Дял трети. ДОКЛАДИ НА ДРУГИ УЧАСТНИЦИ В ЕКСПЕДИЦИЯТА
6. Петър Габе
ЖЕСТОКОСТИТЕ [1]
(П. Габе, Румъния в Добруджа 1913 - 1916. Анкета. С., 1917, с. 153 - 170. Тук е дадена само последната, XVI глава.)
Тук анкетата би трябвало да спре. Не бе нейна задача да се занимава и с жестокостите, с които за жалост се почна войната и между България и Румъния. Карнегиевата анкета [2] доказа на света, че в недрата на Балкана има накипяла такава неизмерима национална омраза между населяващите го народи, щото жестокости и зверства са като че ли неизбежен ингредиент [3] в общежитието им - и в мирно и във военно време. Те по традиция са живели мирен добросъседски живот, като са си оказвали взаимно услуги в много важни случаи. Румъния никога не е проявявала по някой чувствителен начин аспирации върху български земи. Също - България върху румънски. Въпросът за Добруджа беше под влиянието на добросъседските отношения повече теоретичен, отколкото практичен, при всичко че въз основа на Санстефанския договор Добруджа трябваше да принадлежи на България. България не хранеше отмъстителни чувства за реванш към Румъния. За такъв нямаше и място в истинския смисъл на тая дума: Добруджа биде дадена на Румъния против нейната воля и при това срещу скъпата цена на богатата Бесарабия.
При все това войната и между Румъния и България почна с балкански жестокости. Нещо повече: жестокостите, с които почна Румъния, надминават извършените такива на Балкана и по качество, и по количество. По качество, защото за такива на Румъния липсваше най-главният елемент - традиционната национална вражда. В България румънският елемент винаги е бивал толериран до най-висока степен: румънските населения са се ползували и са използували решително всичките политически и граждански права наравно с българските граждани; за тях свободата на съвестта и на езика съществуват в най-широкия смисъл. Те свободно изповядват в България своята религия, а училища, в които преподаването става изключително по румънски учебници и с най-свободна програма, им са допуснати в страната в най-широк размер. И най-сетне, България никога не е правила и най-малка спънка на прииждане и заселване на
346
румъни - заселване в доста големи размери, и то с широки права върху градска и полска собственост. Благодарение на тая толерантност, - толерантност, за която тя трябваше да плати тежка глоба през 1913 г., в България са се образували цели гнезда от румънски преселенци (с. Еланлък [4], Добричко, Айдемир, Силистренско), а в Тутракан, според нашата последна статистика, от 10 940 жители румъните съставляваха 4344 души или 41.73% от цялото тутраканско население.
С други думи румънският елемент в България се ползува фактически с ония права, които бяха непостижим идеал на Румъния за трансилванските ѝ едноверци в Унгария. Противно на тая висока толерантност, българи бяха твърде зле третирани в Румъния. Там през всичкото време трябваше да се водят упорити борби - и местни, и по дипломатически ред между България и Румъния, за отваряне на училища за българи. Тактиката на „румънизиране”, която Румъния усвои от стара и рухнала Русия с нейното „русифициране”, се прилагаше най-упорито спрямо българския елемент.
При тия условия кредиторът беше естествено България, а не Румъния, за да почне войната с омраза и жестокости. Тия жестокости над мирното и симпатично население, според израза на самия калиакренски префект, почна Румъния. Ето защо, изхождайки от тая преценка на мотивите за упражняване жестокости на Балкана, ако такава преценка е само допустима, то намираме, че румънските стоят в морално-качествено отношение по-долу от всичките зверства, вършени и извършени досега между сърби, българи, гърци, турци и tutti quanti [5].
И за да бъде тая долнокачественост съвсем осезателна за Румъния, трябва да се прибави, че и самият начин на вършенето на зверствата бе наистина по-зверски, отколкото извършените досега. На такова мнение са всички, които имаха възможност да видят жертвите на насилията на мястото, както напр. Североамериканската легация в София и др. Те просто се ужасяват от факта, че маса убийства са извършени с приклади: грамаден е процентът на убитите със смазани черепи. Същото констатира и художникът Борис Денев - това, прочее, личи ясно и от фотографиите му на убитите в Сребърна, Силистренско. В качеството на свидетел на всичките зверства, извършени на Балкана от 1912 г. насам, той намира, че румънските надминаха другите.
Как отговори България на това поведение на румънските власти спрямо мирното добруджанско население? С невъзмутима толерантност докрай. Не се казва това тук, за да се правят комплименти на българското управление. За това говорят самите факти. И наистина, в България, след станалите зверства извършени от румъни над българи,
347
няма нито едни убит, няма нито един изтезаван. Едничката мярка против румънския елемент - и то не обща, а частична, бе интернирането на някои румъни във вътрешността на България, - мярка повече предохранителна, отколкото наказателна. Ала и те бяха върнати след три месеца по своите местоживелища, и много по-скоро от интернираните поданици на другите неприятелски държави, които се държаха по 10 месеца, а някои се държат интернирани и до днес. Колкото пък се отнася до румъните по селата, то спрямо тях не само че не биде приложена и тая най-невинна мярка, но те бидоха допуснати да се завърнат по домовете си в България след като се бяха оттеглили с румънската армия и след като бяха разграбили всичко ценно на съседите си българи, отвлечени във вътрешността на Румъния. Такива са селяните румъни в с. Еланлък, а още повече от с. Айдемир, Силистренско. Айдемир от 414 къщи, от които български бяха 350, а румънски 75, днес брои 75 къщи румъни, всички завърнали се обратно от Румъния и само десетина къщи български.
Срещу извършените от румънските власти многобройни убийства България извърши само едно: това е застрелването на чиновника Николау, който беше палачът на населението и в мирно, и във военно време [*]. Той щеше да бъде линчуван от гражданите в Тутракан, ако не беше го запазила българската власт. Ала и това едничко застрелване стана не беззаконно, а с вердикт [6] от съда за извършените от него и доказани убийства на българи в Тутракан.
