-  СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА КУЛТУРА ОТ РАННОТО ДО КЪСНОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ

Заселването на славяните и българите е сравнително добре документирано от съвременните им хронисти. То е добре проучено и от езиковеди, етнографи, историци и археолози и проблемите за хода на миграцията на славяните и българите и за най-ранните им заселвания на Балканския полуостров са вече изяснени.

Славяните и прабългарите се отправили на юг и югозапад почти едновременно. Както славяните, така и прабългарите били участвували и по-рано с различни варварски племенни съюзи в миграции, но самостоятелни и масови движения и трайно заселване в Дунавската равнина и на Балканския полуостров те предприели по-късно.

Славяните и антите, две племена от южната и източната племенна група, се настанили първоначално в земите на север от Дунав – в Карпатската област. Заселването им на Балканския полуостров станало по вече утвърдените пътища, прокарани още от праисторическите обитатели на тези земи. Едни от славяните преминали реката и се настанили в северните дунавски земи. Задържани от масивната старопланинска верига, подсилена от последните византийски укрепителни системи (за отбраната на Константинопол и неговия хинтерланд), те останали завинаги тук. Други, по-компактни славянски маси тръгнали към западния дял на Дунавската равнина. Оттам по коридора на реките Тимок – Струма – Морава – Вардар се спуснали чак до Македония, Епир, Тесалия и Коринт. Трети дял от южните славяни се отправили на северозапад и заели останалата част от Балканския полуостров.

Историческата обстановка била крайно благоприятна за трайно заселване на славяните. Византия била изтощена от многовековните варварски нашествия в европейските й владения и от постоянните войни в Предна Азия. Тя не била в състояние да се противопостави и на славяните. Византийските хронисти отбелязват, че славяни и анти след жестоки войни се настанили във византийските земи и започнали да се разпореждат с тях като със собствени. По тези земи славяните останали до наши дни и тук формирали своята народност и народностна култура.

Заселването на славяните на Балканския полуостров, проблемът за териториалния обхват на тяхното разселване и за първоначалните им отношения с варварското местно население през най-ранния период от миграцията им са осветлени добре и от местните топоними и хидроними. Съвсем логично там, където етническият субстрат е по-жизнен и където общуването е по-тясно, старата топонимия и хидронимия се предават и се запазват. Там обаче, където местното население е малобройно и връзките с новодошлите племена са слаби, славяните налагат своята топонимия и хидронимия.

Показателен в това отношение е хидронимът Бистрица като наименование на по-големите реки, обстойно изследван през последните години. Този хидроним ясно очертава границите на запазения византийски елемент след преселението на народите (карта 22). В източния дял на Балканския полуостров – Тракия, която едва ли не е градска територия на престолния град – и в Североизточната Дунавска равнина, където военно-административната византийска власт се задържа най-дълго, този хидроним въобще не е познат. Останалата част от Балканския полуостров, ако съдим по разпространението на хидронима, славяните при своето заселване намерили почти безлюдна и затова славянското наименование Бистрина носят почти всички по-големи реки.

Източната част на Балканския полуостров била заселена от славяните малко по-късно. Значително по-малък бил броят на проникналите тук първоначално славянски племена, затова те не наложили, а усвоили местните топоними и хидроними. Същевременно на юг се изтеглило и местното романизирано и гърцизирано население. Споменът за неговото преселение е предаван от поколение на поколение и е стигнал до нас в апокрифния летопис на пророк Исай от ХI в.: "Аз чух глас, който ми рече: "Исае, иди на запад от най-горните земи на Рим и вземи третата част от куманите, наречени българи, и засели земята Карвунска, която опразниха римляните и елините."

Славянският език и славянската топонимия, наложени на Балканския полуостров, потвърждават достоверността на сказанието на пророк Исай. Само така могат да се обяснят новите славянски имена, които получили планини като Хемус, реки като Хебрус, градове като Одесос и Сердика. Славянски имена приели и моретата. Цветущи градове, като Никополис ад Иструм, Марцианопол, Ятрус, Нове, Ескус, Рациария и мн. др., изчезнали завинаги. Заличен бил и споменът за тях. Създала се нова селищна система с нови обитатели и нови селищни имена.

