ДИМИТЪР И КОНСТАНТИН МИЛАДИНОВИ, Димитър Райков

IV

КОНСТАНТИН МИЛАДИНОВ

Konstantin MiladinovКонстантин Миладинов

Константин Миладинов твърде млад напуска бащиния си дом и поема неспокойните пътища на най-големия си брат. По време на първото учителствуване на Димитър Миладинов в Кукуш (1840—1842) Константин е негов ученик там. След това в продължение на 3 години и Константин завършва Янинската гимназия. През 1847 г., едва 17-годишен, той вече е учител в битолското село Търново. След две години, през 1849 г., Константин отива в гръцката столица и следва гръцка филология в Атинския университет. Той завършва университетския курс и през 1852 г. постъпва учител на мястото на брат си в с. Магарево, Битолско. През същата година Константин посещава Зографския манастир, където, се среща с йеромонах Партений и се запознава с черковно-славянския език. Посещението в Атон навярно е продиктувано преди всичко от желанието му да замине за Русия. С отец Партений той иска да изясни как може да осъществи това си желание. Димитър Миладинов също насочва най-малкия си брат да замине в Русия. Към края на 1856 г. с помощта на Партений Зографски и на руското посолство в Цариград Константин Миладинов заминава за Русия. Основният мотив, който го подтиква към братската страна, това е, както той самият пише, да изучи руски и славянски език, за да може след това да преподава български език като учител в родния си край. [1] Константин Миладинов отива в Русия на 26-годишна възраст. Там той престоява почти четири години — от есента на 1856 докъм юни 1860 година.

Веднага след пристигането си в Одеса, на 13.XI.1856 г., Константин Миладинов се обръща към Българското настоятелство [2] с молба (прошение) да му бъде отпусната стипендия. Прави впечатление, че Българското настоятелство в Одеса разглежда твърде бързо и решава положително молбата му. Още на 18.XI.1856 г. той вече подписва „подписка", с което се урежда въпросът за стипендията в размер на 200 сребърни рубли годишно [3].

Със съдействието на Александър Викторович Рачински (1826—1876) [4] след Одеса Константин посещава Киев и Смоленск, а през летните месеци на 1857 г. известно време живее в с. Минино, Смоленска губерния (родното място на Ал. Рачински). През есента на 1857 г. Константин Миладинов вече е студент в Историко-филологическия факултет на Московския университет.

Moskva, staroto zdanie na Moskovskija universitet
Москва, старото здание на Московския университет. Съвременен вид.

Младият българин от Струга попада в Московския университет в една твърде сложна и противоречива обстановка. Това са годините непосредствено след Кримската война, когато голяма част от руската общественост е обхваната от огорчение и разочарование. В условията на дълбока икономическа и политическа криза във феодално-монархическа Русия зреят важни обществени събития. Тогава особено остро изниква въпросът за ликвидиране на крепостното право в руското село.

От друга страна, в началото на втората половина на XIX в. в Русия вече има изключително благоприятна обстановка за младите българи, дошли тук от поробената си родина да се учат. За какво става дума?

Най-напред нека напомним за огромната дейност, извършена в Русия още през XVIII век за издирване, превеждане и издаване на съчинения на европейски автори, в които се съдържат богати сведения за историческото минало на руския и на другите славянски народи, включително сведения за историческото минало на българския народ.

През втората половина на XVIII и през първите десетилетия на XIX век в Русия се провежда също така и широка дейност за събиране и издаване на старите руски летописи [5]. Изданията, посветени на руските летописи, предоставят на руската и на световната научна мисъл нови, твърде интересни и в голямата си част верни или съвсем близки до историческата истина факти и събития не само от руската, но и от българската история. През първата половина на XIX в. в Русия се полагат много грижи и за издирването на славянските ръкописи [6]. В описите на славянските ръкописи, появили се в Русия до средата на миналия век, са обхванати хиляди ръкописи. Чрез тях руската наука за първи път представя едни от най-ценните славянски ръкописи, които хвърлят обилна светлина върху историята, съдържанието и формата на славянското ръкописно наследство. Заедно с това руската наука разкри в широк исторически план и приноса на средновековна България при възникването, утвърждаването и разпространяването на славянската писменост и на славянската ръкописна книга. Описите показват, че в славянските ръкописни сбирки се съхраняват и много съчинения на старобългарски автори — Климент Охридски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Константин Преславски, Евтимий Търновски и др.

