Дял трети. ДОКЛАДИ НА ДРУГИ УЧАСТНИЦИ В ЕКСПЕДИЦИЯТА
7. Александър Дякович
ДОБРУДЖА ПОД ГНЕТА НА РУМЪНИТЕ [1]
( ЦВА, ф. 40, оп. II, а. е. 943, д. 149-217, и 218-325.)
I. СТРАНА И НАСЕЛЕНИЕ
Добруджа, според понятието на нейните обитатели, обхваща целия североизточен кът на Балканския полуостров, включен между делтата на Дунава и на Батово и между Дунава, източно от Силистра, до Черно море на Екрене [2].
Нашият очерк обаче засяга само северната част, що бе откъсната от тялото на България и дадена от Берлинския конгрес на Румъния - един простор от 15 623 кв. километра.
Населена слабо допреди Руско-турската война от 1877 - 1878 г. (не повече от 10 души на кв. км), тя бе почти чужда за вниманието на света и само нейните дунавски и черноморски покрайнини представляваха интерес за меркантилизма на Европа и, може би, за стратегията на Русия. Вътрешността на страната оставаше забулена в тъма и мнозинството си я рисуваше, под влияние може би на Овидиевите „Tristia”, писани в минути на тежко изпитание, като пустиня покрита с вечни мъгла и с блата, огнища на трески и опасни болести. А ние българите бяхме забравили за Добруджа едва ли не и това, че там най-първо Исперих е турил основите на българската държава, без да сме свободни и сега дори от заблуждение, че това е царство на бурите и ветровете, страна безводна и безплодна, за която не струва и да мислим.
А влезте вътре и вие ще останете поразени от изненада: пред вас се разкриват простори чудни и прелестни по тяхното своеобразно очертание; разлята като море и покрита лете със сочна зеленина, с буйни златни ниви, които, галени от южняка, напомнят морски талази, а зиме - със снегове дълбоки, що дишат здраве като небесата, цялата страна с нейните безпределни равнища, прегърнати отвсякъде с небосклона, ви дава гледка необикновена и вие очаровани неволно се унисате в съзерцание.
Здравословна, обилно плодородна, постлана със сочни пасбища, способни да отхранват безбройни стада всякакъв внд подръчни животни; обложена с 24 големи и малки езера, обиталища на много и много милиони риба разновидна; с изрядни минерални богатства, с лековити минерални води и цяла обкичена в северния предел с девст-
364
вени, предимно липови гори, с лозя, градини и орешаци превъзходни по качество и количество на плодовете - Добруджа не намира съперница в нашата красна родина.
С тези хубости природни съчетано и природното географическо положение на този кът - при устията на най-голямата река, що блика направо из сърцето на Европа, за да я съедини непосредствено с чаровния Ориент през Черно море, - това положение придава на страната извънредно значение за народите като естествен мост между Изток и Запад. Тя е единствен най-близък и най-достъпен прелез за сближаване и за обмен в тези два края от най-древни времена.
Вглъбени във вътрешността, на много места (Конгас, Еникьой, Армутлий, Черна, Чинелий, Николицел и мн. др. - повсеместно) налитаме на следи от стародавни и обширни селища, развалини от крепости, църкви и отломъци, видът на които гръмко говори за древна и християнска, разбира се и българска култура и цивилизация в страната, за да ни убеди, че Добруджа е била и ще остане завинаги страна с твърде крупно и световно значение - прибежище и станище на крупни интереси и капитали, та да не пропущаме случая да си я запазим с риск дори и нови жертви да дадем свръх безбройните ония, що покриха нейните широки простори и най-малкото възмездие за които е - да присъединим страната към нашите владения даже и при условия, че тя е чужда за България и независимо от нейното минало, което я прави земя свещена за всеки българин.
Люлка на нашето държавно устройство, цяла Добруджа е повсеместно промрежена от цяла система укрепени лагери и укрепления от един и същ тип и характер, подобни във всичко на ония в Плиска (Абоба), Преслав и по цялото Крайморие далеч на юг от Балкана, за които сега в учения свят няма ни един, който да не признава, че това са фортификационни съоръжения от чисто българско произхождение.
По тези бележити паметници и единствени най-меродавни, с разкритието на които сега г. Карл Шкорпил още се занимава, Добруджа е от памтивека българска страна и в пълната ѝ цялост, неделима, тя трябва да остане завсегда и на всяка цена, ако ще би дори и като историческа само ценност, неразделна част от тялото на целокупната наша Родина.
