VI

СЪЮЗЪТ МЕЖДУ ПАТРИАРШИЯТА И ВИСОКАТА ПОРТА

Изниква един основен въпрос — коя е главната причина, поради която Цариградската патриаршия и турските власти преследват така жестоко Димитър и Константин Миладинови? И по-нататък — като продължение на въпроса, — каква е главната причина, която обединява в съюз Патриаршията и Високата порта в борбата им против братята от Струга? Борба, в хода на която висшето духовенство и османските власти не се спират пред нищо.

В много от изследванията, посветени на Димитър и Константин Миладинови, се разглеждат различни страни на този основен въпрос. В отговорите на някои от авторите се разкриват съществени съображения и се тълкуват вярно някои от основанията на Патриаршията и на турските власти за преследването на братята от Струга. При разглеждането на така поставения въпрос обаче не бива да се забравя, че и досега не е известно пълното и точното съдържание на писмените донесения, които висшите духовници правят пред турските власти против Братя Миладинови. За онова, което Мелетий, Венедикт или други представители на Патриаршията пишат против Димитър и Константин Миладинови до различни длъжностни лица и институции от тогавашната турска администрация, може да се съди преди всичко по косвен път. И още един предварителен въпрос. Понякога вярно обрисуваните факти и обстоятелства се представят като причина, а не като следствие, каквито са в действителност.

Всички автори са единодушни, че Димитър, а по-късно и Константин Миладинови са арестувани по донесение и по настояване на висшето православно духовенство. Това се потвърждава както от запазените до наши дни писмени свидетелства, писани от съвременници на разглежданите в нашия разказ събития, така и от известната ни дипломатическа кореспонденция от онова време, в която се разглеждат в една или друга светлина въпроси, свързани със съдбата на Братя Миладинови.

Веднага след арестуването на Димитър Миладинов широко се разпространява слухът, че това е станало, защото той поддържал връзки с руски агенти и развивал широка русофилска дейност сред българското население в Македония. Този слух се разпространява в различни варианти. Някои твърдят, че самият Димитър Миладинов е руски агент, други — че поддържа връзка с руски агенти, трети — че провежда пропаганда в полза на Русия.

Цариград. Златния рог с джамията "Сюлеймание"

Или с други думи, неоспорима истина е, че инициативата за преследването и по-конкретно инициативата за арестуването на Димитър Миладинов е подета най-напред от висшето православно духовенство. Всички автори, както и всички исторически свидетелства единодушно потвърждават, че Димитър Миладинов е арестуван по донесение на охридския владика Мелетий. Възможно е в донесението на владиката да се съдържа самообвинението, че Димитър Миладинов провежда широка пропагандна дейност, която предизвиква сред българското население в Македония чувства на симпатия към Русия. Възможно е също така в това донесение на владиката Мелетий да се твърди, че Димитър Миладинов поддържа връзки с руски агенти или дори че самият той е руски агент. Възможно е, още повече че много факти и обстоятелства, свързани с дейността, със светогледа и с най-съкровените чувства на Димитър Миладинов, могат да послужат като основание за подобни подозрения. Кои са някои от тези факти и обстоятелства?

Преди всичко Димитър Миладинов не крие обичта си към руския народ и към Русия. Той открито говори и пише с най-искрена любов за руския народ и за Русия. За него Русия е опора на православното славянство. По неговия израз Русия е „Великата наша майка". Впрочем нека се обърнем към писаното лично от Димитър Миладинов:

„Ръцете на всевишния — подчертава той в едно свое писмо до руския археолог и пътешественик Петр Иванович Севасткянов (1811—1867) [1] — благословиха нашата обща майка (к. м., Д. Р.), могъщата и предопределена от горе да върши благодеяния към цялото човечество, което се намира под слънцето, и да ръководи символичния кораб па Ноя." [2] А в писмото си до архимандрит Антим (Зографския манастир), писано в Кукуш на 27 май 1859 г., Димитър Миладинов възкликва: „ . . . кой се е надявал, че в разстояние на година и половина македонските българи ще слушат цялата църковна и божествена литургия на майчиния си език? Можеше ли да си представи човек някога, че българските деца от Македония и Мизия ще се учат в гимназиите и университетите на Петербург, Москва, Киев и Одеса? Благодарение на могъщата закрилница и покровителка (к. м., Д. Р.) на цялото православие на земното кълбо!" [3] В друго свое писмо, този път до йеромонах Климент в Дойран, той подчертава: „ ... и се трудам и написахме от овде сос подписи и печати за некоя помощ от Великата наша майка (к. м., Д. Р.) до просиме, видемо кое бог поможет и на овие наши братия!" [4] Впрочем на Димитър Миладинов е известно отправеното против него обвинение, че е руски агент. В писмото си до руския консул в Битоля Михаил Александрович Хитрово (1837— 1894) [5], писмо, което той пише и изпраща тайно от битолския затвор, се изтъква: „Познато мьие, что се грижите за мое избавление. От друга страна, ми пратиха писмо: „ако се надевашь на северни (русей) и на башибозуци (т. е. на чорбажи православни), никогаш немашь избавление, защо си наклеветень, от црнокапци грцки владици, че сте северен деец." [6]

