Дял втори. СТАТИИ ОТ СБОРНИК „ДОБРУДЖА”. География, история, етнография, стопанско и държавно-политическо значение”. ( Издание на Съюза на българските учени, писатели и художници. София, 1918. )
5. Стилиян Чилингиров
ВЪЗРАЖДАНЕ (1810 - 1878 г.) [1]
(С6. Добруджа, с. 153-190)
Историческите превратности на Балканския полуостров, особено след неговото завладяване от турците, предизвикват едно коренно разместване на туземното му население. Но никой кът на полуострова не е бил толкова силно подложен на този процес, колкото източния, населен с българи. Това се дължи предимно на две главни обстоятелства, характеризиращи целия исторически живот на Балканите от първия ден на турското нашествие та дори до днес: стремежът на турците от юг към север и натискът на европейските сили от север към юг. Първите искат да имат здраво в ръцете си целия полуостров, както и ония пунктове отвъд Дунава, които, като им гарантират спокойствието в европейския континент, биха ги направили вечни владетели на Босфора и Дарданелите, а вторите - да слязат на топло море, отдето по-лесно биха проникнали в безпределните пространства на Мала Азия и Северна Африка, тъй здраво заприщени от турската мощ.
В първо време, почти до 17 век, натискът на Европа върви по долината на Морава с устрем към долината на Марица, непосредствено водеща под стените на Цариград. Но от този век насетне, особено след като при Петър Велики току що освободеното московско царство се обръща в просторна руска империя с тенденция да се вреди по култура и значение между държавите на европейския запад, пътят на въздействие върху Турция се премества значително пб на изток. Тогава възниква и убеждението, че турската империя ще може да се изгони из Югоизточна Европа само с помощта на Русия. Почват да се нижат и проекти след проекти, насочени към тази цел, първенствуващо място в които се дава на руското участие. Като пръв по-сериозен проект в това отношение може да се посочи тоя на Филип И от 1557 г. Русите влизат и в проекта на фюнфкирхенския епископ Антонио Берантий, представен на Максилиан II [*].
Желаното участие на русите в борбата на западните държави с Турция се мотивира от две съображения: първо, уязвимостта на турската империя, респ. на Цариград по море, която ще се постигне след като
*. А. Г. Брикиер, Иллюстрованная история Петра Великого, т. II, с. 4.
159
се вземе Крим (проект на Антонио Берантий) и като се напре през Дунава (идеята на Петър Велики) и, второ, родството на русите по език и вяра с подвластните на Портата славяни. Изхождайки главно от това последно съображение, лезинският епископ Пиетро Чедомини представя на папа Климент XIII записка, в която изтъква, че австрийският император ще бъде непобедим в борбата си с турците само в съюз с полския крал и с московците, тъй като, според него, султанът не се бои от никого толкова, колкото от последните поради посочената близост.
Скоро обаче руската политика съзнала, че без излаз през Босфора и Дарданелите не ще може никога да се гарантира цялостта на руската империя, особено в южните ѝ покрайнини, почва да насочва погледи към европейските владения на Турция. Като първа от значение сполука на русите в това отношение може да се посочи завладяването на крепостта Азов. Но и тук Русия не е сама. Нейната сполука се дължи в голяма степен на участието, което взимат при обсадата на крепостта австрийци, бранденбургски и венециански инженери и техници. Този успех на Петър Велики предизвика общо задоволство в цяла Европа. А когато бояринът Шереметев, при пътуването си в Рим и Малта (1697 - 1698 г.) се спира във Венеция, един сенатор от името на сената и на дожа му казва, че венецианската република много цени царя и му желае да се възцари в града на Константин. Даже възниква предположение, как да му се помогне. [*]
Завоюването на Азов, общите симпатии към русите, щедро сипвани отвред, както и появата на руската флота в черноморските води дават на Портата да разбере, че тя ще има вече работа с един наистина засилен съсед, енергично стремящ се към своята цел. Изменя се и пътят за изгонване на турците от Европа. Високата порта вижда добре, че опасността за турската държава не иде вече от запад и не води по долината на Марица към Цариград, а от североизток. Последният път беше вече начертан не без разбиране от полско-маджарския крал Владислав, който тръгнал по течението на Дунава, заобикаля крепостта Никопол, за да се отправи към Варна, дето да нанесе решителен удар на Турция. В свръзка с тази промяна на пътя към Цариград започва и разселването на турското население. Настанено отпърво по равните и плодородни тракийски полета, то постепенно ги напусква, за да се яви в компактна маса през края на 17 век посред сърцето на Североизточна България, още позната на чужди пътешественици като страна с чисто българско население. Отпърво турското правителство заселва там ени-
*. А. Г. Брикиер, Иллюстрованная история Петра Великого, т. II, с. 4.
160
чари, вече добили правото да имат семейство и имот, гибели [2] и акинджии [3], последвани от мирно мюсюлманско население. Към това се притуря и мохамеданизирането на останалото българско население из Тузлука и Делиормана. Преди да пристъпи обаче турското правителство към отоманизирането на Североизточна България, то си служи с кримските татари - признали върховната турска власт още при Мохамед II, завоевателя на Цариград. Те са дохождали често да помагат на турските султани при военните им походи с маджари, хървати, немци, а може би и в борбите им с политическите вълнения на туземните българи. [*] От запазените оскъдни сведения се знае положително, че те са минавали понякога на групи до 50 000 души и че българското население е страдало извънредно много от тях, като винаги се е виждало принудено да емигрира във Влашко или да се заселва в непристъпните дебри на Балкана.
Не ще съмнение, че всичко това се прави преднамерено от Портата с едничкото желание да отдели с една здрава бариера своите владения и балканските славяни в тях от непосредственото влияние на станалата мощна славянска Русия, както и да прекъсне изобщо най-краткия път на европейските нашествия към Цариград. Че тя добре е преценила значението на този североизточен край за цялостта и бъдещето на турската империя свидетелствуват не само многото крепости: Шумен, Варна, Балчик, Калиакра, Силистра и пр., плътно построени една до друга, не само честите войни там, но и опитите на европейските държави, правени до последно време, да проникнат в Турция през тъй наречения Шуменски четириъгълник. За подкрепа на това твърдение достатъчно е да се напомнят историите за прокарване на жп линии Черна вода - Кюстенджа и Русе - Варна.
Така се обезбългарява цяла Североизточна България. Но ако все пак тук-таме в нейните южни предели - в Шуменско, Провадийско и Варненско се запазват малки български огнища, на север, по черноморското и дунавско крайбрежие почти не остават следи от българи. Обаче историческите събития от края на 18 и първата половина на 19 век повръщат отново българите в люлката на първото българско царство. Прокудени от родната стреха следствие войните на турци и руси и забегнали в Бесарабия и Молдова, те скоро почват да се връщат, било защото не са намерили в новото си отечество условия за живот, било от тъга за старото. Някои от емигрантите действително са достигнали в предишния си кът; но и мнозина са спирали там из Бъл-
*. М. Дринов, Историческо осветление върху статистиката на народностите в източната част на Българското Княжество, ПСп, 1884, кн. 7, с. 8 - 9 и 11-12.
