Дял втори. СТАТИИ ОТ СБОРНИК „ДОБРУДЖА”. География, история, етнография, стопанско и държавно-политическо значение”. ( Издание на Съюза на българските учени, писатели и художници. София, 1918. )
2. Васил Златарски
ИСТОРИКО-ПОЛИТИЧЕСКА СЪДБА [1]
(Сб. Добруджа, с. 43-68)
След оттеглянето на римляните от провинцията Дакия при император Аврелиан (270 - 275) в 270 г. сл. Хр., когато Дунав бил определен за северна граница на римските владения на Балканския полуостров, и особено след реформите на Диоклетиан (284 - 305) и Константин Велики (324 - 337), от североизточния кът на полуострова между Черно море, устието и долното течение на Дунав биде образувана особена провинция под името Скития или още Малка Скития, т.е. днешна Добруджа в тесен смисъл. Организирана по образеца на другите при дунавски провинции, тя е имала назначение да служи като страж против нахлуванията на варварите в пределите на Римската империя; а пък с въвеждането в нея и на църковна организация в IV век като отделна епархия, се предполагало чрез разпространението на християнството да се влияе върху местното дакийско население и другите варварски племена, които към това време се били настанили в тая област, за да ги привържат към империята и по тоя начин да ги принудят да защитават нейната североизточна граница.
Това положение обаче не се задържало за дълго време. През епохата на почналото се от последната четвърт на IV век ново движение на варварските народи, подтикнати от нашествието на страшните хуни, Скития била първата област, която трябвало да изпита ударите на всички народи, на които било определено да минат тогава през Балканския полуостров. Благодарение на това, че делтата на Дунав представяла за ония времена най-удобно място за преминаване на тая естествена преграда, през тука са минали, както е известно, вестготи и една част от остготи, а след тях и отделни хунски племена, някои от които се били вече настанили там, особено след разтурянето на Ати-ловота държава през втората половина на V век.
От началото на VI век тук почват да се явяват славяни от източния клон - антите, които постепенно си прокарвали път към вътрешността на полуострова. Почти едновременно с тях хунобългари от западния клон - кутригурите, след като се закрепили по северните брегове на Черно море подир изселването на остготите, предприемали походи ред години през Малка Скития, като грабили и опустошавали богатите
92
центрове на полуострова и дори се покушавали с нападения и върху столицата на Източната империя. Но всякога почти или отбивани от византийските пълководци, или с нападения на собствените им владения от техните съродичи от източнобългарския клон - утигурите, които се намирали под влиянието на цариградското правителство, те бивали принудени да се връщат пак в черноморските си степи, като напущали Малка Скития разорена и опустошена. Обаче след унищожението от една страна държавата на кутригите през времето на варварското нашествие към средата на VI век, което увлякло със себе си повечето от тях на запад, а от друга - след покорението на утигурската държава от турците [2] през втората половина на същия век, за Малка Скития настанало едно по-мирно време. От това се възползували славяните.
Антите, за да избегнат игото на силните авари, които към това време били успели да закрепят властта си северно от Средни и Долни Дунав, засилили своето прехвърляне откъм Дунав. Докато Византия от края на VI век и в началото на VII век трябвало да води тежка борба на полуострова с аварите, а в Азия с персите, и докато византийската политика чрез приятелски и дори съюзнически отношения към възстановената в това време по северните и източните брегове на Черно море и Азовско българска държава на Кубрат (584 - 642) [3] се стремяла да преустанови нахлувай и ята на хунобългарите в пределите на империята, - славяните, било в съюз с аварите, било съвършено самостойно продължавали да се разселват по Полуострова в разни посоки, като прониквали във всички кътове от Дунав до Пелопонес и от Черно море до Адриатическо. По тоя начин след тая бурна епоха (V - VI в.), към средата на първата половина на VII век, когато се завършило заселението на славяните по Балканския полуостров [4], няколко отделни славянски племена към това време окончателно се настанили в източна Долна Мизия и в Малка Скития, които заварило тук важното в историята на Балканския полуостров събитие - основанието на българската държава.