След тоя необходим предговор нека видим какво биде извършено над мирното и безоръжно добруджанско население от румъни, въоръжени и облечени с власт и закон.
*. Комисарят (полицейският пристав) Nicolau обираше населението по всички начини. Където се е явявал сам или жена му, това означаваше, че притежателят трябваше да даде от стоката си; ако някой касапин не е дал месо на кучето му, той го пребивал в участъка. След обявяването на мобилизацията по негово наущение биде убит българинът Георги П. Манчев, бивш старши полицейски стражар, женен, има 3 деца. Отвличането на българите той използуваше, за да ги изнудва и събирал по тоя начин 15- 20 000 леи. След като е събрал тая сума, той сс прехвърля с жена си през Дунава в гр. Калараш, осигурява парите и нея, а сам се върнал в Тутракан, за да продължи обирите си. Тук той обаче остана отрязан, понеже се затвори Дунавът.
Другите румънски чиновници, заварени от окупацията на нашите войски, като напр. на митницата Левонти Жоржеско, който през време на своето управление се отнасяше добре, бидоха третирани най-толерантно: той е само интерниран в Карлово, а съпругата му си живее спокойно в града. Изобщо всичките жени и семейства на избягалите и интернирани румънски чиновници са гледани добре, както от властите, така и от самото население.
348
Преди всичко няма по-голямо жестокосърдечие от да ограбиш досущ едно трудолюбиво пестеливо население, събирало троха по троха 37 години. В Добруджа няма родени богаташи, коренни мошиери [7]. Там всичко е плод на дълъг упорит труд и пестеливост. Да му отнемеш всичко, каквото притежава, без всякакъв мотив, до бакърите в къщата му и телта от оградата му - трябва голяма жестокост.
Вторият акт на голямо жестокосърдечие бе отвличането на хората от Добруджа. Няма съмнение, че във война всяка воюваща държава има право да вземе за своя охрана известни ограничителни мерки спрямо поданиците на неприятелските държави. Това са извършили всичките воюващи държави през сегашната война, като задържали тия поданици като военнопленници. За още по-голяма сигурност някои от тях се изпращаха във вътрешностите. Така, видяхме, постъпи и България спрямо поданиците на Румъния. Съвсем друго бе поведението на Румъния спрямо населението в Добруджа. Тя безразборно събра това население по известни пунктове и оттам ги закара без вест и, главно, без да се е загрижила за участта на тия населения пред настъпващата есен и зима.
Така например заложници се вдигаха внезапно от улицата, от заведенията им, от леглата в къщите им, без да им се даде възможност да се приготвят за оня дълъг и мъчителен път, който им биде предварително приготвен от румънските власти. По тая причина, понеже задигането на тия хора бе още през августовските дни и понеже не предполагаха, че ще бъдат задържани дълго време, те взеха със себе си най-необходимото само за първо време. Те, прочее, нито биха могли да вземат със себе си повече, отколкото могат да носят на гърба си, тъй като не им бяха дадени никакви превозни средства за багажи. Те не посмяха, с редки изключения, да вземат със себе си и достатъчно парични средства от страх, че ще бъдат ограбени - нещо, действително станало с мнозина, които са се измамили и дали „на съхранение” парите си на прикомандированото към тях началство.
Можем следователно лесно да си представим на какви мъки са изложени тия злочести заложници в изгнанието си - изгнание, което още повече се усложни от обстоятелството, че днес румъните сами са изгнаници, - без средства, без достатъчно храна, без облекло през есенната изсмукваща организма влага и люта зима. Колко ли живи и здрави ще се върнат след войната от тия 17 518 мъже, жени, деца [*], отвлечени по тоя наистина варварски начин.
*. Вж. „Съобщението на Централния добруджански народен съвет” във в. „Добруджа”, бр. 56, 7 ноември 1917 г.
349
Ами тревогите и смъртните мъки на тия хора, които по няколко дни са стояли в пълна неизвестност за участта, що ги очаквала. Те преди всичко не знаеха защо и с каква цел бяха грабнати така неочаквано, така брутално: те бяха убедени, че ще бъдат безмилостно избити, тъй като стрелбищата и убийства на невинни хора бяха вече започнали из улиците, из кърищата и т.н. С други думи тия „заложници”, на които през всичкото време, колкото стояха затворени и пазени от стража като осъдени на смъртна казн, не се даваше ни храна, ни вода, 48 часа са прекарали ужасите на осъдени на смъртна казн. Защо бе това; защо не им се яви лоялно, че са задържани като заложници и че животът им е гарантиран? Защо не им се даде възможност да вземат със себе си каквото можеше при тогавашните обстоятелства - войната още не беше започната, та да им се осигури поне минималното.
Още по-безчеловечно бе откарването на втората категория отвлечени, които са при това в много по-голямо число, отколкото онова на „заложниците”. Думата ни е за откараните със собствени или с воински коли в обози. И на тях също не биде съобщено колко време ще бъдат задържани, за да могат да вземат със себе си нужното облекло, дрехи и някой грош в джоба. Казало им се, че ще отидат до някой близък пункт и оттам ще се върнат. И тръгнали хората голи и боси, както бяха вдигнати от харманите. Да, исторически ще остане по жестокост начинът на отвличането хората с колата им, натоварени със собствената храна. Вярна на системата си на груба измама, перфидната власт обяви на населението да натоварят с храна всичките коли, колкото ги има в Добруджа - конски и волски, и да се закарат до най-близък пункт - пристанище, жп станция и т.н., където щяла да им се изплати храната, а хората с колите щели да бъдат върнати обратно на работата си. За тая цел бидоха изпратени по селата войници, жандармерия, власти. Не са оставили хората да си премитат харманите, а оттам под стража, гонени, псувани и заплашвани, че ще бъдат застрелвани, са ги накарали да натоварят и да тръгнат незабавно. По тая причина има тръгнали с тия коли по риза, не взели със себе си ни стотинка, ни храна повече, отколкото да се нахрани за няколко часа. Има и много жени и мало-възрастни деца, закарали тия коли, за да не се спре работата на мъжете в хармана. Обаче това било ужасна измама! Пристигнали до определеното място, те бидоха откарани до втори пункт, от втори до трети, а оттам вече бяха гонени като добитък от отстъпилата и бягала в паника румънска армия.