По-нататък Димитър Миладинов поддържа редовни връзки — срещи, разговори, кореспонденция — с руски учени и дипломати (Виктор Григорович, Александър Рачински, Е. Южаков [7], Петър Севастиянов, Михаил Ал. Хитрово и др.).

Могат, разбира се, да бъдат посочени още много примери в подкрепа на твърдението, че Димитър Миладинов изпитва най-чиста любов и най-искрено уважение към Русия и към руския народ. Това обаче едва ли е нужно.

А сега нека отново се върнем към въпросите, предмет на нашия разказ. Възможно ли е гръцките висши духовници (независимо от съдържанието на изложенията им до турските власти) да смятат, че Димитър Миладинов действително е руски агент? По-нататък има ли основание да се приеме, че Цариградската патриаршия действително се опасява от засилване на руското влияние сред българския народ и в частност — от засилване на руското влияние сред българското население в Македония? С други думи — може ли да се приеме, че любовта и най-искреното уважение, които Димитър Миладинов изпитва към Русия, както и неговите връзки с руски учени и руски дипломати са действителната причина, която подтиква духовниците от Патриаршията да правят донесение пред турските власти против него и да настояват за арестуването му?

Отговорът на така поставените въпроси може да бъде само отрицателен.

Цариград, кв. "Фенер", седалището на Цариградската патриаршия. Съвременен вид.

Цариградската патриаршия добре познава становището и последователната линия на царска Русия за запазване единството на Източноправославната църква. Линия, провеждана изключително прецизно в продължение на много десетилетия. Става дума за политика, чиито основи са формулирани и чието практическо осъществяване е положено още през втората половина на XVIII в. от руската императрица Екатерина II. Разбира се, Екатерина свързва запазването на единството на Източноправославната църква с осъществяването на основните си стратегически замисли за руската политика на Балканите и в Мала Азия. Вярно е, че руската дипломация и лично граф Игнатиев оказват твърде чувствителна помощ за извоюването на българската църковна независимост. Но това става по-късно, няколко години след смъртта на Димитър и Константин Миладинови. Това става тогава, когато руската дипломация се убеждава окончателно, че борбата на българския народ за църковна независимост не се свежда само до църковната страна на въпроса, а това е преди всичко борба да бъде призната националната му самостоятелност, борба против асимилаторските домогвалия към народа ни от страна на най-консервативната и реакционна част на гръцкото духовенство.

Следователно Цариградската патриаршия няма основание да се опасява от руското влияние сред българското население. Нещо повече. Източноправославната църква в лицето на Цариградската патриаршия винаги се радва на моралната и материалната подкрепа на православна Русия. И, от друга страна, независимо от стратегическите замисли на руските владетели през XVIII и особено през XIX век Русия оказва решаваща помощ на балканските народи в борбата им за извоюване на националната си независимост.

Духовниците от Фенер много добре познават действителното отношение на Русия към Цариградската патриаршия и към балканските народи, за да се опасяват от засилване на руското влияние сред българското население в Македония.

Тогава очевидно съществуват други причини.

Може би Патриаршията се опасява, че дейността на Димитър и Константин Миладинови ще ограничи гръцкото влияние, по-точно — влиянието на гръцкия език и на гръцката култура сред българското население в Македония?

