България и Беломорието (октомври 1940 - 9 септември 1944 г.),
Военнополитически аспекти
Димитър Йончев
 

ВТОРА ГЛАВА

ВЪЗВРЪЩАНЕ НА БЕЛОМОРИЕТО КЪМ БЪЛГАРИЯ
(април-юни 1941 г.)
 

Влизането на 2-а армия в Беломорието започва на 20 април 1941 г., след като частите на Вермахта успешно провеждат операция „Марита” срещу Гърция и Директива № 25 срещу Югославия. Въпреки увещанията на Берлин българското правителство и цар Борис III съумяват да не допуснат българската армия да участвува в агресията.

Периодът от 6 до 20 април 1941 г. се характеризира с голямо напрежение и нервност сред българските управляващи среди. Тази обстановка е породена от неопределеността на намеренията на немско-фашисткото ръководство относно териториалните отстъпки, които възнамерява да направи на България.

Осъществените контакти между Щаба на войската и командването на 12-а немска армия не довеждат до чувствителни промени. Изказванията на началник-щаба на 12-а армия генерал Грайфенберг са също така неопределени и неангажиращи. Тази неяснота личи и в писмото му от 10 април 1941 г. до Министерството на войната, с което се съобщава, че „командването на армията няма нищо против, ако българската армия предприеме окупация на Беломорието, докъдето намери за добре. Доколкото той знаел, германското политическо ръководство било съгласно за това” [1]. Следователно от германска страна се вижда, че трябва да се отстъпи територия, с която да се реши част от българските териториални претенции, но в същото време германското политическо и военно ръководство се стреми към колкото се може по-малки отстъпки с оглед на германските политически планове спрямо Гърция.

В същото време началник-щаба на 12-а немска армия изисква от Щаба на войската турският фронт да не се отслабва и да не се изтеглят оттам българските войски [2]. Това изискване от страна на командването на 12-а немска армия е с цел да не се отслаби прикритието на левия фланг на немската армия. За това немското командване има основание.

На 10 април 1941 г. главният секретар на турското министерство на външните работи Менеменджиоглу информира българския пълномощен министър Киров за дипломатическите постъпки на югославския пълномощен министър в Анкара, Турция да изпълни задълженията си на базата на Балканския пакт. Турската страна отклонява тези искания, като посочва декларацията на българския министър-председател, направена на 8 април 1941 г. в Народното събрание, че никакви български войски не участвуват във войната, водена от Германия на Балканите [3]. Независимо от това Менеменджиоглу все пак обръща внимание на Киров, че по-нататъшното развитие на обстановката може да доведе до изпълнение на турските задължения.

В резултат на бързото настъпление на германските войски се засилва загрижеността в българските управляващи среди дали ще бъдат спазени германските обещания. От българска страна се отправят постоянни запитвания до германските дипломатически и военни представители в София.

На 13 април 1941 г. Хитлер издава Директива № 27. Като остава една част от Западна Тракия, прилежаща към Турция в германско разположение, Хитлер уточнява ,,... 3. Окупацията на останалата част от Тракия да се поеме от българите в момент, който ще бъде определен от мен... 4.... Засега бреговата отбрана да се предвиди на основата, че северното егейско крайбрежие, включително и Солун, да се повери на българите...” [4] Хитлер изхожда преди всичко от своите агресивни планове и се стреми да използва българската армия за своите цели. Веднага възниква въпросът обаче за Солун. Вероятно Хитлер, след като решава да не даде цяла Западна Тракия на България, възнамерява да й предостави и Солун. По-сетнешните събития показват, че той ревизира тази постановка в директивата си.

Българското правителство и Щабът на войската долавят двойственото държание и недостатъчната определеност в позицията на ръководителите на Третия райх и командването на Вермахта спрямо българските териториални и национални проблеми. Всичко това се пренася в още по-голяма степен в становищата и отношението на командването на 12-а германска армия спрямо българските стремежи за решаване на териториалните и националните ни проблеми. Това донякъде може да се обясни, от една страна, с факта, че Германия изхожда от собствените си интереси на Балканите. От друга страна, немското командване не е много добре запознато или не е склонно да се съобрази напълно с историческата истина за Беломорието. Българското правителство, като отчита тези въпроси, със съгласието на фелдмаршал Лист изпраща на 17 април 1941 г. в щаба на 12-а германска армия в Солун професор Димитър Яранов като съветник по българските териториални и национални въпроси [5]. Това дава възможност да се внесе по-голяма яснота в щаба на 12-а армия за стремежите на България да си възвърне собствени територии.