Правото на България върху Добруджа нужно е да отстояваме, впрочем, не само поради дадените жертви за възмездие и от гледище само на историческото минало, но главно и за това, че страната и по население винаги е била и сега е още българска при всичките усилия на румъните (а по-рано и на турците) да я асимилират.
Много е за съжаляване, че някои от нашите учени, основани на чужди и предимно тенденциозни изследвания и без да се проникнат от
365
живата действителност, отказаха на страната да ѝ признаят сегашния неин български характер и на крупните и величави български паметници, каквито са двете Исперихови прегради между Черна вода и Кюстенджа, придадоха чуждо-римско произхождение, за да блеснат само с чиста наука, без да подозират че грешат против правдата, а заедно с това и против справедливите народни въжделения.
Когато споходите страната (а нашите учени това не сториха), вие оставате просто в удивление пред действителността: стройна снага, спретната носия, скътано жилище, чистота, доброта, радушие, гостоприемство, строги нрави и обичаи, хубав поминък - всичко което сте само чели и слушали като характеристика на българина от стари времена, веч отдавна почти изчезнало в свободното отечество, сега е тук пред вас с пълната му живост и привлекателност и вие неволно си казвате: сега опознах България!
Аз не преувеличавам. Елате тука, пратете и всички наши учени и държавници, доведете и неверующите чужденци да споходят страната и тогава, убеден съм, за никакъв спор с когото и да е няма място да остане по въпроса: кому принадлежи Добруджа и кому тя трябва да се отстъпи.
Руската окупация в 1877 г. завари страната заселена предимно от българи в отлично организирана маса от устията на Дунава и на юг по целия простор с едно малко прекъсване южно и западно от Кюстенджа. Мнозинството от мохамеданското население беше тогава избягало; а другите християнски народности представляваха винаги такова малцинство тука, че всяка една от тях засебно се губеше в надмощието на българския говор, на българските нрави и обичаи. В пазарни дни градовете се изпълваха със селяни, спретнатите носии на които рисуваха националния образ на страната, а българската реч, която се налагаше на всички, правеше да се разбере от всеки чуясденец коя народност преобладава тук. Българските черкови, училища и читалища по всички села и градове не даваха никому да се усъмни в народностния характер на страната и това направи да се повери от руската окупационна власт на българи цялото управление в областта. Официалният език беше български повсеместно даже и в съдилищата. В щаба на 3-та армия са запазени протоколни и други книжа из архивата на Бабадагския съд и те потвърждават нашите уверения.
Така румъните намериха Добруджа - всецяло българска и, обладано от криви насоки, първите начинания на румънското държавничество, решено да завладее една съвършено чужда земя, бяха - да се представи тя пред света като страна, от древни времена населена с румъни. Тези начинания се проявиха най-първо в манифеста на княз Карол от 14 ноември 1878 г., автор на който е Михаил Когълничану (тогава ми-
366
нистър на външните работи), според свидетелството на сина му Васил М. Когълничану [*]. В такъв дух започва този манифест, в такъв той и завършва:
„Жители от всяка народност и вяра! Добруджа, принадлежаща от древни времена на Мирчо Стария и на Великия Стефан, от днес прави част от Румъния... И тъй като привикваме благоволението на всемогъщия бог, в името и съгласието на Европа, Ние днес взимаме във владение Добруджа, която става пак румънска земя”.
Тъй румънската държавна мисъл по отношение на Добруджа още в самото си начало се изрази в шовинизъм, който по-нататък взема такива размери, че завършва с пълно умопомрачение.
Когълничану не пр опуша случай да рисува с фалшиви румънски бои националния образ на Добруджа и дори своите злополучни законопроекти за тази страна той внася и прокарва в Камарата, подкрепени с мотиви, клонящи все това да очертаят - Добруджа е древна румънска област.
В мотивите, например, към законопроекта си за „Конституция на Добруджа”, той казва:
„Нека да не се мисли, че това е една реформа насилническа за една страна чужда на Румъния... Румъните веч от далечни времена, едни под името дециани (даки), други чрез последователната емиграция от майка-родина са най-стародавна местна народност в Добруджа... Румънският език там служи и за език на съобщение между останалите различни народности.”
