Дял втори. СТАТИИ ОТ СБОРНИК „ДОБРУДЖА”. География, история, етнография, стопанско и държавно-политическо значение”. ( Издание на Съюза на българските учени, писатели и художници. София, 1918. )
8. Димитър Мишайков
СТОПАНСКО ЗНАЧЕНИЕ [1]
(Сб. Добруджа, с. 281-344)
3. Стопанско значение на българите в Добруджа
4. Стопанската общност на Добруджа с България
5. Значение на Долния Дунав за вътрешната търговия на България
I. ТЕРИТОРИЯ И НАСЕЛЕНИЕ
Територията на Северна Добруджа възлиза на 15 536 кв. км., от които 8626 се падат на Тулчански, а 6910 на Кюстенджанския окръг. По пространството си Добруджа съставлява, следователно, 11.84% от цялата територия на бивша Румъния.
Според последното румънско преброяване на населението от 19 декември 1912 г., населението на Северна Добруджа възлиза на 380 430 души (правно население) или едва на 5.2% от населението на цяла Румъния.
Според данните от същото преброяване на населението в Румъния, в Добруджа на един кв. км. се падат 24.5 жители, докато средно в Румъния се падат 53.6. Нигде в Румъния гъстотата на населението не е така слаба, както в Добруджа; така в Молдавия тя е 56.2, във Влахия - 62.9, в Олтения 58.7 души на кв. км. Ала гъстотата на Кюстенджански окръг (30.3) е значително по-голяма от оная на Тулчански окръг (19.8), една разлика, която се дължи както на малката площ на сгодната за земеделско използуване земя, така и на по-слабото колонизиране на Тулчанския окръг с румънски елементи.
Твърде интересно е обстоятелството, че процентът на градското население в Добруджа - 25%, е по-голям отколкото в другите области на бивша Румъния; така напр. в Олтения градското население съставя едвам 10% от цялото население, в Молдавия - 18 %, а във Влахия -21%. Това показва, че изобщо в Добруджа културата е по-висока и по-стара, отколкото в другите части на Румъния, и че стопанският живот в тая област е пулсирал открай време по-живо, а то стои във връзка с близостта на Добруджа с Черно море и долното течение на Дунава.
Твърде важни биха били данните за народностния състав на населението в Добруджа. За голямо съжаление, официалната статистика на Румъния избягва данните за народността на жителите. Сведенията за народностния състав на Добруджа са полуофициални и публикувани от окръжните управители на Кюстенджа и Тулча, та като такива
231
едва ли отговарят на истинското положение. Казаното се потвърдява от обстоятелството, че между цифрите, които изтъкват окръжните управители и някои лица, които са писали за Добруджа, често се срещат съществени отклонения; така напр. според Когълничану [*] през 1880 г. броят на румъните в Добруджа възлизал на 50 915, а според Йонеску [**] той не бил по-голям от 40 499 души. За същата година първият автор определя броя на българите в Добруджа на 30 643, а вторият - на 29 440. Всички румънски данни от оная епоха показват броя на румъните по-голям от онзи на българите.
Ала за мен няма никакво съмнение, че през време на руско-турската война броят на българите в Северна Добруджа е бил по-голям от онзи на румъните. Според сведенията на княз Черказки за 1877 г. в Добруджа, без Мангалската околия, имало 4224 български и 3372 румънски семейства. По сведенията на Теплов (пак за същото време) излиза, че в Добруджа имало 12 364 християнски и 15 367 мохамедански семейства. А според тогавашните сведения на българската екзархия, цитирани пак у Теплов, броят на българските семейства възлизал на 9324, от което се вижда, че българите съставяли 3/4 от цялото християнско население на Добруджа. Тия данни подкрепят убеждението, че цифрите за румънското население в Добруджа през 1880 г., които изтъкват Когълннчану и Йонеску, са неверни, защото е невероятно румъните в Добруджа да са се увеличили в разстояние на 3-4 години от 12 - 15 хиляди на 50 хиляди души, като се знае, че през първите години след присъединението на Добруджа към Румъния тук се преселили само чиновници, офицери, войници и твърде малко частни лица.
II. СТОПАНСКИ УСЛОВИЯ
Северна Добруджа е предимно селскостопанска област; южната ѝ част е почти изключително земеделска и то при голямо значение на житните култури, а в северната наред с господствуващото значение на храните важни отрасли на поминъка са така също риболовството и лозарството.
В земеделско отношение Северна Добруджа е поставена изобщо добре, благодарение на естествените качества на почвата и голямото пространство на равнините.
*. V. М. Kogălniceanu, Dobrogea 1879 - 1909, Bucureşti, 1910, с. 40.
**. М. D. Ionescu, Dobrogea in pragul veacului la XX, Bucureşti, 1904, c. 905.
232
През 1913 г. в Добруджа били засети със земеделски произведения 628 531 хектара, от които 191 367 в Тулчански и 437 164 в Кюстенджански окръг. През 1914 г. в Добруджа били засети 602 568 хектара, от които 182 558 в окръга Тулча и 420 010 в окръга Кюстенджа. В Добруджа, следователно, се засяват около 40% от всичката земна площ, но в Кюстенджа около 62%, а в Тулча - около 22%, докато средният процент на засяваната площ в Румъния възлиза на 46% от цялата ѝ територия.
През 1913 г. в Добруджа били засети: 118 358 хектара с пшеница, с ръж - 17 313, с ечемик - 216 948, с овес - 104 276, с царевица - 94 407, с рапица - 14 368, с лен - 12 843, с просо - 10 896 хектара. Освен това през 1913 г. в Добруджа имало 15 515 хектара изкуствени и 4846 хектара естествени ливади.
Таблицата, която следва, ни дава представа за реколтата на по-важните култури в Добруджа през 1911, 1912 и 1913 г.:
От тия данни се вижда, че първо място по количество на производството в Добруджа заема, ечемикът, след който идат овесът, пшеницата, царевицата и ръжта. Годишната стойност на тия култури възлиза на 60 - 90 милиона лева. Годишното производство на Добруджа представя, следователно, повече от 1/5 част от годишното производство на същите култури в царство България, в границите му до 1912 г.
Друга една таблица ни дава възможност да видим средното производство на хектар в Добруджа в сравнение с Румъния и стара България:
233
От тия числа се вижда, че средният добив от земята в Добруджа е много по-малък отколкото в Румъния и значително по-нисък от средния добив в стара България. Това се обяснява, освен с различията на почвата, още и с по-голямата рационалност в обработването на земята оттатък Дунава. В Добруджа, особено в северната ѝ част, обработването на земята е още твърде екстензивно. В цяла Добруджа торът е неизвестен, угари също оставят твърде малко. И досега има мнозина селяни в тая област, които смятат, че добруджанската почва не търпи тор! По отношение на средния добив има съществени различия между Кюстенджански и Тулчански окръг, както се забелязва от следната таблица:
Качеството на зърното, с изключение на царевицата, е така също по-добро в Кюстенджански, отколкото в Тулчански окръг. Така според изследвания, направени през 1908 г., теглото на един хектолитър зърно при отделните култури в двата окръга се изразявало в следните числа:
Ала и в Тулчански окръг има села, в които става прекрасно зърно. Между тия села на първо място трябва да поставим с. Касапкьой, прочуто по хубавата си пшеница (78.8 кг. един хектолитър), Чамурли, Алибейкьой, Моругьол, Саръюрт, Еникьой, Каталой, Фрекацей и др. Изобщо най-добрите земи на Добруджа се намират близо до морето; колкото повече се отдалечаваме от него, за да се приближим до Дунава, толкова по-слаба става почвата, толкова по-долнокачествено зърното и по-малък средният добив от земята.
В Кюстенджански окръг най-добрите места са в Меджидийско, Мангалско и Кюстенджанско. Измежду добрите земеделски села в Кюстенджански окръг заслужава да бъдат отбелязани: Каранасуф, Малки и Големи Гаргалък, Пелетли, Коджали, Карамурат, Чекръкчи,
234
Тухла, Хасанча, Кубадин, Къзълъмурат, Тополог, Текиргьол, Саръгьол и др.
Лозарството е развито повече в Тулчански, отколкото в Кюстенджански окръг, гдето старите лозя са на изчезване, а новите се садят засега в ограничени размери. През 1904 г. в тоя окръг имало 2373 хектара лозя, а в Тулчански окръг - 5698. В последния най-известни са лозята в местностите Сарика и Вадила, особено в Ннкоцел, Телица, Исакча. В тия места излиза годишно до 15 - 20 милиона литри прочуто бяло и червено вино, част от което се изнасяло в Браила, Галац и Букурещ. Реномирани били твърде много и вината в Саръкьой и Журиловка, които напомняли френския тип „бордо”. Напоследък лозята намаляват по причина на фоликсерата: през 1913 г. в Добруджа имало не повече от 5226 хектара продуктивни лозя.
В същите местности, а главно в Дарика, е развито твърде много овощарството: там има добри череши, вишни, сливи, круши, които били изнасяни за Галац, Тулча, Кюстенджа. В същата местност, в сърцето на най-хубавата липова гора на Балканския полуостров, близо до манастира Кокош и село Циганка се намира център на голямо производство на мед (повече от 10 000 кошера с повече от 200 000 кг. годишно производство на мед).
В Добруджа се обработва в значително количество и ленът - средно годишно през периода 1900 - 1904 г. 36 254 хектара с едно производство от 224 548 хектолитра. Но в последните години станало чувствително намаление на засяваната площ; така през 1913 г. засятото с лен пространство в Добруджа не надминавало 12 843 хектара.
В най-ново време започнало възобновяването на тютюновото производство; през последните години засяваното пространство достигнало вече до 1100 хектара, от които около 350 в Тулчански и 750 в Кюстенджански окръг. Производството възлиза на около 825 000 кг., от които 350 000 в Тулчански и 475 000 в К юстенджански окръг. Но средният добив на хектар (975 - 1150 кг.) в Тулчански окръг е значително по-висок от онзи в Кюстенджански (650 кг. на хектар).