Нищо подобно! Димитър и Константин Миладинови се учат и възпитават в гръцки училища. И двамата са възпитаници на известната Янинска гимназия. Константин Миладинов завършва и гръцка филология в Атинския университет. В продължение на няколко десетилетия Димитър Миладинов е учител в гръцки училища. Всички негови съвременници са единодушни, че той не само знае добре, но и преподава блестящо гръцки език. Добър познавач на старата гръцка култура, Димитър Константинов е горещ поклонник на елинизма. Както, и някои други български възрожденци, той се учи на родолюбие от примера на най-изтъкнатите гръцки възрожденци и патриоти. „Чудно ли е след всичко това — пише в тази връзка Иван Шишманов, — че и Миладинов също като отличния елинист Райно Попович, като Неофит Рилски, Христаки Павлович и дори Богорова беше убеден, че гръцкото образование в първата епоха на нашето Възраждане е едно мощно средство за повдигане на общото умствено равнище на българските земи . . . Сам той не бе ли станал съзнателен българин благодарение на многобройните примери от беззаветно родолюбие у модерните гърци? Кой го научи наистина да обича горещо своя род и език, ако ли не именно неговите учители гърци?" [8]

Следователно и в тази област не може да се търси действителната причина, поради която Цариградската патриаршия преследва Димитър и Константин Миладинови.

И така, действителната причина трябва да се търси другаде.

Към края на 50-те години на миналия век Димитър Миладинов е вече един от най-изтъкнатите дейци на Българското възраждане в югозападните български краища. Всички по-важни прояви на националноосвободителните борби на българското население в Македония през онези години са свързани с неговото име. Но не само това. Често те са резултат на непосредственото му участие както при замислянето, така и при осъществяването им. Високообразован човек, опитен учител, пламенен оратор, обаятелна личност, човек с богата житейска закалка, Димитър Миладинов се ползва с любовта и уважението на българското население в Македония.

Димитър Миладинов се отдава на учителското си призвание още през 1830 година. Тогава той е твърде млад, едва на 20 години. Изминават 20— 25 години и много от първите му ученици вече са в редиците на най-пламенните възрожденски родолюбци. Освен Партений Зографски сред учениците на Димитър Миладинов се открояват още имената на Кузман Шапкарев (1824—1909), Григор Пърличев (1830—-1893), Панарет Пловдивски (1805—1883), д-р Константин Мишайков, Янаки Стрезов (1818—1903). Не бива да се пропуска — през 1840—1842 г. в Кукуш Константин Миладинов също е ученик на най-големия си брат. Дори само посочените имена красноречиво говорят за плодовете от учителската дейност на Димитър Миладинов. „Вземете списъка на многобройните му ученици — подчертава Иван Шишманов, — между които има владици и доктори, и търговци, и учители. Ни един почти не изневери на народността си." [9]

По-нататък откриването на българските училища в Охрид, Струга, Прилеп, Битоля, Кукуш, Дойран, Струмица също е свързано с името и дейността на Димитър Миладинов.

Димитър Миладинов работи в една изключително трудна обстановка. И той отрано разбира, че разбуждането, опазването и укрепването на народното съзнание сред българското население ще протича толкова по-бързо и по-успешно, колкото по-широко и по-добре се използва духовното, творчество, създадено от самия народ. При това той добре знае колко важна роля играе народното творчество, в духовния живот на гръцкия и на сръбския народ. Ето защо Димитър Миладинов от ранна възраст започва да събира български народни песни, приказки, гатанки и др. По-късно Константин Миладинов се посвещава изцяло на това велико дело. Така в резултат на многогодишните усилия на двамата братя през лятото на 1861 г. при близката морална и материална помощ на Щросмайер, в Загреб се появява знаменитият сборник „Български народни песни". А сборникът „Български народни песни" заема особено важно място в българското историческо наследство от времето на Българското възраждане. По своето значение и ролята, която изпълнява, сборникът „Български народни песни" се нарежда плътно до Паисиевата история. Паисий Хилендарски с вярното си прозрение във вековете разкрива, че националното самосъзнаване на българския народ е немислимо без познаване на родната история. Димитър и Константин Миладинови с паисиевско дръзновение показват значението на българското народно творчество за пробуждането и за запазването на българското национално съзнание. Появата на сборника „Български народни песни" е не само крупно събитие в българската културна история. Той по един безспорен начин очертава значителна част от етническите граници на българската нация. След появата му с него трябва да се считат не само всички изследователи на народното творчество на балканските народи. Със сборника „Български народни песни" са длъжни да се съобразяват и държавници и дипломати, които по различни поводи разглеждат или се занимават със съдбата на българския народ. Всеки опит да се остави в забрава или да се изопачат формата и съдържанието на Миладиновския сборник само разкрива безсилието и духовната мизерия на авторите им. Неговата сила и неговото безсмъртие — това са силата и безсмъртието на народа, който е сътворил през вековете събраните от Димитър и Константин Миладинови и отпечатаните на страниците му български народни песни.