161
ско, дето им са се откривали по-сносни условия за поминъчен и правов живот. Така почва да се заселва наново Добруджа с българи.
На първо време това заселване е било доброволно. Скоро обаче то става принудително. В това отношение голяма роля е играл някой си Хасан паша, за когото още се пази спомен между добруджанското българско население. Властник с голямо влияние и с обширни необработени земи, той замисля да използува повърналата се многобройна вълна от българи през 1830 - 33 г. и да я засели в своите имения. Това той е правил с очевидната цел да използува трудоспособността на българския елемент, която винаги е била предпочитана пред тая на турския. И неволно се кръстосват две различни схващания на една и съща власт: държавно-политическо, което иска предели с отоманско население, и локално-икономическо, което дири производителни сили. Едното - да запази земята от чужди нашествия, а другото - да я използува. Па и централната власт, стресната от запустяването на Добруджа, не е била вече противна през това време на християнската колонизация, особено след новата политика на султан Махмуд [*].
Животът на тия поселения, както и-на старите от 1801 - 1805, 1813 и пр. години, покровителствуван от тоя паша, сравнително по-широките правдини, които той е дал на българския елемент, почва да привлича нови българи не само в обратен път от Бесарабия, но и от вътрешността на империята, [**] додето българският елемент пак взема числено предимство, каквото е имал и преди няколко века. Той не се загубва и през времето на султан Меджид, когато голяма вълна татари по негова воля се разпръсва вред из добруджанските равнини. Нещо повече, българщината толкова се засилва, че даже успява да наложи свой отпечатък на много чисто турски и татарски поселища, като напр. на гр. Меджидие, чийто поминъчен живот взима напълно в ръцете си.
По данните, които могат да се събират и сега между добруджанското население, преди тия български заселища е имало и други от по-непостоянен характер. Те са тъй наречените къшли. Срещу тях стоят румънските рибарски колонии край Дунава. Но сравнени тия две непостоянни колонии, добиват значително предимство българските: едно, защото къшлите имат по-многоброен български елемент, и друго, защото имат по-траен характер. Ако те не са се развили в селища, се дължи на съществуващите тогава турски наредби, които до края на 18 век не са позволявали да се установи на постоянно местожителство българин със семейството си. Но макар и чисто мъжки, те се отличават
*. Йов Титоров, Българите в Бесарабия, с. 29.
**. К. Иречек, Мин. сборн., т. V, с. 509 - 510.
162
значително от румънските тоже мъжки колонии край Дунава. Разликата се състои освен в тяхната многочисленост, още и в особеностите на стопанската им дейност. Така напр. румънските колонии са много по-непостоянни от българските. Те се занимават изключително с рибарство през известен сезон на годината, за да напуснат крайдунавските предели през друг, или за да не се върнат никога. Отношенията им към природата и нейните богатства са най-примитивни. Те експлоатират това, което природата им дава, без да влагат умение и труд за увеличение или подобрение на производителността ѝ. Българските колонии, напротив, са напълно уседнали. Българинът колонист, спрял някъде из необятните равнини на Добруджа, не само използува пашата им, но и тяхната природна почва. При всяка къшла има зеленчукова градина и нива, макар изключително за личните нужди на къшларите. Само тия общи черти са достатъчни, за да изтъкнат както разликата в отношенията на тия два елемента към земята, така и техните чувства към нея. Когато румънецът е гост, българинът е привързан към нея, той я обича, цени я, защото я смята своя. А своя за него е тя, защото е и продължение на родината му, защото нищо не я прегражда от нея.
По-късно тези къщлари образуват ядрото на градското население в черноморските и дунавски градове на Добруджа. А на тяхно място дохожда земеделското българско население.
* * *
Културният живот на българите в Добруджа започва сравнително много по-рано даже от тоя на приделтните руски поселения, макар първите тласъци за просвета - училищна и черковна, да идат предимно от бесарабските руски градове. Най-първите учители, за които още се пази спомен, са били руси. Руси са били и първите свещеници. Такива е имало не само по селата, но и в градовете. Така напр. един от първите учители в Тулча е бил русин, който е обучавал деца от двата пола в една частна къща още през 1810 - 1812 г. - време, през което много централни български градове не са могли и да мислят за подобно място на просвета и наука. Преподавал светче, псалтир и часослов. Една от неговите ученички е била някоя си Неда, отсетне Пеева, позната с прозвището „философката”. Тя после сама е отворила училище към 1820 - 35 г., а може би и по-рано, и става първата учителка, известна досега из цяло Българско. [*] Колко е учителствувал руснакът и кол-
*. Досега като първа учителка, българска, е известна баба Анастасия Димитрова, родена на 12 юни 1815 г. в Плевен, започнала да учителствува през 1840 r., а като първа македонска - баба Неделя Петкова, родена на 13 август 1826 г. в Сопот, започнала да учителствува към края на 1865 г.
163
ко Неда Пеева точно не се знае. Не се знае също дали тия частни училища са продължавали своя живот или не. След тях като най-стар учител в Тулча се помни даскал Владимир, поляк, руски емигрантии, който като първите е учил децата на черковно-славянски език. Той е учителствувал в Тулча през годините 1846 - 47 и 48, като е оставил добри спомени за себе си. Подир даскал Владимир се поменават учителите Васил Григоров и даскал Константин. Последният е направил големи реформи в обучението, като е почнал пръв да преподава сметане с четирите аритметични действия, както и писане. Значителни реформи в обучението въвежда и учителят Енчо Кузманов, назначен през 1850 г. Той е оставил мнозина ученици, които напълно са съзнавали своята народност и които отпосле са взели живо участие както в движението за черковното ни освобождение, тъй и във възраждането ни [*]. В негово време, към 1855 - 56 г., тулчанското българско училище става обществено. След Енчо Кузманов и едновременно с него учителствуват в Тулча няколко учители от не твърде голямо значение, ако се съди от слабите спомени, които са оставили за себе си. С каква любов е било открито училището и какви въжделения са били възлагани на него се вижда от името му „Светла България”. След няколко години обаче то е било прекръщено на „Св.св. Кирил и Методи”, защото светите братя добиват навред из Българско символичното значение на просвета и напредък. Тях ги тачи цяла България, тачи ги и Тулча като неразделна част от нея. През време на преименуването ще е открито и отделно девическо училище, помествано известно време в къщата на Георги Гръков. А за мъжкото е било отредено дървеното здание в двора на църквата „Св. Георги”. Това здание по-рано е служило за килия. То е имало пет стаи, едната от които е служила за театър в полза на училището. И едната и другата сграда скоро стават неудобни поради големия наплив на ученици, особено след като на 1870 г. се изработва полугимназиалната програма. А през 1878 г., както се вижда от отчета на директора на тулчанските училища, те не са в състояние да поберат училищното население на града. А то е многолюдно не само защото всеки българин полага големи грижи за възпитанието на своите деца от двата пола, но и защото за него училищата „са били един от жизнените му интереси; неговите погледи са били непрестанно обърнати към тези образователни домове и той всякога е бил готов да понася своята лепта пред олтаря на тези заведения, от които той с право
*. Г. Разлогов, Няколко думи за българските училища в Тулча. сп. Светлина, г. VIII, кн. 8, 1898, с. 6.