През първата половина на XIX в. главното внимание на изследванията върху българската история, отразени в руската книжнина (оригинална и преводна), все по-определено се насочва не само към общото историческо и културно развитие на народа ни, но и към отделни проблеми и исторически периоди, към творчеството, на различни книжовници или към изследването на конкретни паметници на славянобългарското ръкописно наследство. През 1824 г. Константин Фьодорович Калайдович (1792—1832) издава в Москва книгата си „ЙОАНН ЕКСАРХ БОЛГАРСКИЙ". Голямата историческа заслуга на К. Калайдович е, че той в тази си книга пръв обрисува ярко „златния век" на българската писменост в края на IX и началото на Х в. През 1825 г. в Москва е издадена на руски език книгата на видния чешки славист Йосиф Добровски (1753-1829) „КИРИЛ И МЕФОДИЙ, СЛОВЕНСКИЕ ПЕРВОУЧИТЕЛИ". Преводът от немски на руски, както и предговорът на изданието са дело на известния руски учен и славянофил Михаил Петрович Погодин (1800— 1875).

Сред руските учени, посветили силите и знанията си на изучаване на българското историческо минало и фолклорното богатство на народа ни през първата половина на XIX в., особено важно място заема Юрий Иванович Венелин (1802—1839). През 1829 г. Венелин издава книгата си „Древние и нынешние болгаре в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам". По-късно, той пише още редица съчинения върху българската история и литература, между които: „О зародыше новой болгарской литературы" (в две части), (1838—1841); „Критические исследования об истории болгар." (издадена посмъртно през 1849 г.); „О характере народных песень у славян задунайских" (1835); „Влахо-болгарские или дако-славянские грамоти" (1845). От неиздадените съчинения на Венелин могат да се посочат: „Граматика на новобългарския език" и „Сборник от български народни песни". Творчеството на Юрий Венелин оказва силно влияние върху българските възрожденци.

През 30-те и 40-те години на миналия век централно място в руската преводна книжнина, посветена на славянството, безспорно заема творчеството на изтъкнатия чешки и словашки славист Павел Йозеф Шафарик (1795—1861) [7]. През 1848 г. видният руски учен Измаил Иванович Срезневски (1812-1880) публикува „ОЧЕРК КНИГОПЕЧАТАНИЕ В БОЛГАРИИ" [8]. Това фактически е първият книгопис на печатни книги, издадени на български език. Описът обхваща един период от 40 години — 1806 до 1845 г. включително.

Специално внимание заслужават научните изследвания и дейността на Осип Максимович Бодянски (1808—1877) — професор и ръководител на катедрата по история и литература на славянските народи в Московския университет. Бодянски е автор на редица изследвания, в които наред с другото се изясняват и важни въпроси от българското историческо и културно наследство. Още през 1843 г. той публикува обширна статия, озаглавена „ЗА НАЙ-СТАРОТО СВИДЕТЕЛСТВО, КОЕТО ПОТВЪРЖДАВА, ЧЕ ЦЪРКОВНО-КНИЖОВНИЯТ ЕЗИК Е СЛАВЯНОБЪЛГАРСКИ" [9].

Сред съчиненията му с голяма известност се ползва и обширното изследване „О ВРЕМЕНИ ПРОИСХОЖДЕНИЯ СЛАВЯНСКИХ ПИСЬМЕН" (1855).