Българското правителство и Щабът на войската се готвят за влизане на българските войски в Западна Тракия и Македония. Те знаят становищата на своите съюзници, изложени на 1 март 1941 г. в едностранните декларации от Германия и Италия [6]. Специално споразумение между германското и българското политическо и военно ръководство за влизане на 2-ра армия и действията й в Беломорието не е имало. Няма специален българско-германски документ, третиращ тези въпроси [7]. По всяка вероятност германците умишлено са избягвали да дават такъв, понеже са се стремели предварително да не се ангажират пред българското правителство и съобразно развитието на обстановката на Балканите да могат да преследват своите цели и интереси.

Още със започването на операция „Марита” започват сондажи от българска страна за отстъпване на България на овладените от германските войски територии от Македония, част от Моравско и Западна Тракия. На 8 април 1941 г. Рибентроп уведомява Драганов за желанието на 4морера три български дивизии да окупират Вардарска Македония и да поемат администрацията, за да могат да се освободят германските войски. Терминът „окупация” не се възприема от българските правителствени среди и лично от царя. България не си поставя за цел да окупира територията на Гърция и Югославия, а се стреми да си възвърне свои собствени територии. Не случайно през 1939 г. при разискване на положението на България в английския парламент лорд Ноел-Бъкстон напомня, че „четвърт от българската територия е под чужда власт” [8]. Ето защо българското правителство е склонно не да „окупира”, а да приеме германското предложение с цел запазване на „реда и спокойствието” в овладените от германците територии [9]. Нещо повече - царят и правителството, като се стремят да върнат „по мирен път” българските земи, заграбени от Гърция и Югославия, не са съгласни да сключат военна договореност с Третия райх. Ето защо царят, за да не се ангажират български войски във войната срещу Гърция и Югославия, отклонява евентуална военна конвенция между България и Германия [10].

На 12 април 1941 г. Драганов идва от Берлин в София. Тогава се уточнява, че немското предложение не включва изграждането на българска администрация в завладяната област [11]. Това положение и становище на Вилхелмщрасе само по себе си говори много. Рязко се очертава разликата във възгледите. От една страна, Хитлер се стреми да използва България и българската армия да „окупира” територии от Гърция и Югославия. От друга страна, българското правителство търси възможности не да „окупира” чужди територии, а да решава българските териториални и национални проблеми. Целта е с влизането на българските войски в Беломорието и Македония да започне и административното заемане и възвръщането на тези територии към България. Като преследва своите цели, Хитлер се въздържа, и в крайна сметка не е подписана договореност, според която да се фиксират какви територии се отстъпват на България. Това става по устно споразумение и дадено от германците съгласие. На 15 април 1941 г. в Щаба на войската е занесена от двореца немска карта с мащаб 1:1 000 000 и е предадена на началник-щаба на войската генерал Никола Хаджипетров. На картата е нанесена разграничителна линия на областите в Моравско и Източна Македония, които се възвръщат към България. Към картата не се дава никакъв текст или писмена спогодба. Нарежда се устно от министъра на войната на началник-щаба на войската заедно с началника на оперативния отдел да проучат показаната на немската картаразграничителна линия и да дадат мнение по нея.

В тази немска карта, на която е дадена разграничителна линия за Моравско и Македония, не е отбелязано нищо за Западна Тракия. Независимо от това министърът на войната дава устни нареждания за изготвяне на разпореждане за навлизане на 2-ра армия в Беломорието [12].

От Щаба на войската се изготвя упътване за навлизане на 2-ра армия в Беломорието. С него се цели да се изяснят пред войските целите, обектите, средствата и реда, по който ще се извърши навлизането от частите на армията. Има се предвид преди още да започне навлизането на 2-ра армия да се извърши необходимата подготовка и същевременно да се създаде ясна представа за реда и целта на задачата, поставена от армията. Целта на задачата е „да се завземе най-бързо територията на Тракия, за да се запази населението... да се избегне всякакъв период на безвластно и предотвратяване евентуални грабежи, отмъщения и т.н. Изобщо, да се осигури Тракия бързо и напълно като част от държавната ни територия” [13].

От самото формулиране на целта се вижда, че на тези територии се гледа като на заграбени български земи. Щабът на войската на 18 април 1941 г. определя силите и средствата за заемане на Беломорието, а именно 10-а пехотна дивизия, 2-ра гранична бригада без 1/7 и 3/7 гранични дружини, 1 попълващ полк, а 11-а пехотна дивизия и 2-ри армейски артилерийски полк - като войски, имащи готовност да се включат за изпълнение на задачата [14].