Между това числото на тая категория отвлечени сигурно е най-голямо. Това може да се установи, ако сравним числото на колите в Южна Добруджа преди анексирането ѝ и сега, след оттеглянето на
350
румъните. Това число бе, според нашата статистика, 47 327 - 22 353 конски и 24 974 волски [*], а сега, според най-точното преброяване на Извънредната добруджанска комисия, са останали само 18 966 - конски 10 539 и волски 8422.
С други думи: липсват двадесет и осем хиляди коли; с тях са закарани минимум 20 000 души, ако сметнем, че в Добруджа числото на колите намаля под влиянието на тригодишния режим с 8000 коли, или с 17%. Участта на тия нещастници е сигурно по-плачевна, по-непоносима за останалите живи от ония на т. нар. заложници, тъй като първо, за тях няма водени никакви регистри, почти не се знаят, за да се контролират от никого, и второ, те тръгнаха без всякакви средства, голи и боси, срещу есен и зима с надежда, че след няколко часа ще бъдат върнати по домовете си. Тая измама на десетки хиляди невинни хора, между които има много старци, жени и деца, е едно жестокосърдечие - позор, който Румъния ще трябва да мие от челото си много години.
Но с тия две категории не се изчерпва числото на отвлечените. Има още две такива. А именно: има голямо число взети в румънската армия, за които също не се знае къде са и какво е станало и с тях при крайното безсърдечие на властите в Румъния към всичко добруджанско. Голямо число мъже и жени са останали в Румъния в качеството на работници; заварени от войната те са задържани там; за тяхната участ също не се знае нищо. А и тяхното число не ще да е съвсем малко, като се знае, че българските градинари винаги са намирали в Румъния обширно поприще за своя труд. Само от гр. Тутракан има такива 216 души.
Ала какво са прекарали тия живи мъченици под постоянен смъртен страх, ще ни кажат съобщенията на очевидци и свидетели на всичко. Почваме от предисторията на това историческо завличане на хора, без всяка нужда от военно гледище, която ни дава г. Илия Божанов от гр. Силистра: „Още след окупирването нашия край се знаеше, че се приготовлява списък на неблагонадежните по разпореждане на префекта Йон Камарашеску. Тоя списък от време на време се подлагаше на разискване от префекта, шефа на сигурацията, гарнизонния началник, прокурора, председателя на съда, градоначалника и приближени до префекта креатури. Такива списъци навярно е имало във всяка община, защото списъкът от с. Сребърна бе допълван през пролетта 1915 г. и всички селяни, които чуха имената си в тоя списък дезертираха за България. Това даде повод всички кметове, чиновници и служащи в селските общини да се заменят с румънци. От време на време се дола-
*. Вж. „Българска Добруджа”, Икономически преглед, кн. 11 - 12.
351
вяше, че списъкът се разглежда, и че тоя или оня българин се помества там. След обявяване мобилизацията всички първенци в селата бяха арестувани. Всички в града очакваха да бъдат грабнати. На 28 август бяха грабнати градските първенци по нощни дрехи и отвлечени. Чуваме, че се е заловила една записка, в която един дедектив е съобщавал на своя шеф, че всички по списъка първенци са откарани и наедно с тях „техния” дедектив № 40. Значи, завърши той, румъните и в изгнание на първенците им са поставили дедективи”.
Ето какви подробности по това отвличане ни дава рапортът на Силистренското градско управление до Русенския окръжен управител от 1 октомври 1916 г.:
„На 27 срещу 28 август 1916 г. през нощта, в часа 12 след полунощ, се обяви обща мобилизация в кралството Румъния, която се прогласи чрез биене камбани, тъпани, свирене на музики и пр. Преди да се обяви мобилизацията, към часа 7 след обяд, барабаните съобщаваха, че се обявява военно положение. Към часа 10 и половина вечерта, значи малко преди обявяване мобилизацията, започнаха полицейските власти да вдигат от домовете им по-видните граждани заедно с жените и децата си, без да им обясняват защо и къде ще бъдат откарани. Имаше случаи, дето дигнаха жени родилки от 4 - 5 дена с пеленачетата им. Изпълнението на тая заповед, която била от министерството, казваха те, ставаше пак така, по един варварски строг и безмилостен начин. Всички почти бяха дигнати от сън, с ужасни чукания по врати и прозорци бяха заставяни да се обличат бързо; казваше им се да си вземат облекло по за 5 дена, защото след това щели да се повърнат обратно. Някои от гражданите, които бяха съвършено неготови за тази участ и искаха да си вземат малко пари от дюкяни и близки хора, или искаха да дадат нареждания на близки тем хора, които оставаха в града, относително имотите си, не им се позволяваше да говорят със своите близки и биваха жестоко нагрубявани и насила откарвани. Всичката тая церемония продължаваше докъм един часа след полунощ, докогато събираха всички видни граждани по предварително натъкмен списък, и всички откарани на пристанището бидоха качени на нарочно приготвен за тази цел параход. Румънските полицейски власти казваха, че тия наши граждани са откарани в срещния румънски град Калараш, и ние действително се научихме отпосле от различни места, че те са затворени в артилерийските казарми в гр. Калараш. Оттогава обаче нищо не знаем за участта на тия наши граждани. Уместно е да отбележим, че всички наши граждани бяха ограбени от румънските власти, едни на пристанището в Силистра, други от тях в Калараш. Според сведенията, които имаме, много от отведените граждани са носели в себе си по 1000, 2000, 5000,
352
по 10 000, а някои и по 30 000 лева: всички тия пари нм са били вземени, като им са оставяли по 100 лева на човек.
