Научна експедиция в Добруджа, 1917 г.

Доклади на университетски и други учени

 

Дял трети. ДОКЛАДИ НА ДРУГИ УЧАСТНИЦИ В ЕКСПЕДИЦИЯТА

 

3. Любомир Попов

ПЪТУВАНЕ ВЪВ ВЛАШКО  [1]

(ЦВА, ф. 40, оп. II, а. е. 935, л. 72-90)

 

Букурещ

Куртеа дАржеш

Плоещ. Град „Нов Сливен”/Беряска

Паметници из епохата на нашето възраждане

 

В допълнение към рапорта си № 59 от 24-ти м. м. донасям Ви, господин полковник, че на 1-и май т. г. бях командирован (открит лист № 3178 от 1.V.1917 г.) от щаба на 3-а армия, като етнограф при същата, по изучаване историята на българските селища в Румъния и събиране материали (писма, документи, исторически, веществени паметници в др.) за историята на нашето възраждане и предосвободителна епоха.

 

За тази цел имах сравнително благоприятни условия за работа - удобното време за пътуване, лятото, свободното пътуване из Румъния и улесненията на българските власти, установени тук-там из румънските градове като Букурещ, Браила и др. по силата на войната и военното положение. Надявах се даже при тия условия да разширя при възможност начертания си план, като включа в него всички ония български селища и центрове, които стоят западно от линията Букурещ - Плоещ, тъй че градовете Крайова, Слатина, Александрия, Турну Могурели, Питещи и др. да влязат в начертаната обиколка. Там и до днес живеят българи в компактни маси, които в много отношения си залазили своя народен бит и характер. Вън от туй, българите от Крайова, Гюргево, Александрия и др. играли не маловажна роля по време на освободителните движения преди 1877 г. Така щото те заслужават без друго нашето внимание и проучване. Впоследствие обаче се убедих, че така схваната задачата ще бъде пряко силите ми по липса на време и средства и по тая причина я изоставих за друго по-благоприятно време и случай.

 

Маршрутът ми беше строго определен: Букурещ - Плоещ - Бъзъу и Браила, и селата около, като се надявах същевременно на широкото съдействие от страна на българските комендантства в Букурещ и другите градове. Оказа се обаче, че не навсякъде има български власти (такива има само в Букурещ и Браила), а тези които ги има, те са зависими по отношение на превозните средства от германските власти. Освен съдействието за свободно пътуване по железопътните съобщения, никакви други превозни средства нямах. Това бе една от причините да съкратя размерите на обиколката си, като изоставя селата и гр. Бъзъу от определения маршрут. Освен туй стесненото материално

 

306

 

 

положение, в което на два пъти изпадах, ме принуди да прекарам не навсякъде еднакво време из посетените градове. Така в Букурещ престоях повече от месец (21-и май - 29-и юни), в Плоещ - една седмица (29-и юни - 5-и юли) и в Браила повече от две седмици (5-и юли - 22-и юли). През време на престояването си в Букурещ направих две екскурзии до Русе и до Куртеа дАржеш, в които градове престоях общо една седмица. По-късно, през юли ходих за втори път до Русе, гдето престоях пак една седмица, но прегледах и научната архива на г. Обретенов, за която по-долу ще дам пълни сведения.

 

Впечатленията, които изнесох от обиколката си из Румъния, са най-разнородни и разнообразни, особено тези от Букурещ. Тъй че мен ми се налага да направя едно обобщаване на впечатленията си за по-голяма прегледност и това обобщение ще съсредоточа в две части: в първата ще щриховам всички по-релефни и по-силни впечатления от Букурещ, Куртеа дАржеш и Плоещ; а във втората намерените исторически находки в Букурещ, Браила и Русе.

