VIII
МАКЕДОНСКИТЕ СЛАВЯНИ
Няколко десетилетия след смъртта на Димитър и Константин Миладинови сръбският учен Йован Цвиич (1865—1928) формулира известната си теза за македонските славяни. В книгата си „Неколика проматраньа о етнографии македонских словена" Йован Цвиич твърди:
2. Народната маса на македонските славяни няма нито сръбско, нито българско народностно, чувство и национално съзнание, въпреки че са много близки (... „и ако су врло сродни . . .") със сърбите и с българите.
3. Името „българин", с което като правило се наричат македонските славяни, не е етнографско име и не е тъждествено с етническото понятие „българин" („... ниjе етнографско име и не означава етническог Бугарина.").
4. Чуждестранните — немски, френски, английски и други — етнографски карти на Македония не са етнографски, нито са говорни или езикови (sprachkarte), а са оцветени единствено въз основа на погрешното схващане на името „българин", с което често наричат македонските славяни.
5. Статистическите таблици са неверни или неточни.” [1]
Тезите на д-р Йован Цвиич за македонските славяни най-напред се появяват като части на географските и геоложките му изследвания. [4] По-късно неговите схващания се развиват обстойно от други сръбски автори. Без да се спираме подробно, нека посочим някои от най-съществените изяви в по-нататъшното развитие на твърденията на Цвиич за македонските славяни.
Професор Александър Белич (1876—1960) прави следващата стъпка. В понятието „Стара Сърбия" той вече включва голяма част от Македония. „Южно от Шар (планина) и Скопие — пише Белич — езикът ни (сръбският ез., б. м., Д. Р.), по посока на Прилеп и Велес и останалите места. като запазва най-стария си облик, изпада под влиянието на южномакедонския говор. Под Шар и Призрен и в околностите на Скопие и Куманово се е образувал призренски говор, чиито най-стари черти датират от XII в. Останалите части на Стара Сърбия спадат към онзи говор, на който са написани нашите стари грамоти и който е бил език на нашите стари крале и царе." [5] Това, което проф. Белич не изяснява съвсем точно в текста, е показано ясно на картата, приложена към изданието. А картата, съгласно поясненията на автора, е предназначена да очертае диалектите на сръбските говори. Но в границите на „Стара Сърбия", посочени на картата, е включена изцяло онази част от Македония (заедно с Охрид и Струга), която по-късно е присъединена към Кралство Сърбия (съответно — Кралство Югославия).
Скоро е направена още една стъпка. Иован Йованович, друг сръбски учен, вместо „Стара Сърбия" нарича тази част на Македония „Южна Сърбия". В книгата си „Южна Сърбия от края на XVIII век до Освобождението" [6] Йован Йованович пише: „Македонските славяни са флотантна славянска маса, която може да стане сръбска или българска . . . Ще бъдат сърби, ако сърбите ги освободят, ще бъдат българи, ако това направят българите. Националните пропаганди (на различните балкански страни, б. м., Д. Р.) са направили от тях сърбомани, българомани, а някъде и гъркомани. Македонските славяни нямат собствено народностно съзнание и самостоятелност. Те мразят турците, не обичат гърците и преминават на българска или сръбска страна в зависимост от това, кои са по-силни в борбата против турската власт и против патриаршеските владици, които не са им позволявали нито в училище, нито в църква да говорят на своя славянски език. И в Сърбия, и в България изселниците от Македония още при второто поколение стават напълно сърби или българи ..." [7] Йован Йованович не оставя без внимание и понятието „българин", „българи", име, с което наричат славянското население в Македония. „Македонските славяни — изяснява сръбският автор — с названието „българин" са наричали човек аргатин, работник, група хора — работници, които говорят славянски и които стоят по-долу от гърците и от турците, примитивен човек. Македонските славяни наричат най-лошия вид на нещата „български". Изразите „избугари се" или „побугари се" означават нещо, което се е развалило. „Бугарски" е също така синоним на мъченик, работник и много вероятно е това значение да му е дадено от гърците или турците." [8] Йован Йованович твърди, че името „българин" се използва за определяне на българската националност само в границите, очертани от Дунав, Искър и Стара планина. Той изключва от състава на българския народ населението на запад от река Искър, както и населението в Тракия и Македония.
Няма да се спираме на следващите стъпки при по-нататъшното развитие на схващанията на Йован Цвиич за историята, езика, народностната принадлежност и националното съзнание, на македонските славяни. Това в случая не е нужно, защото всички подобни „теории" изхождат от основните положения, развити от него, а по-късно доразвити от автори като Александър Белич, Йован Йованович и други. Посочените автори и техните следовници обясняват развитието и подема на националното съзнание и на националноосвободителните борби на българското население в Македония през епохата на Възраждането с дейността на Българската екзархия. Според тях преди учредяването на Българската екзархия славянското население в Македония няма и не може да има българско национално съзнание. Това съзнание се появява по-късно. То идва като резултат от дейността на Българската екзархия.
В нашия случай съвсем естествено изниква въпросът — ако Йован Цвиич и последователите му са прави, то каква е националната принадлежност на Димитър и Константин Миладинови? Може ли да се постави под съмнение тяхното българско народностно чувство и българското им национално съзнание? Защото, както добре е известно, Димитър и Константин Миладинови живеят, работят и умират преди учредяването на Българската екзархия. Или с други думи, ако те се чувствуват българи, ако имат българско национално съзнание, то това чувство и това съзнание не са и не могат да бъдат продукт на българската пропаганда, нито на дейността на Българската екзархия.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Цвиич, Йован. Неколика проматраньа о етнографjи македонских словена. Београд, 1906, с. 4.
4. Посоченото съчинение на Йован Цвиич най-напред се появява като част от изследването му „Основе за географjи и геологjи Македониjя и Старе Србиjе", издадено през 1906 г. в Белград. Вж. и Българската история в трудовете на европейски учени. С., 1970, с. 48—50.
5. Белич, А. Стара Србиjа са историко-езичке тачке гледишта. Београд, 1912, с. 10.
6. Иванович, Йован М. Jжна Србиjа от крада XVII века до ослобоhена. Београд, 186 с.