ЯТОВАТА ГРАНИЦА

Интересът към българския език и към неговите различия се заражда още в най-ранните години на Българското възраждане. Паисий пръв се обръца към българския народ за запазване на родния език, в който вижда съществуванието на българите като нация и на България като държава. По-късните представители на Възраждането подемат и доразвиват призива на Паисий и едни, като Георги Раковски, насочват вниманието си към събиране на старини, "монети и други отвъд Балканския полуостров", а други – към проблема за единиия български език, който да обедини всички български говори. И докато събирането и изследването на "нашите старини и пенязи изисква особен труд, едно, че няма още значителна сбирка на едно място, щото един [пеняз] другиго да разясни, а друго, че нашата повестност не е още изследвана, нито е в едно събрана", както казва Раковски, проучването на българските говори е лесно изпъснимо от всеки говорещ български език.

Много по-лесно е и събирането на материали из области на народното творчество и диалектологията и фолклористиката изпреварват чувствително етнографията и археологията. Именно затова докато в етнографията и археологията едва през последните десетилетия започва да се говори за етнокултурни зони и за културно-историчсеко развитие на България, за разлики в източния и западния дял и за регионални и местни специфики в двата дяла, във фолклора и диалектологията първите опити в тази насока са направени още през средата и втората половина на XIХ в.

Неофит Рилски отбелязва, че в българския говорим език има големи различия, а друг българеки книжовник – Христодул Костович Сичан-Николов – открива ятовия изговор и изтъква, че той е основният разграничителен белег на двата български диалекта. Сичан-Николов установява и други говорни различия в източните и западните български земи и поставя р. Искър като граница между тях.

По същото време Юрий Венелин открива териториалното разпределение на българските диалекти, като посочва и някои различия между западните и източните български говори. Тези диалектни различия, установени главно върху ятовия преглас и върху лексиката, и то от неспециалисти, са разширени от В. Григорович след непосредственото му запознаване с българския език и са разгледани обстойно. Григорович отбелязва границата между източните и западните български говори, която е поставена въз основа на установени от него шест фонетични и едно граматично различие. Авторът причислява към западните говори земите от Видинско – на север, от Македония – на юг и запад, от Родопите – на изток. Константин Иречек поставя за граница между якавите и екавите говори р. Искър от изворите до устието й в Дунав. От изворите на р. Искър тя преминава през Разложко, а оттам по р. Места и след като се прехвърля към долината на р. Струма, продължава по течението й до Бяло море.

След Освобождението на България проблемът за българските говори се доразвива от младите български езиковеди. Тезата за различията в българския език въз основа на изговарянето на старобългарската гласна при източните и западните говори се утвърждава и "ятовата граница" става основен термин в българската диалектология.

Доуточняването на ятовата граница и прокарването на разделителната линия между двата български диалекта от Дунав до Бяло море е дело на Б. Цонев и Л. Милетич.

Беньо Цонев пръв очертава ятовата граница по селища, като се основава на обнародвани материали и на устни сведения. По-късно той провежда теренно проучване на говорите в Югоизточна България от Пазарджик до Черно море и установява сам наличието на диалектната граница. Независимо от това обаче смята, че освен "ятовата изоглоса" няма друг признак, който да е свойствен само на източните български говори. Според Б. Цонев първоначалният гласеж на ятовата гласна през старобългарската епоха е като гласната [а] с предходна мека съгласна или като дифтонг [еа^] с възходящо ударение, а гласната [е^] в говоримия български език е междинен етап от прегласа ['а] > [е] или старобългарското  е имало преглас в ['а], [е^], [е].

Любомир Милетич прилага нов метод на проучване. Той сам обхожда зоната на ятовата граница от Никопол до с. Ветрен, Пазарджишко, и открива и други изоглоси от двете й страни. Така в противоречие с Б. Цонев стига до извода, че разликата между източните и западните български говори не се състои само в различния преглас на старобългарското и че е изявена в редица други езикови явления.

Утвърдената констатация за съществуването на ятовата граница, която разделя българския език на два основни диалекта – източен якав и западен екав – заражда нови проблеми. Поставят се на обсъждане племенната общност между славяните от двете страни на ятовата граница, обстоятелствата, върху които се формират диалектните различия, и времето и мястото на тяхното формиране.