На другия ден от обявяването мобилизацията прокурорът заедно с полицията направи обиск в домовете на всички отвлечени граясдани, отгдето задигнаха безразборно различни книги и документи, а може би и пари; от всички тия книги направиха отделни пакети. Също прокурорът взема ключовете от домовете на гражданите и от железните им каси. Официалният бюлетин съобщи, че Румъния обявява война на Австро-Унгария, а за България нищо не се говореше. Войната започна веднага. Отвличането на добитъка продължаваше. Започна се насилствено изселване на цели села и тяхното изгаряне. Така напр. жителите на село Кара орман [8], Бръчма [9] и Бръчма Еникьой [9], без да вземат нещо със себе си се закараха в село Малка Кайнараджа [10] и селото им се запали. Калипетровци, айдемирци бидоха насила откарани по моста в Румъния неизвестно где. Днес в Айдемир, село от 400 къщи, няма освен 7 непълни семейства. Калипетрово също. В по-голямата част на селата има по 4 - 5 семейства само останали. Същата участ имаха и селата от стара Добруджа: Алмалий [11] биде цяло изпразнено, а къщите на по-видните и богати селяни българи подпалени.
Селата Бабук, Кара Омур [12], Кочина [13] и Казимир отвлечени част в село Хаскьой [14] и част в Балтаджа Еникьой [15], гдето много от тях са били застреляни.
Селото Алфатар отвлечено в с. Гюргенджик [16] и Пъндаклий [17]. Селяните от Алфатар и други села са намерени вързани и застреляни край гр. Силистра”.
С една реч, целият ни окръг е обезлюден”.
Нека дадем сега и едно подробно описание на това злочесто отвличане и малтретиране на невинни хора и на един участник в събитията г. А. Хотинов, също отвлечен измежду селистренците, но спасен случайно:
„Преди да се обяви мобилизацията на 14 август ст. стил, в селата арестуваха първенците и неблагонадежните за тях хора. На 15 август се обяви мобилизацията и вечерта в 12 часа сред нощ полицията заедно с техни видни чиновници са ходили от къща на къща да приберат хората за откарване. В разни къщи различно са действували. Докато някъде са били благосклонни към лицето, давали му възможност да си прибере всичко необходимо за път, другаде с буйства, насилия са изтласквали нещастните. Някои даже са излезли по долни дрехи и не могли да си вземат нищо - даже и пари: Г. Манолов, С. Бакалов, Д. Георгиев и др., а Страшимир Манолов и Коджабашев бити. Откарването с това не се свърши. Ежедневно откарваха по няколко души, по представление от когото и да е. Сега и последният
353
техен чиновник можеше да откара някого ако му не дадеше рушвет. И тук рушветчилъкът се много прояви. Дойде ред да откарват селяните от Алмалий, Калипетрово и Айдемир. Войски и стражари заграждат селата от вечерта и сутринта в 9 часа вика селският глашатай: до 10 часа всички да бъдат готови за изселване. Само за един час трябваше да бъдат готови. И започват стражари и войници да ходят от къща на къща да изпъждат хората. Закъснелите били лошо малтретирани, някои даже и убивани. Убит е в с. Калипетрово Паруш Гаджев, стар човек, защото не искал да си излезе. Ужасна картина представлявало това. И най-коравото сърце би се смилило на този плачещ народ, безпричинно задигнат от родното си огнище и отвлечен някъде. След откарването на населението от селата повръщат се 100 каруци с карачи и започват да обират къщята. Събирали боб, ечемик, жито, вълна, дрехи и др. Цели седмици са ходили из Калипетрово и обирали. Всички тия събрани вещи и храни са ги турили в особени складове. Една седмица преди мобилизацията започна събирането на добитъка. Цели две седмици се прекарва добитък. Не можехме да се начудим на порядките на румъните: война още не обяви, мобилизация още няма, а събраха на хората и добитъка, и храни. Грозно впечатление правеше и откарването на добитъка. Хора и деца, привързани към своите добитъци, не можеха да се разделят с него - отидоха заедно отвъд Дунава. Две седмици наред се чуваше сърцераздирателният рев на добитъка - крави, биволици и овце, оставили своите малки в селата, като диви бягали и мучеха. Ежедневно френският посланик Блондел и дъщеря му префектшата излизаха с автомобил да се любуват на тази „приятна гледка”, устроена от тях. След като откараха добитъка и първите хора, обяви се войната на Австрия и съюзниците. Събраха от по-рано определени коли и каруци за ангария и ги изпратиха да носят военни припаси. Разбиха румънските войски при Тутракан, започна тяхното отстъпление и техните изстъпления. Румънските войски започнаха да убиват где срещнеха българин. Тогава били избити много хора от обозите - българи. Това разправят хора, били там. Тогава започват убийствата и пожарите по селата: Балтаджи Еникьой, Сребърна, Бабук, Кара орман и др. Тогава настанаха лоши дни и за нас, силистренци. Отстъпващите войски тръгват от къща на къща и събираха всичко мъжко българско и турско население. В 10 часа вечерта 4-ма войници с ножове на пушките си дойдоха, прибраха ме и ме откараха на улицата. Там имаше повече от 100 души турци и българи. Дадоха ни знак да легнем на земята и офицерът, който бе там, даде заповед да напълнят пушките. Помислих че ще бъдем избити там, защото из града се чуваха чести гърмежи от пушки. След малко ни закараха на площада срещу Коджа-
354
башев, гдето ни извързаха с въжя. Щом ни извързаха, чу се заповед на офицера: „Ще изпълните заповедта както ви е предадена!”. Помислих пак, че непременно ще ни избият. Картечници и пушки силно стреляха накрай града. Нея вечер са избили 100-тина души край града от Алифак [18] и Алфатар. Откараха ни в казармата. Там се събраха всички граждани и селяни мъже от 10 - 80 годишна възраст. Никога няма да забравя тази злощастна нощ. Там започнаха побоищата и малтретиранията. Караулите по заповед на офицерите започнаха побоищата. Не пощадиха никого. Надпреварваха се кой повече да бие. Вързаните хора пищяха от болки от връзването и от побоищата. Обискираха хората да търсят оръжия, а им вземаха парите. Побоищата не престанаха и на другия ден и нощ. Втората нощ, разправят хора от другите отделения, изкарвали хора от помещенията и ги избивали вън. Изкарвали са хора изключително от селата. След двудневно държане там, по чия заповед не знам, ни пуснаха. Това бе два дни преди дохождането на нашите войски. В тия два дни потрошиха дюгените на търговците и ги обраха. И само 2 часа преди влизането на нашите войски запалиха складовете с храни и газ”.
