I. СЪЗДАВАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ АКЦИОННИ КОМИТЕТИ
3. Изграждане на местни Акционни комитети в областта
Още на другия ден след формирането на БЦАК — на 14 април, придружаван от велешанина Борис Андреев, Хаджикимов пристига във Велес. Тук той заварва всички къщи с надписи по оградите и портите, че са български, тъй като германците нападат еврейските домове. В града има разрушения от бомбардировките на германската авиация.
27
Има ранени и убити. За разлика от Скопие общината във Велес вече е превзета от българите и начело на нея е поставен българинът — Константин Ванев. По-точно, сръбските власти са се евакуирали още преди идването на германците.
В салона на градското читалище „при стечение на много граждани" се провежда продължителна дискусия. Стига се до заключението, че в града трябва да се създаде акционен комитет, който да следва линията на БЦАК за присъединяване на Македония към България. Задачите на комитета според протокола от 14 април за учредяването му са да представлява град Велес пред всички власти и да защитава неговите икономически, политически и културни интереси.
Акционният комитет избира Изпълнителен комитет с председател Лазар Крепиев, подпредседател Борис Андреев, секретар д-р Ангел Панов, втори секретар Лазо Стоянов и съветници Панко Брашнаров, Саздо Хаджипетрушев, Страхил Георгов, д-р Димче Смилев и Страхил Гигов (документ № 10) [1]. Както се вижда, сред избраните в ръководството на акционния комитет във Велес личат и имената на небезизвестните комунистически функционери Панко Брашнаров и Страхил Гигов. Комитетът назначава за кмет на града местния адвокат Никола Павлов—Бутика.
Вестник „Македония" не закъснява да отрази събитието. Това е първият местен акционен комитет и неговото формиране също е историческо събитие. Град Велес има богата история на националноосвободителни борби. Ето защо формирането на местен български акционен комитет е съпроводено с небивал ентусиазъм. Вестникът посочва, че В. Хаджикимов е провел подробна разяснителна работа за задачите на комитета. Неговите думи са изпратени с дълго нестихващо българско „ура" — за свободна Македония, за България и за цар Борис III (документ № II). [2]
Акционният комитет във Велес незабавно организира акция за издирване и възстановяване на гробове на български войници и офицери, загинали през Първата световна война. Кости на загинали войници са открити в двора на черквата „Свети Панталеймон". Населението е укрило кръстовете, за да не бъдат поругани гробовете от сърбите. По този повод на
1. ЦДИА, ф. 396, оп. 1, а. е. 37, л. 11—12. Според В. Хаджикимов Страхил Гигов не е участвувал в този акционен комитет, но не можа да обясни как е попаднало името му в протокола.
2. Македония, № 1, 1941.
28
4 май — неделя, акционният комитет организира поклонение пред тленните останки на загиналите. Пред присъствуващото множество говори и началникът на българския гарнизон в града. Духът на населението е висок, въпреки че от бомби и снаряди са загинали около 160 невинни граждани. [1]
В родния си град Щип В. Хаджикимов е посрещнат от инженер Димитър Караджов. Българите тук, както и на много места из Македония, веднага поемат властта. Димитър Караджов е избран от щипяни за председател на общината. Добре познат на своите съграждани, Хаджикимов организира митинг, на който разяснява позициите на Централния комитет. Гражданството избира съветодавно тяло и изпълнителен комитет с председател Димитър Хаджигригоров, подпредседател д-р Тодор Гичев, секретар Любен Митров, подсекретар Петър Пърлеев и съветници Трайчо Станчев, Мише Икономов, Славко Гърличков, Мише Муфтиев, Дончо Хаджисанков, Петър Голев, Тодор Янев, Трайчо Хаджипецов и Коце Николов (документ № 12). [2] В акционния комитет влиза и Никола Кирков — родственик на участника в солунските атентати Кирков. Негов член е и Васил Гранков — лежал след войната 10 години в сръбските затвори заради активната си дейност в акционния комитет.
Щип доста е пострадал от германските бомбардировки, но това не пречи на щипяни да се организират и да предприемат мерки за нормализация на живота. Караджов и Хаджикимов освобождават сръбските семейства, които са били затворени в специален лагер от гражданството.
Активността на щипяни не е случайна. В продължение на двадесет и три години градът е затрупан под огнената лава на сръбската омраза. „И този, който иска да узнае що значи робство под сърбите — пише В. Хаджикимов, — трябва да дойде тук, за да разбере още нещо: що значи български дух и жилавина. С право щипяни се смятат за най-упоритите и корави българи. Въпреки всички страдания и асимилационни преси те са запазили най-добре езика и съзнанието не само за националната си принадлежност, но и за голямата роля, която са играли в миналото за свободата на Македония и ще играят днес за изграждането на нова, обединена България." [3]
1. Велев, Т. Развитието на македонизма и неговото влияние сред населението във Вардарска Македония в началото на 40-те години. Дипломна работа. СУ—ИФ. С., 1978, с. 42—43; Илиев, И. Аз бях „окупатор" в Македония. — Поглед. № 49, 3 декември 1990, с. 16.
2. ЦДИА, ф. 396, он. 1, а. е. 36, л. 8-9; ф. 1932, оп. 4, а. е. 32, л. 43.
3. Хаджикимов, В. Слънчеви дни. Скопие, 1942, с. 37.
29
И в Щип акционният комитет организира издирване на останките на загинали за свободата на Македония войници и офицери от българската войска по време на Първата световна война. Намерени са останки, скрито погребани без кръстове в двора на църквата „Света Богородица" в щипско Ново село.