Стефан Младенов смята, че ятовата граница е късно явление в българския език и че славяните, заселили се в източния дял на Балканския полуостров, принадлежат към една и съща славянска група. Той не вижда езикова връзка между славяните и предхождащите ги неславянски народи, които са обитавали Балканите и земите на север от Дунав. Ст. Младенов обаче подчертава езиковата близост и единство между славянобългарските говори с говорите на източните и западните славяни.

М. Фасмер разглежда ятовата граница върху данни от говорите на славянските племена в Гърция и Пелопонес. още през 40-те години на ХХ в. при изследването на славянските топоними в Пелопонес и Северна Гърция той стига до извода, че прегласът [е – е] е архаичен, че е много по-близък до праславянското произношение и че установеното тук колебание между [е (i)] и [а (jа]] от праславянското [е~] е много късно. До тази констатация стига Фасмер при проучване на славянските топоними в райони, където те се срещат в периода между V, VI – IХ в. и несъмнено преди пълното претопяване на славяните тук през IХ в. Но ако славянският език в Пелопонес и Северна Гърция е асимилиран, днешният български език в Тракия и Родопите несъмнено е пряко продължение на славянския език, говорен някога на юг – в днешна Гърция. Това дава основание при разглеждане на проблемите, свързани със съвременния югоизточен якав диалект, да се имат предвид и констатациите на Фасмер.

Иван Гълъбов въз основа на византийската ономастика стига до извода, че прегласите [е – a (iа)] съответствуват на двойното произношение на в старобългарския език и че са преминали по-късно в [а: – 'а] в зависимост от меката или твърдата гласна в следващата сричка. Фактът, че това правило е прието и е в сила за якавите говори в Североизточна България, а вероятно и в Пелопонес и Северна Гърция, както и в съвременния якав изговор на старобългарското , дава основание на Ив. Гълъбов да допусне, че винаги е произнасяно като ['а], а оттук следва, че и той приема двата диалекта за късно явление. Гълъбов смята, че различията в българския език са "последица на масовото преселение на българското славянско население, формирало се преди идването му на Балканския полуостров". Там се е създал и един "отвъддунавски" говор, който заема самостоятелно място в историята на езика ни.

Тезата за късния произход на ятовата граница се поддържа и от Кирил Мирчев. Според него обитателите от двете страни на тази граница принадлежат към една и съща северна или мизийска славянска група. До стария български период – IХ-ХI в. – тези славяни са имали общ език. По-късно, през средновековния период – ХII – ХV в. – българският език се разделя на якавски и екавски диалект. Това разделение на езика К. Мирчев обяснява като сложен езиков процес, при който вътрешните езикови особености се преплитат със спецификата на балканската среда чрез различни връзки със завареното елинизирано и романизирано местно население.

Владимир Георгиев в проучванията си за предславянския произход на ятовата граница установява, че тя има тесни връзки с местните предславянски езици. Въз основа на констатираното наличие на ятова граница на север от Дунав той стига до извода, че ятовият говор е изграден на север от реката в Румъния и Източна Унгария под влиянието на елинизма и романизма, но не чрез пряк контакт с тях, а чрез посредничеството на дакомизийските говори. Тук славяните се срещат с дако-мизите, за чиито говори е характерно произношението на [е~] като широко отворено [а:] или като [е_а] и [i_а]. Според Вл. Георгиев славяните след своето преселение на Балканския полуостров са се сблъскали с якавите дако-мизийски говори на изток и с екавите говори на запад. След неколковековното съжителство с тях от VI до Х в. и след асимилирането на местното население те са усвоили неговото произношение на [е~] като [е] или като [а:/i_а] и то става характерна черта на говоримия български език.

Стойко Стойков смята, че "схващането на Вл. Георгиев за ятовия преглас като субстратно явление е приемливо до голяма степен, но дако-мизийският субстрат може да бъде само допълнителен, съпътствуващ фактор, но не и основна причина за прехода > [е]. Според него ятовият преглас до голяма степен се дължи на разликата в българските славянски племенни групи, които са се настанили на Балканския полуостров. Тази мисъл той потвърждава и с установените от него и други фонетични и лексикални изоглоси при двата български говора. За Ст. Стойков ятовият преглас в българския език е сложно явление, което трябва да се разглежда едновременно с промените в цялата фонетична система на езика в нейното историческо развитие, с промените "в характера на ударението, с изменението на корелацията твърдост – мекост и с появата на вокален синхармонизъм".

По-големият териториален обхват на западните диалекти се обяснява с предположението, че западният поток е бил по-многоброен още при самото преселение и че заселването му на Балканския полуостров е било много по-компактно.

