Дял втори. СТАТИИ ОТ СБОРНИК „ДОБРУДЖА”. География, история, етнография, стопанско и държавно-политическо значение”. ( Издание на Съюза на българските учени, писатели и художници. София, 1918. )
6. Карел Шкорпил
СТАРОБЪЛГАРСКИ ПАМЕТНИЦИ [1]
(Сб. Добруджа, с. 191-234)
Окопови постройки:
Положение
а) Външният лагер
б) Вътрешният лагер ( 1. Голямото кале, 2. Калето Флорилор, 3. Кале Гуркой, 4. Малкото кале )
в) Средни окопи
Могили, Гробища, Пътища, Название и предания
ЗАКЛЮЧЕНИЕ ( Николицелския лагер е Аспаруховият лагер Онгъл )
Досегашното политическо деление на Добруджа на южна българска и северна румънска не може да служи при научните изследвания. Цялата Добруджа трябва да се вземе като една неделима единица, каквато си е била до Берлинския конгрес.
Границите на Добруджа по разбирането на местното население съвпадат напълно с границите на Диоклеция, новата римска провинция Scythia minor (Малка Скития), а именно: на юг от Батовската долина, в старо време река Zyras [*], а на запад езерото Олтина [**]. Като последна крайдунавска римска станция в съседната провинция Moesia secunda се споменува Sucidava [***], развалините на която сполучихме да открием между гр. Силистра (Durostorum) и Черна вода (Axiopolis), в местността Кипилово, на северозапад от с. Сатуново и на запад от езерото Олтина.
Първото население, за което се споменува в Добруджа, е било от тракийското племе гети. Вероятно в V век преди Хр. минават скитите през Дунава и проникват чак до Батовската долина, като изтикват по-голямата част от гетите. С новия елемент остава тука само част от кробизите и теризите.
Троглоди (пещерни жители), за които споменуват Страбо и Птоломей, е само особено название на тези тракийци, които са живеели в пещерите край морския бряг от Шабленския фар до нос Геларето [#].
Гърците се явяват като търговци на добруджанския морски бряг от VII век преди Хр.: те основават ред търговски колонии и са имали своите пазарища край Дунава.
*. Н. Kiepert, Illyricum et Thracia. XVII, Berolini, 1894.
**. Ha руската карта „Голтино”; местното население го нарича „Юртмак”.
***. Според Kiepert станцията се намира между Расова и Кокерлини, според Tocilesco - с. Голтино, а според Dr. Weiss - до с. Мерлан (Die Dobrudscha im Alterthum, Sarajevo, 1911, c. 43).
#. Калъчкьойската пещерна колония, пещерният град Хила до с. Каябейкой, пещерите на Ярът до с. Сюртукьой и в дола Болата (Мин. сборн., ки. IV, с. 49 -78. - Известия на Българското археологическо дружество, кн. 111, с. 244 - 256).
181
Римляните почват да завладяват Добруджа от първия век преди Хр. и построяват ред крепостни постройки със стратегическо значение. Към последните принадлежи и един от трите окопа от Дунава до морето, между с. Кокерлени близо до Черна вода и гр. Кюстенджа, наречени от местното население Гермета, т.е. прегради, а именно окопът Буюк герме (Голяма преграда), който е служил за скъсяване на стратегическата римска линия в първия век след Хр. Римската колонизация се почва в Добруджа от втория век след Хр., и то главно край дунавския бряг и във вътрешността ѝ.
С появяването на готите почват по-силни нападения и с това нови изменения на етнографическата физиономия на Добруджа. Византийските императори възобновяват старите крепости. Към тях принадлежи възобновлението и отчасти новопостроението на окопа Кокерлени - Кюстенджа, известен под името Таш герме (Каменна преграда). Основно и трайно изменение на населението в североизточната част на Балканския полуостров почва с появяването на славяните в шестия век сл. Хр. и след тях и това на българите във втората половина на седмия век. Последните окончателно завладяват тези страни и техният предводител Аспарух (Исперих) ясно начертава първата граница на своята държава на Балканския полуостров от Дунава до морето [*], във вид на пограничен окоп известен под название Кючук герме (Малка преграда), който се простира от с. Кокерлени до гр. Кюстенджа.
Всичките народи, които са живели или са минали през Добруджа, са оставили своите паметници в тази страна. Най-характерните от тях са: тракийско-скитските, гръцките, римско-визаятийските и българските.
ОКОПОВИ ПОСТРОЙКИ
Към най-интересните старини в източната част на Балканския полуостров принадлежат старобългарските окопови постройки; те са четири вида:
1) Окопови лагери (hringus, campus) [**],
*. Окопите са известни в литературата под название „Траянови”. Румъните ги наричат valullui Traian. Шкорпил в Абоба-Плиска (ИРАИК, т. X, с. 518 -519 и 366). Във видението на пророк Исая: „Испорь царь създа и великъ прѣзидъ от Дунава до море.” (К. Jireček, Dat christliche Element in der topographischen Nomenclator der Batkanländer. Sitzunsber. d. Kais. Akademie Wien, Bd. CXXXVI, c. 87).
**. В надписа от c. Чаталар (до гара Преслав) се нарича лагерът до с. Абоба „εἰς τῆς Πλσκᾶς τόν κάμπον μένοντα” (Абоба-Плиска, с. 547).
182
2) Окопови крепости,
3) Отбранителни окопи, и
4) Погранични окопи (limes).
Тук ще говорим само за първия вид окопови постройки, като оставяме за друго място да опишем и останалите.
В източната част на Балканския полуостров се намират два големи окопови лагери, а именно: Николицелския до с. Николицел [*] и Абобски до с. Абоба [**]. Към тях трябва да се причисли и големият лагер на левия бряг на Дунава до гр. Галац.
1. НИКОЛИЦЕЛСКИЯТ ЛАГЕР
Положение. Северната планинска част на Добруджа рязко се различава от южната ѝ степна част. Първата е разцепена с долината на р. Таица и Бабадашко езеро на две половини. Северната половина е във вид на гребен, успореден с най-долното течение на р. Дунав. Той се простира от Гарванския нос (Буджак), в завоя на Дунава, до с. Дунавец. Гребенът образува водораздел на рекичките, които текат на север към Дунава, и на ония, които текат на юг към р. Таица и Телица и към езерата Бабадашко и Разимско. Най-ниската част на вододелния гребен има 120 м. надморска височина и 55 м. над Дунава (до гр. Исакча) и се пада почти в средата му, между Дълбоката долина (Valea adânca) на североизток от с. Телица към манастира Саун и Дългата долина (Valea lunga) към с. Фрикацей. През този Гребен не е възможно да е минавало едно от дунавските гърла (Певки), на изток от гр. Исакча в югоизточната посока към езерата Головица и Змейка с устието Портица, както предполага между другите и В. Златарски [***].
Най-ниската част на водоразделния гребен и Каталойското поле разделят северната планинска група в Добруджа на две части, наречени Буджаци (кътове, ъгли) и то: северозападен Мачински Буджак с най-висока надморска точка 456 м. над с. Гречи (Суванлък), и източен Бейски Буджак с най-високата точка Беш тепе (242 м.).
Югоизточната част на Мачинския Буджак, между долината на р. Таица и Исакченското поле, на ширина 9 км. е разделена с долове, в
*. Николица, Niculitza, в картата на Kiepert, Generalkarte von der europäischen Türkei, 1853: Mikolinti.
**. К. Х. Шкорпил: Паметници от Одесос-Варна, 1897, с. 5 - 6; Първата българска столица до Абоба, 1901; ИРАИК, т. X (с альбомом в 118 таблиц): „Материалы для болгарских древиостей Абоба-Плиска”; Известия на Варненското археологическо дружество, III, с. 140-146; Известия на Българското археологическо дружество, IV, с. 134 - 138.