Заедно с овладяването на Беломорието от командването и щаба на 2-ра армия се изисква да вземат всички мерки за организирането на тази област във военно и административно отношение. Затова на армията се поставят следните задачи: да охранява Беломорския бряг и да не допуска стоварването на неприятелски групи и отделни лица; да прикрива Беломорския фронт, като отбива всеки опит за десант и осигурява съсредоточаването на определените за отбраната на този фронт оперативни части (като предна линия на съпротивата се определя самия бряг); да осигурява реда и спокойствието в заетата област, като потушава всеки опит за бунт и вредителство; да устрои военното и гражданското управление в областта, като вземе мерки за спокойствието на населението и за повдигане стопанския живот в Беломорието [15]. Независимо от това кога ще започне и докъде ще се разпростре операцията по заемане на Беломорието, с предприетите мерки от Щаба на войската се цели да се внесе яснота сред командването на 2-ра армия и да се осигури по-голяма оперативност в отделните войскови звена след издаването на заповедта до армията за изпълнение на задачата по заемане на Беломорието.

Неопределеността до последния момент и постоянното отлагане на влизането на 2-ра армия в Беломорието създават напрежение и безпокойство у българските управляващи среди. Безпокойството обхваща и българското командване, което е извело войските, съсредоточило ги е на границата и е готово да ги приведе в действие [16]. На 17 април 1941 г. Рибентроп изпраща телеграма до Рихтхофен, в която се посочва, че „на българската армия се разрешава да окупират гръцка Тракия, ограничена на изток с демаркационната линия Мустафа паша (дн. Свиленград - бел. Д.Й.) - Кюпрюлю - Дедеагач, а на запад с линията на р. Струма...

Участвуващите германски военни инстанции вече са получили указания от главното командване на Вермахта” [17]. На 18 април 1941 г. българският пълномощен министър Драганов телеграфира от Берлин и паралелно с него Рихтхофен информира правителството в София, че германското правителство е дало съгласие за навлизане на български войски в Беломорието без Димотишко. Българското правителство решава влизането на 2-ра армия да стане незабавно.

Същия ден в Щаба на войската се получава заповед № 990 от 18 април 1941 г. на командващия 12-а германска армия, в която се уточнява редът за изтегляне на германските съединения от Беломорието и влизането на 2-ра армия. Подчертава се, че трябва да бъде установена незабавна връзка с командването на 30-и германски армейски корпус. Според заповед на Върховното командване на Вермахта командирът на корпуса ще уточни детайлите, отнасящи се до навлизането на 2-ра отделна армия [18]. По този начин изпълнението на заповедта от командира на 2-ра армия за навлизане в Беломорието се поставя в зависимост от решението на командира на 30-и армейски корпус. Иска се от българското командване с оглед на това, че „военните действия на германските войски ще бъдат засегнати от навлизането на българските войски, частите на последните да бъдат подчинени на 12-а германска армия” [19].

В областта, където е решено да влезе 2-ра армия, военните действия са приключени. По-скоро това са стремежи от страна на немското командване да преподчини отделни съединения и части от българската войска. Подобни опити се правят и по-късно. Българското командване и Щабът на войската полагат усилия да парират подобни стремежи и да наложат такава линия на взаимоотношения, при която немските разпореждания или желания за действия на отделни дивизии и части да минават през Щаба на войската. По този начин българското военно командване се стреми да има възможност да преценява целесъобразността за изпълнението на тези действия и да може своевременно да отстоява българските интереси. В резултат на тази позиция Министерството на войната и Щабът на войската се стремят да не допускат преподчиняване на български части на 12-а германска армия.

Все пак с цел установяване на взаимодействие между 12-а германска армия и 2-ра армия Щабът на войската съобщава частите, които са определени за заемането на споменатите области, пътищата за движение, пунктовете за нощуване. Началото за навлизане и ежедневно достиганите рубежи [20].

Въпросът за влизането на съединенията и частите на 2-ра армия и извършването на взаимодействие между българските и немските войски се урежда от германското военно командване под формата на две разпореждания, издадени на основание оперативната заповед от 18 април 1941 година.

Едното от тях е разпореждане от командващия 12-а германска армия до Щаба на войската, а другото - в същия смисъл от командира на 30-и армейски корпус до командира на 2-ра армия [21]. Това обаче не внася яснота какви територии се отстъпват на България. Разговорите между държавни ръководители и дипломатически представители от българска и германска страна не изясняват въпроса. Нещо повече, на 15 април 1941 г. в София пристига германският държавен съветник Турнер, от когото се разбира, че е изпратен от Хитлер със задача за устройване на цивилно управление в заетите от армията на Лист Тракия, гръцка и сръбска Македония [22]. Това повишава още повече градуса на напрежение в българските ръководни среди. То е продиктувано от факта, че още не е разрешено влизането на българските войски, а в Германия вече се предприемат мерки за устройване на гражданско управление в тези райони. Тази неопределеност се запазва и след срещата на царя с Хитлер на 19 април 1941 година. В резултат на немски стремежи да привлекат Турция чрез отстъпки на територията около Одрин, се налага царят да обосновава и отстоява пред Хитлер позицията, че не трябва да се отива по-далече от линията Свиленград - Димотика. Същевременно Хитлер отклонява стремежите на царя за Солун [23]. Царят се стреми да бъдат върнати български земи, които се владеят от Гърция и са били обещани на Югославия. Хитлер още не е решил окончателно какво още ще отстъпи от гръцка Македония на България. Очертават се различията между териториалните искания от страна на България и обещанията от Германия. Като се връща, царят споделя пред Б. Филов, „че е останал с впечатление, че войната с Гърция никак не е била по угодата на фюрера и че при все това, изглежда, Гърция ще бъде щадена” [24].