През 1915 г. създадената изцяло от македонски българи Единадесета пехотна македонска дивизия води тежки боеве в района на село Криволак, Щипско. Срещу нея са войските на Антантата. Състоящи се от представители на различни националности, тези войски са изпратени да се бият срещу българската армия, за да възпрепятствуват обединителните ѝ усилия. В боевете при Криволак загиват много българи от Македония. Тук среща смъртта и човекът, който за 15 години революционна дейност не е дори раняван — Христо Чернопеев. За неговото погребение, както и за погребението на капитан Милош Станишев от Кукуш и на поручик Цирункарев от Костурско съобщава в своите спомени Иван Михайлов: „При стечение на много народ бяха погребани в двора на нашето училище, зад олтаря на черквата." Идването на сръбските власти в края на 1918 г. застрашава гробовете от поругаване, ето защо кръстовете са премахнати, за да се скрие тяхното място. При освобождението на Вардарска Македония през април 1941 г. се е налагало да се издирват и други безкръстни и безименни гробове. Обикновено те са намирани в дворовете на черквите — свети места за всеки българин. Според Ив. Михайлов гробовете на героите, погребани в Щип, са съхранявани като светини от народа. Те обаче са заличени от просръбската власт, установена след Втората световна война. [1]
След Щип В. Хаджикимов организира акционен комитет в Кочани. Председател на комитета е поп Глигор, подпредседател Благой Джидров, секретар Тодор Манасиев, подсекретар Любомир Ефремов, касиер Методи Варадинов и съветници —Иван Двояков, Тодор Варадинов, д-р Стоян Илиев, Гошо Трендов, Петър Попов, д-р Апостолов и Тодор Нишанджиев. В съветодавното тяло влизат Блаже Джидров, поп Глигор, Иван Наков, Мито Пендов, Тодор Наков, Милан Димитриев, Борис Чакаров, Гошо Тодоров, Милан Янакиев, Петар Накашев, д-р Т. Апостолов, Кр. П. Георгиев, Стоян Николов, Тодор Варадинов, Стойчо Мишов, Спиро Симеонов, Мите X. Велков, Серафим Захариев, д-р Стоян Илиев, Тодор Манасиев,
1. Михайлов, И. Спомени. Т. I. Младини. Италия, 1958, с. 156.
30
Петар Попов, Лазар Бабамов, Саздо Айтоски, Мише X. Поцков, Тодор Нишанджиев, Славе Илиев, Стефан П. Герасимов, Борис Захариев, Любо Е. Самитов, Диме Иванов, Тодор П. Ефремов, Аспарух. . ., [1] Хариклия Сарафска, Петар Иванов, Ал. Теодосиев, Димитър Теохаров и Методи Варадинов. [2]
След Кочани В. Хаджикимов отива в село Виница, където на 18 април 1941 г. се създава местен български акционен комитет. Начело на изпълнителния съвет е председателят на акционния комитет Тодор Иванов. Подпредседател е старият войвода Борис Паликрушев, секретар Лазар Иванов, касиер Тодор Герасимов, а за съветници са избрани свещеник Иван Стойков, Милан Арсов, Траян Дуданов, Симеон Герасимов, Тодор Бамов, Тодор Карамаков, Стоимен Иванов и Стоян Панев (документ № 13). [3]
След формирането на акционния комитет във Виница В. Хаджикимов организира комитети и в Пехчево, Царево село (Делчево), Берово, Радовиш я Струмица. Наред с градските в поголемите села се създават и селски комитети. [4] Председателят на БЦАК Стефан Стефанов организира комитета в Кратово— родния си град.
Гражданите на Куманово, след като научават от прокламацията на Централния комитет за създаването му, а от вестник „Македония" се запознават с неговия апел за организиране поемането на властта по места и за присъединяване към България, спонтанно свикват на 18 април митинг, на който създават свой комитет. За председател е избран Георги Гарев, за подпредседател д-р Йосиф Андонов, за първи секретар Иван Доцев, за втори секретар Владе Липковски, за касиер Влада Шуманов, а за членове на съвета Димитро Тасев, Александър Ковачев, Александър Димков, Тодор Спасов и Никола Пешев. На събранието не присъствува представител от Централния комитет, но гражданството единодушно възприема линията му. То заявява, че ще следва „всички идеи, които той развива". Гражданите закриват събранието с мощно българско „ура" (документ № 14). [5]
В град Свети Никола Хаджикимов пристига на 21 април 1941 г. Тук свиква събрание, което протича бурно. Най-уважаваната
1. Не е известна фамилията.
2. ЦДИА, ф. 1932, оп. 4, а. е. 32, л. 44.
3. ЦДИА, ф. 1932, оп. 4, а. е. 32, л. 44.
4. Пак там.
5. Пак там, ф. 396, оп. 1, а. е. 37, л. 7.
31
от всички личност е Тома Клинков. Но той е женен за сръбкиня. (Смесените бракове между сърби и българи от Македония е едно от средствата за посърбяване и асимилация.) Това настройва една част от присъствуващите срещу неговата кандидатура. Стига се до вадене на ножове и пистолети. С голям труд Хаджикимов успява да въдвори ред. В края на краищата събранието гласува доверие на Клинков, като го избира за председател. За подпредседател е избран Кирил Лазаров, за секретар Георги Лазаров и за касиер Стоян Янев (документ № 15). [1]
До навлизането на българските войски са създадени акционни комитети в повечето градове на Вардарска Македония. Но те не са обединени в единна мрежа. Това става след обиколката на Хаджикимов из областта, по време на която той унифицира както документацията, така и схващанията за работата на тези комитети. След Велес, Щип, Виница и Свети Никола той се подготвя за организационна дейност и в останалите градове. Планът за неговата по-нататъшна дейност, начертан в Скопие от членовете на БЦАК, предвижда да се организират комитети първо в западната част на Вардарска Македония, а след това в Егейска Македония. Заедно с Иван Хаджов — учител в една софийска гимназия, родом от град Струга, и шофьора Славе Попанков Хаджикимов потегля за Тетово. [2]
Още в самото начало на прогонването на сръбските власти в Призрен се създава албански комитет начело с Бедри Пияни и Реджеп Митровица. Дейността на този комитет е насочена към овладяване на местната власт в градовете на Косово и Метохия, както и в Западна Македония — Тетово, Гостивар, Дебър, Струга и Охрид. Линията на комитета е да се работи за присъединяването на тези райони към „Велика Албания", с главна насоченост против италианската окупация. Ето защо в тези градове почти едновременно се създават албански и български комитети, които водят борба помежду си. В някои от тях, в които се намират по няколко сръбски семейства, верни на сръбския шовинизъм, се създават и сръбски комитети. [3]
Наближавайки Тетово, Хаджикимов се уверява, че албанската опасност не е за пренебрегване. Насъбрани на групички по пътя, албанци се провикват подир колата вместо поздрав „Скупи! Скупи!", с което изразяват претенциите на своя комитет
1. ЦДИА, ф. 396, оп. 1, а. е. 36, л. 3.
2. Пак там, ф. 1932, оп. 4, а. е. 32, л. 36.
3. Ивановски, В. Ослободителната война. . ., с. 25.
