Дял втори. СТАТИИ ОТ СБОРНИК „ДОБРУДЖА”. География, история, етнография, стопанско и държавно-политическо значение”. ( Издание на Съюза на българските учени, писатели и художници. София, 1918. )
3. Любомир Милетич
БЪЛГАРИ И РУМЪНИ В ТЕХНИТЕ КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКИ ОТНОШЕНИЯ [1]
(Сб. Добруджа, с. 68-118)
Допреди четири години румъните бяха еднички между съседните ни народи, с които през многовековното ни съседско минало не бяхме водили война и с които, напротив, особено след нашето народно възраждане толкова се бяхме сближили, че не се виждаше невъзможно един ден да влезем заради общите си взаимни интереси дори и в по-тясна политическа дружба. Ако и да се смятат румъните чужди нам по потекло, всъщност етнически и културно ние имаме много общо с тях, защото докато да се образува сегашната румънска народност римските прадеди на румъните постоянно са заимствували от българския народ, нямайки своя напълно оформена национална самобитност.
Известно е, че румъните се явяват в историята като особен народ със своя държавна организация тепърва в XIII век, когато българският народ бе вече прекарал славна шествековна история с военни и културни подвизи от мирово значение. Па и тогава, когато румъните за пръв път влизат в кръга на историческите народи, те се явяват носители изключително на българската средновековна култура - духовна и материална. Те нямат и своя народна писменост, а си служат във всички сношения на държавния, обществения и частния живот с българския книжовен език от тъй наречения среднобългарски период. Хилядите писмени документи от тая влахо-българска културна епоха, която трае до XVII век, показват че българският език е хванал такива дълбоки корени в Румъния главно защото е имало за това особено благоприятна почва в самото население, не малка част от което е била от българско потекло. Исторически е установено, че румънската народност е произлязла чрез кръвно смесване на първоначалния римски (латински) елемент с български славяни, - същите тия славяни, от които след преминаването на Аспаруховите турански прабългари се образува славянобългарската народност. Постепенно, в течение на вековете това славянобългарско население в Румъния е изчезнало, като е възприело румънския език, ала в замяна на туй пък е оставило в подирния много следи от своя български език. Извънредно голямо множество български думи в румънския език, които и ден днешен още се употребяват в писмената, а още повече в простонародната румънска реч, са най-не-
107
оборимото свидетелство за казаната завършила се расова асимилация в Румъния; те най-добре обясняват и споменатата културна зависимост на румъните до епохата на тяхното народно възраждане, когато се създаде и румънската народна писменост [*]. Наистина подобни езикови заемки има и у други народи, ала нигде не се явяват те в такъв голям размер, както у румъните. Още по-голямо значение имат тези български елементи в румънския език като се вземе пред вид, че те означават твърде важни понятия и предмети от областта на духовния и материалния живот на народа. Да не говорим вече за особеното историческо значение, което имат старовремските български местни названия по цяла Румъния [**]. Румънските елементи в българския език, наопаки, са незначително количество.
Изчезналото старобългарско население в Румъния първоначално се е простирало по равнините северно от Дунава, - по цяла Влахия и отчасти по Молдова, а румънското население е заемало главно планинистите Карпатски области накъм запад. По спазените български местни названия, а също тъй и по упоменаваните в множество писмени документи такива названия на селища и местности, може да се съди за границите на българската колонизация в областите северно от Дунава. Въз основа на данни от тоя род се доказа, че румънският елемент, постепенно асимилирайки българския от XIII век насам, сравнително бързо се е движил от областта на река Алута (Олтения) в посока към реката Серет и през тая още надалеч на изток. Българи е имало на Серет още в XV век, както се вижда от една бележка в т.нар. Путненска хроника, гдето под година 1486 е казано, че станал „разбойу блъгарехь на Сиретѣ” (вж. у J. Bogdan, Vechile cronice inedite, c. 147; вж. и у мене „Дакоромъните и тяхната славянска писменост”, Мин. сбор., XI, с. 271). - Така, постепенно напредвайки, румъните в своя исторически живот са се движели, ограничавайки се само в областите северно от Дунава. Отсам Дунава те никога на са прехвърлили що-годе значител-
*. Румънският историк проф. Богдан, като говори за старата „румънска култура”, казва че та се завършва „с отхвърлянето на славянския език от държавния живот на румъните” (вж. J. Bogdan, Cultura veche romîna, 1898).
**. Румънският историк Ксенопол, като обръща внимание върху българските („славянските”) местни названия казва в своята „История на румъните”, че само една официална употреба на славянския език не би могла да повлияе върху народната маса дотолкова, че тя да създава и географични названия на славянски език, та заключва, че тия названия ни принуждават да приемем какво във Влахия и в дакийските страни също е съществувало съприкосновение между народ и народ и че в това съприкосновение славяните са изгубили, а румъните чрез тая загуба на славяните се обогатили (вж. Xenopol, Istoria romînilor, I, 381).
108
ни колонии, нито са имали някаква трайна политическа власт. Затова е понятно недоумението, което решението на Берлинския конгрес на 1878 г. да мине част от Добруджа под Румъния, бе предизвикало у мало и голямо у тях. Известно е, че самият румънски крал Карол тогава с огорчение се бе изразил относително размяната на Бесарабия, гдето има румъни, с Добруджа, гдето почти нямаше такива, че дипломацията забравя, какво в случая не се разменят само територии, ами и хорски души...
След като грубата сила на 1878 г. прекара границата на Румъния през Дунава до Черно море, в умовете на ръководещата част на румънския народ бързо се извърши забележителен преврат, който доведе румънската интелигенция до небивало самомнение. Румъните почнаха да се мислят за културно високо стояща нация, предопределена да играе първа роля в съдбините на Балканския полуостров; те съвсем забравиха своето скромно историческо минало и многовековното политическо и културно надмощие на българския народ, комуто в частност дължат своята стара култура... В гордото си отнасяне към българите румънските ръководители смело замислиха нова завоевателна политика спрямо България. Като възпитаха в тоя надменен дух цяло поколение, те на 1913 г. вече не скриваха намеренията си да проникнат много по-далеч в българската земя. За оправдание на една такава политика и самите румъни не считаха достатъчни доводите от чисто дър-жавно-икономическо естество, какво че Добруджа им била необходима, защото трябвало да излязат на море и пр. Затова зачестиха в румънската литература исторически изследвания с тенденция да се докажат и исторически права над цяла Добруджа, която едно време бил завладял влашкият воевода Мирчо I, и нещо повече: заговори се доста у тях и за някогашното румъно-българско царство, когато уж заедно с българите възстановили второто българско царство на Асеновците. Същевременно румънското правителство не щадеше средствата да прекара час по-скоро и колкото се може повече румънско население в Добруджа, за да има в своя полза и етнографически доводи...
Всичко туй показва, че у тях се съзнава, какво над силата, която може да руши и да създава каквито си ще политически граници, стои правото, - моралната сила, без която едно политическо създание не може дълго да живее, а още по-малко - да напредва. Събитията от 1915 г. по отношение на Румъния това го потвърдиха; тя биде възвърната зад Дунава в старите си исторически граници. Сега и ние по-спокойно можем да подложим на обективна оценка новата румънска политика от историческо и морално становище. С тая цел тук накъсо ще хвърля поглед върху културно-историческото минало на румънския
109
народ, за да стане по-ясно какво са румъните в старото си минало, докъде се е простирала тяхната държавна власт и какво те дължат на българската култура. От това ще се види за какви исторически права изобщо те могат да говорят с оглед към новопоявилите се у тях политически стремежи.
I
Началата на румънската история, ако и да захваща тя толкова късно - от XIII век, още не са напълно уяснени. Преди всичко е необходимо да се установи родината на целокупната румънска народност, разделена сега на три главни клона: дакорумъни, заседнали на север от Дунава, македонорумъни - в Македония и в по-малки групи пръснати по целия Балкански полуостров, и истрорумъни - населени в полуострова Истрия, в австрийското приморие. Езикознанието установи, че трите румънски наречия, които говорят споменатите три клона румъ-ни, са се развили от един общ тям прарумънски език в известно време, когато прадедите на всички румъни са живели негде в постоянни междуособни сношения, та е можал да се оформи у всички тях един откъм основните си черти еднообразен език (вж. Gust. Weigand, Vlacho-Meglen, 1892, c. 56). Где е била общата родина на румъните?
След римското завоевание на Балканския полуостров една силна римска колонизация постепенно изменя дотогавашния етнографическн състав на народонаселението. Понеже всичките варварски нахлувалия във Византия главно идели през Дунава откъм Дакия, римският император Траян в началото на II век сл. Хр. е настанил главно в северната част на полуострова голямо множество свят, събран „от цялата римска империя”, и заселил с тоя римски елемент и самата Дакия, за да я осигури по този начин под римска власт. Ако и да е станало сетне необходимо, през времето на царя Аврелиан - около 271 г., да се прехвърлят римските колонисти от Дакия наново през Дунава в крайморска Мизия, безспорно е, че не малка част от потомците на Траяновите колонисти си останали в защитените планинисти области на Дакия - в Карпатските гори [*]. След римското завоевание по-старото трако-илирийско жителство на Балканския полуостров почнало постепенно да намалява, изложено на двойно чуждо културно влияние - на гръцкото в южната част на полуострова, гдето се е разпространявал гръцкият език, и на римското в северната половина, гдето по-бързо и по-силно
*. Този въпрос подробно съм разгледал в съчинението си „Дакорумъните и тяхната славянска писменост” (вж. Мин. сбор., IX, 1896, с. 211 сл.).