Осип Максимович Бодянски изучава някои от най-ценните паметници на старобългарското ръкописно наследство. Той подготвя и прави първите издания на най-важните съчинения на Йоан Екзарх - „НЕБЕСА" и „ШЕСТОДНЕВ". Известна е широката му дейност в подкрепа на българското националноосвободително движение. Много български възрожденци на млади години са негови студенти в Московския университет. Сред българите, които поддържат връзки с О. М. Бодянски, са Любен Каравелов (ок. 1834—1879), Иван Денкооглу (1781-1861), Сава Филаретов (1825-1863), Райко Жинзифов (1839—1877), Марин Дринов (1836-1906), Найден Геров (1823-1900), Нешо Бончев (1839—1878), Спиридон Палаузов (1818— 1872), Захари Княжески (1810-1877) и много други. Руският учен установява и поддържа връзки с монаси от Рилския манастир, както и с наши сънародници, живеещи в Одеса, Цариград и другаде.

Константин Миладинов е един от българските студенти на Осип Максимович. Но не само това. По предложение на Константин Миладинов руският учен съдействува в сп. „Русская Беседа" да бъде отпечатана българска народна песен. По този повод руският професор и българският студент се срещат лично. На Бодянски прави особено силно впечатление скромността на младия българин от Струга. В дневника си от 1857 г. Бодянски, след като описва една среща с Александър Рачински и си спомня за писмото на Константин Миладинов, отправено до сп. „Русская Беседа", продължава: „Писмото беше писано през пролетта и в него се съдържаше молба да се окаже (обърне) внимание на неговия подател — българина от Македония Миладинов . . . който в миналото е учил в Атинския университет, а сега с негово (на Рачински — б. м., Д. Р.) съдействие пребивава в Москва, за да слуша лекции по славянски езици в нашия университет. Към писмото беше приложена една от пролетните песни на македонските българи, която аз одобрих за публикуване в „Беседата" (сп. „Русская Беседа" — б. м., Д. Р.). Скоро след това, през май, заедно с други българи ме посети и самият Миладинов, не съвсем млад човек, твърде скромен, както и всички, без изключение, негови съотечественици." [10]

В началото на втората половина на XIX в., т. е. именно тогава, когато Константин Миладинов пристига в Москва, руската книжнина предоставя най-богати възможности за изучаване на българското историческо и особено на българското културно наследство. Именно поради това българските младежи, които учат в Русия, обикновено се връщат оттам не само като пламенни родолюбци. Оттам те идват и със солидни научни познания върху българската история и култура.

Ето защо, когато разглеждаме „руския период" от живота на Константин Миладинов и се докосваме до творческото му наследство, неминуемо следва да се съобразяваме с това важно обстоятелство. Освен университетските лекции и учебници в Москва той има богати възможности непрекъснато и системно да попълва знанията си. Българският студент старателно изучава основните проблеми, свързани с историята, литературата и народното творчество на славянските народи, и преди всичко — изучава българското историческо и културно наследство. Янинската гимназия, Атинският университет и Московският университет безспорно съдействуват, щото младият стружанин да израсне и да се оформи като един от най-високообразованите български възрожденци. А това обстоятелство от своя страна слага дълбок отпечатък както, върху практическата му дейност, така и върху творческите му усилия при подготовката и издаването на сборника „Български народни песни".

Като си спомня към какво главно са насочени силите и вниманието на Константин Миладинов в Москва, Александър Рачински пише: „Той се зае да изучава старобългарската литература — този богат извор на духовното и гражданското образование на славянския свят. Като пристигна в Москва, той побърза да извика тук от Македония няколко свои ученици и връстници и заедно с тях старателно работеше в Московския университет и в Патриаршеското (сега Синодално) книгохранилище до 1860 година, когато през пролетта силите му изневериха и когато той, след като прекара зимата в Екатерининската болница, реши да замине в родината си, за да възстанови разстроеното си здраве." [11]

По време на престоя си в Русия Константин Миладинов общува и изпитва върху себе си силното влияние на славянофилските среди. А сред дейците на Славянския комитет в Москва срещаме имената на Алексей Николаевич Бахметев (1801— 1861), Фьсдор Иванович Буслаев (1818—1897), Юрий Фьодорович Самарин (1819—1876), Алексей Степанович Хомяков (1804—1860), Сергей Тимофеевич Аксаков (1791—1859), Аполон Николаевич Майков (1821—1897), Михаил Петрович Погодин (1800—1875). Известно е, че Московският славянски комитет, особено, в годините, когато негов ръководител е Иван Сергеевич Аксаков (1823—1886), развива широка дейност в подкрепа на българското националноосвободително движение.

