ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Проведеното проучване върху проблема на общонародното и регионалното в културата и изкуството на Дунавската равнина разкри, че те през всички праисторически периоди и исторически времена, при всички народи и при всички обществено-политически формации имат регионални различия в източния и западния дял на равнината. Те обхващат строго определени райони и стигат до една и съща разделителна зона. Установи се също, че културно-историческото развитие на Дунавската равнина е тясно свързано с развитието на останалата част от Балканския полуостров, но че намира много по-голяма близост с културите от същия период от южните карпатски райони. Регионалната специфика в общонародната култура е присъщца на целия район и разделителната зона, която в Северна България е ограничена от реките Долни Искър – Осъм, на север продължава в междуречието Олт – Жиу, а на юг от Балкана – в междуречието Места – Струма – ВарДар.
Регионалната специфика в двата дяла на Източния Балкански полуостров и неизменната разделителна зона отдавна са установени при българския език, фолклор и етнография. Върху говорната граница, върху териториалното разпределение на фолклорните явления и обреди и върху етнографската разделителна зона е работено много, но въпреки това до окончателно решение на проблемите все още не се е стигнало.
Направеният преглед на етническия облик на източния дял на Балканския полуостров от палеолита до ново време разкри, че и демографската структура е изживяла същите изменения. За праисторическите епохи демографските различия са засвидетелствувани единствено от веществените извори, но при старите траки – I хил. пр. н. е. – са потвърдени и от писмени източници.
Може би най-вярна и най-приемлива характеристика на общонародното и регионалното в културата на траките предлага Херодот. Според него траките били многоброен народ с различни наименования, наложени от страната, която обитават, но имали общи обичаи. Тази характеристика на етнокултурния облик на обитателите на източния дял на Балканския полуостров, направена преди хилядолетия, е валидна за всички следващи времена до днес. Териториалното разпределение на регионалните различия при тракийската култура съвпада с регионалното разпределение на по-изявените тракийски племенни съюзи. При славянобългарската етнокултура, за която също има веществени и писмени източници, се наблюдава пълно покритие на демографската структура и регионалната специфика с тези на траките. Всичко това дава основание и при регионалните различия в културата от праисторическите епохи да се търси племенна диференциация на един и същ народ.
Поставянето на етноса в основата при формирането на всяка етнокултура и на всички изменения, наствпили в нея по-късно, е съвсем логично, но тези изменения се дължат не само на развитие при самия етнос. Най-често най-съществените промени в демографския облик са наложени от обстоятелства, стоящи извън етноса. За източния дял на Балканския полуостров демографските изменения се определят предимно от географското местоположение.
Географското местоположение определя комуникационните връзки и преките отношения на всеки даден район с другите народи и култури, а те са вторият фактор при формирането на всяка народност и на всяка култура. Действително географското местоположение е в сила за всички етнокултурни формации, но самото то е твърде разнообразно и неговата интензивност е твърде различна. За източния дял на Балканския полуостров географската даденост е по-силен фактор за културно-историческото развитие, отколкото където и да било в Европа. Едва ли има кът в Европа с площ III хил. кв. км, зает в по-голямата си част от непроходими планински масиви, през който да минават толкова много междуконтинентални пътни артерии.