164
очаква да види в светлина бъдещите действия, мисли и направления на своите синове, на своите потомци - чада на България”. [*] Това схващане на училищните задачи прави възможна училищната уредба, която не остава незабелязана и за другонародното население на Тулча. Нищо чудно тогава, че много родители от последното, особено руси, предпочитат да пращат децата си в българско школо, вместо в своето. Някои от тия възпитаници отпосле се посветяват на българското право дело и са му останали верни докрай, макар и като скромни ратници. Такъв скромен ратник е напр. бившият главен учител на тутраканските училища Емилиян Петров, родом русин, който е починал през Балканската война. Че българите са носители на просвета и в другите народностни среди иде да ни покаже и тъй нареченият пансион Сава Доброплодни, в който през 1869 г. е имало повече от 100 ученика и в който покрай другите предмети се изучавали още езиците: старобългарски, новобългарски, немски, турски, гръцки и румънски.
Тия добре уредени за времето си училища, с винаги подбрани и задоволително плащани учители са били издържани само от тулчанското българско население без ничия друга помощ. Отначало за тях са иждивявали само родителите на учениците, както е било и навред из Българско, но отпосле полека-лека прониква съзнанието, че училищата са заведения не от лична, а от обществена полза и като тъй за тях трябва да се грижи цялото общество. Колко здраво е било проникнало това съзнание у тулчанските българи може да се види от факта, че те сполучват, вън от имотите за издръжка на школата си, да си образуват други източници, първо място между които взима наклието [4], доброволно отстъпено от жителите на околните села. Впрочем тази жертва правят всички селяни в Добруджа както за своите селски, така и за централните градски училища. А през 1878 г., когато тулчанци почват да се плашат за своето политическо бъдеще, те въпреки отказите на губернаторството сполучват да си задържат 2/3 на прихода, даван от кръчмите, монополизирани от тях. Тази мярка тулчанци успяват да наложат на целия санджак. Освен това те разхвърлят на цялото българско население особен училищен данък по 4 лв. на лице работоспособно и по 2 гроша на 1000 върху имотното състояние на гражданите. По този начин те сполучват да си осигурят един редовен училищен приход от 59 000 гроша срещу бюджет от близо 80 000 гроша. Недостигът от 20 000 гр. са смятали да покриват от приходите на черквата.
*. М. Д. Тихчев, Добруджа. В. Българин, г. II, бр. 109, с. 2.
165
Но колкото и да са бнлн непреодолими материалните пречки за успеха на училищата, те са били нищо пред тия, които са им правили влиятелните инородци - гърците. И в Тулча, както навсякъде из България, гърците са успявали със своите козни да ги представят като гнезда на държавна развала. А турското правителство, винаги мнително и готово да се плаши от миражи, това и чака. Ала за щастие жилавият български дух и голямата българска опърничавост, достигаща по черковните и училищни въпроси до непреодолима устойчивост, са успявали винаги да съхранят своите просветни придобивки. Тулчанци се поддават само един път на властническата турска примамка, от която успяват ловко да се изплъзнат щом узнават към какво ги влече тя. Тази примамка се състои в Митхадлашовия проект да подчини българските училища на имперската просветна организация. Както е известно, този проект увлече не един от предните български умове на своето време, съзрели в него едва ли не първа стъпка към изравнение правата на народностите в турската империя. А Никола Михайловски и Т.Н. Шишков вече бяха приели от турското правителство длъжността инспектори и чакаха в Русе приложение на проекта. Щастие за българското просветно дело бе, че широкото население не се подаде на него, не толкова от умение да го разбере, колкото от желание да запази това, което бе създало с толкова героични усилия и в което виждаше своето народностно обособление. В негова помощ дохожда и апатията на турските управителни органи, на които подлежеше да приложат тая реформа, а на места и нежеланието им да приравнят едно владетелско племе с друго подчинено. Обаче не така е погледнал тулчанският управител Исмаил бей. Неговата настойчивост да приложи тая желана от него реформа е била толкова голяма, че тулчанци най-сетне е трябвало да склонят при условие щото това подчинение на училищата им да стане при известни условия, предложени от тях. Но когато тоя висок турски чиновник е отказал да потвърди тези уговорки, след като ги е държал няколко месеца на масата си, тогава тулчанци застават срещу него. И той е трябвало да отстъпи.
Не по-малко ревностни са били тулчанци и по отношение просветата на подрастналото поколение. Най-добро доказателство за това ни дават възникналите обществени организации, чиито главни задачи, каквито цели и да преследват, са от чисто просветно естество. На първо място между тия организации трябва да поставим читалището.
Тулчанското читалище, наименовано отпосле „Съгласие”, е основано през 1861 г. под названието „търговско съборище”; то е било ядката на българската община в града. И в това отношение градът Тулча изпреваря много от другите градове в България щом като се
166
вземе пред вид, че първото българско читалище е основано през втората половина на 50-те години (около 1857 г.).
Отначало дейността на читалището „Съгласие” е твърде ограничена: купува книги, устройва ред представления през 1862 г. и се меси още боязливо в обществените дела. Но изглежа, че скоро то се е загубило след трудните условия на живота, не еднаж убивали всяко българско начинание, или пък е изтляло от анемия вследствие честите разцепления на българите не само в Тулча, които са правили винаги от тях два враждебни лагера, познати в историята на нашето възраждане под името „стари” и „млади”. Предполагаме така, защото през 1869 г. четем из нашите вестници, че Тодор Икономов, главен учител тогава, „устройва отначало и друго едно достопохвално и свето заведение Читалище, за което с най-отлично усърдие се подписват особено младежите”. [*] Още на следната година това читалище стъпва толкова здраво на краката си, че може да изпрати 1305 лири помощ, събрана между членовете му и тулчанските граждани, за българското училище в Чанакчи при Цариград. [**] Зачестяват и сказките; увеличават се и членовете му, следователно и приходите. Това последно обстоятелство му позволява да осъществи една от своите мечти: да прати една девица в пражкото висше женско училище, която да се приготви за учителка. За издръжката ѝ отделя 24 лири; недостигът се внася пак от читалищни членове. То открива и вечерно училище, в което се „преподават както разни науки, тъй и всеобщоисторически разкази, още нещо от френски и турски. [***]
Но най-голямата му заслуга се състои в организацията на учебното дело в Тулча и в Тулчанско. Намесата му в това дело се почувствува веднага. Първом то праща трима души, които да прегледат и поправят черковните сметки на селата, а после и поставя и училищата под своя опека: нарежда им еднакви програми, намира им добри учители и се грижи за доставката на всички необходимости. За жалост обаче „това свето предприятие” на читалището, според дописника на в. „Век”, не е траяло повече от година. Как е била оценена тази му дейност говорят най-добре следните редове: „От истинна читалището докато имаше грижите за училищата, те бяха някак в по-добро състояние. Сега обаче откато е поел съветът управлението им съвсем са занемарени и оста-
*. В. Право, г. I, бр. 11, с. 43 от 10 май 1869 г.
