Българските акционни комитети в Македония — 1941 г.

Димитър Минчев

 

 

II. ДЕЙНОСТТА НА БЪЛГАРСКИТЕ АКЦИОННИ КОМИТЕТИ

 

1. Дейността до установяване на българската власт

 

 

Трудно би могло да се направи рязко разграничаване на извършеното от акционните комитети до идването на българските войски в областта и след това. Едно такова деление е само условно. Само шест дни делят създаването на БЦАК на 13 април 1941 г. от пристигането на българските войски — 19 април, т. е. по-малко от седмица. Това се отнася още повече до местните акционни комитети, немалка част от които се формират след 19 април. От друга страна, пристигането на българските войски все още не означава автоматично — за 24 часа, устройване на административна власт. Последната се организира в един продължителен период. Достатъчно е само да се отчете обстоятелството, че голяма част от административните чиновници, да не говорим за войсковите началници, не са запознати с местните условия и им е необходимо време за адаптация. Следователно, голямата част от дейността на комитетите не следва да се търси непременно до идването на българските войски. Друг е въпросът, че именно тук трябва да виждаме най-вече значимостта им, тъй като в условията на едно безвластие те успяват да поемат властта и да се обявят за присъединяване към България. В количествено отношение обаче основната част от тяхната дейност следва да бъде разглеждана като подпомагаща дейността на българските административни власти при организирането им и в хода на дейността им.

 

Ето защо, без да изпадаме в схематизъм, ще се опитаме да разделим дейността на акционните комитети хронологично, макар и доста условно, на две части — до установяването на българските власти и след това. Задачите, които стоят пред акционните комитети и към чието изпълнение всъщност се стремят те, биха могли условно да се разделят на: революционни, организационни, стопански и представителни. Революционната задача се заключава в ликвидиране на остатъците от адмистративната власт на бившата версайска Югославия и кралска Гърция.

 

50

 

 

Тясно свързана с революционната е организационната задача. Тя се заключава във формирането на градски и селски акционни комитети като самоуправленски органи, с правото да се грижат за опазването на имота, живота и честта на населението от областта, за прехраната и за обществения ред. Комитетите се грижат и за задоволяване на културните, просветните, стопанските и политическите потребности и права на населението, което живее на територията, на която се намират и действуват. Представителните задачи на акционните комитети се заключават в посредничество между германските, италианските (албанските) и българските военни и граждански власти и местното население в областта. Необходимостта от такова посредничество възниква при изпълнението на различни задачи, свързани с главната цел — по-безболезнено преминаване от сръбския режим към една нова, българска власт. [1]

 

В хода на изложението за формиране на акционните комитети всъщност дадохме сведения по изпълнението на революционната и организационната задача: сръбската власт навсякъде е заменена с местно българско самоуправление. Ето защо може да се приеме, че основната част от дейността на акционните комитети до идването на българските войски е вече показана в първа глава.

 

Сравнително бързо биват подменени не само административните чиновници сърби, но и тези в стопанската, културната и др. сфери. Благодарение на дейността на акционните комитети в скоро време е възстановено функционирането на всички предприятия и фабрики, особено на тютюневия монопол. Това се оказва от особена важност за работниците, които нямат други доходи освен надниците. Само в Скопие за броени дни е осигурена работа за над 3000 души.

 

Важен момент от дейността на акционните комитети е организирането на охраната на обществени сгради — магазини, складове и др. Постове се поставят и пред обекти, които имат историческо, етнографско и културно значение за Македония— музеи, библиотеки и др. За просветните учреждения и училищата се организира съвсем отделен съвет при Българския централен акционен комитет за Македония, който се нагърбва със задачата да се грижи за научните кабинети, книжни фондове, инвентар и др. [2]

 

Важна грижа на дейците от акционните комитети е възобновяването

 

 

1. ЦДИА, ф. 1932. оп. 4, а. е. 32, л. 26.

 

2. ЦДИА, ф. 1932. оп. 4, а. е. 32, л. 31.