Колко са далеч от истината тези силни фрази, това ни разправя и историята още от времената на Херодот и Страбон: Добруджа е населявана от троглодити и от скити; финикийци и елини въздигнали тука по брега на морето свои търговски станища; владели тук и гети, изтласкани на север от Балкана от персийци, а по-сетне и от македонци; от 1-то столетие Добруджа съставлява част от Римската империя; по морското крайбрежие имало гръцки колонии (Tomi, Callatis, Istropolis), а из вътрешността и по брега на Дунава е имало и римски колонии (Tropaeum, Noviodunum, Aegyssus и пр.). Овидий пише, че минували тук и беси, сармати, пеуцинн; наяждаме и готи.
За племето, за народността на обитателите добруджанци, владетелите над които постоянно се менявали в лицето на тия пришълци, дълбоката древност е покрита с тъма, може би.
Но това, което с положителност се знае и което никой не оспорва, освен румънския шовинизъм, то е, че когато Исперих е дошъл, намерил е Добруджа населена от словени до делтата на Дунава включително [**] и тук, ослонен на тях и организувани в една народна сила, гнетена
*. Vasile М. Kogălniceanu, Dobrugea 1879 - 1909. Drepturile politice fără libertaţi, Bucureşti, 1900, c. 33.
**. K. Иречек, История болгар, Одесса, 1879, с. 155.
367
дотогава от хищни и немили византийци, той турил първите основи на българската държава - „основал българско царство на словенски фундаменталист”, както казва Каниц [*].
За какви румъни в Добруджа тогава има смелост Когълничану да говори? Историята нигде не е отбелязала и следи поне от древни някакви румънски тук поселения.
Румънските историци разправят наистина и ние ще им направим чест да им повярваме, че „Мирчо Старий” и „Великият Стефан” владели няколко години Добруджа - според хрисовулите на Мирча Вода владението над Добруджа траяло всичко 19 години, от 1387 до 1406.
Е добре, може ли от това мигновено само събитие да се гради история вековна и да се правят помпозни уверения като онова на Когълничану и на Кароловия манифест, че Добруджа е древна румънска област? Няма ли тогава всеки българин стократно по-голямо право да счита за древни български области цяла Влахия и Молдова, които не само няколко години са били подвластни на български владетели?
Самият факт за владението на Мирчо в Добруджа, колкото верен да е, не представлява от себе си никаква реална мощ, за да измени националния образ, както не може да го измени и сега в продължение на цели 39 непосилни години, на една страна от векове преди и подир това мигновение считана от всички за българска и съвършено чужда за Румъния, според признанието и на целия учен и политически румънски свят. И бидейки едно временно само завладяване с оръжие, това събитие никога не е в положение да извърти историческата истина, че Добруджа е страната на първото българско царство, стара българска страна, от векове подвластна на български владетели, както не е могло и турското оръжие да обезличи Добруджа мощно там през много по-трайни времена, от нейния лик национален.
Само слепият румънски шовинизъм не вижда и не може това да признае.
Голите само и надути фрази в разни министерски изявления, в манифести и в скъпо платени печатни издания не могат да сринат и да заличат многобройните развалини-паметници, сега разкрити, що покриват цялата страна, за да свидетелствуват с несъкрушима убедителност за старото тук българско величие, нито пък са в състояние те да видоизменят съвременния български характер и образ на този край.
В борбите на българския народ за правдини и за самостоятелна църква Добруджа стоеше в първите редове и тя бе една от първите с признати права да си открие национални български училища, първа бе вписана в границите на българската църква - тогава, когато нито
*. Каниц, Дунайская Болгария, С. Петербург, 1876, с. 16.
368
Румъния, нито даже един поне румънец не бе проявил интерес поне за съществуванието на тази област и безучастно гледаше през цялото време на исполинската тая народна българска борба.
Напразно ще търси човек да намери в аналите на румънското държави и чест во, в цялото битие на румънската нация проява на каква-годе политическа или културна румънска деятелност в свръзка със съдбините на Добруджа или дори и помен само за нея до дните на фаталния Берлински конгрес - тогава, когато още от 50-те години на миналото столетие кипеше тук борба народна за българска просвета и в множество села имаше веч българска черкова и училища при липса и на едно дори румънско.
Добруджа, винаги признавана за българска от всички учени и народи, включително и от турските власти, всякога отбелязвана като такава във всички международни договори, във всички актн на узаконени държавни власти, огнище на българската пробуда и възраждане, родина на ратници безсмъртни за всенародна българска свобода, българска всецяло и по име - Добруджа може ли със сериозност да се назове древна румънска област?