В Добруджа, различно от Румъния, има по-голямо значение жизнеспособната форма на дребното земеделие. През 1902 г. в Добруджа броят на собствениците, които притежавали по-малко от 10 хектара, бил 25 482, притежаващи вкупом 195 200 хектара земя; броят на ония, които притежавали по 10 - 100 хектара - 13 339, собственици на едно пространство от 315 820 хектара, а броят на притежаващите по повече от 100 хектара възлизал на 374 души и притежаваната от тях земя - на 152 802 хектара. Излиза прочее, че броят на дребните земни собственици в Добруджа съставя 65% от общия брой на притежателите, броят
235
на средните - 34, а този на крупните - 1%. Тия интересни числа показват, че средната собственост в Добруджа е разпространена 8-9 пъти повече, отколкото в Румъния, гдето процентът на средните собственици възлиза едва на 4, а така също, че в Добруджа е значително по-голямо относителното разпространение на едрата собственост - 1%, когато общо за Румъния тоя процент не надвишава 0.56%. Ала заради това пък средният размер на едно едро притежание в Добруджа - 408.56 хектара е значително по-малък от средния размер на тоя тип притежания в Румъния - 707.58. В същото време средните размери на дребните притежания в Добруджа са много по-големи, отколкото в останалата част на Румъния: в Добруджа на всяко едно притежание до 10 хектара се падат средно по 7.66 хектара, докато изобщо в Румъния средният размер на едно подобно притежание не надминава 3.42 хектара. Всичко това показва, че Добруджа, в сравнение с останалата част на Румъния, е предимно страна на средните стопанства, докато оттатък Дунава преобладават много малките и много големите земни притежания. В сравнение следователно е Румъния, Добруджа има най-равномерно и рационално разпределение на земната собственост.
Твърде голямо е значението на скотовъдството в Добруджа. Ала не може да не се констатира едно отпадане на сегашното добруджанско скотовъдство в сравнение с по-раншното. Както е известно, още преди 40 години Добруджа беше скотовъдска страна, в която българите се занимаваха предимно с овцевъдство, а турците и татарите - с коневъдство. Цялото пространство между Добрич и Бабадаг представлявало тогава една голяма паша, гдето се намирали къшлите на нашите българи, и по която пасели големи стада коне. От руско-турската война насам овцевъдството, а заедно с него къшладжийството, започва да върви назад. Причините се крият главно в разработването на мерите, в затрудненията на износа за Турция и Австро-Унгария, в изселването на българите и преселването на румъните. През 1911 г. в Добруджа имало 160 318 глави рогат добитък, 93 564 коне, 555 378 овци и 51 997 свини. Породите на добитъка са добри и изглежда, че са били открай време подобрявани. Количеството на добитъка е по-голямо в Кюстенджански, а по-малко в Тулчански окръг.
Твърде голямо е значението на риболовството за поминъка на Добруджа. Във водите на Добруджа годишно се ловят около 14 - 15 милиона кг. риба, от която около 1 1/2 милиона добра риба - есетра, моруна, чига, пъструга, а останалото количество - шаран, щука, бяла риба, платиха, кефал, дунавска скумрия (карагьози), сом и други някои по-дребни риби. Това количество представя една стойност от около 15 - 16 милиона лева, от които 30% отивали в държавното съкровище.
236
С риболовство се занимават главно липованите, които живеят в Тулчански окръг около блатата и делтата на Дунава.
Горите в Добруджа, в сравнение със стара България, не са много. В Кюстенджански окръг, а особено в източната му част, има малко гори. Затова пък Тулчанският окръг, особено в околиите Бабадаг и Мачин, има доста много гори. Великолепни са липовите гори в Мачинско; в твърде добро състояние са и пространните гори в Бабадагско. Според една статистика от 1905 г., в Северна Добруджа имало 142 572.72 хектара гори, от които 126 309.72 в експлоатация, а от последните - 99 812.78 хектара в Тулчански и 26 496.94 - в Кюстенджански окръг. Преобладаващата порода е дъбът, обаче по-голямата част от горите са смесени. Всички гори в Добруджа са държавна собственост. Това обстоятелство е и една от причините за западането на скотовъдството в тая област.
В Добруджа има и минерални богатства. Прочути са каменните кариери на Добруджа, които изградиха Кюстенджанското пристанище, моста при Черна вода и постлаха улиците на няколко големи градове, между които Букурещ и Браила. Според румънската официална статистика, в Кюстенджански окръг има 57, а в Тулчански - 61 кариери, най-добрите от които са Якобдял (Карол I), Пятра Рошие, Греч, от които се добива много добър гранит. Ала вън от гранита, в Тулчански окръг на много места са констатирани железни и медни руди: пирит, магнетит, хематит, малахит, в някои от които се намират златни и сребърни жилки. Най-разпространени са железните руди. По-важни находища са: Горно Чамурли, гдето има хематит, магнетит и мед, с. Ортакьой - олижист и малахит, с. Амзалар - мед и желязо, с. Акбунар - пирит и малахит (в последното място един тон пирит съдържа 64 грама злато). В местността Лозова, с. Турска Джаферка и Козлук има така също железни и медни руди, при Бабадаг - кристализиран калцит, а егирин при Яков планина (Якобдял) и в Червен камък (Пятра Рошие). Дадени са вече много концепции и някои находища вече са били в предвечерието на войната в началото на своята експлоатация. Всички мини и находища на минерали в Добруджа били собственост на държавата.
Домашна индустрия от по-голямо значение в Добруджа няма, с изключение може би на плетенето мрежи за ловене риба, занятие с което се занимават липованите в делтата, а главно в Тулча, Махмудия, Саръкьой и Журиловка. Ала българите, в отличие от всички други народности, още продължават да изработват в къщи нужните за облекло вълнени материали. Старите занаяти са на западане вследствие на промяната на вкусовете и конкуренцията на индустрията. В по-ново време
237
се развива особено железарството и каруцарството, които се ползуват с голяма репутация, най-вече последното: особеният тип на добруджанската каруца е известен и ценен също извън предалите на Добруджа. Няма съмнение, че най-добри занаятчии наред с немците са българите, както в Тулча и Бабадаг, така и в Кюстенджа.
Едрата индустрия от 20 години насам е направила някои успехи в Добруджа. По-голямата част от фабричните заведения се намират по линията Черна вода - Кюстенджа, която е главно условие за тяхното появяване и развитие. В Кюстенджа има две фабрики за цинк и варели за петрол, принадлежащи на Steaua Română и Aquila Franco-Română, една кожарска фабрика на Eichhorn и Сие, две фабрики за минерални масла на Hagianoff - Câmpeanu и на Aquila Franco-Romană, две фабрики за растителни масла и една фабрика за лакове и бои. В Кюстенджа, Меджидие, Хърсово и Черна вода има по една керамична фабрика, а в Черна вода има една фабрика за цимент с 550 конски сили и с 200 работници, годишното производство на която възлиза на 50 000 тона цимент и 20 000 тона хидравлическа вар; тая фабрика принадлежи на Societatea Anonimă Română. В същия град има и една фабрика за железни куфари и винтове (Waillard, Herzog et Сие), в която са заети 40 работника. Фабриката работи с един бензинов мотор от 35 конски сили, а годишното ѝ производство възлиза на около 500 тона. В Сулина се намира железарската фабрика на Хинтиряну, а в Тулча - кожарската фабрика на братя Проданови, една от най-големите в цяла Румъния, в която през 1914 г. работели 250 души работници. В същия град има и една фабрика за дървен материал на А. Аврамиди. Освен това в Добруджа има множество парни и моторни мелници. От тях седем се намират в Кюстенджански окръг, измежду които четири (Кайзер, Мурелис, Радулеску и Бутанеску) имат наедно 177 конски сили, 545 000 лв. капитал (1909 г.), 77 работника и 3.3 милиона килограма годишно производство. В Тулчански окръг има по-малки мелници, които дават 830 хиляди килограма годишно производство.
Благоприятното географическо положение на Добруджа е причина за отдавнашното развитие на търговията в тая област. Граничеща към запад и север с Дунава, а към изток - с Черно море, Добруджа, а най-вече крайбрежните черноморски и дунавски градове, била посещавана от търговци още през най-отдалечените епохи. Пристанищата Мангалия, Кюстенджа, Сулина, Килия - на Черно море, Преслав, Тулча, Исакча, Браила, Галац - на Дунава, били посредници още от най-старо време в търговията между Изток и Запад. Особено голямо било търговското значение на Добруджа през време на дубровчаните и генуезците, когато първите по сухо стигали до Дунава и Черно море, а
238
вторите държали в ръцете си всички по-важни пристанища на Черно море, между които и Кюстенджа. В турско време Добруджа става житница на Цариград. Ала от XVII век насам Добруджа започва да запада в икономическо и търговско отношение поради многобройните войни, които били водени на нейна територия чак до началото на XIX век. През втората четвърт на XIX век Добруджа започва да се съвзема, тъй като поради относителното политическо затишие населението могло по-усърдно да се занимава със земеделие и скотовъдство. През румънско време Добруджа е отбелязала, както ще видим на друго място, някои само съществени успехи в земеделието - главния поминък на нейното население. Ала търговията на Добруджа при все това дава признаци на едно значително развитие, това се дължи безспорно на онова значение, което донегде естествено, донегде изкуствено се придаде на Кюстенджанското пристанище от румънската държава.
През последните години търговията на Добруджа се е развила по начина, който показва следната таблица:
В последните години, следователно, търговията на Добруджа заема твърде видно място в общата търговия в Румъния: 25.4% през 1911 г., 29.8% през 1912 г. и 29.7% през 1913 г. Понеже Добруджа съставяше по територия 11.8% от територията на Румъния, а по население едвам 5.2%, очевидно е, че размерите на външната търговия на тая област значително превишават нейните нужди и че Добруджа има значение за общата търговия на Румъния като транзитна област. Това значение се пада, разбира се, на пристанището Кюстенджа, което след постройката на моста при Черна вода стана едно от важните пристанища на Румъния. Това се отнася както за вносната, така и за износната търговия, обаче за последната много повече отколкото за първата. След Кюстенджа по значението си за вносната търговия идат по ред Сулина, Тулча, Черна вода и Хърсово. В износната търговия, разбира се, заема първо място Кюстенджа, с тая само разлика, че транзитната износна търговия през това пристанище е много по-интензивна отколкото транзитната вносна търговия. Интересно е, че на второ място след Кюстенджа в износа на Добруджа стои Хърсово и чак на трето място
239
Тулча. Голямото количество на изнесените от Хърсово стоки се дължи на голямото кариерно производство в тая област и ни големия износ на храни.