Широката и все по-ползотворна дейност на Димитър Миладинов намира висока оценка от водачите на борбата за българска църковна независимост в Цариград. В това отношение особено показателно е участието на Димитър Миладинов в събирането на средства за построяването на нов български храм в Цариград от българското население в Македония. За какво става дума? През октомври 1859 г. в цариградския квартал „Балат" се полага основният камък на нов български храм в столицата на Османската империя — „Българска народна черква". Това е крупно за времето си начинание. Цариградската патриаршия в началото подкрепя изграждането на нов български храм в столицата. Проектът на „Българската народна черква" е изработен от италианския архитект Ф. Г. Фосати. На черковната служба при полагането на основния камък на храма присъствува цариградският патриарх Кирил начело на Синода на Вселенската патриаршия. Там са още трима православни патриарси — йерусалимският, антиохийският и александрийският. На службата присъствуват също така руският посланик княз Алексей Борисович Лобанов (1824—1896), секретарят на руското посолство Евгений Петрович Новиков и сръбският представител Милан А. Петрониевич. [10] Още преди това, през юни същата (1859) година, цариградският патриарх изпраща окръжно до епархиите в Молдавия, Влахия, България, Тракия и Македония. В окръжното се съдържа препоръка до православното духовенство да участвува в събирането на помощи за построяването на новия български храм в Цариград. [11] Цялостната дейност по изграждането на храма е поверена на специално създадено „Надзирателство на Народната българска черква — Цариград". В състава на надзирателството са включени: Иларион Макариополски, Гаврил Кръстевич (ок. 1820—1898), Димитър Евст. Гешов, Христо Тъпчилещов (1808—1875) и Захари Струмски. [12]

На 6.II.1860 г. със специално писмо Надзирателството. се обръща към Димитър Миладинов с молба да се заеме със събирането на помощи за строежа на новия храм от българското население в Македония. Димитър Миладинов приема предложението, за което с писмо от 4 март същата година уведомява Надзирателството. Заедно с новото си писмо от 2.IV.1860 г. Надзирателството изпраща на Димитър Миладинов и необходимата документация (тефтери) за събирането и отчитането на средствата. „Въистина — четем в това писмо — вий заслужавате голяма похвала между на тия народ и с това показвате, че сте истинний син на България, нашя майка и желател ревностен за напреднованието нейно. Службата, която предприемате во имято на Българския народ, е голяма и достопохвална. Бог да ви възнагради за доброто, което ще сторите на цял народ. Това ваше слугуванье за полза народна, за полза на народната Църква не ще ся изглади от памятта на всеки истинен Българин." [13]

От май до септември 1860 г. Димитър Миладинов, придружен от брат си Наум, кръстосва по-голямата част от Македония, за да събира помощи за строежа на новия български храм в Цариград. Той посещава Дебър, Велес, Прилеп, Солун, Серес, Стумица, Воден и много други по-големи и по-малки селища в Македония. Ако се съди по писмата му от 17 и 31 август 1860 г., [14] писани във Велес до братя Робеви в Битоля, Димитър Миладинов е посетил също така и Скопие, Кюстендил и Самоков. По време на тази си обиколка из Македония Димитър Миладинов е в стихията си. Снабден с официално разрешение от Цариградската патриаршия да посещава градове и села, той фактически получава изключително благоприятна възможност да се среща, да общува, да разяснява на стотици и хиляди хора истината по всички въпроси, свързани с борбата за българска църковна независимост и развитието на българското просветно дело. Но не само това! Димитър Миладинов умело съчетава събирането на средства за новия български храм в Цариград с издирването на нови народни песни и на други етнографски материали от българското население в Македония. Събирателската му дейност по време на обиколката привлича вниманието и на Надзирателството в Цариград. „Ваша милост что сбирате старини и ръкописи — четем в писмото на Надзирателството от 24.IX.1860 г. до Димитър Миладинов — добре правите, не забравяйте си обаче главната цел, и за нейа действувайте най-настоятелно, т. ест за събирането на помощта; та между събиранието нейно, ще извършвате и издирваньето на старини и ръкописи." [15]