32
не само за този край, но и за Скопие. С пристигането си в града Хаджикимов и придружаващите го научават, че по време на безвластието е формиран албански комитет, който е изразил претенции за присъединяване на този край към Албания. Няколко сръбски учители са създали сръбски комитет, а българското население е формирало „национален комитет", без добавката „български" или „македонски". Начело на този комитет обаче не е избрано ръководство. Тетовчани водят борба за председателското място: кой да води комитета и общината. „И тук съперничество, амбиции и остатъци от стари партийни групировки. Политическо наследство от различни режими още от турско време." Борбата се води между привържениците на Светослав Андрейчин — брат на убития от сърбите Борис Андрейчин, и уважавания от всички граждани Трифон Апостолов. Хаджикимов е впечатлен и от голямата организационна раздробеност на комитета, с много съвети. „Вероятно всеки благочестив тетовчанин, чувствувайки историческия момент, искрено се е стремял да бъде застъпен в него, а може би това се дължеше на нашия недостатък, остатък от комитаджийските времена, всички да бъдем първи, всички войводи и командири." [1] Борбата не се води на някаква принципна или поне на междупартийна основа, не е и за линията, която следва комитетът. До определяне на линия не се е и стигнало. По думите на В. Хаджикимов препирнята била „възмутителна". Той накратко обяснява позицията на Централния комитет и ги призовава, и то ултимативно, да прекратят разправията в тези критични за българщината времена и да поставят интересите на Македония по-високо от личните. [2]
За да сплоти тетовчани, В. Хаджикимов организира поклонение пред къщата на героинята Мара Бунева, застреляла през 1928 г. сръбския джелат Велимир Прелич. Майката на Мара Бунева — самотна стара жена — посреща гостите, дошли да се поклонят пред величавия подвиг на тази българка. Всички посетители целуват ръка на старата жена и излизат „като след черква". [3]
Създаденият от гражданите на Тетово комитет бива преименуван в местен акционен комитет. Дори и Хаджикимов не успява да му наложи структура както при останалите местни акционни комитети. Тетовчани оставят създадената от тях структура.
1. ЦДИА, ф. 1932, оп. 4, а. е. 32, л. 36.
2. Пак там.
3. Xаджикимов, В. Слънчеви дни, с. 16.
33
Комитетът се състои от няколко съвета: политическо-правен, административно-управленчески, финансов и социално-икономически. Всеки съвет се състои от по най-малко пет-шест души съветници и още толкова „допълнителни" съветници.
В политическо-правния съвет влизат: Светослав Андрейчин, Михаил Серафимов, Трифон Апостолов, Ал. Филипов, Никола Ветеров, Михаил Нешов, Никола Павлов, Михаил Захариев, Христо Здравев. Допълнителни съветници — Трпе Мисайлов, Георги Младенов, Тодор Тулев, Славко Герасимов, Стефан X. Наумов, Кирил Христов; в административно-управленческия: Трифон Апостолов, Михаил Серафимов, Кузман Найдов, Апостол Ив. Гугувчев, Илия Симов, Борис М. Нешов, Симеон Костов, Крум Божинов, Трпе Ив. Бошнаков. Допълнителни съветници — Кирил Митрушев, Дим. Костов, Андрей В. Стефчев, Нофо Димов, Захария Заков; във финансовия: Христо Здравев, Христо Джинлев, Милан X. Наумов, Ал. Панов, Гугуш Гугушев, Глигор Ветеров. Допълнителни съветници: Ястро Момиров, Душан Ветеров, Захария Томов; и в социално-икономическия: Билбил Трпев, Христо Павлов, Симо Момиров, Андрей Иванов, Дим. Саров, д-р Глигор Евчев, д-р Симо Петров, Андрей Христов, Методи Михайлов, Допълнителни съветници — Паскал Георгиев, Борис Петрушев, Петър Симов, Георги Минов. Секретари на комитета са: Никола Ветеров и Михаил Нешов. [1]
Комитетът се състои от общо 58 души — 15 интелектуалци, 19 търговци, 13 чиновници, 7 занаятчии, 1 свещеник, 1 работник и 2 други. Или, изразено в проценти, в акционния комитет са участвували 26,3% интелектуалци, 33,3% търговци, 22,9% чиновници, 12,3% занаятчии, 1,7% свещеници, 1,7% работници и 3,3% други. Налага се изводът, че са застъпени всички слоеве от населението. Като една от най-важните и спешни задачи е поставено организирането и формирането на местни комитети в селата на Тетовска околия. [2]
Близо до Тетово се намира германски военнопленнически лагер. Акционният комитет в Тетово, ръководен от Хаджикимов, успява да влезе в преговори с германските военни власти и да освободи военнопленниците македонски българи.
На 24 май комитетът организира масова манифестация в чест на славянските първоучители Св. Св. Кирил и Методий.
1. ЦДИА, ф. 1932, оп. 4, а. е. 32, л. 37.
2. Македония, № 2, 3 май 1941.
34
[[ стр. 35 липсва ]]
35
Италианските войски го заемат едва на 10 май. Дейността на местния български акционен комитет продължава дълго след установяването на италианската власт, като продължава да събира подписи и да изпраща петиции до българския цар и до други инстанции за присъединяване на Гостиварския край към България. [1]
В Гостивар Хаджикимов се среща с Атанас Поптрайков. Той го посреща със сълзи на очи и го „отрупва с щедростта на готов за господно откровение човек". Неговият баща, стар български свещеник, бил убит зверски от сърбите. До късно през нощта Поптрайков разказва на гостите си за мъченията, на които са подлагани всички българи по време на сръбското робство. [2] На другия ден — 23 април 1941 г., завареният в Гостивар български комитет е реорганизиран и преименуван в местен български акционен комитет. Негов председател е д-р Димитър Иванов, подпредседател Софрони Петров, секретар Михаил Филипов, касиер Андон Андонов и съветници Силян Деспотов, Саранди Сотиров, Ципре Лазаров, Евгений Тримчев, Генадий Исакиев, Руси Аврамов и Кръсто Митов (документ № 16). [3]
След престоя в Гостивар и организирането на местен акционен комитет в града, валиден и за околията, Хаджикимов се отбива в селата Леуново и Маврово — две чисто български села с по около 1000 души жители. [4]
Свещеник Спиро Личеновски посреща в Дебър Васил Хаджикимов със сълзи на очи. „Никога, никога в живота си няма да преживеете по-светъл момент от тоя, когато старият иконом Личановски държеше моята ръка, цял облян в сълзи, и като че ли с това притискаше гърдите на България. — пише В. Хаджикимов. — Мили, честни дебърчани. Сега ми става ясно. Там, където режимът на робството е бил най-тежък, там са израснали най-големите българи: твърди като челик и несломими като столетници." [5]
Веднага след капитулацията на Югославия в Дебър е формиран албански комитет, който пристъпва към дейност: организирани са демонстрация и митинги в чест на освобождението и за присъединяване към Албания. Тук албанският комитет е най-активен. Още със създаването си той влиза във връзка с
1. Пак там.