„Румънският език, казва Когълничану, бил език на съобщение между останалите различни народности в страната.”
Не може да се знае дали, съчинител сам на тази басня, той вярва на своето съчинение; но ние ще призовем да го опровергае един друг румънски деятел, не по-малко шовинист от него - М. Vlădescu-Olt.
Цели 30 години даже и подир усиленото „румънизиране” на страната, като разправя за Бабадаг и други 72 български и руски селища, той буквално плаче: „Румъни там няма, румънски език се там не чува, никой там румънски не знае” [*].
Впрочем нека признаем - и румъни тук имаше. Но това бяха дезертьори, избягали от родината сн, за да се скрият тук по блатата край Дунава и под закрила на турските власти, които по политически съображения, целящи да разредят българския елемент и да го омаломощят, разкрили бяха широко вратата на цяла Дунавска България от 1815 г. за чужди народности и предимно власи, както-що по-късно, през 90-те години все за същата цел, макар и при други средства и условия, бяха разтворени вратите и на Македония за сръбската пропаганда.
Разгърнете напр. Р. W. Putzgers, Historischer Schul-Atlas, 33 издание, Лайпциг, 1909, карти 14b, 16, 19b, 29. Там ще видите, че до 1815 г. в Добруджа не е имало нито един румънец и, бидейки отбелязвана винаги като страна българска, почнува да се населява и от румънски
*. M. Vlădescu-Olt, Constituţia Dobrogei, Bucureşti, 1908, с. 51.
369
елемент не по-рано от това време и особено от 1860 г. насам, откак Бесарабия стана румънска.
Особено много власи дезертьори почнуват да прииждат от 1860 г. из Бесарабия, когато последната по Парижкия договор от 1856 г. биде отнета от Русия, за да се отстъпи на Румъния.
В подкрепа на това иде ни и споменът за народната буна от 8 ноември 1860 г. в Болград, предизвикана пак от същия Михаил Когълничану - тогава министър молдовски, в свръзка с войнската повинност, която той искаше да наложи на населението, като му отнеме привилегиите, дарувани от цар Александър I. Уплашени от това и за да не служат на отечеството си, голяма част от бесарабските румъни дезертира и се скри из дунавските блата на Добруджа, бягат в Добруджа да се скрият от Когълничану и оттук обратно - пак в Бесарабия, когато в Добруджа дохожда същият този фатален държавник! [*]
Ето какви румъни имаше в Добруджа, когато в манифеста от 14 ноември 1878 г. в Камарата в свръзка с проекта за „Конституцията” Михаил Когълничану извратяваше историята, за да представи страната пред света като „древна румънска област”.
В тази насока, впрочем, Когълничану не беше сам - шовинизмът беше запалил главите и на румънските писатели, за да ги направи да излязат без свен и с фалшиви статистики все в този дух.
Има даже и специална комисия, определена през 1905 г., за да установи между другото и числеността на населението по народности през 1880 г., като представи, разумява се, румънския елемент по брой на първо място. И тя възприема следните числа:
Румъни 50 915
Българи 30 645
Мюсюлмани (турци и татари) 45 902
Руси и липовани 17 708
Гърци 4 271
Немци 2 736
Евреи 1 135
Арменци 935
Разни народности 2 842
__________________
Добруджа 157 087
Да се намери действителната численост не на отделните народности, но даже и на цялото население изобщо преди Руско-турската война и в момента на румънското идване, па и година-две
*. V. М. Kogălniceanu, Dobrogea, с. 135.
370
подир това е работа мъчно възможна и няма да правим опити за това, защото всички статистически данни за ония времена дават само една приблизителност и при това много от тях, бидейки тенденциозни, взаимно си противоречат.
И нашата цел е тук само да се проявят фалшификациите, вмъкнати в румънските изчисления с добре известни техни желания. А заключението от добитите по този начин резултати самò ще ни се наложи.
За да се види веднага извращението на истината в горната официална статистика, достатъчно е да се отбележи, че тъй наречените гагаузи и циганите са заличени от този списък. А според капитан М. Д. Йонеску , голям румънски патриот, такива народности тук има: през 1880 г. „гагаузите” наброяват 3832 и част от тях са причислени за румъни; а циганите се изчисляват през същата година 2368 души [*]. И двете тези народности са погълнати от числото на румъните.
