През 1861 г. английските пътешественички Джорджина Макензи и Аделина Ърби предприемат първата си обиколка из славянските земи. Тя обхваща териториите на славянските народи, които по онова време са включени в състава на Австрийската империя — чехи, словаци, хървати и словенци. През следващата 1862 г. те се отправят на ново пътешествие, следвайки маршрута Одрин — Пловдив — София — Ниш. А през 1863 г. двете англичанки тръгват от Солун и достигат до Албанските планини. През 1874 г. Дж. Макензи, вече съпруга на английския консул на Йонийските острови, внезапно умира. През 1875, 1876 и 1877 г. Аделина Ърби пътува из Босна, Херцеговина и България.
През 1867 г. Дж. Макези и А. Ърби издават книгата си ПЪТУВАНИЯ ИЗ СЛАВЯНСКИТЕ ПРОВИНЦИИ НА ЕВРОПЕЙСКА ТУРЦИЯ. Книгата има голям успех — няколко пъти е преиздавана на английски език, превеждана е и е издавана и на други европейски езици. Освен с книгата, двете англичанки са известни с широката си дейност за изясняване пред европейската и главно пред английската общественост истинското положение на южните славяни в условията на турското робство. Те пишат статии, провеждат срещи, установяват трайни връзки с дейци на националноосвободителните движения на балканските народи. Йрез 1864 г. Макензи прави доклад на сесия на Британската академия за живота, езика и културата на южните славяни.
Пътешествията, публикациите, както и пламенната дейност на Макензи и Ърби в защита на южните славяни играят важна роля за разкриване истината по „българския въпрос”, не само сред английската общественост. Те въздейст-
261
ват непосредствено и върху английските управляващи среди. Видният английски общественик и държавник Уйлям Гладстон (1809-1898) пише предговор към второто английско издание на книгата на Макензи и Ърби. В него той изтъква: „Не искам да омаловажавам усилията и заслугите на другите, когато казвам, че по мое мнение нито един дипломат, нито един консул, нито един пътешественик измежду нашите сънародници не е направил толкова ценен принос към знанията ни по този важен въпрос, колкото мис Макензи и мис Ърби, когато през 1867 г. публикуваха своите впечатления от пътуванията си из някои славянски провинции на Европейска Турция... В нея много повече, отколкото в която и да е друга книга, която съм имал възможност да открия, са показани без пристрастие или предубеждение, както и без премълчаване обикновеният живот на поробените народи и връзките им както с правителството, така и с онези мохамедани — потомци на отстъпници, които едновременно са и поданици на султана като тях, и техни господари.” [1]
В книгата си авторките привеждат множество примери, изказват интересни мисли и правят обобщения, плод на непосредствените им наблюдения и проучвания. Стремежът на английските пътешественички е не само да посочат конкретните факти и да разкажат в подходяща форма за важни събития, станали през различни периоди от българската история, както и да разкрият съществени страни от българското културно наследство, от народопсихологията на българина и пр. Освен добросъвестното и задълбоченото изучаване на богата книжнина за българите и за България, Макензи и Ърби установяват контакти и черпят сведения от изтъкнати български възрожденци и от чужденци — добри познавачи на историята, културата и състоянието на тогавашното българско обшество. Сред тях се открояват имената на Г.С.Раковски, Неофит Рилски, Юрай Щросмайер. Те получават ценни сведения и компетентни оценки съию така и от много английски дипломати.
Във Въведението на книгата си Макензи и Ърби изясняват някои от съществените причини, които ги подтикват да предприемат пътешествие из славянските провинции на Европейска Турция. В Прага и Виена те се срещат с дейци на Чешката национална партия. Един от тях, известният чешки историк и философ франтишек Палацки (1798-1876) [2] настойчиво ги съветва да се запознаят с южните славяни, защото „... онези южнославянски страни, които са част от Турската империя, политически са под английско покровителство.