И прабългарите при своето заселване на Балканския полуостров се обособили в три клона (карта 23). Аспаруховите българи се настанили в Скития и Долна Мизия. Кубер се спуснал на юг и се заселил в Македония, а Алцек се отправил към Панония, откъдето се прехвърлил в Италия. Прабългарите не били многобройни и затова били претопени. Но трите пункта от Европейския югоизток, в които се заселили трите прабългарски племенни клона, впоследствие стават трите точки, където се формират най-ранните славянски държави и се изграждат славянски етнокултури. Различният облик, който придобиват тези етнокултури, се дължи не толкова на заварения етнокултурен субстрат, колкото на местната географска микросфера. Южните славяни и прабългарите от югоизточния дял на Балканския полуостров се свързват с източносредиземноморските земи и народи и със земите и народите от Северна Европа и Азия, а славяните от среднодунавските райони, макар и да поддържат връзки с Източното Средиземноморие чрез Адриатика, се развиват главно под прякото влияние на средноевропейските романизирани страни. Поставени на различна основа, двете единни етнокултури се разграничават все повече една от друга. Диференциацията между тях се изразява дори и при погребалния обред, където традииията е най-силна. Надгробните могили, широко застъпени при славяните от среднодунавските земи, остават чужди на техните съплеменници от източния дял на Балканите.

Археологическите проучвания, проведени през последните десетилетия не само в България, но и в другите дунавски страни, предлагат нови данни за най-ранния период от живота на славяните по тези земи.

Интересът към етногенезиса на българския народ и към старата българска култура и изкуство се заражда много отдавна. Методите и принципите за решаването на тези проблеми са различни. През ранните периоди проучванията са съсредоточени главно върху монументалните паметници. Цялото внимание е насочено към престолните градове Плиска, Преслав и Велико Търново. Обект на изследване винаги са били и Мадарският конник и монументалният български стенопис. Тези паметнини обаче разкриват само представителната култура на утвърдената вече славянобългарска държава и на обособения славянобългарски народ. Този вид паметници наред със своята етническа изява винаги са проникнати от чужди култури. Освен това те разкриват само един дял от общонародната етнокултура. Интересите на българската история и археология едва през последните десетилетия са насочени към първичната, народна славянска и българска култура и изкуство, свързани пряко с народа, а не с управляващата върхушка. Проучването и през този период е съсредоточено предимно в Дунавската равнина, където са станали най-ранните славянски и български заселвания, където става обединението на славяните и прабългарите и изграждането на единната им държава. За решението на тези проблеми се издирват най-ранните славянски, български и славянобългарски селища, некрополи, светилища и всичко, свързано с тях.

Броят на славянските и българските селища и некрополи, проучени чрез системни археологически разкопки, е вече твърде голям. Изключително интересни материали за славянската и българската етнокултура са открити при изследването на античните крепости, повечето от които са били обитавани и през средновековието. Така в кратък период са събрани информации за повече от 20 селища и за не по-малко от 100 некропола. Въз основа на данните от тях славянската, българската и славянобългарската култура са вече добре изяснени.

Славяните идват на Балканския полуостров със своя родовообщинен строй предимно като земеделски народ. Жилищната им архитектура е много примитивна. Тяхната най-ранна къща е еднопространствена землянка с вкопана пещ в една от стените, без комин. Срещат се и полуземлянки с огнище. Наред със славянските землянки българите в Североизточната Дунавска равнина изграждат своите юрти с кръгъл план. Славяните и българите са носители на различен бит и религия. Най-масовият археологически материал – керамиката – разкрива ясно тези етнически отлики. Българите носят доброкачествена керамика салтовски тип с разнообразна форма – гърнета, котли с вътрешни дръжки и кани със специфична декорация. Славяните от същия период познават дебелостенното гърне с гребенчата украса.