 

51

 

 

на народните читалища. Известна е голямата обществено-просветна сила, която те са играли по време на Възраждането, а и след това. Сърбите никога не са разполагали с подобна културна институция, ето защо се отнасят с разбираема омраза към тях и ги ликвидират. С помощта на установените български власти акционните комитети ги възстановяват за кратко време. Така на 9 юни 1941 г. в Прилеп е възобновено старото българско читалище „Надежда". На 1 юли е основано читалище в Кавадарци, на б юли в Неготино, на 16 същия месец е възстановено читалището „Екатерина Симидчиева" в гр. Куманово и т. н. [1]

 

Много скоро към БЦАК е формиран учителски комитет, в който влизат основните и гимназиалните учители българи от Македония. Като негова най-важна задача се поставя информирането на съответните органи по въпросите, свързани с българската просвета в освободена Македония. Учителският комитет веднага се залавя за работа. В Скопие той привежда в известност училищата и просветните институти на града, като взема мерки да се запази всичко, което е необходимо за правилното и успешно функциониране на всеки просветен институт. Във връзка с възстановяването на българското училищно дело в Македония БЦАК нарежда до местните акционни комитети да поканят всички българи — основни и гимназиални учители от Македония, старите екзархийски учители, и да образуват с тях просветни комитети, на които да се възложи да приведат в известност училищата и просветните институти, читалищата в града и в селата. Чрез вестник „Македония" БЦАК апелира към местните акционни комитети да влязат във връзка със законноустановените власти и да вземат всички възможни мерки да се запази от разграбване и унищожаване имотът им (сгради, покъщнина, библиотеки, сбирки, кабинети и др.). БЦАК настоява също да се потърсят и да се изискат от бившите директори и главни учители и управители всички по-ценни вещи, които са притежавали училищата. Препоръчва им се за целта да ползуват за справка не само инвентарните книги и описи, но и сведенията на хора, на които да може да се вярва. Настоява се при изгубване, повреждане и укриване на имущество виновниците да се подвеждат под отговорност. Учителският комитет настоява също така да се изготвят списъци на новите учители и да се изпратят до БЦАК. [2] По инициатива на

 

 

1. X. В., Преглед. . ., с. 70.

 

2. За българските училища. — Македония, № 3, 3 юни 1941.

 

52

 

 

комитета са организирани безплатни курсове за изучаване на книжовния български език. Само за три дни в Скопие в тези курсове се записват над 800 души. [1]

 

Важна грижа на акционните комитети е опазването на обществения ред. Дейците от комитетите не позволяват лични саморазправи и актове на отмъщение срещу довчерашните сръбски поробители. Като се има предвид насилническият характер на сръбския режим във Вардарска Македония, такива действия от страна на населението са напълно логични. На много места сръбски колоннстки семейства са затворени от българското население в отделни лагери. Повечето обаче от тях нямат други провинения към българското население, освен че са настанени от сръбските власти в най-плодородните земи на областта. Големите злодеи Василие Трбич, Михаил Каламатиев, Киркович, Григор Циклев, както и други сръбски разбойници и шпиони или предатели на българския род са се разбягали още щом са почувствували активизирането на българското население, укривайки се от справедливото му отмъщение. Като цяло сърбите и черногорците благодарение на намесата на органите на акционните комитети биват освободени от лагерите, като им е предложено да се завърнат по родните си места в Сърбия. [2]

 

Не навсякъде обаче на дейците от акционните комитети се удава да се преборят с желанието за отмъщение. На отделни места екстремисти създават неразбории и разпалват у населението желание за отмъщение. Така например в Скопие Централният комитет предотвратява линчуването на сръбския митрополит Йосиф, бивш битолски епископ, който е давал своята благословия за всички противонародни деяния по време на сръбския режим.

 

По време на обиколката на В. Хаджикимов из Македония на няколко пъти той се натъква на ситуации от подобен характер. В родния му град Щип членове на бившата ВМРО залавят брата на предателя Михаил Каламатиев, отговорен за голям брой убийства на българи, и искат да го линчуват. Хаджикимов се намесва и разяснява, че не по роднинството може да се определя наказанието, а по делата на самия човек. Стига се дори до заплахи и вадене на ножове и пистолети. Въпреки всичко здравият разум надделява.

 

Тежка ситуация се създава и в Прилеп. В изпълнение на колонизаторската

 

 

1. Утро, № 9536, 14 май 1941.

 

2. ЦДИА, ф. 1932, оп. 4, а. е. 32, л. 31.

 

53

 

 

си политика сръбските властници са заселили в Пелагония сърби и черногорци, на които е отстъпена най-плодородната земя. В повечето случаи земята е била изземвана насилствено от българите. Това обстоятелство е издълбало пропаст между колонистите и местното българско население. Гражданите на Прилеп събират в един лагер с телени мрежи всички колонисти заедно с жените и децата. Духовете са възбудени, подготвя се дори кървава разправа с тях. По думите на В. Хаджикимов, „ако не бях стигнал навреме, около полунощ, лагерът, в който бяха насъбрани заедно с жените и децата, щеше да прилича на касапница" [1].