**. В. Право, г. IV, бр. 44, с. 175 от 28 декември 1870 г.
***. В. Македония, г. IV, бр. 7, с. 2 от 6 декември 1869 г.
167
вяни в най-бедно положение, така щото по някои села няма и учители”. [*]
И животът на читалището „Съгласие” не е могъл да тече спокойно. Пречки са му били правени отвред, даже и от българи, но то никога не е било толкова близко до пропастта на своето съществуване както през 1870 г., когато за дълговете на градското казино, с което се е помещавало наедно, били обявени имотите му за продан поради неизплатения от последното „гюмрюк”. Но и тази буря преживява то, без да позволи да му се покътне имота. И най-сетне читалището закрепва дотолкова, че и румънците се виждат принудени да отстъпят пред издържливостта му срещу техните пречки и шикании. Тулмайското читалище е единственото българско учреждение, което румънците не можаха да закрият. Успяха само да го запалят на 27 март 1895 г. и да изгорят многоценната му архива, пълна с данни за българското минало на хубавия добруджански край.
Паралелно с читалището върви женското дружество, негов съперник и съревновател. Основано на 1820 г. под името „Надежда”, то сплотява около себе си интелигентните българки, жадни да вложат своя труд в делото на народното възземване. И неговата главна цел, както и на читалището, е просветата. Грижата му обаче, както и трябва, клони изключително към образованието на жената. За да постигне това, то съгражда още същата година едно девическо училище в града, като дава почти целия си капитал от 8440 лири и заема от читалището 2500 лири. Преди да направи женското дружество тази сграда, училището се помещавало в частна къща. По-късно дружеството сполучва да отдели не еднаж суми от скромните си приходи, за да подпомага българското дело в Македония. Освен това издържало няколко десетки бедни българки от Тулча и от селата в гимназиите на България и една забавачница за деца. Женското дружество успява да запази живота си и през румънското владичество. Последното му патриотично дело е подаръкът от 6000 лири, който то направи за усилване фонда на дружеството „Добруджа”, ратуващо за освобождението на страната, чието име носи.
Пак през време на турското робство (1875 г.) е основано в Тулча едно чисто българско търговско дружество. То е имало 200 члена с 2000 акции по 15 лири или всичко 30 000 лири капитал. Издържало е две търговски къщи: в Тулча и във Варна под името „Българско тър-
*. В. „Век”, г. II, бр. 32, с. 4 от 9 август 1875 г. Твърдението на дописника, че тази читалищна дейност не е траяла повече от година, не е вярно, защото, както се вижда от изложението, тя се почва през 1869 г.
168
говско дружество”. Управлението му се намирало в Тулча, вършило е търговия с местни произведения, с разни европейски стоки и е давало пари под лихва. Било е в кореспонденция с всички главни европейски градове. В продължение на 6 години е давало до 50% печалба на своите акционери. [*]
Но колкото различни и да са задачите на тия три обществени организации, крайната им цел е била една: въздигане на добруджанските българи в морално и материално отношение до степен да отбраняват всякъде и при всички случаи правата си като народ. Колко успешно са преследвали те тази своя цел се вижда най-добре от борбата на тулчанци за черковна независимост, затруднявана не само от турските административни и от гръцките духовни власти, но и от черковните представители на румънското княжество. Ала и трите тия сили е трябвало да отстъпят: турците - като признават предимството на българския елемент в Тулча, гърците - по неволя, независимата българска черква, а румъните - правото на българите да разпореждат със своите съдбини отсам Дунава. Впрочем това право никога не е могло и да бъде отричано, защото самите румънски колонии по десния дунавски бряг са се чувствували винаги като гости, добре приети от гостолюбив стопанин. Преди обаче да се доберат до тези успехи, тулчанци, а заедно с тях и цялото добруджанско население е трябвало да преодолеят много козни. И на добруджанци се пада да водят борба на два фронта, каквато трябваше да водят в края на 60-те години и в началото на 70-те години поморавци и македонци. Само че в Добруджа вместо от сърби населението е трябвало да се брани от власи. Но и тук и там главният инспиратор е фанариотското духовенство.
Борбата най-сетне се спечелва. Българите от Дунава до Егея и от Морава до Черно море си извоюват независима народна черкова. Радостта и вярата им в себе си са толкова големи, толкова красиви блянове за политическо освобождение събужда духовната им свобода, че малко искат да знаят за схизмата. Особено тулчанци не ѝ отдават никакво значение. И така ревностно пазят те тази народна придобивка, че протестират, нещо повече, заплашват и Екзархия и Светия синод при всеки слух, че българските духовни водители са готови да влязат в компромис с гръцката патриаршия. А има ли изобщо Екзархията каквато и да било нужда, те бързат да я подкрепят. Такава чувствителна подкрепа ѝ дават те през 1873 г., когато тя просто е била заставена по липса на средства да се откаже от всяка дейност, като ѝ авансират 200 турски лири, задържани отпосле от владичината.
*. В. Българин, г. I, бр. 35, с. 3 от 11 февруари 1878 г.
169
И вместо да успеят козните на гърци и власи, те почват полека лека да изчезват, особено след като Климент Бранички става тулчански епископ, а Т. Икономов - секретар на смесения епархийски съвет и на българската община. Най-сетне работата дохожда дотам, че и румънските колонисти в Добруджа се виждат доброволно принудени да признаят върховенството на екзарха. Признават Екзархията за свое духовно началство и много руски черкви и манастири там. И това, след като румънската черква и руският синод бяха вече признали проклятието на Цариградската патриаршия върху нас. Най-знаменателно обаче е обстоятелството, че руските духовници с гордост се наричат схизматици и като такива се отказват ведно с българите да поменават при литургия името на румънския епископ, вместо това на Григорий доростоло-червенски, след румънската окупация на Добруджа.
Ала колкото ревностни и да са били тулчанци в стремежа си да направят българщината първа културна народност в Добруджа, както е била и по численост, техните дела не биха се увенчали с толкова чувствителни успехи, ако зад себе си не чувствуваха едно здраво и патриотично българско население. И трябва да се признае, че останалото българско население по никакъв начин не е отстъпвало на тулчанци по отечестволюбие и по готовност да прави жертви за успеха на народното дело. Ако все пак то се проявява сравнително по-късно от тях, това се дължи почти изключително на географическото му положение, както и на особеностите на турския режим, който е действувал по-брутално във вътрешностите на територията, отколкото по периферията, достъпна и за чуждо наблюдателно око. А в Тулча още от средата на миналия век, ако не и по-рано, е имало няколко чуждестранни консули и малки колонии покрай тях.