Съществена разлика има и в техния погребален обред. При славяните много до късно е запазено само трупоизгарянето, като останките от кремацията са поставяни в малки гробни ями или глинени урни. При прабългарите са застъпени и двата обреда – и трупоизгарянето, и трупополагането. Останките от кремацията и труповете са поставяни в правоъгълни гробни камери, подградени и покрити с каменни плочи. При кремацията са използувани и глинени урни, които също са поставяни в гробни камери. Освен това българите поставят в гроба много храни, култов дар и много лични вещи, докато при славянските погребения се срещат само лични вещи.

Археологическите материали от проучените раннославянски и раннобългарски паметници в Северна България показват не само етнически различия, но и териториално разпределение. В източния дял на Дунавската равнина, там, където българският етнически елемент е много по-голям, за дълго и българската култура е много по-широко застъпена и по-ясно изявена. Това разграничение се подсилва и от монументалната, представителна дворцова българска култура. Старите българи пренасят тук своите културни традиции от приазовската си прародина – държава с утвърдени градски принципи и военно-административна организация. Именно затова след утвърждаване на славянобългарската държава в Югоизточната Дунавска равнина се създава етнокултурен център с нов облик, който се налага над заварения субстрат и над пряко оказаното му византийско влияние и запазва своята самобитност.

Историческата обстановка на Балканите и българско-византийските отношения столетия наред изискват и двете балкански държави – България и Византия – да държат на равнище военни организации и бойна готовност и да изграждат укрепителни съоръжения. Тези съоръжения са първостепенна задача на младата българска държава. Първите български столици Плиска и Преслав заедно с най-близкия им хинтерланд се охраняват от мощни крепостни стени. В Източната Дунавска равнина през ранното българско средновековие наред с престолните градове се изграждат многобройни малки и големи крепости. Същевременно в западния дял на равнината се строят гранични валове и палисади, малки аули и селища, които се местят в западна посока след всяко разширение на териториалните владения на новообразуващата се славянобългарска държава (карта 23).

През периода на Първата българска държава все повече се разграничава и етническият състав в двата района на Дунавската равнина. Непрестанният приток на печенези, узи, кумани и татари от североизток увеличава и обновява тюркския етнически състав в източните райони. Западната Дунавска равнина остава чужда на тези племена. Намирайки се далеч от административния и културния център на държавата (и поради своето географско местоположение), тя поддържа много по-тесни връзки със съседните среднодунавски земи. Тези земи вече са приобщени към културно-историческото развитие на Централна Европа и стават проводник на западните културни изяви, макар и да запазват славянските си традиции. Формирана върху тази основа, етнокултурата на Дунавската равнина съвсем естествено развива регионални различия, които засега са най-ясно изразени при битовата керамика. Керамиката салтовски тип, широко застъпена в Източната Дунавска равнина, в западната част на равнината се открива главно близо до отбранителните гранични валове – Островски и Хайредински. В противовес на това тук се среша по-често славянската керамика пражки тип, характерна за целия европейски славянски свят.

Подобно разграничение е отбелязано и при религиозната изява. През VII – IХ в., когато в източния дял при прабългарски етнически състав са разкрити тюркски капища и големи религиозни средища, от славянската религия не се среща нито един недвижим култов паметник. Не се изменят нещата и след приемането на християнството. Цялото религиозно строителство е съсредоточено първоначално дори в укрепената градска част на Плиска, а по-късно – в близките й райони.

Възстановяването на византийското господство над България през ХI в. за столетие и половина е засилило византийското влияние в източния дял на равнината. Тук отново е съсредоточена военната и административната власт на завоевателя. Утвърдените български държавни и административни институции и титли са заменени с византийски и изчезват завинаги. След възстановяването на България новите държавни владетели приемат държавни, административни, военни и царски инсигнии и длъжностни наименования, а старите български се запазват в близките и далечните балкански и отъвддунавски земи, които никога не са били владение на българската държава.

Византийското владичество не внася съществени изменения в българската етнокултура. То е изразено главно в местни преселения на държавно-административни представители, които отсядат предимно в големите военностратегически центрове. Обитателите на просторните дунавски полета и села запазват своята етническа чистота и битова култура. Нова е обаче епохата. Тривековното съжителство на славяните и прабългарите е оказало влияние и те са стигнали до своето обединение. Числено превъзхождащият славянски народ е наложил своя език и своето влияние втрху културата на българското малцинство. Двете етнически култури проникват една в друга, като налагането на едната над другата има все още регионален характер, който и през годините на византийското господство е подсилван от различната степен на византийското влияние.