***. Годишник на Софийския университет, т. X - XI, с. 97.
183
които извират многобройни рекички. Доловете са от северната страна широки, във вид на котловини, отворени към север в Исакченското поле. Такива са от запад към изток: 1) малката гориста долина на манастира Кокош, 2) по-широката Бъдила, покрита с лозя, 3) най-широката от тях Николицелска, в която се крие с. Николицел, и 4) лозовата долина Сарика. От южната и източната страна долините са тесни, дълбоки и гористи.
Доловете, образувани от притоците на р.Таица, са следните: 1) Пърлита, образуван от доловете Стайко и Рагазулуй (V. Ragazului) [*], които се събират до срутената „Ковачова воденица”. 2) Късата долина Олуклу (V. Holuclu), която се почва до извора Рушула Русас и върви край с. Зефирка Руска (Джефер). 3) Долина Стипанулуй (V. Stipanului) и 4) Козлуджа (V. Coslugea) между селата Зефирка Руска и Турска. 5) Долина Боклуджа (V. Boclugea), наречена в долната си част Лозова [**], се състои от четири дола: Люти мост, Ступарни (Боклуджа), Мейданкьойски (V. Podul Carului) с Парулуй (V. Podul Parului).
В източната част на Мачинския Буджак извира р. Телица, която в горното си течение образува тясна и дълбока долина, наречена Пояна Морилор (Воденична поляна, V. Morilor) с ред воденици, според които долината носи името си.
Вододелният гребен в тази част на Мачинския Буджак има изпърво югоизточно направление от в. Брезул (D. Breazul) над манастира Кокош, върви през Бял камък (Piatra alba) над късите бъдилски долове Довуерн и Флорилор [***] над Николицелската котловина, доловете Гургой, Карбунклор, Меча долина и Чербо, и достига до Голям връх (D. Mare). От последния връх гребенът взима североизточно направление към личния връх Сарика (D. Sarica) над долината Пояна Морилор от горната му страна и над котловината Сарика от северната му страна.
От северната страна на водоразделния гребен се отделят къси клонове, които се спущат много стръмно и на места и скалисто към северните котловини и към Исакченското поле. Те са: 1) Торложка, която се състои от две връхчета: южното Голяма (Mare), а северното Малка (Mica) Торложка; от нея се спуща на изток в. Цигуля, а на север в. Бъдила (D. Tugulea); той отделя двете котловини Бъдила и Николицелска. 2) Червен камък (Piatra Roşie) на изток над последната котловина.
*. Тази долина носи и название Пърлита (V. Parlita), от „Голямото кале”, което се намира в западната ѝ част.
**. С това название се означава и р. Таица от в. Помсил (Консул) надолу.
***. На румънската карта (1:65 000) погрешно отбелязан D. Piatra Roşie.
184
От горната страна на водоразделния гребен се отделят дълги рътове между долините, които се спущат към р. Таица. От тях са: 1) Ушато или Дълъг рът (Пискул Лунг) между доловете Стайко и Рагазулуй. От Големия връх се отделят два ръка: 2) Един в югозападно направление с разни названия: Извор (D. Isvoarelor), Ступари (D. Stupari) и Пърлита; 3) Втори Парулуй (D. piscul Parului) в югоизточно направление между доловете Ступари и Мейданкьойския. От последния рът към изток се отцепва клон Скрипка (D. Carpenului) и Колтулуй (D. Colţului) между долините Пояна Морилор и Чилик дере, с върха Стража (D. lui Prisaciu).
Между долините на р. Таица и р. Боклуджа се издига един самостоятелен гребен, почти с горно направление, под общо название Боклуджа тепе (Dealui Boclugea). Най-високата точка в този гребен и в цялата описана местност достига 397 м. надморска височина (в. Цигуета); гребенът е отделен от в. Пърлита с една седловина, през която минава пътят от селата Мейданкьой и Николицел за с. Зефирка Руска. От гребена Боклуджа тепе се отделят клонове между долините Олуклу, Стипанулуй и Козлуджа (D. Geaferca rusa и D. Coslugea).
Цялата описана югоизточна част на Мачинския Буджак представлява една висока поляна (плато), висока до 314 м., с един самостоятелен гребен, който е до 397 м. висок. Платото е разбраздено с дълбоки долове и се спуща стръмно и на места-скалисто както на североизток към Исакченското поле, тъй и на югозапад към долината на р. Таица. Тази местност е рязко отделена от северозападната част на Мачинския Буджак с дълбоките долини Стайко и Пърлита. Югозападната част на местността не се спуща стръмно, но се снишава постепенно към югоизточните разклонения на Мачинския Буджак. Цялата местност е покрита с гора, в която преобладава липата, и само северните ѝ склонове и котловини са насадени с прочутите Николицелски лозя. Около с. Мейданкьой гората е прошарена с ниви. В гората нарядко се намират сега поляни, от които се отваря широка гледка, която обема на североизток Исакченското поле с Тулчански те възвишения, които затулват гр. Тулча. Реката Дунав се вижда от гр. Исакча (зад първото му разклонение Чатал) заедно с по-голямата част от Килийския канал (Braţul Chilia) и с широката Бесарабска равнина, в която блещат дунавските канали и от двете нм страни крайдунавските езера. От югозападната страна се вижда красивата долина на р. Таица, затворена от юг с южната половина на Добруджанските планини; тя се почва до Греченските височини и върви в югоизточна посока над долината. Зад тези планини се показват уединените планински групи край Дунава: Червен камък (Piatra Roşie) на запад от с. Черна и Яков дял (Серсем баир) над с. Туркьой. Зад тях блещи част от Мачинския Дунав (Стар Дунав)
185
и езерата до него. От югоизточната страна се виждат последните разклонения на Мачинския Буджак, долината на р. Таица и южната половина на Добруджа. В последната се издига уединен личен връх Помсил (Консул) и зад първите се подава в. Ден из тепе в Каталонското поле и Бейския Буджак; зад всичкото блещат езерата Бабадашко и Разим с широкия Понтус (Черно море).
* * *
Описаната по-горе местност притежава всичките условия за основаване на един лагер. Като опорни точки на лагера са използувани стръмните склонове към Исакченското поле, към долината на р. Танца и към доловете Стайко и Пърлита. Сравнително най-достъпна е югоизточната страна на лагера. За преграждане водоразделния гребен са избрани най-тесните му части, а именно: на запад Бял камък, а на изток тесният гребен над дола Чаир (Ceairului). Котловините Бъдила, Николицелска и долината Пояна Морилор имат изобилна вода и въобще всички извори в описаната местност са поети в чертите на лагера.
Лагерът е бил досега почти неизвестен, за него е имало незначителни и то погрешни и непълни сведения. По предание в Мачинско съществува един окоп под название Герме (преграда); той се почва до развалините на римската крепост Troesmis [*], на изток от гр. Иглица, върви край скалистия връх Лош камък (Piatra Riausa) през долината Плопирол (на югоизток от с. Гречи) и по дола Кузлук, минава през южната половина на планината към развалините на манастира Таица. Оттук минава долината на р. Таица, а през северната половина на планината и с. Николицел отива към гр. Тулча. Казаното предание възникнало от съществуването на следните старини: 1) Малък окоп герме от развалините на Troesmis до върха Лош камък на дължина 1.5 км., 2) водопровод и стар път от същата крепост към старата станция до манастира Таица по долините Суванлъшка (Lunca plopilor) и Козлук, 3) Николицелски окоп. Преданието е заблудило и румънския археолог Tocilesco, който споменува един окоп, на дължина 25 км. от Иглица до Николицел [**]. В картата на Tocilesco „La Dacie romaine” е отбелязан един лагер с кръгла форма около с. Николицел, с диаметър около 10 км. Тази карта и частните съобщения от същия археолог употребихме при описанието и плана на лагера в съчинението Абоба-Плиска” [***].
*. Седалище на римския легион (V Македонски).