Най-рано проявен от другите градове на Добруджа е градът Бабадаг. Някога той е имал 3000 едноетажни здания, високи двуетажни дворци и други къщи [*]. Българите са населявали махалите Саръ папукчи (Търговската махала), Чифчи, Чифте кьопрю махлеси, махалата около Хюнкяр джамеси и Хюнкярдан християнлара клисеси. Тази черква изгаря към края на 18 век, ала котленските овчари я поправят на свои средства. Тя бива изново изгорена от турците през 1842 г., защото се усъмнили, че е средище на бунтовници и че в нея се крие джепане. Кога е построена пак не се знае положително. Обаче от данните, които можаха да се съберат, излиза че подновяването и трябва да е станало
*. Евлия Челеби. Периодическо списание, г. XXI, са. 9 - 10, с. 678 - 679. Старец Раданов говори за 17 250 къщи във в. „Българин”г. III, бр. 210, с. 2 от 15 ноември 1879 г. Обаче отде е извлякъл тази цифра не казва.
170
към 1853 г. През това време, когато е изгаряна и подновявана църквата, в града Бабадаг е нямало почти никакви власи. Имало е само няколко гагаузки семейства и толкова български, които са предпочитали да говорят в къщи на турски. Румънските семейства едва през 1879 г. стигат до цифрата 34 и то „смесени с гагаузи, изверги българи и сармусакчии гърци”. Българските семейства са били 175, като не се турят в тяхното число 15 българо-руски семейства и търговците от главната чаршия, предимно ергени или бекяри, чиито семейства са живели в Шумен или в Тулча [*]. Но макар и да са били власите толкова незначителни по брой, не ще съмнение и по влияние, българите винаги са се отзовавали на техните религиозни потреби и винаги са зачитали техните народностни права. Те не само са ги допуснали в своята черква, съградена с ферман издаден на името на българската община, като позволили да се чете отляво на румънски, не само са им купували потребните черковни книги, но са и поддържали свещеник, който да знае двата езика. До румънската окупация всички свещеници в Бабадаг са били руси, с изключение на един молдованин и един българин [**].
Но тези толерантни обноски на българите към незначителното румънско население не са попречили на последното, под влияние на гръцките козни, да подигне през 1872 г. спор за черквата. Работата дохожда дотам, че турското правителство се вижда принудено да назначи специална комисия, която намира, че румъните образуват само 1/6 от християнското население на града и че черквата е правена, поправяна и издържана изключително от българите. Ала не успели тогава, те отново подигат въпроса за черквата и за имотите ѝ през време на румънската окупация и сполучват да ги обсебят не защото са вложили частица от своя труд в тях, а защото румънското правосъдие предварително е било решило въпроса. Ослонено на факта, че във фермана за черквата не стои „българи”, а „рум милети”, както обикновено е било означавано в официалните турски актове българското население, ослонено и на някои други формалности, гарантиращи правото на собственост, почти никога не изпълнявани от турските нотариални власти, румънското правосъдие лишава с един мах българските придобивки, печелени при безпримерна ревност и сред най-неудобни условия за културна борба и живот.
*. Старец Раданов, Добруджа: Бабадаг, 30 октомври 1879 г. В. „България”, г. III, бр. 210, с. 2 от 13 ноември 1879 г.
**. Бабадаг, 30 октомври 1879 г. В. „Българин”, г. III, бр. 210, с. 2 от 13 ноември 1879 г.
171
Лишени българите от черква и от нейните имоти, лишават се и от училище. А то не по-малко грижи и не по-малко средства струва на бабадагчани. Най-голяма спънка обаче бабадагчани са срещнали при постройката му през 1848 г., когато български учител в града е бил някой си Георги Драганов. Протестирали турците защото, както казвали в протеста си до правителството, българите не правели училище, а кале („Булгарлар бурда мектеб япмаьору, онлар калè хазърлъьору”) [*]. И сполучват за известно време да спрат строежа на зданието. Румънците, макар да е бил тоя протест в техен интерес, не обелват зъб или защото не са съществували тогава в града, или защото са били незначително малцинство.
Започнато при такива пречки и през едно време, в което стремежът за образование не беше обхванал българина с такава стихийност, каквато виждаме непосредствено преди освобождението, училището не могло да живее напълно нормално. Па и липсвали са вредом из Българско подготвени учителски сили. Ето защо до 1869 г. то „все си е блещукало по наустничката”, като от време на време е загасвало съвсем.
Трайни спомени като учител е оставил поменатият вече Георги Драганов. За него се споменува и през 1869 г. Учителствувал ли е той непрекъснато или не, не може да се установи положително. За всеки случай той е, който „е посъбудил онези, които в настояще време водят обществените ни работи”, пише дописникът на в. „Напредък” [**]. Освен за него се пази спомен още за някой си Стефан Грозданов от Шумен, учителствувал само една година, след което почива; поменава се и П. Дичев. Последният, учителствувал три години, е бил писар на българската община. В негово време - 1873 г., се построява новата училищна сграда със средства от наклието (наем, взиман за пренасяне храните на десятъка), отстъпено за българското и турското училище, тоже построено през същата година.
Бабадагските граждани не остават много назад и с читалището сн. От запазените данни може да се допусне, че в Бабадаг е имало читалище, наименувано „Любов”, още през 1870 г., а може би и по-рано. Знае се обаче положително, че вече през 1873 г. за него са събрани помощи, които надминават сумата 10 000 гроша. За него е построено и специално здание. Гарантирано материално така, читалището е мог-
*. Бабадаг, 30 октомври 1879 г. В. „Българин”, г. III, бр. 210, с. 2 от 15 ноември 1879 г.
**. Бабадаг, 30 август 1875 г. В. „Напредък”, г. X, бр. 62, кол. 3 - 4 от 4 октомври 1875 г.
172
ло да спомага и училището в града, като се грижи и за неговите успехи. Че това ще е правило то с доста голямо старание, дава ни да разберем следната бележка за него: „Читалището ни „Любов” дари и таз година отличните ученици с по две-три книжки, оценени за 240 гроша” [*].
След Бабадаг по просвета и по значение за възраждането на българщината иде малкият градец Мангалия, едничък от добруджанските градове, който се е числил към варненско-преславската епархия. Той е броел около 150-200 къщи, от които 32 били български, 12-15 гръцки, 2-3 руски, 5-6 влашки и останалите турско-татарски. Културно-просветните състезания са се водили между българския и гръцкия елемент. И тук не само не са се поддали на гръцкия натиск, но са успели скоро да се наложат над останалите народности, дори на турците. Това се дължи в голяма степен както на численото им надмощие, така и на чувството им, че земята, която населяват, е българска, била е такава и българска трябва да бъде. Не малко значение е имало и обстоятелството, че почти повечето села от околността на градчето са били чисто български.
