етнически са предразположени да станат сърби или българи
(„... зетим се осећа да су они у националном погледу флотантна народна
маса, коjа има етничку предиспозициjу да постане србима или бугарима”)
[25]
„Поради по-благоприятното стечение на обстоятелствата — продължава Цвиич,
— българската пропаганда (в Македония, б. а.) постигна значително по-големи
резултати, отколкото сръбската. Специално бе създадена българска македонска
интелигенция и между славяните във всички македонски градове българската
партия е със значително болшинство. Но поради липсата на хомогенно народностно
съзнание тези пропагандни резултати не са постоянни, променят се под въздействието
на сръбската пропаганда, както и вече се промениха в много градове. По-нататък,
когато в Македония се установи сръбска държавна организация, тези градове
бързо биха станали сръбски.” [26]
Твърденията на д-р Йован Цвиич за македонските славяни най-напред се появяват като част от географските и геоложките му изследвания. [27] По-късно неговите схващания се развиват обстойно от други сръбски автори. Без да се спираме подробно, нека посочим само някои от най-съществените изяви в по-нататъшното развитие на тезите на Йован Цвиич за македонските славяни.
Професор Александър Белич (1876-1960) прави следващата стъпка. В понятието „Стара Сърбия” той вече включва голяма част от Македония. „Южно от Шар (планина) и Скопие — пише Белич, — езикът ни (сръбският език, б. а.), по посока на Прилеп и Велес и останалите места, като запазва най-стария си облик, изпада под влиянието на южномакедонския говор. Под Шар и Призрен и в околностите на Скопие и Куманово се е образувал призренски говор, чийто най-стари черти датират от XII в. Останалите части на Стара Сърбия спадат към онзи говор, на който са написани нашите стари грамоти и който е бил език на нашите стари крале и царе.” [28] Това, кое-
331
то проф. Белич не изяснява съвсем точно в текста, е показано пределно ясно на картата, приложена към изданието. А картата, съгласно пояснението на автора, е предназначена да очертае диалектите на сръбските говори. В границите на „Стара Сърбия”, посочени на картата, е включена изцяло онази част от Македония, известна като „Вардарска Македония”, която по-късно, по силата на Нъойския договор, е присъединена към Кралство Сърбия, преименовано впоследствие — Кралство Югославия.
Скоро е направена и още една стъпка. Йован Йованович, друг сръбски учен, вместо „Стара Сърбия” нарича тази част на Македония — „Южна Сърбия”. В книгата си „Южна Сърбия от края на XVIII век до Освобождението” [29] Йован Иованович пише: „Македонските славяни са флотантна славянска маса, която може да стане сръбска или българска... Ще бъдат сърби, ако сърбите ги освободят, ще бъдат българи, ако това направят българите. Националните пропаганди (на различните балкански страни, б. а.) са направили от тях сърбомани, българомани, а някъде и гъркомани. Македонските славяни нямат собствено народностно съзнание и самостоятелност. Те мразят турците, не обичат гърците и преминават на българска или сръбска страна в зависимост от това, кои са по-силни в борбата против турската власт и против патриаршеските владици, които не са им позволявали нито в училище, нито в църква да говорят на своя славянски език. И в Сърбия и в България изселниците от Македония още при второто поколение стават напълно сърби или българи.” [30] Йован Йованович не оставя без внимание и понятието „българин”, „българи”, име, с което наричат славянското население в Македония. „Македонските славяни, — пояснява сръбският автор — с названието „българин” са наричали човек аргатин, работник, група хора — работници, които говорят славянски и които стоят по-долу от гърците и турците, примитивен човек. Македонските славяни наричат най-лошия вид на нещата „български”. Изразите „избугари се” или „побугари се” означава нещо, което се е развалило. „Бугарски” е също така синоним на мъченик, работник и много вероятно е това значение да му е дадено от гърците или от турците.” [31] И още нещо — Йован Йованович твърди, че етническото име „българин” се използва за определяне на българската народност само в границите, очертани от Дунав, Искър и Стара планина. Така, той изключва от състава на българския народ — българското население на запад от река Искър, както и българското население в Тракия и Македония.
332
* * *
Твърденията на Йован Цвиич и на неговите последователи за македонските славяни са обект на критична оценка от страна на редица български, хърватски и руски, както и от други представители на европейската научна мисъл. [32] В следващите редове ще се ограничим, и то съвсем накратко, само със становището на хърватския славяновед Ватрослав Ягич и на руските учени — Афанасий Селишчев (1886-1942) и Николай Державин (1877-1953) за македонските славяни.