2. Хаджикимов, В. Слънчеви дни, с. 20.
3. ЦДИА, ф. 396, оп. 1, а. е. 36, л. 6—7.
4. Кънчов, В. Македония, Етнография и статистика. С., 1900, с. 213.
5. Хаджикимов, В. Слънчеви дни, с. 20.
36
централния албански комитет в Призрен. Така че положението в Дебър е по-особено. При наличието на италианска, а не на германска окупация дейността по основаването на акционен комитет придобива очертанията на нелегална дейност. В този район албанците и италианците се разхождат като у дома си. Тук няма български митинги при основаването на акционния комитет, няма и гръмко българско „ура" Свиканото събрание и къщата на един от българските учители на 24 април решава нъпроса. За председател е избран иконом Спиро Личеновски, за подпредседател Теофил Куков, за секретар Рафаил Стаматов, за касиер Никола Стоянов. Избрани са и 20 души съветници (документ № 17). [1] Няколко дни по-късно този комитет изпраща в Скопие Павел Трайков, който да информира БЦАК па положението в Дебър (документ № 18). [2]
Според Хаджикимов обаче този комитет едва ли ще може да развие някаква дейност. Той могъл да действува само нелегално. Целта обаче на създаването на акционните комитети не е да разгръща някаква нелегална дейност, а да се активизира целият народ. Във всеки случай комитетът се конституира и признава линията на БЦАК за присъединяване към България. [3]
Въпреки че заседанието е било тайно, италианските власти явно се усъмняват в мисията на Хаджикимов в Дебър. Затова по пътя за Струга той е арестуван и отведен в италианската комендатура. Италианците претърсват автомобила и конфискуват първия брой на издавания от Централния комитет вестник „Македония". След неколкочасово разследване, като се установява, че Хаджикимов и куриерът му нямат намерение да организират атентат, към полунощ биват освободени, за да поемат към Охрид. Спасяват ги всъщност със своята навременна намеса охридчани и стружани, които съобщават в Българския централен акционен комитет в Скопие за случилото се. [4]
Васил Хаджикимов не успява да организира акционни комитети в Струга и Охрид, или по-точно казано, не успява да ги организира лично. Италианците го прогонват от района и той отива в Ресен. Това обаче не означава, че гражданите на тези два будни български града остават без акционни комитети. Напротив — комитети се създават и те са едни от най-активните във Вардарска Македония.
1. ЦДИА, ф. 1591, оп. 3, а. е. 26, л. 2.
2. Пак там, ф. 396, оп. 1, а. е. 37, л. 9.
3. Пак там, ф. 1591, оп. 3, а. е. 26, л. 2.
4. ЦДИА, ф. 1932, оп. 4, а. е. 32, л. 39.
37
Гражданите на Струга се запознават с декларацията на Централния комитет в Скопие. Интелигенцията в града поема инициативата за свикване на общогражданско събрание на 21 април 1941 г. С няколко думи Светослав Милев открива събранието и изяснява целта му. Той съобщава на събралото се гражданство, че в Скопие е създаден Централен акционен комитет, който апелира чрез печата и радиото да се основат комитети навсякъде, „където живеят българи". Разискванията се провеждат с „небивал ентусиазъм и възторг". Избрани са разширен съвещателен комитет и изпълнителен комитет в състав: председател Светослав Милев, подпредседател Анастас Мойсов, секретари Филип Каваев и Борис Чакъров, касиер Кръстьо Билянов и пет души съветници. От името на избраните председателят Светослав Милев благодари за оказаната им чест и доверие и обещава, че изпълнителният комитет ще работи пряко силите си за доброто на народа. Той призовава присъствуващите морално и материално да подпомогнат комитета „и да работят като един човек за доброто на своя народ и за величието на България". Събранието бива закрито с българското „ура" (документ № 19). [1]
Още същия ден се издава позив към българите от града и околията, с който се представя пред населението декларацията на Централния акционен комитет. По този начин комитетът съобщава на гражданството линията на БЦАК за присъединяване към България и призовава хората като истински българи да вземат мерки за тържествено посрещане на българските войски, „които могат да дойдат всеки час". Отправен е призив към „всички българи и българки, живущи в град Струга и околията" да подпомогнат морално и материално дейността на комитета; да посрещнат българските войски с цветя, облечени в „живописната и пъстра народна носия на нашия край, а домовете си окичат с български знамена" (документ № 20). [2]
Местният акционен комитет в Струга взема мерки и за задържане в гр. Струга на лицата, упражнявали сръбската административна власт в околията, „до когато се възстанови в Струга наша, българска власт". Има се предвид, че сръбските административни чиновници трябвало да дадат отчет за инвентара и касовите книги (документ № 21). [3]
Комитетът в Струга изпраща своя подпредседател Анастас
1. ЦДИА, ф. 1591, оп. 3, а. е. 26, л. 1.
2. Пак там, ф. 396, оп. 1, а. е. 36, л. 15.
3. Пак там, а. е. 37, л. 5.
38
К. Мойсов в Скопие, като го упълномощава да докладва по всички въпроси, които се отнасят до работата на комитета, както и въобще по положението в града и околията му (документ № 22). [1]
Във връзка с аспирациите на Италия към град Охрид и пречките, които се създават за организирането на българското население, В. Хаджикимов не успява лично да създаде акционен комитет в тази българска светиня. В града и в околията живее и албанско население. Още с получаването на известието за създаването на БЦАК се изгражда местен български комитет, който издига лозунга за присъединяване към България. В противовес се създава и албански комитет, който работи за присъединяване към Албания. Двата комитета провеждат демонстрации и митинги на площада в центъра на града пред „Чинарот", близо до сградата на общината. Понякога двете групи застават една срещу друга — едните с албански и италиански знамена, другата — с български и с германски. [2]
Ресенчани — намиращи се близо до демаркационната линия с Италия, се страхуват от неизвестността и в опасението си да не останат след войната отново под сръбска власт се повлияват от италиано-албанската пропаганда. Ръководени от група местни дейци — кмета Георги Дановски, неговия помощник Ламбо Гещанов и Георги Донев, погрешно информирани за събитията, повлияни от съдбата на Охрид, Струга и други населени места под италианска окупация, хората считат, че и техният град трябва да се присъедини към тях. От ръка в ръка минава списък и гражданите поставят подписите си под него, убедени, че това е най-правилното решение. Старият войвода Кръстьо Трайков обикаля от къща в къща и агитира за присъединяване към България. [3] С помощта на този ветеран от войните 1912—1918 г. Хаджикимов успява да организира на 23 април общогражданско събрание, на което бива изяснена позицията на БЦАК и задачите, които той поставя. В този комитет влиза с готовност и Донев с цялата си група. Създаден е местен акционен комитет за град Ресен със съвещателно тяло и с изпълнителен комитет начело с председател войводата Кръстьо
1. Пак там, а. е. 36, л. 14.