**. Fouilles et recherches archéologiques en Roumanie, c. 117.
***. C. 517 - 518. Атлас, табл. CXIII, фиг. 6.
186
В картата „Harta fisika politica a Dobrogei”, в съчинението „Dobrugia” от M. Д. Йонеску е означен лагерът погрешно във вид на една почти овална линия, дългата ос на която е 17 км.; а малката 11 км.; в нея влиза с. Николицел и погрешно и манастирът Кокош и гр. Исакча. В руската щабна карта не е отбелязан лагерът. В австрийската щабна карта (1:200 000) е отбелязана само една част от външния лагер и то източната му половина [*]. В румънската щабна карта (1:75 000) е отбелязана само част на външния лагер, както е в австрийската карта, заедно с една малка част от вътрешния лагер.
При издирванията си сполучих да намеря в тукашните гъсти гори всичките части на лагера, след което щабът на трета армия изпрати топографа Десев, за да направи картографическа снимка.
Лагерът се състои от две главни части: а) външен и б) вътрешен лагер и в) средни окопи между окопите на двата лагера, които са служили да пазят достъпа към вътрешния лагер.
Въпреки многосложния терен на лагера, вижда се стремление на строителите за праволинейност при окопите и то при най-стръмните места.
а) Външният лагер. Общата форма на лагера е отъпен триъгълник, на който основата е обърната към югоизток и отъпеният връх към северозапад. Страничните му стени са обърнати към североизток (Исакченското поле) и към югозапад (долината на р. Таица).
Основната линия за лагера се опира до северозападния склон на в. Стража и от другата югозападна страна се опира до най-високата част на гребена Боклуджа тепе, наречена Цигуета (397 м.). Тази страна е най-достъпната: от североизточния си край се изкачва на в. Скрипка (D. Carpenului), отгдето минава през Мейданкьойския дол (V. Podul Carului) и по източния склон на ръта Парулуй (D. Piscul Parului), гдето пресича шосето Николицел Мейданкьой, слиза над дола Парулуй в дълбоката долина Боклуджа и като се изкачва по стръмния склон в една права линия, достига каменистия гребен на Боклуджа тепе.
Цялата страна, дълга 7.5 км., върви в една почти права линия с незначителни изкривявания; ъглите ѝ са просто заоблени без издатини. На склона на гребена Боклуджа вън от лагера се намират една изкуствена могила, голяма рядкост в тукашните места, развалините Клиседжик (Bisericuţa) със старо поселище, а до стичането на р. Боклуджа и Мейданкьойската, остатъци на ново село Боклуджа.
Югозападната страна върви по южния си край, най-напред по вълнообразната вододелна линия на гребена Боклуджа, после слиза на
*. Известия на Варненското археологическо дружество, III, с. 145 - 146.
187
седловината, която го дели от върха Пърлита, като минава през горния край на дола Олукли, с което изворът намиращ се в дола остава в лагера. От седловината се изкачва на върха Пърлита, при което издаденият западен край на върха остава вън от лагера: после пак над дола Рошка слиза стръмно в съседния дол Рошка Ступарии (Божка), а през ръта Ступарии слиза в долината Рагазулуй (Пърлита). От последната долина се изкачва на стръмнините над левия бряг на долината Стайко (Ушато) и почти в права линия минава през горните части на левите странични долове на долината Стайко, а именно: Панулуй, Кискулуй, Дико Готалпо, Апостол и достига северния си край върху вододелния гребен, който е препречен от окопа в права линия и се допира до скалните стръмнини на Бял камък, над котловината Бъдила. Цялата дължина на тази страна надминава 10 км.
Северозападният пресечен ъгъл на лагера се опира в две срещуположни височини Бял камък и Бъдила. По стръмните склонове на двата върха не се забелязват окопи. Ясно личи окопът през самата котловина Бъдила, в лозята, във вид на една дъга изпъкнала към север на дължина 3/4 км. До източния си край, под върха Бъдила, окопът е пресечен и отчасти измит от рекичката, която събира водите си от няколко извора в самия лагер.
Североизточната страна има четири опорни точки: върховете Бъдила, Червен камък, вододелния гребен и склона на върха Стража (D. lui Prisaciu). От северния край на в. Бъдила до в. Цигуля върви над североизточната скалиста стръмнина на планинския клон Торложа. Тази част на разстояние 1.5 км. не е била укрепена. От в. Цигуля по в. Червен камък окопът затваря северното устие на Николицелската котловина, на дължина 2.3 км. Окопът ясно се показва по долните голи склонове и във вид на една дъга, изпъкнала към север, върви през лозята, край северната страна на с. Николицел; той е пресечен от трите шосета от селото към манастира Кокош, Исакча, Тулча и от Николицелската рекичка. От северния край на в. Червен камък слиза незначително по неговия източен склон, гдето е почти изтрит, към вододелния гребен, който го препречва на най-тясното му място, над дола Чаир, и от него по двата стръмни склона на долината Пояна Морилор достига южния си край под в. Стража (D. lui Prisaciu).
Цялата дължина на тази страна е 8.5 км. В последната долина окопът минава край воденицата на Сава Банджика.
От горното описание се вижда, че вънкашният лагер е напълно обграден с окопи, които с малки изключения вървят по най-стръмните места. Цялото пространство на лагера е 48.3 кв.км [*]. Исакченското по-
*. Абобският лагер е 23.3 кв.км.
188
ле, от подножието на планината до Капаклийския дол, после по подножието на Червения камък, край Николицелската рекичка и в котловината Сарика има остатъци на древни селища от римски времена. От първото селище произлизат три надписа [*]. До Бъдилската чешма бил намерен един детски саркофаг и от Николицелските извори има остатъци на един стар водопровод, който отивал към гр. Noviodunum (Ески кале на изток от гр. Исакча).
Постройка на окопа. Профилите в таблица II, фиг. 1-14 показват еднообразна постройка на целия окоп с изключение на профил № 4. Окопът се състои само от две части: насип от вътрешната и ров от външната страна на лагера. Насипът е до 3 м. висок, върху една основа широка до 17 м.; той е насипан повечето от жълта пръст. Ровът е до 2 м. дълбок, с ширина до 14 м. Короната на насипа е заоблена. Двете части са добре запазени на високите и равните места. По склоновете насипът е доста запазен, а на места съвсем изтрит (профил 2 и 3). Ровът нарядко е засипан (профил 7).
Особен вид има профилът № 4 на върха Пърлита. Насипът е върху много широка основа (до 35 м.), има ширина до 12 м. Короната е плоска и ровът липсва. На окопа и около него са разхвърлени камъни и части от тухли. Мястото носи названието „Кале” (Cetate).
На височината между дола Готато и Кизкулуй се познават вътре в лагера до окопа развалините на прости постройки без хоросан .
Окопът е пресечен на много места, гдето е имало стари пътища и гдето днес има нови пътища.
б) Вътрешният лагер. Вътрешният лагер се състои от три окоповн крепости, съединени помежду си, с изключение на северозападната страна, с окопи, а именно: югозападната крепост, наречена Голямо кале, северозападната „Кале Флорилор” и североизточната Кале Гургой.
Към вътрешния лагер трябва да се причисли и Торложката планинска издатина, която не е била обиколена с окопи, но е била достатъчно пазена със стръмните склонове, обърнати към котловините Бъдила и Николицелската. Почти в средата на издатината се намират остатъци от четвъртата окопова крепост, наречена Малко кале.
1. Голямото кале (фиг. 1) се намира върху един рът, който се спуща от вододелния гребен в югозападна посока между два странични десни дола на долината Рагазулуй, наречени Кале дере (Vale Cetatului); двата дола се събират под крепостта в местността Припон.
*. CIL 7520, 7521 и 7611.