110
се налагал латинският език. Известно е, че римляните са превъзхождали гърците чрез способността си да асимилират други народности. Вследствие на това в VI век, преди да се почне заселението на славяните на полуострова, от илирийското население са били останали само албанците, защитени от чуждо влияние в своите непристъпни гори, а от тракийците, с изключение на една част от тях настанени в Родопските гори, вече почти нищо не се чува в историята. Изглежда, че особено бързо е напредвало романнзуването на тракийците. Границата между латинската и гръцката езикова сфера на полуострова е вървяла приблизително от Лиса на Адриатическо море в източна посока през Миридитските планини и през Дебър, минавала е северна Македония между Скопие и Стоби (развалините на Stobi стърчат сега още при Грацко), под Ниш и Ремесиана, така че Кюстендил (Pautalia) и Средец (Sardica) заедно с Пирот оставали в гръцката сфера. Оттук границата е отивала по северния склон на Балкана до Черно море. Към латинската област ще отнесем и Дакия (сегашна Румъния), а в свръзка с нея област, в постоянни сношения, се е намирал и романският запад - Панония и адриатическото крайбрежие. В границите на всички тия далечни области на латинската територия - от Адриатическо до Черно море, са се развили, въз основа на старолатинския език и под влиянието на внесените в него примеси от множеството романизувани нелатински народи, два романски диалекта: единият на изток, в крайдунавските земи, който е бил говорим език на прадедите на румъните, поради което ще го наречем прарумънски; и втори в адриатическите крайморски земи, главно в Далмация, тъй наречен стародалматски диалект, последните остатъци от който изчезнаха в наши дни на остров Veglia. Най-дълбок е бил романизуваният пласт от Панония на юг до Стоби, а от Арчар (Ratiaria) на изток латинският елемент е отивал само няколко часа ход на юг от Дунава (вж. К. Иречек в Archiv für slav. Philologie, XV, 28, и в Geschichte der Serben, 39). В тия области латинският елемент, легнал върху трако-илирийския между Адриатика и Дунава, е останал господствуващ, налагайки езика си през дългия период от Октавиан Август до началото на Христовата ера и сетне до VII век [*].
Нахлуванета на „варварите” - авари, славяни, прабългари - изместя римския елемент от речената латинска област южно от Дунава, та се почнала емиграция на вси страни. Най-много емигранти са търсили прибежище на юг - в Македония, Епир, Тесалия. От Пинд до Девол
*. Върху романизацията на римските провинции в северната част на полуострова вж. у Jung, Die romanischen Landschaflen des römischen Reiches, 1881.
111
са били главните селища на заседналите там румъни. Център им станал т.нар. Велика Влахия (Μεγάλη Βλαχία) в Тесалия (вж. Иречек, История болгар, Одесса, с. 746). Една малка част пра румъни се отдръпнала до бреговете на Адриатическо море в Истрия, гдето сега има малки остатъци от тях. Няма съмнение, че значителна част от румънския елемент пред аварското и славянското нахлуване е търсил закрила на север през Дунава в Карпатските планини, гдето още от Траяново време, както се каза, ще да е имало останало римско население. И откъм Панония ще да е имало тогава емиграция към Карпатите. В Дакия е засилен тоя румънски елемент и чрез пленници - римски жители, завличани от аварите и българските славяни на Полуострова в земите на север от Дунава [*].
Славянското население, което е останало да живее оттатък Дунава, след като по-главната част от същото население се е заселила на Балканския полуостров в VII век, е влязло в близки сношения с румънския елемент в Карпатите. Когато прабългарите дошли в Дакия и се настанили на север от устието на Дунава начело с Аспарух, дълго време преди те да преминат на Балканския полуостров са били в тесни връзки със славяните в Дакия, така щото подирните още от самото начало на основаването на Аспаруховото българско княжество политически са били съединени с него. Известно е, че през времето на княз Крум тъй наречената у византийските историци „България оттатък Дунава” (Βουλγαρία ἐκεῖϑεν τοῦ Ἴστρου ποταμοῦ) ce е простирала далеч на север и запад, като са достигали границите ѝ до Унгария и дори до Моравия. След разсипването на аварската държава (796 г.) и областите край река Тиса, дотогава подчинени на аварите, се присъединили към българската държава. Преди да дойдат маджарите (895 г.), границите на през-дунавска България [**] били толкова обширни, че баварският географ (от края на IX век) казва, че е страна грамадна с многочислено население (regio est immensa et populus multus).
В дакийска България ca владели отделни български князе начело на някои областни княжества (войводства) - всички подчинени на върховната власт на българското царство. Когато дошли маджарите, те усвоявайки Трансилвания и Темешкия Банат се натъкнали на съпротивата на пограничните български княжества, с които били принудени да водят борби. В маджарските хроники, като се разказва за тия съ-
*. В житието на св. Димитър Солунски се съобщава за това, като се казва, че аварите и славяните опустошавайки северните провинции на империята, съвършено са ги обезлюдили като са откарвали жителите в плен през Дунава.
**. У Иречек тя е наречена „Задунайская Болгария” (вж. История болгар, с. 178).
112
бития в източните прикарпатски области, споменуват се и имена на български князе. Разказва се за князете Кеан - „княз на българите и славяните”, Ахтум, Глад, Менуморот и пр. (вж. подробно за тях у мене, цит. съч., Мин. сбор., IX, с. 242 сл.). В тия български княжества населението е било тогава отчасти румънско. Румънските историци смятат, че това са били „румънобългарски” войводства, васални на България. Според Ончул маджарите заварили в Дакия три такива войводства едно в Трансилвания, друго в Темешки Банат с главен град Кеве (сега гр. Кубин), и трето в областта между реките Самеш и Муреш с главен град Бихор. Последните две са били зависими от българското царство южно от Дунава: „Следователно българската държавна власт в Дакия е съществувала във вид на супрематия (хегемония) над тия войводства, чието население се е състояло от румъни и славяни, наричани българи” (numiţi şi Bulgari - вж. D. Onciul, Originele principatilor române, 1899, c. 17). Маджарският хронист, анонимният нотариус на краля Бела, нарича българския княз Глад войвода български и влашки (dux Bulgarorum et Blacorum). За Глад разказва, че управлявал едно княжество между р. Марош и Тиса, че бил по произход от гр. Видин и че когато маджарите искали да преминат реката Темеш Глад им излязъл насреща с голяма войска - пехота и конница, която състояла от кумани, българи и власи [*]. Българското войводство в Темешкия Банат е съществувало още някое време, до 1003 г., като васално на маджарския крал. И войводството в Трансилвания, източно от Муреш, е просъществувало при същите условия до тая дата. Анонимният маджарски хронист споменува, че войската на Глад, след като била победена при р.Темеш от маджарите, се оттеглила към българските земи (versus fines Bulgariae). Трябва да се разбира тук Западна Влахия, именно Олтения, гдето тъй също е имало подобни областни румънобългарски войводства подчинени на България. По всяка вероятност в Олтения е имало две войводства, западно и източно от р. Олта, гдето било основано банството на Бесарабите и гдето старото румънско предание, спазено в анонимната румънска хроника, поставя сетне владението на легендарния Радул Негру, основател на влашкото войводство на р. Дъмбовица с главен град Къмполунг (вж. D. Onciul, цит. съч., с. 9).
След падането на първото българско царство (1018 г.) границата на Византия е достигала само до р. Дунав. В туй време в Дакия станали
*. Анонимният нотариус на крал Бела изрично предава това название като казва, че Трансилвания била населена от „власи” и славяни (et habitatores terre illius...Blasii et Sclavi).
113
важни политически промени. Докато в Трансилвания и Банат владеели вече маджарите, източно от Олта, в областта на Серет, Прут, Бут, Днестър и Днепър заседнали към края на IX век печенегите, туранско племе от турския клон. Вероятно е мнението на Ончул, че тогава между Унгария, Византия и Печенежката държава е оцеляло от първото българско царство само българското войводство в Олтения, в известна васална подчиненост спрямо печенегите. И когато куманите сетне изместят печенегите в XII век, българите и румъните в Олтения все ще да са запазили своята автономия под хегемонията на куманите. Макар и маджарските хронисти да наричат тогавашна Влахия и Молдава с име „Кумания”, не трябва да се разбира това сериозно в смисъл, като че ли всички предишни народи заедно с автономните си областни организации в тия страни напълно се обезличили под властта на куманите. Напротив. Куманите, чиито главен център е бил в степите между Днепър и Дон, не са тъй плътно заселили днешна Румъния, та са могли тук покрай тях мирно да живеят и други народи (вж. Tomaschek, Zur Kunde der Balkanhalbinsel, t. 51, Zeitschrift für öst. Gymnas., 1876, c. 344; Мин. сбор., IX, c. 245).