* * *
Около средата на VII век по северните брегове на Черно море станала нова политическа промяна: „старата и велика” България след смъртта на своя основател Кубрат се разпаднала на съставните си отделни хунобългарски племена или орди, вследствие на което те не могли да издържат силния напор на появилите се в това време нови азиатски завоеватели - хазарите, и за да избегнат покорението си под тяхна власт, пръснали се в разни посоки. Едно племе-орда от тия българи - уногундури под началството на третия Кубратов син Исперих
93
(Аспарух) също така напуснало приазовските си жнвелища и в началото на 50-те годннн на VII век достигнало североизточната граница на византийската империя при устието на Дунав, в днешна Бесарабия, с цел да търси безопасно място за поселение. Но, като не се считал там достатъчно осигурен с безопасност, Исперих, в силата на добрите и приятелски отношения на баща си с Византия, влязъл в сношение с тогавашния византийски император Констанс II (648 - 668) с просба да го приеме на византийска територия. След като получил съгласието на императора, Исперих се прехвърлил (след 660 г.) с ордата си в северната част на днешна Добруджа със задължение да бъде съюзник на империята и да пази границата и тук от нови нахлувания на варварските народи. Българите разположили своя укрепен с окоп лагер при днешното с. Никулица (Никулицел) южно от град Исакча [5], като в същото време задържали под своя власт и Южна Бесарабия според съществуващия и днес там пограничен окоп.
Но тука Исперих не останал завинаги като верен страж на Византия. Ползвайки се от критическото положение, което Източната империя преживявала в това време поради тежките войни на изток и запад, той в споразумение с местните славянски племена веднага след смъртта на Констанс II при неговия племеник Константин IV Погонат (668 - 685), когато самият Цариград се заплашвал от арабите в течение на няколко години, се обявил за самостоен владетел на Добруджа, което той изразил с отказа си да признава върховната власт на византийския император и с прокарването на пограничен окоп в най-тясното място между Дунав и Черно море, от Черна вода до Кюстенджа. Това самоволно отцепване на българския вожд обърнало вниманието в Цариград и там решили да накажат и „с война’* да изгонят българите от завзетата от тях територия. Обаче още първият опит за изпълнение на това решение не постигнал целта си. Предприетият от императора поход, веднага след освобождението на Цариград от арабската опасност, против самия център на българите се свършил с пълна несполука. Като непосредствена сетни на от това събитие било основанието отначало на политически съюз между българи и славяни, а по-сетне и на нова федеративна българо-славянска държава. Начело на тая държава застанал българският вожд Исперих (679 - 701) като пръв господар, който най-сетне принудил византийското правителство да признае новото положение за свършен факт с един позорен мир в 679 г. [6], като се турило с това край на византийската власт в тая област. Така Добруджа станала страната, дето възникна, формира се и се осъществи идеята за основанието на българската държава; тя стана и център, отдето се почна нашето национално обединение.
94
Докато новооснованата на византийска територия българска държава през първите векове (VII, VIII и IX) след възникването си се ширила на север и юг от Дунав, като обединявала едно след друго мизийските и дакийскн славянски племена и докато източната и граница достигала до Днестър, а може би и по-нататък към Днепър, Добруджа оставала вътрешна област и нейният политически живот се развивал паралелно и еднакво с развитието на държавата, макар че поради географическото си положение между Черно море и устието на Дунав тя била най-лесно уязвимата българска област: така, през времето на походите на император Константин V Копроним (741 - 775) в VIII век против България Добруджа е бивала на няколко пъти прицелна точка на византийската флота. Когато обаче през IX век се почнало движението на нови азиатски народи от изток към устието на Дунав и източната покрайнина на българската държава - Бесарабия била завзета от маджарите, Добруджа се обърнала от вътрешна област в погранична. Тая промяна значително изменила и нейната историческа съдба в сравнение с другите български области, но и при все това тя си останала като верен страж на България през целите средни векове.
Всички злополуки, които постигнали България откъм североизток, може да се каже, се струпвали изключително и най-вече върху Добруджа. Пръв удар, който бил нанесен на тая вече българска област, било нашествието на маджарите. Повикани от византийския император Лъв VI Философ (886 - 911) против България, маджарите, прекарани на византийски кораби при устието на Дунав, нахлули в 895 г. в Добруджа и я страшно опустошили, като достигнали до Силистра. Тогавашният български цар Симеон (893 - 927) сполучил само с помощта на пече-незите, съседи и винагишни врагове на маджарите, да ги изгони обратно и отново да освободи Добруджа. Но маджарското нашествие донесло и други злини на България: след него всички почти заддунав-ски български владения били загубени, защото след поселениетo на маджарите в Тисо-дунавската равнина, на техните места в Южна Бесарабия и Молдова и Източно Влашко здраво и за дълго заседнали печенезите. Благодарение на постоянните мирни отношения и дори съюзнически връзки между българи и печенези, Добруджа за много време била запазена от ударите на тия нови съседи-варвари, макар че цариградското правителство се опитвало на няколко пъти да ги повдигне против България. Но тоя неуспех не спрял византийската политика да не въоръжава и други по-далечни народи.
