КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ДУНАВСКАТА РАВНИНА
ОТ ПАЛЕОЛИТА ДО КЪСНОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ

Проучването обхваща частта от Дунавската равнина, която се включва в държавните граници на днешна България и се намира от р. Тимок на запад до Черно море на изток и от Стара планина на юг до Дунав и българо-румънската граница в Добруджа на север. Тези териториални граници обхващат само една част от обширната Дунавска равнина, ограничена от Карпатите и Стара планина. Източният и западният дял на равнината са широко отворени както на юг, така и на север. Като пандан от двете страни на Дунав покрай Черноморското крайбрежие на североизток се простират широките крайбрежни полета, прорязани от пълноводни реки, а на юг – разкъсаният източен дял на Стара планина, който преминава в леко нагънати планински възвишения и обединява равнините на север и юг от Балкана. Източният дял на Карпатите, чиято надлъжна ос има посока север–юг, насочва от своя страна всяко движение от съседните североизточни земи към плодородната Дунавска равнина, през които освен това преминават и преките пътиша по Дунав от Средна Европа към изток, а през Балкана – от Прибалтика към Бяло море и Средиземно море.

Сходен географски характер има и западният район на Дунавската равнина. Карпатите, които тук са отворени на северозапад, съсредоточават в Трансилвания всички миграционни пътища от северозапад и югозапад. Едни от тях се насочват към централната част на Дунавската равнина, а други преминават към р. Тимок, за да продължат оттам към Егейско море и да потърсят връзки със Средиземноморието.

Чувствителна разлика има и в спецификата на Северната Дунавска равнина. Високият южен, десен бряг на реката е непосредствено свързан с терасовидните плата и полета чак до старопланинската преграда в противовес на северния ляв бряг на Дунав, който е нисък, заблатен и необитаем в по-голямата си част. Освен това, колкото и лесно да е преминаването на голямата, пълноводна река, то винаги е било непреодолима преграда за непосредствено общуване и културното единство между северната и южната част на Дунавската равнина се дължи не само на преките връзки между тях, но и на общите чужди прониквания от двете страни по течението на реката. Северната Дунавска равнина винаги е притежавала своя специфика. Нейният исторически път още от най-ранни времена е имал друга посока.

Макар че етническият състав на обитателите от двете страни на Дунав през много периоди, особено през годините на преселението на народите и трайните заселвания на различните номади, да е бил почти един и същ, винаги е имало немалка разлика в спецификата на двете дунавски култури. Наложена от местния географски релеф, микроклимат и екология, тази специфика се е увеличавала с всяка измината година. Затова и траките в Долнодунавския басейн се разделят на отделни племенни единици, затова и славянската култура, пренесена тук като единна, след известен период се обособява в отделни славянски културни групи, затова от двете страни на Дунав се говорят различни диалекти и има отлики в бита и културата на един и същ народ.

Дунавската равнина заема самастоятелно място в културно-историческото развитие на останалата част от България и Балканския полуостров. Земите на днешна България, колкото и малки да са по площ, имат твърде разнообразен географски облик. Високи, трудно преодолими планински масиви и вериги разделят българските земи на три дяла, обособени около Маришкия басейн – в югоизточната част, около Струмско-Искърския – в югозападната и около Дунавския – на север от Балкана. Тези области са ограничени от старопланинската, рило-родопската и пиринската верига и всяка от тях е отворена не само към съседните балкански земи, но и към далечните европейски и извъневропейски страни и народи – към Азия и Африка. Като отделна област е обособено Черноморието, което, макар и да е част от просторните северни и южни български равнини, има по-тесни отношения с далечните понтийски, малоазийски и предноазиатски страни. Върху тази географска даденост се развиват всички източнобалкански култури и етнокултури и затова те винаги в детайли имат регионална специфика, разделяща ги едни от други. Върху тази основа почива и спецификата на Дунавската равнина и в нея трябва да се търси и една от предпоставките за цялостното развитие и формиране на културно-историческия й облик.

Влиянието на природната и географската даденост върху развитието на човечеството е сравнително нов проблем в историческата наука. Г. Н. Матюшин разглежда ролята на биосферата в неравномерното историческо развитие на човещкото общество.