Решаващо значение при тълкуването на проблема за факторите и времето на формиране на якавия и екавия говор в българския език има проучването на Максим Сл. Младенов, който провежда теренно проучване на гласежа на в зоната на ятовата граница в сектора от Дунав до с. Ветрен, Пазарджишко, и установява, че старобългарското в този район е запазило своя стар гласеж. С тази констатация авторът разкрива, че славяните при заселването си на Балканския полуостров идват с един единен език, че ятовата граница е късно и местно явление и че изграждането й почива на фактори от източна и западна посока, които се оказват слаби да променят първичния, старобългарския гласеж на в най-отдалечените райони на своето влияние.

От изложените тези на индоевропеисти и слависти се вижда, че всички приемат ятовата граница и смятат, че в праславянския език не съществува различие в гласежа на [е^]. Славяните според тях се заселват на Балканския полуостров с единно произношение на [е^], което впоследствие под влиянието на различни фактори започва да се произнася на изток от ятовата граница като [а~, е_а, i_а], а на запад – като [е]. Върху тази основа се формират двата главни български диалекта и се изгражда ятовата граница. Ако се проследи характерът на прегласа в източния говор на [е] като [а~, е_а, i_а], в отделните райони от източния дял на страната ни ще се установи, че той има строго определен териториален обхват. Най-силното му отклонение е на юг – Пелопонес, Гърция и Южна България – при югоизточните говори на юг от р. Марица. Там [е^] преминава в [i_а] независимо от следващата сричка. В Североизточна България [е^] преминава в [е] или [i_а] в зависимост от следващата сричка, а на север от Дунав първоначалното славянско [е] е само широко отворено [а:].

Особено внимание заслужава констатацията, че ятовата граница съществува и на север от Дунав. Вл. Георгиев смята, че тя и териториално съответствува на ятовата граница на юг от реката и че и тя има предславянски произход. В предславянския период тя е много добре изявена в двусъставните селищни имена с втора съставна част dava – . Втората съставка на селищните имена на изток от р. Олт е dava, а на запад – . У нас прегласът [е] в [iа] от предславянския период е отразен в хидронима  –  – р. Цибър.

Констатациите за ятовата граница, за районирането на прегласа на старобългарското и за формирането на екавите и якавите говори, както и за локализирането на различията в ятовия изговор на изток от ятовата граница, представляват особен интерес за изясняване на общонародното и регионалното в културата не само на страната ни, но и на целия Балкански полуостров и на съседните му северни дунавски земи. Териториалното разпределение на екавия и якавия говор, както и местните изменения в якавия говор съвпадат абсолютно с териториалното разпределение на романизма и елинизма и с териториалната интензивност на елинизма. Колкото тя е по-силна, толкова отклонението от първичния гласеж на славянското [е^] е по-голямо. На юг – в Пелопонес, Гърция и Тракия – [е^] преминава направо в [i_а]. На север от Балкана, където елинизмът несъмнено е по-слаб, [е^] преминава в [i_а] при известни условности; на север от реката при много по-слаб елинизъм [е^] вече се произнася само като [а~], а на запад от ятовата граница, респективно от границата между романизма и елинизма, в цялата останала част на Балканския полуостров, където романизмът се е наложил над елинизма, прегласът на славянското [е^] е само в [е]. Тази констатация при езика има свои съответствия при цялата етнокултура на Балканския полуостров и винаги трябва да се има предвид при разглеждане на проблеми, свързани както с ятовата граница, така и с прегласа на старобългарското в българския език.

Разликата между двата български диалекта всъщност, както вече се видя, не е изявена само чрез якавия и екавия гласеж на старобългарското . Тя се състои в цял комплекс от изоглоси, чиято разделителна линия минава през централната част на Дунавската равнина близо до ятовата граница и никога не далеч от междуречието Долни Искър – Осъм. Още Л. Милетич при своето теренно проучване от двете страни на ятовата граница установява, че в двата говора има още единадесет изоглоси.

Тезата на Милетич е доразвита от Ст. Стойков, Ив. Кочев и М. Сл. Младенов. Открити са редица изоглоси от двете страни на ятовата граница, и то не само фонетични, но и морфологични, лексикални, словоредни и словообразувателни. Тези факти налагат извода, че ятовата граница само по традиция е все още основен термин в проблематиката на българската диалектология. За съвременната българистика якавото и екавото произношение на старобългарското [е^] съвсем не е най-същественото различие в говорите от Източна и Западна България. Категорично потвърждение тази теза намира в говорните различия, регистрирани в четвърти том на "Българския диалектен атлас", където са отразени много и разновидни изоглоси при източния и западния български говор, срещащи се в зоната на ятовата граница.