**. Тук има български окопи от последното настъпление.
189
Калето има форма на правоъгълник, дълъг 300 крачки и широк 80; той е продължен по посоките на ръта. Ъглите му сочат към световните [*]. По-дългите страни се намират под склоновите линии на ръта, а късите страни препречват в прави линии същия рът. Теренът на калето е бил първоначално по-изпъкнал в средата, но при постройката на крепостта е бил поизравнен с насипване жълта пръст край окопите. По продължението на ръта до крепостта личат още две заградени пространства с окопи, зад които почва стръмният склон на ръта към местността Припон. Първото заградено пространство (В) е залепено до крепостта; то има 180 крачки дължина и е стеснено към края си (до 40 крачки). Второто (С) е самостоятелно тепе отдалечено от първото 30 крачки и има неправилна форма (около 70 крачки дълго). Окопите на тези две пространства са много изтрити и югоизточните им страни не се познават. Окопите на крепостта показват пълен профил, същия с какъвто се отличават старобългарските окопи в Източна България [**], а именно:
а) насип върху една основа 12 м. широка , до 2.8 м. висок и отгоре заоблен;
б) берма, която ясно личи при източните страни (североизток и югоизток) с ширина до 6 м.; и
в) ров до 12 м. широк с дълбочина най-много до 2 м.
Най-малко е запазена югоизточната страна, при която насипът и другите части на места са почти напълно изтрити.
По четирите ъгли на крепостта личат изпъкнали части в насипа. Подобна част има в средата на североизточната страна и още две такива части в югоизточната страна, може би до стария вход. Вероятно тези изпъкнали части са служили за основи на дървени кули.
Входове вероятно е имало там, гдето до днес са пресечени окопите и то до западните краища на напречните страни и още един в югоизточната страна.
Насипите са направени от пръст, която не е взимана от рововете, но е била донесена от друго място, защото почвата на крепостта е камениста. При направените от нас пресеки в насипа на няколко места се намериха хоризонтални пластове два, три или четири реда тухли и то положени не в една и съща хоризонтална плоскост в насипа, но на разни места те заемат различна височина. Няма съмнение, че тухлите
*. Според по-раншните частни сведения на Tocilesco крепостта е 225 м. дълга и 74 м. широка; тя се намира на север от с. Николицел (Абоба-Плиска. Атлас, табл. CXIII, фиг. 6). Погрешно е означен и профилът на окопа.
**. Абоба-Плиска, с. 35 - 36. Атлас, табл. II, фиг. 1.
190
са служили за закрепване насипа. В средата на североизточната страна нареждането на тухлите е било доста правилно. На един метър под короната на насипа от жълта пръст са намерени четири тухли, образуващи един пласт на дебелина 0.25 м.; в средата между горните и долните два реда е имало един тънък пласт от бял хоросан. Под горния тухлен пласт на 1.15 м. е намерен друг подобен пласт от три реда тухли без хоросан. Под горния тухлен пласт, в жълтата пръст, е намерен човешки скелет с изгнили кости, на дълбочина 1.6 м. под короната. Друг скелет е намерен върху долния тухлен пласт. Ясно е, че скелетите произхождат още от времето, когато е бил трупан насипът. Тухлите, намерени в насипа и на разни места в крепостта, са. повечето във фрагменти и нарядко цели. Тухлите не са еднообразни; те са донесени от разни римски и византийски постройки, какъвто е случаят при Абобския лагер. Вероятно материалът е бил носен от развалините на крайдунавските крепости от двете страни на галацкия дунавски ъгъл. Тухлите са повечето квадратни със страни 0.25 - 0.35 м., с дебелина 4.5 - 6.5 см., те са нарядко правоъгълник. Върху тухлите има ръчни знаци от различни форми, направени с един или три пръста на работника при изпичането им. Повечето се срещат диагонални прави, но рядко криви линии или пък и двата вида върху една и съща тухла. На една тухла видяхме ръчен знак във вид на буква М; този знак се среща често в Абобския лагер [*]. Срещат се и части от плоски керемиди (tegulae) с остро завити краища.
Разкопките направени в Голямото кале дадоха незначителни резултати. Направен е и един напречен разрез по цялата ширина на крепостта. На дълбочина 0.4 - 0.8 м. се оказа здрава камениста почва край окопите, покрита отчасти с жълта пръст, донесена от друго място за изравнение терена на крепостта. В горния пласт се среща на места пепел от изгорели дървени сгради, на места и изгнил или малко изпечен дървен пласт. Не са намерени никакви предмети. Казват, че са били намерени тук по-напред плоски железни стрели.
Другите две крепости, кале Флорилор и кале Гургой, представляват входни крепости във вътрешния лагер; те са напълно еднакви в устройството си. Двете крепости пазят вътрешния лагер в най-достъпните към него места по вододелния гребен, който те препречват от северните към южните му стръмнини.
2. Калето Флорилор (фиг. 2) препречва вододелния гребен между дола Флорилор и западната от двете долини, които образуват Голямото
*. Абоба-Плиска. Атлас, табл. LI, фиг. 60, 61.
191
кале. Калето се състои от два успоредни помежду си окопа в южна-югоизточна посока на разстояние до 35 м. един от друг.
Вътрешният източен окоп се състои само от един насип, който е до 4.5 м. висок, върху една основа до 30 м. широка и с една плоска корона до 10 м. Окопът е 300 крачки дълъг и при южния си край се чупи под прав ъгъл към изток. Последният достига южната стръмнина във вид на дъга, изпъкнала към североизток, на дължина 190 м.; той загражда едно малко пространство над самата стръмнина. Пречупеният окоп има по-малки размери и е прекъснат до западния си край, на ширина 40 крачки.
Вънкашният западен окоп се състои от трите типични части на старобългарския окоп: 1) насип до 12 м. широк и до 3 м. висок, 2) берма повечето измита, широка до 9 м., и 3) ров до 10 м. широк и до 2 м. дълбок (от външната страна). Южният край на окопа завива малко над склоновата линия на долината. Окопът близо до южния си край е пресечен на разстояние 25 крачки.
Напречни окопи между описаните два окопа няма. В пресеките на двата окопа вероятно е имало порти за вътрешния лагер. Пресекът във вътрешния окоп, срещу пресека във външния окоп, е от ново време.
3. Кале Гуркой препречва вододелния гребен между малката стръмнина над Николицелската котловина и един десен страничен дол на Рагазулуй.
Калето се състои пак от два успоредни окопа в южно-югозападното направление, само че широкият насип е от западната му страна, а малкият от източната външна страна. Широкият насип има дължина 415 крачки и при южния си край се чупи под прав ъгъл, като образува една дъга 220 крачки дълга, която е изпъкнала към северозапад.
Външният насип се чупи при южния си край и то по същия начин като широкия. И двете пречупени части заграждат накрая на високата равнина (платото) едно затворено пространство. В продължението им се образува източната и южната страна на вътрешния лагер. Разрезите в Табл. II, № 17, 18 и 19 показват размерите на двата окопа.
Големият окоп е построен върху една основа до 25 м. широка и до 4 м. висока. Короната му е до 10 м. широка. През окопа има една площадка във вид на берма, широка до 17 м.; до нея има ров 4 м. дълбок и 18 м. широк. До него пък от външната страна има друг ров 10 м. широк и до 2 м. дълбок. Двата рова са отделени с хоризонтална площадка, която замества външния насип.
Двата окопа са пресечени около 100 крачки от южните си краища, гдето е имало и порти за вътрешния лагер.
192
Таблица I. Николицелският лагер
( Лагерът на Исперих „Огъл” или „Онгъл” )
Таблица II. Профилите на окопите
фиг. 1 - 14. Профилите на външния лагер
фиг. 15-16. Профилите на югоизточния среден окоп
фиг. 17 - 18. Профилите на калето Гуркой
фиг. 19 - 21. Профилите на двойния окоп на вътрешния лагер
фиг. 22 - 23. Профилите на Голямото кале
фиг. 24 - 25. Профилите на западния окоп на вътрешния лагер
фиг. 26. Профилът на калето Флорилор
фиг. 27 - 28. Профилите на северозападния среден окоп
фиг. 29. Профилът на Галацкия лагер
фиг. 30. Профилът на Абобския лагер
Таблица III. Мачински буджак
( Лагерите до гр. Галац и до с. Николицел; пограничният окоп в Бесарабия (западната му половина); пътища и крепости в Мачинския Буджак )
Фиг. 1. Николицелският лагер, Голямото кале: 1. План. 2. Постройка на насип
Фиг. 2. Николицелскиат лагер, Калето Флори
Фиг. 3. План на старата българска столица Плиска
Фиг. 4. План на старата българска столица Преслав
---------
4. Малкото кале. Под склона на в. Малка Торложка се намират незначителни развалини от Малкото кале. На това място се разкрива широк изглед към Исакченското поле, р. Дунав и Бесарабската равнина.