Към края на царуването на слабия цар Петър (927 - 969) [7] византийският император Никифор Фока (963 - 969), като искал с чужда сила да
95
подготви разгрома на България, докато той воювал успешно с арабите в Азия, сполучил да повдигне, при посредството на херсонския воевода, руския княз Светослав (945 - 972), който в 968 г. със своята дружина нападнал на Добруджа и я завзел, като се установил в Преславец или Малки Преслав при големия завой на Дунава между Расова и Хърсово. Извикан обаче обратно в Киев поради голямата опасност откъм пече-незите, той в следната 969 година отново се явил в Добруджа, но вече с намерение окончателно да завоюва тоя чуден и богат край. Но Светослав не се ограничил само с това. След като се закрепил отново в Добруджа, действувайкн с най-големи жестокости спрямо местното население, той разширил оттам завоеванията си навътре в държавата и завзел българската столица. Оттука той се впуснал на смело предприятие - завоеванието на Цариград, в което обаче той не само не сполучил, но бил и съвсем изгонен от българските земи след пълното му поражение при Силистра от император Иван Цимисхий (969 - 976) в 972 г. Руското господство в Добруджа не било за дълго, но то било гибелно за България: то докарало подпадането на източната половина на българското царство, а с нея и на Добруджа под византийско владичество. Макар че в края на X век при цар Самуил (980 - 1014) и да била отново освободена за късо време, но след окончателното покорение на българския народ от император Василий II (976 - 1025) в 1019 г. Добруджа влязла като съставна част на новообразуваната от придунавска България византийска провинция, известна под името „тема на Приистрийските градове”.
Новата политическа промяна в българската област не могла нито да ѝ гарантира едно по-продължително спокойствие, нито изобщо да ѝ подобри положението: напротив, предишната сила - българската държава, която удържала северните варвари отвъд Дунав от каквито и да било нахлувайия на полуострова, вече не съществувала, а пък новите ѝ владетели малко, или по-добре съвсем не се интересували от положението на тая отдалечена страна. От това тъкмо се възползвали печенезите. След смъртта на силния и енергичен Василий II те почнали цял ред нахлувания със същата цел, както и техните предшественнци-варвари, и най-напред се нахвърлили върху Добруджа. Оттогава последната станала арена на жестоки войни между византийци и печенези, през времето на които византийското правителство, чувствувайки се не в сила да сломи мощта на тия варвари, било принудено към средата на XI век (1049) да им позволи да останат в пределите на империята, в Добруджа и в Източна Северна България, като предполагало, че тук то ще бъде в състояние да ги подчини под властта си и със своето културно влияние да ги държи в покорност. По тоя начин Добруджа
96
попаднала под двойно владичество - византийско и печенежко, което оставило дълбоки дири на своята жестокост. Обаче очакванията на цариградското правителство не се оправдали. Възползувани от голямото въстание на павликяните в Южна България и повикани от последните на помощ, печенезите отново се повдигнали против Византия. Подкрепени от хищните тълпи на друг азиатски народ - куманите, те преминали Стара планина и се спуснали към Цариград. Само след дълги и тежки войни най-сетне император Алексий I Комнин (1080 - 1118) можал не само да отблъсне, но и съвсем да унищожи тия варвари в 1094 г., а техните събратя куманите да прогони отвъд Дунава в следната година.