 

 

Букурещ. Между многото най-разнообразни впечатления, които добих от влашката столица, ще подчертая, че тези за българската колония и тамошните българи са най-оскъдни и неприятни. Очаквах да видя тук добре концентрирана и организирана, сбита и силна по дух и сърце българска колония, за каквато знаех, че съществува и не отскоро. След първите дни от престояването ми обаче моите разочарования бяха пълни. С изключение на българската черква, училище и няколкото български семейства - нищо друго не останало да спомнюва за крепката и будна българщина, която зорко следеше и деятелно работеше някога си за възродяването и освобождаването на България. Вижда се, че румъните упорито и усърдно са работили в продължение на последните десетки години в асимилацията на чуждите тям и останали от миналото инородни елементи, най-вече българите.

 

В Букурещ се е концентрирала открай време силна и значителна българска колония. Откога датира тя е трудно да се каже. Но ако тук не е имало българи по времето на Михаил Храбри, края на XVI в., то сигурно такива е имало заселени и уседнали по време честите преселения от втората половина на XVIII в., времето на кърджалиите и особено руско-турските войни от първата половина на XIX в. Там, в Букурещ, имало тогава сравнително голяма свобода и добри условия за съществуване. И тези българи оттогава са се държали силни в своето национално съзнание в продължение на целия почти минал век.

 

Българската колония представлява внушителна и народна маса в центъра на влашкото господарство, за съществуването на която све-дочат и говорят многото черкви, построени от българи и имеющи на

 

307

 

 

времето си български характер. Старите българи тук добре помнят и разправят, че черквата „Златари”, която се намира в самия център на Букурещ (до централната поща), е построена от българския златарски еснаф, отгдето и името ѝ. Даже в самата черква допреди 12 години стоели надписи с имената на криторите и дарителите на черквата като Драган Стоянов и др. През 1906 г. тази черква била ремонтирана от власите и всичко това, което било българско или напомнювало за нейния български произход, било изтрито, унищожено и измазано. Днес черквата е досущ румънска, но под старото българско име „Златари”. При черквата „Св. Георги Стари”, основана от някой си Недялко и жена му Анна в 1492 г., имало през миналия век и българско училище, гдето преподавали видни български учители като Антон Панов от Сливен и Стефан Попов от Казанлък. Румъните и досега ги смятат за румъни от Римска Тракия.

 

Обратно, много от румънските черкви днес са сред български махали, каквито още има запазени в покрайнините на Букурещ. Така: черквата „Къръмидари Векие” е всред махала от българи градинари; черквата „Янко Нови” била е българска, а черквата „Янко Стари” всред българи и власи; също тъй размесено е населението на махалата около черквата „Кутито де Аржинт”. Населението на махалата Генча е само българско, черквата правена с български пари, а свещеникът и българин, който само говори български, а кирилицата чете по румънски. Днес всички те са порумънчени.

 

Единствената понастоящем черква на българската колония се помещава в едно частно здание, приспособено за целта (горния етаж). Това обстоятелство ясно и много говори за румъните и тяхната неприязън спрямо българите. Когато всички християнски народности, застъпени в Букурещ в повече или в по-малко мнозинство, имат свои народни черкви, българите са изключени от това правило. Не е ли това доказателство, едно признание от страна на румъните за съществуването на българския елемент в столицата им?

 

Черквата „Св. Кирил и Методий”, както и училището помещавано в същото здание (долния етаж), датират от 1869 г. Плочата, поставена над входа на зданието, гласи: „Българска Народна Церква и училище „Св. Кирилла и Методиж”, установени съ старанието и помощътъ на тукашнить родолюбиви Българи 1869 май 11, Букурещъ”. Зданието било купено от търговеца Панарет Рашев, митрополит Погонянски, който заедно с Марин Бенлиев го преправили за черква и училище; последният бил учител по него време в българското училище. Впрочем българско училище имало и преди тая дата, но къде - мъчно е да се узнае. Малцина стари българи останали в столицата, които да знаят

 

308

 

 