От окопите на калето личи само северозападната страна, върху самото плато, на едно разстояние от 200 крачки. Останалите страни, особено тази над стръмния склон към с. Николицел, са почти изтрити. Видът на калето е четириъгълник 200x150 крачки: ъглите му са обърнати към световните страни. Окопите се състоят само от насип и ров.
Окопите на вътрешния лагер съединяват първите три крепости помежду им с изключение северната страна към Торложката издатка, която не е укрепена.
Пространството на лагера има форма на една трапеция, с по-голямата си неукрепена основа 1.1 км. обърната към север, а с малката основа, 650 м. дълга, обърната към юг. Височината на трапецията е 1 км. Цялото пространство на лагера заема 0.875 кв.км [*].
Западният окоп е продължение на пречупката на вътрешния окоп на калето Флорилор. По продължението си окопът минава през горната част на западната долина под Голямото кале в една права линия. Насрещната височина върви под склоновата линия над същия дол и достига до Голямото кале. Северозападната страна на калето е продължение на този окоп. Изворът, който се намира в долината, остава в лагера. Окопът е доста изтрит по склоновете на долината; по-добре той е запазен в южната си половина, над долината. Бермата е около 8 м. широка; тя личи под доста изтрития насип (профил № 24). Ровът е около 7 м. широк и 1.5 м. дълбок.
Източната и южната страна на лагера са образувани от двоен окоп. Двата окопа са продължение на пречупките на окопите на калето Гургой. Двойният окоп върви над левия страничен дол на долината Рагазулуй и покрай нея завива към запад, като образува една изпъкнала дъга в югоизточния ъгъл на лагера. При западния си край окопът слиза стръмно в източния дол под голямото кале и се губи; не личи по отсрещния склон на калето. Разрезите на окопа (Табл. II, № 19 - 21) ясно показват размерите му. Основата на двойния насип е до 35 м. широка; височината му е 2 м. Ширината на основата на рова е до 17 м., а дълбочината му до 3 м. На някои места между двата насипа има хоризонтална площадка, до 7 м. широка. На някои места се явява още един по-външен ров, който е 10 м. широк и около един метър дълбок. В западната половина на южната линия на окопа, на едно място, вън-
*. В Абобския лагер вътрешната крепост е 0.5 кв.км.
193
шният насип се губи и по-нататък към долината губи се и вътрешният насип, та така окопът остава само с един насип. Северен окоп. Един почти изтрит окоп се забелязва на върха Голяма Торложка и то от североизточната страна на почти плоското му връхче.
в) Средни окопи. Вътрешният лагер е бил запазен още с един ред окопи от югоизточната и северозападната страни, които препречват вододелния гребен от северните стръмнини към доловете, които пазят вътрешния лагер.
1. Северозападен среден окоп се почва над Бъдилския дол Довуерн. Той препречва, във вид на една пречупена линия, вододелния гребен по високото плато Супра Довуерн. Оттука той се спуща стръмно по западния склон на западния дол под Голямото кале и сочи в югоизточна посока към тази крепост. Следите му не можахме да намерим по склона на крепостта.
Окопът се състои само от две части: 1) насип на вътрешната източна страна, широк до 14 м. и дълбок 2 м., и 2) ров от външната страна, 8 м. широк и до 2 м. дълбок (профил табл. II, № 27 и 28). В окопа има два пресека и то единият близо до ъгъла на счупената линия и другият над Въдила, гдето минава пътят, който излиза от с. Николицел на вододелния гребен и по него зад втория пресек се разклонява за Въдила, за манастира Кокош и за с. Циганка. По северния край на окопа се вижда друг ров, перпендикулярен към първия, който закривява към дола Флорилор. Той вероятно е бил стар път, който е минавал през дола Флорилор за котловината Бъдина.
2. Югоизточен среден окоп (Капул де Д. Mape) се почва над Ннко-лицелските стръмнини, на северозападния склон на Големия връх (Д. Mape), и в права линия пресича вододелния гребен по западната част на същия връх. До южния му склон образува една дъга, изпъкнала на юг. В западното си направление окопът слиза по склона към дола Рагазулуй; от последния дол се изкачва по стръмния западен склон на същия дол и достига рова на двойния окоп на вътрешния лагер, в югоизточния му ъгъл. Окопът е пресечен от Големия връх, гдето ясно личи, че е имало порта. Във всички окопи на вътрешния лагер, а особено при входните крепости и при средните окопи се намират разхвърлени тухли и ломени камъни, които не са от местен произход. Това показва, че тези окопи са строени по същия начин както при Голямото кале, с прислояване на тухлени пластове в насипите.
Могили. Констатирахме само две изкуствени могили: една на склона на върха Боклуджа, на юг от лагера, и втората в самия лагер близо до пътя, който води от с. Мейданкьой до Зефирка Руска. Могилата е
194
отдалечена около 0.5 км. от окопа на’външния лагер. Други могили не срещнахме в лагера.
Гробища. Въпреки всичкото ни старание и разпита на околното население да намерим следи от стари гробища от времето, когато е съществувал лагерът, не сполучихме да открием каквито и да било следи от тях. Гробищата, които са били открити в котловината Бъдила и Сарика, на север от с. Николицел, произхождат от по-стари времена; те принадлежат на старите селища, за които говорихме по-горе.
Пътища. Мачинският Буджак е бил обиколен в старо време от всички страни с важни пътища. Един от тях е минавал през самия лагер до с. Николицел. Много пътища ясно показват стратегическото значение на местността, в която е бил разположен лагерът. Още от основаването на старогръцките търговски колонии край морския бряг на Добруджа, а особено на най-важната от тях - Истрос до с. Каранасуф, е имало търговски пътища, които водили от морския бряг към р. Дунав. В римско време тези пътища са били възобновени и укрепени. От римско време произлиза и крайдунавският път, който е заобикалял Мачинския Буджак от западната и северната му страна.
1. Пътят от Истрос за Noviodunum (Исакча) отбелязва отчасти Tocilesco в картата си „La Dacie romaine” [*] и Kiepert в картата „Moesia” [**] Пътят е вървял от Истрос-към север и по източното подножие на Камънската планина [***]. Под подножието на планината той е минавал през старото селце под върховете Кара баир и Еничар баир и близо до селището край левия бряг на долното течение на Башбу-нарската река, между с. Кавгаджи и Долно Чамурли. Оттук пътят продължава по пътя на Башбунарската река, недалеч от развалините до с. Камъна, към голямата крепост, на която развалините се намират на запад до с. Слава Руска (Казъл Хисар). От развалините до с. Камъна произлиза милиарният камък от времето на римския император Максимин [#] от с. Горно Чамурли. В развалините до с. Слава Руска е бил намерен фрагмент на латински надпис [##]. В последно време бил намерен тук фрагмент от надгробен римски камък [###]; той е бил употребен като материал при постройката на крепостта. От Слава Руска пътят продължава по течението на Чукуровската река; той може мъчно да
*. Fouilles et recherches archèologiques en Roumanie, 1900.
**. CIL. Табл. IV.
***. В южната планинска част на Добруджа.
#. CIL, № 7612.
##. CIL, № 7523.
###. D(is) M(anibus) Duris... te vix(it) a(nnos)...
195
се определи къде е прехвърлял планината между долината на поменатата река и р. Таица, в ъгъла на стичането ѝ с Аккъдънларската река и по средата на селата Даутча и Алибейкьой. На юг от селището, на северния склон на в. Малък Помсил (Консул), са намерени развалини на една крепост. От с. Даутча произлиза латински надпис [*]. От горе-казаното може да се предположи, че пътят е вървял по Чукуровската река до с. Атмаджа и оттам е минавала планината към с. Даутча.