Източният дял на Балканския полуостров е неразривно свързан с Азия. Той предлага най-прекия път по суша от Европа към Азия, към Източното Средиземноморие и към всички предноазиатски и северноафрикански цивилизации. Тези континенти винаги са имали взаимни интереси един към друг. Европа винаги е търсела високите постижения на културата и изкуството на Изтока, а Азия – все още неексплоатираните през ранните периоди европейски суровини и пазари. Натам са насочени всички европейски пътища от север и северозапад. Същите връзки ползува и Изтокът в своите стремежи и домогвания към близкия му Север и Северозапад. През земите на България винаги е минавал пътят от Британия за проливите и Азия, от Северното Черноморие за Мала Азия и Източното Средиземноморие, а през Дунавската равнина – за Адриатика и Централна Европа. Оттук минава и пътят от Прибалтика през Трансилвания и по реките Тимок – Морава – Вардар – Струма за Средиземноморието, а през Карпатите по реките Олт и Искър пресича Стара планина, за да стигне до Тракия и егейския и източносредиземноморския свят. Тези пътища са засвидетелствувани още от най-ранни праисторически времена. Варненският некропол и културата Гумелница разкриват отрано отношенията на Анатолия чрез Понтийското крайбрежие с карпатските металодобивни райони. Хилядолетия след това отново преселници от Мала Азия колонизират цялото тракийско крайбрежие и изграждат тук трайни селища. По прокараните пътни артерии и коридори по същото време се придвижват на юг кимерийци и скити, по тях тръгва и персийският цар в похода си срещу скитите. Всичко това довежда до чувствителни изменения в демографската структура на източния дял на Балканския полуостров и до създаването на локални, чужди етнокултури, които влияят на заобикалящите ги местни култури и допринасят твърде много за деформацията на единната балканска култура.
Междуконтиненталните артерии от запад към изток и от север към юг оказват също, макар и по-малко, влияние при формирането на тракийската етнокултура и във вътрешността. На тях се дължи израстването на Наисос, Сердика, Ад путеа, Гиридава, Сторгозия, Пулпудева, Ускудава и др. На презбалканския път, който свързва Карпатите и Прибалтика с Бяло море, се дължи ускореното развитие на междуречието Долни Искър – Осъм, а също така и съсредоточаването на най-големите открити засега у нас съкровища от този период – Вълчитрънското, Панагюрското, Луковитското, Ловешкото – и на големите находки от монети.
През късната античност и ранното средновековие утвърдените вече пътни артерии не загубват значение. По тях тръгват северните номади при своето преселение на югозапад и с опустошителните си походи и престои на Балканския полуостров довеждат до унищожение на тракийската етнокултура. Чрез масовото изтребление на местното романизирано тракийско население те разчистват пътя за трайното заселване на славяните и прабългарите – последните преселници от североизток. Но и след изграждането на славянобългарската държава номадите от североизток продължават своите набези и трайни заселвания на югозапад. Тези племена отново следват прастарите пътища и коридори и само презбалканският път, който минава през поречието на Искър и през Балкана към Тракия и Бяло море, се оказва трудно преодолим и загубва своето значение.
Връзките, наложени от пътните артерии, имат обаче периодически или спонтанен характер и внесените от тях изменения в етническия облик или в културата са често усвоени от местното население. Нито една от презбалканските пътни артерии не е станала основа за формирането на регионална етнокултура. Нещо повече, дори създадените от тях местни етнокултури са подчинени на характера и спецификата на източната или на западната регионална културна изява. Оттук се вижда, че не срещата или пресичането на далечните междуконтинентални артерии и внесените от тях етнокултури имат решаващо значение при формирането на местната балканска култура. Обикновено проникналите от тях културни изяви са съвсем несвойствени на местното население и остават завинаги чужди и неусвоени. Географското местоположение на Източния дял на Балканския полуостров предлага обаче и друг вид общуване на своите обитатели – непосредствено и непрекъснато – със съседни народи и култури от друг свят – от Азия.
Източният дял на Балканския полуостров е обединяващото звено между Северна и Южна Азия от изток и Средна, Северна и Южна Европа от запад. Чрез своето географско местоположение тази част от полуострова прераства в контактна зона между източните азиатски и западните европейски народи и култури. Отношенията между двата континента се ръководят от една и съща неизменна величина – географската даденост – и затова са застъпени с еднаква сила при всички епохи, при всички народи и при всички обществено-политически формации. Неизменната предпоставка налага и съответна интензивност на проникването, а то от своя страна определя териториалния обхват на своето разпространение и максималните си граници. Именно затова те винаги се покриват през всички времена и при всички етнокултури.
