Научна експедиция в Добруджа, 1917 г.

Доклади на университетски и други учени

 

Дял трети. ДОКЛАДИ НА ДРУГИ УЧАСТНИЦИ В ЕКСПЕДИЦИЯТА

 

7. Александър Дякович

ДОБРУДЖА ПОД ГНЕТА НА РУМЪНИТЕ

 

 

II. АНЕКСИЯ И „БЪЛГАРСКА ОПАСНОСТ”

 

 

Трагизмът на Добруджа започва от първите числа на януари 1878 г., веднага подир разбиването на Сюлеймановата армия, когато Турция направи първите постъпки за мир. Първите вести по това ни идват от Румъния, гдето предложението на русите за едно полюбовно разбиране между двете държави върху проектираната размяна предизвиква големи незадоволства, които се изразиха в открити протести и вражди спрямо Русия.

 

Според изявленията на Михаил Когълничану, направени в Яш на 25 март 1883 г. пред едно политическо събрание на съединената тогава опозиция, русите обещавали на Румъния да ѝ дадат „цяла Добруджа със Силистра, както и Видин с цялото там румънско население”, ако тя се съгласи доброволно да отстъпи Бесарабия [*].

 

Предложение твърде съблазнително. И при все това румънската интелигенция, цялата им преса, всички техни видни държавници, румънският Сенат, румънският парламент - всичко мислящо в Румъния след дълги и всестранни изследвания и размишления не без съзнание

 

 

*. V. М. Kogâlniceanu, Dobrogea, с. 20.

 

377

 

 

и искреност всегласно признаха, че Добруджа е страна чужда за Румъния и решително я отклони.

 

На 26 януари 1878 г., събрани на заседание румънските законодателни тела гласуват следното предложение:

 

„Като изслушаха обясненията на Министерството (на външните работи) върху намеренията на Русия да вземе част от територията на Румъния в замяна на земи отвъд Дунава..., като взеха в съображение големите услуги и дори кръвни жертви сторени от страната за запазване на нейната цялост, Събранието и Сенатът изявяват, че са решени да запазят цялостта на територията на страната и да не допуснат отчуждение от нейната земя под никакво наименование и за никаква компенсация или възмездие.

 

Цялата румънска преса единодушно приглася: „Не даваме нищо и не приемаме нищо. Дори и сила брутална да нн заграби Бесарабия, няма да приемем Добруджа.” ! [*]

 

Позволено е да се допусне предложението, че горното решение и всенародният румънски протест не са минали без да упражняват малко поне въздействие върху настроението у русите неблагоприятно за румъните по проектираната размяна. И със сигурност можем да кажем, че този именно проект е, който тъй силно е безпокоил княз Черкаски за „участта на милиони българи, за участта на България”, за да го накара, тежко болен, да гони великия княз Николай Николаевич чак в Сан Стефано, както видяхме по-горе.

 

Какъв е бил успехът на княз Черкаски в свиждането му с главнокомандуващия на 18 февруари 1878 г. с положителност не може да се знае, но успех очевидно той е имал: в самия договор, подписан на 19 февруари 1878 г. в Сан Стефано, за немислимата размяна срещу Бесарабия ние виждаме откъсната от снагата на България само Северна Добруджа и то без Мангалия (Санстефански договор, чл. 19); а за Силистра и за Видин, пък и дори за Русчук-Варна, както пояснява д-р Йоан Н. Роман! [**] , и помен няма - те са спасени и заедно с тях и голяма част от Подунавието, за да бъдат запазени за Велика България благодарение на първите нейни строители и чертатели княз Черкаски и граф Игнатиев.

 

Роптанията на румъните против Добруджа продължават безспирно и всенародно. Правителството се вижда принудено да заработи чрез своите представители пред Великите сили за осуетяване на този проект, а през юни 1878 г., когато се откриват заседанията на Конгреса в Берлин, виждаме застанали пред него (на 19 юни) Й. Братиану (тогава

 

 

*. Ibidem, с. 22.

 

**. „Dobrugea şi drepturile politice ale locuitorilor ei”, Constanţa, 1905, c. 22-23.

 

378

 

 

министър председател) и Михаил Когълничану (министър на външните работи) с особен меморандум, в който се излагат протестите на Румъния против намеренията на Русия по отношение на Бесарабия и се предявяват претенции само за устията на Дунава и за островите, в това число и за Змейните. За Добруджа - тя се дори не поменува [*].

 

Протестите не спират и тогава, когато в Берлин се видяха принудени да удовлетворяват Русия - да ѝ се възвърне отнетата по Парижкия договор част от Бесарабия. Сега обаче има веч едно значително понижение в тона на тези протести и ние виждаме румънското обществено мнение разколебано.