 

Най-показателен обаче за условията в Македония по това време е един друг инцидент — отново в Щип. Група мъже, водена от комунистите Ванчо Пъркев и Димче Беловски, хващат гражданите, които са били принудени от сръбската власт да бъдат членове на комисията за издигане на паметник на убития от терористите на ВМРО генерал Ковачевич. Със свиркане и ругатни те ги блъскат към паметника, за да го съборят, и след това да ги линчуват. Енергичната намеса на Хаджикимов обаче ги спасява от смърт. [2]

 

Горният случай не е единствен по това време в Македония и се нуждае от известен коментар. Насилническият сръбски режим, както и всеки насилнически режим в света, налага на хората известни компромиси. Разбира се, не всички се съгласяват с компромиса. Затова именно сръбските, съответно югославските затвори в Ниш, Лепоглава и Пожаревац, между двете световни войни са пълни с българи от Вардарска Македония. [3] По-голямата част от населението обаче е принудена, а и логично е да се предположи, че е и склонна към компромиси, тъй като не всеки е готов да лежи в затвора, за да жертвува здравето си, без да постигне нещо особено. Ето защо принудителният компромис е бил често явление. Голям брой истински българи от Македония, милеещи за българското си име и с чисто българско съзнание, са били принудени по силата на обстоятелствата да извършват дейности, които малко или много са насочени против българщината. А и как другояче може да се нарече македонизирането между двете световни войни освен принудителен компромис. Компромис, направен в условията на жесток терор, когато в Македония понятието „българин"

 

 

1. ЦДИА, ф. 1932, оп. 4, а. е. 32, л. 34.

 

2. Пак там.

 

3. Хаджикимов, В. Пос. съч., с. 7.

 

54

 

 

е синоним на най-голям враг. Дори понятието „комунист" не е предизвиквало такъв гняв сред управляващата сръбска администрация. Напълно логично е, че в тези условия ще се търсят всякакви компромисни пътища за оцеляване. С прогонването на сръбските власти от Македония възниква въпросът за отношението към българи, които имат на съвестта си подобни деяния. Отношението към тях е трябвало да бъде тактично, внимателно, като към българи, принудени в условията на робството да лавират. За съжаление не всички са разбирали правилната политика на акционните комитети в това отношение. В повечето случаи към подобни хора се е постъпвало недотам тактично, особено след идването на българските власти.

 

За да подкрепим горните мисли, ще посочим безпокойството на генерал Христов, изказано още през 1931 г. в сп. „Военноисторически сборник". Той се безпокои, че най-будните македонски българи непрекъснато се изселват и настаняват за постоянно в свободната част на царството. „Този поток от изселници заплашва да обезличи съвсем страната и да я направи лесна за поглъщане от други народи плячка. Ние не преувеличихме, като нарисувахме националното съзнание на оставения от своята интелигенция народ и не искахме от него повече. Стига и това, че той се бори със суровата природа, пази езика си и дава още български характер на Македония." [1] Това е правилно разбиране, обаче за съжаление не се споделя от всички.

 

В отношенията с германските военни власти дейците от акционните комитети срещат известни затруднения. Те идват преди всичко от обстоятелството, че в първия момент германците не отстраняват сръбските и гръцките административни власти по места. Друг е въпросът, че голям брой от административните служители, гузни поради прегрешенията си пред местното население, са избягали от страх да не бъдат линчувани. Онова обаче, което дава възможност на акционните комитети да действуват и което ги издига на висота, е дейността им по време на така наречения интеррегнум — периода на междувластието. Шокът от бързото поражение на югославските войски, липсата до последния момент на договореност между Германия и България за съдбата на Македония объркват до голяма степен хората. В този момент, когато пасивността е основна отличителна черта на повечето партии и национални организации, вакуумът, настъпил в Македония, е благоприятно

 

 

1. Xристов, А. Отговор на критиката на г. Дървингов. — Военноистор. сборник, 1931 № 9—10, с. 128.

 

55

 

 

поле за изява на патриотичния български дух. Народът, ръководен от акционните комитети — една демократична институция, разполага с богато поле за дейност, чрез която да демонстрира българската си принадлежност.