Като ce вземат пред вид многовековните държавноправни връзки на първото българско царство с областите северно от Дунава, доказаното съществуване в тях на плътно българско население, което, размесено и с румъни - наричани тогава само с името „власи”, е било организувано в отделни областни княжества и войводства; като се вземе още пред вид, че е безпорно, какво тези подирните са били под върховната власт на първото българско царство, не изключвайки от тях и войводството в Олтения, не може да се допусне, че след внезапното сгромолясване на това наше царство южно от Дунава не се е продължила българската власт що-годе самостоятелно поне в Западна Влахия, в Олтения, гдето не е била достигнала дори и номинално маджарската хегемония. Катастрофата, която постигна България на 1018 г., ще да е имала за следствие силна емиграция през Дунава във Влашко на много боляри и знатни българи, а вероятно и на някои оцелели членове на българския царски дом. През време на византийското иго от 1018 до 1186 г. сношенията между българите от двете страни на Дунава не са били съвършено прекъснати, а без съмнение мисълта за освобождение от гърците не малко е занимавала умовете и на българската емиграция, която се намирала във Влашко. Затова съвсем не е чудно, че в българското въстание, избухнало в Търново на 1186 г., излизат начело братята Петър и Асен и заедно с тях и много български боляри в дружба с власи и кумани. Установено е, че Петър и Асен, след като през лятото на 1186 г. били разбити от византийския
114
император Исак Ангел, веднага се оттеглили през Дунава в днешна Румъния, оттдето още през есента същата година се върнали назад с „кумански” чети [*]. Че в тия чети е имало не толкова кумани, колкото българи и власи, няма съмнение (вж. Мин. сбор., XI, с. 250 сл.). Твърде е възможно, щото българското княжество в Олтения след падането на първото българско царство да е било васално на Византия, така щото прддържането старите връзки между българите от двете страни на Дунава през XI и XII век да е било по-лесно. С това схващане се съгласява известното бележито съобщение на Кинам, историографът на византийския император Мануил Комнин, за похода му против маджарите на 1166 г. Тогава една армия на императора навлязла през Влашко в Унгария, а в тая армия е имало и много власи, за които Кинам узнал, че били по произход от Италия [**]. Никой не оспорва, че съобщението на Кинам се отнася до власи северно от Дунава. Ако след двайсет години от тая дата се говори у византийските историци за власи, които вземат деятелно участие в българското въстание на Асеновците, няма защо да се мисли, че тези власи били от Балкана, а не същите заддунавски власи. Присъствието и на кумани във въстаническите чети на Петър и Асен, избягването им във Влашко и връщането им оттам с подкрепление, за което по-горе се споменава, мисля достатъчно осветляват въпроса за участието на румънския елемент при възобновяването на второто българско царство. Да се смятат Петър и Асен за румъни, както това твърде охотно поддържат румънските учени [***], е съвсем безосновно.
Че Асеновците може да са били и от стар царски род - става вероятно и от думите на папа Инокентий III в писмо до унгарския крал от 1204 г.: „duo fratres Petrus videlicet et Iohanitius de priorum regum prosapia descendentes (вж. у Theiner, Monumenta slav. meridion., I, No 57)”. Добре
*. И цар Асен е бил в приятелски връзки с куманите (Иречек, История болгар, с. 301). Според Иречек и българските боляри, които взели участие във въстанието на Петър и Асен, са били в дружески отношения „със задунайските кумани” (цит. съч., с. 299). И цар Калоян сетне е дружил с куманите и дори сам е бил женен за куманка (на 1196 г., Иречек, с. 308).
**. „Καί Βλάξων πολὺν ὅμιλον, οἱ ἐξ Ἰταλίας ἄποικοι πάλαι λέγονται” (Cinamua, ed. Bonn., c. 260).
***. Ксенопол и Ончул, Йорга и Богдан всички смятат Петър и Асен за румъни, и защото всички поддържат, че второто царство е било румъно-българско, Onciul изрично казва, че Петър и Асен са „romîniĭ din muntele Hemului” (цит. съч., с. 25). И J. Bogdan казва, че след 168 годишно робство на българите сигналът за въстание се дава на 1186 година не от българи, а от румъни от Балкана: „romîniî din Hem” (вж. Romîniĭ şi Bulgariĭ, c. 24).
115
забелязва Иречек по повод на това свидетелство, че втората българска царска династия не е била румънска. Новата титла на Асеновците: „царь блъгаромъ и гръкомъ” е старата титла на цар Симеон (вж. Иречек, История болгар, с. 301). Най-приемливо е мнението, изказано от Василевский, че Петър и Асен са българи от старата династия, израснали във Влашко, гдето научили и румънски (вж. Archiv für slav. Philologie, t. IV, c. 627 сл.). Никита Акоминат разказва подробности за началото на Търнавското въстание, в което взели участие и власи [*], които той нарича уж с по-старо тяхно име мизи. Като говори за политиката на Петър и Асен, след като се завърнали от Влашко с кумански подкрепления, Никита казва: „Сега те вече не се задоволяваха само да удържат своето и да станат главатари на Мизия, но се решили да повредят колкото се може повече на гърците (ромеите) и да съединят в едно владение, както е било някога, земята на българите”. Очевидно е от това място у Никита, че се говори за две земи, които и по-рано са били под една власт, сир. за областите северно и южно от Дунава. Това схващане пълно възприема и румънският историк Ончул, който казва, че в царството на Асеновци са се възстановили връзките на двете страни, България и Румъния, от време на бившето българско царство (din tîmpul fostului imperiu bolgar, цит. съч., c. 31). Според Ончул, макар и румънският елемент да е играл най-важна роля при основаването на второто българско царство, сетне когато Влашко се освободило от зависимостта си спрямо България - държавата на Асеновците става чисто българска (цит. съч., с. 29) [**]. Че към второто българско царство е принадлежала и Влахия - както е било и преди подпадането на България под Византия, свидетелствува и титлата на Калоян „imperator bulgarorum et blacorum”, която ce среща само в някои латински писма на Калоян до папата от 1202 до 1205 година. Че Калоян е искал корона, като цар не на някои си пастири власи по Балкана, а на власите, които живеят в земята Влахия, добре се установява от други източници. Най-
*. Акоминат, наричайки власите „мизи”, казва че те така се наричали по-рано, а в негово време се наричали власи: „οἱ Μυσοί πρότερον ὡνομάζοντο, νυνί δὲ Βλάχοι κικλήσκονται”.
**. И Богдан, макар и да се различава от Ончул с мнението си относително родината на власите, взели участие в Търновското въстание, тъй също заключва, че няма защо румъните да си присвояват второто българско царство и да го считат „румъно-българско”. Това е грешка то принадлежи на българите, защото, при все че румъни са помогнали във въстанието, главната маса, която се е борила, са били българи: „Ar fi însă greşit dača din acest motiv am revendica istoria imperiuluĭ al doilea bulgar numaĭ pentru noĭ; ea aparţine bulgarilor” (вж. Romîniĭ şi Bulgariĭ, c. 26).
116
важно обяснение на този въпрос намираме в едно друго писмо на Калоян до папата от 1204 г. (Theiner, цит. съч., I, No 46), в което Калоян се оплаква, че на неговия пратеник Василий, архиепископ на „цяла България и на Влахия” (totius Bulgariae et Blachiae), когато стигнал в Драч, не позволили да мине в Италия и пр. И Villehardouin нарича Калоян крал на Влахия и на България („roi de Blaquie et de Bulgarie”, вж. и Иречек, История болгар, с. 494). Няма следователно основание да не приемем като най-правилно тълкуването на приведените данни в смисъл, че второто българско царство е било възстановено при помощта на румъно-българското княжество във Влахия, останало полунезависимо и през XI и XII век, когато България е била под византийско иго [*].
Въпреки очевидните връзки между България и Влашко, и през времето на Калоян българската държава всъде и във всичко се проявява като чисто българска и няма ни едно доказателство, че е съществувало някакво държавно-правно равенство между тия две страни, та да има основание да се нарича второто ни царство „румъно-българско”, под което название то минава у румънските историци. Подирните, с изключение на Ончул, в желанието си да представят възникването на румънската държава в XIV век не из предшествувано васално отношение спрямо България, а съвсем независимо от подирната, макар че от друга страна много наблягат на „голямото” участие на румъните в Търновското въстание на 1186 г., като изкарват всички Асеновци и особено Калоян по народност румъни, решително изхвърлят всяка връзка на второто българско царство с Влахия северно от Дунава. Докато Калоян всъде минава за българин и такъв се смята и в днешната историческа наука , за румънските историци той е несъзнателен „влах”, който е работил само за величието на България. Така напр. Йорга в своята история на румънския народ казва, че „Йоница (Калоян), ако и да е бил „влах”, не е разбирал значението на тая дума, той не е знаел думата „влах”, да преведе в „румънин или аромънин” (romîn î aromîn). Какво е знаел той за Рим и за римляните! Напротив, той се е стремял да се създаде ново източно царство на българския народ. Когато е носил пурпурната мантия и искал да го наричат цар Калоян, той е мечтаел за едно славянско царство „на българите и гърците” - блъгаромъ и гръкомъ, τῶν Βουλγάρων καὶ Ρωμαίων, та е поставял тази императорска титла начело на своите писма и укази”. [**] Факта, че в писмата до папата
*. Иречек и в скоро излязлото си съчинение върху историята на Сърбия изрично нарича Калоян българин („der Bulgare Kalojan”, вж. Geschichte der Serben, c. 288).