От селището Велиюрт пътят е вървял по долината Лозова (Боклуджа); той е влизал в Николицелския лагер по дола Ступари и се изкачвал на Голям връх и през вътрешния лагер достигал дола Флорилор и по него е слизал към старото селище в котловината Въдила и прилежащата към нея част от Исакченското поле. През него е достигал до крепостта Noviodunum, сегашното Ескикале край Дунава, на изток от гр. Исакча (Табл. I).
От Бъдилското селище произлиза милиарен камък от времето на императора Юлиан [**]. Други латински надписи от описания път произлизат от с. Мейданкьой [***] и Исакча [#].
2. Пътят от старото пристанище до носа Долошман в крайдунавските градове Troesmis и Arrulium.
На носа Долошман (Cap Dolojman) до входа на езерото Головица в езерото Разим се намират развалини на една голяма крепост. До нея е имало и пристанище. Оттука е излизал един път, който в северозападно направление достига до старата крепост Ески кале до с. Енисала. Оттам той е вървял край южния бряг на Бабадашкото езеро и по течението на р. Таица. На този път се намират ред римски станции от типичната квадрова форма. Развалини на такива станции са намерени:
а) На запад от с. Камбер, на разстояние един километър. Станцията била разположена на подножието на върха Баалар баир, на юг над сегашното шосе. Основите на станцията са открити напоследък; до източната стена на станцията са намерени фрагменти на три латински надписи. Станцията има почти квадратна форма (35 х 37 м.) с големи кръгли кули в четирите ѝ ъгли.
б) Над десния бряг на р.Таица (Лозово дере), на северозапад от с. Чинели (Джинали) и под североизточното подножие на в. Голям Помсил (Консул). Основите на станцията, която има правоъгълен вид, са
*. CIL, № 7522.
**. CIL, № 7611.
***. CIL, № 14445.
#. CIL, № 14446 и 14447.
196
почти унищожени. На запад от нея пътят се е кръстосвал с предидущия път до селището Велиюрт.
в) На мястото на унищожения манастир Таица, на север от с. Циганка. От станцията са дигнати камъни от основите ѝ. Личат само ями от тях. Станцията била по-голяма от предидущите; тя била, види се, квадратна, със страни до 100 м. и с кръгли кули в ъглите ѝ.
От последната станция пътят е минавал през планината в Суватлъшката долина (V. Lunca Plopilor) до с. Гречи за градовете Troesmis (на изток от с. Иглица) и Arrubium (гр. Мачин). От селищата на пътя произлизат латинските надписи от Бабадашко [*] и от Танца [**].
3. Крайдунавският път обикаля Мачинския Буджак от двете му страни. От западната страна той е водел от град Troesmis през Arrubium до град Dinogetia; последната станция се е намирала на едно островче Клиседжик (Bisericuţa) между дунавските гърла [***], на северозапад от с. Гарван, под североизточната страна на Мачинския Буджак пътят продължава от Dinogetia през Noviodunum (Исакча) за rp. Aegissus (Тулча).
Описаните три пътища, според намерените край тях монети, не са изгубили своето значение и във византийските времена до основаването на Николицелския лагер и вероятно те са били една от причините за основаването на лагера по тези места. Няма съмнение, че във времето, когато е бил построен лагерът, са били построени нови пътища. От тях не са останали значителни следи, а и при пресеките в окопите не може да се определи дали са от старо или от ново произхождение.
В окопа на външния лагер можем с по-голяма сигурност да говорим за следните порти и пътища, които са минавали през тях. В западната страна на окопа:
1. На върха Пърлита. Особеният профил на окопа (табл. II, фиг. 4), с какъвто се срещаме при входните крепости на вътрешния лагер, и названието „кале” показват, че на в. Пърлита е имало порта. Пътят се отделял в долината на р. Таица от стария път и по долината Пърлита и по дола Ротка се е изкачвал към портата и по гребена Извор и Големия връх е достигал до портите на вътрешния лагер, в средния окоп до последния връх и в калето Гургой.
2. Друга порта е имало в долината Рагазулуй (Пърлита), на изток от Ковачевата воденица. Окопът в долината е напълно изтрит. Пътят върви по долината Пърлита и Рагазулуй до местността Припон, от
*. CIL, № 13739, 14214 и 14448.
**. CIL, № 7497 и 6161.
***. Голямото гърло (Gârla Mara) и Лътимей.
197
която сс изкачва по сухия източен дол под Голямото кале, към северозападната порта на тази крепост.
3. Възможно е да е имало порта и в окопа между доловете Кизкулуй и Гошато, защото тука до окопа се намират разхвърлени камъни и тухли. Мястото наричат и кале (Cetate).
4. На вододелния гребен до в. Бял. Пътят е вървял от запад по гребена Брезул към западните порти на вътрешния лагер, в средния окоп и в калето Флорилор.
5. В северната страна на лагера е имало порта в котловината Въдила; през нея е минавал и старият път по дола Флорилор към вътрешния лагер.
В североизточната страна:
6. В Николицелската котловина, без да може да се определи мястото на портата.
7. На вододелния гребен, над дола Чаир. Пътят е вървял по долината на р. Таица и се е изкачвал към върха Сарика и по вододелния гребен е достигал до портата на външния лагер и до източните порти на вътрешния лагер.
8. В долината Пояна Морилор. Пътят се е изкачвал по склона на в. Чербо към източните порти на вътрешния лагер.
9. В югоизточната страна на лагера с положителност може да се говори за портата в долината Боклуджа, през която е минавал старият път през Боклуджа за селището в Бъдила.
Название и предания. Местното население нарича окопите „герме” (т.е. преграда). В околните руски села ги наричат „змийовина” [*]. Названието „Траяна” е ново, въведено от румъните с политическа тенденция, както при всичките други окопи и укрепления в Добруджа.
Преданията за лагера са много оскъдни, защото населението в околните села не е старо, а ново. У русите има предание, че змеюве сторили окопите. От един стар румънец чухме, че окопите са един дълбок път, по който са слизали от Малкото кале към Бъдилската чешма, за да поят коне.
2. ГАЛАЦКИЯТ ЛАГЕР
Няма съмнение, че този лагер има връзка с Николицелския; той завзема напълно ъгъла, който се образува между най-долните течения на реките Серет и Прут с езерото Братеш край левия му бряг. Градът
*. До с. Николицел има един периодичен извор, наречен „змейски” (fontana zmejului).
198
Галац се намира почти в средата между устията на двете реки. От северозападната страна лагерът е заграден с окоп, който се почва на левия бряг на р. Серет (древния Hierasus), 125 км. от устието ѝ до с. Старо Сърбещи (Serbesci vechi) и във вид на една дъга от 27 км., изпъкнала към северозапад, достига до брега на езерото Братеш до с. Тулучещи, недалеч от р. Прут (Pyretus) [*]. Ровът на окопа се намира на външната западна страна; той се състои от три части, характерни за старобългарските окопи. Насип висок до 3 м. върху една основа, която е 24 м. широка, берма 4.5 м. широка и ров, който е до 2.5 м. дълбок и 14 м. широк. От другите страни лагерът е запазен с естествени препятствия: на юг с р. Серет, на югоизток с р. Дунав и към изток с р. Прут и езерото Братеш. Види се, че и тук е имало друг вътрешен лагер на мястото, гдето е разположен гр. Галац.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Остава да се разреши въпросът, от кое време произлизат и кой народ е строил поменатите лагери на Долния Дунав и в Абобската равнина, близо до най-важните проходи в Източния Балкан.
Разрешението на въпроса за Абобския лагер значително улеснява и разрешението на въпроса за лагерите до гр. Галац и с. Николицел.