 

Дори и там, където не постигат особено голям успех, а именно в Егейска Македония, акционните комитети имат прекрасната възможност да докажат пред германците с борба и с дела, че сръбската и гръцката администрация не са необходими и че те са в състояние да установят своя собствена българска власт.

 

Какви са отношенията между германските военни власти и акционните комитети, или така наречената междинна власт, власт на „интеррегнума". В тогавашната българска преса се срещат сведения с пропаганден характер, че общинските тричленки били назначавани от германските власти. Такива сведения има например за Скопие и Тетово. Рязко преобладават обаче сведенията, че те са избирани от акционните комитети или направо от населението. Наистина на някои места, като в гр. Струмица, германските власти отпускат на акционните комитети оръжие за създаване на гражданска милиция. Навсякъде те позволяват на населението свободно да изразява българската си национална принадлежност и изобщо проявяват толерантност към установяващата се местна власт. Тази власт немските коменданти разглеждат като представител на населението и я допускат в качеството на посредник между тях и това население. Наред с това антисръбският характер на акционните комитети е в тяхна полза предвид необходимостта от обезвреждане на изолирани групи от югославската армия. Така че те я допускат — именно допускат, а не създават. За тях тя е нещо полезно. [1]

 

Друг е въпросът, че германската военна власт позволява свободно да се образуват и албански акционни комитети, които пропагандират присъединяването на Македония към „Велика Албания", т. е. поставянето ѝ под италиански протекторат. Това изостря отношенията между България и Италия. Задълбочавайки българо-италианските разногласия, Германия укрепва собствената си хегемония на Балканите. Всъщност, обективно така се получава, че разгромявайки Югославия, германската армия дава възможност на населението в Македония да изяви своята националност. Независимо по какви съображения, Германия дава възможност на българското население да сложи край на сръбската денационализаторска власт и да

 

 

1. Велев, Т. Развитието на македонизма. . ., с. 47.

 

56

 

 

установи своя, която да съответствува на неговия национален характер. [1] Ето защо неслучайно още първият брой на вестник „Македония" помества телеграма на БЦАК до Хитлер. В нея се припомня, че по време на Първата световна война през 1914—1918 г. Македония е била освободена със съвместните героични усилия на германските и българските войски. След приключване на войната обаче Македония отново е останала под робство по силата на Версайската система. Последната, се казва в телеграмата, е „система на насилия от страна на капиталистическата и масонската цивилизация на Англия, Франция и Америка". Вековното робство обаче — гръцко, турско и сръбско, засилено през XX век с непоносима икономическа и „социална инквизиция", не е могло да унищожи националния дух на македонските българи, запазен с безпримерен стоицизъм и велики саможертви. В телеграмата се изразява уверение, че българите от поробената допреди няколко дни Македония, както и тези в емиграция и в чужбина, благославят германците и им пожелават по-нататъшни победи. [2]

 

Освен до Хитлер БЦАК изпраща поздравителна телеграма и до Гьоринг. Във вестник „Македония" е поместен отговорът на Гьоринг, в който се изразява увереност, че всеки македонски българин, който обича свободата, ще направи всичко възможно да подпомогне германските войски. „Повлияйте върху всички македонски българи в Югославия и Гърция да се присъединят към германските войски и при рухването на тяхното робство да им помогнат”. [3]

 

Наличието на такива отношения между германските военни власти и македонските българи е в съзвучие със събитията от март 1941 г. Тогава демонстрациите в македонските градове против въвличането на Югославия във войната на страната на оста са нищожни. Това обяснява също така защо партизанското движение в Македония започва сравнително късно и е общо взето слабо в сравнение с останалите райони на Югославия. В лицето на германските войски македонските българи тогава виждат своите освободители.

 

Напълно разбираем е интересът на германските разузнавателни служби към акционните комитети. Представител на абвера — д-р Рихтер — се обръща към Симеон Бурев — човека, който осигурява на Стефанов и Хаджикимов документи на преводачи,

 

 

1. Велев, Т. Развитието на македонизма.. ., с. 47—48.

 

2. Македония, № 1, 1941.

 

3. Македония, № 1, 1941.

 

57

 

 

за да преминат границата. Бурев организира срещата в хотел „Бристол" в Скопие. Присъствуват Стефанов, Хаджикимов, Бурев и Рихтер, който изразява желание БЦАК да се постави в служба на абвера. Отговорът е отрицателен, или по-точно, дипломатичен. [1] По този начин германците искат да проверят отношението на Централния комитет към тях и да го държат под свой контрол.