**. Jorga, Geschichte des rumänischen Volkes, I, 1905, c. 123.
117
титлата на Калоян гласи „rex bulgarorum et blacorum”, Йорга тълкува с „умишлено погрешен превод” [*], като поставили вместо Ρωμαίων (сир. на ромеите, на гърците) - blacorum и в други случаи пак Ρωμανία (в смисъл на Византия) превели все тъй умишлено с „Wlachia”.
През XIII век северно от Дунава са се извършили важни политически промени. Татарите унищожават куманската държава и изгонват куманите на 1241 г. Наскоро след това Унгария простира властта си и над Влашко. Държавните връзки между България и Олтения трябва тогава да са се прекъснали, така че към края на XIII и в началото на XIV век там вече се води борба от страна на румъно-българското княжество в Олтения, за да се отърси то от унгарската хегемония. От това време датуват и първите исторически известия за румънското войводство и румънски владетели в Западна Влахия, именно в Олтения. Според едно известие от маджарски източник на 1247 г. крал Бела подарил на Йоанитския орден цяла Влахия („Кумания”), с изключение на земята на изток от Алута, която принадлежала на Сенеслав, войвода на власите [**]. Името на този Сенеслав показва, че и в XIII век влашкото княжество в Олтения още е имало поне полубългарски характер щом владетелят не е румънин. В същото известие се говори и за друго едно княжество, наричано тъкмо тъй по български (предадено Kenezatus), управлявано от войвода, който е бил, съдейки по името му, пак българин. То е погрешно предадено: Litriwy, на друго място Lytuon (вж. у Ончул, цит. съч., с. 37). Най-добре отгатва същинската форма на името Йорга, който го чете Литовой (Litowoi, Йорга, цит. съч., с. 144). Ончул въз основа на тези данни приема, че след 1241 г., татарското нашествие, имало две румънски войводства, и двете в зависимост от Унгария: в Олтения тогава владеел войвода Литовой (Lytuon), а в Източна Румъния - войвода Сенеслав (цит. съч., с. 37). Ончул поддържа, че дори и през времето на татарското нашествие тия влашки войводства са били политически съединени с България (цит. съч., с. 35).
Забелижително е, че и в началото на XIV век продължавали да считат Влашко за „българска земя*’. Важно свидетелство за това се намира в хрониката на персийския историк Рашид, който е писал на 1303 - 1304 г. върху похода на монголите (татарите) в Трансилвания и Влахия, основавайки се на официални данни, получавани от монголските власти, между другото и следното: „През пролетта на 1240 г.
*. „In absichtlich fehlerhafter Vebersetzung” (цит. съч., с. 125).
**. „Terram de Zewrino... cum Keneziatibus Ioannis et Forkasii usque ad flumen Olte, excepta terra Kenezatus Litriwy woiwode... totam Cumaniam... excepta terra Szeneslai woiwode Olahorum”, вж. Fejér, IV, c. 447.
118
монголските князе преминали Галицките планини, за да навлязат в земята на българите и на унгарците. Орда, който вървял от дясно, преминал планините на тая земя, за да влезе в Кара Влахия, минал планините и влязъл в земята на Мисеслав (?). Като преминал през земята Алута, насреща му излязъл с войска Бесеренбам [*]. Това ценно съобщение потвърждава, че във Влашко в половината на XIII век е имало две войводства, че начело на едно от тях бил войвода със славянско име (предадено неточно), подобно на името на споменатия вече Сенеслав, а начело на другото войводство, намиращо се през реката Алута - войвода Басараб бан, очевидно от династията на Басарабите. Под „българска земя” и според Ончул тук може да се разбира само днешна Румъния (с. 36). Че тия войводства са съществували непрекъснато след падането на първото царство и през XI и XII век, има доказателство в известния германски епос „Песента на нибелунгите” (Niebelungenlied), съчинен в XII век, гдето се споменува „херцог Рамуне на земята на власите” (der Herzoge Ramune über Wlachen Land). Името Ramune без съмнение не е собствено лично, а означава „румънин”. Тоя румънски войвода ще да е владеел сигурно в Олтения. Какви са били отношенията на румъно-българските войводства към българското царство през първата половина на XIV век не е ясно. Вероятно в борбата им да се освободят от унгарското влияние не са били достатъчно поддържани от България, в която държавната власт през туй време бе твърде отслабнала поради династическите раздори и сектантските гонения вътре в страната. При все това поне номинално старите връзки с България традицията ги е поддържала, та в т.нар. Каталански атлас от 1375 г. страната северно от Дунава между Унгария, Русия и Кумания, именно областта, която обхваща днешна Румъния заедно с Молдова, е отбелязана с име Burgaria, а пък областта отсреща на юг от Дунава - с име Burgaria (вж. Onciul, цит. съч., с. 77).
Как и кога се съединили и двете влахобългарски войводства, които са съществували, както видяхме, в Олтения в едно воеводство, от което произлезе сетне Влашкото княжество, румънската историография няма сигурни данни. Народното предание смята за основател на съединеното влашко войводство войводата Раду Негру, който по-рано бил херцог на Амлаш и Фогараш в Трансилвания и към 1290 г., като пре-
*. Последната част на това място гласи във французкия превод на D’Ohsson, Histoire des Mongols, Paris, 1834, II, c. 627; вж. Onciul, op. c, c. 156: „Traversa Ies montagnes de ce pays pour entrer dans le Gara Oulag, passa les monts et entra dans le pays de Mischelav. Ayant passe par le pays de Mishelav. Ayant passé par le pays d’Ilaute, vit venir i sa rencontre Bezerenbam”.
119
минал планините, слязъл в Мунтения и се установил първом на р. Дъмбовица, гдето съградил града Къмполунг с великолепна черква. Оттук той слязъл по-надолу до Аргеш и пак направил голям град, който му станал столица. Това предание е спазено в безименната румънска хроника, която носи заглавие „История на румънската земя, откога са заседнали православните християни” (Istoria ţerii româneşti decând au descălicat pravoslavniciĭ creştini). Румънският историк Ксенопол взема това предание за историческо и смята, че е вероятно какво тъкмо около 1290 г., когато в Маджарско след смъртта на крал Владислав настанали вътрешни бъркотии и понеже е имало и големи гонения от страна на католическата черква против православните румъни в Трансилвания, Радул Негру ще е използувал случая да се изсели с част от „православния” си народ в съседната равна Влахия (вж. Xenopol, Istoria romînilor, II, с. 14 сл.). С право Ончул по-критически се отнася към това предание, основавайки се на необоримите доказателства, които се споменаха по-горе и от които се вижда, че много по-рано от тоя Раду Негру е имало в Олтения румънски воеводства под властта на България от първото и второто царство. Ончул смята Раду Негру за измислено лице, „поетически образ, който олицетворява обединената с България Влахия” (цит. съч., с. 35). Ксенопол е решително против „хипотезата” на Ончул, че войводството Мунтения (Влахия) било резултат от разкъсването на второто българско царство. Според Ксенопол верността на въпросното предание се подкрепяла и от постепенното местене на влашката столица в посока от север към юг: от Къмполунг в Аргеш, оттук в Търговище и най-сетне в Букурещ. Като важен факт се посочва от Ксенопол, че влашките войводи, както се вижда и от титлите им, са владели и двете трансилвански херцогства, Амлаш и Фогараш - тъкмо срещу Къмполунг зад планините [*].
За нас в случая не е важен спорният въпрос дали династията, дошла от Трансилвания, е основала влашкото войводство в края на XIII век, или не, а по-важен е фактът, че това войводство, в което току-що е почнало да се образува държавен строй в средновековен дух, в поло-
*. И молдавското войводство има подобна история. Според маджарски източници (Thurocz, III, гл. 49) около 1359 г. маджарският велик войвода от Трансилвания с една част от народа се дигнал и отишъл в Молдава, гдето основал войводство. Според молдавските хроники тоя войвода основател се наричал Драгош. Ала и в Молдавия дотогава е имало местни управители, както е било и във Влашко: и тук е имало старо славянобългарско население в южната част на Молдова, размесено с румънско. Затова и тук, както и във Влашко държавното устройство е също по български образец, с български език в черквата и държавата. Само че тук отрано почва да владее и малоруският език, главно в извънчерковната писменост...