 

Така 46 души членове от Камарата се събират частно и гласуват следното предложение, предназначено да бъде предложено на гласуване от Камарата подир една интерпелация, проектирана за 28 юни 1878 г.:

 

„Камарата, като изслуша отговора на правителството, твърда в единодушното решение на народното представителство от 26 януари 1878 г., протестува против разкъсването на страната чрез отнемането на Бесарабия от страна на Русия; и преценявайки, че всяко анексиране на земи отвъд Дунава не е в интереса на Румъния и би било причина за усложнения и за бъдещи смутове, не приема анексирането на Добруджа към Румъния по никакво условие и под никакво наименование[**].

 

Проектираната интерпелация заедно с това предложение, както се каза, биват изоставени. Причините и съображенията за това не са оповестени, но те са понятни: Братиану и Когълничану, които бяха отишли в Берлин с протеста на Румъния, завръщат се оттам при съвършено други и никога досега неизпитвани от един румънец настроения.

 

Румънските държавници се завръщат решени да прекрачат Дунава, тласнати очевидно от заинтересовани държави и без да се замислят върху опасностите, в които завличат бъдещето на своето отечество. Австро-Унгария имаше всички интереси да отклони устрема на румъните от Запад, като насочи техния взор към Юг и Изток; Германия пък имаше нужда за своята индустрия и капитали от един булевард към Ориента, а от Добруджа за нея нищо по-естествено и по-сгодно за това не съществува; като най-близък прелез от Запад към Изток и природно снабдена с всички условия за обширни търговски пристанища и стоварища, Добруджа, като владение на Румъния, гдето всичко е сляпо подчинено на една олигархия - инструмент в ръцете на един Хохенцолерн, би била в действителност (и последствията това показаха) една

 

 

*. „Istoriculu răsboiului din 1877 - 1878” - „от неколцина офицери”, ч. II и III, Bucuresa, 1898, с. 22 - 23.

 

**. V. М. Kogălniceanu, Dobrogea, с. 22.

 

379

 

 

чудесна германска провинция, номинално само румънско владение, при устието на най-голямата европейска река и галена от водите на широко море. Паметен е за всички и сключваният все тогава съюз между Германия и Румъния.

 

В това може би се крият и други въздействия; но абсолютно погрешно е мнението, че Добруджа била дадена от Европа на Румъния с единствената цел да се разлъчат освободени от освободители и да се създаде преграда за Русия в пътя ѝ за Цариград, като се знае, че сама Русия предвиди това в Санстефански договор (чл. 19) и с риск да води нова война, наложи това свое решение въпреки възраженията на цяла Европа.

 

В Румъния и в цялата нейна политика настъпва пълен и рязък обрат. Протестите против Добруджа заглъхват и се израждат в открита вражда против Русия, готова да се разрази във въоръжен конфликт. Съдбата на Добруджа биде окончателно решена - румънското правителство приготовлява вече нейното анексиране.

 

И сега още наистина се чуват гласове против Добруджа, но това става вече не толкоз за да се осуети замяната с Бесарабия (въпрос решен безвъзвратно от Конгреса), колкото да се надцени последната и да се представи Добруджа по възможност по-малоценна. Разиграва се една комедия, която цели да се откъсне още нещо от Южна Добруджа и за да се уталожат болките на разкъсана България, като се представи и Румъния онеправдана и ограбена. Комедия, казвам, и позволявам си този израз, защото не е за вярване хора сериозни, като бившия министър председател Димитър А. Стурдза, да говорят с езика на невежи за една страна току пред носа им с градове, търговски пристанища и богатства, за каквито в Бесарабия и помен не съществува. И в действителност на 28 септември 1878 г. в Сената Димитър А. Стурдза държа реч, в която казва дословно следното:

 

„Защо мисля, че не трябва да приемем Добруджа? Ще анексираме една територия нова, която никой от нас не познава. Искате да вземете Добруджа? Но кой от нас знае какво нещо е Добруджа? Това което знаем положително е, че Добруджа е страна блатиста, нездравословна и пълна с трески, най-нездравословна страна в цяла Европа. В икономическо отношение Добруджа е също една от най-бедните страни в цяла Европа”.

 

Речта на Стурдза, впрочем, не е лишена и от искреност и е дори едно пророчество, кобно сбъднало се за неговото отечество, макар и по-късно нежели е той, може би, предполагал.

 

Като пояснява, че завземането на Добруджа ще наложи да се правят скъпи железници и пристанища в Кюстенджа в ущърб на Галац и Браила, Стурдза възклицава: „Право ли е да разрушавате два порта,

 

380

 

 

най-важни за страната, за да строите пристанище в една земя, за която не знаете колко време ще можем да задържим.” [*]

 

Друг един, също сериозен румънски политик - N. V. Locusteanu, тогава депутат, излиза през юли 1878 г. с отделна брошура, за да уверява, че Добруджа е страна „населена от съединение на елементи най-различни, събрани тук от всички краища на света..., страна населена от чужди елементи... Добруджа ще бъде една тежка неволя за румънската хазна.” [**]

 

В този дух и за да се представи „румънска” Бесарабия като страна обширна, всецяло с власи населена, богата, плодородна и здравословна, румънските обществени дейци и писатели развиваха чрез вестници и брошури безкрайни уверения.