Българите, разбира се, са представени в това изчисление с намален размер - цели села български са взети като населени с гагаузи и зачислени за румъни, за да може тъй румънския елемент поне на книга да надвишава всички други народности отделно взети.
Горните числа, че са извращение на действителността по отношение на румънския елемент през 1880 г. (не говорим тук за другите) - това ще се разбере и от изчислението на М. Д. Йонеску и Григор Данеско [**], което тук излагаме:
Румъни 43 671
Българи 24 915
Турци 18 624
Татари 29 476
Цигани 720
Руси 4 555
Липовани 8 250
Гърци 4 015
Арменци 508
Евреи 1 762
Немци 2 462
Разни 730
_________________
Добруджа 139 671
Броят тук на румъните е намален вече със 7244 души. Какво голямо несъгласие между самите румъни за тяхната пак румънска народност!
*. Cap. М. D. Ionescu, Dobrogea in pragul veacului XX, c. 343-345.
**. Gregoire Danesco, Dobrogea. Études de geographie, phisique et ethnographique. Bucarest, 1903, c. 141.
371
Числата обаче у тези двоица все са по-близки до действителността, бидейки проверявани по-рано от официалната комисия - през 1903 г. по данни, без съмнение по-сигурни и предназначени при това за издания боясем научни и целящи да проявят силата на Румъния в тази област - да представят Добруджа като страна на румънска култура и цивилизация за един период от 25-годишно управление.
Числото на румъните през 1880 г. намалява, значи, до 43 671 души, по пресмятането на самите пак румъни. В това число обаче все си остават зачислени и „гагаузите” около 3000 души през 1880 г. и мнозинството от циганите - около 2000 души през същата година.
Сам М. Д. Йонеску признава: „В село Иланлък гагаузите са взети за румъни, макар че никой от тях не знаеше румънски през 1890 г., когато станувах там” [*].
А министър Когълничану разправя в камарата, че целият свят в Добруджа и преди завладяването си служил с румънски език.
И понеже румънските патриоти, според тяхното собствено признание, прокарват за гагаузи и жителите на чисто български села, каквито са например Бейдаут (Бабадагско) и Черна (Мачинско), гдето няма ни един гагаузин [**] и са чисти българи (според признания на други от тях), логично е тези „гагаузи” да се причислят към българите, числото на които според първата таблица е 30 643, та броят на цялото българско население през 1880 г. е според признанието и на румъните 33 643 души най-малко.
При това по изчисленията на Ion Ionesco от 1850 г. циганите още в същата 1850 г. наброявали тука 212 семейства или 1200 души [***] и като се пресметне естественият прираст за 30 години, през 1880 г. ще имаме най-малко 2500 души, а капитан Йонеску и Данеско за това време ги отбелязват само 702 души. Другите значи около 1800 души са причислени към румъните и, спаднати от тях заедно с „гагаузите” (3000 + 1800), числото на румъните през 1880 г. не може да надмине и по изчисленията на капитан М. Д. Йонеску 38 871 души.
А барон d’Hogguer, който събирал, очевидно по поръка на румънското правителство статистически данни за 1880 г., изкарва цялото румънско население в Добруджа на 24 167 души [#].
Вярно е, че и по изчисленията на Hogguer броят на българите е по-малък от онзи на румъните - 21 916:24 167. Но неговата некоректност към българския елемент веднага се проявява в неговото
*. Dobrodea in pragul..., с. 343.
**. М. D. Ionescu, Dobrogea in pragul..., c. 359, 381; M. Vlâdescu-Olt, Dobrogea şi Dobrogeni, c. 51.
***. Ion Ionesco, Escursion agricole dans la plain de la Dobroudja, Constantinople, 1851; M. D. Ionescu, Dobrogea in pragul..., c. 345; Gr. Danesco, Dobrogea, c. 174.
#. Baron d’Hogguer, Reinsegnements sur la Dobroudja, Bucarest, 1880.
372
собствено изчисление, гдето редом с първото число 21 916 българи, в друга графа, озаглавена „признават българската църква” е записал друго число - 23 330. А всеки знае, че всички привърженици на българската църква са чистокръвни българи.