262
Вашата нация съдейства да са в сегашното си състояние и бъдещето им зависи до голяма степен от вашата политика.” [3] И още тук авторките се опитват да отговорят на въпроса — „кои са южнославянските народи и какво общо имат с християните в Турция” [4]. След като изясняват, че една част от южните славяни живеят в пределите на Австрия, те продължават: „В Турция те са между Македония и река Дунав и според наречието си се делят на българи и сърби. Общо наброяват десет-дванайсет милиона и образуват южния клон на славянската народност” [5] А малко след това четем: „Южнославянските народи обитават днешните места повече от хиляда години. До края на XIV век по-голямата си част те са били независими и в културно отношение стояли напълно на нивото на съседите си. По това време нахлул османският потоп и онези европейски земи, разположени най-близо до Азия, имали нещастието да бъдат залети. Почти всички славянски страни на юг от Дунава, с изключение на Черна гора, попаднали под властта на турците.” [6] С какво главно се характеризира положението на южните славяни в условията на турското робство? „Голямото нещастие на тези покорени народи — пишат Макензи и Ърби, — се заключава в характера на техния покорител, в тъпото варварство на турчина-мохамеданин и тенденцията с управлението си да превръща във варвари и поданиците си.” [7] Изяснявайки обхвата и начина на проучванията си авторките продължават: „Посетихме славянските части на Турция — България, Босна, Херцеговина и Стара Сърбия, а освен тях и свободна Сърбия, Черна гора и Северна Албания. Впрочем нужно бе четири пъти да пропътуваме Европейска Турция и да прекараме седмици и месеци на различни места, за да научим славянския език, историята, поезията и легендите на областите, които пресичахме... Споменаваме тези факти само за да покажем, че доколкото зависи от нас, избягнахме грешката да съдим за християните в Турция по онова, което се е случило да видим при една-единствена обиколка или по клюките в дипломатическите среди на някоя голяма или малка столица — Цариград или Белград.” [8]
По-нататък авторките изясняват отношенията между турци и гърци, включени непосредствено в държавното и религиозното управление на славянските провинции на Турция. „Из цяла Европейска Турция — пишат те, — думата „турчин” се употребява за мюсюлманин, думата „грък” — за да означи християнин от източноправославната църква.” [9] След като оспорват твърдението, че цялото християнско население в Турция е гръцко по народност, авторките продължа-
263
Изглед от Битоля
264&265
ват: „Разделение съществува и между мохамеданите. Османлиите, или истинските турци, представляват малцинство, силно мразено от албанските и славянските мюсюлмани, които никога не са скривали, че единствено изгодата ги свързва с тяхната кауза и че ако щастието им измени, няма да се поколебаят да им покажат затаената си злоба.” [10] Що се отнася до подбора на хората, непосредствено ангажирани в органите на държавната и религиозната власт, в славянските провинции на Европейска Турция се спазват строго определени изисквания. „Така както гражданските управници на Портата — пишат Макензи и Ърби — в тези провинции са османци, а не славянски мюсюлмани, така и църковните управници са гърци, а не славяни християни.” [11] А като се спират на голямото разнообразие и противоречията при оценките на действителното положение в страната, заключават: „Толкова много пристрастия са вмъкнати във всеки спор и във всяко общо описание на Европейска Турция, че е невъзможно противниците да постигнат съгласие. Но като се дойде до цитирането на голи факти, не намерихме никой, който да отрече, че при управлението на турската гражданска администрация има занемареност, недостиг на пътища и несигурност, нито пък че суеверието, невежеството и непристойните раздори преобладават при управлението на фанариотите.” [12]
В заключение на този раздел от изложението си Макензи и Ърби изтъкват още: „Славяните в Турция сега са управлявани от турци и гърци и са управлявани лошо — за съжаление фактите за това са очевидни... Поради географското си положение те (южните славяни б. а.) са били на топа на устата на турското нашествие и все още са тъпкани от този османлия, за когото поговорката казва, че „където стъпи кракът му, никога не покарва стръкче трева.” [13] По този повод авторките привеждат следната мисъл на Гладстон: — „що се отнася до историята на турците от времето на първото им появяване в западния свят, много смел би се показал този, който би дръзнал да твърди, че завоеванията и господството им са били полезни за щастието на човечеството и напредъка на цивилизацията”. [14]