2. Ивановски, В. Ослободителната вона. . ., с. 25.
3. ЦДИА, ф. 1932, оп. 4, а. е. 32, л. 40; Xаджикимов, В. Слънчеви дни с. 24—25. Кръстьо Трайков е български войвода от Ресенско. В Балкaнските войни участвува в българската армия като войвода на чета № 11 (вж. Освободителното движение в Македония и Одринско. Т. И, книга II, с. 79). През Първата световна война води боеве в тила на сръбската армия като войвода на ВМОРО, с което съдействува на българската армия при нейното настъпление в Македония.
39
Трайков, подпредседател Симеон Татарчев и секретар д-р Вл. Туджаровски, подсекретар Ташко Георгиев, касиер Никола Спиров, съветници Ламбо Ташев, Боян Попов, Михаил Ночев, Петър Вельов, Паско Стрезов, Симеон Танов, Михаил Пройов. В съвещателното тяло влизат: Кръстьо Трайков, д-р Георги Донев, Владимир Туджаровски, Панде Ляпчев, Михаил ; Миленков, Тома Дочов, Борис Кьоропанов, Кръстьо Илиев, Никола Спиров, Михаил Ночев, Борис Бакалов, Моне Раденов — работник, Ставре Панов — столар, Митан Гюрчинов — хлебар, Ламбе Гещаков — касапин, Симеон Татарчев — студент, Симеон Панов — обущар, Анастас Дорев, Крум Божинов, Илия Божинов, Паско Стрезов, Киро Велов — земеделец, Вангел Дочов, Ташко Секов — шофьор, Ташко Георгиев, Евтим Янков — чиновник, Ал. Босилков — търговец, Еким Томов, Петър Вельов, Крум Попов, Ламбе Тошев, Панде Мишев — работник, д-р Г. Стрезов, Кръсте Низамов, Ив. Чукалев, Сотир Ташев, Милан Нечев и Александър Божилов. [1]
На следващия ден Хаджикимов организира селски акционни комитети в Царев двор и Асамати, след което потегля за Битоля. В този голям административен център българското население подобно на Скопие е трябвало да води борба, за да превземе общината от сръбската администрация. Всъщност борбата не е била толкова срещу сръбската администрация, отколкото да се дадат доказателства пред германските власти за българския етнически характер на града. Гражданите на Битоля формират инициативен комитет, което между прочем става и на други места в Македония. Това показва, че създаването на българските комитети през 1941 г. е по-скоро едно спонтанно дело на българското население за неговото самоопределение, отколкото дело на няколко запалени интелигенти. Друг е въпросът, че създаденият в Битоля комитет не носи названието „акционен". Идването на Хаджикимов на 25 април внася ред в работата и канализира нещата. Извършва се известно реорганизиране на организационната структура на комитета, който получава названието „акционен". Избира се съвещателно тяло в състав от 43 души, както и изпълнителен съвет от 14 души. Председател на комитета е д-р Борис Светиев — активен привърженик на ВМРО, подпредседател Петар Пецаков, секретар Сотир Тренчев, подсекретар Стефан Светиев и касиер Стефан Трайков. За съветници са избрани Христо Ризов, Трпко Трпков, Никола Доленчанец, Михаил Франгов, Ахил Димитров,
1. ЦДИА, ф. 1932, оп. 4, а. е. 32, л. 40.
40
Петър Михайлов, Серафим Лазаров, Вангел Ацев и Божин Стефанов (документ № 23). [1]
Не е трудно да се разбере защо битолчани са срещнали затруднения с установяване на българската власт. Битоля е втори по големина административен център във Вардарска Македония. В него има голям брой сръбски преселници — колонисти. Според сведенията на българската полиция те са 1000 сърби и 200 сърбомани. [2] Последните представляват по-голяма опасност за българщината отколкото самите сърби, тъй като са родени в Македония и минават за македонски сърби. По време на войната повечето от колонистите са изселени по родните им места от българските власти, но след войната отново се завръщат. [3]
Както се вижда от случая с Битоля, населението в Македония не е очаквало непременно пристигането на една личност като В. Хаджикимов, за да организира поемането на властта от българите и формирането на общинска власт. Хората са постъпвали навсякъде според обстановката. В различните места са формирани различни по форма органи. Пристигането на Хаджикимов просто е приобщило тези органи на БЦАК и им е дало названието „акционен комитет". На някои места — обратно: след получаването на новината за формирането на БЦАК се формира местен български акционен комитет без наличието на представител от ръководството. Прилеп, родният град на Методий Кусев, на Данаил Крапчев и Димитър Талев, на братята Йордан и Димитър Чкатрови, винаги е бил силна крепост на българщината в Македония. Още през 1838 г. жителите му си имат своя българска черква („Свето Благовещение"), отхвърляйки църковната власт на гръцкия фанариотски клир. Формирането на акционен комитет в града също не минава без премеждия. Тук сърбите са отстъпили общината и българите са организирали комитет за поемане
1. ЦДИА, ф. 396, оп. 1, а. е. 37, л. 13; ф. 370, оп. 1, а. е. 964, л. 13.
2. Пак там, ф. 370, оп. 1, а. е. 964, л. 14.
3. След установяването в Битоля на югославските власти към края на 1944 г. борбата за българска власт в града се възобновява. Формиран е т. нар. Демократичен фронт на Македония — Илинден 1903 г. Активисти на организацията са и някои от хората, участвували в дейността на местния български акционен комитет като Стефан Кузманов и Серафим Лазаров. Делото се поема и от по-младите. В ръководството на Демократичния фронт участвуват Лука Секулов и Кирил Пецаков, братя на участниците в Битолския акционен комитет Бойчо Секулов и Стефан Кузманов. Разбира се, при променените вече условия тази организация поставя въпроса далеч не за непосредствено присъединяване към България, а за международна анкета в Македония и обявяването на нейната независимост под егидата на Обединените нации. Вж. Зора, № 10, 7 август 1990 г.