 

Още с възникването си БЦАК създава приятелски отношения с правителството на Хърватско. Една от първите му задачи е да изпрати поздравителна телеграма до държавния глава на независимо Хърватско д-р Анте Павелич (документ № 37). В телеграмата се приветствува борбата на хърватския народ за самостоятелност и независимост, водена под ръководството на Анте Павелич. Изразява се и благодарност към него, както и към хърватския народ за помощта, която е оказал на българите от Македония за освобождението им. [2] Както е известно, на Скопския студентски процес през 1927 г. загребският адвокат Анте Павелич е единственият, който защищава подсъдимите студенти българи от Македония. [3] Ето защо няма нищо чудно в това, че се разменят поздравителни телеграми. До някакво по-сериозно сътрудничество обаче не се стига. Павелич изпраща двама представители в Скопие за установяване на връзка. Според Хаджикимов обаче тяхното посещение е инспирирано не толкова от желанието на Павелич да се запознае с дейността на акционните комитети, колкото от желанието на неговия приятел Иван Михайлов. [4]

 

Дейците от акционните комитети не успяват, а и едва ли са желаели да установяват добри отношения с италианските власти в окупираните от тях територии в Западна Македония.

 

В писмо до министър-председателя Б. Филов от 26 май 1941 г. председателят на Българския централен акционен комитет Стефан Стефанов се обръща с молба да се организира специално бюро, или частен център, както го нарича той, състоящ се от добри патриоти, който да проучи и да следи пропагандата, в дъното на която стои Италия, за автономна или независима Македония. Италианците според него използуват като оръдия албанци, турци, цинцари, сърби, евреи, а и някои заблудени или корумпирани „македонци" (в смисъл македонски

 

 

1. ЦДИА, ф. 1932, оп. 4, а. е. 32, л. 49.

 

2. Македония, № 1, 1941.

 

3. По-подробно вж. Гоцев, Д. Младежките националноосвободителни организации на македонските българи 1919—1941. С., 1988, с 39.

 

4. ЦДИА, ф. 1932, оп. 4, а. е. 32, л. 49.

 

58

 

 

българи), като им подхвърлят идеята за македонски национализъм. [1] Както се вижда, будното българско съзнание на дейците от комитетите отдалеч съзира опасността от македонизиране, независимо дали идеята за македонизма като отрицание на българщината идва от сърбите, от италианците, или от друго място.

 

В същото писмо Стефанов моли министър-председателя да направи енергични постъпки пред Италия, за да се въздействува върху албанците да преустановят издевателствата над българите в окупираните от италианците части от Македония. Според него издевателствата се вършат не без знанието и покровителството на италианските власти. Той настоява да не се принуждават българите да изпращат децата си в сръбски училища, отворени по нареждане на окупаторите. И най-важното, разбира се, за което моли Стефанов, е да се позволи изпращането на храни от България за бедствуващото там българско население. [2]

 

Така изгрява свободата на Македония. Радостта на българите от Македония от това голямо историческо събитие е неописуема. Те с трепет очакват българските войски. Акционните комитети се подготвят за тържествено посрещане по цяла Вардарска Македония.

 

Особено импозантно  посрещане се организира в Скопие. При влизането на колоната в града множеството е задръстило улицата. Хора се хващат за броните на колите, за калниците, за фаровете, отварят вратите и целуват войниците. Офицерите са носени на ръце. До късно през нощта в Скопие кънти бойният български вик „ура", който е бил забранен на македонските българи в течение на двадесет години. На Великден архимандрит Стефан отслужва молебен и произнася пламенно слово, с което поздравява гражданите на Скопие с освобождението им. Образува се голямо църковно шествие с участието на населението и войската. [3]

 

Българските войски са посрещнати тържествено навсякъде в Македония, не само в Скопие. В Пехчево например населението очаква цял ден и цяла нощ пристигането на българските воини. Първите подразделения пристигат към 01,00 ч. през нощта. Започват хора и веселие до сутринта. Същата е картината и в Гевгели. Тук акционният комитет организира факелно

 

 

1. ЦДИА, ф. 396, оп. 1, а. е. 37, л. 1.

 

2. Пак там.

 

3. Зора, № 6555, 23 април 1941;  Рачев, С. Хитлеристката агресия на. . ., с. 48—49;  Велев, Т. Развитието на македонизма. . ., с. 45—46.