Мангалци сполучили да се сдобият с училище още преди да имат черкова. Такова те са открили през 1867 г. Помещавало се изпърво в бордея на Петър Власков, отдето се премества в къщата на Никола Попов, когато почва да се строи черквата. През първата учебна година училището е било посещавано от около 20 деца. Учител е бил Илия Василев от Котел, учителствувал само четири години. След него дохожда Симеон Георгиев Астарджиев. А на 1875 или 76 г. става учител някой си Филип, учителствувал до войната. Гръцко училище в частна къща се е открило едва през 1876 г. То е било посещавано само от 5-6 деца. За румънско не е могло да става и дума.
Открили свое народно училище, българите от Мангалия замислят и за черква. За тази цел те започват да събират пари, главно вълна, още през 1869-70 г. Към 1872 г. те са били вече в състояние да осъществят плана си. Но гърците почват интриги, главно поради обстоятелството, че българите ще вземат значителна преднина пред тях щом се сдобият с отделен храм и напуснат техния, частна къща, в който не твърде охотно са се черкували дотогава, тъй като повече са предпочитали с. Саръ Муса, дето е имало и българска черква, и българско училище. И наистина те сполучват: на българите не се издава ферман за постройка на черква. Затова пък местният каймакамин черкезин, случаен българофил, е разрешил да се изгради черква при условие, че по външност постройката няма да наподобява такава. За по-голяма
*. Бабадаг, 30 август 1875 г. В. „Напредък”, r. X, бр. 62, с. 245 от 4 октомври 1875 г.
173
сигурност той сам отивал да наблюдава работата на зидарите, като ги е упътвал същевременно да построят черквата. И действително външният изглед на черквата бил изглед на къща: без външна олтарна издадина и с четири комина по четирите страни на покрива. И най-сетне българите още през същата година се снабдяват със свой молитвен дом, за което освен датите на някои от светиците свидетелствува и следната бележка в един цветен триод:
„1872 года и̂оуни̂ на 10 день Служа на черковата Свети̂ горги̂ коуѝтоу бехми̂ при̂чи̂на за черкоувата даѧна прави̂хми̂ ази Станчоу матеи̂ родомъ отъ габроувоу живѧлъ въ гратъ манкалѧ й служѝль на черкоувата й служѝлъ до 1896 годи̂на ноември̂е 2 день черкоувата е прави̂хми̂ сасъ даскал o Си̂ми̂онъ горги̂ отъ ѧмбоулъ”.
В същото време, в което мангалци започват да събират средства за черковна сграда, откриват читалище (1870 г.). То се е помещавало в зданието на Велико Иванов от с. Аканджии. Председатели са му били под ред Николаки Попов и Дони Попов, родом от с. Жеравна, Кот-ленско. Съществувало е до 1877 г. На устрояваннте в него сказки са се събирали даже селяни от околните къшли.
Цялата дейност на мангалците по въпроса за черковната ни независимост е свързана тясно с тая на гр. Варна, който решително се противопостави срещу определенията на чл. 10 от султанския ферман и извоюва българин за кириарх на своята църква.
Ролята на останалите добруджански градове в делото на българското възраждане датува сравнително от по-късни времена, макар да не е от по-малко значение и важност. Това се дължи на няколко обстоятелства, между които заслужават да се поменат две: 1) голямата смесица на населението им, и 2) неоформеността им като градски центрове при най-силния разгар на борбите ни за обособление и духовна еманципация. Така Мачин, още сравнително незначителен град, е примесица от българи, власи, турци, евреи; имал е само 3 гръцки къщи. Предимството на българите се е състояло в това, че са държали почти цялата търговия в свои ръце. Построяват си училище през 1862 г., като повикват учител от Браила, който обаче е стоял твърде късо време. Училището останало да се ръководи само от взаимния учител, някой си Тодор. Вината за това носят първенците, които не се спогаждат, внесли в общите работи и свои частни. През 1870 г. се поменува като учител Григори Т. Попов, при когото се празнува тържествено св. Кирил и Методи и се възобновява българската черква. Посещавано е било от 65 ученика, между които 10 - 12 власи.
Черквата е била обща, макар за нейното изграждане да са жертву-вали повече българите. Това се потвърждава и от обстоятелството, че
174
от дясно се е чело по славянски, а от ляво по влашки. Но по-късно българите замислят да си построят нова черква и почват енергично да действуват за разрешение. Такова им се дава от турското правителство, ала погрешно: вместо „да се строи изново” в мазбата от каймакамина било писано „пахмирет” - поправка. Това създава големи неприятности на мачинци. Обаче на 2 юли 1875 г. те вече могат да се похвалят на доростоло-червенския митрополит Григорий за успеха си и да му пишат: „След много и дълги главоболия ние най-сетне бяхме честити да се видим свободни в построението на черквата си от нов темел. Майсторите почнаха вече да работят и ние живо се завзехме да видим започнатото си дело свършено час по-скоро.”
През всичкото време на черковните ни борби мачинските румъни не се делят от съгражданите си българи. Те даже остават верни и тогава на Екзархията, когато се отказват от нея местните черковни представители, какъвто е случаят с поставения от Григорий иконом. И румънската община, като съобщава на русенската митрополия тази печална случка с писмо от 25 април 1879 г., бърза да увери Григорий в своята привързаност към Екзархията.
В Мачин българите са имали и читалище, наименовано „Пчела”. Но кога е основано то и каква дейност е развило не може да се каже с положителност.
От градовете със смесено население след Мачин иде гр. Меджидие. Той е бил заселен с кримски татари, за които е бил построен от султан Меджид, чието име носи. От другите народности преобладавали българите, които имали в ръцете си цялата търговия и занаяти. Само те са имали и училище, което се помещавало в една от къщите на стария Кадри бей. Помни се като учител някой си Милко от Градец или Върбица. Той е учителствувал до дохождането на русите през 1877 г., след което се оженил и се запопил. За черкова е служила една частна къща. Посветена е била на св.св. Кирил и Методи. На мястото на олтарния престол днес стои възпоменателен паметник със следния надпис, който е едно добро румънско признание за надмощието на българския дух през ония времена: „Acest monoment sa ridicat Pe locul unde a fost sf. Prestol al bis. vechi sf. chiril şi metodiu care sa dăramat în anul 1899. în care an SA sfinţit beserica nova cu patronul SF, apostoli petru şi pavel”.
Черна вода, Кюстенджа, Хърсово през ония времена почти не са представлявали нищо друго, освен незначителни паланки. Първите два града почват да се оформят като центрове едва след прокарването на железопътната линия. Но макар и такива, те не остават много по-назад от другите добруджански градове.