41
на властта. Въпреки това обаче подобно на тетовчани и те не могат да се споразумеят кой да поеме общината и да застане начело. Борбата за престиж се води на личностна основа между групата на стария екзархийски учител Милан Небреклиев и на адвоката Рампо Иванов Топличанец. [1] Пристигането и намесата на Хаджикимов се оказват навременни. Адвокатът, като по-сговорчив, отстъпва първенството на Милан Небреклиев, който става председател на новоизбрания акционен комитет. Изборът се извършва на общоградско събрание, на което се взема решение да се следва линията на Централния комитет за присъединяване към България. Гражданството възприема идеята създаденият спонтанно комитет за поемане на властта с неговите секции — културно-просветна, осведомителна, подготвителна и финансова — да се реорганизира и преименува в „съветодавно тяло" на новосъздадения на 26 април местен акционен комитет. За секретар е избран Александър Хаджиздравев, а за касиер Хараламби Ачев. Съветници в изпълнителния комитет са Коста Милчинов, Коста Жаблянков и Милан Йосков. Името на Димитър Чкатров е допълнено към протокола с друг почерк, което означава, че той не е присъствувал на събранието и е бил избран впоследствие. Неговото име всъщност не фигурира и в съществуващото до този момент Централно бюро, нито във функциониращите комисии (документ № 24). [2]
Още преди идването на В. Хаджикимов членовете на комитета арестуват всички провинени сръбски чиновници и жандарми, които са виновни за убийството на няколко души млади прилепчани, дезертирали от югославската армия; организира отпускането на помощи от общината за семействата на загиналите в борбата срещу сръбската власт. В града е организирана акция за издирване и откриване на безкръстните гробове на български офицери и войници от Първата световна война. [3]
След Прилеп на път за Скопие В. Хаджикимов създава местен акционен комитет и в с. Драчево, Скопско. В спомените си той посочва, че начело на комитета е бил човек от фамилията Жежовци, но не може да си спомни името му. [4]
1. За своята родолюбива дейност след установяването на Титовите власти след войната адвокатът Рампо Иванов Топличанец е осъден на 18 години затвор (вж. Белополски, С. Бунт на накипялото самосъзнание. — Македония, № 50, 18 дек. 1992).
2. ЦДИА, ф. 396, оп. 1, а. е. 37, л. 22—23.
3. Велев, Т. Развитието на македонизма.. ., с. 43.
4. ЦДИА, ф. 1932, оп. 4, а. е. 32, л. 41.
42
Българските жени от Македония са били винаги с будно национално съзнание и са играели важна роля в революционната борба. И в този критичен момент, верни на традицията, те не остават настрана от събитията. По инициатива на група родолюбиви българки от Скопие в присъствието на секретар-организатора на БЦАК Хаджикимов се създава женски съюз при БЦАК. Учредителното събрание се е състояло на 30 април 1941 г. в салона на музикалното училище в Скопие. Избран е изпълнителен комитет в състав: председател Марийка Иванова Шалева, подпредседател Екатерина Войнова, секретари Рада Стойчева и Костадинка Хаджиманева, касиери Соня Атанасова и Гана Атанасова. Съветници: Елена Иванова, Виктория Атанасова, Китинчева, Люба Димчева, Спаска Войнова, Гана Цветанова, Радка Зографска (документ № 25). [1] В чест на формирането си женският съюз при БЦАК изпраща поздравителна телеграма до парица Йоанна (документ № 26). [2]
След кратък престой в Скопие Хаджикимов заедно с журналиста Крум Наумов се отправя на юг и формира акционни комитети в Градско, Валандово, Димиркапия, Богданци, Дойран и Гевгели. [3] Крайната цел на неговото пътуване е Солун.
Обстановката в Егейска Македония обаче е съвсем различна от тази във Вардарска. Вместо явни, общограждански събрания тук се организират тайни заседания. По време на обиколката Кр. Наумов, който владее немски език, влиза в контакт с германските коменданти и военни власти, като ги убеждава, че административната власт трябва да се поеме от българите. Навсякъде отговорът е: „Нямаме нищо против. Докажете, че сте мнозинство, и всичко ще бъде наред." Те знаят добре, че със средствата на непоносимия асимилаторски режим в Егейска Македония гръцките власти са прогонили голяма част от населението в България и на негово място са настанили огромен брой гръцки бежанци от Мала Азия. По това време Ениджевардар наброява 9000 души, от които 6000 са малоазийски гърци. Това обаче не смущава апостолския характер на В. Хаджикимов. Гърците са шокирани от поражението и са премного наплашени, за да се противопоставят на активността на българщината. „Едно здраво организирано малцинство винаги ще бъде по-здраво от едно деморализирано мнозинство." [4] Разбира се, Хаджикимов има предвид в близко бъдеще променяне
1. Пак там, ф. 396, оп. 1, а. е. 39, л. 1.
2. Македония, № 2, 3 май 1941.
3. ЦДИА, ф. 396, оп. 1, а. е. 36, л. 4—5.
4. Пак там, а. е. 37, л. 3.
43
на етническия облик на Егейска Македония, като се завърнат бежанците от свободна България.
Преди да отиде в Солун, Хаджикимов посещава още градовете Лерин, Воден, Ениджевардар и Гумендже, като организира акционни комитети в Лерин и Воден.