 

59

 

 

шествие през нощта. И на двете места населението се притичва на помощ на българските войски с каквото може. В Куманово специално за посрещането на българските войски са издигнати две арки. Богато украсен, в очакване е и Щип. Че населението гледа на посрещането на българските войски като на желан празник, личи от обстоятелството, че гражданите на Велес и Лерин настояват да им се пратят войски, които те да посрещнат официално, както прави Скопие. Тетово праща няколко делегации до Скопие със същото искане, но зад тази настоятелност се крие и страхът, че градът ще бъде окупиран от италиански войски, както и става. [1]

 

Величествено е посрещането на българските войски в Битоля. От 35 000 души население 30 000 излизат да посрещнат българската армия. Множеството се хвърля към вагоните, прегръща войниците и ги обсипва с цветя. На гарата има девойки в национални носии, дошли от Смилево специално за случая; тук са и останалите живи участници в Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. със специални калпаци с лъвчета, изработени по инициатива на местния акционен комитет. [2] От името на гражданството е изпратено писмо до българския цар Борис. В него българите от „историческата и страдалческа Битоля" съобщават за неописуемата радост, с която посрещат храбрите български войски — „нашите мили братя". С това писмо гражданството изразява дълбоките чувства на благодарност и възхищение, които вълнуват всички. Те изказват своята дълбока признателност и преданост към „майката Родина — целокупна България и към нейния мъдър владетел" цар Борис III, който е наречен „цар на всички освободени и обединени българи". Писмото завършва с възгласи: „Да живее Ваше Величество и цялото Ви семейство! Да живее храбрата българска войска! Да живее велика и обединена България!” [3]

 

По-особено внимание заслужава посрещането на българските войски в Охрид. Този град, тази българска светиня бива освободен от италианската окупация малко по-късно. Българските войски влизат в града едва на 15 май. За посрещането им към Охрид се стичат цели села. Край града, особено около село Косел, има биваци от селяни. При самото влизане на войските в Охрид вали ситен дъжд, но това не пречи на жителите

 

 

1. Велев, Т. Развитието на македонизма. . , с. 45—46.

 

2. Велев, Т. Развитието на македонизма. . ., с. 45.

 

3. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 1198, л. 3.

 

60

 

 

на града да излязат на улицата и да изразят своята радост. Към обяд войниците навлизат в града. Целият град посреща българската войска с „ура" и сълзи от радост. Генерал Линдеман — командуващ германските войски в Македония, произнася слово, в което между другото заявява: „Щастлив съм по случай именния ден на българския цар Борис III да му поднеса за подарък старопрестолния български град Охрид, българския Ерусалим." Въодушевлението и радостта са неописуеми. Всички присъствуващи със сълзи на очи изпращат тези думи. Българската държава е опънала тяло от Силистра до Охрид и от Дунав до Бяло море. Постигнато е обединението на българите. България е най-голямата и най-силната държава на Балканския полуостров. От името на митинга е изпратена телеграма до царя. [1] Ликуват всички, славят и отправят искрени благодарности за свободата и пожелания за благоденствието на цар Борис III — цар на всички българи. И той не закъснява още в първите дни да посети някои краища от освободените вече български земи и сам да сподели с поданиците си своята радост от освобождението. [2]

 

На граничната линия при Черната скала части от 6-а пехотна дивизия се натъкват на гробове на загинали за българското обединение германски войници. Отдават чест на загиналите и се насочват по стръмния път към Царево село (дн. Делчево). На няколко места по пътя се веят български знамена. В центъра на селото е поставен плакат с надпис: „Добре дошли, братя освободители!" Колоната продължава към околийския център Кочани. Тук войниците също са посрещани с много български знамена и плакати. [3]

 

В Прилеп посрещането на българските войски се организира лично от председателя на местния акционен комитет, стария екзархийски учител Милан Небреклиев. Събрало се е населението от целия град и околията. Развяват се трицветни и черно-червени знамена с надписи „Свобода или смърт", „Да живее нашата мила майка България". Хората плачат от радост и викат „ура". Като скъпи гости войниците са настанени по квартири из града. [4]

 

Посрещането на българските войски във Вардарска Македония

 

 

1. Велев, Т. Развитието на македонизма..с. 45;  Илиев, И. Аз бях. . ., с. 16.

 

2. Борис III — Цар-обединител, б. д., б. м. — Военноистор. библиотека, сигн. 19048, с. 144.

 

3. Илиев, И , Аз бях. . ., с. 16.

 

4. Илиев, И. Аз бях. . ., с. 16.