По време на обиколката си Димитър Миладинов оставя дълбока бразда в съзнанието на българското население в Македония. Той вече не е само талантливият учител и остроумен събеседник. Сега той е помъдрелият от времето и борбите апостол на народното дело. Тежка и търсена е неговата дума. Думата му искат да чуят приятели и познати. Но с нея се съобразяват и враговете му. А те не са малко. И което е особено, важно. Враговете му все по-добре разбират колко силно е влиянието на Димитър Миладинов сред най-широките слоеве на българското население в Македония. Много са писмените свидетелства, които разказват за обаянието на Димитър Миладинов върху млади и стари, в села и в градове. Нека се ограничим само с няколко редове, писани от авторитетния изследвач на Българското възраждане в Охрид Евтим Спространов: „Първите учители още не били отишли в черната земя, когато пак се явил познатият нам учител. Този последният не бил вече учител на малките, а на възрастните. Той не учел по училищата, а по домовете, по стъгдите и по дукяните. Той проповядвал на гражданите да изфърлят гръцкия език от училищата, Да се откажат от Патриаршията и да се борят за самостойна черква. Хората, жадни за сладка и народна дума, се сгрупирали около него, жадно го слушали, въодушевлявали се и готови били на бой да тръгнат с него. Той бил „даскал Митре Миладин", който скоро се завърнал от обиколката си по Македония, гдето отишел да събира волни помощи с една пандахуса, потвърдена от Патриаршията за направа на бълг. фенерска черква „Св. Стефан" в Цариград. Той обиколил цялата Македония, не толкова да събира пари, колкото да агитира, да проповядва, да пробужда, да оре и да сее добри семена и мисли. Пандахусата му била було, под което се криели други по-благородни и по-възвишенн цели. Той обикалял, придружен от брата си Наума. С голямо, умение вършел възложената му работа, купувал стари книги и ръкописи, събирал пари, учел и нигде не се спирал. Най-сетне дошел и в Охрид и се прибрал у дома си в Струга." [16]

В течение на един продължителен исторически период висшето духовенство от Вселенската патриаршия, в съюз с най-консервативната и реакционна прослойка на гръцкото общество, последователно провежда мегаломанската си идея за възстановяване на Византийската империя. В името на тази идея през 1767 г. е ликвидирана самостоятелната Охридска архиепископия. Това са същите духовници, които не допускат българските деца да се учат на майчиния си език, нито. българските богомолци да слушат божествената литургия на роден български език. Без срам от хората и без страх от бога те унищожават стотици и хиляди богослужебни книги само за това, че са написани на старобългарски (черковнославянски) език. По време на посещението си в Атонските манастири през 1844—1845 г. Виктор Григорович установява, че в някои манастири гръцки монаси, подбудени от национална омраза, унищожават големи количества славянски и преди всичко стари български ръкописи. „В Зограф — пише той — малко преди моето идване изгорили куп ръкописи. От очевидци съм чувал, че във Ватопед, Ксеноф, Симопетр и Филотей ги изгорили безпощадно." [17] „Въобще неуважението към славянските книги — разказва по-нататък В. Григорович — дава повод за тяхното унищожаване. Славянската книга или съдържа това, което има в гръцката, или е написана от българин, а може би от сърбин (сърбите още по-малко ги уважават), следователно нищо не струва. Когато не знаели какво да правят с различните славянски книги във Ватопед, повикали даскал Спиридон. Той, като ги разгледал, с една дума ... осъдил ги на изгаряне. Ръкописите били в голямо количество, защото, както твърдят, в нагорещената от тях фурна изпекли манастирския хляб. В манастира Ксеноф по същата причина изхвърлили книгите в морето." [18]

Към средата на XIX в. националното пробуждане на българския народ постепенно прераства в националноосвободително движение. Все по-широки слоеве от българския народ участвуват в борбата за църковна независимост, за развитие на българската просвета и култура. Това движение, изява на потребностите на обективен исторически процес, постепенно обхваща и българското население в Македония. В тази обстановка, както стечението на обстоятелствата, така и личните качества на Димитър и Константин Миладинови ги поставят в най-предната редица на борбата против асимилаторските домогвания на реакционната част от гръцкото духовенство, за развитие на българското просветно дело, за извоюване на българска църковна независимост. Неспособни да разберат същността на народната воля, сковани от средновековния църковен догматизъм, висшите духовници от Фенер виждат в лицето на Димитър и Константин Миладинови, както и в лицето на другите дейци на Българското възраждане, смъртни врагове, чието отстраняване ще предотврати по-на-татъшното разрастване на народната съпротива.