Един от неразрешените досега географски въпроси е въпросът за острова Певки, на който се е поселил, според арменската география написана през втората половина на седми век, Аспархрук, синът на Хубраат [**]. В името на острова се крие несъмнено старогръцкото название ἠ Πεύκη, което е добре познато на класическите географи. Първото известие за него се среща в третия век преди Хр. у Ератостен, който казва че Дунавът се влива в морето чрез две гърла, които обикалят от две страни триъгълния остров Певки, който е голям колкото остров Родос [***]. Съвременикът на Ератостен, Родий казва, че Дунавът обикаля триъгълния остров Певки, на който основата е обърната към морето, а върхът му лежи на реката [#].
*. Archaeol. epigr. Mittheilungen, Wien, IX, 2, c. 216 - 218. Окопът е отбелязан като vallum romanum на картата на Kiepert (табл. IV, CIL, vol. III, suppl.). Окопите между Черна вода и Кюстенджа са отбелязани на картата като valla romana.
**. Годишник на Софийския университет, X - XI, с. 90.
***. Fragm. III, В. 98; Apoll. Rhod., IV, v. 310.
#. Apollonius Rhodius, IV, 309 - 311.
199
Подобно пише Скимнос от Хиос [*], Плиний Секундус [**], Помпониус Мела [***], Папиниус Статиус [#] и Дионисиус от Хиос [##]. Някои от тях казват, че Певки е най-големият и най-важният остров до устието на Дунава. Martial нарича острова гетски [###], Valerius Flaccus - сарматски [+], а Strabo пише, че до устието на Дунава се намира най-големият остров Pevce, на който живеят бастарни, които наричат пеуцини [++]. Am. Marcellinus [^] говори за висок остров, който е населен с разни народи. В арменската география се говори за реката Денуб, която се дели на шест гърла, като образува езеро и остров, наречен Пюкн.
Островът, както го описват горните писатели, не съществува до устието на Дунава, нито е възможно да е съществувал някога. Гърлото, за което говори и проф. Златарски [^^], както споменахме по-горе, е географски абсолютно невъзможно.
Певки трябва да е бил полуостровът в североизточната част на Добруджа, сегашният Бейски Буджак [3]. Този полуостров е омиван от северната страна с р. Дунав, от източната страна е обиколен с дунавското блато, наречено остров Дренов, а от юг с езерото Разим, Бабадашкото езеро и Каталонското поле, заедно с р. Телица. Полуостровът е хълмист, има триъгълен вид с основата си към изток и с върха си на Дунава към гр. Исакча, и по големината си отговаря почти напълно на острова Родос (125 римски мили = 184 км.).
* * *
[ IV. Николицелския лагер е Аспаруховият лагер Онгъл ]
За Николицелския лагер изказахме преди няколко години мнение, че той е Аспаруховият лагер Онгъл [^^^]. Това мнение се напълно потвър-
*. Skymnos: vers. 785 - 790.
**. Plinius, I, IV, 354.
***. Pomp. Mela: L. II, c. VII 166.
#. Pap. Statius: V, II, v. 136 - 137.
##. Dion Perieget: vers. 301.
###. Martius: VII, 84, 3.
+. Val. Flaccus: VIII, 217.
++. Strabo: VII, 441.
^. Ammianus Marcellinus: XXII, 8, 43.
^^. Годишник на Соф. университет, X - XI, с. 97.
^^^. Абоба-Плиска, с. 558. Мнението, че в Николицелския лагер е бил после „Переяславецъ на Дунав” на руския летописец Нестор, ἡ Μικρά Πραισϑλὰβα (Περισϑλάβα) на византийските летописи и „Берисклафица” у арабския географ Идризи от XI век, не се потвърждава. Този град трябва да се търси в с. Приалава до Тулча. Селото Прислава е построено върху развалините на средновековен град. В културния пласт на града се намират черепици от глинени съдове (които са от същия тип, както ония що са били открити в културния пласт в Абоба-Плиска) и византийски монети от X - XII век. Известно е, че Перияславец е просъществувал трите века.
200
върдя от новите ни изследвания, които предприехме през 1917 г. по инициативата на нашия генерален щаб. Мнението за старобългарски произход разширяваме и върху лагера до гр. Галац, като съжаляваме, че нямахме възможност да изучим последния така, както Николицелския.
В полза на мнението ни говорят:
1) историческите сведения,
2) планът на лагера, и
3) постройките на окопите.
1. В описанието на Аспаруховия лагер „Огъл” от византийските летописци Теофан и Никифор намираме едно явно противоречие, което може да се обясни с това, че те описват два различни лагера.
Теофан казва, че Исперих се поселил между Дунава и северните му реки [*]. Под последните могат да се разбират само реките Серет и Прут, а не дунавските гърла, защото дунавската делта не е сгодна за каквито и да било поселения. Описанието на Теофан: отпред то било блатисто, а от другите страни заобиколено с реки, напълно отговаря на положението на лагера до гр. Галац, а именно: отпред с езерото Братеш и блатата наоколо, а от другите две страни с р. Дунав и с р. Серет. Тук е един от най-лесните преходи на Долния Дунав към Гарванския Буджак. Този преход е бил пазен в римските времена от крепостта Dinogetia, която се намирала на десния бряг на Дунава. От лявата му страна се намират до устието на р. Серет, до с. Барбоши, развалини на едно старо поселение. Местността се нарича Гертина (Гергина). В развалините са били намерени старогръцки глинени съдове с черни фигури, глинени статуйки (от теракота) и римски старини, като тухли на V легион, на втората Матиакоска кохорта и др. [**].
По тези места са минали Дунава русите в руско-турските войни. Тук е минал, види се, също Исперих и построил втори лагер на десния бряг на Дунава до с. Николицел.
Огъл [***] се явява, види се, като общо название на заградените лагери, а не като особено название на едно и също място, както е и днешното
*. Годишник на Софийския университет, X - XI, с. 95.
**. Arch. epigr. Mitth., IX, с. 228; Dr. Weiss, Die Dobrudscha, c. 52.
***. Годишник, с. 93. Шафарик дава следното обяснение: Онклос или Онглас е собствено старославянският ъгъл. Златарски: „огъл” е хунобългарска дума, която трябва да се сближи с турско-кавказкото „огъл”, което означава „двор, плет, оградено място”.
201
название Буджак (кът, ъгъл) на различни места от двете страни на Дунава.
Никифоровото описание на Огъл разко се различава от онова на Теофан. Никифор пише: „Отпред то е защитено от недостъпната местност и при това блатиста, отзад пък укрепено като със стени от непроходими стръмнини”.. Това описание напълно отговаря на положението на Николицелския лагер. „Отпред” се разбира дунавската страна на лагера, защитена от високите стръмнини над Исакчанското поле, до което край Дунава се простира блатистата местност с ред малки езера (Капакли, Ротунда, Сауна, Паркиш и Сомовското езеро) и канала „Сомове” между древните градове Noviodunum (до Исакча) и Aegissus (до Тулча). „Отзад” се разбират непроходимите стръмнини, които се спущат към долината на р. Таица, Пърлита и Стайко [4].
И по-нататъшните сведения отговарят напълно на Николицелския лагер. Византийските кораби са пристигнали от Цариград към устието на Дунава. По това време близки морски пристанища са били три, а именно:
1) до града Истрос, подновен през времето на император Анастасий. В развалините на града са били намерени тухли с печата +IMP ANASTASIVS. Пристанището се намира в езерото Малкото море (Кючук Дениз, Синьо езеро, Lacul Sinoe), в което се е влизало през пролива Перетяжка (Periteaşca) и през гърлата Голямо и Малко до с. Карахарман;
2) до голямата крепост на носа Долошман (Dolojman), на изток от с. Журиловка, до широкия пролив между езерата Головица и езерото Разим. В първото езеро се влиза от морето през пролива Портица. От двете страни на широкия пролив е имало крепости на носа Долошман и Клиседжик (Bisericuţa);
3) до крепостта Енисала (Ескикале) пристанището се е намирало или до острова Градище в езерото Разим, или в Бабадашкото езеро.
От поменатите три пристанища, както видяхме по-горе, са водили пътища към лагера. От Николицелския лагер, както и от близките върхове, особено от върха Помсил, лесно можело да се наблюдава какво се е вършило в лагера на византийците и в тяхната флота.