120
вината на XIV век вътрешно и външно се представлява с български характер като му служи българският език за държавен и черковен език. И да е дошла нова династия от Трансилвания, тя не е била в сила да прекъсне старите сношения с България, които главно е поддържало могъщото българско население в страната, нито да измени в нещо дотогавашния полубългарски характер на официалната власт, както ще се види по-долу. В този вид именно се явява Влашкото войводство, когато минава вече за независимо при Дан войвода, предшественика на Мирчо войвода, който го е наследил след 1387 година. В големите смутове, които в това време бе внесло турското нашествие в България и в целия Балкански полуостров, при общата разслабеност на българската държава, обстоятелствата помагат да се издигне за малко време държавицата на Мирчо войвода, обаче само за няколко години. Това е първият и последен проблясък на известна самостоятелност на румънската държава до падането на България под турците. Най-много се изтъква от румънските историци временното завладяване на Добруджа от Мирчо войвода заедно с града Силистра (Дръстър). Този факт е толкова незначителен, че надали щеше толкова да се пише в Румъния за него, ако не му се придаваше особено значение с оглед към сегашния политически момент. В същност историческите факти в свръзка със завладяването на Добруджа от Мирчо Велики само потвърждават българския характер на тази област в ново време.
След смъртта на българския цар Александър (1365 г.) [3], Добротич е бил полунезависим владетел на земите до брега на Черно море под върховната власт на цар Шишман (вж. Иречек, История болгар, с. 424). Той имал своя силна флота, с която се явил на 1374 г. пред Трапезунд. След смъртта му неговият син Иванко, пак в качеството на български владетел, сключил на 1387 г., 27 май, договор с генуезците, в който се споменуват като поданици на Иванко в Добруджа само българи и покрай тях още и гърци („bulgari” и „graeci”). Последните сигурно са били гръцки колонисти по крайбрежните места. За българин признава Иванко и румънският историк проф. Богдан, като го нарича „български владетел на Добруджа” (Ivanco Dobrotič, un dinast bulgar din Dobrogea, вж. Bogdan, Lupte le romînilor cu turciĭ, c. 2). Че и Иванко е бил васален на Шишман се вижда от туй, че на 1387 г. той се присъединил към Шишман против турците (Иречек, История болгар, с. 437). Иванко умрял наскоро и Добруджа попаднала под влашкия войвода Мирчо, който тогава завладял и Силистра. Много е вероятно досещането на Иречек, че владението на цяла Добруджа под Мирчо повече е било само титла и то навярно по „наследство”, взета подир смъртта на Иванко (цит. съч., с. 449), - а не досущ фактически, защото то е
121
главно зависело от това в чии ръце е била Силистра. А Силистра много малко е била под Мирчова власт, а няколко пъти е минавала под турците. Успехите на Мирчо в борбите му с Баязид се обясняват и с голямото множество българи, които се борили заедно с него против турците. Особено след падането на Търново и София много българи са емигрирали във Влашко. Така ще да е успял Мирчо да надвие Баязид в сражението на 1394 г., 10 октомври, във Влашко, в което загинал и Крали Марко, който се е бил като турски васал. След Никополската битка на 28 септември 1396 г., в която съюзните войски били разбити от турците, сам Мирчо още докато битката продължавала, като видял, че неприятелят побеждава, се измъкнал през Дунава във Влашко. Тогава паднал и Видин и тогава „много народ заедно с болярите и духовенството бягал във Влахия, Унгария и Сърбия” (Иречек, История болгар, с. 461). Мирчо успял да се задържи независим до 1416 г. и се поминал на 1418 г. Неговата власт на десния бряг на Дунава е била кратковременна. На 1409 г. Мирчо владеел само още няколко крайдунавски градове по левия бряг на Дунава. На 1413 г. турците завладели дори и Гюргево, който остава окончателно под тяхната власт. Кога е видял Мирчо Добруджа се вижда и от неговите грамоти, гдето само у няколко от тях личат в титлата му думите:
„и оба пол по всему Подунавиу даже и до великого морѣ и милостиѫ божiеѫ и Дръстру граду владѣлецъ”.
Сам Мирчо ще да е бил по дух и възпитание полу-българин, каквито са били повечето влашки войводи и знатни от това време. Той трябва да е знаел добре български, защото неговите грамоти и особено грамотите на сина му Александър Алдея са писани на такъв жив и правилен тогава говорим български език, какъвто не е спазен ни в един друг български писмен паметник от онова време. В Александровите писма има такива интимни фрази, че не може да се заключи друго, освен че той сам лично ги е диктувал, че той е знаел отлично български език. По-долу ще приведа две-три от по-кратките му грамоти, за да се види какви румъни са били Мирчо и наследниците му, за които толкова много говорят днешните румъни. Нека припомня тук, че наследникът на Мирчо, който става влашки войвода на 1421 г., се нарича „Radul Praznaglava” (Празнаглава). И известното свидетелство на немеца Шилтбергер, пленен от турците в битката при Никопол 1396 г., се съгласява с всичко гореказано, а именно, че тогавашна Румъния не се е тъй отличавала от България, както е в днешно време и че въпреки туй че Мирчо е завладял „Добруджа”, тя продължавала да се нарича България. Затова и любознателният Шилтбергер отбелязал, че имало тогава три Българин, именно покрай Търновска и Видинска България третата се намирала „там, гдето Дунав се влива в морето”,
122
със столица Калиакра (вж. Reisen des Joh. Schiltberger, herausq. von K. F. Neumann, 1857) [4]. В Добруджа е имало, както видяхме, през времето на Иванко Добротич само българи и малко гърци, а от румъни, разбира се, не е имало ни помен. Сетне в течение на вековното турско робство в Добруджа се настанявали множество турско-татарски жители. Поради войните и опустошенията българското население там е водило мъченически живот и пак една част от него е оцеляла през цялото време на турското робство. В XVIII век, когато ученият астроном Руджиер Бошкович е минал през Добруджа, той е срещнал там българи, за което разказва в описанието на пътешествието си, преведено и побликувано от мен в Мин. сборн., T.VI. - Руският инок Пар-тений, който през половината на XIX век минал от Мачин до Русчук разказва, че запитал българите, защо са тъй бедни в страна тъй плодородна и тъй богата, а те му отговорили, че причината са войните, че всеки 20 години се повтарят опустошения, чуми, бягане през Дунава във Влашко (вж. Странствие и путешествие по европ. Турции и в св. Горе Афонской, Москва, 1855; вж. и Д. Мишев, България в миналото, с. 238).
Ето това е самостоятелното политическо минало на румънския народ до падането на България под турците, когато и румъните стават турски васали. Може да се каже, че румъните почти до надвеяерието на турското нашествие оставят неизвестни в историята на европейския югоизток, живеейки все в подчиненост и то главно под България както през първото, така и през второто българско царство. Видяхме, че във Влашко и през XI и XII век, когато България бе под византийско иго, българската власт северно от Дунава е продължавала да се крепи в автономните влахо-български войводства, макар и да са били във васални отношения спрямо по-силните съседи - печенеги, кумани, маджари и пр. Най-сетне в XIV век постепенно се издига едно обединено румънско войводство в Мунтения, покрай Молдавското войводство, което почти същевременно по същия начин се образува и развива. Ала при все това и двете влашки войводства имат български характер, са в пълна зависимост от българската средновековна култура. Това още по-добре ще се види от следния кратък-очерк на по-главните културни заемки на румънския народ от българския, засвидетелствувани най-добре чрез множеството български думи спазени в румънския език. Тези думи показват културните понятия и предмети, а така също и държавната и обществена уредба, с които румъните се запознали чрез българско посредничество.
Ала преди да пристъпя към тоя очерк, смятам за уместно да предам тук как видният румънски историк проф. Богдан схваща историческото
123
минало на своя народ до турското нашествие. Именно в уводната част на своята брошурка „Борбите на румъните с турците до Михаил Витезът” (Luptele romînilor cu turciĭ păna la Mihaĭ Viteazul, 1898) Богдан дава следната сбита характеристика на румънското историческо минало до казаната дата:
„Историята на румънския народ е дълга борба за съществуване. Хвърлени от съдбата в устата на варварите, румъните, заселени ат Траян, не прекарали в мир нито половин век, вече трябваше да се борят с варвари, които повече от две и половина столетия ги насилваха да напуснат земята, в която бяха настанени. Затрупани от пороя на растящата навалица от народи - готи, хуни, българи, славяни и авари, румъните от дясно и от ляво на Дунава бяха принудени да се оттеглят по полите на планините и тук под властта на българите поставиха основата на бъдещата си организация в княжествата и войводствата. Когато дошли маджарите, тези подирните са съществували вече. И те продължавали да съществуват в Унгария под върховната власт на маджарите, а във Влашко (in ţările), в равнините - на печенегите, куманите, татарите. След изгонването на подирните старите княжества се сляха в по-големи войводства и така се образуваха двете румънски войводства Влашко (Румъния) и Молдова.
Влашкото войводство, сетне княжество, се е образувало от две по-стари войводства, отначало междуособно независими едно от дясно на реката Олта (Алута) - старото войводство на Басарабите, а другото от ляво - войводството на румънските Негри, и двете подчинени (васални) на българското царство - първото и второто царство [*].
И двете тези войводства се съединяват в едно по-голямо румънско войводство, което скоро подпада след монголското (татарското) нашествие под суверенитета на Унгария, именно между 1242 и 1247 г.