Константин Миладинов е човек с нежна, чувствителна душа. Като поет той е склонен да възприема и да обяснява действителността преди всичко с чувствата си. Но онова, което Константин Миладинов пише за историята и творчеството на българския народ, освен на чувствата се основава и на сериозната научна подготовка на автора. А знанията му очевидно са на висотата на тогавашното равнище на научната мисъл. „Во огласот ми — пише той на Георги Сава Раковски (1821— 1867) — Македония назвах Западна Болгария (как и требит да се викат)." [12] Това съждение с уверения си тон напомня, че е изказано не толкова от поет, колкото от учен. Когато Константин Миладинов поставя заглавието на сборника „Български народни песни" или когато пише, че българите са най-южните славяни, той дава израз, разбира се, на собственото си българско народностно чувство. Но като обяснение това не е достатъчно. Той не озаглавява сборника например само „Народни песни" или „Македонски народни песни". А е могъл! Могъл е, както може да се съберат и да се издадат — тракийски, мизийски или добруджански народни песни. При това всеки непредубеден читател лесно ще разбере, че се касае за български народни песни от Македония, Тракия, Мизия или Добруджа. Когато Константин Миладинов наименова сборника „Български народни песни", той много добре разбира, че именно понятието „Български народни песни" най-вярно и най-пълно, в съответствие с изискванията на научното познание, дава най-точната народностна характеристика и национална принадлежност на включените в сборника народни песни. Тук очевидно няма място за тълкувания от рода — какво иска да каже авторът или как да разбираме това, което, иска да каже, но не го казва! Това, което иска да каже, Константин Миладинов го казва пределно ясно! По собствено чувство и убеждение именно той поставя заглавието на сборника „Български народни песни". Това обстоятелство не може нито да се забравя, нито да се пренебрегва или да се преиначава.

Какво ни разкриват още запазените писмени свидетелства за духовния мир на Константин Миладинов? Трудно е да се подредят и степенуват интелектуалните и емоционалните склонности, предпочитания и увлечения на младия стружанин. Безспорно е обаче, че богатата емоционалност не му пречи да прави най-строга и реална оценка на фактите и събитията. Искреното уважение, а в някои случаи и преклонението пред постиженията на другите народи често се изявява неразривно свързано с едно спонтанно чувство за лично и за национално достойнство.

Александър Рачинскй познава добре Константин Миладинов. Той го наблюдава съвсем отблизо още веднага след пристигането му в Одеса. Неговите впечатления са непосредствени. Те разкриват твърде важни и характерни черти на Константин Миладинов. В Одеса и в Киев Александър Рачинскй и Константин Миладинов се срещат с руски духовници, посещават храмове, където, присъствуват на празнични служби. „В Киев — пише Рачинскй — той (Костантин — б. м. Д. Р.) беше възхитен от великолепието на черквите. В храма „Св. София" съзерцанието му бе неприятно нарушено от неуместния въпрос на ключаря: „...от Македония, значи той е грък? — Македония не е Гърция, сърдито отговори Миладинов: гърците не говорят български!" [13] В Смоленск Александър Рачинскй и Константин Миладинов посещават стария архиепископ. В началото на срещата архиепископът не им предлага, както е прието, да влязат в гостната. „... след това — продължава Рачинскй, — за да поправи неволната си грешка, го приласка и му сложи в ръката пари, като благослови намерението му да се учи. Смирението на владиката възхити Константин Миладинов, но в същото време паричната милостиня оскърби гордостта му." [14] И още един пример. В уводна статия на в. „Свобода" [15] Любен Каравелов съобщава, че един високопоставен чиновник от Министерство на просветата, в присъствието на професорите Бодянски и Погодин, се обръща към Константин Миладинов и Константин Геров с въпрос — какъв език говорят и каква вяра изповядват техните съотечественици? Учуден и оскърбен от чудноватия въпрос, Константин Миладинов отговаря, че българите спадат към китайците и изповядват китайска вяра.