Наистина силата на печенезите, които били разпръснати по целия полуостров, за да изчезнат завинаги, била съвсем сломена и византийската власт била отново възстановена, обаче Добруджа не се освободила от спохожданията на заместниците на печенезите. Тласкани от татарското нашествие към устието на Дунав, куманите, след като завзели бившите печенежки земи, зачестили своите нахлувания през Добруджа по полуострова и през XII век малко по малко се закрепили в тая област, тъй че, когато в края на същия век България бе освободена от византийското владичество, куманското влияние там било твърде силно. Но поради политическите и родствени връзки, които първите Асеновци имали с куманите, тая област след възстановяването на българското царство отново била присъединена към България; обаче ку-манският елемент там се дотолкова засилил, че не малка роля почнал да играе по-сетне в политическия живот на българите, особено след прекратяването на Асеновата династия. Само благодарение на по-високата българска култура и на несъмнено подавляващото числено надмощие на българите, куманите не могли да се издигнат като властву-ващ народ в Североизточна България: те били принудени да усвоят българските традиции и да се явят като продължители на българската политика. Не по-малко побъркал на куманския елемент да се издигне в Източна България, респективно в Добруджа, и новият удар, който я постигнал през втората половина на XIII век. Това било по-напред нашествието, а сетне и господството на татарите.
Викани на няколко пъти от византийския император Михаил VIII Палеолог (1261 - 1282) през време на гражданските войни в България и при слабите Тертеровци с цел да прокара там политическото си влияние, черноморските татари - тохарците при своя силен хан Ногай (+ 1299) често спохождали Добруджа, като най-близка до тях българска област, и не веднаж я подлагали на своите хищнически грабежи. Под влиянието на византийската политика там се появило дори цяло
97
турско-татарско селище, каквото било поселението на Capъ Салтук, чичото на селджукския ех-султан Изедин, с 10 хиляди туркменски семейства в Бабадагския окръг (ок. 1263). Тия поселенци напуснали Добруджа заедно с татарите след похода в 1265 г. Така татарската власт се задържала в Добруджа до началото на XIV век, когато българският цар Тодор Светослав (1299 - 1321) сполучил да свали владичеството на татарите и да унищожи всяко тяхно влияние, като присъединил отново Добруджа към българската държава.
С премахването на татарската власт в Добруджа куманският елемент не само не бил унищожен, след като била сломена силата на куманската държава, но още повече се засилил. След възникването на влашкото княжество в края на XIII век, неговите воеводи почнали да разширяват границите му от Карпатите на юг в равнината, като постепенно изтиквали куманската власт на изток към устието на Дунав, тъй че през първата половина на XIV век Добруджа се обърнала в кумански национален център. Обаче куманските главатари през времето на първите Шишмановци все още признавали върховната власт на българския цар, а Добруджа се смятала като част от българската държава. Само когато в царуването на цар Иван Александър (1331 -1371) в България повеял духът на сепаратизма, той намерил отглас и в североизточния ѝ кът.
През първата половина на XIV век в Карвона (или Карвуна) на Черно море (дн. Балчик) управлявал почти самостойно архонт (воевода) Балик, от кумански произход [8], който впрочем във външните си отношения се строго придържал в общобългарската политика на полуострова. Той вземал участие в тогавашната византийска междуособица между император Иван V Палеолог и узурпатора Иван Кантаку-зин. Подобно на цар Иван Александър, Балик поддържал страната на законния император, комуто изпратил в 1346 г. на помощ двамата си братя Тодор и Добротица с 1000 души конници. В Цариград Добротич се оженил за дъщерята на византийския велик доместик Апокавк и бил назначен за комендант на черноморската крепост Мидия; но в 1348 г. той бил принуден от Иван Кантакузин да се предаде и бил зачислен на византийска служба. Брат му Тодор успял овреме да се върне с войската си в Карвона при Балик. В края на 50-те години на XIV в. Добротич отново изстъпва на историческата сцена, но вече като деспот (владетелен княз) в Карвунската област, която той наследил очевидно от брат си Балик, и на цяла Добруджа.
Както Балик, тъй и Добротич се намирали, поне през живота на цар Иван Александър, във васални отношения спрямо българския (търновския) цар, както това се доказва от договора с Венеция, който
98
бил сключен в 1352 г. при посредството на венецианския консул във Варна, Марко Леонард, от самия цар Иван Александър; обаче във вътрешните работи на владенията си били съвсем самостойни, що най-ясно се види от това, че в църковно отношение Добротич подчинил княжеството си на цариградската патриаршия. Главните му крепости били Варна и Калиакра; на юг границата на владенията му отивала до крепостта Емон (на върха Емине); на север тя достигала по-сетне до устието на Дунав, после вървяла по Дунав и по-горе от Силистра се спущала западната граница, като обхващала обсега на Варненската епархия.