Обширно място в книгата на Макензи и Ърби е отделено на град Солун. Освен самостоятелната втора глава, озаглавена „СОЛУН”, третата и четвъртата глава носят наслова „БЪЛГАРИЯ, ГЛЕДАНА ОТ СОЛУН.” Най-напред авторките напомнят прекрасното разположение на Солун, плодородието на околната земя, напоявана от няколко чудесни реки. Проследявайки накратко богатото му минало, Макензи и
266
Ърби определят, че Солун в исторически план е гръцки град, политически — турски, по географско разположение — български и етнографски — еврейски. [15] Най-многобройната по численост е еврейската обишост, следвана от гръцката. Още тук авторките изтъкват, че липсата на българска печатница в родината им е главната причина, поради която българите доставят книгите си от Русия... [16]
В началото на първата част на раздела на книгата „БЪЛГАРИЯ, ГЛЕДАНА ОТ СОЛУН”, Макети и Ърби отбелязват: „Вече споменахме, че по географско разположение Солун е български град. С други думи, той е едно от пристанищата на страната с население, говорещо славянски език, която се простира от Егейско море до река Дунав. Действително самият Солун е върхът на етнографската граница, която в тази част на Европейска Турция отделя славянското от гръцкото население... Другите гранични градове са Битоля, Воден и Енидже Вардар..” [17]
За авторките няма никакво съмнение, че именно турското господство е главната пречка за по-бързото икономическо развитие на Солун и околностите му. В тази връзка те отбелязват: „Без да си позволяваме да даваме мнение за този или друг някой политически план, бихме отбелязали, че всяка комбинация, която би отървала пестеливите и благоразположени българи от игото на днешния им господар-варварин, несъмнено ще се превърне в печалба за цивилизацията, а поне в едно отношение — и за нас.” [18] И малко по-нататък: „Обработката на земята е в ръцете на българите. Грижата на турския господар е само да заграби половината от добива, а откупвачът на данъците е главният враг на трудолюбието.” [19]
Макензи и Ърби се обръщат към онези от английските си читатели, които биха желали да получат известна представа за населението и историята на България. — „Под България разбираме не незначителната й част, която образува турската провинция България (Северна Българи, б. а.), а цялата територия на страната, населена с българи. Населението й обикновено се приема за четири милиона, но самите българи го изчисляват на пет до шест милиона. Българите се отличават съществено от съседите си гърци, румънци и турци. По някои черти на характера си се различават и от своите западни роднини — сърбо-хърватите. Съществената разлика се състои в недостига на това, което се нарича esprit politique (политически дух, б. а.) и съответно превъзходство в склонността към материално благополучие. За разлика от сърбина българинът не поддържа живо самоуважението си със спо-
267
Изглед от Прилеп
268&269
мени за национално величие, нито със стремежи за бъдеща слава. От друга страна, никакво тегло не може да го направи безразличен към нивата му, коня му, цветната му градина или към безупречната чистота на дома му.” [20] Английските пътешественички отделят подобаващо внимание и на отношенията между гърци и българи, които векове наред живеят заедно. А що се отнася до съществените различия между представителите на двата народа, според тях, те не могат да се обяснят нито с климата, нито с религията. „Колко силно може да се окаже различието — подчертават авторките, — между народите при еднакъв климат, религия и управление се вижда в градовете, където гърците векове са живели рамо до рамо с българите. Едните са търговци — находчиви и красноречиви, но лицемерни, мръсни и неморални. Другите са земеделци — упорити и немногословни, но честни и целомъдрени. Последното качество от стари времена е предизвиквало уважение към южнославянските народи.” [21]
В книгата на Макети и Ърби е отделено значително място на българо-мохамеданите, които понякога се определят като „българи-отцепници”. „Помохамеданчените славяни — пишат те, — живеят в провинцията и продължават да говорят славянски език.