да разправят за тези отдавнашни работи. Настоящият свещеник на българската черква е отец Никодим, който дошел преди 15-на години и заместил стария такъв отец Роман. В същото здание, гдето се помещава черквата и училището, в едно отделно помещение се намирала и работила в миналото печатницата на Любен Каравелов. Така щото това двуетажно здание на Калея Каларашилор, скромно и остаряло на вид, но мило за нас със своите живи исторически спомени, било е и продължава да бъде разсадник на една хубава българска култура всред букурещките българи. Тържеството дадено в двора на училищното здание по случай празника Кирил и Методий, 11-и май т.г., бе едно мило празненство не само в чест на родоначалниците на българската просвета, но и на скромните, съзнателни и с постоянство полагани усилия за запазването и възтържествуването на българската реч в сърцето на влашкото кралство.

 

Българската колония в миналото била силна, могъща: имало представители от всички краища на България. От един Месецослов, съставен от Христодул В. X. Сичян Николов, Букурещ, 1840 г., който намерих запазен в Браила, узнаваме, че имало българи от Казанлък, Свищов, Габрово, Плевен, Шумен, Търново, Карлово, Сопот, Разлог и др. От тях лични българи през втората половина на 19-и век били Евлогн и Христо Георгиеви, В. Берон, братя Николай, Лазар и Христо П. Пулиоглу, д-р Атанасович, д-р Протич, братя Стат и Никола Станкович, Н. Райкович и Юрдан X. Димитриев, Паскал Кантарджиев, Петър Кутов и др., начело на които стояли митрополит Панарет Рашев, Раковски, Каравелов и с тях цялата тая плеада от дейци, които работиха и подготвиха освобождението на България.

 

Посещенията, които направих на букурещките първенци (българи), бяха с двуяка цел: да видя доколко се бе запазил българският дух у тях, до каква степен на национално съзнание стоят, и второ - дали като живущи и деятели отпреди освобождението нямат нещо скрито, нещо запазено из архивите си, нещо полезно и ценно за нашата история. Това ми даде възможност да вникна по-дълбоко в бита на тамошните българи и да изнеса впечатлението, че много от тях са за нас изгубени като такива. В продължение на последните десетки години те тъй усвоили и се приспособили към румънската среда и култура, че всяко апелиране към народно чувство и съзнание остава празна приказка. Освен няколкото българи, които имах случая да срещна в българската черква и които не се срамуват да се нарекат българи, всички други кои повече, кои по-малко са повласени. Процесът на това повласяване, който се дължи на ред условия и фактори - политически и културен гнет, интереси и др., е тъй бърз в градовете, особено в Букурещ, че

 

309

 

 

няма да се мине и много време и от съществуването на някогашната силна по дух и сърце българска колония ще останат слаби, слаби исторически спомени.

 

Колкото за втората цел - събиране и изучаване исторически паметници из архивите на румънските българи, - това бе слабо успешна работа по две причини: 1) Много от лицата, към които бях се отнесъл за съдействие, като Райкович, Станкович и др., липсваха, отвлечени от румъните; и 2) Тези, които бяха останали в Букурещ и можеха да ми бъдат полезни, не направиха това пред вид румънското обществено мнение. Такива българи като Христо Пулнев, Иван Хаджиенов, Ив. Груев, Константннович и др., които заемат видно обществено положение не само в Румъния, но и в България, някои от които са известни като благодетели и дарители (Ив. Хаджиенов), даже деятели и видни първенци отпреди освобождението, имат богати и ценни архиви, които изнесени биха дали хубав принос към нашата история. Според названието на Христо Пулнев, в архивата на покойния Ев. Георгиев се съхранявали ценни документи досежно дейността на „Добродетелната дружина” отпреди 1876 г., която архива обаче, въпреки направените постъпки от моя страна, остана скрита и неизвестна. В кантората на Ев. Георгиев намерих, при все това, някои снимки от исторически интерес, за които ще дам по-долу пълни сведения.