Документите за формирането на акционните комитети в Егейска Македония не са запазени. В. Хаджикимов посочва в спомените си следните лица като активни участници в комитетите в Лерин: Георги Торков, Коста Апостолов, Пандил Гьорев, Коста Наумов, Димо Бачани, Филип Божинов Пенев и Спиро Атанасов; във Воден: Атанас Самарджиев, Петър Ковачев, Христо Радивчев, Петър Самарджиев, Георги Тресинчев, Сотир Коронов, Георги Генджев, Георги Хаджипеев, Вангел Саракинов; в Гумендже: Георги Василев, Петър Катранков, Христо Хаджимичоров, Георги Тренков, Дино Попхристов, Димитър Дзеков, Христо Кусидонов, Христо Зеленков, Тодор Тодоров, Благой Аврамов, братя Аврамови. В Ениджевардар Хаджикимов не организира комитет, но в спомените си той сочи следните дейци като най-активни, с които е влязъл в контакт: Георги Даскалов, Георги Паришов, Михаил Мандалов, Димитър Мандалов, Христо Бабалиев, Георги Тучов Думов, Димитър Попкочов, Петър Угринов, Христо Макришов, Перикли Гюпчанов, Георги Янкулов, Георги Каяфов, Кольо Кадриев, Стамат Мечов и Георги Зесков. [1]
Ще илюстрираме само с един пример положението на българското население в Егейска Македония, където то е подложено според гевгелийския окръжен управител на непрекъснат морален и физически тормоз. На 21 септември 1941 г. германските военни власти във Воден издават нареждане българите от гр. Гумендже и съседните села да декларират народностния си произход. Гумендженската гръцка общинска власт обаче пуска съобщение за това нареждане едва на 4 октомври вечерта. Срокът, който е поставен, е 5 октомври, 17,00 ч. Малкото българи, които са имали възможност да узнаят това нареждане, са предупредени от гръцката администрация, че деклариралите българския си произход ще бъдат изселени. Така германските военни власти не получават точни данни за етническия характер на този район. [2]
В Солун В. Хаджикимов заварва вече създадена организация за поемане на властта — Клуб на българите от Егейска Македония.
1. Спомени на Васил Хаджикимов. Личен архив. Допълнителни бележки.
2. ЦВА, ф. 24, оп. 3, а. е. 156, л. 338.
44
Идеята за названието „клуб" явно е дошла от българските конституционни клубове от 1908 г. Този клуб обаче според Хаджикимов прилича повече на представителство на Министерството на външните работи в София, отколкото на борческа масова организация, която да издигне лозунг за поемане на властта и присъединяване към България. Клубът е под ръководството на Чаушев, Яранов и Бешевлиев. [1] След кратка обиколка из Солун Хаджикимов преценява, че е по-добре вместо да създава акционен комитет, да остави работите в ръцете на клуба. [2]
Емиграцията от Егейска Македония в България също не стои със скръстени ръце. Запазено е едно паметно писмо на костурчани, подписано от Общокостурския граждански комитет в София. Комитетът се обръща с молба към царя на българите Борис III с молба за приобщаване на Костурския край към България. В молбата си костурчани описват подробно историята на Костурския край, с което доказват правото му на принадлежност към България. [3]
След обиколката си в Егейска Македония Хаджикимов се връща в Скопие. По пътя се отбива в Гевгели, където на общоградско събрание на 29 май 1941 г. се формира местен акционен комитет. Комитетът се състои от 50 души. Председател на изпълнителния съвет на комитета е доктор Мицев (документ № 27). [4] Подпредседател е Александър Хаджинаков, секретар Тодор Мандалов, подсекретар Христо Пакетчиев и касиер Васил Хаджикаркалашев.
На следния ден — 30 май, Хаджикимов формира комитет в Кавадарци — главния град на Тиквешко. Свиканото общогражданско събрание избира за председател на комитета Благой Анастасов. Подпредседател е Христо Сеизов, секретари Георги Бадев и Славчо Темков, касиер Блажо Шкартов и съветници Благой Еленов, Петър Тодоров, Никола Шишков, Васил Хадживасилев, Методи Манев, Благой Григоров, Пане Шахиязов, Димитър Апостолов, Христо Чулев и свещеник Благой Захарков (документ № 28). [5]
Това не означава обаче, че в Кавадарци са очаквали идването
1. Филов, Б. Дневник. С., 1990, с. 311.
2. ЦДИА, ф. 1932, оп. 4, а. е. 32, л. 42—43. За положението в този клуб научаваме от доклада на неговия председател Недялко Чаушев от 3 ноември 1941 г. до министър-председателя Богдан Филов.
3. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 573, л. 32—38.
4. Пак там, ф. 396, оп. 1, а. е. 36, л. 4—5.
5. Пак там, а. е. 37, л. 21.
45
на Хаджикимов, за да образуват комитет. Както и на други места, така и тук много преди това е образуван такъв. Още на 23 април 1941 г. в града се е състояло общогражданско събрание, на което за председател на акционния комитет е бил избран Васил Сеизов. Събранието е гласувало изпращането на приветствено писмо до цар Борис III, титулувайки го „цар на всички българи". В писмото се отправя молба „цяла и неделима Македония да бъде включена в границите на обединена България" (документ № 29). [1] Приветствено писмо е изпратено и до Богдан Филов. В него българите от Кавадарци и околията споделят своята неописуема радост с министър-председателя по повод освобождението на „класическата българска земя Македония". Те очакват с нетърпение българската държава да поеме цялата власт в областта (документ № 30). [2] В присъствието на Хаджикимов се сменя само председателят на комитета — избран е неговият подпредседател Благой Анастасов. Ненапразно в протокола за формирането на акционния комитет в Кавадарци е казано, че задачата на събранието е да се преобразува общогражданският комитет при по-широка основа с цел да се създаде пълно единство между гражданите на град Кавадарци „от полза за държава и народ" [3].
След Кавадарци Хаджикимов посещава Неготин. Тук той отсяда в къщата на Доно Мойсов — бръснар, баща на небезизвестния по-късно Лазар Мойсов — по това време студент в Софийския университет „Климент Охридски". Тук вече е създаден акционен комитет начело с Йордан Бухов. Това става още на 13 април 1941 г., когато е формиран т. нар. общински комитет, с членове: Йордан Бухов, Георги Божков, Пане Апостолов, Иван Мишев, Борис Чавушов, Йордан Камчев и Диме Данаилов. За председател на комитета и кмет на града е избран Йордан Бухов. Гражданите на Неготин съобщават в Скопие, че са поели в свои ръце общината. В своето писмо до Централния комитет те се обръщат към него като към свое правителство и молят да им бъдат дадени инструкции за по-нататъшната дейност (документ № 31). [4]
Създаването на акционни комитети по цяла Македония не бива да се разглежда като дело само на няколко души родолюбци, а като всенародно дело, като изява на будния български
1. Пак там, ф. 3, оп. 1, а. е. 1198.
2. ЦДИА, ф. 3. оп. 1, а. е. 1198.
3. Пак там, а. е. 37, л. 21.
4. Пак там, л. 19. Според Хаджикимов председател на комитета е Доно Мойсов. Това обаче не се потвърждава от наличните до този момент документи, а и по-нататъшната преписка на този комитет не се намери.