Най-голямо е разнообразието на търговията в Кюстенджанското пристанище. През 1913 г. в Кюстенджа били внесени метали и метални произведения за 25.9 милиона лева, фрукти и колониални стоки за 5.6 милиона лева, растителни текстилни материали и произведения от тих за 3.5 мил. лв., машини за 2.7 мил. лв., дърво и произведения от него за 2.4 мил. лв., захар и произведения за 1.2 мил. лв., хранителни произведения от животни за 1 мил. лв., растителни масла за 0.9 мил. ли., вълна и произведения за 0.6 мил. лв. През същата година от Кюстенджа били изнесени: петрол за 104 мил. лв., храни за 62.5 мил. ли., зеленчуци, цветя и семена за 5 мил. лв., метали и минерални продукти за 2.6 мил. лв., дърво и произведения - за 1.2 мил. лв.
В Хърсово през същата година били внесени машини на 115 хил. лв, метали и минерали за 26 хил. лв., а били изнесени храни за 10.5 мил. лв., зеленчуци и семена за 0.4 мил. лв. В Тулча през 1913 г. били внесени текстилни растителни материи и произведения за 442 хил. лв., дърво и произведения за 300 хил. лв., метали и минерали за 272 хил. лв., машини за 262 хил. лв., плодове и колониални стоки за 138 хил. лв., растителни масла за 120 хил. лв., живи животни за 73 хил. лв., облекло за 73 хил. лв., захар и произведения за 67 хил. лв., химически произведения и лекарства за 52 хил. лв. Изнесени били през същата година: храни и произведения за 5.4 мил. лв., зеленчуци и семена за 417 хил. лв. През Сулина в 1913 г. били внесени метали и минерали за 1.7 хил. лв., питиета за 465 хил. лв., облекло за 405 хил. лв., текстилни растителни материи и произведения за 224 хил. лв., животински остатъци и вещества за 180 хил. лв., кожи и произведения за 139 хил. лв., вълна и произведения за 114 хил. лв., растителни масла за 110 хил. лв., а били изнесени хранителни произведения от животни за 130 хил. лв., текстилни растителни материи за 35 хил. лв. В Черна вода били внесени през същата година метали и минерали за 230 хил. лв., машини за 66 хил. лв., облекло за 47 хил. лв., вълна и произведения за 32 хил. лв.; от същото пристанище през оная година били изнесени: храни и произведения за 1.8 мил. лв., петрол за 791 хил. лв., метали, минерали и произведения за 308 хил. лв., вълна и произведения за 98 хил. лв., зеленчуци и семена за 91 хил. лв., дърво и произведения за 48 хил. лв.
Разглеждането на тия данни навежда на изводи, които подкрепват някои от направените по-рано заключения относно търговията на Добруджа и отделните ѝ пристанища. Транзитният характер на търговията в Кюстенджа се забелязва както в числата на вноса, така и и ония за износа. Така през Кюстенджа се внасят 1/3 от всички плодове и коло-
240
ниални стоки, които Румъния получава от чужбина, и 1/7 част от всички внасяни метали и произведения от тях. Част от тия стоки, може би 2/3, са били предназначени не за Добруджа, а за Румъния оттатък Дунава; тия 2/3 съставляват почти половината от стойността на целия инос през Кюстенджа. От това се вижда, че по отношение на вноса в Румъния Кюстенджа е имала ограничено значение. Ала по отношение на износа значението на Кюстенджа за Румъния е по-голямо, защото оттам се изнасяли 9/10 от всичкия петрол на Румъния и 1.7 от целия износ на храни, зеленчуци и семена от същата. Излиза следователно, че през Кюстенджа се изнасят стоки за около 140 мил. лв. (или около 21% от целия износ на Румъния), които произхождат от области, лежащи оттатък Дунава. Забележително е, че най-голямо значение за износа на храните от Добруджа след Кюстенджа има Хърсово и чак след него вече идат Тулча и Черна вода. От Черна вода се прави значителен износ на минерални произведения, което се дължи на значителното производство на циментовата фабрика.
III. СТОПАНСКО ЗНАЧЕНИЕ НА БЪЛГАРИТЕ В ДОБРУДЖА
В турско време турците и татарите в Добруджа се занимавали отчасти със земеделие, а повече със скотовъдство, румъните с риболовство и от същото занятие се препитавали липованнте и малорусите. Само българите се занимавали изключително със земеделие и скотовъдство, само те били здраво предадени на земята. Това положение се продължило и след присъединението на Добруджа към Румъния. В по-ново време с българите могли да се мерят само немските колонисти. Много пътешественици, минали през Добруджа в разни времена, подчертават особената любов на българите към земята и труда, както и тяхното значение в стопанския живот на Балканския полуостров и Добруджа. Още в 1843 г. Бланки пишеше [*], че „от всички качества, които отличават българския народ, неговият вкус и способност към земеделие са най-забележителни”. Хвошлинг [**] пише в 1860 г., че между различните народи, които населяват Европейска Турция, българите се смятат за най-добри земеделци, а в 1864 г. Алард [***] ни съобщава, че в Добруджа земеделското население е изключително българско, и че татарите отстъпват твърде много на българите в земеделско отношение. Същият Анард казва: „Румъните или власите емигрират постоянно
*. М. Blanqui, Voyage en Bulgarie pendant l’année 1841, Paris, 1843, c. 224.
**. X. Heuschling, La Turquie d’Europe, 1860, c. 109.
***. D-r C. Allard, Souvenirs d’Orient. La Bulgarie orientale, Paris, 1864, c. 6 и 84.
241
върху отоманска територия, за да се избавят от военна служба, било от притесненията на болярите”. „Те са с мирна натура, мирни и търпеливи (indolenta), твърде мекушави и слаби във физическо отношение. Те носят върху физиономиите си печата на хлорозата или анемията” [*]. Най-сетне, все според него, власите обитават почти изключително бреговете на реката и само в техните села се срещат ония мизерни подземни жилища, които се наричат бордеи [**]. Бренеке, [***] възпитател и учител на Михаил Когълничану, пише в 1870 г., че румънецът е изобщо ленив и се задоволява с малко. Нещастие било, че той има твърде малко потребности, които може лесно да задоволи при извънредната доходност и мекия климат на отечествената си земя. Всичките занаяти са в ръцете на чужди народности. На с. 68 същият автор, говорейки за село Греч, казва: „Греч се състои от четири отделни села, от които едно се обитава от турци, друго от черкези, трето от българи и четвърто от татари. Най-цивилизовани са българите, които се занимават със земеделие”. Жорис, белгийски представител в Букурещ, характеризира през 1881 г. българите и румъните по следния начин: „Българите са разпространени почти навсякъде, макар главно да се срещат по брега на Дунава и в централна Добруджа. Земеделци и скотовъдци, те живеят в съседство с румъните, които ги мразят, и макар че техните обичаи малко се различават от ония на последните, те са по-работни и по-пестеливи” [#]. Още по-красноречиво рисува земеделските качества на българите Насиян [##], който в книгата си върху Добруджа казва следното: „Между народностите, които населяват Добруджа, българите се занимават със земеделие, тяхното главно занятие, което е един от най-важните източници на богатството им. Отлични земеделци и градинари, те практикуват своето земеделие систематически и могат да бъдат сравнени само с немците, които са единствените им съперници. Към тия две форми на култивиране земята трябва да се прибави и скотовъдството, занятие в което те превъзхождат съвсем особено”. Ала българите превъзхождат румъните и в областта на търговията. Бергнер, който пътувал през Румъния и Добруджа през 1886 г., казва напр., че българите, заедно с гърците, съставят главният контингент на търгов-
*. Ibidem, с. 182 и 183.
**. Ibidem, с. 107 и 108.
***. D-r W. Brenneke, Die Länder an der unteren Donau und Konstantinopel, Hannover, 1870, c. 60.
#. I. Jooris, La situation économique de la Roumanie et de la Dobrougea, Bucharest, 1881, c. 31 сл.
##. I. I. Nacian, La Dobroudja économiquе et sociale, Paris, 1886, c. 54.
242
ците в Браила [*]. По същия въпрос ученият румънски историк Йорга пише: „Почти навсякъде (в Румъния - б.а.) се срещат малки колонии от българи, които оросяват своите земеделски градини с примитивни колела. Те дохождат в страната твърде бедни, делят залъка от устата си, странствуват с малките си каруци с един кон навсякъде и продават в румънските градове - дори и в румънските села, нужните на населението зеленчуци” [**]. На друго място, като говори за социалните класи в Румъния, той казва: „В Молдова няма по-висока буржоазна класа, която да се занимава с търговия и предприятия; във Влашко, напротив, гдето много гръцки, български и албански елементи са се претопили и ежедневно се претопяват в румънското население, има доста силна такава група [***].
Гореприведените цитати потвърждават особеното стопанско значение на българите не само в Добруджа, но и в Румъния. Те дават достатъчно да се твърди, че между румънина и българина съществуват различия, които се отразяват съществено върху тяхното значение като стопански фактори.
Преди всичко българският селянин като че ли се отличава съществено в някои отношения от румънския. Първият има сдържан, мълчалив характер и силна индивидуалност. Той е предприемчив, какъвто е станал благодарение на исторически и географически причини, той е търпелив и упорит. Без тия качества той не би могъл да се запази през време на турското робство, легнало върху него с цялата си тежест, поради близостта на България до Цариград и турската държава от земеделския труд на българина. Тия особености в българския характер са създали у българина специална земеделска психика, която се изразява в извънредно тясна връзка между човека и земята, между земята и нацията.
Румъните, както е известно, имат по-лек характер; те са жизнерадостни повече, отколкото българите, но по-непостоянни и неиздърж-лнви, а вследствие на това малко повърхностни, лекомислени и разточителни. Идеята за спестяване е слабо развита при тях, защото е слаба грижата за утрешния ден. Вследствие на това у тях липсват условията за систематична и упорита стопанска дейност и това е една от причините за по-слабото значение на румъните като земеделски фактор. Ала към нея се прибавя и слабата връзка със земята, резултат на едрото земевладение в Румъния. Как може да се създаде любов и
*. К. Bergner, Rumänien, Breslau, 1886, с. 116.