След смъртта на Иван Александър (февруари 1371) Добротич по-видимому съвсем се отцепил от българската държава и повел съвършено самостойна политика. След като сполучил да си стъкми своя флота, той се почувствал дотолкова мощен, че в 1374 г. неговите военни кораби се явили под Трапезунд, за да изгонят оттам законния наследник на Трапезундското царство Андроник Комнин и да покачат на престола Иван-Палеологовия син Михаил, зет Добротичев. По-после Добротич, под влиянието на побегналия при него след капитулацията на о-в Тенедос в 1383 г. венециански байло (консул) Джовани Муацо, нападнал на генуезките колонисти в Крим, които често спохоясдали и грабили българското черноморско крайбрежие, но в това предприятие Добротич нямал успех. След пленен нето и заточението на Джовани Муацо в 1384 г. на о-в Крит Добротич се помирил с генуазците и наскоро се поминал (1385).
Неговият син и приемник деспот Иванко, известен у турците под име Добричоглу, т.е. син на Добротица, вече сключил търговски договор с Генуа на 27 май 1387 г. в Цариград, Пера, чрез своите пратеници Коста и Йолпани. Според тоя договор двете страни се обещавали да забравят миналото, а Иванко се задължавал да освободи затворените по негова заповед генуезци и да им се върнат имотите. В случай, че враждата се поднови, Иванко трябвало да отпусне кораби, на които генуезците-търговци своевременно да се оттеглят от неговата земя; в случай на война те имали право да изнесат стоките си без пречки в един месец, а солта и корабите - в шест месеци. Генуезците придобивали в Иванковото княжество права, каквито имали и венецианците: могли да имат консул; да получават места за черкви и магазини; давало им се свобода да търгуват; митата на вносните и износни стоки били определени само 1%; от мито освобождавали се кораби, златни и сребърни материи, скъпоценни камъни и бисери.
След сполучливото сражение при Плочник на р. Топлица в 1387 г., което бе повдигнало отпадналия дух на южните славяни в борбата с
99
турците, деспот Иванко, който малко преди това бил принуден да признае върховната власт на султана, подобно на българския цар Иван Шишман (1371 - 1393) се опитал да се отметне от Мурад I (1359 -1389); но тоя негов опит се свършил с новото му подчинение и докарал появяването на турците в Добруджа още в 1388 г. и на Дунав до Силистра, която била предадена на турците. Иванко обаче не преживял окончателното покорение на княжеството си от новите завоеватели на Балканския полуостров: наскоро след това той се поминал, като оставил Добруджа да стане жертва на ламтежите на още един чужд за нея владетел.
След смъртта на Иванко тогавашният влашки воевода Мирчо I (1386 - 1418), ползувайки се от това, че след Косовската битка (на 15 юли 1389), в която той взел участие на страната на сърбите, главните сили на турците в това време били съсредоточени в западната част на полуострова, сполучил да проникне в Добруджа и да я присъедини към владенията си, а също така да завоюва и Силистра, защото вече в 1390 г., когато сключил втория си договор с полския крал Владислав II Ягело (1386 - 1434) Мирчо се подписвал: „деспот (княз) на Доброти-чевите земи и господар на Силистра”. Обаче властта на влашкия воевода в Добруджа не се задържала за дълго време. Макар и да бил принуден Мирчо да признае васалната си зависимост от султан Баязид I (1389 -1403) на два пъти: в 1391 г., когато повидимому били признати всичките дотогава направени от него териториални присъединения -на Добруджа и Силистра, и в 1393 г. след падането на търновското царство, обаче опитът му да разшири още повече владенията си в току-що покорената България и да си върне отново независимостта се завършил катастрофално за влашкия воевода: разбит съвършено в сражението при Ровини (сег. с. Ровинари в окръга Горджи) на 10 октомври 1394 г., Мирчо се спасявал с бягство в Маджарско и неговата власт южно от Дунав била унищожена. Баязид I след това побързал да напусне Влашко и като преминал на десния бряг на Дунава, „постави”, според българския летопис, от XV век, „и блюстителя по всему броду на Дунавѣ рьцѣ”. Наистина след като Мирчо с помощта на маджарс-кия крал, чиято сюзеренна власт той признал, сполучил да си върне престола в 1395 г. и дори влязъл между съюзниците на маджарския крал в похода му против турците в 1396 г. и особено след като o държал победа над турците в 1398 г. в окръга Телеорман, когато Баязид I поискал да го накаже за участието му в Никополския бой (1396), той продължавал все още да се подписва между другото и „господарь...оба пола по всему Подунавiю, даже до великаго морѣ и Дръстру граду владѣлецъ (самодържец)” в 1399 и 1406 г., но фактически целият десен
100
дунавски бряг се намирал вече под турска власт, а пък малко по-късно след 1412 г. турски гарнизони завзели двете най-важни крепости във Влашко - Гюргево и Турну Се вери н, които станали за турците две главни военни бази, отдето те могли да действуват веднага в случай на нужда [9].