175
Първи гърците дават в Кюстенджа идеята за църква. Ала, безсилни сами да изнесат на свои плещи разноските за нейната постройка и за издръжката ѝ отпосле, те повикват българите на помощ, които са представлявали значително болшинство още няколко десетилетия преди Кримската война. Българите приемат и събират доста много помощи, особено от селата. В комисията за строежа на черквата е влизал и българинът х. Стефан х.Вълков. Условието е било: на едната страна да се чете гръцки, на другата - български. Скоро обаче гърците изиграват българите. Тогава последните, подбудени на 1868 г. от младежа Анастас Кудрович от Ямбол, свикват събрание, в което турят основа на българската община. Откриват и подписка за черква. На 29 май 1869 г. сумата е била 14 200.35 гроша, а на 31 май 1870 г. - 18 592.20 гроша. На 23 април 1871 г. решават да пристъпят към постройката на черква. Но скоро срещат сериозни спънки не само от патриаршията, а и от турската власт, защото избраното от тях място се намирало между турски къщи. Затова, вместо ферман, те поискват от белидие мезлиши [5] разрешение за постройка на магазия. На 28 април 1871 г. магазията почва да се приспособява на черква, на 11 май се освещава от архимандрит Теофилакт Рилски и се посветява на св.св. Кирил и Методи. Същата година българите повикват за свещеник архимандрит Панарет от Цариград.
Същевременно с черквата се отваря и първото българско училище от Сава Доброплодни. То е било частно и се е издържало само от вноските на учениците. Общо става училището на 19 април 1875 г., като се поверява ръководството му на С. Доброплодни, комуто определят 60 лири годишна заплата. За училищно помещение се дава общинската къща, в която е живял и попът.
Скоро след тия две културни учреждения трябва да е открито и читалището. Повод да предполагаме така ни дава един тефтер, унас-ловен: „Протокол на българското читалище „Постоянство” в Кюстенджа, 1872 ноември 1-и”. Един от основателите му, ако не и главният му починител, трябва да е бил Доброплодни, чийто подпис личи накрая на тефтера.
В Черна вода се открива училището на И май 1870 г. с голямо народно тържество. За учител е бил условен някой си Б.Трендафилов, който е можал да запише веднага 20 деца. [*]
*. Черна вода, 15 юни 1870 г. В. „Право”, r. V, бр. 17, с. 67 от 21 юни 1870 г.
Колкото се отнася до черквата в тоя град и до свързаните с нея борби между българи и гърци, считаме за уместно да наведем следния документ, преписан от дело № 4 на русенската митрополия:
Ваше Високо-прѣосвѣщенство!
Като зехме въ вниманіе Писмото на Смѣсеный Епархіяленъ съветъ отъ
176
Тулчя, отъ 10-мй Миналій Февруаріе относително до раздѣленіе на Чьрковата ни, и отъ което тукъ ви прѣтваряме Копіето, Ний склонихме да ся прѣглѣда отъ нарочно за това, съставената Комисія, все що ся дали Българыты за построеніето на Черковѫтѫ, И, като ни Броятъ Грѫцыты напълно даденото Количество отъ Българи, да имъ отстѣпимъ Чьрквата.
Комисіята Престѫпи на разглѣжданіе, първо: що ся дали Българити въ брой, Това бѣше най лесно, защо то изначяло още, Когато двама Бъл. Предпріели да ся съгради тѫзи Чьркова, направили отъ двѣ коли единъ Тефтеръ, и кой колко то давалъ, саморѫчно подписвалъ въ рѣченыя Тефтеръ, тѫй тамъ ся събира сума която дали Българыты 2087 1/2; А сума която дали Грѫци и Власи 1900 грошя.
Следъ това, прѣглѣдаха нещата, като: Икони, Кръстове и други Чьрковни принадлежности дадени отъ Българе и то които Икони бѣха съ Българскы подписъ подписани, па и подписаніе ся узна кой е, То стойность-тѫ на нѣкои отъ тѣхъ ся припозна за Българска, Имаше и такива икони, които Купени отъ Българе, нъ Готови Купени, непорѫчяни, слѣдователно безъ подписъ, Нъ хора които знаятъ доказваха че са отъ Българи Купени. То Кадіе-та неземаше въ внимание, (Кадіета казваме, защото той тука самопроизволно Както щя така и направи.) Той казваше на писаря, и нѣкой отъ тѣхъ писаха общи, а нѣкой съвсѣмъ не писаха; Като ся прѣгледа това толкозъ неправедно, Комисіята пристѫпи да раздѣля общите неща, отъ които повечето само Българскы, и Какъ? безъ да глѣда че изначяло Грьцыты и Молдованите са дали само 1900 грошя, Когато Българити сами дали 2087 1/2 гр. Тя раздѣли общите неща на три Чясти, отъ които една само за насъ, адвѣте за Грѫци и Власи, и тѫй Комисията отрѣди да ся броятъ на Бъл. 6353 грошя.
Присичката тази неправедность, ний обаче задася отѫрвемъ отъ тези врагове на народность тѫ ни - Грѫцитѣ, Склонихме само ако ся преглѣда и двѣ годишната смѣтка Чьрковна, задържяна у Грѫците, тѫй съразмерно съ ежегодишната Черковна печяла, уврѣмето на по прѣдишни Епитропи, ній искаме отъ тѣхъ 7600 гр. сѫщо и отъ училищна сметка искаме 45 Л.Т. Понеже въ 1870 лѣто Моддованыты са беха отказали отъ Грѫцкия Владика, и за съединеніето имъ съ насъ въ всѣко духовно отношеніе; дадоха на Общината ни свидетелство подписано съ подписиты на сичкиты селени и подпечатено съ Мухтарскый печять; Това съединеніе Като стана, ный ведно съ тѣхъ цѣнихме общъ Учитель, за пѣвецъ и да учи Дѣцата; нѣколко българчета и повечето Молдованчета, съ условіе да му платимъ отъ Чьрковний доходъ.
5-6 мѣсеца слѣдъ цѣняваніето на учителя, доде Грѫцкий Владика въ града ни, и съ интригитѣ си противъ Духовенствотони, сполучи да разубѣди и присвои на своя странѫ Молдованцитѣ, па и Чьрковната смѣтка падна въ рѫцете на Грѫците, та като ся испѫлни врѣмето на учителя. Принудени бѣхме само ный да броимъ на Учителя Горѣреченитъ 45. лир. Тур. Тія два Въпроса като прѣдставихме на Комисіята, Кадіята ги отвьрли за сѣтнѣ да ги рѣшява съ намѣреніе да ся забраватъ.
Освѣнъ това отрѣденыты отъ Комисіята 6356 гр. не ны броять сега; а по исканіе на грьцыты, направиха записъ, Сега да броять 20 Лири, 20 подиръ 41 день; аостатока на 91. Ный непріехме. И Комисіята си отиде. А Ключя Чьрковенъ остави на Правителството тукъ. За сичко подробно писахме на Смѣсеный Впархіялны съвѣтъ въ Тулчя.
За вчера въ сѫбота са научихме че грѫцыты ся готвятъ да служятъ. Ный помолихме началството да имъ недава Ключа, додѣто и намъ неяватъ отъ Тулчя. Въ сѫщото врѣме известихме на Епархіялныя съвѣтъ и на Ваше прѣосвѣщенство, сѫщо и на Мютесарифина въ Тулчя чрезъ Телиграфа.