**. N. Jorga, Ceschichte des rumänichen Volkes, Bd. II, Gotta, 1905, c. 407.
***. Ibidem, c. 465.
243
инстинкт към земята, ако липсват ония връзки, които създава собствеността върху нея? Напротив, чокойската система в Румъния е допринесла за охладяване на румънския селянин към земята. Вследствие на това румънските колонисти в Добруджа са не особено ценни като земеделска жива сила. Не чувствувайки връзки към новата земя, в която ги е хвърлила съдбата, те не са успели още да си създадат психика на дребни земеделци собственици, психика, която вече е станала инстинкт у българина.
Голямото значение на българите за земеделието в Добруджа се вижда от ония цифри, които ни показват разпределението на земята между разните народности на тая страна. Според цифри за 1904 г. [*], цялото пространство на частната земна собственост в Добруджа възлизала на 615 815 хектара, от които в ръцете на румъните се намирали 392 786, а в ръцете на българите - 109 954, в ръцете на турците и татарите - 59 284, в ония на руснаците и липованите - 24 828, в ръцете на немците -16 818 хектара, или в онова време румъните държали 63.6% от цялото пространство на частните земи, българите - 17.8%, турците и татарите - 9.6%, руснаците и липованите - 4.0% и немците - 2.7%. На глава от населението, следователно, се падат хектари: при румъните по 2.7, при българите по 2.6, при турците и татарите по 1.7, при руснаците и липованите по 0.8, при немците по 2.1. Тия данни показват, че българите в Добруджа имат относително почти толкова земя, колкото и румъните. Положението на българите ще стане още по-благоприятно, ако сравним числата, които показват разпределението на земята по категории притежатели. В такъв случай ние ще намерим, че при притежанията от 100 хектара нагоре, от 164 669 хектара - 117 544 или 71.2% принадлежат на румъните, а 12 694 или 7.7% - на българите; при притежанията от 25 - 100 хектара, от 97 554 хектара на румъните се падат 63 836 или 66.8%, на българите - 20 011 или 20.9%; най-сетне при притежанията до 25 хектара, от 373 599 хектара на румъните се падат 211 406 или 56.5%, на българите - 77 249 или 20.7%. Тия числа показват, че българите са по-силно представени от румъните при средната и дребната земеделска собственост. От всичката земя, която държат румъните в Добруджа, към категорията на едрата собственост принадлежат 30.0%, към оная на средната - 16.2%, на дребната - 53.8%, а от земята, която държат българите, към категорията на крупната собственост се падат 11.5%, на средната - 18.2%, а на дребната - 70.3%. Дребното земеделие, основата на селския труд и народното благосъстояние, е значително по-развито при българите, отколкото при румъните.
*. N. Xenopol, La Dobrogea, в Mouvement economique, I, 1906, c. 84 - 85.
244
Ако оставим настрана земята на крупните притежатели и изчислим по колко земя от категорията на средната и дребна собственост се пада ни глава от населението, ние ще намерим, че при румъните търсената цифра е 1.6, а при българите - 2.3, което показва, че българското селско население в Добруджа има повече земя, отколкото румънското. Тоя факт, отчасти резултат на преминаването на едновремешните едри български притежания в румънски ръце, показва грамадната стопанска устойчивост на българския елемент в Добруджа, въпреки притесненията от румънските власти и усиленото колонизиране на Добруджа с румъни. Ала особено здраво е било положението на българските селяни в Тулчански окръг, гдето от 183 959 хектара земя в частна собственост, българите притежават 70 449 или 38.3%, а румъните - 63 118 или само 34.3%: в тоя окръг даже абсолютната величина на земята, която държат българите, е била през 1904 г. по-голяма от земята, на която собственици са румъните. В същия окръг на глава от населението се падало земя: при румъните 1.2 хектара, а при българите 2.4, което ни учи, че в Тулчански окръг българският селянин има два пъти повече земя от румънския.
Същото положение, каквото в земеделието, завземат българите и в скотовъдството. И тук те стоят на първо място, особено в областта на овцевъдството, което в продължение на много десетилетия било реномирано занятие на българите в Добруджа. Според Йонеску [*], в 1850 г. румъните в Добруджа имали само 66 050 овци, а според същия, целият брой на овцете през 1868 г. възлиза на около един милион. Явно е от тия числа, колко малко е било значението на румъните в овцевъдството и то, разбира се, не само защото те малко се занимавали с овцевъдство, но и защото били по-малобройни от българите. Вън от овцете, които развъждат обикновено нашите селяни, по широките полета на Добруджа още от началото на XIX век възникват къшлите - крупни овцевъдски предприятия на българите. Принадлежейки на един „чорбаджия”, къшлата била същевременно овчарска кооперация, в която овчарите имали еднакви права и задължения един спрямо друг и спрямо чорбаджията. Тя била едно стопанско предприятие, в което всички съучастници били равни, но гдето патриархалността не е допущала да се вземе решение противно на мнението на чорбаджията, който бил най-стар, най-мъдър и най-уважаван измежду овчарите. Тъй още в онова време, когато румъните бягали поединично в Добруджа, за да се спасят от подтисничеството на фанариотите и на чокоите, българската предприемчивост създаде условия за процъфтяване на овцевъдството на
*. М. Ionescu, Dobrogea etc., с. 789.
245
една патриархална кооперация, рожба на вродения у българина инстинкт към равенство и справедливост. Каква грамадна разлика между влашкия чокоин от равнината на Дунава и добруджанския чорбаджия! Единият - експлоататор и тиранин, другият - пръв между равните и най-уважаван измежду тях, единият - твърде често пришелец албанец или грък без никакви връзки със селяните, другият - израснал всред овчарите, издигнал се по положението на „чорбаджия” благодарение на труда и мъдростта си! В тия стопански творби на двата народа чокойството и добруджанската къшла, се отразяват две различни народни психики и две противоположни стопански организации: едната робско-експлоататорска, другата - демократична стопанска организация на свободни хора.
В Добруджа имало в турско време около 80 - 100 къшли, всяка от които имала 3 - 5000 овце. Къшлите изнасяли овци, сирене, масло за Цариград, а вълка във форма на шаек и аба се продавала в цяла Добруджа, па дори и оттатък Дунава в Румъния и Русия. От присъединението на Добруджа към Румъния насам къшладжийството започва да запада. Новата граница между Северна и Южна Добруджа затрудни твърде много сношенията между Северна Добруджа и България, затова част от къшладжиите постепенно продали земите си и се преселили в България. Към това се прибавили притесненията на румънските власти, заграждането на къшлите с колонизатори от Румъния и постепенното разораване на земите в Добруджа. Размерването на земите в началото на 80-те години беше последният удар, който довърши къшладжийството. От 1886 г. насам били продадени, между другите, следните по-големи български къшли:
Хаджи Гено Хаджи Тенев (с. Алибейкьой - 600 хектара),
Георги Хаджи Петров (с. Алибейкьой - 300 х.),
Калеско Николов (с. Алибейкьой - 500 х.)
Иванчо Пенчев (с. Амзача - 600 х.),
Райно Запекът (с. Амзача - 500 х.),
Киро Хаджи Петров (с. Азаплар - 1200 х., с. Еребилер - 1000 х., с. Енидже - 300 х.),
Райно Костадинов (с. Османча - 600 х.),
Петър Огнянов (с. Абдула - 150 х.),
Никола Райнов (с. Мемая - 200 х.),
Цанко Бърнекът (с. Каваджик -1200 х.),
Киро Банов (с. Киречлик - 800 х.),
Войко Мендерата и Петър Грунекът (с. Шеремет - 500 х.),
Кръстю Байчев (с. Падарли - 150 х.),
Петър Хаджи Петров (с. Саръюрт - 1200 х.),
Бончо Хаджи Матеев (с. Боазчик - 400 х.),
Атанас Хаджи Жечев (с. Докузоолу - 300 х.),
Тодор С. Ничов (с. Хасанча - 500 х.),
Васил Бабаджов (с. Гювенли - 200 х.),
Стефан В. Казълов (с. Аджиджа - 1000 х.)
Христо Отузбирът и Христо Ингилизът (с. Текиргьол - 500 х .),
Дядо Байно и Бечо Далянът (с. Урлукьой - 500 х.),
Димитър и Петър Хаджи Матееви (с. Карлъкьой - 500 х.),
246
Дончо Атанасов (с. Первели - 200 х.),
Дончо Жеравналията (с. Первели - 200 х.),
Станчо Киселков (с. Коджали - 200 х.),
Хаджи Йордан Хаджи Тинев и Хаджи Велико Папазоолу (с. Карамурат - 800 х.),
Дядо Ганчо Кехая (с. Пелетли - 300 х.),
Панайот Хаджи Добрев (с. Дююнджи - 400 х.),
Пенко Цонков (с. Чекръкчи - 1000 х.),
Стефан Жечев (с. Хаджикабул - 400 х.).
А в днешно време в Кюстенджанско съществуват още следните по-големи български чифлици:
Пенчо Атанасов 3050 х., Иванчо Хаджи Стоянов 3000 х., Иван Огнянов 1500 х., Коста Петров Хаджи Стоянов 1150 х., Васил Боянов 900 х., Съба Дончева 900 х., Райно Атанасов 900 х., Петър Милошев 150 х., Йордан Стоянов 275 х., Стефан Жеков 200 х., Хаджи Върбан 500 х., Стефан Залекът 200 х., Стоян Загорецът 500 х., Ненко Стоянов 200 х., Стефан Петров 200 х.
Икономическото значение на българския елемент се вижда не само в земеделието, но и в занаятите, едрата индустрия и търговията. В областта на занаятите добруджанските българи нямат съперници, освен немците в някои по-модерни занаяти. В Кюстенджа, Бабадаг, Тулча и Мачин най-добрите занаятчии - железари, обущари, шивачи, абаджии, каруцари, дърводелци - са българи. В областта на едрата индустрия българите така също са направили успехи, особено в Тулчански окръг, гдето почти цялата едра индустрия начело с крупната кожарска фабрика на братя Проданови се намира в техни ръце. В търговията значението на българите е по-голямо от онова на румъните и се доближава до онова на гърците и евреите. Измежду дребните и едрите търговци българите държат видно място. В Тулча, според любезното съобщение на г. Драг. Пачев, било основано още в 1875 г. българско търговско дружество с 200 члена, 2000 акции и 3000 лири капитал. Това дружество имало клон във Варна и се занимавало с кредитни операции и вносно-износна търговия. Поради новия румънски режим след 1878 г. то не могло да вирее и скоро ликвидирало. Но до днес почти цялата търговия на града Тулча е в български ръце. И това въпреки големите морални и материални притеснения, на които били изложени българите.