46
дух в критичното време на април 1941 г. То представлява едно всенародно самоопределение, едно желание на този народ, след като е освободен от сръбската власт, да се приобщи към свободната част от българското отечество. Без да се подценява работата на инициаторите, следва да се напомни, че ако формирането на акционните комитети е протекло лавинообразно, причината е най-вече в това, че българското население в Македония е било психически подготвено за извършването на едно такова свято дело. Очаквало се е само искрата да бъде запалена. Ненавсякъде В. Хаджикимов е успял да отиде лично. Но това не е попречило на родолюбивите българи да образуват по места комитети за поемането на властта. Така в гр. Кратово гражданите се събират на 2 май и след като разменят мисли по положението, образуват местен акционен комитет за града и околията. Те формират своя комитет, за да бъдат „полезни на българската държава". За председател на комитета е избран д-р Трайче Манев, за подпредседател Коце Чепишев, за секретари Димитър Попандов и Георги Аксентиев, и за касиер Илия Поцев. Съветници в изпълнителния комитет са Дончо Шантартаков, Георги Игнатов, Стефан Чепишев, Ристо Цреваров и Вакенти Голубов (документ № 32). [1]
Данни за формиране на акционен комитет в Струмица липсват. Вестник „Заря" обаче пише, че в града и в селата населението е установило своя власт. Въоръжена е гражданска милиция, за която германските власти са отпуснали оръжие. [2]
Интерес представляват и събитията в Лазарополе — голямо българско село в западната част на Македония. На общоселското събрание, на което са присъствували около 150 души, Яким Георгиев и Тома Петров разясняват линията на Българския централен акционен комитет за Македония и задачите, които той поставя. За председател е избран Яким Георгиев, подпредседател е Христо Апостолов, секретар е Тома Петров, подсекретар Георги Симеонов и касиер Кирил Васев (документ № 33). [3] Още същия ден Яким Георгиев уведомява Централния комитет, че в селото е образуван акционен комитет и чака указания за неговата дейност. В писмото си лазарополчани съобщават, че приветствуват лозунга на БЦАК за присъединяване към България и молят той да поеме защитата на интересите
1. ЦДИА, ф. 396, оп. 1, а. е. 37, л. 20.
2. Зора, № 5898, 23 април 1941; Велев, Т. Развитието на македонизма. . ., с. 44.
3. ЦДИА, ф. 396, оп. 1, а. е. 36, л. 10.
47
на жителите на Лазарополе пред италианските власти до идването на българските войски (документ № 34). [1]
Само след няколко дни — на 8 май — председателят на акционния комитет в Лазарополе е сменен. В протокола е казано, че смяната се налага по здравословни съображения. За нов председател е избран Гаврил К. Куков. Заедно с председателя е заменено и цялото ръководство. За подпредседател е избран Иван Петров, за секретари Аврам Попов и Георги Симеонов, за организационен секретар Арсо Гинев и за касиер Кирил Василев. Членове на изпълнителния комитет са Тошо Груев, Стефан Стефанов, Радоил Дамянов, Куман Йосков, Владо Георгиев, Кръсте Донев, Янко Секов, Атанас Кузев, Томо Костов, Лане Трипунов, Тофе Фиданов, Арсо Гинев. Каква е действителната причина за тази промяна, не е известно. Наред с изпълнителния комитет е избрана и контролна комисия, а съвещателното тяло в Лазарополе се състои от 97 души.
Твърде вероятно е причината за замяната на ръководството да е по здравословни причини, тъй като дейността на акционните комитети е динамична и налага да се ръководи от здрави, енергични и експедитивни хора. Може би не е случайно, че след избирането на Гаврил Куков за председател още същия ден гражданството изпраща внушителна делегация при италианските военни власти с искане да им разрешат да издигне по къщите знамето на българската държава. Разбира се, за да бъде получено разрешението, се налага да се издига и германското, че и италианското знаме. Италианците обаче, знаейки много добре настроенията на населението и неговата българска национална принадлежност, неговите обединителни стремежи, не се съгласяват така лесно.
Въпреки това лазарополчани успяват да се справят със задачата си, като проявяват решителност и дързост. Те превръщат своя храмов празник в ярка манифестация на желанието родният им край да бъде присъединен към България. Както по време на Възраждането църковните борби са били крайъгълен камък за самоопределението на българщината, така и този църковен празник те превръщат в изява на българския дух. Парадоксално, но е факт, че именно църквата с нейните представители би трябвало най-вече да ратува за българското име, но не така става в Лазарополе. Свещеникът отхвърля предложението на председателя на акционния комитет да споменава името на българския цар по време на служба. Оказва се, че вместо
1. Пак там, л. 11.
48
църквата да бъде водеща в борбата за присъединяване към България, като водач се изявява акционният комитет, избран от селяните (документ № 35). [1]
Впечатленията си от обиколката из Македония, както и своите съображения по формирането и функционирането на акционните комитети Хаджикимов излага по-късно в кратък доклад до командуващия българските войски в Македония (документ № 43). [2]
Протокол за създаване на акционен комитет в гр. Крушево липсва. Сам В. Хаджикимов не е посещавал този град. От една покана до цар Борис III да присъства на тържествата в града по случай Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. се вижда, че в града вече е формиран комитет. Поканата е подписана от председателя на комитета и кмет на града Иван Попов. В нея, изразявайки радостта си от освобождението на Крушево, гражданите поднасят на царя своите „най-верноподанически чувства" (документ № 36). [3]
Социалният състав на акционните комитети е изключително разнороден. В списъците на стотиците участници в съвещателните тела и изпълнителните комитети могат да се открият имената на занаятчии, селяни, лекари, адвокати, търговци, мелничари, касапи, инженери, бакали, бръснари, работници и учители. Преобладава обаче чиновническият състав.
Невъзможно е да се даде точна и конкретна социална характеристика на това движение и на неговата власт. Краткият период, през който тази власт съществува, рязкото и подчертано доминиране на националния елемент в нейната дейност, всичко това позволява да се даде само една обща оценка за нея. Начело на движението стои интелигенцията, увличаща след себе си търговци, занаятчии, земеделци и др. Както се вижда, при формирането на акционните комитети през 1941 г. активно участвува основната част от населението, а това придава на задачата по формирането на българската власт демократичен характер още в самото начало.
1. ЦДИА. ф. 396, оп. 1, а. е. 36, л. 1—3.
2. ЦДИА. ф. 396, оп. 1, а. е. 37, л. 3.
3. Пак там, ф. 3, оп. 1, а. е. 573, л. 30.