Напоследък проучването на българския език се разрасна и се стигна до нови изводи за спецификата на якавия и екавия говор. Според едни диалектолози източният, якавият говор се разделя на два говора и започва да се твърди, че в българския език съществуват три диалекта, като родопският говор се отделя в самостоятелен диалект. Според други в българския език има четири диалекта – североизточен и северозападен и югоизточен и югозападен. Тези диалекти от своя страна се разделят на местни говори – констатации, които са от особено значение за това изследване.

Ст. Младенов и Цв. Тодоров обясняват местните различия в българските говори с вътрешни миграции, станали у нас през XVIII – ХIХ в. Авторите разкриват техния спорадичен характер и изключват значението им при разглеждането на проблеми, свързани с историческото развитиеа на българския език. Тези различия са извън формирането на ятовата граница и изграждането на източния и западния български говор.

От особено значение за изясняване на регионалното и специфичното в българската етнокултура е очертаването на териториалния обхват на якавия и екавия български говор – на ятовата граница – и на другите различия между източния и западния диалект. Те минават на известно разстояние от ятовата граница, очертана от Б. Цонев и Л. Милетич, или се допират до нея, прерязват Балканския полуостров от Дунав до Бяло море, като започват в района на междуречието Долни Искър – Осъм и завършват при Солун – р. Струма (карта 1, 2). Проблемите за териториалния обхват на якавия и екавия български говор и за разделяшата ги ятова граница намират, както проблемите за характера на ятовата граница, най-добра основа за решение при "Българския диалектен атлас".

"Българският диалектен атлас" е дело на колектив от българисти под прякото ръководство на Ст. Стойков от Секцията за българска диалектология при Института за български език. Този колектив работи няколко десетилетия върху цялостното обхващане на българските говори в сегашните граници на страната ни. В резултат на това вече са обнародвани четири тома от "Българския диалектен атлас". Първите два тома обхващат източните говори, а другите – западните. Териториалното разпределение при отделните атласи е направено въз основа на географските меридиани и паралели, но подбрани така, че почти съвпадат с делението на двата основни диалекта: източния – на североизточен и югоизточен; западния – на северозападен и югозападен. Това деление е по-благоприятно. Чрез географското деление в териториалния обхват на четвърти том освен северозападните говори са включени и дял от североизточнитеи от югоизточните говори – на изток от р. Осъм и на юг от Стара планина. По този начин се разкрива не само спецификата на северозападния диалект, но и взаимоотношенията му със североизточните и югозападните говори.

Диалектният атлас на Северозападна България е съставен след проучването на около 900 селища и след съставянето на 795 диалектни карти. От тях в атласа са отразени говорите на 418 селища чрез 393 карти. Говорните явления в отделните карти са изявени чрез цветна маркировка и картите са много прегледни и четливи. По този начин, без да са нанесени териториалните обхвати на говорните явления, ясно се разграничават диалектните различия между северозападните говори и говорите на изток и на юг от тях. Много прегледно е отразено и мястото на зоната Долни Искър – Осъм в историята на българската диалектология. Цветната маркировка разкрива, че ятовият преглас е само един белег между различията на източния и западния диалект, защото диалектните карти отбелязват още 148 фонетични говорни явления, а освен тях 53 лексикални, 84 морфологични, 8 словообразувателни, 97 лексикални и 3 синтактични.

Чрез диалектния атлас се доказва, че зоната Долни Искър – Осъм с ятовата граница не е разделителна, а контактна зона между източния и западния български диалект, но че тя принадлежи към западните говори. От общо 393 диалектни карти само около 130 разкриват наличие на говорни явления от двата диалекта в зоната Долни Искър – Осъм. Останалите 260 карти свидетелствуват за говорното и единство със северозападните диалекти. Диалектните карти често показват проникване на източни говорни явления на запад от р. Искър, дори до р. Огоста, които не са съществени и се явяват съвсем спорадично, за да бъдат взети предвид при определяне на териториалния обхват на разделителната или контактната зона. Тези явления съпътствуват ятовата граница и на юг от Балкана. Там дори контактната зона е много по-широка, но това е друг проблем, който стои до известна степен извън това проучване.

[Previous] [Next]
[Back to Index]