IV. СТОПАНСКАТА ОБЩНОСТ НА ДОБРУДЖА С БЪЛГАРИЯ
Ако направим едно сравнение на икономическите условия в Северна Добруджа, Южна Добруджа и Румъния, ние без друго ще се убедим, че първите две области представят едно географско и стопанско цяло, че Добруджа е естественият североизточен завършък на България и че,
247
напротив, между условията на Северна Добруджа и ония в Румъния има съществени различия.
По гъстината на населението си Северна Добруджа се доближава много повече до Южна Добруджа и България, отколкото до Румъния. В Северна Добруджа към края на 1912 г. гъстината на населението била 24.5 на кв. км., при което в Тулчански окръг - 19.8, а в Кюстенджански - 30.3. През същата година гъстотата на населението в Румъния била 55.2, а в България през 1910 г. - 45.0, а пък в Южна Добруджа - 37.5 души на кв. км. Слабата гъстота на населението в Тулчански окръг се дължи на значителното пространство на водите и на горите; гъстотата на населението в Кюстенджански окръг стои много по-близко до оная на България, особено до оная на Южна Добруджа, отколкото до гъстотата на Румъния. Изобщо слабата гъстота на населението в Добруджа се дължи главно на исторически причини, а именно на безконечните войни между Турция и Русия, много от действията на които са се разигравали в Добруджа. В това отношение съдбата на Северна и Южна Добруджа е била еднаква, понеже и двете еднакво са страдали от нашествията на чужди армии.
И в земеделско отношение приликите между Северна и Южна Добруджа, както и между Северна Добруджа и България са много по-големи, отколкото между първата и Румъния. През 1911 г. например засетите със зърнени храни и варива пространства съставяли от цялата засята площ: в Румъния оттатък Дунава - 85.03%, в Северна Добруджа - 90.33%, в Южна Добруджа - 89.50%; ливадите съставяли: в Румъния - 9.95% от цялата обработвана площ, в Северна Добруджа - 0.86%, в Южна Добруджа - 1.05%. Тия числа ясно показват, че характерът на земеделието в Северна Добруджа стои по-близко до онзи на Южна Добруджа, отколкото до характера на румънското земеделие.
Характерът на почвата в Северна и Южна Добруджа е, разбира се, един и същ; същото може да се каже и за геологическия ѝ състав: и наистина Северна Добруджа е естественото продължение на Южна Добруджа. Вследствие на това доходността на земята в Северна Добруджа се доближава много повече до производителността на земята в Южна Добруджа, отколкото до оная на Румъния оттатък Дунава, както това може да се види от цифрите, които следват:
Средно на хектар през 1911 г. в кг.:
От тия цифри се вижда, че средният добив на хектар при трите най-важни земеделски култури в Северна Добруджа стои много по-
248
близко, макар и по-долу от нето, до средния добиа на Южна Добруджа и България, отколкото до онзи а Румъния.
Поразително е и сходството в условията на земната собственост в Северна и Южна Добруджа:
ПРИТЕЖАНИЯ В 1912 г.
Докато в Румъния се забелязва голям брой дребни притежания, много малък брой средни и извънредно малък - крупни, в двете части на Добруджа намираме умерено застъпване на дребните притежания и по-силно - на средните и крупните, особено на първите. При това средните размери на дребните и средните притежания в Северна и Южна Добруджа са по-големи, даже в Северна Добруджа значително по-големи, а на едрите - значително по-малки отколкото в Румъния. Северна и Южна Добруджа, различно от Румъния, която се характеризира с преобладание на твърде дребната и твърде едрата земна собственост, се отличава с голямо значение на средната земна собственост - тъкмо истински признак за по-добро благосъстояние на селската маса.
Същата стопанска общност между двата дяла на Добруджа излиза наяве, ако се спрем върху техниката на земеделското стопанство. Таблицата, която следва, ни показва колко и какви земеделски машини се падат на 10 000 хектара обработваема земя в Северна Добруджа, Южна Добруджа и Румъния през 1905 г.:
249
По числото на плуговете Северна и Южна Добруджа се схождат много повече помежду си, отколкото с Румъния. Ала двете области на Добруджа представят много големи различия от Румъния по отношение на броя на сеячките, които в Добруджа са 5-6 пъти по-малобройни, отколкото на север от Дунава, по броя на парните вършачки, които в Добруджа са много по-малко; най-сетне в Добруджа не са въведени още парните плугове, които вече се срещат тук-там по големите чокойски владения оттатък Дунава. Малкият брой на плуговете в двете части на Добруджа е признак на по-екстензивна обработка на земята; също така е признак на подобно обработване земята по-големият брой жетварски машини на Северна Добруджа, нужни за бързото прибиране жетвата от набързо и повърхностно обработени значителни участъци земя.
По отношение на скотовъдството, както вече имахме случай да видим, между Северна Добруджа и Румъния приликите са много по-малки, отколкото между нея и Южна Добруджа. Така, докато в Румъния през 1911 г. на 1000 жители се падат 753 овце, 118 коня, 381 глави рогат добитък, в Северна Добруджа все на 1000 жители се падат 1501 овце, 253 коня, 433 глави рогат добитък, а в Южна - 2880 овце, 252 коня, 650 глави рогат добитък.
От горните числа се вижда ясно, че Северна и Южна Добруджа съставят една скотовъдна област и че различията между двете части на Добруджа - от една страна, и Румъния - от друга, са твърде големи. Първото различие се състои в това, че изобщо в двете части на Добруджа скотовъдството е много по-силно развито, отколкото в Румъния, а второ - в това, че овцевъдството има много по-голямо значение в двете области на Добруджа, отколкото оттатък Дунава. Крупното овцевъдство във формата на къшла е било общо явление в Северна и Южна Добруджа; то обаче не се среща в Румъния, докато в България се среща много по-често. По отношение на скотовъдството цяла Добруджа гравитира към България, не към Румъния.
При едно изучаване на размяната, която Добруджа е вършила открай време със съседните провинции, ние ще се убедим, че и в това отношение Добруджа несъмнено е принадлежала винаги към сферата на България. Никога Северна и Южна Добруджа не са имали стопански връзки от значение с Влашко и Молдавия. Търговията на Добруджа е избирала или пътя на Дунава, или сухия път по брега на морето, или пък самото море; и в трите случая посоката на търговията е била на юг и запад, никога на север. Отдавна Северна Добруджа търгувала с Австрия, Германия, Франция, Англия и Цариград. Ала най-силни били всякога търговските връзки на Добруджа с Цариград, към гдето
250
до освобождението били изнасяни значителни количества овце, кашкавал, масло и жито. За износа на овцете имал особено значение сухият път от Тулча и Кюстенджа за Цариград. Преди освобождението на България между двете части на Добруджа търговските връзки били много силни. Главните търговски градове на Източна България били Шумен, Добрич и Ески Джумая [2], в първия от които, поради присъствието на крупни войскови части, се стичали из далечни места множество търговци, а в другите два ставали най-големите панаири в Източна България. Тия три търговски центра имали голямо значение за търговията на Добруджа. Чак от Мачин и Тулча идвали да търгуват в Добрич и Шумен. Оживени били търговските сношения на Северна Добруджа с Балкана, главно с Котел и Герлово. Присъединението на Северна Добруджа към Румъния откъсна първата от нейната естествена стопанска и търговска област и стана причина за западане на овцевъдството.
Всичко това показва, че между Северна Добруджа и България открай време е съществувала несъмнена стопанска общност, каквато не може да се установи за Добруджа и Румъния. Следите на тая общност могат да се установят дори и ден днешен.
V. ЗНАЧЕНИЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ ЗА ВЪТРЕШНАТА ТЪРГОВИЯ НА БЪЛГАРИЯ
От икономическо гледище свободното използуване на Долния Дунав е голяма необходимост за България. Тая необходимост би станала ясна, ако разберем какво е значението на Дунава за нашата външна търговия. През 1911 г. по Дунава били пренесени 26.0% от всички стоки, които били предмет на външната търговия на България; ала докато стойността на внесените по Дунава стоки съставя само 23.1% от цялата стойност на вноса, стойността на изнесените по същия път стоки съставя вече 29.1% от стойността на целия износ. Таблицата, която следва, ни показва развитието на търговията по Дунава в сравнение с онова на търговията по сухо и по море:
251
От тия данни се вижда, че почти 1/3 от нашия износ избира пътя на Дунава, но че от 1886 - 1895 до 1906 - 1910 г. значението на Дунава като търговски път се намалява. Намалението на дунавския трафик започва собствено от 1900 г. насам, вследствие на довършването железницата София - Варна и вследствие на оная тарифна политика на държавата, която се стреми да откъсне нашия износ от Дунава и да го насочи към Варна. Ала от 1910 г. насам се забелязва пак известно увеличение на трафика на Дунава и то както във вноса, така и в износа. Това може да се види от данните, които следват [*] :
на % от цялата търговия на България на Дунава се падат
Забелязаното увеличение в трафика на Дунава става изключително за сметка на сухоземния трафик и то главно вследствие на земеделското производство в страната, а особено в Северна България. Тая тенденция ще продължи сигурно и в бъдеще, поради което ние трябва да ценим добре Дунава като важен път на нашата търговия и да се постараем да го използуваме най-рационално от гледище на стопанските интереси на България. Каквото и да се говори за търговското значение на Дунава, не може да се оспори фактът, че Дунавът остава най-евтиният път за износа на нашите произведения от Видинско, Свищовско, Плевенско, Русенско и Силистренско. Дунавът ще се развие много повече, отколкото досега и ще стане естественият път на Дунавска България, така както Черно и Бяло море са естествените съобщения на Централна, Източна и Южна България.
Ако Долният Дунав стане граница на България, нашата житна търговия ще може да се еманципира от зависимостта си от Браила и Галац, гдето, както е известно, отиват нашите храни, превозвани от чужди шлепове, за да се предлагат на чуждестранните търговци с пос-
*. Цифрите от К. Попов, Стопанска България, с. 367.