Събитията през 1859 и 1860 г., свързани пряко или косвено с дейността на братята от Струга, плащат още повече висшите духовници и. ги карат да предприемат нови, драстични действия. Кои са някои от тези събития?

Най-напред — униатската акция в Кукуш. Разбира се, тук не си поставяме задачата да разглеждаме подробно главните причини за появата, развоя и последиците от униатското движение сред една част от българското население през 50-те и 60-те години на миналия век. В случая е нужно да се подчертае, че акцията в Кукуш е не само акция на отчаянието — това е акция и на решителността. Акцията показва, че българите в Кукуш окончателно губят всякаква надежда и вяра във висшето духовенство във Фенер, те вече не виждат никаква възможност да получат от Цариградската патриаршия право децата им да се учат на български език, а богослужението да се извършва от български свещеници, на български език. Но в същото време това е и една акция на решителността. Тази акция красноречиво показва, че в името на духовната си свобода кукушките българи са готови да предприемат, и те действително предприемат, и най-решителни действия. Поставен е въпрос — ако трябва да се избира между българската църковна независимост, а заедно с това признаването на българския народ като самостоятелен народ, от една страна, и източноправославното вероизповедение, от друга — какво да се избере? Акцията в Кукуш показа, че сред една част от българските възрожденски дейци зрее идеята, че щом е нужно, то вместо духовната власт на цариградския патриарх може да се приеме тази на римския папа, стига това да доведе до българска църковна независимост. Но кукушката акция показа също така, че тази идея започва да се възприема и сред една част от българското население. Униатското движение не се разраства. Но това е друга тема. Патриаршията обаче вижда ясно каква перспектива се открива, ако това движение евентуално обхване по-голямата част от българския народ.

Вярно е, че Димитър Миладинов не се присъединява към униатите в Кукуш. Той остава верен на православието. Без никакво съмнение е, че при приемането на подобно решение той не е могъл да не се съобразява с господствуващото сред българските възрожденци становище, че верността към православието е гаранция за запазване единството на българския народ. Но Димитър Миладинов не осъжда открито акцията на униатите в Кукуш. Може ли този факт да се обясни само с обстоятелството, че начело на акцията стоят хора, които той обича и уважава, хора — свързани с него от дълги години в обща работа и борба? Не говори ли това, че макар да остава верен на православието, Димитър Миладинов не може да порицае униатската акция, защото вижда в нея преди всичко решителна стъпка за духовна свобода на пламенните български патриоти от Кукуш? Липсват писмени свидетелства, които да потвърждават или да отхвърлят подобно предположение. Безспорното обаче е, че в продължение на 20 години Димитър Миладинов два пъти е учител в Кукуш. При това и през годините, когато учителствува в други селища, той постоянно поддържа връзки с кукушките българи. Ето защо някои автори, които изследват появата на униатското движение и разглеждат събитията в Кукуш през 1859 г., свързват патриотичния подем на кукушките българи с името и с дейността на Димитър Миладинов. „Порицанията срещу Въсточната Църква — пише Т. Ст. Бурмов, — съединени с похвали за Римската и за нейните представители, намериха ненадейно съчуствен отзив в един малоизвестен дотогава кът на Македония. Този кът беше мъничкий град Кукуш, или Кълкъч (по турски Хаврет-Хисар), на който жителите са почти всички българе. В този градец, благодарение на старанията и патриотизмът на учителите му, Димитър Миладинов и Ксенофонта Жинзифов (Райко Жинзифов, б. м., Д. Р.), българското чувство се пробуди по-рано, отколкото в много по-големи градове в Македония." [19]