 

Както се знае, вследствие настоящата война една от военните мерки на Румъния бе да отвлекат от жилищата им, ако не цялото ннородно неприятелско ней население, то поне по-голямата част от него с неговите лични първенци. Такива арести и интернирания били направени из цяла Румъния на немци, унгарци, турци и българи, безразлично дали те принадлежат по поданство към Румъния или не. По отношение на българите тези арести били в много по-широки размери отколкото спрямо другите съюзни нам народи. Според сведения на българската легация в Букурещ, само от града били отвлечени 342 души, но се предполага, че числото на всички отвлечени далеч надминава посоченото.

 

Още през първите дни след пристигането си в Букурещ посетих по-главните музеи - Народния, музея Симу и др. За втория от тях заслужава да се каже нещо.

 

Музеят Симу е един от добре наредените с подбрани художествени (живопис и скулптура) произведения. Той е частно притежание на българина Анастас Симу, син на Панайот Симу, един от първите дарители и патриоти между браилската българска колония. Но това не може да се каже за неговия син Анастас П. Симу, който, макар и да изхожда от българско потекло и да познава добре своя роден език, е румънин,

 

310

 

 

казва се румънин и никога не говори български. На млади години сам взимал участие при представянето историческите пиеси на Добри Войников в Браила. Музеят му е нареден с вкус и говори много за неговата художествена култура и разбиране. Колекцията му е съставена от произведенията на видни нови и класически живописци и скулптори и струва много милиони лева.

 

Един въпрос, който се разреши благоприятно през време на моето пребиваване в Букурещ, бе тоя за вземането на ръкописите от Румънската академия на науките. Този въпрос не е нов, той датира още от зимас. Тогава главната квартира беше делегирала директора на Народния музей в София, г. г. д-р Б. Филов и д-р П. Орешков да приберат ония старинни книги и ръкописи, които са от български произход и характер и които се съхранявали дотогава в Румънската академия. По това в продължение на няколко месеца е имало дълги спорове и пререкания между академията и нашите делегати и то благодарение пристрастното становище и държание на германските власти по отношение на нашите права и претенции. Трябвало да се чака дохождането на един немски професор експерт, славист, който да се произнесе върху 614-те ръкописа, спорни между нас и румъните. Едва към средата на юни т. г. този професор дойде и в резултат отдели само половината от това число като български или имеющи български характер. Останалите признал за ръкописи от гръцка, сръбска и румънска редакция и като такива оставил в притежание на самата академия. В помощ на г. д-р П. Орешков бях зает за малко време по пренасянето и складирането на тези ръкописи от Академията на науките в зданието на Румънската семинария. Оттам по-късно се препратиха в България.

 

В Румънската семинария имах случая да посетя нейната библиотека, която прави голямо впечатление по своята големина и подбор на книгите. Тази библиотека, както и цялата семинария като бивше румънско държавно учреждение, е безстопанствена, се владее от нашата болница, която се помещава в семинарията, и е оставена всецяло на произвола на посетителите. Още първия път щом влязох в нея схванах всичката цена на тази библиотека и реших да я пренеса в България, ако не цялата (това беше непосилно, невъзможно за мен при средствата, с които разполагах), то поне по-ценните книги. А такива забелязах и намерих доста, каквито даже нито в Университетската, нито в Народната библиотека биха се намерили. Там намерих една богата колекция от древните латински и гръцки автори на латински и гръцки, издания от XV, XVI и XVII векове. Повечето от тях, като напр. съчиненията на Йоан Хризостом (347 - 407), знаменит цариградски патриарх, са в голям формат фолио и подвързан със стара бяла

 

311

 

 

пергаментова кожа, със шрифт и печати от средните векове. Тъкмо бих се наканил да предприема тази работа, когато д-р Орешков ми съобщи (а това узнах после и от самия консул), че българският консулски представител в Букурещ г. д-р С. Табаков възнамерявал да предприеме изпращането на цялата библиотека в България. Това ме принуди да се откажа от намерението си и да предоставя работата всецяло в ръцете на г. Табаков, толкова повече, че той разполага с много повече средства и власт за случая.