По тези въпроси се водят продължителни разговори от царя, Филов и Попов с Клодиус - заместник-началник на отдела за икономическа политика в германското външно министерство, от 23 до 27 април 1941 година. Още същата вечер - на 23 април, след срещата си с българските ръководители, Клодиус в шифрована телеграма до Рибентроп прави подробен доклад за водените разговори. В нея излага и мнението си, „че в настоящия момент е по-добре още да се избягва сключването на официално споразумение, поради което възнамерява да размени с министъра на външните работи само парафирани записки” [25] През цялото време на разговорите си в София Клодиус поддържа постоянни контакти с Вилхемщрасе и получава подробни указания от Рибентроп. В крайна сметка Клодиус много умело използва стремежите на българското правителство за решаване на българските териториални и национални проблеми, като подписва на 27 април 1941 г. „споразумение” с министъра на външните работи, според което сключената на 24 април „спогодба” относно Югославия се прилага съответно и по отношение на заетите от българските войски Западна Тракия и Източна Македония [26]. Без да се уточнява какви територии се отстъпват на България, Германия съумява не само да получи концесии в експлоатацията на мините и железопътните линии, но и да наложи такива условия, с които защитава германските икономически интереси. Съумява също така да обремени и натовари страната т с нови икономически ангажименти.

По всяка вероятност германските ръководни кръгове още преди агресията са чертали пътища за търсене на по-широка социална основа в Гърция след разгрома й. Затова те имат известно основание, като се има предвид фашисткия режим в Гърция, наличието на прогермански настроения сред една част от офицерския корпус и гръцката буржоазия. Стремежът е да отстъпят по-малко територии на България, като се отклоняват исканията от българската страна за Беломорска Македония, западно от р. Струма.

В българско-германските отношения се очертава двустранна тенденция: от една страна, Вермахтът да използва българската войска да поеме окупационни задачи, и от друга - царят и българското правителство при създалата се ситуация да решават българския териториален и национален въпрос. На 23 април Яранов съобщава от Солун, че немците допускат само българска военна „окупация”, но не са съгласни за устройване на гражданско управление [27]. Тази тенденция изпъква още по-релефно и остро в края на април и началото на май 1941 година. Българското правителство се стреми да узакони и намери приемлива форма за присъединяване на тези територии към България, да противодействува на германците, които и след започване на навлизането на 2-ра армия не допускат паралелно с него да се извършва и административното им заемане.

Дейността по заемане на Беломорието е регламентирана от командира на 30-и армейски корпус, който издава и изпраща до командира на 2-ра армия специална инструкция за заемане на областта от български и немски войски. В нея се изисква „да се избегне с всички средства насилствено емигриране на гръцко население от областта; влизането на българско население в новоокупираните области не трябва да бъде допускано; докато съществува немска военна администрация никаква българска администрация няма да бъде установена” [28]. По-нататък уточнява реда за установяване на военните комендантства, като по същество изисква българските служби да са подчинени на немските военни власти. „За поддържане на реда и спокойствието сред цивилното население гръцката полиция ще бъде оставена, като за целта ще й бъде оставено и оръжието.” [29]. Уточнява се и редът за правораздаване. Нарушенията на цивилното население в заетите територии се разглеждат от военни съдилища, като „немската военна институция запазва правото да изкаже своята компетенция на българските съдилища на всеки отделен и особен случай, когато тя счита за уместно” [30]. Създава се противоречие между германското становище, изложено от командира на 30-и армейски корпус, и задачата, поставена на командира на 2-ра армия генерал-лейтенант Г. Марков, „да заеме Беломорието бързо и напълно като част от държавната територия на България” [31].

Това дава отражение на българо-германските отношения в хода на заемането на Беломорието от 2-ра армия. Германия се стреми да създаде известна атмосфера на сближение и сътрудничество с току-що създаденото гръцко правителство на Чолакоглу. Поради това концесиите в полза на България са половинчати и не задоволяват правителствените среди.