* * *
Със закрепата на турската власт в Североизточна България Добруджа изпаднала в еднаква с другите български земи участ на покорена страна. Новият завоевател на Балканския полуостров турил край на всички чужди ламтежи за владеенето на тая от векове българска земя и единството на тамошното население с българския народ било отново възстановено. Поради това, че турците не срещнали тука голям отпор при завоеванието, Добруджа на първо време повидимому не била подложена на някои коренни промени. Увлечени от бързото разширение на завоеванията си, турските султани не приложили тука в широк размер обичната си в новопокорените земи колонизаторска система, а се ограничили само с поставяне гарнизони в по-големите градове: това е било по-скоро една окупация, както се изразява Дринов, и то не яко осигурена. Вниманието на турците върху Добруджа почва да се съсредоточава тепърва след осуетяването на знаменития поход на полско-маджарския крал Владислав III (1434 - 1444) в сражението при Варна в 1444 г., когато те разбрали, че за да могат да държат в покорност Влашко и Молдова и по тоя начин, от една страна едновременно да отблъсват всеки опасен за тях опит за нападение на християнските народи от север, а от друга - за да гарантират разширението на завоеванията си в североизточна посока, те трябвало да се закрепят по дунавската линия. Взетите след това репресивни мерки в Добруджа станали причина за изселването на част от българското население, което се било компрометирало със съчувствие и помощ на полско-ма-джарското опълчение.
Положението на Добруджа се още повече влошило след присъединението на Кримското татарско ханство в 1476 г. към османското царство, когато тя станала най-близката сухопътна връзка на Турция с новата и васална държава. От XVI век големи татарски ордии, отивайки на война против Маджарско и Австрия, почнали често да преминават през нея, като не малко я опустошавали и грабели местното покорено население, което е било принудено да напуща своите родни пепелища и да бяга в по-закрити места. Към това време ще трябва да се отнесат и първите татарски поселения в Добруджа, за съществуването на които се срещат известия от края на същия век. Едновременно
101
с постепенното намаляване на българското население вървяла и мирна турска колонизация от юг: турски поселенци, главно от еничарн и от други бездомни елементи почнали да се настаняват както в градовете, тъй и в селата. Колонизационният процес тук пуснал още по-дълбоки корени през XVII век, когато поради постоянните и продължителни войни на турците в северозападна посока с австрийците и по другите покрайнини на турското царство тая област се радвала на сравнително по-спокоен живот поне от външни нападения, тъй че през тоя век владеенето на земята и търговията постепенно преминали в ръцете на завоевателите: Добруджа малко по малко получила съвсем турски изглед, а силно намалялото българско и изобщо християнско население вече се губело между многобройните мохамедански селища.
Осемнадесетият век донесъл за Добруджа нови промени. Почналото се след Карловецкия мир в 1698 г. постепенно падане на турската мощ се изразило в последователното изгубване на много от европейските провинции на турската империя. И през тоя век султаните били принудени също да водят постоянни войни - едни предизвикани от тях самите за отстояване на своите провинции, а други наложени им от европейските им съседи, главно от Австрия и Русия, които били почнали вече да кроят и подялбата на Турция; от друга страна поради настаналото вътрешно разложение на турската държава те трябвало да се борят с разни властолюбиви паши - управители на отделни области, които се били отцепили и престанали да признават султанската власт. В тия външни войни и вътрешни борби преобладаващото вече турско население в Добруджа, както и в другите области на Балканския полуостров, трябвало постоянно да се намира в редовете на войските, а това повлякло подире си икономическото разстройство на страната, понеже там вече било останало твърде ограничено количество работни ръце от предишното покорено българско население. Това разорение на Добруджа се засилило откак тя станала погранична област и на турската империя.