2. Планът на лагера е второ явно доказателство, че Николицелският лагер е от българско произхождение. При разглеждане плановете на старобългарските градове и на градовете им след като са завзели по-голямата част на полуострова, забелязваме еднообразност в построяването и в плана на техните лагери-градове.
202
Градовете Болгар в Русия [*], Абоба-Плиска [**], Преслав-Туца [***], както и малките погранични крепости Дебелт (до Бургас) [#] и Маркалай (до Карнобат) [##] са строени по един и същ типичен, можем да кажем, старобългарски план. Лъв Дякон [###], който е придружавал императора Василий II в Преслав, казва че градът се е състоял от вътрешно и външно укрепление.
По същия план е построен и Николицелският лагер.
В постройката на лагерите виждаме три разни епохи. При първата е строено външното и вътрешното укрепление с окопи [+]. Представител на тая епоха на Балканския полуостров е Николицелският лагер [++].
При втората епоха външното укрепление е окопово, а вътрешното е каменно. Представител е Абобският лагер. Предполагаме, че и лагерът до с. Абоба е бил построен първоначално по същия начин, както Николицелският. Възможно е, че окопът, който се намира на разстояние около 200 м. на север от вътрешното каменно укрепление в Абоба [^], е остатък от първоначалното окопово вътрешно укрепление. Преобразуването на вътрешното укрепление е станало, види се, след изгарянето на вътрешния лагер, „Крумовите дворци”, от Никифор.
При третата епоха и двете укрепления са каменни; вследствие на това значително се намалява обемът на вътрешната крепост [^^]. Представител е Преслав [^^^].
Окоповите външни лагери не са служили за постоянно жителство на населението, а са имали за цел да пазят околното население в случай на неприятелско нападение, като прибежище (refugium). Това личи от сведенията на Теофан и Никифор за „Огъл”: българите, като видели
*. Развалините на този град се намират до с. Болгари (Успенское) в Казанска губерния, близо до устието на р. Кама във Волга. Болгар е била столица на Волжко-камското царство; тя е била обиколена с окоп, който имал окръжност 7 км. Към южната част на окопа се допират развалини на един малък град (Энциклопед. Словар, IV, Петроград, 1891, с. 284).
**. Абоба-Плиска. Атлас, табл. 1.
***. Известия на Българското археологическо дружество, IV, с. 130, обр. 93 и 135, обр. 95.
#. Сборник за народни умотворения, IV, с 135.
##. Абоба-Плиска. Атлас, табл. XCIII, фиг. 5.
###. Leo Diaconus, с. 134 - 138.
+. Тази епоха нарекохме „Аспарухова” (Известия на Варнен. археологическо дружество, III, с. 141, бел. 2).
++. Табл. I.
^. Фиг. 3.
^^. Фиг. 3.
^^^. Фиг. 4.
203
голямата византийска войска, излязла на брега, избягали в своето укрепление [*]. Заради това не може да се говори и за малобройната Аспарухова орда, която е завзела остров Певки. Лагерът е служил само за защита в опасно време.
3. Като трето доказателство за българския произход на лагерите до с. Николицел и Галац служи постройката на окопа. В лагера до с. Абоба, за който няма вече съмнение, че е български, окопът се състои от три части, а именно:
1) насипът от вътрешната страна на лагера,
2) ровът от външната страна, и
3) бермата между насипа и рова. Последната част е особено характерна част за старобългарските окопи (Табл. II, фиг. 30).
Такива три части намираме при крепостните постройки в лагера до Николицел (Табл. II, фиг. 17, 18, 20, 22, 23, 26) и до Галац (Табл. II, фиг. 29).
4. Като последно доказателство за българския произход на Николицелския лагер могат да послужат и съвсем незначителните резултати от разкопките (сондажите), за които говорихме по-горе.
Аспарух, като напуснал „старата велика България”, която се е намирала в поречията на реките Дон и Кубан, в приазовските страни, преминал Днепър и Днестър и се спуснал към Дунава [**]. Минаването на Аспарух през Дунава не е било по-рано от 660 г. и по-късно от 668 г. [***],
*. Годишник на Софийския университет, X - XI, с. 99.
**. Ако се вземе, че Аспарух напуснал приазовските страни в 644 г. и ако минаването на Дунава е станало не по-рано от 660 г., то остават около 15 години, гдето Аспарух се е забавил на север от Дунава. През това време Аспарух е стоял между реките Днестър, Дунав и Прут, в днешна Бесарабия. Види се, че той се е закрепил тука, за да се пази от преследващите го хазари. Хазарският хаган Йосиф казал: „Когато българите напуснали земята си, хазарите ги преследвали докато ги отблъснали към р. Дунав” (Годишник на Соф. университет, с. 94). Предполагаме, че Аспарух си построил за отбрана лагер и че е поставил граница. Лагерът с бил, види се, в най-южната част на Бесарабия; той е ограничен с р. Дунав, р. Прут, езерото Сисик (Кундук) и с окоп, който се простира от Vadu lui Isac (на р. Прут) до брега на езерото Сисик. Градът Болград остава в лагера. Окопът има типичната берма (Arch. epigr. Mitth., Wien, IX, c 218). Пограничният окоп ce почва от с. Леово на р. Прут и се простира до устието на р. Ботна в Днестър, на юг от р. Бендер. Окопът има ров от северната страна. Към източния край се разклонява вилообразно (според картата „La Dacia romaine”. Foulles et recherches archéol. en Roumanie от Tocilesco, 1900). Такова разклонение ce среща у старобългарските погранични окопи (гл. Хайрединския окоп в Западна България. Абоба-Плиска, с 531 и др.). От горното се вижда, че подробното изучаване на окопите в Бесарабия е от голям интерео за българската история.
***. Годишник на Софийския университет, X - XI, с. 102.
204
следователно построяването на лагерите трябва да се постави между двете години [5]. След 678 г. българите напущат безцелните вече за тях лагери и потеглят към юг, като са достигнали до областта на Варна. Тук те решили да се поселят, защото намерили място, находящо се в пълна безопасност: то било оградено отзад с р. Дунав, а отпред и отстрани с проходи и Черно море. В тази област, в широкото Шуменско поле, Аспарух е основал нов лагер Плиска до с. Абоба, недалеч от сегашната гара Каспичан. От него той владеел цялата страна между Дунава и Балкана.
От гореизложеното става ясно, че Николицелският лагер просъществувал малко време; от него Аспарух е владял Северна Добруджа до пограничния окоп между с. Кокерлени и Кюстенджа. Лагерът е началото на трайната славна история на българите на Балканския полуостров.
ТАБЛИЦИ
Табл. I. Николицелският лагер - Лагерът на Исперих „Огъл” или „Онгъл”.
Табл. II. Профилите на окопите:
фиг. 1 - 14. Профилите на външния лагер
фиг. 15-16. Профилите на югоизточния среден окоп
фиг. 17 - 18. Профилите на калето Гуркой
фиг. 19 - 21. Профилите на двойния окоп на вътрешния лагер
фиг. 22 - 23. Профилите на Голямото кале
фиг. 24 - 25. Профилите на западния окоп на вътрешния лагер
фиг. 26. Профилът на калето Флорилор
фиг. 27 - 28. Профилите на северозападния среден окоп
фиг. 29. Профилът на Галацкия лагер
фиг. 30. Профилът на Абобския лагер
Табл. III. Лагерите до гр. Галац и до с. Николицел; пограничният окоп в Бесарабия (западната му половина); пътища и крепости в Мачинския Буджак.
ДОПЪЛНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
1. Сб. Добруджа, с. 191 - 234.
2. Дн. с. Хан Крум, Преславско.
3. Певки е остров в делтата на Дунава, а не полуостров в северозападната част на Добруджа (дн. Бейски Буджак).
4. Онгъл е цялата територия на североизток от делтата на Дунава, заета от прабългарите. Отъждествяването му с Никодицелския лагер е неприемливо.
5. Няма данни за трайно настаняване на прабългари в Добруджа преди 680 г.