 

61

 

 

през април и май 1941 г. е истински триумф на свободата. Люляк обсипва пътя на войските, отиващи да заемат гарнизоните си и да установят българска власт. Автомобилите, оръдията, картечниците и войниците са обсипвани с цветя. Покъртителни сцени между освободени и освободители са в състояние да разплачат и най-коравото сърце. [1]

 

В дневника на 4-а пехотна рота от 2-ра дружина на 14-и пехотен македонски полк между другото е записано: „23 април 1941 г. В 10 часа дружината в състав — щаба, 4-а рота и 1-ви тежкокартечен взвод като предна охрана настъпи по шосето за гр. Радовиш. . . Вечерта към 20,30 часа дружината пристигна в града, посрещната от цялото гражданство. Над главите ни са опънати надписи „Добре дошли, братя”, „Вие дарихте свободата на Македония" и др. Народът пее стари бунтовни песни като „Гордей се, майко Българийо, с твоите синове герои" и „Жив е той, жив е". [2]

 

Навсякъде във Вардарска Македония, където пристигат български войски, биват изключително сърдечно посрещнати от населението, организирано в повечето случаи от акционните комитети. Навсякъде то излиза по пътищата, улиците и площадите, издига приветствени възгласи, пее български песни, носи цветя. В редица селища бият камбаните, извиват се народни хора, носи се нестихващо „ура". [3]

 

Настаняването на българските административни и военни власти в освободените от германците български земи се извършва по най-тържествен начин. Германското главно командуване на войските, действуващи на Балканите, предава градовете в присъствието на организираното от акционните комитети население. Знамето с пречупения кръст се снема и се издига българският трибагреник. Паметни ще останат тези дни за българите, страдали под турско, сръбско и гръцко робство. След настаняването на българските власти продължава започнатото от акционните комитети възстановяване на разрушенията от войната. [4]

 

С влизането на българските войски във Вардарска Македония започва организирането на администрацията и полицейския

 

 

1. Борис III. . с. 143.

 

2. История на Отечествената война на България 1944—1945. Т. 1. С., 1981, с. 105.

 

3. Сирков, Д. Българският национално-териториален проблем. .с. 133;  Xаджикимов, В. Пос. съч., с. 9—10.

 

4. Бугарски, Д., Новата световна война. — В: Възспоменателен сборник „Епопея на българския войн". С., 1943, № 7, с. 110.

 

62

 

 

апарат. Провъзгласена е „обединена България" — материализиран е лозунгът на акционните комитети. Цар Борис заедно с княз Кирил и с министъра на войната ген. Т. Даскалов посещава някои градове във Вардарска Македония. Най-напред царят пристига в Щип — най-силната крепост на българщината. Целият град излиза, за да го посрещне. Всеки иска да го види и приветствува. Цветя и кърпи летят към царската кола, която едва си пробива път между хората. След това той посещава Струмица, Гюмюрджина, Дедеагач, Ксанти, Кавала и Драма. Във Вардарска Македония се формират две области — Скопска и Битолска, а в Западна Тракия и Източна Македония една — Ксантийска. Пиротско, Царибродско и Босилеградско се присъединяват към Софийска област. [1] За директор на Битолската област е назначен Тодор Павлов, а на Скопската — Антон Козаров. На директора на областта са подчинени всички органи на изпълнителната власт, с изключение на военното ведомство. Той ги ръководи в общодържавно и в политическо отношение. [2]

 

За отношението на българите от Вардарска Македония към българската власт говори и посрещането, което се устройва от акционните комитети на министър-председателя Богдан Филов, който посещава Щип, Велес и Скопие. В Щип пред общината се събират много хора. От балкона на общината Филов произнася патриотична реч. Независимо от разрушените 150 къщи и дадените 70 души жертви от бомбардировките велешани посрещат с радост освобождението. [3]

 

Особено внимание заслужава посрещането на Филов в Скопие. Тук на площада огромно множество очаква министър-председателя. Организатор на посрещането, както и в Щип и Велес, е акционният комитет. Налице е голям ентусиазъм и сърдечно посрещане цри нестихващи овации. Официалните лица се качват на балкона на военния клуб. Преветствие поднасят председателят на БЦАК Стефан Стефанов, както и неговият заместник и кмет на града Спиро Китинчев. Б. Филов отговаря с кратка реч, която е прекъсвана с продължително „ура". В речта си министър-председателят изтъква, че не е достатъчно само да се спечели свободата, но трябва и да се запази, за което е необходимо „единение и сплотеност". „Завърших с „да живее" за царя, Хитлер, Мусолини, целокупна България и свободното

 

 

1. Зора, № 6559, 7 април 1941;  Рачев, С., Хитлеристката. . ., с. 53.