Въз основа на природната даденост В.П. Степанов изгражда теорията за двете културни зони в Европа още през епохата на мезолита. Природната даденост през следващите епохи неолита и енеолита – е разглеждана като основен фактор в развитието на икономиката при най-ранните обществени формации. Тя налага и обособяването на трите основни културноисторически зони в Европа – северна с морска ловно-рибарска икономика, планинска с континентална ловно-рибарска икономика и южна със земеделско-скотовъдна икономика. България, както и целият Балкански полуостров, принадлежи към южната зона. Всяка зона от своя страна се разделя на области със своя специфика. Земите на юг от Балкана и на запад от реките Искър – Олт принадлежат на една културна област, а земите на север от Балкана до Карпатите и на изток от реките Искър – Олт чак до Черно море и р. Пруг – на друга. Така земите на единната Дунавска равнина още в тази ранна епоха спадат към две различни културни области, разделени от реките Искър–Олт.

Тези констатации поставят върху нова основа разгледаните вече различия при езика и етнокултурата на Дунавската равнина и на България изобщо. Разликата между двете праисторически зони съвпада с ятовата граница и с разделителната етнокултурна зона. Установената общност в културно-историческото развитие на тези земи в двата най-отдалечени периода от живота на човека налага при интерпретацията на всички проблеми, свързани с общото и регионалното в развитието на културата и изкуството от Дунавската равнина, факторите географска и природна среда да се имат винаги предвид. Тези проблеми тук ще бъдат разгледани върху резултатите от досегашните археологически, исторически и изкуствоведски проучвания. Взети са под внимание и епиграфските материали и данните от лингвистичните изследвания.

Археологията, която се покрива до голяма степен с история на изкуството, е една от най-младите исторически науки. Едва преди няколко десетилетия тя стигна до своя стогодишен юбилей и като че осъзнала своята зрялост, поема нов път на развитие.

Основателите на археологическата наука – първите археолози, които в преобладаващото число са покровители и ценители на голямото антично изкуство, – сега са заменени от добре подготвени специалисти. Нови са и методите на изследователската дейност, и принципите на обработка на материалите. В процеса на проучването са включени и специалисти от интердисциплинарните науки. На научна обработка са подложени всички материали, а не само веществените исторически извори. При цялостното тълкуване на материалите от археологическите проучвания и разкопки са включени и положителните науки. Правят се опити да се възстанови екологичната среда от съответния период. Дендрологията и палеоботаниката решават с категоричност проблеми, свързани със зараждането и разпространението на определените видове и култури и чрез тях се търсят вече контактите и миграциите на най-ранните обитатели. Чрез спектрален анализ се установяват произходът и мястото на производство и разпространение на отделните видове. Датировката чрез радиокарбонния метод С14 не само уточни и изравни хронологическите хоризонти на културите от страната ни, но ги постави на общо равнище с културите от Европа, Азия и Африка.

Стратиграфският метод на работа при археологическите проучвания даде възможност да се съставят хронологически скали и да се подредят в безпрекословна последователност отделните европейски и извънконтинентални култури. Подложен на тази нова и всеобхватна научна интерпретация, археологическият материал доби и нов гласеж.

Сходен път на развитие има и българската археологическа наука. Нейният подем настъпи след социалистическата революция, която даде нова насока на целия културно-исторически живот в страната ни.

Археологическите проучвания от началото на ХХ в. се характеризират в основни линии със събирателската дейност и малки теренни проучвания и публикации на единични находки. Днес пред българската археология са поставени за разрешение отделни проблеми и тя разработва теми, свързани не само с местната култура и изкуство, а и с цялостното културно-историческо развитие на Европейския югоизток и на близките азиатски и източносредиземноморски страни. Резултатите от проучванията поставиха на нова база и проблемите за развитието на Дунавската равнина и само въз основа на тези проучвания може да се разглежда цялостно и развитието на нейната култура и изкуство, и то в хронологическите граници от палеолита до късното средновековие и Възраждането, които са обхванати през последните години свщо добре от българското изкуствознание.

[Previous] [Next]
[Back to Index]