На 27 февруари 1870 г. Високата порта официално признава българската църковна независимост. В оповестения на този ден султански ферман се предвижда учредяването на Българска екзархия, чиято духовна власт се простира върху 15 епархии. „И забележително е — пише по този повод Петър Ников, — че турското правителство, което дотогава третирало български народ винаги като „рум-милет”, във фермана, издаден за българската църква, изрично говори вече за „булгар-милитане” и с това официално, ако и косвено само, идва да признае отделното негово съществуване.” [1] В член 10-ти на фермана са изброени включените в състава на Българската екзархия епархии — Русенска, Силистренска, Шуменска, Търновска, Софийска, Врачанска, Ловчанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Варненска (без град Варна и някои села във Варненско), Сливенски санджак, Созополска кааза, Пловдивска епархия (без град Пловдив, Станимака и някои села в Пловдивско). [2]
Съгласно клаузите на фермана обаче доста епархии в Македония и Тракия, населени с компактно българско население остават под духовната власт на Цариградската патриаршия. Издаваният в Цариград в-к „Courrier d’Orient” през октомври 1871 г. прави преглед на епархиите, в които преобладавалата част от населението е българско, но не са включени в Българската екзархия. За кои епархии става дума?
„Скопия. Тая епархия състои от 4 кази с 462 села, сички български.304Дебър. Две кази, 178 села, от които 16 са арнаутски, а всички други български. Българский язик се употребява по черквите на сичките села, български и арнаутски.
Охрида. Четири кази, 206 села, сички български, освен шест, които са влашки, и друго едно със смесено население.
Пелагония. Битолската епархия има 2 кази с 206 села, сички български, освен три, които са влашки. Главний град е смесен.Моглен. Три кази и неколко нахии с 130 български села. Струмица. 3 кази и 2 нахии с 178 села, до едно български.
Кастория. Български села 304, влашки 16.
Поляна. Три кази с 105 села, сичките български.
Драма. Три кази. Жителите в Неврокопско са сичките българе. Жителите в Драмско и на две нахии са размесени с превишение на българете.
Мелник. Три кази — сичките села са български, само града е размесен.
Воден. Две кази с 80 села, сичките български.” [3]
Втората част на същия член 10-ти на фермана предвижда възможността
християнското население от дадена епархия чрез плебисцит да може да премине
от Патриаршията към духовната власт на Българската екзархия. „Освен изчислени
и поименовани места — гласи втората част на член 10-ти на фермата, — ако
православните жители на другите места, сичките или най-малкото двете третини,
поискат с духовните си работи да се подчиняват на Българската екзархия
и това, като се испита, ако се потвърди и докаже, ще им се допрощава.”
[4]
Султанският ферман от 27 февруари 1870 г. признава църковната независимост на българския народ и обявява предстоящото учредяване на самостоятелна Българска екзархия. Този акт обаче е посрещнат крайно враждебно от Цариградската патриаршия. Вселенският патриарх и Светия синод във Фенер упорито се съпротивляват и правят всичко възможно, за да осуетят създаването на самостоятелна българска църква. Дипломатическите представители на европейските велики сили в Цариград от своя страна, къде открито, къде прикрито, се опитват да подчинят решаването на българския църковен въпрос на интересите на собствените си страни. Всички български краища изпращат в Цариград свои представители (делегати). Ежедневно там има срещи и разговори, водят се остри спорове. Цариградските българи са нащрек. Те откликват живо и непосредствено на всяка стъпка в хода на сложната игра, която разиграват Високата порта, Патриаршията и дипломатите на Великите сили в Цариград. Именно в тази крайно напрегната обстановка представителите на младата българска нация, често оставени съвсем сами, без свои политически организации, с млади още неукрепнали икономически и духовни институции [5], без необ-
305
Българският народноцърковен събор в Цариград, 1871 г.
306&307
ходимия държавнически и дипломатически опит, трябва да действат и бързо, и енергично, и мъдро. При това те трябва да съобразяват не само с явните затруднения, създавани от Патриаршията и Високата порта, но и с прикритите действия на някои от европейските дипломати.