K. Miladinov zaedno s L. Karavelov i P. Todorov v Moskva prez 1858 g.Константин Миладинов заедно с Любен Карабелов (в средата) и Петър Тодоров х. Пеев от Панагюрище (вляво). Снимката е правена в Москва през 1858 г.

Едно щастливо обстоятелство събира в Москва Константин Миладинов с Любен Каравелов от Копривщица, Нешо Бончев от Панагюрище, Георги Теохаров от Пещера, Васил Попович от Браила, Константин Станишев от Кукуш, Райко Жинзифов от Велес и Андрей Стоянов от Воден. Най-близко и сърдечно е приятелството му с Райко Жинзифов и Константин Станишев. [16]

По почин на Г. С. Раковски между него и Константин Миладинов се установява кореспонденция. За съжаление писмата на Раковски до Константин са изчезнали. Известни са 4 писма на Константин до Г. С. Раковски. Първото е писано в Москва през януари 1859 г. и е изпратено в Одеса, където по това време се намира народният войвода. Останалите три писма са писани в Загреб и са изпратени в Белград.

В Русия Константин Миладинов прави и най-сериозните си поетически опити. За времето от 1858 до 1861 г. тон отпечатва 17 свои стихотворения, предимно на страниците на българските възрожденски списания и вестници в Цариград („Български книжици" и „Цариградски вестник"). Най-вълнуващите поетически творби на Константин Миладинов — „Тъга за юг" и „На чужина" — са отпечатани в издавания от Раковски в Белград в. „Дунавски лебед" (февруари 1861 г.). Като разглежда поетическото творчество на Константин Миладинов, Михаил Арнаудов отбелязва: „Любопитното при Миладинов е, че нигде в песните му не личи въздействието на руската поезия, достигнала в лицето на Пушкин, Лермонтов, Некрасов и други до величествен подем на лирическото вдъхновение и предала във внушителни образи пробуждането на новия руски човек. Наопаки, и теми, и стил, и метрика напомнят у него българската народна песен, която той е изучавал постоянно, работейки над своя сборник от народни песни из Македония и спомняйки си слушаните от детинство песни на майка си." [17]

Главната грижа на Константин Миладинов по време на престоя му в Русия, без никакво съмнение, са подготовката и опитите да бъде издаден сборникът „Български народни песни". Още при заминаването си от България той носи със себе си събраните дотогава от него и от брат му народни песни. А както се потвърждава от запазените писма, след като Константин отива в Русия, Димитър продължава да събира и да му изпраща още песни, приказки и гатанки. Върху Константин ляга изцяло задължението да подготви сборника за издаване. „Три години — пише Райко Жинзифов — той ги пазел (песните, б. м., Д. Р.) в Москва и им се радвал, както майка се радва на единствения си скъп син, останал невредим след много нещастия и беди ... през целите тези три години не преставал да се надява, че ще се намерят средства за тяхното издаване; но средства не се намерили и било съдено те да бъдат издадени в друг славянски град, а не в Москва." [18]

За съжаление българските народни песни, събрани от Димитър и Константин Миладинови, не предизвикват нужния интерес сред руските учени — филолози и фолклористи. Измаил Иванович Срезневски (1812—1880), Петр Алексеевич Безсонов (1828—1898) [19] и Иван Дмитриевич Беляев (1810—1873) [20] се запознават с една част от песните. Рачински прочита няколко песни пред Археологическото дружество, които предизвикват жив интерес сред присъствуващите. [21] Въпреки усилията на Константин Миладинов в Русия обаче не се оказва възможно да се пристъпи непосредствено към подготовката и издаването на сборника.