 

 

Куртеа дАржеш. Той е малък градец, в южните предпланнни на Карпатите на едноименна река, която за дълго има да буди живи спомени за недавнашните кръвопролития боеве между румънските и нашите храбри войски. Въпреки, че в околностите му са станали жестоки боеве, градът не е понесъл големи разрушения. Животът си тече нормално.

 

В Куртев дАржеш живеят около 30 български семейства. Това са македонци преселени тук в последно време (преди 10 - 15 години) и се занимават с хлебарство. Всички те ми се оплакаха за суровия и притеснителен режим на власите, който по време на войната дошел до своя апогей: обири, арести, обиски, отвличания и пр. Имало 25 души отвлечени. Според казването на тамошните българи в околните села на Куртеа дАржеш имало где повече, где по-малко българи, които се яко държат в своя народен бит, носии и обичаи. Па и самите българи от Куртеа дАржеш правят впечатление по своята коравина и жилавина. Въпреки всички притеснения, обири и арести на власите, те са си останали пак такива българи в своя език и народен бит както и преди.

 

Куртеа дАржеш като втора княжеска столица на Влашкото воеводство (XIV - XVI в.) се радва на спомените на старото величие, поддържано от трите исторически черкви: „Св. Никола”, „Княжеската” и „Манастирската”, които се намират в града и близкостоящня манастир. От тях последните две заслужават внимание.

 

Княжеската черква датира от времето на Раду Вода и представя разнообразен интерес - исторически, архитектоннческн и художествен. Тя е цяла, поправена тук-таме, в която доскоро се е служило. Построена по типа на римските базилики под византийско влияние. Съществен интерес будят древните икони и фрески, изписани из вътрешните стени на черквата. Тези икони, фрески и картини представляват ликове на светци и сцени из Стария и Новия завет. Не ни са известни имената на майсторите, които изписали тая черква, но трябва да се предполага, че и тук са взимали участие български майстори, щом такива са работили при украсата на епископалната манастирска черква. Датира от

 

312

 

 

втората половина на XIV в. и е най-старата, най-добре запазената черква в цяла Румъния.

 

Манастирът ДАржеш, който носи същото име на града, е разположен северно до самия град. Той е един от старите манастири и се гордее с черквата „Буона Вестири”, построена и осветена в 1517 г. от княз Нягое Басараб Вода (1512 - 1521). Но украсата ѝ била извършена във времето на Раду Вода от Афумаци (1521 - 1529) от майстора Добромир. Това чисто българско име ни кара твърдо да заключим, че още по него време Румъния е била кръстосвана от нашите майстори художници. За това сведочи надписът на черковно-славянски, който се намира в самата черква на манастира. Черквата представлява едни от най-интересните, художествени, архитектурни паметници в източно-византийски стил.

 

Манастирът днес изгубил своя характер като манастир и от 1793 г. станал епископална резиденция. Монасите му, на брой 8 души, били принудени да живеят вън от манастирската сграда. Между тях намерих двама българи от българските села около Букурещ (с. Афумаци) - Макари и Диониси, последният протосингел на манастира, на които разчитах много досежно архивите на манастира. Оказа се, че те били пò румъни и от самите румъни.

 

Силно впечатление ми направиха националните костюми на гражданки и селянки, които срещнах в Куртеа дАржеш. Това са костюми украсени с шевици по свой народен тип и представляват едно голямо разнообразие и съвършенство, както във фигури и цветове, които се чудно добре преплитат и комбинират, така и в разработка и везане. Много от тях са вещо изработени със сърми и коприна в геометрически фигури на предимно тъмночервен фон. Такива шевици имаме и по нас - Габровско, Тревненско и др. Черните шевици, везани в кръстат бод и разположени по гърдите, раменете и ръцете на женските блузи, представляват голямо сходство с тези които се носят по нас във Врачанско, Плевенско и др. Както по фигури и цветове, така и по разположение и работа шевиците от Куртеа дАржеш се намират, бих казал, в тясна връзка и влияние с нашенските и въпросът - кои от кои изхождат, кои на каква почва и в какво направление се развиват, - ще бъде един от най-интересните за етнографа в областта на красивите народни творби от двете страни на Дунава.