Борбата с румъните от Влахия, за да се освободят от унгарското васалство, продължава повече от 100 години; в тая борба те са имали случаи да покажат своята храброст и военна умелост в две големи битки на 1330 г. На 1373 и 1374 г. румънската държава (ţara romînească) явно се смята в унгарските официални дипломи за независима държава. В същото време и Молдова се бори за независимост. Ала едвам се избавили от чужда подчиненост (васалство) към края на 14 век, след кратко време се явяват турците, нов противник, много по-силен.
*. „Ţară Romînească s’a constituit din două voevodate la început independente, unul dе a dreapta Oltuluĭ — vechîal voevodat al Bassarabilor, altul da a stînga luĭ — voevodatul Negrilor Romîniĭ, a mîndouă vasale imperiilor bulgăreştĭ întiĭ şi al doilea” (op. cit., c. 6).
124
На 1366 г. румъните от Влашко се вестяват като съюзници на българския цар Срацимир против турците: България пада под турците, цар Шишман става турски васал. Румъните участвуват заедно със сърби, българи и маджари в нещастната битка при Марица на 1371 г. под водителството на сръбския крал Вълкашин...
След това идат вече борбите на Мирчо с турците, които скоро се завършват след неговата смърт в полза на подирните...”
Авторът, сам виден румънски учен, като е изрисувал горната от скромна по-скромна картина на бедното историческо минало на своя народ до половината на XV век, не може да се обвини от никого в недостатъчна обективност. И тая наистина напълно съответствува на историческите факти, които аз по-горе изложих.
II
В студиите си върху „Дакoрумъните и тяхната славянска писменост” и сетне върху „Влахобългарските грамоти от Брашов” аз подложих на най-щателна оценка всички данни, които се отнасят до старите етнически сношения между българи и румъни и до последвалата от тях културна зависимост. Полемизувайки по-сетне с проф. Богдан по повод на съчинението му „Documente privitoare la relaţiile ţării romîneşti cu Brasovul etc. in sec. XV - XVI (1905)”, аз постоянствувам на тезата си, че в Румъния е имало особени условия, за да се поддържа толкова упорито в писмеността през XV до XVII век българският език, че е имало там нещо повече от тая „чисто книжовна” почва, култивирана уж само от професионални чиновници, както мислят румънските учени, па и инак много по-обективният проф. Богдан. Не само в по-старо време, през първото българско царство, българският елемент в Румъния е бил важен обществен и културен фактор; но и много по-сетне, през второто българско царство той не е бил изчезнал и нещо повече - той е продължавал да съществува в значителни остатъци и през XV - XVI век, не само между простолюдието, но и между болярите (вж. и моето съчинение „Към брашовските грамоти”, Мин. сборн., XXV). И наистина, колкото повече вниква човек в културното, историческото и социалното значение на преголямото число българизми в румънския език, толкова повече излиза наяве някогашната сила на етническите български елементи в политическата и културна история на румънския народ. Като оставим настрана по-специалните случаи, стига да вземем по-обикновените български термини из разните области на живота, за да схване всеки колко много нещо са научили румънските прадеди от своите някогашни славянобългарски съжители. Извлича се впечатле-
125
нието, че подирните са стоели и на много по-високо културно стъпало от старите румъни, които са били отчасти потомци на римски колонисти в страната, а в по-голямата си част романизувани тракоилири и други народи от Полуострова. И това впечатление е вярно, то се налага и на самите румънски учени, които не могат да не го изкажат, когато се касае да се даде що годе обективно разяснение на подавля-ющото число българизми в румънската терминология... За да бъда по-убедителен в своя си очерк, аз ще цитирам по-долу повече от признанията на румънските учени по засегнатия въпрос, главно на проф. Богдан, Йорга и Ончул. Особено ценни са прямите признания на фактите у Богдан, главно в очерките му „Romîniĭ şi bulgariĭ”, „Cultura veche romînă”, в предговора на споменатите „Documente etc.”, както и в други негови исторически съчинения. Йорга, който като историк често пъти пренебрегва всяка научна метода и е твърде лек в научните си обяснения, все пак в своята „История на румънския народ” не е отминал леко българските културни заемки.
България се издига мощно, казва проф. Богдан, от 680 до 1018 г., основава царство, което обхваща почти целия Балкански полуостров на югозапад до Олимп, от Черно море до Темешкия Банат и голяма част от Трансилвания. В тая епоха цъфти и българската литература, която преминава и към другите славяни. Какво са правили в туй време румъните? Захвърлени в Дакия, бившите румънски колонисти и римски войници се преобърнали в пастири, изгубили съвсем връзка със старата римска цивилизация и станали неграмотни номади и полуномади по Карпатските планини и по Балкана. За някакъв организиран политически живот у тях не може и дума да става [*]. Живели те обособени в
|
*. „Vremurĭ, in care noĭ am perdut aprope cu totul civilizaţia antică a Romeĭ şi din care am eşit semibarbarĭ uĭtindu-ne pănă şi ştiinţa de carte” (Bogdan, Romîni şi Bulgari, c 15); „In curs de trei veacurĭ şi maĭ bine dеla 680 - 1018, cît a ţinat întîĭul imperiu bulgăresc, Romîniĭ, rupţi de cultura romană antică, trăeaǔ ca păstorĭ nomazĭ şi seminomazĭ în munţiĭ Carpaţĭ şi în Hem. De o viaţă politică organizată nu poate fi vorba în aceat timp” (ibid., c. 17).
Йорга в своятта история на румънския народ тъй също е принуден да признае, че отначало румъните се явяват „на прага на историята като народ от селяни и пастири” (als Volk von Bauern und Hirten - so erscheint das rumänische Volk an der Schwelle seiner Geschichte, вж. Geschichte des rumänisch. Volkes, I, c. 148). Aла след това съзнавайки, че тая характеристика не е ласкателна за изтънчените днешни румънски интелигенти, Йорга се старае да се поправи като казва, че прадедите на румъните са знаели и земеделие, че са били и земеделци, а не само номадски пастири, та не било истина, „че само от такива хора се образувала румънската народност” (цит. съч., с. 151). Противоречи си обаче по-нататък като казва, че войводите в Аргеш намерили в равнината, която те постепенно идейки от север завладявали, „села със земеделско население, уседнали в селища” (Die Woiwoden von Arges finden in der allmählich von Norten aus eroberten Ebene Dörfer und ackerbauender Bevölkerung mit silişti und ţarine, op. cit., c. 238). Йорга не ce сеща, че това население, което е дало името „селища”, не е румънско. |
126
големи патриархални семейства, подобни на славянската задруга. Подчинени в течение на повече от три века на българската власт и влияние от двете страни на Дунава, румъните приели от тях част от обичаите и институтите им. Така напр. от българите научили щото старейте на отделните братства (clanurilor) да наричат cnezĭ (староб. кнѧзь), а началниците на повече братства (кланове) - да ги наричат voevodĭ (воеводи). Като възприели да си основават постоянни селища, тогава кнезовете станали началници и на селищата, а и войводите по същия начин станали главатари на земи (şefi de territoriî). На войводите са съдействували boerĭ (боляре) - хора отначало собственици на големи земи, подарени от войводите за военни заслуги, а сетне с развитието на разните държавни служби и главни чиновници в страната.
Тогава румъните заедно с черковното устройство заели от българите и българския език - черковен и дипломатически, сир. езика на българската литература [*]. Румъните са били по-рано покръстени от българите. Преди да дойдат българските славяни, имало е в Мизия и Дакия християни, имало е и латинска епископия със столица в Първа Юстиниана (Охрид), основана на 535 г. за целия Илирикум - именно за всички римски провинции южно от Дунава. Възможно е и Дакия да се е числила в черковно отношение към тая епископия. След покръщането на българите (864) и румънците приели славянското богослужение заедно с българите, което се одържа в румънската черква до XVII столетие (вж. Onciul, цит. съч., с. 140). Ала на румъните е липсвала черковна йерархия, която може да съществува само у заседнали народи (care nu poate exista decît la popoare aşezate). Следователно не християнството, а официалното християнско черковно устройство румъните са заели от българите. Латинските християнски термини, спазени у румъните, са от първата епоха на тяхното християнство, та и днес те казват, както си казвали и тогава: cruce (от латин. crucem), а не кръст; biserică (лат. basilica), а не църква; dumnezeǔ (лат. domino deo), а не бог, а comineca или cominecătură (лат. communicare) [**], а не причест, причещение (старобълг. причѧсть); creştin (лат. crestiano), а не кръстиянин, и др.
*. „Romîniîîimpromutară della convĭeţuitoriĭlor Bulgarĭ limba biserícească şi diplomatică, cu alte cuvinte - literaturalor. Tot ce a fost la noĭ de origine bulgărească eşezăminte religioase sau politice, toate sunt împromutate în aseasta pocă” (вж. J. Bogdan, цит. съч., c. 19).