Още по-трагично бе положението на населението в Тутракан. В деня на падането на крепостта всички останали българи, вън от отвлечените, бидоха изкарани накрай града - около 300 души, и при керемидчийницата - около 500 души. Там те бяха наредени с очевидна цел да бъдат изтребени, както това биде извършено безскрупулно в Добрич, Баладжа , Сребърна и т.н. Но внезапно пристигналата от изток българска войска попречи на кървавата акция, която би станала твърде страшна. Как се влекоха гражданите за лобното място и какви тревоги трябваше да прекарат угрожаванн всяка минута да бъдат избити, ни дават следните показания на неколцина от тях. Така напр. Тома Н. Пецов ето какво разправя за перипетиите на тоя мъчителен момент:
„Във вторник, един ден преди падането на Тутракан, румънците събраха от всяка къща мъжете. Същия ден след обяд те влязоха в насрещната къща на брат ми Иван и с бой и псувни го изкараха на улицата. С него наедно докараха към Дунава и убития Георги Малчев. Това всичко наблюдавах от тавана на къщата ни през едно отверстие до края на стрехата. Тъкмо що бяха ги откарали, слязох долу в двора и казах на Стефан Димитров, сина ми Коста, Коста Керемедчиев и Тодор Ковачина, да мълчат под дървата, където ги бях скрил, защото из града има излезли команди да убиват всички българи. Едва що се бях завърнал откъм камарата с дърва сред двора ми, чух псувни по улицата; приклекнах близо до оградата и през една дупка забелязах, че двама войници караха Рачо Станев; последният от време на време
355
се обръщаше с молби към тях да го пуснат. Малко по-долу от пътната ми врата ги срещна един офицер и запита: „Къде го карате и защо губите време да го карате?” Веднага извади револвера си и стреля 2 -3 пъти върху му. Офицерът и войниците го оставиха на пътя прострян. Чух го като плачеше, но не смеех да изляза и му помогна, защото макар и 75-годишен, ако да ме видеха румънците на улицата, нямаше да пощадят и мене. След 10 - 15 минути се върнаха двама войници отгоре, но дали същите, които го караха първия път, не можах да позная; хванаха го за краката и още не умрял го потеглиха към Дунава. На другия ден след падането на града намерихме Рачо мъртъв край Дунава, но с мокри дрехи; изглежда, че е хвърлен бил в Дунава и после изхвърлен от вълните на брега”.
Още по-изразителен е Жеко Г. Гайдарджиев:
„Същия ден на превземането на Тутракан по обяд чух голямо викане край къщата ми, която е близо до казармите - „дръжте го!”, по румънски. Надникнах през прозорчето на даракчийницата и видях като бягаше един цивилен българин, в селска носия. Подире му тичаха около 20 войници с пушки. Той влезе в двора на Иван Маринов, а оттам право в къщата, където нямаше никой, защото жена му Мария с децата беше избягала. Селянинът, щом влезе в къщата, трябваше да е подпрял: здраво, защото няколко от войниците натискаха вратата, но не можеха да отворят. Тогава трима от войниците се качиха на къщата, двама с пушки, а един с една желязна лопата. Последният захвана с лопатата да троши керемидите и да ги хвърля долу. Те отвориха дупка на къщата и надничаха оттам, дано го видят да не би да се е скрил на тавана, но не можаха да го извадят. Тогава те поставиха караул от трите страни на къщата. След половин или един час българинът излезе ненадейно и хукна да бяга към къщата на дядо Трифон, но докато да му отворят вратата, войниците го застигнаха. Един от тях го удари по главата два пъти с приклада на пушката. Цял го видях облян в кръв, защото го прекараха близо до даракчийницата ми. Докараха го при един капитан пред близката кръчма, който даде заповед да го застрелят. Докараха още няколко души от стопаните на колите, които караха обоза. По заповед на същия капитан бяха убити още няколко души. На площада на житния пазар застреляха 12 души, които бяха влачени за крака по улицата. Когато нашите войски влязоха в града, труповете бяха още по улицата, където ходихме да ги гледаме с нашите войници. Намерените трима убити в двора на Марин Иванов са завлечени от убитите на площада. Аз лично чух от румънски войници, че те имали заповед да избият всички българи в града”.