**. Цифрите от Р. Konstantinoff, Der Austenhandel Bulgarlens, c. 172.
252
средничеството на чужди борси и чужди комисионери и за да се претоварят в големи морски параходи.
Според румънската статистика от 1908 до 1913 г. били претоварени в Браила, Галац и Сулина следните количества храни из България:
От тия данни се вижда, че количеството на претоварените в Браила, Галац и Сулина храни с произхождение из България съставляват средно 38.8% от целия износ на храни от страната. Почти целият дунавски износ на храни из България се насочва към поменатите румънски пристанища: през 1911 г. по Дунава били изнесени 374 485 тона храни на стойност 48.1 милиона лева, а това показва, че около 90% от нашия дунавски житен износ отива в Браила и Галац. Това се потвърдява и от данните, които ни дава нашата статистика за количеството на натоварените стоки в заминалите от нашите дунавски пристанища кораби през 1911 г., според която от българските пристанища през 1911 г. били натоварени 431 896 тона стоки, от които като се извадят 34 903 тона натоварени от български пристанища и предназначени пак за такива и около 20 000 тона разни други стоки, количеството на изнесените от нашите дунавски пристанища храни остава около 375 000 тона, цифра, която преди малко получихме от данните на нашата търговска статистика. От натоварените в българските пристанища стоки за Румъния отиват 344 547 тона, от които 9-10 000 тона са разни стоки, а останалото - храни. Излиза прочее, че от 375 000 тона храни, изнесени по Дунава през 1911 г., 335 000 тона са били отправени за Румъния и то, както вече видяхме, почти изключително за големите пристанища Браила, Галац и Сулина, или почти целият износ на храни от дунавските ни пристанища се намира в зависимост от Румъния. Това положение на нашата житна търговия по Дунава уврежда твърде много нашите интереси: 1) защото една значителна част от посредническите печалби
253
остават в Румъния, когато биха могли да останат в нашата страна, 2) понеже само една много малка част от дунавските храни се пренасят с български параходи и шлепове, вследствие на което разноските за пренасянето на храните от дунавските пристанища до Браила, Галац и Сулина стават една несъмнена загуба за българското народно стопанство. През 1911 г. 152 314 тона наши храни били пренесени с румънски и само 41 283 тона с български шлепове: един печален факт, който свидетелствува, какво почти половината от нашия дунавски износ на храни се пренася с румънски шлепове. Тия несгоди се превръщат в опасности, щом като на България се затвори свободният морски път, или когато тя се намери в положение на война с Румъния.
Това са последствията от съществуващата отпреди европейската война зависимост на нашата дунавска житна търговия от румънското посредничество. Продължаването на това положение би създало в бъдеще големи пречки на нашата житна търговия, а в същото време би накърнило престижа на България като самостоятелна държава и победителка. Ние можехме да понасяме това положение само дотогава, докогато отношенията ни с Румъния бяха нормални, каквито бяха преди 1913 г. Но след онова, което стана между нас и Румъния от 1913 г. насам, всеки може лесно да си представи какво ще бъде занапред положението на нашите храни и търговци на борсите в Браила и Галац.
За да се избегне тая възможност, потребно е да организираме самостоятелно търговията с нашите дунавски храни, което може да стане само ако се изпълнят две условия: 1) ако целият десен бряг на Дунава чак до морето стане български, и 2) ако ние основем български търговски флот на Дунава. Ние не ще можем да се еманципираме от Браила и Галац дотогава, докогато не се осъществи такова едно положение, което да позволява прякото съобщение между нашите дунавски пристанища и морето. При досегашното положение немислимо беше да се организира износната житна търговия в някое наше пристанище, както в Браила и Галац, защото за чуждите търговци най-удобно беше да се установят тъкмо в ония пристанища, гдето се претоварят храните от малките дунавски параходи в големи морски. Никой крупен житар от чужбина не би се установил в Русе или в Силистра, вместо в Браила или Галац, щом като той ще трябва да товари храните един път в Русе или Силистра, а след това още един път в Бараила и Галац. Ако целият бряг на Дунава стане наш, тогава ние бихме могли да направим напр. от Тулча една българска Браила, която ще има при това предимството да бъде близко до морето. Само в такъв случай ние ще можем да използуваме напълно целесъобразно и свободно Дунава като важна артерия за нашия житен износ от Северна
254
България. Тогава ще могат да се направят такива промени в тарифите на нашите железници, с които ще се отстрани изкуственото насочване на храните към Варна, вместо към Дунава.
VI. КЮСТЕНДЖА
Добруджа има значение като територия, през която Румъния и Централна Европа излизат по сухо на Черно море. Най-краткият път, който докарва сухоземните пътища на Централна Европа и Румъния във връзка с Черното море, води към Кюстенджа, поради което тоя град открай време е имал комуникационно и търговско значение. Още към 700 г. преди Христа на същото място, гдето сега се намира Кюстенджа, бил основан от милетците градът Томис, известен в историята по това, че там прекарвал заточението си римският поет Овидий. Във византийско време градът бил преименуван в Констанциана; тогава, както и по-рано, той бил населен с гърци, които се занимавали с търговия. По-голямо търговско бъдеще се отваря за Кюстенджа от времето, когато в него се установили генуезците, които в онова време -XII и XIII век, успели да вземат в ръцете си морската търговия на северното крайбрежие на Черно море. В турско време Кюстенджа доставяла на Цариград храни и животински продукти, а през XVIII и XIX век, поради многобройните войни между Русия и Турция, земеделието и скотовъдството в Добруджа западнали, вследствие на което не могло да бъде голямо и значението на Кюстенджа. Ала, както в турско време, така и по-рано, търговското значение на Кюстенджа било по-ограничено, отколкото онова на Варна. Известно време дори Мангалия била по-първо пристанище от Кюстенджа. Отново Кюстенджа започва да се развива като пристанище с по-голямо значение след построяването на железницата Черна вода - Кюстенджа, и след като английската компания, която построила железницата, направила в изоставеното от времето на генуезците пристанище някои подобрения, които направили удобно престояването на по-големи параходи. След присъединението на Добруджа към Румъния, последната бързо насочила вниманието си към Кюстенджа и в 1883 г. румънският парламент решил свързването на румънските железници с линията Черна вода - Кюстенджа посредством един мост на Дунава. Изграждането на моста започва чак в 1890 г., за да свърши в 1895 г., откогато Кюстенджа става достъпна за международното съобщение. Това събитие туря началото на едно по-голямо движение на търговията и плуването в пристанището и скоро се оказало, че старото, преправено на бърза ръка от англичаните пристанище вече не отговаря на нарасналите нужди. По
255
тоя начин се явила идеята за изграждане на едно модерно пристанище, към реализирането на която скоро било пристъпено. Новото кюстенджанско пристанище било довършено и открито за съобщенията на 12 октомври 1909 г. Пристанището обгръща едно пространство от около 60 хектара: в него могат да престояват повече от 70 най-големи параходи, без да се смятат предназначените за натоварване петрол басейни. Пристанището е разделено на 5 големи басейна, всеки от които служи на специални търговски интереси. Един от тях е определен да служи за износ на петрол и е пригоден, в случай на пожар, за херметическо изолиране. На два км от тоя басейн се намират петролните резервоари, броят на които към края на 1913 г. възлизал на 39, с вместимост около 200 000 тона. Тия резервоари са свързани с отдалечените четири километра, при гарата Медея, резервоари на петролните компании, които са свързани пък посредством пипелин не само с резервоарите на пристанището, но и с инсталациите в самото място на производството. Освен за петрол, в пристанището има отделни басейни за товарене на каменни въглища, дърва и камъни, добитък и храни. При последния басейн се построиха три силоса, всеки от които има 255 магазина и може да побере до 35 000 тона храни. Всеки силос има около 3000 м. квадратура и 51 м. височина. Зданията са направени от армиран бетон. Всеки силос може да приема или изпраща в час до 300 тона храни.
По отношение на стопанското си значение Кюстенджа може да бъде разгледана от няколко гледища: 1) като център на производство, 2) като комуникационна връзка, и 3) като център на търговията.
Като център на производство Кюстенджа има ограничено и локално значение, което се дължи на примитивния още характер на земеделието и на липсата на разнообразни и достатъчни сурови материали в хинтерланда ѝ. Индустрията в тая област, с изключение на циментовата фабрика в Черна вода, една по-голяма мелница и производствата, свързани с преработването и опаковката на петрола, е слабо развита.
Затова пък комуникационното значение на Кюстенджа е голямо. През Кюстенджа минава един от късите пътища между Централна Европа и Черното море, което ще се види от следните цифри, показващи разстоянието между Кюстенджа, Варна и Одеса - от една страна, и някои пунктове в Централна и Западна Европа - от друга [*]:
*. Данните са взети от Handelspolitische Bestrebungen Englands zur Erschliessung der unteren Donau, München, 1913.
256
|
Виена - Лемберг - Одеса Виена - Будапеща - Оршова - Букурещ - Гюргево Русе - Варна Виена - Оршова - Букурещ - Кюстенджа Париж - Берлин - Одеса Париж - Виена - Варна Париж - Виена - Кюстенджа Берлин - Одеса Берлин - Бурдуен - Варна Берлин - Лемберг - Бузъу - Кюстенджа Щутгард - Виена - Одеса Щутгард - Виена - Кюстенджа Мюнхен - Варна - Кюстенджа |
1499 км. 1486 км. 1390 км. 2813 км. 2871 км. 2775 км. 1737 км. 2228 км. 1834 км. 2206 км. 2173 км. 1873 км. |
Като се вземе пред вид, че разстоянието Цариград - Одеса е 638 км., а Цариград - Кюстенджа - 355 км. и Цариград - Варна 270 км., излиза че разстоянията между Централна и Западна Европа - от една страна, и Цариград - от друга, през трите главни черноморски пристанища са следните:
|
Виена - Одеса - Цариград Виена - Варна - Цариград Виена - Кюстенджа - Цариград Берлин - Одеса - Цариград Берлин - Предял - Варна - Цариград Берлин - Бузъу - Кюстенджа - Цариград Париж - Кюстенджа - Цариград |
2137 км. 1756 км. 1745 км. 2375 км. 2490 км. 3140 км. 3120 км. |
Кюстенджа има значение и за съобщенията на Западна Европа с Азия и Австралия, което може да се види от данните, които показват разстоянието в километри, морски мили и часове през различни морски пунктове до Порт Саид:
257
От сравнение на гореизложените числа се добиват следните заключения: 1) най-краткият път между Западна и Централна Европа и източния бряг на Черно море минава през Кюстенджа; 2) по отношение на Цариград пътят през Кюстенджа има почти еднаква дължина с онзи, който минава през Варна, ако се иде от Виена или Париж; 3) спрямо съобщенията през Порт Саид за Азия и Австралия, Кюстенджа иде на четвърто място (след Солун, Цариград и Бриндизи), ако се потегли от Лондон и на трето (след Солун и Цариград) - ако се тръгне от Берлин. От всичко това се вижда, че пътят през Кюстенджа е изобщо един от късите пътища между Европа и Азия, а най-късият, след пътищата през Солун и Цариград, от Германия за Азия. Тук лежи именно особеното значение на Кюстенджа като комуникационен пункт.