 

В действителност „румънска Бесарабия” с трите града Исмаил, Болград и Кахул, що се отнемаха от Румъния, едва ли представлява и половината от ценността на Добруджа по нейните простори, природни богатства и по числеността на населението. Цялата повърхност на тази част от Бесарабия е 9270 кв. км, а Северна Добруджа - 15 623 кв. км. с хубави и добре известни още тогава пет дунавски и две морски пристанища. Срещу седемте езера в Бесарабия, Добруджа е обложена с 24 такива, пълни с най-разновидна риба; по хубавите гори в Добруджа, Бесарабия не може и да се сравнява с нея. Всичко това се вижда ясно означено и в най-обикновена карта, за да не може един сериозен човек да говори, че не знае да направи едно сравнение макар с приблизителност. Па и по население Добруджа тогава далеч надминаваше Бесарабия; а самото румънско население в тази последната винаги е завземало едва четвърто място подир българи, руси и гагаузи.

 

Добруджа, следователно, беше за румъните, сравнително с изгубена Бесарабия, една значителна придобивка и би трябвало да ги задоволи. Но те продължаваха тяхната игра и, следва да признаем, имаха успех: а нараненият българин се укроти и от признателност към царя-освободител на отечеството преклони глава пред волята на Русия, за да заживее в мир и любов с благодушния съсед - Северна Добруджа беше от него почти забравена.

 

Настанали бяха за румъните всички условия за едно добро разбиране с новите румънски граждани - с обитателите на Добруджа. Но гузни в своите похвати и малко способни да се проникнат сами от чувства на признателност, румъните с недоверие погледнаха на истинското българско примирение със създаденото положение, занодозряха в това една затаена злоба и в тяхната душа естествено се зароди „бъл-

 

 

*. V. М. Kogălnicanu, Dobrogea, с. 26-27.

 

**. N. V. Locusteanu, Dobrodea, Bucureşti, 1878, c. 33, 87 сл.

 

381

 

 

гарска опасност”, както се заражда а душата на всеки заловен престъпник страх от наказание.

 

На 14 ноември 1878 г. последва манифестът на княз Карол за присъединяването на Добруджа към Румъния и още в първите редове се чете желанието да се подложат на изпитание примиренческите чувства на българина: оповестява се, че „Добруджа от древни времена принадлежи на Мирчо Стария и на великия Стефан”, че Добруджа е следователно древна румънска област.

 

Закачката бе чувствителна, но решени да добруват със съседа, българите замълчаха тогава и предизвикателството мина без шум.

 

Последва обаче и второ предизвикателство. Подир този манифест, обнародван и на български, княз Карол придружен от Михаил Когълничану (тогава министър на вътрешните работи), полковник Д. Лека (министър на войната) и галацкня митрополит Йосиф, предприема на 16/28 октомври 1879 г. едно пътуване по Добруджа и първеи слиза в Тулча, за да тури там основите на „паметник за анексирането на Добруджа”.

 

В Тулча румънското държавничество подлага на ново изпитание наранения българин: на 18/30 октомври Карол поканва представителите на чуждите държави и под предлог да се отслужи литургия, навлиза с цялата си свита и с министрите в българския храм „Св. великом. Георги”, като изнудва тъй от клира припознаване на румънското църковно върховенство и юрисдикция.

 

Изпитанието бе болезнено: похитителят засегна най-съкровените и свещени чувства на обитателя домовладика, с нечистата ръка той раздра слабо загорялата рана и болникът не изтърпя...

 

Настана смут, чаршията се затваря, тулчанци държат събрания, населението протестира, развълнувано от извършеното светотатство.

 

Маската биде снета. Изпитателят очевидно това не очакваше и на българската депутация, чрез която населението отправи своите протести, Когълничану отвърна с бруталност и посочи към свободна България: „Да си върви там всеки, комуто тук не харесва.

 

Една неочакваност придава на това събитие особен характер и възбуди у двете нации съвършено противоположни чувства: избухва стихийна буря, що строшава дръжката на румънския флаг, привързан в балкона на префектурата, и го поваля на земята...

 

Това явление при нормални условия би отминало безследно, може би. На развълнуваното обаче население, тъй безчинно засегнато и при това от най-върховната власт в страната, то направи силно впечатление и дълбоко се вряза в паметта му, за да не се забрави и досега.

 

382

 

 

Оскърбеният българин съгледа в това явление „духа на Исперих”, незиблима надежда озарява неговата измъчена душа...

 

Едно мъчително предчувствие обладава гузния румънец и „българската опасност” се вживява в сърцето на хищна Румъния.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]