Много ясно е, че първата бройка (21 916) е невярна; а можем да бъдем сигурни, че и последната (23 330) не е минала без корекция в полза на Когълннчановите доводи, щом трудът по изследванията на Hogguer се печати и издава в Букурещ.
В числото на румъните по изчисленията на барон d’Hogguer (24 167) влизат естествено и войсковите части (около 10 000 души), отправени с особена заповед (inalt ordin de zi către Oaste) - едновременно c манифеста на крал Карол от 14 ноември 1878 г. да окупират Добруджа [*].
Ето и цялата таблица на Hogguer:
Интересно е, че и тука не са записани „гагаузите”, причислени според Йонеску, както видяхме, към румъните; а цигани отбелязани виждаме само 341 души, когато числото им в Добруджа, според Йонеску и Данеско, многократно по-голямо, със закръглени числа, що намираме в „Добруджанско календарче за 1879”, изработено от Кр. Ив. Мирски и М. Д. Тихчев и печатано в Браила, броят на румъните за 1878 г., когато румънските войскови части бяха вече настанени в стра-
*. V. М. Kogălniceanu, Dobrogea, с. 330-332.
373
ната, възлиза на 28 700; а българите са посочени в общото число с русите заедно - 52 300 души.
Според това, пресметнати руси и липовани по изчисление на капитан Йонеску - 12 805 души и спаднати от общото число българи и руси (52 300 - 12 805), българите през 1878 г. наброяват 39 495 души, или 10 795 души повече от местното румънско население. По изчислението на Hagguer смятано, това надвишаване е още по-значително - 39 495:24 167, а без румънския революционен корпус - 39 495:14 167, т.е. 25 328 души българи повече от румъни.
Във всички тези цифри, обаче, едва ли е възможно да се огледа истината и при това те не разрешават въпроса, защото очертават положение, което е резултат от една голяма и неочаквана превратност в съдбините на страната, що естествено предизвика извънреден прилив и у двете народности, отсега съперници в областта. От датата на румънската окупация - 14 ноември 1878 г. и до края на 1879 г. множество българи, петимни за свобода, се изселиха из Добруджа и големи маси румънски, жадни за нажива, независимо от войсковите части, нахлуха в страната и никого не би трябвало да удивлява, ако през 1880 г. по изчисленията на капитан Йонеску те достигат до 43 671 (или дори 50 915 според официалната комисия). Това далеч не показва, че Добруджа и по-рано е била цяла обладана от румъни, както уверява Когълничану, а е още едно доказателство за насилническото „ународаване” по рецептата на този румънски държавник.
От по-голямо значение за нас е положението на народностите в страната до Руско-турската война от 1877 - 1878 година.
По таблицата на полковник Бобриков [*] през 1876 г. населението в Северна Добруджа брои:
*. Материалы для изучения Болгарии, ч. III, вып. V, Букурещ, 1877.
374
Таблицата на Бобриков, макар и не съвсем точна, тя е приблизително вярна и по отношение на народностите нямаме причини да подозираме тенденция. Българският елемент даже е представен с намаление, като се пресметнат погрешно само пет души на семейство при наличността на множество тогава па и сега семейни общини, които наброяват по 20 и повече членове без слугите и временни работници.
Смятано пропорционално по числото на семействата, руски, румънски и гръцки, от общото число на жителите за тези три народности 20 654 според таблицата на Бобриков, румъните наброяват всичко около 10 000 души през 1876 г., т.е. около 14 000 души по-малко от числото на българите.
Но за правдата е най-важно, че когато румъните окупираха Добруджа, българският елемент, макар и силно потресен в навечерието на войната от грозните над него изстъпления от черкезите, подпомагани от турските власти и от гърците, е в значително надмощие тук и се проявява във всички посоки: цялото скотовъдство с всичките от него производство - мляко, масло, сирене, кашкавал, вълна, месо, кожи и жива стока - цялото земеделие, както и цялата търговия и занаятчийство, всички главни поминъци на населението в страната бяха в ръцете на българите и само българите имаха добре уредени общини със свои черкви, училища и читалища; цялата уредба в областта беше притежание на българина.
Такова беше положението в Добруджа, не безизвестно и за румъните, когато им я предложиха за размяна срещу Бесарабия.
Румъните, видно е по всичко, не са очаквали такова предложение и има данни, които ни водят към заключение, че първоначално и руската държавна мисъл не се е занимавала с такъв проект. Така в устройството на България по начертанията на княз Черкаски ние намираме отечеството разпределено на осем губернии, на трето място между които личи и Тулчанската с десет окръга. В състава, значи, на освободената родина и като неразделна част от нея влиза и цяла Добруджа.