Михаил Арнаудов изказва предположението, че равнодушието, което някои руски учени проявяват към песните, може да се обясни с обстоятелството, че при подготовката на ръкописа Константин използва гръцката азбука. Огорчен от неуспеха в Москва, Константин започва да търси други възможности. През 1860 г. той се обръща с писмо към хърватския епископ Йосиф-Юрай Щросмайер (1815—1905), като го моли да съдействува за издаването на българските народни песни. В отговора си Щросмайер изразява готовност да окаже пълна подкрепа и Константин Миладинов незабавно се отправя от Москва към Виена, където пристига вероятно през юни 1860 г. Втората половина на 1860 и първите месеци на 1861 г. Константин Миладинов посвещава изцяло на подготовката, редактирането и отпечатването на сборника. Характерът и обемът на изданието, както и обстоятелството, че Константин работи сам, красноречиво показват колко знания и творчески усилия са нужни, за да се извърши подготовката на ръкописа в този кратък срок. При това става дума за една крупна и сложна книга, в която освен 660-те народни песни са включени още и други фолклорни творби, групирани в следните раздели: „Сватбени обичаи", от Струга и Кукуш; „Годинешни обичаи", пак от Струга и Кукуш; „Игри"; „Предания"; „Собствени народни имена"; „Пословици"; „Верования"; „Гатанки" и накрая — „Slova", т. е. кратък речник на по-малко известни български думи, преведени и изтълкувани на хърватски език. Само за преработването на ръкописа от старата редакция (с гръцки букви) в нова редакция (с кирилска българска азбука) са нужни 3 месеца. Общият обем на първото, загребско, издание на сборника възлиза на 34 коли (542 страници), без предговора и посвещението. Разбира се, най-важната част на сборника са поместените в него народни песни (от 1-ва до 514-а страница). Това именно дава основание на Константин Миладинов да озаглави сборника „Български народни песни".

И така, през 1861 г. многогодишният труд на Димитър и Константин Миладинови се увенчава с успех — в Загреб е издаден сборникът „Български народни песни" [22].

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Братя Миладинови. Преписка. Издирил, коментирал и редактирал Н. Трайков. С., 1964, с. 126.

2. В ръководството на Българското настоятелство в Одеса през 1856 г. участвуват: Стефан Д. Тошкович, Николай Хр. Палаузов, Николай М. Тошков и Константин Н. Палаузов.

3. Братя Миладинови. Преписка... с. 127.

4. Александър Викторович Рачински, руски славянофил, общественик и дипломат. Като пратеник на Московския славянски комитет посещава различни български селища. През периода 1859—1862 г. е руски консул във Варна. Ползва се със симпатия и уважение сред всички слоеве на българското възрожденско общество. Впоследствие, като руски консул във Варна, работи за преселване на българско население в Русия. Г. С. Раковски подлага на остра критика тази му дейност във в. Дунавски лебед.

5. В продължение на 25 години — от 1767 до 1792 г. — Руската академия на науките издава „Русская летопись по Никонову списку" — 8 части, общо 2302 страници. Академията възлага подготовката на това внушително издание на немския професор Август Шльоцер (1735—1809). През първото десетилетие на XIX в. (1802—1809) Август Шльоцер издава в Гьотинген на немски език друг свой труд — тритомното си съчинение, посветено на руския летописец Нестор. В него авторът прави критическо изследване на наследството на най-изтъкнатия руски летописец. През периода 1809—1819 г. в Петербург се появява, пак в три тома (общо в повече от 2000 страници), руското издание на това съчинение на Август Шльоцер в превод и под редакцията на Д. Языков (1773—1845), озаглавено: „Нестор. Руския летописи на древнеславянском языке. Сличеныя, переведения и объясненыя Августом Лудовиком Шлецером".