През периода на византийското господство се изменила и политическата обстановка на Балканския полуостров. На запад се издигнала хърватската държава, а след това и сръбската. През следващия период – ХIII – ХIV в. – в дунавските земи на България се формирали като самостоятелни държавици Влашко и Молдава на север, а на юг от Дунав се отделили Видинското царство и Добруджанското княжество.

Периодът ХI – ХIV в. е все още слабо проучен. Археологическите разкопки в Дунавската равнина отново са съсредоточени предимно в източния дял. Докато в този район са проведени редовни археологически проучвания и са разкрити изцяло крепостите Червен, Шумен, Ловеч, частично крепостите в Каварна, Свищов, Оряхово и значителен дял от крепостите във Велико Търново, в Западната Дунавска равнина все още се работи само във Видин и в Мездра. Средновековната крепост Баба Вида, която се намира в най-отдалечената част на Дунавската равнина, се различава съществено от синхронните й крепости както от вътрешността и Черноморското крайбрежие, така и по дунавския бряг.

Крепостното строителство от този период обаче има сввсем нов характер. Монументалната българска строителна традиция от периода преди византийското владичество е прекъсната. Старите български крепости са разрушени, строителната техника и плановите решения са изоставени. Новото крепостно строителство като че възобновява местните стари късноантични фортификационни норми. И ако крепостта Бдин разкрива архитектурна общност с късноантичната крепост Кастра Мартис, крепостите Червен и Царевец пресъздават упадъчното късноантично и ранновизантийско укрепително строителство. Това строителство, което стои далеч от предхождащото го монументално българско крепостно строителство, сега е застъпено на целия Балкански полуостров и носи подчертано белезите на византийския стил. Фортификационното изграждане от Западната Дунавска равнина, по-специално крепостта Баба Вида, разкрива тесни връзки свс строителните традиции на северозападните си съседни земи – западните райони на Карпатската област и среднодунавските държави, които вече били обособили свой европейски стил със своя специфика и имали свои сфери на влияние.

Така еднородната славянска етнокултура от Дунавската равнина, пренесена тук от единен славянски народ, през VI–VII в. само след няколко изживени столетия на Балканския полуостров получава регионално разграничение. Основен фактор за най-ранните периоди е разликата в процента на българското население в двата дяла на равнината. Дори и да приемем, че в бита и културата на славините и антите е имало някаква разлика, тя сигурно бързо е преодоляна при техния съвместен път на преселения и заселване.

При формирането на културата и изкуството в Дунавската равнина безспорно немалък дял има и Черно море. Културният облик на черноморската крайбрежна зона винаги се е отделял от културния облик на другите долнодунавски земи и присъединяването й към новоформираната държава е оказало влияние. Не по-малко значение имат и съсредоточаването в този район на цялото държавно, административно, военно и религиозно ръководство и разликата в географското местоположение между двата района на Дунавската равнина. Това местоположение налага връзките им с етнокултурите на два различни континента – Европа и Азия. Докато източният дял е пряко свързан с Византия, чиито земи през този период заемат значителна част от Западна Азия, и със североизточните източнославянски и тюркски народи, западният дял е неразделна част от среднодунавските земи (които през ХIII в. са отчасти български владения) и от централноевропейските цивилизации. Интересни данни за развитието на културата и изкуството в дунавската равнина предлага църковното строителство. Това строителство, макар и да принадлежи към една и съща държава и към една и съща църква – източноправославната, – още от периода на ранното християнство има регионална специфика. В Източната Дунавска равнина още през първите столетия след утвърждаването на християнството се развива усилена строителна дейност. Тук се изграждат монументални базилики и църкви с твърде сложни и различни архитектурно-планови решения, при които ясно прозират преките влияния както на константинополската, така и на другите малоазийски и източносредиземноморски строителни традиции. На запад това строителство стига до р.Искър. В останалата част на равнината засега са открити само четири църкви, една монументална базилика в Рациария, една кръстокуполна църква свс свободни кръстни рамена при с. Ботево, Видинско, на дунавския бряг, недалеч от Рациария, две базилики при късноантичната крепост "Калето" в Берковица и базиликата при Лютиброд, Врачанско. Базиликите в Рациария и с. Лютиброд са все още в процес на проучване, но кръстокуполната църква от с. Ботево се различава чувствително от долнодунавските раннохристиянски църкви от същото време. Самостоятелно място в раннохристиянското църковно строителство заемат и базиликите от Берковица.