Смелостта и войственият нрав на българите-отчепници говорят за националния им характер, преди да му изменят и да захвърлят оръжието. Самите те са приели мюсюлманската религия само, за да избегнат участта на раята. В някои райони са познати под името „помаци” (от „помагам”). Предполага се, че произхождат от онези български войски, които били на служба при султана като „съюзници”, докато турците станали достатъчно силни и ги принудили да избират — да предадат или оръжието, или вярата си... В околностите на Солун чухме за българомохамедани, които оправдават по следния начин отстъпничеството си. Когато били здраво притиснати от турците, те определили срок за пост и молитви към Христос, като заявили, че ако не получат помощ от него, щели да се подчинят на Мохамед. Помощ не пристигнала и така те станали мюсюлмани... Те обаче еднакво ненавиждат и турците и като резултат симпатизират на собствените си сънародници християни по същия начин, по който упорстват да говорят родния си език.” [22] Кои събития от българската история спират вниманието на Макензи и Ърби? „За да нахвърлим бегло историята на България — подчертават те, — необходимо е да се върнем назад към края на V и началото на VI век, когато византийските авто-
270
ри споменават за славянското население на юг от Дунав... През VII век към тях се присъединили по-войнствени племена, под чието ръководство, те се вдигнали срещу Византия и залели-по-голяма част от полуострова. Все още е спорен въпросът, кои са били пришълците... Които и да са били, оттогава датира името България и води началото си първата династия на нейните владетели. Въпреки, че често воювали с Византия, българите извличали и полза от съседството си с нея, като частично възприели нейната цивилизация... Князете и царете им поощрявали книжовниците, а понякога и самите те се появявали в ролята на автори. Малко е вероятно разказите за тях да са разкрасени, тъй като идват от византийски източници.” [23]
Историята на Българската църква също намира място в повествуванието на Макети и Ърби. „Българската църква имала свои владици и патриарх — пишат те, — чието седалище било отначало в Търново, а след това в Охрид. Доказателство за това са ферманите и бератите, давани им от много султани... През 1767 г. автономията на Българската църква била премахната. На мястото на местните владици, които поддържали интереса на народа, от Цариград били изпратени гърци. Те грабели селяните, раздухвали подозренията на турците към първенците, давали пример за обществена поквара и изгорили всички славянски книги и ръкописи, които успели да докопат... на българите не останало нищо друго освен няколко стари манастира в най-отдалечените кътчета на техните планини.” [24] Що се отнася до ролята на Цариградската патриаршия в живота на българите в условията на турското робство, авторките не се задоволяват само с казаното. „Султанът — продължават те, — никога не би успял да смаже съпротивата на християнските си поданици без помощта на християнин-посредник, а гърците се възползвали от бруталната сила на мюсюлманския си господар, за да усъвършенстват собственото си лукавство и ловкост.” [25]
Критикувайки отношението на Цариградската патриаршия към исканията на българите за църковна независимост, английските пътешественички пишат: „С подобни мерки неизбежно бил предизвикан страшния гняв на мудния, но упорит народ. Българите се отрекли от патриарха, който ги отлъчил.” [26]
Макензи и Ърби сочат и други събития и обстоятелства, които допълнително утежняват и без това тежкото положение на поробения български народ. Кои са някои от тях?
— „... наплив на татари-мохамедани от Русия, за които271
българите били заставени да строят къщи и да доставят храна;— изселване на българи в Русия, последвано от злощастното им завръщане;
— Приложен бе и друг начин да се държат в покорство българите — сред тях бяха настанени турски преселници, които трябваше да увеличат броя на намаляващото мюсюлманско население и които за разлика от християните са добре въоръжени. След татарите бяха заселени черкези.” [27]
И въпреки всичко — и в мрака на робската действителност, английските
пътешественички съзират проблясък — „По време на нашите пътувания видяхме
достатъчно доказателства за опитите на хората да подобрят положението си.
Особено бяхме изненадани от силния им стремеж към просвета... посетихме
училищата в Одрин, Пловдив, Самоков, София, Ниш — всички поддържани и управлявани
от християнските общини без материална подкрепа от правителството или владиците.
Както всичко в България, училищните сгради — повечето доста големи и просторни,
са чисти.... В Пловдив, Самоков и София има девически училища. Най-хубавото
е софийското... Южна България лежи между Родопите и границите на антична
Гърция. Училищата, които посетихме там, бяха по-малки и по-бедни от другаде...