Специално за Румъния Кюстенджа има това значение, че е единственото ѝ пристанище, до което може да се стига по железницата Фетещ - Черна вода - Кюстенджа също през ония три месеца, когато Дунавът замръзва и не позволява никакви съобщения. Сулина, Галац, както и Браила са морски пристанища на Румъния, ала, за да се дойде до тях, трябва да се плува по Дунава, който три месеца през годината замръзва. Кюстенджа е следователно единственото румънско пристанище, което може да се използува през течение на цялата година и се явява поради това като допълнение към системата на главните румънски пристанища - Браила, Галац и Сулина.
От комуникационната важност на Кюстенджа за Румъния произтича и нейното търговско значение: през 1913 г. през Кюстенджа минали 15.93% от стоките на целия румънски внос и 28.97% от ония на целия износ. Ала това си значение за търговията на Румъния Кюстенджа придоби твърде неотдавна, както това показват числата от официалната търговска статистика на Румъния. Един анализ на тия числа би ни навел към няколко заключения. На първо място ние бихме забелязали значителното увеличение на вноса и износа през Кюстенджа, тъй като през 1888 г. вносът и износът на Кюстенджа съставлявал едвам 2.7% от цялата търговия на Румъния, а през 1913 г. вече цели 26.1%. Забележително е, че значението на Кюстенджа от износната търговия на Румъния е нарастнало много повече, отколкото значението ѝ за вносната; така, докато участието на Кюстенджа във вносната търговия на Румъния се увеличило от 3.2 на 15.9%, т.е. около 5 пъти, участието в износа ѝ от 2.6 нарастнало на 30.0% или повече от 11 пъти. Първото .чувствително увеличение на износа през Кюстенджа настъпи през 1896 г., след постройката на моста при Черна вода и свързването на пристанището с мрежата на румънските железници. Второто чувствително увеличение на износа се забелязва през периода 1902 - 1905 г., когато
258
се увеличи производството на петрола (1900 - 1901 г. 175 000 тона, през 1903 г. - 348 000, а през 1904 г. - вече 501 000 тона!). Третото чувствително увеличение на износа от Кюстенджа започва от 1910 г., след откриването на пристанището, след усъвършенствуванията в превоза на петрола до Кюстенджа и след построяване силосите. Но вносът през Кюстенджа е подложен на зигзагообразно движение; той се увеличава, започвайки от 1896 г. чак до 1907 г., откогато започва да спада чувствително.
В сравнение с Браила и Галац, Кюстенджа е увеличила твърде много значението си за румънската търговия, защото, както вече видяхме, докато през периода 1888 - 1913 г. участието на Кюстенджа в търговията на Румъния пораснало от 2.7 на 26.1%, онова от трите останали морски пристанища на Румъния от 51.0% през 1888 г. се намалило на 24.2 през 1913 г. Ала от това не бива да се заключава, че Кюстенджа се е развила за сметка на Браила и Галац, както би могло на пръв поглед да ни се стори; защото търговията на Браила от 778 000 тона през 1888 г. се е увеличила на 862 000 тона през 1913 г. (през 1911 г. -1 368 000 тона), а оная на Галац - от 446 000 на 517 000 тона (1911 г. -826 000 тона!).
На какво се дължи тогава увеличението на търговията, а особено на износната търговия на Кюстенджа? За да отговорим на тоя въпрос, ние трябва да направим един малък анализ на главните износни продукти на Румъния - храните и петрола. Таблицата, която следва, ни дава няколко цифри за износа на петрола и храните от главните пристанища на Румъния:
Тия числа ни показват действително, че от 1908 г. насам, откогато се засилва търговското значение на Кюстенджа, търговията на Браила и Галац не е спаднала, освен през 1912 и 1913 г., когато е спаднал и
259
износът през Кюстенджа. Това заключение ще се потвърди и от една таблица, която би съдържала превърнатите в относителни величини гореприведените цифри:
Износът на храни от Кюстенджа се е умерено увеличавал до 1911 г., едно увеличение, което се дължи безспорно на разширенията и подобренията в пристанището. Особеното увеличение в износа на Кюстенджа през 1912 г. се дължи на обстоятелството, че тогава румъните направиха значителен износ на храни през Кюстенджа за Италия и Турция. Ала още през 1913 г. износът на храни през Кюстенджа спада значително. В същото време, през периода 1908 - 1913 г. през Кюстенджа било изнесено, едно количество, което представяло 86 - 90% от целия изнасян петрол на Румъния. През тоя период износът на храни от Браила и Галац бил средно 6 пъти по-голям от онзи на Кюстенджа. През 1912 г. той се е чувствително намалил, за да почне да се увеличава отново през 1913 г. Ала не бива да се мисли, че намаляването износа през Браила и Галац е станало за сметка на увеличаването износа на храни през Кюстенджа, защото износът на храни през това пристанище се е увеличил само от 13.4 на 16.2%, докато през Браила и Галац се е намалил с цели 12.9%. А ако обърнем внимание на абсолютните числа от по-първата таблица, ние ще видим, че и износът на храни през Кюстенджа през 1912 г., в сравнение с 1911 г., се е намалил с около 60 000 тона.
След всичко онова, което изложихме дотук, за нас ще бъде важно да установим, че в последните години Браила, Галац и Сулина продължават да имат несравнено по-голямо значение за износа на храните от Румъния, отколкото Кюстенджа, защото докато през последното пристанище се изнасят средно около 13%, от Браила, Галац и Сулина (заедно с претоварените в тия пристанища количества!) се изнасят средно около 68 - 70% от цялото количество на изнасяните от Румъния храни. Увеличението на износа от Кюстенджа през 1912 г. се дължи на Балканската
260
война и затова не може да се приеме, че износът на храни през Кюстенджа проявява някаква тенденция към бързо и сигурно увеличение. Констатираното през 1909, 1910 и 1911 г. увеличение е не особено значително, за да има някакво по-съществено значение. Всичко това показва, че до 1914 г. Кюстенджа не е могла да бъде опасен конкурент в износа на житни храни на Браила, Сулина и Галац, през гдето продължават да се изнасят 3/4 от излишните храни на Румъния. И наистина, Кюстенджа никога не ще може да бъде сериозен съперник на трите големи дунавски пристанища по простата причина, че те лежат на един естествен воден път, по който превозването на храните ще бъде винаги по-удобно и по-евтино, отколкото по железницата до Кюстенджа. Кюстенджанското пристанище не е удобно износно място за равнината на Влашко; последната винаги ще предпочита Дунава, защото при по-евтиния превоз храните ще се товарят само два пъти: един път в дунавското местно пристанище и един път в едно от трите морски пристанища на Дунава, когато изпращани през Кюстенджа те трябва да се товарят три пъти: един път на Дунава, втори път при Черна вода и трети път в Кюстенджа. Оная част от Молдова, през която тече Серет, ще предпочита винаги Галац, понеже съобщенията до него по тая река са по-евтини, отколкото по железницата. За една друга част пък от Молдова, Браила по железния път е по-близо, отколкото Кюстенджа. Благодарение на тия обстоятелства Кюстенджа не може да отнеме търговията с храни от Браила и Галац и затова не се оправдаха опасенията на ония румъни, които се страхуваха, че постройката на Кюстенджанското пристанище би предизвикала западането на житната търговия в Браила и Галац. Напротив, излязоха прави хора като Христо до реску, Асан, Флоринеску и др., които предвидиха, че Кюстенджа не ще може да се развие като конкурент на Браила, Галац и Сулина, или, ако това може да стане, трябва да се реализират някои други условия, с които и ние по-долу ще се занимаем.
И така, значението на Кюстенджанското пристанище за Румъния не е толкова голямо, колкото искат някои да представят. Изобщо за износа на румънските храни Кюстенджа има четвъртостепенно и петос-тепенно значение. По-голямо би могло да бъде значението на Кюстенджа за износа на храните през трите зимни месеци, когато Дунавът замръзва, обаче и в това отношение важността на Кюстенджа не е голяма, защото търговията с житни храни е така организирана, че докато замръзне Дунав, повече от 90% от храните са вече изнесени. Остават, следователно, да бъдат изнесени през Кюстенджа само 10 -12% от предназначените за износ храни, които при това не всякога се изнасят тъкмо през ония месеци, когато Дунавът е замръзнал. Обаче
261
и това количество няма да има нужда от Кюстенджанското пристанище, стига Румъния да вземе мерки (напр. построяване повече зимни пристанища, употребяване ледоколи и др. подобни), за да съкрати периода, през който Дунавът замръзва. В това отношение много ще може да се направи в бъдеще от всички заинтересовани в дунавското плаване държави. За да се види до какъв прогрес в това отношение може да се отиде, достатъчно е да се припомни» че броят на дните, през които реката Рейн не е плавателна през зимата, е намален на 8 или 10; в дунавското плаване няма да има нужда, па и надали ще може да се дойде до един такъв минимум: тук ще бъде достатъчно да се продължи плуването с още един месец, за да се осигури превозването на целия износ на румънски храни, а постигането на такова едно намаление на мъртвия сезон би било възможно.