6. Ето някои от по-важните описи на славянски ръкописи, появили се в Русия докъм края на 60-те години на XIX в.:

— през 1825 г. Константин Феодорович Калайдович и Павел Михайлович Строев (1796—1876) издават в Москва Опис на славяноруските ръкописи от библиотеката на граф Ф. А. Толстой;

— през 1827 г. Петр Иванович Кеппен (1793—1864) издава в Петербург Опис на славянските ръкописи, съхранявани в Германия;

— през 1836 г. Руската академия на науките издава в Петербург Опис на ръкописните и печатни книги от библиотеката на А. Д. Норов. Описът е съставен от Александър Христофорович Востоков (1781—1864), който пише и предговор към изданието на описа;

— през 1841 г. в Москва е издаден Опис на славянско-руските ръкописи, съхранявани в обществените библиотеки в Германия и Франция. Описът е подготвен от Сергей Михайлович Строев (1815—1840);

— през 1842 г. Руската академия на науките издава в Петербург Опис на руските и славянските ръкописи, съхранявани в Румянцевския музей. Описът е съставен от Ал. Востоков;

— през 1848 г. Павел Строев издава в Москва Опис на славянски и руски ръкописи от библиотеката на И. Н. Царски:

— през периода 1855—1-869 г. в Москва е издаден в 5 тома подготвеният от Александър Василевич Горски (1812— 1875) и Капитон Иванович Невоструев (1815—1875) Опис на славянските ръкописи, съхранявани в Московската, синодална библиотека.

7. През 1837 г. в превод на О. М. Бодянски на руски език са издадени първите две части на „Славянски древности". Третата част е издадена през следващата — 1838 г. Пълното руско издание на „Славянски древности" (5 книги с общо 1967 страници) се осъществява през 1848 г. През 1843 г., пак преведено и редактирано от Бодянски, в Москва е издадено другото известно съчинение на П. Шафарик „Славянска етнография", а през 1848 г. в Москва се издава още един труд на видния чешки учен — „Разцвет на славянската писменост в България".

8. Срезневски, Измаил Иванович, руски филолог-славист, професор в Харковския, а от 1847 г. — в Петербургския университет. Срезневски е един от най-изтъкнатите приятели на българския народ из средата на големите руски учени, живели и работили през XIX в. „Очерк книгопечатания в Болгарии" е отпечатан в „Журнал Министерства народного просвещения", брой 9, 1846 г., с. 2.

9. Бодянски, О. М. „О древнейшем свидетельстве, что церково-книжный язык есть Славяно-Булгарский". В Журн. Мин. народного просвещения, бр. 6, 1843, с. 3.

10. Вж. Л. Минкова. Осип Максимович Бодянски и Българското възраждане. С., 1978, с. 166, 167.

11. Вж. Ив. Хаджов. Александър Рачински за Братя Миладинови. Училищен прегред, XXXI, 1932, кн. 1, с. 115.

12. Братя Миладинови. Преписка... с. 138.

13. Хаджов, Ив. Александър Викторович Рачински за Братя Миладинови. В сп. УПр., XXXI, 1932, кн. 1, с. 114.

14. Пак там.

15. В. Свобода, бр. 7, 13.11.1871 г. Вж. и Арнаудов, М. Любен Каравелов, 1834—1879. Живот, дело, епоха. С., с. 169, 170.

16. Вж. Михаил Арнаудов. Братя Миладинови ... с. 138.

17. Пак там, с. 192, 193.

18. Жинзифов, Р. Димитър и Константин Миладинови. — В: Съчинения. С., 1969, с. 214.

19. Безсонов, Петр Алексеевич, руски славист и фолклорист, изследва литературата на славянските народи и преди всичко българската и сръбската литература. През 1855 г издава в Москва сборник „Болгарские песни из сборников Ю. И. Венелина, Н. Д. Катранова и других болгар".

20. Беляев, Иван Дмитриевич, руски историк, професор в Московския университет (1852—1873).

21. Вж. М. Арнаудов. Братя Миладинови... с. 295—310.

22. „Български народни песни, собрани од Братья Миладиновци Димитрия и Константина и издани од Константина в Загреб на 1861 година", 543 с.