Така през раннохристиянския период култовата архитектура на единната християнска религия, която има едно и също държавно-административно ръководство – първоначално Рим, а по-късно Византия, – при един и същ етнос – романизирани или елинизирани траки – има различен път на изграждане и развитие в двата дяла на Дунавската равнина. И тук една от най-съществените предпоставки е географското местоположение.

Земите на запад от р. Искър поради отдалечеността си от Константинопол и поради отдавна прокараните пътища към югозападните страни и народи и след разделянето на Византийската империя остават под културното влияние на Рим. Освен това източният дял на равнината е в непосредствена близост с Костантинопол и Черно море, което предлага преки връзки с другите малоазийски и средиземноморски християнски средища. Западният дял в противовес на това винаги е бил далеч от културния и административния център. Именно затова броят на църквите в Източната Дунавска равнина е много по-голям и кръстокуполната църква от с. Ботево няма съответствия при многобройните раннохристиянски църкви от източния район, макар че и тя принадлежи към източната византийска църква.

Интересни данни предлагат базиликите от Берковица, които базилики всъщност най-ярко илюстрират етнокултурния облик на тези земи и съществено се различават от официалното императорско строителство. Изградени при федератско укрепено селище, те имат самобитна архитектура. Тяхното планово решение не е свобразено със строгите канони и норми, няма буквално сходство и разкрива близост с илирийското раннохристиянско църковно строителство. Необичайно архитектурно-планово решение имат и раннохристиянските църкви при с. Садовец на р. Вит, но те съшо се свързват с готи – федерати от късната античност.

Концентрация на църковно строителство в източната част на Дунавската равнина е регистрирана и през ранното българско средновековие (IХ – Х в.). То има обаче малко по-различна предпоставка. В източната част на Дунавската равнина през този период не само че е съсредоточен целият държавно-административен и културно-религиозен живот на младата българска държава, но тук преобладава и българският тюркският елемент. Българите за разлика от славяните са дошли на Балканския полуостров с вече установени култови строителни традиции. От езическия период на българската държава в районите около административните центрове Плиска, Мадара и Преслав са разкрити немалко езически капищ, побити камъни, погребения с богат инвентар и двуобреден погребален принцип, каменна и бронзова култова пластика. Религията на славяните от този период не е засвидетелствувана от нито един архитектурен паметник, а при славянските некрополи култовият инвентар се състои от лични вещи. Всичко това показва, че при заселването си на Балканския полуостров славяните не са носители на строителни традиции и след покръстването си не са чувствували на първо време силна нужда от храм. И затова България след приемане на християнството се впуска в усилено църковно строителство главно в земите, обитавани от българите.

От този период на запад засега е открита само църквата при славянското селище над развалините на Ескус – с. Гиген, Плевенско, – но тя е предназначена по-скоро за борба с богомилството, което вече е имало много последователи. Това е изявено категорично от вградения в стената и надпис – анатема срещу богомилската ерес. Трябва да минат столетия след утвърждаване на християнството, за да се стигне до изграждане на църкви и в западния дял на Дунавската равнина. И през този период църковното строителство е пряко свързано със светската власт и е съсредоточено предимно около по-големите административни центрове при обособилите се вече самостоятелни господства и княжества на феодалното общество. В земите на запад от р. Искър църковното строителство се среща около Враца и Видин.