Идеята за злополучната размяна е възникнала, вижда се отпосле под натиска може би на всесилния тогава главнокомандующ, великия княз Николай Николаевич. От поясненията на генерал Д. Г. Анучин, приемник на княз Черкаски подир смъртта му, следва да се разбира, че между княз Черкаски и Николай Николаевич е имало недоразумения и несъгласия по устройството и управлението на България: когато Анучин, по поръка на главнокомандующия му докладвал върху принципите на княз Черкаски по устройството на България, „великият княз напълно одобрил всичко изложено и изказал дълбокото си съжаление
375
за заблуждението, в което се намирал относително извършеното от княз Черкаски” [*].
Не се знае с точност в какво именно се изразяват въпросните несъгласия, но с положителност се потвърдя ва, че те засягат съдбините на България, разумява се включително и на Добруджа.
Ето какво разправя още генерал Анучин: [**] „Княз Черкаски заболя и на 3 февруари (1878 г.) легна от злокачествена жълтеница с малария. Лекарите го дигат и от 12 февруари той е към подобрение. Но ето, великият княз заминава за Сан Стефано и княз Черкаски още не оздравял, решава да го последва. На всички одумвания от приятели и лекари той отговаря: „Не забравяйте, че в тая минута от мене зависи участта на милиони българи...Аз трябва да видя великия княз до сключването на мира, от това зависи участта на България.”
И той пристига в Сан Стефано, на 18-и по пладне се явил на доклад при великия княз, а след това ляга и на 5 1/2 часа утринта, в самия ден на подписването на договора почива.
Какви мисли са разменени в тая среща между двамата князе върху съдбините на България, може само да се предполага; но няма да се измамим в уверенията си, че тука се е решила и съдбата на Северна Добруджа: в Санстефанския договор ние виждаме тая хубава българска област откъсната веч от тялото на целокупна България, тъй страстно с ум и преданост чертана и устройвана от незабвения княз Черкаски, за да послужи на други за разменна монета.
Румъния биде изненадана: отнемаха ѝ Бесарабия и в замяна предлагаха ѝ друга област, по-хубава наистина и почти двойно по-голяма, но чужда - не румънска, чисто българска, откъсната от живата снага на едва-що освободена България, населена предимно от българи и сега управлявана само от българи...
Последваха вълнения и целият румънски народ велегласно заяви, че Добруджа е страна чужда и не приема Добруджа.
Това бе гласът на съзнанието.
Но дойдоха държавници от категорията на Михаил Когълничану да извращават историята и живата действителност и с фалшиви доводи да уверяват света, че Добруджа била румънска област от древни времена и скоро румънското обществено мнение, обладано от техния шовинизъм, коренно измени своите настроения спрямо Добруджа, а оттам и спрямо България, като се залови безогледно за асимилиране
*. Д. Г. Анучин, Княз В. А. Черкасский. Руская старина, 1896, кн. VII, с. 60 и сл.
**. Пак там, с. 232 и сл.
376
на анексираната страна и насочи погледи към юг, дотогава съвършено чужд за техните помисли и въжделения.
Този vôtre face [3] в стремежите на Румъния, на каквото и да се дължи, беше фатален за Добруджа, а заедно с това и за нейния обладател.
Добруджа, като владение румънско, изпадна в положение, което едва се поддава на описание - толкози е то безподобно в историята на народите. Там вие няма да намерите ни един кът незасегнат от ужасния режим, следите от който за дълги и дълги години ще останат незаличими, за да будят удивление не толкози върху това, че властелинът тук е бил мръсен и безмилостен, колкото - как е изтърпяло населението грозотиите на неговата тирания, без да изгуби от чистотата на своя лик и характер, от крепостта на своите нрави и обичаи.
С няколко само крупни черти ще се опитам тука да дам един очерк върху социалното, политическо и стопанствено битие на Добруджа под този гнет, без да влизам в подробни изследвания. И за да бъде този очерк по-правдив израз на действителността, ще си послужа най-вече с краските на самите румъни, видни румънски политици и писатели - достатъчно достоверни, за да не могат да бъдат оспорвани от тях пред света, призован да си каже мнението, а може би и решения да изрича за съдбините на Добруджа.