По-голямо е значението на Кюстенджанското пристанище за износа на петрола, който не се прави сезонно, а в течение на цялата година. От числата, които приведохме по-горе, е ясно, че 9/10 от румънския петрол се изнася през Кюстенджа. Изгубването на Кюстенджа би означавало за Румъния спиране на петролния износ 2-3 месеца през годината и изгубване големите суми похарчени за петролните инсталации в Кюстенджа. Ала това би било така, ако нямаше друг изход от положението, който се състои в това, да се предостави на Румъния от страна на България пълна свобода да използува Кюстенджанското пристанище за износа на петрола си, както и когато намери за добре. Не ще и дума, че е също толкова възможно използуването на Кюстенджа за износа на румънските храни през мъртвия сезон на Дунава. На такова едно предложение, наистина, от румънска страна би се възцарило, че всяка държава има естествен стремеж и естествена необходимост от първа степен да слезе до морето по своя територия. Няма съмнение, че всяка държава има законно право да се стреми към морето, ала не всяка държава може да осъществи такъв един стремеж. Тук е необходимо да се изтъкне, че Румъния изгуби брега на Черното море по своя собствена вина. Румъния потърси една стратегическа граница за Добруджа и Кюстенджа и повярва, че трябва да я намери в Балкана. Оттук се появи стремежът на Румъния към юг и апетитът към триъгълника Русе - Варна. Вследствие на това България попадна в положение на законна самоотбрана. Прогонвайки румъните, България тури ръка върху Добруджа, над която има по-големи исторически и етнографически права от Румъния. И сега, за да се тури край на румънските апетити, Добруджа трябва да остане българска. Ние сме в правото си да потърсим една сигурна стратегическа граница спрямо
262
Румъния, и тая граница не може да бъде друга, освен течението на реката Дунав.
От друга страна, би било несъвместимо с престижа на България, след толкова пролята кръв по Добруджа, след толкова материални жертви и след победата над Румъния, да остави и в бъдеще своята дунавска търговия под румънски протекторат! Ние видяхме вече, че ако Добруджа остане в ръцете на румъните, българската търговия по Дунава едва ли някога ще може да се еманципира от румънска опека. Никога Дунавът не ще може да бъде използуван напълно като едно естествено водно съобщение за целите на нашата търговия, ако ние не получим възможност да го изкористим чак до устието му. А Дунавът има по-голямо значение за нашата търговия, отколкото Кюстенджа за търговията на Румъния:
Тия числа показват, че значението на Дунава за нашата търговия превъзхожда съществено значението на Кюстенджа за търговията на Румъния; в такъв случай нашият интерес да еманципираме дунавската си търговия от влиянието на Браила и Галац е по-голям, отколкото интереса на Румъния да запази Кюстенджа в свои ръце.
Какво би било стопанското бъдеще на Кюстенджа, ако тя стане отново румънско владение, и какво би било, ако Добруджа заедно с Кюстенджа остане в български ръце? В румънски ръце Кюстенджа ще остане едно помощно пристанище, едно допълнение към системата на големите дунавски пристанища, което ще бъде използувано напълно само 2-3 месеца в годината. Близостта на българската граница ще направи румъните много осторожни и предпазливи по отношение на Кюстенджа. Те вероятно ще трябва да решават още един път въпроса, дали и в бъдеще чрез продължение на сегашната си съобщителна политика, трябва да насочват дори изкуствено търговията на Румъния към Кюстенджа, или да разслабят връзките между румънския хинтер-ланд и нея, щом като последната може толкова лесно и бързо да бъде откъсната от Румъния. След настоящата война румъните ще се чувствуват повече сигурни в териториите си оттатък Дунава, отколкото в
263
Добруджа. При тия условия търговското бъдеще на Кюстенджа, ако последната премине пак в румънски ръце, на изглежда никак бляскаво.
В румънски ръце Кюстенджа няма да придобие пълното си комуникационно и търговско значение поради едно обстоятелство, което се намира във връзка с идеята за прокарване канал между Дунава и Черно море, паралелно с железната линия Черна вода - Кюстенджа. Тоя въпрос не е още достатъчно проучен, но каквито и резултати да даде подробното проучване на въпроса, струва ми се, едно може да се твърди с положителност още сега, а именно, че дори при значителни финансови жертви ползата от тоя канал би била твърде голяма. Той би съкратил пътя по Дунава за Черно море с 400 км., а заедно с това биха се избегнали неудобните за плуването дунавски устия . Бъдещото значение на такъв един канал би станало още по-голямо, ако Дунавът се направи по-достъпен за плаване в горното си течение и ако последното се свърже с мрежата на съществуващите и проектираните речни канални съобщения на Германия. В такъв случай Кюстенджа би станала транзитно пристанище за голяма част от търговията на Централна Европа с Азия, па дори и Южна Русия. Тогава, вместо една търговия от 1 1/2 мил. тона, Кюстенджа би имала 3 - 4 и 5 пъти повече. Тогава, освен трафикът на Германия и Австро-Унгария, през Кюстенджа биха се насочили вероятно най-малко още 1 1/2 мил. тона храни само от Влашко и Северна България. В такъв случай, разбира се, значението на Браила, Галац и Сулина би намаляло твърде силно, а това именно последствие плаши Румъния, която никога вероятно не ще се съгласи да издигне Кюстенджа до положението на едно единствено пристанище на Румъния. Последната не ще се реши да унищожи Браила и Галац, както по икономическите, и така по политическите съображения, които по-рано изложихме. Затова Румъния няма да се съгласи да се прокара каналът, за който говорим. Напротив, тоя канал отговаря твърде добре на българските търговски интереси, защото ще даде възможност на цяла Северна България да насочи храните си към Черно море по един кратък и евтин път.
VII. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Румъните обичат често да изтъкват, че вследствие големите грижи, полагани от държавата им, Северна Добруджа направила през време на румънското управление големи успехи и че някогашната пустиня се
*. Срв. Ат. Яранов, Каналът Черна вода Кюстенджа, сп. Общ подем, г. 1, кн. 2, 1917 г.
264
превърнала в „цветуща градина”. Няма съмнение, че от 1877 г. насам Северна Добруджа се е развивала и че сегашното ѝ състояние се отличава основно от онова, в което тая провинция се е намирала в турско време. Ала тия успехи сигурно щяха да бъдат по-големи, ако Румъния за дълги години не беше лишила населението на Добруджа от политически права. А при едно безпристрастно сравняване успехите на Северна Добруджа под Румъния и на Южна Добруджа под България, ние бихме се уверили, че в много отношения първата е останала по-назад от втората. Така, докато в Южна Добруджа (Русенски и Варненски окръг) на 10 000 жители се падат 14.8 основни училища и 714 ученици, в Северна Добруджа съответните числа не надминават 8.1 и 679. Особено назад е останала Северна Добруджа по отношение на професионалните училища: доколкото ми е известно, в цяла Северна Добруджа е имало едно единствено занаятчийско училище с 38 ученици в Тулча, докато в Южна Добруджа през учебната 1910/1911 г. ние намираме три земеделски училища, от които едно в Добрич с 29 ученика, а друго в Силистра с 29 ученика и трето в Русе с 26 ученика. Вън от тия училища, във Варна има едно средно търговско училище с 133 ученика и в Русе едно дърводелско с 40 ученика. Броят на добитъка в Северна Добруджа е по-малък, отколкото в Южна; в първата, както вече видяхме, на 1000 жители се падат 1501 овце, 253 коне, 433 глави рогат добитък, а в Южна - 2880 овце, 252 коня, 650 глави рогат добитък. Предимствата на земеделието в Южна Добруджа се виждат по-добре в ония числа, които показват средния земеделски добив; така през 1911 г. средният добив на хектар в Северна Добруджа бил: пшеница - 1127 кг., царевица - 1155, ечемик - 975, а в Южна Добруджа: пшеница - 1280, царевица -1375, ечемик - 1102 кг. При еднаквия състав на почвата в Северна и Южна Добруджа, това различие в плодородието трябва да се обясни с по-голямата екстензивност на земеделието в първата, обстоятелство, върху което ние се спряхме още в първата глава на тая студия, и което е резултат, освен на по-слабата населеност на областта, още и на липсата на по-сериозни грижи на румънската държава за подигане земеделието. Аз не намерих нито едно село в Добруджа, измежду посетените от мене, гдето да са дохождали агрономи, за да насочват населението към по-доходоносни и по-рационални способи за обработване земята.
На румънската държава може да се отправи един упрек и по отношение на съобщенията в Добруджа. До Балканската война в Северна Добруджа се падали на кв. км. 6.3 м. железен път, докато в Южна Добруджа се падаха 17.9 метра. Линиите Русе - Варна и Черна вода - Кюстенджа са построени почти едновременно още в турско време.
265
Оттогава насам България построи линията Девня - Добрич, а Румъния до Балканската война не построи нито един метър железен път в Добруджа. Железницата Черна вода - Кюстенджа обслужва само една малка част от Добруджа, линията Меджидие - Добрич румъните построиха едвам в 1914 г., а линията Меджидие - Тулча стои и до днес недовършена. Наистина те подобриха доста шосейните съобщения, ала и в това отношение не направиха нещо особено, защото през 1911 г. в Северна Добруджа, според сведенията на окръжните управители, на един кв. км. се падали по 61.4 м., когато в Южна Добруджа по наши официални сведения се падат по 64.3 метра шосе на един кв.км.
Най-сетне, изобщо поведението на румънските власти спрямо българското и другите инородни населения в Добруджа е било извън всяка критика. Това поведение характеризират най-добре самите румъни, между другите Васил Когълничану, който окачествява действията на румънската администрация в Добруджа като „истински ужас” за населението. Според него Добруджа се обърнала на колония, където били пращани на заточение чиновници злоупотребители, за да обират местното население.
Такова е било положението на българите във времето на стария румънски режим в Добруджа. А какво би било то в бъдеще, ако Добруджа се върне на Румъния? По всяка вероятност животът на нашите сънародници там ще стане невъзможен. Те сигурно ще бъдат принудени да избягат в стара България; оставайки имотите си, те ще бъдат съсипани икономически и от тяхното досегашно благосъстояние, създадено от упорития им труд, няма да остане следа. Това би било много печална награда за пролятата българска кръв по полетата на Добруджа. Такъв край на Добруджанския въпрос би огорчил силно българския народ и би създал в неговата душа условия за нови разочарования спрямо всички държави, които биха станали участници в такова едно решение.
ДОПЪЛНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
1. Сб. Добруджа, с. 281 - 344.
2. Дн. гр. Търговище.