Недостатъчната яснота за териториалните отстъпки на България затруднява Щаба на войската в ръководството на 2-ра армия при навлизането й в Беломорието. Поради това границите за навлизане на 2-ра армия в Беломорието се дават на 15 април 1941 г., четири дни преди оперативната заповед на Щаба на войската, устно от министъра на войната генерал Даскалов. Границите са: на запад р. Струма и на изток Свиленград, Димотика, Дедеагач [32].

Щабът на войската все пак не е наясно за същността на линията Свиленград - Дедеагач. Той не е запознат с дипломатическите ходове на Вилхемщрасе за спечелване на Турция. В същото време царят и българското правителство полагат усилия за отстояване на българските позиции пред Хитлер [33]. Още повече че подобни искания от страна на немското командване задължават 10-а пехотна дивизия да отстъпи от българската територия югоизточно от Ивайловград, включително и с. Мандрица. Българското командване е принудено да не се съобразява напълно с тези искания и да премести линията по на изток, за да не се отстъпва българска територия. Претекст за това е, че заемат командни височини, необходими при организиране на отбраната на 10-а пехотна дивизия в участъка, определен за прикриване на границата срещу Турция [34]. Въпреки това Щабът на войската прави запитване чрез офицера за свръзка в щаба на 12-а германска армия генерал Жилков относно указаната линия. Отговорът, който се получава е, че линията Свиленград - Дедеагач е заповядана лично от Хитлер и не се разрешава да се нарушава, понеже ще се усложнят отношенията с Турция [35]. България е принудена да се съобразява с германските интереси. В същото време германската дипломация прави всичко възможно да спечели Турция на своя страна. За тази своя дейност тя има ясна концепция и постановка. На 31 март 1941 г. по време на вечеря, на която присъствува и пълномощният министър на Германия в Турция фон Пален, Хитлер дава ясни и конкретни указания в това направление като заявява, „че Турция трябва да се спечели като съюзник и другар. Тя ни е много по-скъпа от България, понеже последната е славянска и русофилска” [36]. По-нататък по време на вечерята той говори за бурния прием на съветския футболен отбор по време на престоя му в София, докато връщането на Б. Филов от Виена, където е подписал протокола за присъединяване на България към Тристранния пакт не е отбелязано от народа [37]. Тези настроения и становища на Хитлер ясно се схващат от германските ръководни среди. От друга страна, обстановката в България и русофилските настроения на българския народ допринасят за оформяне на недоверие у германските военни кръгове към България. Това още по-релефно изпъква, когато българските войски влизат в Беломорието.

С получаване на съгласието на германското правителство за влизане на български войски в Беломорието, Щабът на войската веднага разпорежда на 2-ра армия с командир генерал-лейтенант Марков да пристъпи към овладяване на района. Съставът на армията е: 10 пехотна дивизия, 2 гранична бригада (без 1/7 и 3/7 гранична дружина) и 1 пехотен попълващ полк [38]. Заемането на Беломорие не се извършва така, като е планирано от Щаба на войската. Генерал-лейтенант Отт - командир на 30-и германски корпус, действуващ в Беломорието, не разрешава веднага навлизането на 2-ра армия.

Поведението на командира на 30-и германски корпус силно озадачава Щаба на войската и командването на 2-ра армия. На армията е разпоредено от Щаба на войската да започне в 8.00 ч. на 20 април 1941 г. навлизане в Беломорието. Щабът на войската е дал схема на командира на армията за заемане и охрана на районите от отделните й части и съединения. През първия ден армията трябва да достигне линията Демирхисар, Зърнево, Щахин, Гюмюрджина, Темиридирон, с. Караджали, Караагач [39].

В резултат на отношението на командира на 30-и германски корпус се осуетява изпълнението на първоначалния план на командването на 2-ра армия за овладяване на Беломорието.

Командирът на 30-и германски корпус не е съгласен българските войски да настъпят и да заемат градовете Драма, Кавала и Ксанти, понеже там имало все още немски войски и щяло да попречи на водените бойни действия [40]. Всъщност една от причините, поради които не се разрешава 2-ра армия да навлезе в Беломорието така, както й е заповядано, е, че с това се нарушават плановете на германците да организират събирането и извозването на военната плячка [41]. Германците успяват да изнесат всички храни, тютюни, стоки и други. При навлизането на 2-ра армия в Беломорието българските власти нямат право да събират каквото и да е имущество за нуждите на българската държава, понеже „завареното, стопанският инвентар, военната плячка и прочие са собственост на германския райх” [42].

Българското правителство не се и стреми да събира военна плячка. Напротив то чертае пътища за развитие и разгръщане на стопанската дейност в района. В буквалния смисъл на думата, след като влизат в Беломорието, българските войски заварват една ограбена територия. Това от своя страна създава допълнително големи трудности пред българското правителство при възстановяването и стопанското развитие на областта, на която то гледа като на българска територия.