**. Срв. новобългарското комка, заето от същата латинска дума.
127
Християнската терминология у румъните показва два слоя: по-стар, латински (stratul vechiǔ latin), това са по-горе изброените думи, и по-нов, славянски (stratul noǔ slavon): molitvă (бълг. молитва), spovedanie (изповедание), feştanie (свѧщение), blagoveştenie (благовещение), cădelniţa (кадилница) и пр. Има и някои двойни форми: sîn, sîntu (от лат. sanctus) и sfînt (от старобълг. свѧтъ); păgîn (от лат. paganus) и pogan (от староб. поганъ). И тъй откак се явяват румъните с образувана държава всичките им институти си водят началото от тая първа епоха на българското надмощие, а именно политическата им и социална организация в княжества и войводства, черковната им йерархия, началата на болярския институт, българския език в канцелариите на владетелите, в черквата и в светската литература и в частната кореспонденция [*]. Според проф. Богдан с първото българско царство се завършва силата на българското влияние върху румъните, а всичките сетнешни следи от българско влияние били повече следствие (efecte) от старите заимствувания, а не са нови. Напротив, с падането на първото българско царство почвало обратно румънско влияние върху българите. Видяхме, че напротив българското влияние у румъните е действувало непрекъснато и сетне до и подир възстановяването на българското царство, а след падането на България под турците поради голямата емиграция на българска интелигенция във Влашко още повече се засилило това наше влияние във всичките отрасли на държавния и обществения живот. Сам Богдан казва на друго място, че след падането на България под турците, румъните стават най-добри крепители на българската култура, която изцяло се е прехвърлила и увековечила в румънската земя.
„От началото на 14 век в Румъния и в Молдова, по-малко в Трансилвания и в унгарския Банат, почва епоха на процъвтяване на българската литература и на българското изкуство, както не са цъвтели в самата България през време и на най-голямата ѝ слава. Тази епоха се продължава до 17 век, а върха си достига в 15 и 16 век. В това време румънските земи бяха Италия на българщината. Както избягалите гърци след падането на Византия в Италия предизвикаха възраждането на класическите науки и художествата, също тъй и избягалите българи в Румъния, допуснати до двора на владетелите и в манастирите, турнаха основа на българо-румънската („славяно-румънската”) литература, която господствува в Румъния в 14 - 17 век” [**].
На румънска почва са се усъвършенствували калиграфията на кирилицата (arta de а scrire cu
*. Bogdan, op. cit., c. 22.
**. Bogdan, op. cit., c. 20.
128
cirilica), черковната живопис и декоративните изкуства. Може да се каже, че Румъния от падането на България насетне бе център на убежище на българщината и на славянското православие (un centru de refugiu al bulgarismulu şi ortodoxismului slav).
Мисълта на Богдан, че падането на България под турците е предизвикало емиграция на българската интелигенция във Влашко, която е дала нов подтик на литературата и изкуствата в тая страна, както бе станало в Италия подир падането на Византия, е вярна. Това същото сравнение бе направил много по-отрано П. Сырку на 1882 г. в Журн. Мин. Нар. Просв., IV, с. 300 - 305, гдето казва, че Румъния е служила за прибежище на българските учени тъй, както Италия на византийските учени след падането на Цариград, и заключава: „Одним словом, румыни сделались в политическом и культурном отношении, как бы наследниками южнослав. государств и в особености Болгарии”.
Ще прибавя една поправка на това историческо сравнение, да не се взема в смисъл като че ли Румъния тогава е имала своя някоя румънска култура и изобщо условия да си развие такава самостоятелно, защото и преди да дойде оня наплив от интелигентна емиграция из България ръководещата културна роля в Румъния е била вече в ръцете на българския интелигентен елемент в тая страна. Колко назад са стояли румъните през цялата доста дълга епоха до началото на тяхното литературно възраждане - XVII век, вижда се от думите на угровлахийския митрополит Теодосий в предговора към издаденото от него на 1860 г. „румъно-славянско” богослужение, гдето се оплаква от бедността на румънския език и липсата на грамотност в Румъния поради липса на учители: „пентру скурта лимба ноастра... ши пентру липса дъскалиолор” (вж. у мене, Мин. сбор., IX, с. 276). Особено трябва да се изтъкне силната културна роля на манастирите в Румъния, най-важните и най-старите от които като Водица, Нямц, Прислоп, Мотру, а най-вече манастирът Тисмана, са основани в XIV век повечето от пришелци из България монаси (вж. Xenopol, Ist. romîn., II, с. 245). Манастирът Бистрица се основал в началото на XV век от Александър Добри по настояването на дошли от България калугери. Пак тогава и по същия повод се основал и манастирът Бесерикан и др.
Трябва да възразим още, че българското културно влияние в Румъния е било особено силно тъкмо през второто българско царство, което румъните обичат да наричат дори „румъно-българско”. Не е маловажен факт, че още първите румънски владетели носят в началото на титлата си онова Iω (съкратено от Iωанъ), което е характерно в титлите на Асеновците. И Ксенопол приема, че това Iω в титлите на влашките и молдавските господари е заето от българските царе (Istor.
129
212). Разбира се, че от това схващане истинското състояние на румънската народна култура още по-далеч стоят румънските учени като Йорга, комуто е мъчно да признае на българската култура и толкова участие в образуването на румънската, колкото това правят по-обективните историци като Богдан и Ончул. Йорга казва именно, че „свободната държава на Молдава и Влахия е притежавала своя собствена култура, която тя е възприела от западналите (!) държави южно от Дунава и която, особено в Молдава, е намирала нова почва за самостойно развитие, главно в областта на краен описанието, орнаменталното изкуство, тъй също ако и по-малко, в литературата”. Йорга избягва да спомене името на България [*]. Ала все пак нещо трябва да признае, та казва на друго място, че когато последните владетели на възстановеното второ българско царство изчезнали, емигрирали всъде в съседните земи учениците на великия си учител архиепископ Евтимий и донесли там покрай някои други познания и един обработен славянски черковен и държавен език. Йорга представлява работата, като че първи Евтимиевите ученици са донесли и във Влашко българския книжовен език, а нищо не казва за правилния български книжовен език, с който вече предшественици на Мирчо Велики си служили официално. Ала нека преминем към по-интересните български термини, отнасящи се до разните области на живота, които, както се спомена, и Йорга не премълчава, разбира се без да им дава надлежното историческо значение.
Над всички в държавата стои войводата (voivod). Двата основни елемента, върху които се е крепил целокупният живот на румънския народ, са боерите (boeriĭ) и селяните (ţăraniĭ). Царан (ţăran) означава човек селянин, който обработва земя. Думата произлиза от латинската дума terra - земя. Румъния се казва ţara romăneasca. Боерското достойнство, както показва и името boeri, изцяло е заимствано от България, а разните боерски придворни служби са от произход византийско-български: логотет, спатар, комис, ворник (дворник), столник, постелник и др. Почетното име на болярина е жупан (jupan). Ворник означава придворния хофмаршал на войводата. Важна роля е имал придворният пивничар (pivnicer).
Кнезове (cneziĭ) се срещат в XII и XIII век в Трансилвания, Унгария, Влашко и Молдова.
Съгласно с патриархалния живот на румънските войводства и администрацията и правосъдието са били твърде прости. Господарят е
*. „Der freie Staat der Moldau und Walachei besass seine eigene Kultur, die er von den versunkenen Staaten sudlich der Donau ubernommen” etc. (Iorga, Gesch. rumän. Volkes, I, c. 395).
130
управлявал страната чрез боерите, а тези според възложената им служба носели названия: бирчии (birciĭ) и бирари (birarĭ), сир. бирници, които събирали данъците, глобничи (globnicĭ), които събирали глобите, бранищари (braniştariĭ), които пазели боерските лесове (лесничеи), и др. Имало и пристав (pristav).
Чиновниците на войводата се наричали уредници (urednici); инак те се казвали и правителе (pravitele). Имало е специални т.н. припашари (pripăşarĭ), чиновници, които събирали таксата припас (pripas) - за щета от добитък, който е пасел в чужд синор.
Един особен род чиновници се наричали душегубинари (duşegubinarĭ), преследвачи на неморални действия.
Румънинът е различавал в същност само два вида духовенство: попи (popĭ) и владици (vladicĭ). И началникът на манастира се е наричал попа (popâ), ала в по-важните манастири игуменът се наричал от народа владика (vlădică). Игумените още се казват старци (stareţi).
Писарите се наричат дияци (diacĭ).
Свободните селяни-войници се казват войници (voinicĭ). Оръжието им е сулици (suliţĭ) - копия и саби (sabiĭ).
По-избраните храбреци се наричат юнаши (junasĭ) и витези (vitezĭ).
Твърде стара българска дума, която се среща в първите румънски грамоти, е очина (ocină); множ. ч. очине (ocine), с която се означава поземелната частна собственост, в смисъл на бащина (отъ стб. отъцъ, баща). Казва се и охабница (ohabniţa). Всичките села са ocine. Селата се наричат и селища (selişti).
Селянинът работи с плуг (plug); плугари (plugarĭ) се наричат орачите.
От житните растения, които селянинът сее, български са имената овъс (ovăs), рапица (rapiţa).
Имало е задължение всеки да дава на войводските хора съдействие освен в храна още и с подвоз (podvozĭ, podvod) и квартира - посад (posad).