Въ понеделникъ заранъ тѫ пріехме Телиграфъ отъ Епар. Съвѣтъ, въ който ни казватъ да предадемъ Ключовете на Грѫците, и за сичко ни биле Писали съ Австрийската поща и Ключовете ся предадоха на Грѫцыты; Действително, вечерьтѫ пріехме Писмо то отъ Което ви притворяме тукъ Копіе и Спорѣдъ което натоваренъ, отъ Епар. Съвѣтъ за училищната и Чьрковната смѣтка. Г-нъ Перикли Тодоровъ, Пристигна въ Меджедіе, и ный вчера Испроводихме въ Меджедіе едного, опѫлномощенъ отъ община тани да разглѣдатъ училищны ты Чьрковни смѣтки.
Ваше Преосвѣщенство! Ный смѣса твърдо рѣшили да си съградимъ молебенъ домъ колкото е възможно поскоро, и Грѫцыты дѣто ченини броѭтъ пари ты напълно сега, причината е тази, за да не можемъ да си направимъ наскоро молебенъ домъ. Ако и да ни прѣпятствуватъ, обаче, ний ще ся съобразимъ съ съвети ти на Епар. Съвѣтъ, и щомъ ся расправимъ съ тези смѣткы, ще явимъ на Ваше преосвѣщенство, и ако удобрите ще захванемъ да си правимъ Черкова, Свършваме, и като ви цѣлуваме свѣтѫтѫ дѣсница оставаме Вашы покорни Духовны Чада.
7 Мартъ 1873
Чьрноводска Бъл. Община
Н. Мишковъ
П. Н. Шярапчіевъ
П. Станчевъ
С. Панчевъ
177
Най-назад от всички добруджански граждани обаче стоят хърсовци. Тяхната борба с власите за църквата им е отнела всичкото внимание. Тази борба би била по-леко свършена, ако власите не са имали зад гърба си подкрепата и на румънската държава, и на гръцката духовна власт. Но въпреки всички тия трудности те успяват най-сетне да се сдобият през 1875 г. с ферман за отделна българска черква.
Тази е в най-кратки черти културната дейност на българина в добруджанските градове през ония тъмни времена, която докара свестяването на българщината вред по Балканския полуостров, където се чува българска реч и дето историческото минало е давало винаги право на българина да се чувствува у дома си. Ала в селата тя е още по-поучителна и по-ценна. Защото, ако в градовете тазн дейност е могла да бъде спъвана от кръстосванията на разни влияния и от капризите на малки и големи властници, в селата тя се е развивала сравнително много по-непринудено и планомерно. Някои от тях в културно отношение не само могат да се поставят непосредно след Тулча, но могат и да се смятат като културни средища, изиграли почти равнозначуща роля с тая на добруджанската столица. Като такива смело могат да се посочат селата Долно Чамурли, Касапкьой, Башкьой и Черна, особено първите две села, които най-напред отхранват доморасли просветни деятели: попове и учители, поели скоро в ръцете си просветата почти на цяла централна Добруджа. Едно село само не им отстъпва в
178
това отношение - с. Алмалии, което се е числяло в турско време повече към Силистра, отколкото към градовете на Северна Добруджа. По дати школите и черквите по селата са откривани така: Долно Чамурли - училище и черква на 1825 г., Касапкьой - училище и черква на 1832 г., Канлии - училище на 1847 г. и черква през 50-те години, Караманкьой - училище на 1862 и черква на 1850 г. През тия години, 1825 - 1875, са открити черквите и училищата във всички останали села, като: Бей Дауд, Бештепе, Конгас, Зибел, Налбант, Хамамджи, Еникьой (Ново село), Каталой, Пърлита, Еникьой, Кавгаджн, Тузла, Гречи, Фрикацей, Ескибаба, Паша къшлъ, Никулицел, Канлъ буджак, Каранасуф, Голям Гаргалък, Малък Гаргалък, Инан чешме, Камъна, Саръгьол, Потур, Черна, Башкьой, Копукчи, Карапча, Саръ Муса и още много други. А в София, днешната столица на България, училището е открито през 1839 година [6]!
Ние жалим, че рамките на статията ни не позволяват да се спрем подробно върху културния живот на селата, за да видят и нашите приятели, че земята, която на Берлинския конгрес се отстъпи на румъните, е била земя българска и с чисто българско съзнание. Друга по-обстойна работа върху Добруджа, която може би скоро ще пуснем на свет, ще стори това [7]. Сега само ще заключим със следната статистика за училищата от турско време, изработена от виконт Алфред де Гастон, директор на букурещката хроника, изпратен на 1878 г. в Добруджа да събере доказателства в полза на румънската култура, според която статистика, макар и непълна, от 45-те училища в Тулчанския санджак 25 са били български [*], издържани от българите, а останалите 20 - на другите народности: турци, гърци, руси, власи и др. Влашките училища са били издържани от румънската държава. Ще каже, че са били органи на една държавна политика, поставила си за цел да проникне в пределите на чужда страна. Най-малкото обаче, което трябва да се допусне е, че малобройността и ниската култура на румънското население в Добруджа са имали нужда от външна подкрепа и грижа. За българите и българските училища пък не само че не може да се каже, но и да се допусне същото; българското добруджанско население освен дето е нямало отде да очаква подкрепа, но още само е било оставено да се грижи за пробудата на своите братя из другите покрайнини на тогавашната турска империя. А от какво голямо значение е този факт за народностния характер на Добруджа може да схване всеки, комуто политическото пристрастие не е заслепило очите.
*. А сега изброените от нас, които още не са всички, са повече от 40.
179
ДОПЪЛНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
1. С6. Добруджа, с. 153 - 190.
2. Джебелии - наемни бойци от спахийската конница.
3. Бойци от погранична кавалерийска част.
4. Наем, вземан за пренасяне храните от десятъка.
5. Градски съвет.
6. По-подробно за черковната борба и просветното движение в Добруджа вж. История на Добруджа, т. 3, С., 1988, с. 193 - 238; Орловски С., Как е била основава Кюстенджанската българска община, нейното училище и църква - Училищен преглед, 1900, кн. 9, 752 сл.; Мишев Д., Документи по пробудата на българите в гр. Силистра и Добруджа, т. 1, С., 1927; Хиндалов Д., Добруджа в миналото според турски официални източници - Годишник на Нар. библиотека за 1926 - 1928 г., С., 1930; Тошев В., Бележки по учебното дело в Североизточна България през епохата на Възраждането. Тулчански санджак. Изв. на Народния музей - Варна, т. 7 (22), 1971, с. 95 - 151.
7. Вж. Чилингиров Ст., Добруджа и нашето възраждане (Културно-исторически издирвания), С., 1917, 259 с.; Принос към възраждането на Добруджа, С., 1917, 22 с; Принос към историята на българската просвета в Добруджа, С., 1940, 20 с.