Русия, която с разширението на южната си граница за сметка на Кримското ханство малко по малко изтиквала върховната власт на султаните от северните брегове на Черно море, към края на XVIII век станала в непосредствено почти съседство с турските североизточни владения, особено след първия раздел на Полша в 1772 г. Последвалите оттогава чести войни на Турция с Русия, чиято военна мощ и насока бил Балканският полуостров, имали за главен театър Добруджа като най-близка турска провинция. Още през войната в 1773 -1774 г. руските войски, след като преминали Дунав на два пъти при Браила, в движението си през цяла Добруджа стигнали първия път до Силистра
102
и Варна, а втория - до Шумен. Тая война, както е известно, се свършила в 1774 г. с Кючюккайнарджиския мир, чрез чийто договор се подготвило присъединението на Крим към Русия и за първи път било санкционирано влиянието на руското правителство върху Балканския полуостров. След свършването пък на следната война (1787 - 1791) меясду Турция и Русия, към която се присъединила и Австрия, - война, която също така засегнала и Добруджа подир голямото сражение при Мачин (9 юли 1790) и която по Яшкня договор (9 януари 1792) донесла унищожението на Кримското ханство и присъединението на владенията му към руската империя, това влияние на руското правителство биде провъзгласено за покровителство над всички християнски народи на Балканския полуостров.
Засилването на руското влияние на полуострова, което се изразило в непосредствените сношения с южното славянство и предимно с българите, оказало не малко, макар и косвено, въздействие и върху съдбата на Добруджа. Успехите на руското оръжие във войните с Турция породили у българите надежда да очакват своето освобождение от дългото и тежко робство само с помощта на руския народ. В непосредствена свръзка с тая надежда се намирала и българската емиграция в Русия, която се била почнала още след Яшкия мир и особено през размирното време на страшните кърджалийски върлувания в европейските провинции на Турция, понеже българските преселени и мислели да намерят там свободен и сигурен живот. Руското правителство на първо време посрещнало симпатично българската емиграция, защото тя давала едно близко на руския народ и по религия, и по език, и по произход население, което би могло да бъде най-добре използувано за заселяването на широките свободни простори земя в новопридоби-тия Новорусийски край. Но докато в края на XVIII век българската емиграция носела още случаен и частичен характер, в XIX век тя се обърнала в масово народно движение.
Според негласните условия на Тилзитския мир (8 юли 1807), както е известно, руските войски навлезли в 1809 г. в Добруджа, а в 1810 г. те вече окупирали почти цяла североизточна България като достигнали до Разград и превзели трите главни турски крепости - Силистра, Русе и Никопол; но при настъпването на зимата те отново се оттеглили от Добруджа. Същото нещо се повторило и през руско-турската война в 1828 - 1829 г., когато русите, след като минали пак през цяла Добруджа, разширили своя поход и южно от Стара планина към Цариград; обаче след Одринския мир (2 септември 1829) те трябвало пак да напуснат балканските провинции на Турция. По тоя начин нито едната, нито другата война, след като оставили в Добруджа своите дири от опус-
103
тошение и разорение, не оправдали възлаганите на тях надежди на българския народ; те не донесоха тъй желаното от него освобождение. Разочаровано от резултатите на тия войни, българското население от окупираните от руските войски области, като предвиждало каква грозна участ го очаквало след това от страна на турската власт и на разореното турско население, което било твърде много икономически разстроено, от цели села както от Северна, тъй и от Южна България безогледно напущало бащините си огнища и тръгвало веднага след оттеглящите се руски войски, блазнено от мисълта, че ще се посели и настани в богатите и плодородни земи на Бесарабия и другите южно-руски области.