 

В областите около Куртеа дАржеш, Камполунг и Рукар се намират и работят най-характерните и красиви образци от шевици. Тази етнографска особеност ме накара да донеса да знание на директора на Етнографическия музей София, който да има това пред вид и го съобщи на г. Костов, етнографа при 3-а армия, когато последният тръгне по

 

313

 

 

обиколка из Влашко за събиране на етнографски материали. След кратко престояване в дАржеш се завърнах обратно в Букурещ, за да продължа към Плоещ и оттам за Браила.

 

 

Плоещ. В Плоещ престоях малко дни (29-и юни - 5-и юли), но и те бяха достатъчни да се запозная с тези българи, останали свободни от румънски плен. Много от тях са весели, дружелюбни, доволни от станалата промяна, някои даже смели в разговори и изрази с румънските си съграждани. По-голямата част рядко се вижда. Правят впечатление македонските българи, каквито тук ги има в значително число, преселници от най-ново време. Те гордо посещават локалите и другите обществени заведения, смело и самоуверено използуват момента в различни търговски предприятия - дюкяни, лавки, млекарници и пр. и обстоятелството, че се намират в чужда неприятелска страна, вън от редовете на войската, двойно - като победители по отношение на румъните и като победени спрямо нас, ги кара да бъдат радостни и доволни.

 

В Плоещ има силна етническа група българи, която датира отпреди 80-тина години. Дали поселенията извършени във Влашко през XVII и XVIII в. достигнали до Плоещ и неговите околности - това е въпрос още неустановен. Но ако съдим от имената на околните села като Попещи, Върканещи, Дървари, Чюпелница, Драганеци, Потнграф, Кривина, Предещи, Братещи и др., разположени южно от Плоещ, трябва да заключим, че и в тоя край имало някога си силно и компактно българско население, преселено тук преди време, но което попаднало в средата на невежествената и некултурна румънска маса се претопило и изчезнало. Днес, освен имената на селата, други следя няма за етнографията на някогашното българско тук. Из околните и близките села на Плоещ се срещат обаче тук-таме единични семейства, но те са малко на брой и не представляват компактни групи.

 

Населението на Плоещ, може да се каже, че в своите три четвърти е българско или от български произход. Който българин плоещенин и да запитате за населението на града, ще вн каже, че повече от половината е българско. „Тук има около 80% българи, ми казваше един стар българин. Преди бяха много, много, целият град, цялата търговия все в български ръце беше”. Макар и да има известно преувеличение в тези думи, все пак нещо вярно, нещо истинско се крие в тях. Градът до началото на XIX в. не се отличава по големина, по многочисленост на населението. Той бил сравнително малък град. Постоянните войни от времето на Михаил Витязул, а особено тези през втората половина на XVIII и началото на XIX в. са го разсипали и не му дали възможност да се развие в един голям прибалкански град, какъвто го виждаме

 

314

 

 

по-сетне. Едва през 30-те години на миналия век със заселването на българските емигранти в Плоещ последният бързо се издигнал и станал голям център. Така говорят старите българи тук.

 

Датата 1829 - 1830 г. ни спомнюва ред исторически събития. Едно от тях е голямото, масово преселение на българите от Източна Тракия (Стара Загора, Бургаско, Карнобатско, Айтоско, Новозагорско, Одринско и др.), които след Одринския мир и несполучливото въстание на капитан Георги Мамарчев в грамадни маси се задигнали заедно с отстъпващите руси да се пресели оттатък Дунава - Бесарабия и Южна Русия. Много от тези българи действително се заселили там, други в Добруджа, а трети минали във Влашко.

 

Начело на цялата тази преселническа емиграция стоели сливенци, които в своята си по-голяма част заедно с карнобатци, котленцн и др. се заселили из влашките градове Букурещ, Браила, ала най-много отишли в Плоещ. Там си купили земи в мушията Беряска и си построили нов град - 3 км. северно от Плоещ, който нарекли „Нов Сливен”.