Причината за нелоялното държание на командването на 30-и германски корпус към командването на 2-ра армия може да се търси, от една страна, в прогръцките му настроения. В Щаба на войската постъпват сведения, според които командирът на 30-и корпус попаднал бързо под влияние на гръцката пропаганда и се стремял да бави навлизането на българските войски в Беломорието [43]. От друга страна, това може да се разглежда и като последица от провежданата германска политика спрямо създаденото гръцко окупационно правителство. Всичко това забави овладяването на Беломорието, което става на етапи и малко по-късно, като се изчаква изтеглянето на частите на 30-и германски корпус.

Поради това избухва остър конфликт между командира на 30-и германски корпус генерал-лейтенант Отт и генерал-лейтенант Марков. Стига се дори до намеса на двореца и правителството. След направените постъпки до командващия 12-а германска армия в Солун се постига известно туширане на конфликта.

Подобни антибългарски настроения проявява не само командирът на 30-и германски корпус, в случая обаче в резултат на недостатъчната сдържаност и тактичност и от двамата, тези настроения стигат до най-остра форма. Такива антипатии са обхванали преобладаващата част от германците, действуващи в Гърция, поради което българско-германските отношения в Беломорието се изострят преди всичко по германска вина. Цар Борис III предприема на 28,29 и 30 април 1941 г. обиколка в Беломорието. Освен да се запознае с обстановката в новоп-рисъединявашите се към България земи, царят се опитва да разсее натегнатата обстановка в областта и да разведри българско-германски-те отношения. Независимо от това при завръщането си той споделя с Б. Филов, че „командващият немските войски в Кавала не бил много добре разположен към нас и поддържал доста гърците, както това правят почти всички германци” [44].

Германските окупационни власти в Беломорието не са наясно относно бъдещето на областта. Те не са запознати не само с историческата истина за Западна Тракия и Македония, но и с политическите ходове на Германия по отношение на тези райони. След обиколката си в Тракия цар Борис III споделя и с Рихтхофен, че „на някои места, например в Дедеагач, съществува съвсем добро сътрудничество между българските военни инстанции и германските власти и населението. Изобщо германските служби били в неведение относно бъдещето на Тракия и често изразявали схващането, че българите нямало какво да търсят в Тракия. Естествено, товасхващане се подемало от гърците...” [45]. Затова становище на царя Рихтхофен изпраща веднага информация до Берлин.

Българското правителство отчита, че на тези територии са водени бойни действия и войната е оставила много разрушения. Задачите, които стоят пред българската власт, са твърде големи. С връщането на Беломорието българските власти се стремят в кратки срокове да преодолеят и заличат последиците от войната. В същото време българското правителство е обезпокоено, като има предвид опита от миналото, от настъпване на безредици в областта. Именно от тези позиции се обосновава необходимостта заемането на Беломорие да стане така, както е планирано, за да се осигури редът в областта, да се даде възможност да се извършат възстановителни работи и да се започне активна земеделска дейност. За да се постигне това, необходимо е съответните органи да бъдат в административните центрове, откъдето да могат най-добре да организират и ръководят политическата и стопанската дейност. Затова Щабът на войската прави постъпки пред командира на 12-а германска армия да разреши в Драма, Кавала и Ксанти да се настани веднага една пехотна дружина и щабовете на частите, определени за тяхното заемане [46].

Щабът на войската при всяка удобна възможност настоява пред командването на 12-а германска армия чрез офицера за свръзка в щаба на армията генерал Жилков за ускоряване на навлизането на българските войски в Беломорието. На 23 април 1941 г. генерал Жилков съобщава, че вече е подготвена почвата за едно по-широко заемане на Тракия и Македония. За това той съди от изказването на генерал Мойзе, командир на инженерно-сапъорните войски, за подготовката и изтеглянето им от Тракия и Македония и заменянето им с български. В проведения с генерал Мойзе разговор за влизането на българските войски, той обещава да настоява за по-скорошно разрешаване на въпроса [47].

Всичко това дава отражение на взаимоотношенията между българското командване и това на 12-а германска армия. Към 23 април 1941 г. 30-и германски корпус е с щаба си в Кавала, а Беломорието от Дедеагач до Кавала е заето от 164-а германска пехотна дивизия, която остава да охранява брега, докато българската армия окончателно заеме и организира за отбрана Беломорието. Едва на 27 април 1941 г. се подновява, а по същество започва навлизането на 2-ра армия, като още същия ден 2-ра гранична бригада трябва да достигне южно от Серес и се придвижва в направление Драма - Кавала, а 10-а пехотна дивизия към Ксанти и Гюмюрджина. Разрешава се щабът на 2-а армията да се изнесе в Ксанти, след като се заеме от българската войска [48].