Взаимното влияние между съседните етнокултури е неизбежна историческа закономерност за целия свят и за всички времена, но много са редки случаите, когато различията между съседните култури са така големи. На изток Балканският полуостров общува с друг континент, който има съвсем различен микроклимат, природна даденост, народи и култура. На запад той е във връзка с много по-близките му среднодунавски и централноевропейски етнокултури. Тези два свята – източният азиатски и западният европейски – общуват на европейска почва на територията на съвременна България и на Северната Дунавска равнина. Държавните граници на България дори са така тесни, че почти не остава свободно място, където да се развива славянобългарската етнокултура без силно чуждо влияние.
Затова различията в източния и западния и дял са така ясно изявени. Разделителната зона прерязва цялата й територия от север до юг. Всъщност това съвсем не е разделителна зона, а контактна зона между проникванията на източните и западните култури. И колкото теренът, през който минава контактната зона, е по-равнинен и по-лесно преодолим, толкова тя е по-тясна и по-непосредствено се намират едно до друго регионалните специфични културни явления. Изградена върху тази основа, разделителната зона Олт - Жиу и Долни Искър – Осъм е много по-тясна от южната разделителна зона, която пресича непроходимите рило-родопски масиви и Пирин. Беломорските райони чрез речните долини сами общуват със средиземноморските страни и народи и тези техни връзки са нов фактор при изграждането и на разделителната зона. На същата основа и полуостров Пелопонес остава извън разделителната зона и запазва по-еднородна своята етнокултура. Тук всеки един кът сам общува с Източното Средиземноморие.
Върху тази неизменна географска даденост – съсредоточие на най-големите междуконтинентални артерии и на преки отношения между Изтока и Запада, между Азия и Европа – се развива всяка етнокултура от пределите на източния дял на Балканския полуостров. Заварила като начало регионалните различия на предхождащия я субстрат, още от първите дни на своето пренасяне етнокултурата е подложена на диференциране, което нараства постоянно под въздействието на установените чужди прониквания. Именно поради това най-характерната черта на всички балкански етнокултури е регионалната специфика на източния и западния дял.
Достигнатите изводи за предпоставката, която налага регионалните изменения в единната култура и изкуство от източния дял на Балканския полуостров разкриват, че тези изменения нямат етнически характер. Всички различия са изградени на местна почва под прякото влияние на установената историческа закономерност за връзките и проникванията при съседните етнокултури. Географското местоположение на Балканския полуостров, където общуват два континента, подсилва много фактора "чужди инфилтрации" на непосредствени съседи при формирането на местните етнокултури. Характерът на регионалните различия, който показва винаги преки връзки със съответните източни или западни етнокултури, е най-доброто потвърждение на тази мисъл.
Тези изводи са достигнати чрез основен анализ на общонародното и регионалното в културата и изкуството на всички народи, които са обитавали Балканите, от всички времена. Те са установени и при славянобългарите от първите столетия на преселването им на Балканския полуостров чак до късното средновековие и Възраждането. Всичко това дава основание на същата закономерност да се поставят и говорните и етнографските различия при българската национална култура. Фактът, че териториалният обхват на всички изменения при тях съвпада с териториалния обхват на регионалните специфични изменения при предхождащите ги етнокултури, че ятовата граница и етнографската разделителна зона се покриват с по-старите разделителни граници и зони, говори категорично, че те имат една и съща обосновка. Те също са се развили на местна почва при въздействието на същите фактори – разлика в заварен етнокултурен субстрат и многовековни непосредствени връзки с чужди етнокултури. Ятовата и говорната граница, фолклорните и обредните изменения и етнографската диференциация в двата дяла на страната ни – източния и западния – също не почиват на етнически и племенни различия. Те са регионални изменения на единния български говор и бит, формирани на местна почва подобно на всички изменения при предтракийските народи и при траките. Наложени от географската даденост, те са засвидетелствувани при славянобългарите през цялото им хилядолетно съществуване и са ясно изявени и днес при съвременния български национален бит и култура.