По-близо до гръко-славянската граница обаче славянското образование несъмнено
е спъвано.” [28]
Във втората част на раздела БЪЛГАРИЯ, ГЛЕДАНА ОТ СОЛУН, Макензи и Ърби се спират главно на историческото дело на братята Кирил и Методий и на тяхното място в историята на България. Още в началото е отбелязано, че Солун, въпреки и извън границите на България, винаги упражнява силно влияние върху духовния живот на българите. „Българите никога не са били негови господари и все пак името му се свързва с единственото събитие в неясната им история, оставило следа в летописите на цивилизацията. Става дума за покръстването на България, а след това и на всички славянски народи с превеждането на Светото писание на „черковнославянски”. Смята се, че това е древния език на българите и че преводачите били родом от Солун... По това време в Солун живеели братята Кирил и Методий.” [29]
Макензи и Ърби възпроизвеждат съдържанието на легендата, според която, решаваща роля за приемането на християнството от княз Борис I изиграла картината на Страшния съд, която Методий нарисувал специално за него. „Година след това — продължават те, — цар Борис и благородниците
272
около него преклонили гордите си глави и приели християнската вяра. И до днес българите приписват покръстването си на поучителната картина на Методий. Ето защо в техните училища и църкви той е изобразяван с рисунка в ръка.” [30]
По-нататък в книгата се проследява създаването на славянската писменост, моравската мисия на Кирил и Методий и появата на първите преводи на богослужебните книги, направени от Солунските братя от гръцки на черковнославянски език. И това, което е особено важно, за да бъде пропуснато — в тази част на повествуванието си авторките се позовават на летописите на първия руски летописец Нестор, по оригиналния текст, издаден в Петербург през 1767 г. [31] Любопитен е и друг факт — английските пътешественички познават добре и творчеството на Черноризец Храбър. Красноречиво свидетелство за това е, че те привеждат от известното съчинение на старобългарския книжовник ЗА БУКВИТЕ следния текст: „Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?”, всички знаят и в отговор ще рекат: „Свети Константин философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий”... И ако попиташ в кое време, — те знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса, българския княз, и на Ростица... блатенския княз в годината 6363 от създаването на света” (855). [32]
По-нататък се сочат заслугите на Климент Охридски за утвърждаването и разцвета на славянската писменост. „Предполага се — подчертават те, — че така наречената „кирилица” е въведена като по-лесна за първоначалната азбука както за преписвача, така и за чужденеца, който би искал да я научи... Преданието нарича Свети Кирил — неин създател, а историята доказва, че тя е започнала нашироко да се употребява от неговия ученик Климент — първия български епископ. Тя е приета от всички славянски народи, които принадлежат към източноправославната църква. По този начин техният превод на Библията ни връща към българския първообраз.” [33]
В заключение на този раздел авторките пишат: „Славянските църкви, благодарение на църковните служби и на превода на Библията на родния им език, никога не са били напълно денационализирани нито от Цариград, нито от Рим. Нещо повече — Библията и църковната служба са се оказали връзката между славянските народи дори когато дълго са били разделени като привърженици на латинската или гръцката църква. През 1862 г. се чества хилядогодишнината на солунските апостоли. Тя бе отпразнувана от повече от осемдесет мили-
273
она славяни-християни без разлика на секта или вероизповедание — от Прага до Тихия океан, от Балтийско море до Солун.” [34]
Седмата глава от книгата на Макензи и Ърби е озаглавена СТАРАТА БЪЛГАРСКА СТОЛИЦА И СЪВРЕМЕННИЯТ ТУРСКИ ГРАД. Тя е посветена преди всичко на Охрид и Битоля.