Така през периода ХII–ХIV в. се постига известно равновесие в църковното строителство на Дунавската равнина. До същите констатации се стига, ако се проследи който и да е отрасъл от културата и изкуството на разглеждания период, макар че, ако се пристъпи към по-обстойно проучване, отново ще се разкрият регионалните специфики. И сега изграждането на кръстокуполни църкви в живописен стил, както и на скални църкви, присъщи на източния дунавски дял, в западна посока стига до Никопол – до крайния предел на източните регионални специфики на културата от Дунавската равнина. В западните български земи, до които не стигат тези строителни традиции, едновременно се развива западната църковно-строителна и живописна школа, която през следвашите столетия продължава своето съществуване и става изразител на културно-историческите и книжовно-просветните постижения в поробена България.

Такъв е етнокултурният облик на Дунавската равнина, когато през ХV в. целият Балкански полуостров става чуждо владение. Османската империя изгражда своя държавно-административен център и военни ядра върху завареното и утвърдено административно деление. Стратегическото местоположение на Дунавската равнина налага и сега съсредоточаване на бойните сили тук и тя прераства в първостепенен военно-отбранителен район на Османската империя.

През късното средновековие – ХV–ХVII в. – времето на османското владичество, културно-историческото развитие на Дунавската равнина, както и на цяла България протича при крайно неблагоприятни условия. Монументалното градско и държавно-административно строителство придобива ориенталски характер, но несъмнено българските архитектурни традиции се запазват през целия период. Действително те не са стигнали до нас, но без тяхното съшествуване през късното средновековие не биха могли да се обяснят българската възрожденска жилищна и църковна архитектура с ясно изявена национална и регионална сцецифика. Късното средновековие е добре представено от църковното строителство.

След завладяването на България от османските турци Българската патриаршия и Българската книжовна школа се преместват във Влахомолдавия и Атон. Тук те прерастват в големи български църковнославянски средища и чрез тях българската книжнина и църква запазват своята самобитност през цялото чуждо господство. Влиянието на Атонската школа прониква по поречията на Струма, Вардар, Тимок и Морава далеч на север и северозапад. Влахо-молдавската българска църковно-книжовна школа преминава Дунав и поддържа старите църковностроителни традиции в Източната Дунавска равнина.

Западната Дунавска равнина през османското владичество се намира в по-благоприятно положение. Тя е много по-далеч от официалната друговерска власт и от византийската църква и поема собствен път на развитие. През цялото робство (ХV–ХIХв.) на запад от р. Янтра се изграждат български църкви. Действително много от тяк са съвсем малки, вкопани в земята и неугледни отвън, но стените им са покрити изцяло със стенописи. Тези църквици – гробищни, селски или манастирски – запазват традициите на българското строителство и българския монументален стенопис от годините преди османското иго и стават основа, върху която ще се развие Българското възраждане.

Църквата и през този период е символ не само на църковната, но и на светската власт и прераства в средище на вековните, национално-освободителни борби. Църковното строителство се смята едва ли не за народностна изява и в райони, където все още могат да се изграждат църкви, броят им съвсем не е малък.

Върху тази неравностойна основа се развиват църковното строителство и монументалният стенопис през ХV–ХVII в. от двете страни на р. Янтра и така се формират регионалните различия в културата на Източната и Западната Дунавска равнина.

И при малките църкви от ХV–ХVII в. са застъпени двата основни архитектурни вида – базиликалната църква с издължен план и центричната кръстокуполна и триконхална църква с почти квадратен план. През този период обаче техният обем е сведен до минимум, църквите са с тежки двускатни каменни покриви и архитектурният прототип е разкрит по-скоро от иконографските схеми на монументалната живопис. Куполът, застъпен както при църквите с издължен план, така и при центричните църкви, е пресъздаден при иконографската схема чрез медальона с образа на Пантократор от зенита на свода. Изображенията от барабана на купола са изписани в кръглия фриз около медалъона с Пантократор, а пандантивите с изображенията на символите на евангелистите – в триъгълните полета, образувани от вписания медальон в четириъгълното пано. Аркадата, разделяша вътрешното пространство на храма от базиликален тип, е представена от изписаната аркада от първия пояс при декоративната схема по стените на църковния кораб, в която аркада са поместени правостоящите изображения на светците. При някои църкви тя е представена и от слепи арки, изградени по надлъжните стени на храма. По поречието на р. Струма и в Софийското поле през късното средновековие широко е застъпена псевдо-триконхалната малка църква – църквата с певници, която всъщност пресъздава центричната кръстокуполна и триконхална църква.