 

Основанието на града се отнася към 1831 - 1832 г. и застрояването му ставало сравнително бързо. В 1833 г. Новият Сливен имал 274 къщи, а към 1838 г. - 389 къщи и 63 дюкяна. Населението му било градско, занаятчийско. Градът бързо се развил, търговията му благодарение кръстопътното положение на града и разцвета на занаятите толкова разцъфтяла и напреднала, че Нов Сливен станал силен и опасен съперник на Плоещ.

 

Градът Беряска не траял дълго. Той бил разрушен през 1838 г. от самите негови жители, които заплашени от стопанина на мушията да ги направи клакаши (ангаряши) напуснали демонстративно мушията, разрушили сами къщите и дюкяните си и всички вкупом се преселили в Плоещ, в именията на боерина Болдеску, който им дал места за поселения и постройки на къщи. Махалата, гдето се преселили - това е североизточната част на града, и сега се казва махала „Сербряска” (под името „сърби” са известни повечето българи във Влашко), със здрава и хубава черква „Св. Георги Нови”, която днес е напълно повлашена. От Беряска останали да стърчат, освен зидовете на разрушените къщи, които днес са съвършено сринати, още и тези на черквата като паметник за някогашните усилия на сливенци да си създадат сигурни и добри условия за живот при полите на Карпатските предпланини.

 

На тази нова, живителна струя от силен български елемент, Плоещ дължи своята сила и разцвет. Българите тук развили разнообразна търговска и занаятчийска деятелност, като проникнали с течение на времето във всички фибри на градския и обществен живот.

 

315

 

 

Единствени крепители на българщината тук доскоро били българското училище и народно читалище „Кирил и Методи”. И двете си отворени в едно и също време, 1867 г., от лесковчанина Иван Касабов, който бил и първи учител. Училището продължавало да буди народното съзнание и сее просвета в продължение на много години между плоещките българи. За известно време било субсидирано от Плоещката община и в него следвали и не малко румънчета. Благодарение на училището, читалището и постоянното движение и общение на българите между Букурещ, Плоещ и Браила, народният дух у плоещките българи бил силно повишен. Вън от това, кръстопътното положение на града, неговата близост до Букурещ и будността на неговите жители направили от Плоещ един втори център на българската революционна и народна деятелност преди освобождението, в която не малко се отличили Янко Котленски (от Котел), Райко Попович (Габрово), Ману X. Георгиев (Котел) и др.

 

Днес малцина от старите българи, съвременници на Раковски и Хаджи Димитър, останали живи. Повече са измрели, а и тези които са останали се здраво държат като българи, но техните потомци бързо чезнат, бързо се губят като такива. При всичко, че населението тук е компактно българско, все пак процесът на порумънчването върви с бърз и усилен темп. „Процентът на българите тук е повече от 75%, казваше един здрав българин плоещенин. Все пак, ако дирите, и 5% от тях няма да намерите, които да се казват българи”. Пазарът, дюкяните и др. обществени места са пълни с българи, но много рядко, много рядко ще чуете българска реч и говор. Изглежда, че повлашаването в средата между тракийските българи е много по-голямо отколкото между македонските. Македонското българско наречие наред с румънския език ще чуете всъде, гдето има и работят македонски българи [2].

 

Числото на отвлечените българи от Плоещ надминава числото 100, от двата пола и от най-различна възраст (2 - 62 години).