Започвайки с град Охрид, авторките изтъкват: „Тук, към края на X век българският цар Самуил установил столицата на една наистина страшна монархия като предизвикателство срещу тогавашния византийски император — сам потомък на славянски род. Няма да разказваме историята на тези походи, които накрая спечелили на Василий II зловещото име „българоубиец”. [35] Макензи и Ърби подробно разказват за необикновената любов, възникнала между самуиловата дъщеря Косара и един от най-популярните сръбски крале — Иван Владимир. [36] „Спираме се на тази легенда — поясняват те, — защото тя е свързана със събитие, когато България е в един от периодите си на могъщество и се сблъсква с бавно нарастващата сила на западната си съседка Сърбия.” [37]
И ако Охрид олицетворява българското минало, то Битоля е „... днешното турско настояще.” [38] Авторките не пропускат да отбележат, че „Освен гръцкото си име „Монастир” градът има и славянско — Битоля, докато турците обединяват и двете, като го наричат Толи монастир.” [39] Подобно на Солун, сред жителите на Битоля са представени различни народности. „Евреите, — съобщават английските пътешественички — са твърде много, но не надвишават другите народности. Мохамеданите са османлии, а славяните, малко от които живеят в града, населяват околностите му и целия край наоколо.” [40] Но това, което отличава Битоля от онова време е, че градът е седалище на военен гарнизон и в него е съсредоточена силна административна власт.
В тази част на книгата си Макензи и Ърби отново се спират на моралното разложение сред управляващите среди. Те установяват, че злоупотребите с властта, подкупите, саморазправата, безвластието — са явления, които се срещат ежедневно в живота на Турската империя през онези години. „По този начин — отбелязват авторките, — се вършат убийства всеки ден и ако жертвите са от раята, властите не обръщат никакво внимание. Дори да обърнат, няма никаква надежда убиецът да бъде осъден, тъй като християнинът не може да дава показания по наказателни дела... Нищо чудно, че българинът смята, че докато турчинът управлява страната, съпротивата срещу злоупотребите на властта е
274
напразна.” [41] Не по-малко зло е моралното разложение, което обхваща една част от християнското население. „Но в Турция — пишат по този повод Макензи и Ърби, — на тези паразити християни по-честните им братя гледат с не по-малко ужас от нашия. И действително по-добрите горчиво се оплакват, че материалното подтисничество на турската система е по-малко зло, отколкото деморализиращото й въздействие. Само онези, измежду раята, които са раболепни и безскрупулни, могат да си пробият път към властта. Законните искания се пренебрегват, прямотата и независимостта на духа се потъпкват. Награждават се користолюбието и предателството. Изметта на обществото се издига до върха.” [42]
Деветата глава на книгата е озаглавена БЪЛГАРСКИТЕ ГРАДОВЕ ПРИЛЕП И ВЕЛЕС. Какво може да се прочете на страниците на тази част на изложението?
— „Наполовината път между Битоля и Прилеп обаче се пресича Черна река и с всяка стъпка на отвъдната страна гръцко-цинцарският елемент отслабва, а българите все повече и повече вземат връх и в църквата, и в училището.” [43]
— „Прилеп е град с шест-седем хиляди души население и място на голям ежегоден панаир. Ето защо той е най-процъфтяващият град в Южна България и се слави с доста сносен пазар... В Прилеп има три християнски училища — едно на цинцарите търговци, които предпочитат децата им да учат гръцки, другите две — на българите, които сами ги управляват и в които се занимават четиристотин ученици. Българските книги идват от различни места — Пловдив, Пеща, Виена, Белград... Тъй като не видяхме обичайния портрет на Кирил и Методий, попитахме за него и по време на обяснението открихме, че децата са добре запознати с живота на народните апостоли... Прилеп е едно от местата, където преди няколко години гръцкото духовенство изгаряше славянските книги. Затова, като сметнахме, че един подарък от книги ще бъде добре дошъл, дадохме няколко книги на нашия домакин, на учителя и на най-добрите ученици.” [44]
По време на престоя си в Прилеп английските пътешественички се запознават с българските семейни задруги. „Тези семейни сдружавания или задруги — споделят Макензи и Ърби, — са нещо обикновено в България и сигурно облекчават християните при беззаконния режим на турчина. Освен че във всяко домакинство има по-голям брой мъже за защита на жените от неканени гости, вдовиците и сираците получават издръжка и сигурност в техния собствен род. Там, къде-
275
то се обработва земя, те дават възможност на семейството да върши работата си, без да наема чужди хора, и осигурява на по-младите синове подходяща среда, без да има нужда да ги изпращат да работят навън. Така също при семейното общуване няма страх от шпиони; стари връзки, стари спомени и обичаи могат да бъдат насърчавани; на чуждите нововъведения може да се устоява. Освен всичко това естествената обич и привързаност намират тук своето най-пълно удовлетворяване. Младите жени са предпазени от изкушения и младите мъже са сигурни в един уютен, добре подреден дом. Българите могат да благодарят на задружния си семеен живот, че са запазили както народността, така и чистота на нравите си, докато са живели под чуждо робство и често редом с най-покварени хора.” [45]
А какво преди всичко привлича вниманието на Макети и Ърби във Велес?