Обаче не всички преселения достигали крайния пункт на желаната цел. Много семейства още по пътя на движението, което се извършвало при най-неблагоприятни условия, оставали в разни части на разорената и опустошена Добруджа и тук намирали места, за да се поселят и да турят край на големите теглила, които ги придружавали. Това били първите пионери на новото българско заселване в тая от векове българска земя! Техният пример последвали и други преселенци. Много български семейства, които наистина били достигнали до новите си живелища, след като не могли да се свикнат с новите и чужди тям условия на живота, след стихването на войната връщали се обратно в България и, понеже Добруджа била на обратния им път първата българска област, дето те намерили свободни земи за поселение и свои сънародници, а често пъти и свои съселяни, оставали там и се настанявали. Тук трябва да се отбележи и това, че Добруджа била в онова време една от ония турски провинции, които най-малко или дори съвсем не била засегната от зулумите както на кърджалиите, тъй и на другите след тях и подобни тям мъчители на българския народ, що в не по-малка степен е гарантирало спокойствието, имота и честта на българското население и е способствувало за поселението му в Добруджа. Освен това и турската власт и особено едрите турски земевладелци в Добруджа посрещнали това българско население с мълчаливо съгласие и не само не му пречили, но понякога и спомагали за неговото задържане и уголемяване, защото в него те намирали готови работни ръце за разработване на собствените обширни земи и по тоя начин то давало възможност на агите да възстановят разнебитените си стопанства.
Едновременно и наред с посочения тук път е вървял и други приток, който е засилвал обратната приливна вълна на българското население в Добруджа. Това било постепенното преселение на овчарите от Котленско и от съседните балкански места. Тия овчари отначало са до-
104
хождали в Добруджа всяко лято, за да развиват по широките добруджански полета своето занятие - чобанството в по-големи размери; но по-сетне по настояването също на местните аги земевладелци те почнали да се заселват в селата им, „за да можели да доставят работа и живот на бедните им съселяни”. От друга пък страна и турското правителство улеснявало желаещите да се заселят и да построят къщи на празните места. Тоя приток на чисто българско население се почнал още от началото на XIX век и е вървял непрекъснато до Руско-турската война в 1877 - 1878 година. Само когато изгонените от Русия татари след Кримската война (1854 - 1855) били преселени в Добруджа, той донейде понамалял и бил стеснен, но това не попречило за размножаването на поселилото се вече там население.
Благодарение на своя предприемчив дух, на своята добросъвестност и на прословутото българско трудолюбие, което плодородната земя и добрите условия за развитие на земеделието и овчарството преизо-билно възнаграждавали, добруджанските българи малко по малко достигнали едно завидно материално благосъстояние, в свръзка с което се намирало и тяхното културно издигане, удовлетворение на чиито нужди те почнали да търсят в градовете. Така българското население почнало да се прехвърля от селата в градовете и в надвечерието на нашето освобождение българите по количество имали почти в повечето градове на Добруджа надмощие над другите националности. В пълно и добре кристализирано съзнание на своята българска народност добруджанските българи не останаха назад през времето на нашето възраждане: те вземаха най-живо участие в българския църковен въпрос, тъй и в революционното ни движение и всякога са живели един живот с целия български народ, защото те се чувствуваха като една неделима част от него, а своята Добруджа смятаха като една от земите на българското отечество. Но и при все това европейският ареопаг на конгреса в Берлин в 1878 г. безмилостно откъсна от тая исконна българска земя, от тоя зародиш на българския политически живот, по-голямата част и я изкуствено прилепи към Румъния, макар че румънският народ не само нямаше никакви исторически права върху Добруджа, но и по своите национални тежнения стоеше далеч от нея [10].
ДОПЪЛНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
1. Сб. Добруджа, с. 43 - 68.
2. Става дума за западните тюрки.
3. Хан Кубрат е управлявал от 631 до 50-те години на VII в.
105
4. Заселването на Балканския полуостров било извършено от групата на така нар. южноизточни (дакийски) или български славяни.
5. Разпадането на Кубратовата България и придвижването на Аспаруховите българи към Дунава се отнася към 60-те години на VII век. В науката се оспорва твърдението за заселване на прабългари в Добруджа със съгласието на Византия до 680 г.
6. Войната и мирът са в 680 г.
7. Смъртта на цар Петър е в 970 г.
8. Надценена е ролята на куманското присъствие в Добруджа. Пресилено е и твърдението за куманския произход на Балик и на неговите приемници.
9. За Добруджа и за ролята ѝ в българското средновековие вж. История на България, т. 2 и 3, С., 1981-1982.
10. За Добруджа през периода на османското владичество вж. по-подробно: История на Добруджа, т. 3, С., 1988.