В Западната Дунавска равнина е предпочитана църквата с издължен план. В най-западните й райони под влияние на Римската църква апсидата е много по-голяма и обхваща почти цялата ширина на кораба. Същевременно в Арбанаси, където източното влияние, макар и като стара традиция, е все още запазено, апсидата е сведена до малка, полукръгла конха, едва видима на фасадата на храма.

През същия период старите български църковно-строителни и живописни традиции в източния дял на Дунавската равнина са прекъснати и никога няма да бъдат възстановени. Най-източният пункт от Дунавската равнина, в който се създава местна българска църковно-строителна и живописна школа, е Трявна.

Земите на изток чак до Черноморието остават малко чужди на църковното строителство и през епохата на Възраждането, а на запад, в района на Чипровци, едновременно се развива местна иконописна школа, макар и с регионално значение.

Краткият преглед върху развитието на единната българска християнска църква през периода на османското господство в Дунавската равнина разкрива, че това развитие се основава главно на местоположението на конкретния дял от равнината. До ХV в. Източната Дунавска равнина е по-облагодетелствувана. Близостта й до Константинопол, Плиска, Преслав и Велико Търново определя характера и обхвата на църковното строителство. През раннохристиянския период – при Византийската империя – тук се изграждат най-монументалните раннохристиянски църкви. В периода след покръстването на българите отново тук е съсредоточено църковното строителство столетия наред. Писмените извори и археологическите материали ясно документират това. На същата предпоставка почива и упадъкът на църковното строителство и живопис в Дунавската равнина след завладяването на Балканския полуостров от османските турци. През този период култовото строителство се ръководи от друговерския Истанбул. Византийската патриаршия в Константинопол не е в състояние да защити верските интереси на българите християни и в източния дял на равнината, там, където преди са изграждани величествени раннохристиянски и средновековни български базилики, кръстовидни и златокуполни църкви (Шумен и Разград), сега се строят монументални джамии. Върху тази основа се развива и цялостното етнокултурно формиране в тези земи и върху нея почиват всички регионални различия в спецификата на късносредновековната българска култура от източния и западния дял на Дунавската равнина. Тук са разгледани само култовата архитектура и живопис, защото те са най-добре документирани и проучени.

Направеният общ преглед в съвсем едър мащаб на общонародното и регионалното в културата и изкуството на Дунавската равнина от епохата на палеолита до късното средновековие показва, че при всички праисторически и исторически времена, при всички обществено-политически формации и етнически общности и народи етнокултурният облик на Дунавската равнина в източния и западния й дял има своя регионална специфика. Установи се също, че една от най-съществените предпоставки за формирането на тази специфика е географското местоположение на равнината.

Източната част на Дунавската равнина през всички епохи има тесни връзки с непосредствените си съседи от отвъддунавските земи и с малко по-далечните страни от Северозападното Черноморие и Тракия. Чрез земите от Черноморието тя има контакти, макар и непреки, с малоазийските и източносредиземноморските райони.

Западната част на Дунавската равнина в противовес на източната общува свс съседните западни райони на отввддунавските земи и със земите от Среднодунавската и Среднобалканската област. Чрез тях в нея проникват източносредиземноморските цивилизации.

Тези констатации категорично налагат при интерпретацията на цялостното регионално развитие на културата и изкуството от Дунавската равнина да се потърси тяхното място сред другите балкански етнокултури и неразривно свързаните с тях етнокултури на север от Дунав. Те изискват и разглеждане на проблема за неизменното покритие на териториалния обхват на двете регионални специфики при отделните културни изяви и за строгото очертаване на разделящата ги зона, която през всички праисторически и исторически епохи и времена се ограничава от реките Долни Искър – Осъм.

[Previous] [Next]
[Back to Index]