 

2. ЦДИА, ф. 284, оп. 1, а. е. 7653, л. 9.

 

3. Филов, Б. Дневник. С., 1990, с. 320.

 

63

 

 

скопско гражданство" — пише Б. Филов в дневника си.

 

В общината се провежда разговор с видни граждани, най-вероятно активисти на БЦАК. Тук се изказват и Димитър Гюзелев и Димитър Чкатров. Те се застъпват при решаването на въпросите, свързани с организирането на управлението на областта, да се вземат под внимание мненията на борците за свободата на Македония. [1]

 

Своя възторг от освобождението на Македония изразяват и македонските българи, бежанци в България. Председателите на петте македонски културно-просветни организации, които на 15 юли 1940 г. са подписали декларацията за присъединяване на Вардарска и Егейска Македония към България, изпращат до цар Фердинанд поздравителна телеграма. В отговора си той между другото пише: „Щастлив съм, че доживях, макар като изгнаник, да видя Македония целокупна, свободна и присъединена към майката отечество България, което беше моята мечта и моето неизлечимо желание." [2]

 

В свободна Македония ликуващото българско население посреща Великденските празници. Българите от акционния комитет в Куманово изпращат на българския цар Борис III поздравително писмо по случай Великден. Те поднасят на царя своите верноподанически чувства, като изразяват възторга си от освобождението. Кумановските българи наричат себе си „най-верни стражи на българщината". Най-тържествено обещават да служат на българската държава. Те са за „целокупно обединена България от Дунава до Егея и от Черно море до Албанските планини". Писмото е подписано от кмета на Куманово Теодоси Джартов — член на местния акционен комитет (документ № 38). [3]

 

Освобождението на Вардарска и Егейска Македония от сръбска и гръцка власт ощастливява не само живеещите тук македонски българи, а и многочислената емиграция в Бълга рия. На 13 април 1941 г. — деня на освобождението на Македония — делегация на Македонския научен институт начело с професор Стефан Баджов посещава германския посланик в София барон Рихтхофен и му поднася поздравителен адрес. В словото си проф. Баджов изразява въодушевлението на българските емигранти от Македония, от светкавичните победи, с които иодтисниците са смазани. Той изразява благодарността на

 

 

1. Филов, Б. Дневник. С., 1990, с. 321.

 

2. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 1198, л. 3.

 

3. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 1198, л. 15.

 

64

 

 

емиграцията за освобождението, постигнато в резултат на победите на немското оръжие. В словото се професорът напомня, че първата книга на новобългарски език е отпечатана в Солун, а първият град, който изисква български владика, е Скопие. „Нищо не ни е разделяло — казва проф. Баджов — докато английската политика не унищожи обединена България (основана от Санстефанския мирен договор), отдели Македония от българското княжество и я постави отново под робство." [1] Освобождението на Македония и Тракия повишава самочувствието на емигрантите от тези земи, което е съпроводено с масово изявяване на желание да се завърнат по родните си места. [2]

 

Своето признание за тържественото посрещане на българските войски дават и югославските комунистически функционери, приближени на Тито. Светозар Вукманович—Темпо, пристигнал в Скопие на 26 февруари 1943 г. като делегат на ЦК на КПЮ при ЦК на КПМ, прави следната констатация в свой доклад до ЦК на КПЮ: „Народът посрещна с цветя българските окупатори, па даже и германските. Разбира се, че това не значеше да не се създават веднага партизански чети, както мислеше българският делегат Боян Българанов. Напротив, трябваше в партизански акции и политическа работа да се принуди българският окупатор да открие своето лице, да предприеме остри репресалии против народа и си смъкне маската на освободител. Трябваше да измине известен период от време, за да открие българският окупатор истинското си лице.” [3] Провокационното поведение на титовци е вън от всякакво съмнение. Но вън от всякакво съмнение са също и родолюбивите чувства на българите от Македония.

 

 

1. Пак там, с. 10—12.

 

2. Пак там, ф. 370, оп. 1, а. е. 964, л. 11.

 

3. Извори за Ослободителната вона и револуцијата во Македонија 1941—1942 г. Т. I. Кн. 2. Скопје, 1908, с. 187.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]