На този въпрос се спира и Кирил, Патриарх български, в обширното си изследване „Католическата пропаганда сред българите през втората половина на XIX век. „Д. Миладинов — пише авторът — бе на два пъти учител в Кукуш, В 1840 г. бе го поканил за учител Нако Станишев, с когото го свързвало приятелство и еднакви национално-политически стремежи. В Кукуш той престоял две години (1840—1842 г.) и сторил твърде много за напредъка на училищното дело и за усилване на народното пробуждане. За втори път, пак по покана на кукушанн и на техния първенец Н. Станишев, той учителствува през 1857—1859 г. Възторгът му от народния подем на кукушани от това време бил голям . . . Патриотичната дейност на Д. Миладинов е привличала вниманието на католическите мисионери. Като се имат предвид връзките му с някои поляци емигранти, може да се приеме, че и той не е отбягвал срещи с католически мисионери с оглед на възможно съдействие за отбиване поне на турското противодействие, както и на неговата патриотична дейност, тъй и на народните църковно-освободителни стремежи. Оттук само изводът, че Д. Миладинов, догонвайки национално-политически цели, не е пренебрегнал и покровителството на католическите мисионери, без обаче да се обвързва с някакви вероизповедни задължения." [20]

По-нататък обиколката на Димитър Миладинов из Македония за събиране на средства за новия български храм в Цариград предизвика силно раздразнение в средите на висшето гръцко духовенство. Все по-широките размери на борбата за църковна независимост духовниците са склонни да си обяснят с въздействието, което той оказва върху българското население в селищата, които посещава по време на обиколката си. Разбира се, подобно мнение не е лишено от основание.

И още едно — твърде важно — обстоятелство. На 25.XII.1859 г. умира старият охридски митрополит Йоаникий. Охридчани уведомяват Патриаршията за смъртта на Йоаникий още същия ден и молят патриарха за нов митрополит в Охрид да бъде назначен Авксентий Велешки (1798—1865). Охридските първенци искат новият митрополит да бъде българин. Намеренията на патриарха обаче са други — той възнамерява на овакантеното място да назначи гръцкия архиерей Мелетий — духовник, добре известен и омразен на охридското население. Като узнават това, охридчани правят допълнение към първото си предложение. Към името на Авксентий Велешки те прибавят кандидатурите на Иларион Макариополски и Антим Видински (1816—1888). Вълнението около назначаването на новия митрополит обхваща все по-широки слоеве от българското население в Охрид и в Охридската митрополия. Евтим Спространов описва подробно това събитие в изследването си „По възражданьето в град Охрид". „От тоя ден—пише Е. Спространов, — т. е. от смъртта на Йоаннкий, започва се дълга преписка, от една страна, между охридчани и патриаршията, а от друга, между първите и техните пълномощни представители в Цариград. Такива били охридските богаташи — кьуркчии, находещи се тогава тамо: братя Манчеви, братя Я. Паунчеви, братя К. Паунчеви и братя Кецкарови. Те постоянно, отивали да молят патриарха да не праща за митрополит Мелетий в Охрид, но той не искал и да ги слуша. Употребили всевъзможни средства дано убедят патриаршията да ги почуе, ала нищо не помогнало. Заплашили я, че ще прегърнат католицизма — и туй напусто.

Патриаршията, с една дума, не щяла и да знае какво искат охридчани. Мелетий бил цяло страшилище за населението. Той, както поменахме и по-горе, бил известен всекиму с лошите си постъпки и злодеяния: цели десет години живял по-преди в Охрид и после, възведен в епископски сан, бил преводен в Зворник (Босна), а оттам в Кюстендил пак със същия митрополит Дионисия. Охридчани страшно възнеге.дували против него и изведнаж протестували единодушно против избора му: протестът носел 12 хиляди подписа." [21]

По-късно, през април 1861 г., охридските първенци се обръщат към турските власти с искане да се възстанови закритата през 1767 г. Охридска архиепископия. Разбира се, и това искане остава без последствие.

Кое е важното от гледна точка на разглежданите в нашия разказ въпроси?

След униатската акция в Кукуш борбата на българското население против произволите на висшето гръцко духовенство в Охридската митрополия през следващата година отново въвлича хиляди и хиляди хора. Протестът против назначаването на Мелетий носи подписите на 12000 души. Това е ново — качествено ново — явление в борбата на българското население в Македония за църковна независимост. Това явление не може да не предизвика сериозна тревога сред висшето духовенство във Фенер. А съвременниците на събитията в Охрид с пълно основание твърдят, че Димитър Миладинов отново е един от главните двигатели на действията на българите по време на конфликта. Това обстоятелство, без никакво съмнение, не остава незабелязано от Цариградската патриаршия.