356
Ето какво разправа и Ради Москов:
„На 24 август ст. стил, в деня на превземането на гр. Тутракан от нашите войски, румънците бяха най-свирепи. Къщата ми е разположена над градината при полицията, откъдето наблюдавах с жена си при спуснати пердета как войниците събраха до градината всички по-будни граждани и селяни от околията. Към 10 часа през същия площад минаваха коли, които караха военни принадлежности. Колите спряха на площада и всички колари отделиха настрана към събраните по-рано граждани. Две момчета от с. Български Косуй [20] мисля, едва що разпрегнаха, бяха застреляни от матроси, които бяха изпратени в града от параходите да убиват и палят. По-голямото момче бе застреляно в лицето и при падането си направи знак като че се кръстеше, а по-малкото застреляха в гърба му. На същото място (същия площад) малко по-рано застреляха Георги Малчев. Той бе убит от флотския капитан Чорни, офицер от румънския параход „Гривица”. Малко след това пристигна градоначалникът, който заповяда с висок глас на стражарите и стоящите там матроси и пехотински войници да докарат на площада всички граждани българи без разлика на пол от 2 години до 80 години. Това като чу жена ми, започна наново да плаче. Решихме да избягаме с детето си в къщата на съседа си Г. Читаков, обаче там намерихме вратата затворени; тогава влязох в двора на другия съсед Добри Келов. В къщата личеше като да няма човек; надникнахме в мазата, тя бе пълна с дрехи, влязохме вътре и се завряхме под дрехите. По едно време чух шум в двора, а след това и в къщата над нас след шума се разнесе силен писък и тупане. Чух гласа на Добри да охка, а жените пищяха. След два часа се чуха силни гърмежи. Когато шрапнелите от нашата артилерия започнали да падат в Дунава около техните параходи, било им казано веднага да бягат. Когато излязох от мазата, нашите войски бяха влезли в града, видях първия кавалерист, който влезе в града”.
Още по-ясно представление за целия трагизъм на епопеята на гонените из улиците на гр. Тутракан от освирепелите войници в момента на падането на крепостта ни дава следното безхитростно искрено описание на собствените си тегла Игнат Цветков. Даваме го in extenso, с неговия правопис:
„Още като дойди тук Романия ази бях във войскъта в Елена; след демобилизацията от Русе се снабдих с български паспорти, през време на окупацията бях български поданик. Сам зная как бях третиран, особено кугато България през 1915 г. мобилизира и зе странъта на Германия. Ази като 11-и призив се явих в редовете на войскъта на 16-и август 1915 г., и на 21-и октомври с. г. се разпуснаха 10 и 11-и призиви, аз пак се завърнах при семейството си в Тутракан. На 14-и август 1916 г. изкараха всички български поданици. А мене и
357
още един защо ни уставиха ниможих да узная, и се зарадвах много; но ето, че бе за късо време. На 16-н с. м. ме насметоха заедно с албанците, турски поданици, и ни откараха в Олтеница с цял кордон стража, като убийци. Бой до второ разпореждане; там престояхме една нощ и на утринта 17-и пак ни върнаха в Тутракан под същи конвой с думите, че ще ни откарат в Браила. Ние бяхме мечки на публиката, особено за романците; дюдюкаха подир нази като на вълци. Еле дади бог малку ум на полиция та ни пусна да си идим по домовете с предлог чи през ден ще се явявам в Сигоранцъта, но бе за малку; на 21 с. м. (говоря по дата ст. стил) се усили войната, почнаха да бягат ранени и здрави романци. Ази узнах чи е вечи близо нащо спасение и се скрих в скривалището си заедно със съседа си Колю Шопов; 22-и и 23-и минаха благополучно, но дойди златния ден 24-август ст. стил или 6-и септември н.стил и чух като се вика и чука силно на портата ми с думи: даскнте порта, пащи грижания [21] и други. Докато жена ми слези да утвори портата, тя бе вече счупена и влезли пред къщи 2-ма редници войници и един капрал, в това време престигнаха още 3-ма, един ст. подофицер и 2-ма редници. За зла чест аз в това време бях в къщи пак със съседа си Колю Шопов; заобиколиха къщата и на загащиха вътре, можеха вътре да ни убият, но не сториха това; на искараха на пътя и чух като каза старшията нахапрала по румънски - „откарайте ги по-надоло и в главата”. След нази писък и олелия голяма. Старшият с 2-мата войника се върнаха, а капралят и двамата му подчинени ни откараха в една тясна улица и ни заставиха до един довар мирно и напълниха пушките и ги насочиха към нази. Ази вечи разбрах, че се свърши. Но си припомних пословицата - „падналият в мурето у змията се залавя”. Казвам - „какво ще правити”; отговори ми се - „ще ви убием”. Ази вече видях, че е свършено, но да ми носят грехъ тези, които ме исказаха. Извадих си от жеба портуфеля и го подадох на капраля с думите: „Слет като ме убийте върни се у дома и дай тези пари на жината да храни децата 1 - 2 месица барим”. 3апита ма „Колко пари имаш там”; казах му - „към 200 лева”. Те веднага пуснаха пушките долу и зеха да вадят и делят парите ми. Това стори и другарят ми Колю. В една сикунда размислих сичко и намерих за добре беганието. Фукнах през тех, те беха заблудени в парите да ги делят, прескочих един плет, други и трети, намерих добро скривалище в един двор. Зарових се в боклука на почивка; другарят ми стори това на друга страна. Слет 2 минути тръгнали пак да ме дират и кугато беха там на боклука, стъпил единият връз мене; часа към 12 беши, произнесе се от тях думата: „Нуе пънче” (няма го тук). В същата секунда - бог да поживи българе, пръсна се един шрапнел токмо над нази, чух само
358
думите „фужид ка вине булгаре пащеле ши гражания” [22], та че прибавено като пюскюл и се загубиха вечи. Разбрах вечи чи съм спасен от тех, но много ми бе трудно докато прибягнах до у дома между парчетата и куршумите от шрапнелите. У дома заварих семейството си скрито и ма уплакваше”.