През последните години на миналия век и в началото на сегашния век Ватрослав Ягич се ползва с името на най-изтъкнат и авторитетен славист. „Ягич бе и си остава — пише Любомир Милетич (1863-1937), — най-изтъкнатият познавач на славянството и в особеност на южното славянство.” [33] Не случайно подготовката и издаването на енциклопедията СЛАВЯНСКА ФИЛОЛОГИЯ, предприето от Руската академия на науките с участието на най-изтъкнатите слависти от цял свят, се извършва под редакцията на хърватския учен. През 1910 г. Руската академия на науките издава в Петербург на руски език внушителния труд на Ягич „ИСТОРИЯ СЛАВЯНСКОЙ ФИЛОЛОГИИ” (961 стр.), като първа част на Славянската енциклопедия.
През 1926 г. академик Любомир Милетич публикува обширната си статия „Професор В. Ягич за Македония (по неиздадени негови писма)”. [34] В началото на изложението си авторът съобщава, че в продължение на 16 години (от 1898 до 1914 г.) той поддържа редовна кореспонденция с хърватския учен. От запазените 136 писма на Ягич, като приложение на статията Л. Милетич публикува 20 писма. Писмата, писани с хърватска латиница, са предадени в оригинал, като накрая са отпечатани и факсимилета, в които е спазен редът и номерацията на публикуваните писма. В някои от писмата си Ягич се спира на различни проблеми, които имат пряко отношение към разглежданите тук въпроси.
В писмото си от 31 декември 1903 г. Ягич пише за хода на подготовката на първата част на СЛАВЯНСКАТА ЕНЦИКЛОПЕДИЯ. Показателно е как той формулира термините, които се отнасят до старобългарския и новобългарския език — „Церковнославянский язык”, „Судьби церковнославянского языка на почве болгарской”, „Историческое введение в историю болгарского языка”. Във връзка със съдържанието на рубриката „Обозрение болгарских наречий” Ягич пише: „това аз разделям на три групи: Восточноболгарския наречия или го-
333
Приложение към книгата на Ал. Белич „Стара Србиjа са историко-езичке тачке гледишта”. Белград, 1912 г.
334
воры, Западноболгарския наречия или говори и Македонския наречия или говоры.” [35] В друго свое писмо, като разглежда отново въпроса за българските наречия, Ягич подчертава: „Аз вече с това достатъчно съм определил положението на македонските говори, като съм ги сместил под заглавието „Български език”. [36] В писмото си от 12 май 1904 г. Ягич пише: „В рубриката „Болгарский язык” се касае първо за общ преглед или увод, който би трябвало да покаже кога, где и как почва да си пробива път, да прониква народният български език през черковнославянския. Това е у вас толкова по-мъчно, че и самият черковен език не е освен къс от българското тяло, кръв от българската кръв.” [37] В същото писмо четем: „По-рано мислех тъй: Вие да вземете източните, господин Цонев западните, а Г. Лавров македонските наречия. Ала сега ми се струва по-умно да бъде цялата българска диалектология в едни, и то във Ваши ръце. Никой толкова не се е занимавал с тези въпроси, колкото Вие. Макар че всички вие, българи и сърби, донегде и в науката сте „националисти” — ето например Белич, ако и да е бил ученик на Фортунатова, пак не е достатъчно обективен, ами с изкуствена диалектика, да не кажа рабулистика, докарва вода на своята воденица! — при все туй аз от Вас очаквам най-голяма научна обективност.” [38]
През 1907 г. Ватрослав Ягич осъществява едно компетентно подготвено
критично издание на Болонския псалтир, среднобългарски ръкописен паметник,
писан между 1230-1241 г. в с. Равне, близко до Охрид. В хода на подготовката
на това издание Ягич има повод да изкаже отново становището си по различни
въпроси на българското културно наследство. „Понеже Македония е родина
на нашия паметник — пише той, — никой не ще се чуди, че в него се спазва
правилна старославянска граматика от българския правописен тип... Българският
характер на езика на Болонския псалтир особено се изтъква и чрез смесената
— по среднобългарски — употреба на 
и 
, сиреч на носовките.” [39]
В писмото си от 2 януари 1906 г. Ватрослав Ягич се спира подробно на известната ни вече „теория” на Иован Цвиич за македонските славяни. „Но Македония — пише в това си писмо Ягич, — ми създаде преди няколко дни и друга работа. Проф. Цвиич пише и печати голямо антропогеографско съчинение за Балканските земи. Към края той е засегнал и етнографския въпрос за Македония. Изпрати ми набрани печатни коли да ги прочета и да му кажа мнението си. Аз се придържам към правилото: кажи на боба боб, а на попа поп. Казах му, че всичко туй не е достойно за научната висота на Цвиича (к. а.), че
335
той, като е пренебрегнал (отминал) главното нещо, сиреч езика, взел да се залавя за неважни неща, като например че „македонските славяни” нямали народностно съзнание, че те лесно можели да се спечелят за панбългарската и за пансръбската идея и пр. Може би той да се е обидил от моята искреност, но нищо от това. Аз на драго сърце бих се съгласил, ако Сърбия би поставила в програмата си, че й е потребен излаз на море и че желае да има каквато и да е власт над един дял от Македония, който води към морето. Това би бил въпрос на политическа потребност (к. а.), но не бива политиката да се смесва с науката, сиреч диалектологията, не бива да доказваме нещо, което с почтени доказателства не може да се докаже. Ще видим дали ще ми отговори. За мен това е печално доказателство как и един голям учен, какъвто е Цвиич, не умее да бъде обективен...” [40]