Дори ако се ограничим само с посоченото, то става ясно, че тук именно трябва да се търси действителната причина, поради която висшето гръцко духовенство започва преследване срещу Димитър, а по-късно и срещу Константин Миладинови.

В случая не е най-важното дали тази действителна причина е посочена ясно в писмените изложения, които Мелетий и събратята му изпращат до турските власти. По всяка вероятност действителната причина не е посочена или ако за нея става дума, тя вероятно е поставена на по-заден план. За духовниците е съвсем ясно, че турските власти ще бъдат къде-къде по-строги и неотстъпчиви, ако Димитър и Константин Миладинови бъдат представени като врагове на Османската империя. А в тогавашната обстановка това може да се постигне най-лесно, когато на властите бъде внушено, че обвиняемите са „руски агенти". И ето, духовниците се обръщат към клеветата, към това старо оръжие, изпитвано не един път през многовековната византийска история. Не бива да се забравя, че от Кримската война са изминали едва 3—4 години. Страхът от Русия, по-скоро антируските настроения сред управляващите турски среди са още твърде силни. На тази основа очевидно следва да се търси причината за постигнатото пълно единомислие и единодействие между Цариградската патриаршия и Високата порта при преследването на Димитър и Константин Миладинови.

С основание Ив. Хаджов подчертава: „Турското правителство използвало повода, даден от гръцкото обвинение, за да измести гърците и да ги замести в обвинението. И от епизод в Българо-гръц-ката църковна разпря, обвинението срещу двамата братя се разраства, минава в ръцете на турците и се превръща в политическо обвинение за работа против самата държава. Двамата братя са първа политическа жертва иа българите от Македония по време на църковната борба." [22]

При всеки признак, че турските власти се разколебават във виновността на братята от Струга, духовниците от Фенер отново и отново нашепват, че те са руски агенти. Това е силата, която като магическа пръчка отстранява всякакво съмнение. И така до трагичната смърт на Димитър и Константин Миладинови, настъпила някъде през януари 1862 година.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Петр Иванович Севастиянов, руски археолог и пътешественик. Посещава няколко пъти Атонските манастири, придружен от фотографи, художници и типографи. При една от тия експедиции се запознава с Димитър Миладинов, който му представя ръкописи и други старини (Вж. Братя Миладинови. Преписка ... с. 49).

2. Братя Миладинови, Преписка ... с. 54.

3. Пак там, с. 88.

4. Пак там, с. 94.

5. Михаил Александрович Хитрово, руски дипломат, консул в Битоля от 29.III.1861 г. Хитрово познава много добре положението в Македония. В дейността си се проявява като убеден и искрен приятел иа българския народ (Вж. Братя Миладинови. Преписка... с, 202).

6. Братя Миладинови. Преписка... с. 117.

7. Егор Петрович Южаков, руски писател и пътешественик. Като пратеник на Московския славянски комитет в края на 1858 и началото на 1859 г. заедно с Александър Ра-чински посещава Кукуш. Там престоява 1 месец, среща се и опознава отблизо Димитър Миладинов.

8. Шишманов, Ив. Избрани съчинения. Т. I. С., 1965, с. 364.

9. Пак там, с. 364.

10. Братя Миладинови. Преписка... с. 146.

11. Вж. Т. Ст. Бурмов. Българо-гръцката църковна разпрл. С., 1902, с. 80—82.

12. Братя Миладинови. Преписка ... с. 146.

13. Пак там, с. 147.

14. Пак там, с. 107, 109.

15. Пак там, с. 149.

16. Спространов, Е. По възражданьето в град Охрид. СбНУ, XIII, 1896, с. 628.

17. Григорович, В. Очерк за пътешествие по Европейска Турция. С., 1978, Фототипно издание по второто руско издание. Москва, 1877, с. 82.

18. Пак там, с. 83.

19. Бурмов, Т. Ст, Българо-гръцката църковна разпря. С., 1902, с. 84.

20. Кирил, Патриарх български. Католическата пропаганда сред българите през втората половина иа XIX век (1859— 1865). С., 1962, с. 136, 137.

21. Спространов, Е. По възражданьето в град Охрид. СбНУ, XIII, 1896, с. 625.

22. Хаджов, Ив. Критически бележки върху. . . Македонски преглед, год. IX, кн. 1, с. 99.