— „Велес е изцяло български град. От четири хиляди къщи само хиляда са на турците и цинцарите. Останалите три хиляди са на славяни-християни. При такива благоприятни обстоятелства българите във Велес дълго след турското завладяване имали възможност да бъдат пазители на част от националното познание.” [46]276— „Натрупаните във Велес книги избегнали унищожението в продължение на повече от четиристотин години турско робство. Християнският посредник — гръцкият владика — бил онзи, който заповядал изгарянето им на пазара. Говори се, че това се е случило само преди трийсет години.” [47]
— „Преди пет или шест години българското движение във Велес набрало достатъчно сили, за да заплаши със сериозни вълнения. Накрая по думите на самите хора „властите видяха, че българите никога няма да станат гърци и че никога няма да е споразумеят с гърците, така че успяхме да привлечем някои от консулите на наша страна, за да се запази спокойствие в областта. Оттогава ни разрешават да имаме църковна служба на нашия роден език и да отваряме наши училища.” [48]
— „Главният учител на училището във Велес е свещеник... И той, и нашият домакин заявиха, че положението на страната е същото, както в околностите на Прилеп, Битоля, Солун, за което вече стана дума. Мохамеданите често убиват християните, като по този начин най-лесно ликвидират дълговете си и се отървават от всеки, за когото мислят, че им стои на пътя. Обирите по главния път са постоянни. На нито една от тези неприятности не може да се тури край,
додето турските управници не започнат строго и бързо да наказват по съдебен ред мюсюлманите. Те обаче няма да сторят това, тъй като управлението им зависи от интереса, който мохамеданският елемент има от увековечаването му.” [49]— „Във Велес, като огнище на науката, където историческите асоциации са изцяло български, не се търсеха сръбските исторически произведения и народна поезия, а български религиозни книги... От друга страна, българите, за разлика от сърбите, гледат на славянския език на Кирил и Методий като на свой древен език и са склони да го използват (както гърците от Атина използват старогръцкия) ^а образец при реформата на съвременния език. Ако някога съумеят да възкресят този славен дребен език с неговите дълбоки и звучни тонове и великолепна наситеност на фразата — ще направят неоценима услуга на целия славянски свят и националният им живот ще намери израз в един от най-благородните видове човешка реч.” [50]
* * *
Както вече стана дума Джорджина Макензи и Аделина Ърби установяват връзки и получават сведения по различни въпроси от Ст. Чомаков, Г.С. Раковски, Неофит Рилски и други дейци на Българското възраждане. Още по време на пътуването си из славянските провинции на Европейска Турция, те получават помощ и съдействие от българска страна. Така, на 25 май 1863 г. Георги Динков пише от Цариград на Стефан Веркович в Сяр. В писмото си солунският възрожденец съобщава, че д-р Ст. Чомаков писмено препоръчва — на английските пътешественички да се окаже пълно съдействие, както по време на престоя им в Сяр, а, по възможност и да ги съпровождат при посещение на други селища в Македония. [51]
Първото българско издание на пътеписа на Макензи и Ърби е направено през 1891 г. във Видин. П. Иванов превежда книгата от сръбски на български език. [52]
Като проследява западноевропейските проучвания върху България през време на Възраждането, Христо Гандев отделя специално внимание на мисията и публикациите на Макензи и Ърби. [53]
В наши дни българският читател получи едно ново, съвременно издание с подбрани извадки от пътеписи на Джорджина Макензи и Аделина Ърби — съставено от Иван Илчев. [54]