Да поменем ли нещо и за насилията над безпомощни жени? Уви, те са твърде много. Няма град, няма село, където е преминала румънската армия без да е извършила ред престъпления от тоя род. Особено паметни ще останат извършените такива над злощастните жени в с. Сребърна. „Отделно с войнишка команда, казва тамкашният анкетьор, отвлекоха в окопите около 100 жени на 7 септември през нощта (забележете - след падането на Тутракан!) и гдето са бивали изнасилвани и след това сутринта са били пратени в гр. Силистра”. Тоя пример, мислим, е достатъчен, за да си съставим приблизително понятие за насилията, извършени другаде.
Но какво станаха отвлечените и колко е голямо числото им. За жалост никой не може да даде положителен отговор на това. Централният добруджански народен съвет изкарва това число на 25 000 души. Ние мислим, че то е по-голямо, ако вземем за критерий числото на отвлечените коли, подир които отидоха по един човек.
Второто доказателство за това е масовото отвличане на много села, почти цели. Такива са, виждаме, Алмалии, Калипетрово, Айдемир и др. Пред нас лежи и един огромен списък на отвлечените от Кочинската община. Само от с. Кара Омур са отвлечени 167 семейства с население от 958 души, между които деца до 5-годишна възраст 107 и старци от 60 години нагоре до 89 годишна възраст - 116. , Е добре, какво станаха тия мъченици, внезапно вдигнати от къщята им, от гумната и подгонени срещу есен и зима без дрехи, без средства и без опека? На тоя въпрос никой не може да отговори. Румънското правителство се отказва да даде за тях каквито и да било сведения. То, прочее, сигурно самд не знае какво стана с тия злочести отвлечени, гонено и изгубило сметката за собствените си хора.
Ето прочее, какви подробности ни дава за съдбата на отвлечените г. Д. Янакиев, чиновник на българското консулство в Одеса, предприел със силистренския адвокат Мацанкиев, по лична инициатива, издирване следите на тия злощастни хора: „От разпита на очевидци, оглед на местата на убийствата и събиране подробни сведения из селата на цяла Добруджа можах да узная следното.
Завличаното на хората и добитъка от румънските власти оттатък Дунава е започнало една седмица преди обявяването на румънската мобилизация. Избиването на хората от селата е ставало повечето при
359
самото отстъпление. В продължение на 15 дни са били прекарани отвъд Дунава, като заложници и с добитъка около 20 000 мъже, жени и деца (Силистренска околия 9644, Тутраканска 2293, Куртбунарска [23] 1114, Добричка 4567 и Балчишка 3000). Закаран добитък от цяла Добруджа: едър 88 029, дребен 306 706, каруци 8792, и опожарени 2050 постройки.
Най-напред са били прекарани българските поданици. Избити хора при отстъплението на румънската войска има в Силистренска околия 180 души, Тутраканска околия 25 души, Куртбунарска 10 души, Добричка 148 и Балчишка...
За убийствата, извършени в село Балтаджа Еникьой, Силистренско, кметът на същото село Мурад Хюсеинов казва следното:
„На 7 септември 1916 г. румънските войски, които бяха окопани на източната страна на селото, започнаха да обстрелват селото ни, в което се намираха тогава жителите на селата Кочина и Бабук, с артилерийски, пехотински и картечен огън с цел да запалят селото и избият мирното население, което и извършиха. След като запалиха селото и прекратиха огъня, тогава кавалерията и пехотата им влезе в селото и се започна избиването на беззащитното население по следния начин: едни от тях взеха и изкараха, лицата Митю Друмчев 70 год., Добри Димчев 17 год., Никола Касабов 50 годишен, тримата от село Балтаджи Еникьой; Димитър Христов 45 год., Тодор Неделчев 50 год. и други още двама, всичките от село Кочина (населението от селата Кочина и Бабук насилствено е било закарано в село Балтаджи Еникьой). След туй в тия седем лица войниците стреляли със залпове, от които изстрели падат петима души, един (Никола Касабов) нараняват, който, след като ги оставили войниците, понеже мислили, че всички са избити, става и тръгва да си отива; обаче застигат го кавалеристи и го съсичат на мястото. Лицето Митю Друмев престорил се на умрял, останал съвършено здрав и бил свидетел на всичко. В нашето село, казва Хюсеинов, много наши селяни, които се намираха по това време близо до гьола край селото, гдето се установиха на бивак румънските войски, бяха всички избити, между които има бащи с по двама синове. Други мъже, които се бяха скрили в двора на Йовчо Балушев, всички бяха застреляни. Така щото в селото ни Балтаджа Ениджекьой има заклани и застреляни мъже и жени 56 човека. Изнасилвани има три туркини и две българки, от които едната била в трудно положение и след като я изнасилили убили я с пробождане в корема ѝ с байонети”.
В село Настрадина [24], Добришка околия, в продължение на един час са били убити от румънските войски 5-те сина на Христо Владов -
360
всички служили в българската армия като войници, а баща им от скръб след 1-2 месеца починал.
В град Силистра убийствата са били извършвани до карантината на източния край на града. „Малко преди пристигането на българските войски, казва силистренският гражданин Христо Атанасов, аз отидох с двама руски кавалеристи и видяхме много трупове - около 40, в края на Дунава във върбалака до карантината с вързани ръце; изглеждаше да имаше повече, но по-навътре, от които двама извадихме и заровихме там”.