С навлизането на 2-ра армия пред българското правителство се очертават главно два проблема. Първият е: след разрешението от германците за административно заемане на областта да се изградят и утвърдят в кратки срокове българските органи на държавна власт в Беломорието. След получаване на разрешение за овладяване на областта от българската армия управляващите кръгове все по-малко се съмняват, че ще получат разрешение и за административното й заемане. Вторият въпрос, който занимава българското правителство, е: търсене на пътища за засилване на българския етнически елемент в Беломорието. Този проблем е тясно свързан с установяването и функционирането на българската власт. За формиране на предстоящата политичевка линия за стопанско и културно развитие в Беломорието правителството назначава комисия за изработване на мнение по тези въпроси. Комисията е в състав: професор Ив. Батаклиев от географския институт на университета, инженер В. Морфов, Хр. Караманджуков и А. Разбойн»-ков от Тракийския научен институт, Ив. Данчев от Министерството на вътрешните работи и народното здраве и Г. Сотиров от Дирекцията за гражданска мобилизация [49].

Първата констатация на комисията е, че Беломорието е най-важната в икономическо отношение новоосвободена българска област. Комиси-яталма предвид, че е изгонена голяма част от българското население в резултат на подписаната по настояване на Гърция на 27 ноември 1919 г. и наложена на България конвенция за взаимно изселване. Отчита се, че са настъпили етнически промени. В резултат на това тази българска област е с най-слаба българска народност. Комисията смята, че около 150 000 души от населението в областта са местни жители. Останалите са християни, преселници от Източна Тракия, Мала Азия, Южна Русия, Кавказ и Пелопонес, между които има караманлии, лази, черкези и други, които в една или друга степен се гърчеят [50]. В резултат на тази констатация се изказва мнение, че е необходимо да се търсят възможности за увеличаване на българския елемент, като българите се увеличават отново и по брой бъдат повече от половината население (чрез изселване на колонизираното население) [51]. В тази препоръка се вижда ограничеността на българските политици и идеолози за решаване на националния проблем. Комисията вижда, но не отчита в предлаганата политическа линия, която да следва българското правителство, голямата разнородност и пъстрота на населението. Преобладаващата част от колонизираното християнско население в голяма степен е с гръцко национално съзнание. То обаче не е така обременено от антибългарс-ката пропаганда на гръцката държава и е по-склонно да приеме променените обстоятелства. Като изразява становище това население да бъде изселено, комисията предлага на българското правителство недалновидна политика. Вярно е, че решаването на националния въпрос никак не е леко. Още повече че този въпрос е усложнен в резултат на яростната гръцка националистическа и шовинистическа пропаганда и политика между двете световни войни за промяна на етническия състав на населението в района и за насилствено асимилиране и задушаване на българското национално самосъзнание сред онази част от населението, което е от български национален произход.

Препоръките и становищата на комисията са интересни дотолкова, доколкото очертават по-нататъшната политика на българското правителство за установяване и укрепване на българската власт в областта. Колкото и да има в тях известна непълнота, все пак се очертава едно перспективно виждане и становище, че на тази област се гледа като на територия, която се връща безвъзвратно към България. Търсят се пътища за икономическо, стопанско и културно развитие, за преодоляване изостаналостта в сравнение с останалите райони на България. Още повече че на Беломорието се дава приоритет, защото от икономическа и търговска гледна точка то е много важно. Чрез него се осъществява излазът на Бяло море [52].

На 26 април 1941 г. още преди да се получи разрешение за административното заемане на областта. Министерският съвет приема постановление за откриване на поделения на Министерството на финансите в градовете Дедеагач, Гюмюрджина, Ксанти, Кавала, Драма, Сяр. Решава се да бъдат открити и клонове на Българската земеделска и кооперативна банка освен в посочените градове още и в Саръшабан и Демирхисар [53].

На 27 април 1941 г. 2-ра армия продължава навлизането. Още същия ден щабът на 2-ра гранична бригада заедно с 2-ри пехотен полк се установяват в Драма, а 7-и пехотен полк - в Сяр. Същия ден 1-ви пехотен попълващ полк достига с. Зиляхово. Десета пехотна дивизия с 47-и пехотен полк заема границата към неутралната зона [54].

В Беломорска Тракия българските войски са посрещнати от малобройното българско население с възторг и радост. Една част от гръцкото население напуска областта преди капитулацията на гръцката армия. При навлизането на българската войска останалите в Беломорието гърци и гърчеещи се християни се отнасят сдържано към българската армия, но и без открити прояви на враждебност. От своя страна мюсюлманското население мрази гърците и е недоволно от гръцкото управление и като че е по-склонно да замени гръцкото с българско поданство [55].