Градът - паланка се е казвал търг (tîrg); търговец (tîrgoveţ) е гражданинът. Градът Търговище е стара столица на войводите. Сетне търг значи и търговска стока. Улица (uliţa) - означава улица в град или в село.
Таксата за право да се сади лозе се е казвала винарич (vinariciǔ).
Заплас (zaplas) означава ограда, плет, ливада (livadă) и помет (pomet) значи и овощна градина.
Близо до къщата се намира зимникът, пивница (pivniţa). По край стената в стаите наредените постелки се наричат лавица (laviţa).
Домакинът се казва господар (gospodarĭ, в множ. число gospodarie).
На кръчмата се казва също тъй кърчюма (cîrciuma). Лихвата се казва добънда (dobĭnda) - от стб. добывъ, добыти.
131
От облеклото на селянина българско име носят качула (căciula) - зимният кожен калпак, сукман (sucnan) - вълнена кафява връхна дреха, кожок (cojoc) - кожух.
Политическите бежанци се казват прибег, прибежи (pribegĭ), местата за прибежище се казват слобозии (sloboziĭ).
Праздникът се казва надейе (nadeie), от стб. неделя; крачюн (crăciun) означава Рождество Христово; Свента Мария (Sfînta Maria) е „Майка Домнулуй” (Maica Domnuluĭ) - божа майка.
Румъните вярват в змей (zmeĭ) и змейове, грозни чудовища, които с голям шум се явяват, махат с тежки буздугани (buzdugane) и предсказват наздраван (năzdravan) - подобно на орисниците (вж. Iorga, Gesch d. r., V, с. 226).
Ромъните вярват във вълва - вълве (vîlva - vîlve) - влъхви. Снове (snoave) от стб. сън, мн. ч., се наричат гатанки и сатирични разкази
Народните приказки се казват басме (basme) - от стб. баснь, мн. ч. басни; също тъй се казват приказките и повести (poveşti). Според Йорга обикновено майките или бабите приказват на децата си повести (цит. съч., с. 229).
За пеене, песен имат си румъните латинска дума: кънта (cînta, от лат. cântare). Те знаят за кънтече хандучещи (cîntece haiduceştĭ - хайдушки песни; познато е името хайдук (haiduk)).
Под обичеюл памънтулуй (obiceiul pamîntului) разбират народен обичай, народен закон и пр.
Нека тук още да споменем, че румъните наричат немците с българското название, което е общо славянско: Неамц (Neamţ).
Ето от тоя род са още много и много български думи в румънския език. Мисля, че горните примери доста ясно говорят.
Нека в заключение да кажа още нещо за писмения език на румъните.
За езика на черковните книги няма да говоря - той е същият среднобългарски, който ни е известен и от нашите писмени паметници от търновския извод от 14 и 15 век. Той в течение на времето до 17 век никак не се мени и във Влашко, както и у нас. Съвсем друг е езикът, на който се пише в канцелариите на влашките войводи в издаваните от тях официални грамоти, заповеди и в частните им писма. Този език е жив в българския език, който се мени с течение на времето. В писмените документи от края на 15 век той е чист от чужди примеси, правилен и служи сега на българското езикознание като най-ценен източник за историята на българския език от най-важната преходна епоха - от среднобългарски към новобългарски. Подробно оценка на езика на влахобългарската писменост съм дал в посочените си по-горе съчинения. Тук за пример ще изтъкна само някои езикови факти и ще дам
132
два-три образеца. Както и на български за писмо, грамота се казва простонародно книга; официално грамота (указ) се казва повеление или по гръцки оризмо. Писарят, който пише грамотата, се казва писар или дияк. Обикновенно се праща „много здравие” или се казва „бог ви даст здравие”.
Има доста новобългарски форми: ази, азе (покрай аз), вие, тия, тойзи; що щѫ учинит на тойзи град и на вас; имам взѧти от вас двойно и по-много. Има членувани форми: длъжникот, искът, момкот, книгѫвѫ, вашено, молдовените. Новобългарски са: приидохѫ, видехѫ, кажете, три дни ход, гонете, съберете, дениѫ, и пр. и пр.
Какъв е езикът изцяло, може да се види добре от няколко кратки грамоти на Мирчовия син, както споменах по-горе. И езикът на Мирчо е същият. Ще избера от писмата на Александър Алдеа (1431-1433) до града Брашов [5].
1
Брашовѣном въсѣм и земи Бръсе
† Jo Александръ воевода и господинъ въсеи земи угровлахiйскои, синъ Мирча великааго воеводѣ, пишет господство ми Брашовѣномъ въсем, пръгарем, [*] и сираком и земи Бръсе, много здравiе и радованiе, както моимъ приятелѣм и братиямъ. Того ради, зде приидохѫ ваша братiа и видѣхѫ съ очима мои животъ, на що стоѫ азь день и нощь; того ради да знает ваша милост, понеже стоѫтъ 4 господари велики съ войски готови у Дръстръ на Дунав, Фериз бѣгъ и Азбута бѣгъ и Карача бѣгъ и Балабанъ бѣгъ, а друга войска стои на Пиргосъ а великыи царь Амуратъ бѣгъ естъ три дни ходъ от мене. Того ради, моа братiа, азе съ вами могѫа безъ васъ не могѫ станѫти пpѣдъ ними, нѫ се съберете и стоите готови, да е въ кои часъ фтаса реч господства ми, въ той час да дойдете. И пакы, що ви рекѫ ваша братiа, да их веруете. И богъ ви веселит.
† Jo Александръ воевода
милостiѧ божиеѧ господинъ
2
† Брашевѣномъ
† Jo Александръ воевода и господинъ въсеи земи уггровлахиискои, пишет господството ми Брашевѣномъ всѣмъ, и такази да знаете, оти
*. Пръгарем значи на гражданите; пръгар - гражданин брашовски, от немската дума Burger.
133
ево турци гдь сѧ паднѫли по Дунаву по въсъхъ бродовох, та иду [*] на земѧда плѣнятъ и да расипѧтъ, да по-скоро дениѫ и нощиѫ да спѣшите да дойдете на помощъ. Оти ако намъ бѫдетъ зло, и вамъ щетъ бити по-злѣ; да колко можете, спѣшѣте, колко воискѫ можете повдигнѫт на скорѣ, да дойдете. А що нѣстъ готово, а вие гонѣте послѣдъ, да вътасатъ скоро. Ино да не сторите по рѣчи наши.
† Jo Александръ воевода
милостiѧ божiеѧ господинъ
3
Брашовѣномъ и земли Бръси
Jo Александръ воевода и господинъ, пишетъ господството ми Брашовѣномъ въсемъ и земли Бръси. И такози ви орисуетъ господството ми: аще сте да ми поможете, елате по-скоро, понеже сѫ турци возѫтъ отъ сѫботи, та поспешаите на потечѫ, а храна ви щетъ и напоконъ доити. Аше ли не щете доити, а вiе ми кажете, да знамъ, како да учинѫ. И весели ви Богъ.
† Jo Александръ воевода
милостiѧ божiеѧ господинъ
*. В иду у има значение на ѫ (-ъ).
ДОПЪЛНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
1. Сб. Добруджа, с. 68 - 118.
2. Византийските хронисти от XI и XII век, а под тяхно влияние и някои западни автори, употребяват за Балканския полуостров административно-териториалните названия, а не държавно-етническите. Така напр. с термина България те обозначават темата България, т.е. областта от Белград до Воден и от София до Албанските планини; с термина българи пък обозначават населението на тази тема. По същия начин с термина Влахия са означени земите между Дунав и Стара планина, а населението им - съответно власи или мизи. Поради това под „България и Влахия” в тези извори се подразбира цялата българска земя от Дунавските устия до Албанските планини, а под „българи и власи” - населението на тази територия.
3. По-точно: 1371 г.
4. Нов български превод: Ханс Шилтбергер. Пътепис. Прев. М. Киселинчева. С., 1971.
5. Върху българо-румънските културно-исторически връзки Л. Милетич е публикувал следните трудове:
- Бележки от едно научно пътуване в Румъния (с Д.Агура). СбНУ, IX, 1893, с. 161 - 210;
- Дако-румъните и тяхната славянска писменост, т. II (с Д.Агура), пак там, с. 211 - 390;
- Седмиградски българи, СбНУ, XIII, 1896, 104 с.;
- Нови влахо-български грамоти от Брашов, пак там, 152 с.;
- На гости у банатските българи, Български преглед, 1896, кн. 1 - 2, с. 44 - 88;
- Заселението на католишките българи в Седмоградско и Банат, СбНУ, XIV, 1897, 262 с.;
134
- Книжнината и езикът на банатските българи, СбНУ, XIV -XVII, 1900, с. 339 - 482;
- Една грамота на Дан II от год. 1422, октомври 23, пак там, с. 1-11;
- Старото българско население в Североизточна България, С., 1902, 224 с.;
- Към грамотите на Брашовската сбирка, СбНУ, XXV, 1910, 34 с.;
- Езикът на приписките на влахо-българската църковна писменост от XV - XVIII в., СпБАН, 1937, кн. 54, с. 129 -138.