В едно по-късно свое писмо (19 май 1913 г.), като се възмущава от грубите нападки на Александър Белич против България, предприети от този сръбски професор в Петербург, Ягич пише: „Всичко туй, което ви пиша, не е само мое лично мнение, а така мислят и мнозина руси, които не одобряват постъпката на Белича, който изнасилва науката, като приказва за три наречия — сръбско, македонско и българско, от които чрез смесване уж са се образували сръбско-македонско и македонско-българско. Това са филологически трици!” [41]
Ватрослав Ягич е горещ привърженик на идеята да се постигне братско сътрудничество и единство между хървати и сърби, между сърби и българи. С огорчение той пише за печалната политическа действителност в началото на XX век, когато южнославянските народи не само са разединени, но често са и противопоставени един срещу други. От погледа на големия учен не убягва и грубата намеса на Великите сили в отношенията между южните славяни. В писмото си от 8 януари 1907 г. той пише: „Сега за Коледа тук (във Виена) беше най-напред Цвиич, а сега — Люба Стоянович. Изглежда, че пак заради Македония страстите се разиграли. Говорят дори за някакви села, които българите искали от Сърбия, та заради това можело да дойде и до война. Мисля, че това е премного луда работа, но и най-големите лудории намират у нас привърженици. Главното е да се скарат българи със сърби, сърби с хървати, хървати със словенци — тогава един трети ще се наслаждава. Както заслужаваме, така ще ни бъде,” [42] — завършва Ягич.
Руският езиковед Афанасий Матвеевич Селишчев [43] в продължение на много години изучава западните български говори. Плод на дългогодишни усилия са многобройните му трудо-
336
Ватрослав Ягич
337
ве, посветени както на българските говори, така и на бита, историята и културата на славянското население в Македония. [44] В изследванията си А.М. Селишчев се спира подробно и на твърденията на Александър Белич за езика на македонските славяни. „Следователно топонимията на Македония — пише в тази връзка руският учен, — свързана със съдбата на нейните славянски говори, показва ясно, че тук не е имало никакво прекъсване на езиковата традиция, замяна на един езиков тип (българския) с друг (сръбския), както твърди проф. Белич. Македонската топонимия е езиков материал, който принадлежи на българската група в нейната история от VII до XIX в. Проф. Белич не може да намери подкрепа на своята схема в нито един извор: тезата му не се базира на онова, на което се базира всяка научна теория.” [45] По-нататък Селишчев отново се спира на твърденията на сръбския учен, като подчертава: „Проф. Белич, както не веднаж е ставало нужда да отбележим, премълчава областите на разпространението и за времето на възникването на едно или друго езиково явление. А без да се съобщи това, езиковата характеристика става непълна, фрагментарна, неизразителна. Ако вземем под внимание времето на възникването и произхода на езиковите явления, изживени от македонските говори, ако вземем под внимание областите на разпространението на тези явления, следва неизбежния извод: и в старо, и в по-късно врете говорите на Македония в дългата редица процеси са били свързани с говорите на България.” [46]
Руският учен Николай Севастиянович Державин е един от най-добрите познавачи на българската история, литература, езикознание и фолклор. [47] Още в най-ранните си произведения той обръща най-сериозно внимание на славянското население в Македония, на мястото и ролята му в българската история. „В съвременната наука — подчертава Державин, — здраво се е утвърдило и преобладава мнението, че македонските славяни са българи и езикът им — едно от наречията на българския език. Това убеждение науката дължи на непосредствените наблюдения и изследвания на цял ред пътешественици и учени, които през различни времена са посетили Балканския полуостров и са изучавали езика и нравите на македонското славянско население... [48] Опитът на някои сръбски учени — продължава авторът, — или съвсем да заличат Македония от географските карти, както прави проф. Андонович, или пък да стеснят пределите й, както това правят проф. Цвиич и неговите верноподани съратници, този опит трябва да се признае като покушение с фалшиви средства: Македония в
338
съвременния смисъл на този термин представлява от себе си съвсем определена територия, заключена между р. Места на изток, р. Бистрица на юг, Охридското езеро и планинския гребен на Шар планина на запад и р. Българска Морава на север.” [49] И в заключение: „Уверенията на проф. Цвиич — пише Державин, — а заедно с него и на г. Цемович, Белич и други за произхода на термина „бугарин “ и неговото истинско значение, както и тяхното уверение, че македонските сърби уж от страх пред турските преследвания почнали да се наричат бугари, не може да не се признае за крайно пресилено, невероятно. Длъжни сме да протестираме от цялата си душа против тази профанация на народната дума, която приписва на македонското население факти, никъде не бивали в историята на човечеството.” [50]