Едно от момчетата от село Алфатар, Георги Колев, което е било в групата, избита до карантината и по една случайност или по-скоро хитрост се отървало заедно с брата си, казва: „Не помня точно на коя дата беше то, но трябва да има една седмица преди идването на българските войски насам, аз бях отишел в село Гюргенджик [25], за да прибера багажа си, който бях закарал там още при първото си бягство. Оттам румънските войски ни подбраха и докараха в Силистра; по пътя ни биеха с прикладите на пушките си; ние бяхме 15 души от селата Алфатар и Гюргенджик. Тук в Силистра ни закараха най-напред в офицерския клуб и оттам при касапницата до карантината и, след като ни отнеха всички пари, закараха ни във върбалака до самия бряг на Дунава. Ние бяхме поставени в четири редици от по четири души в редица; в първата редица бяха свързани съселяните ни Кон човек и Мито, Андонов Димитър Ванката, Гишов Костадин и един селянин от Гюргенджик, името на когото не зная; във втората бяхме аз, брат ми Петър, Митю Куюмджиски и четвъртия от Гюргенджик; в третата редица бяха Иван Подарски, Симеон Славов, Киро Андонов и Илия Чобанов; и в четвъртата - Георги Рачков, Райко от Гюргеджик и още еднн непознат от там. След като ни казаха да стоим мирно, изкомандваха със залп; за секунда може би преди да гръмнат пушките брат ми падна и дръпна със себе си и мене и тъй ние се спасихме живи, макар че се преструвахме на умрели, а другарите ни лежаха всички убити. След това 20-те войници, които ни придружаваха и стреляха, си отидоха. Аз и брат ми станахме и избягахме в съседните лозя, гдето се криехме чак до идването на нашите войски. Видях тогава, че около нас имаше във върбалака нахвърлени трупове на наши добруджанци, но не можах да позная нито един от тях. Още когато минавахме покрай с. Кара орман, видяхме в румънските окопи избити много българи”.
Повечето убийства са станали над ония българи, които са имали нещастието да бъдат закарани с каруците си оттатък Дунава. Така напр. в град Калараш ученикът Бутурез Николай, 18 годишен, е бил свидетел на убийствата, за които разправя следното:
361
„Край кавалеските казарми, на западния край на града, има заровени много българи, които там бяха застреляни от нашите (румънски) войски. Заравянето ставаше в ония ями, които бяха направени по-напред за обучение на войници и учениците-юнаци. Застрелването ставаше по заповедите на капитан Бърлеску от 63 пех. полк, поручик Янчевич и фелдфебела Йорга, и двамата от 5-и конен полк. Една сутрин аз лично с няколко свои другари бях свидетел на застрелването на един български селянин. Чувах от войниците да разправят как те вземали по 2 - 3 българи, за да ги карат уж понавън, заставяли ги да станат до самите ями и ги застрелвали, като жертвите падали направо в ямите. Чувах също, че по брега на Борчията (Каларашкия канал) е имало застреляни много българи и хвърлени във водата. Аз лично видях във водата един труп на добруджански селянин”.
Убийствата в Калараш над българите са станали по следния начин: всичките каруци ведно със стопаните им са били построени поколонно на казармения площад; във всяка колона е имало по около 300 каруци и такива колони са били десетина. Всеки е бил заставян да стои неподвижно до каруците си. Най-напред са били избити притежателите на най-западната колона, след туй тия на съседната ней и т.н. Това се е продължавало до три дена. Избиванията обикновено са ставали нощно време и след туй всяка заран са идвали властите от града и съседните села и са прибирали конете и каруците, с които си служат и до днес. Писъкът на жертвите и тракането на картечниците са се чували из целия Калараш.
От разкопките, направени лично от мен с пленените от германците румънски войници на 10 април т.г.:
родом от гр.
1. пленник № 321 Петър Нестор от 20 пех. полк, Турну Мутурел;
2. пленник № 151 Кузман Радо от 30 пех. полк, Гаещи, окр. Тъмбовица;
3. пленник № 344 Дину Шербан от 8 пех. полк, Бечу, окр. Бозъу;
4. пленник № 326 Станеску Петър от 20 пех. полк, Плоско, окр. Телеорман;
5. пленник № 206 Дякону Илия от 145 пех. полк, Тетау, окр. Вълчу;
6. пленник № 145 Продан Марин от 66 пех. полк, Базгорей, окр. Роман,
се установява, че една яма, дълга около 8 метра, широка до три метра и дълбока около четири метра е пълна с убити българи от Добруджа. Точното число на заровените в тая яма не можа да се установи по причина, че труповете напълно са се разложили. Дрехите са явно доказателство за националността на заровените.
362
Убийствата са вършени от войниците от 63 румънски пех. полк, който се е намирал на постоянно местоквартируване в Калараш. Голяма част от избитите на горепоменатата казармена площадка са нахвърлени в близкостоящето каларашко езеро.
В околийския център Циндарей, намиращ се близо до устието на р. Яломица, според казването на местните жители, имало събрани много българи, които при наближаването на нашите войски до града са били натоварени на шлепове и в такова голямо количество - просто един върху друг, щото много измрели от задушаване и били изхвърлени в реката”.
ДОПЪЛНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
1. П. Габе, Румъния в Добруджа 1913 - 1916. Анкета. С., 1917, с. 153 - 170. Тук е дадена само последната, XVI глава.
2. Карнегневата анкета по войните през 1912 и 1913 г., С., 1914.
3. Съставна част.
4. Дн. с. Змеево, Балчишко.
5. Всякакви други.
6. Решение, присъда.
7. Едри румънски чифликчии.
8. Дн. с. Срацимир, Силистренско.
9. Дн. с. Българка, Силистренско.
10. Дн. с. Кайнарджа, Силистренско.
11. В Румъния.
12. Дн. с. Смилец, Силистренско.
13. Дн. с. Професор-Иширково, Силистренско.
14. Дн. с. Добротица, общ. Ситово.
15. Дн. с. Брадвари, Силистренско.
16. Дн. с. Попкралево, Силистренско.
17. Дн. с. Васил Левски, Силистренско.
18. Дн. с. Главан, Силистренско.
19. Вж. бел. 15.
20. Дн. с. Пожарево, Тутраканско.
21. Отворете вратата, размърдайте се.
22. Бягайте, защото идват българите, размърдайте се.
23. Тервелска.
24. Дн. с. Божурово, Добричко.
25. Вж. бел. 16.