 

*  *  *

 

Същинската цел на командировката ми бе, както казах и по-горе, събиране исторически (писмени и веществени) паметници из епохата на нашето възраждане и предосвободителна епоха, които намерени и описани биха били ценен принос за нашия Етнографически музей и следователно за нашата история. Нямах възможност да обходя всичките български центрове в Румъния, но и там където ходих, констатирах за голямо съжаление, че повечето български исторически документи къде повече, къде по-малко, изпитали една и съща съдба в

 

316

 

 

Румънско - изгаряне и унищожение. Това лесно ще си обясним като знаем, че румънските българи пред и след обявяването на войната били на няколко пъти обискирани от румънските власти, които в стремлението си да дирят документи от политически, конспиративен характер срещу тях взимали или унищожавали, или пък принуждавали самите българи да унищожават своето народно богатство. Като се вземе във внимание при това, че не всички румънски българи вземали еднакво участие в миналите политически движения и следователно нямали възможност да притежават такива исторически документи, и второ, че голяма част от същинските деятели на епохата са или измрели или пък порумънчени, - лесно ще се разбере тогава доколко успехът на задачата ми бе проблематичен.

 

При все туй смея да кажа, че и това малко, което намерих и за което имам удоволствието да Ви донеса, е принос към задачата, която бях си поставил, особено с архивата на г. Обретенов, която от всички други заслужава нашето пълно и сериозно внимание.

 

Следните исторически находки намерих в Букурещ, Браила и Русе:

 

Няколко фотографически снимки от исторически интерес, намерени в Букурещ, а именно:

 

А

1. Една фотографическа снимка, размери метър х 40 см., представлява 68 души представители на българската колония в Румъния при поднасянето благодарствения адрес на Царя Освободител в Плоещ по случай освобождението на България, 1878 г.

 

Представителите са снети в три реда и в средата на първия ред стои Панарет Рашев, митрополит Погонянски; от дясно и ляво на него - Евлоги Георгиев, Христо Георгиев, Атанасович, Протич, Тонков, Найден Геров и ред други.

 

Снимката е оригинална и се намира в два екземпляра: единият в кантората на Евлоги Георгиев, а другият в българската черква. Ако в музея не се притежава оригиналът, заслужава да се откупи поне един от тях.

 

2. Фотографическа снимка, представлява участниците и виновниците на Букурещкия мир 1886 г., сключен между Сърбия и България, а именно:

 

Ч. Миятович и З. Зайкович - (Сърбия)

А. Маджит и М. Рашид - (Турция)

А. Ем. Лаховари - (Румъния)

Ив. Ев. Гешев и В. Пенчович - (България)

 

Оригиналът с оригиналните надписи се намира в кантората на Евлоги Георгиев, (сега Ив. Ев. Гешев).

 

317

 

 

Б

Една кондика (№ 2) на българската черква (Браила) от 1872 - 1874 г., съхранява се у председателя на браилската българска колония г. Апостол Христодофоров. Всички други исторически книжа, документи, кондики и пр., отнасящи се до устройството и уредбата на българската колония или до основаването и уредбата на първото „Българско книжовно дружество” (1867 г.) са една голяма част от тях отнесени в София (1879 г.), а друга - изгорена и унищожена сега напоследък от русите и власите по време превземането на гр. Браила от нашите войски, декември 1916 г.

 

В.

Архивата на Никола Т. Обретенов - Русе [следва описание].

 

 

ДОПЪЛНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

 

1. ЦВА, ф. 40, оп. II, а. е. 935, л. 72 - 90.

 

2. За българите във Влашко по-подробно вж. Велики К., В. Трайков, Българската емиграция във Влахия след руско-турската война 1828 - 1829 г. Сборник документи, С., 1980, 452 с.; Косев Д., В. Дикулеско, В. Паскалева, Положение и стопанска дейност на българската емиграция във Влашко през XIX в. Сб. Българо-румънски връзки и отношения през вековете. Т. 1, С., 1965, с. 285 - 371; Жечев. Н., Към историята на изучаването на българските емигрантски заселища в Румъния през Възраждането - Сп. Българска етнография, 1983, кн. 3, с. 51 - 60; Романски Ст., Българите във Влашко и Молдова. Документи. С., 1930; Трайков В., Българската емиграция във Влашко след Руско-турската война от 1828 - 1829 г. - Сб. Одринският мир от 1829 г. и балканските народи, С., 1981, с. 153 - 162.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]