През февруари 1871 г. представителите на всички български епархии се събират в Цариград на църковно-народен събор, за да разгледат и одобрят устав на бъдещата Българска екзархия Нужни са много такт, умение и съобразителност както при подготовката, така и при провеждането на събора. Независимо от открития и прикрития натиск на някои от посланиците на Великите сили и противодествието на Патриаршията, в работата на събра като равноправни делегати участват и пратениците на епархиите от Македония, които, съгласно клаузите на султански ферман, не са включени в състава на Българската екзархия. Така в работата на Българския църковно-народен събор, проведен в Цариград през февруари 1871 г. участват:
— от Скопие — иконом поп Георги, Ст. Костов и Симеон Г. Груев,
— от Битоля — Тодор Ив. Кусевич,
— от Воден — Г. х. Гого,
— от Охрид — Михаил К. Манчев. [6]
С този си акт Църковно-народният събор поема сполучливо историческа
отговорност за запазване единството на българската нация в нейните етнически
граници.
Веднага след оповестяването на султанският ферман сред българското население в епархиите, останали под духовната власт на Цариградската патриаршия се разгръща широко движение за приобщаване към Българската екзархия. [7] Характерът и внушителните размери на това движение — на млади и стари, на бедни и богати — принуждават османските власти да разрешат провеждането на плебисцит, ако не във всички епархии, то поне в онези, в които положението става неудържимо. През 1872 г. плебисцит се провежда в Охридска и Скопска епархия. И в двете епархии, с изключение на едно нищожно малцинство, славянското население гласува за присъединяването си към Българската екзархия. Охридската епархия избира за свой владика Натанаил, а Скопската — Доротей. [8]
Събитията в Охридска и Скопска епархия са били обект на много изследвания, на тях са посветени значителен брой публикации на автори от различни страни. В случая особено важно е — как тези събития са отразени в официалните държавни книжа на Османската империя от онова време? В пуб-
308
ликуваните по-късно „ОФИЦИАЛНИ ДОКУМЕНТИ ИЗ ТАЙНИТЕ ТУРСКИ АРХИВИ НА ВЕЛИКОТО ВЕЗИРСТВО И НА ХИЛМИ ПАША” четем: „... от получените местни книжа се установи, че от 8600 и няколко къщи от християнското население на Скопие и подведомствените на Скопие местности 8100 и няколко къщи са пожелали да са под Екзархията”. Това са резултатите от проведения плебисцит сред християнското население в Скопска епархия. А какви са в Охридска епархия? „В донесението на Солунски вилает — пише в същия документ, — от 21 муххарем 1291 г. (26 февруари 1874 г.) въз основа на протоколното решение на Битолския административен съвет се установи, че от населението на самия Охрид и подведомствените села, 190 са искали да бъдат под ведомството на Патриаршията, 9287 души под Екзархията.” [9]
Резултатите от плебисцита в Охридска и Скопска епархии говорят ясно за народностния състав и националното съзнание на славянското население в Македония. Една част от това население, като например населението от Велешката епархия, още с фермана е поставено под духовната бласт на Българската екзархия. Славянското население от Охридската и Скопската епархия обаче, съгласно клаузите на фермана, е оставено под духовната власт на Цариградската патриаршия. При новата, още по-сложна обстановка, са нужни нови усилия, за да продължи борбата на това население за църковна независимост. И така, през трудности и жертви се стига до плебисцита в Охридска и Скопска епархия. При това не бива да се забравя, че плебисцитът в двете епархии се провежда в условията на тежко и многовековно робство. Българското население в продължение близо на пет века е лишено от своя българска държавна организация. Но нещата се усложняват още повече и поради обстоятелството, че в лицето на Цариградската патриаршия срещу него се изправя един опитен противник със силна многовековна традиция, със солиден опит и широка организация. А Патриаршията, освен на собствените си сили в Османската империя, както е добре известно, се радва и на широка международна подкрепа. Заедно с това тя получава твърде осезателна и ефикасна поддръжка и от някои европейски сили. Ето в такава обстановка 98 % от християнското население в Охридска епархия единодушно изявява българското си национално съзнание. Този факт не може да се пренебрегва дори и от най-разпалените любители на измислени твърдения за народностната принадлежност и за националното съзнание на славянското население в Македония по време на Възраждането.