За да изглади последиците от конфликта между командването на 2-ра армия и на 30-и германски корпус, в българските управляващи среди се стига до решение да бъде сменено командването и щабът на 2-ра армия. С министерска заповед на 2 май 1941 г. 2-ра армия е преименувана в 1 -ва армия [56]. По същото време, за да се усили армията, в състава й се включва и 11-апехотна дивизия, която дотогава участвува в прикриването на турската граница, но заедно с 2-ри армейски артилерийски полк се планират от Щаба на войската като войски за усилване на 2-ра армия при овладяване на Беломорието [57]. На 5 май 1941 г. в Ксанти пристига със своя щаб и приема командването на армията новият й командир генерал-лейтенант Лукаш [58]. От изостряне на българско-германските военни отношения не е заинтересовано и немското командване. Донесението на Рихтхофен до Вилхемщрасе за впечатленията на царя относно българско-германските отношения в Беломорието вероятно е направило впечатление. Генерал-лейтенант Отт е сменен с генерала от пехотата фон Салмут. На 12 май генерал Отт е изпратен, а на 18 май генерал-лейтенант Лукаш е посетен от новия командир на 30-и германски корпус [59].

Оперативната обстановка в Беломорието при овладяването му от 2-ра армия е следната: основните сили на 30-и германски корпус се изтеглят от заеманата от него област, като остава 164-а германска дивизия да отбранява морския бряг източно от р. Вардар и гръцките острови. В пространството между р. Марица и демаркационната линия Дедеагач - Свиленград са разположени слаби германски части [60].

За непосредствено заемане на Беломорския бряг на 25 април 1941 г. в Русе от Дунавската флотилия се сформира Беломорски отряд в състав: щаб на отряда, две гранични наблюдателни роти, една пристанищна рота и три пристанищни комендантства. На 1 май 1941 г. частите на Беломорския отряд, малко по-късно наречен Беломорска отбрана, се настаняват окончателно на Беломорското крайбрежие и заемат определените им участъци и постове, като формират гранично-наблюдателна и пристанищна служба в центровете Дедеагач, Порто Лагос, Кавала и Орфани [61].

Едновременно с това се извършва прегрупиране на съединения и частите на армията, като 10-а пехотна дивизия постепенно сменя частите на 164-а германска пехотна дивизия и заема нейния участък за отбрана на крайбрежието на Беломорието, а 11 -а пехотна дивизия от З май 1941 г. започва съсредоточаването си на юг, за да смени 10-а пехотна дивизия и заеме източната част от Беломорието [62].

Създава се обстановка, при която е възможно българските войски да увеличат присъствието си в Беломорието. Това е продиктувано преди всичко от немските стратегически планове и съсредоточаването на главните сили на Вермахта на границата със Съветския съюз за операция „Барбароса”. На 5 май 1941 г. българското правителство получава разрешение от Германия да изпрати административни власти в Беломорието с изключение на крайбрежната ивица, която включва Дедеагач, Порто Лагос и Кавала [63]. Това дава възможност на българското правителство да започне да изгражда българския административно-управленчески апарат в областта. Три дни по-късно българското правителство получава разрешение и за цялостно административно заемане на областта, включително и на островите Тасос и Самотраки [64].

За тази дейност българското правителство се готви и има определено схващане за изграждане на административното управление на областта. На 30 април 1941 г. Б. Филов по същество вече е решил на кого ще възложи управлението на Беломорската област. За областен управител е определен Илия Кожухаров, който е юрист и има опит като държавник. На 28 април 1941 г. Министерският съвет решава завареното административно деление по околии и общини в новоосвободените български земи да се запази временно. Възложено е на Министерството на вътрешните работи и народното здраве да направи впоследствие поправки с оглед на новите изисквания на българското управление [65].

Това по същество ускорява овладяването на областта от българската армия. В резултат на постигнатата съгласуваност между Щаба на войската и командването на 12-а германска армия на 7 май 1941 г. се заповядва на 1-ва армия да заеме изцяло Беломорската област в границите: от запад р. Струма и от изток демаркационната линия, включително островите Тасос и Самотраки [66].

Командването на 30-и германски корпус с писмо от 7 май 1941 г. до командира на 1-ва българска армия генерал-лейтенант Лукаш известява последния, че българската армия трябва да установи в заетата от нея гръцка област, източно от р. Струма военно управление [67]. За целта генерал-лейтенант Лукаш нарежда във всички по-големи населени пунктове, в които има военни части, да се сформират веднага военни комендантства, които да започват да приемат службата от германските военни комендантства [68]. Военните комендантства поемат първоначално цялата административна и гарнизонна служба в областта. Приемането на службата се извършва с приемателен протокол, подписан от двете страни.

По същество изпълнителната власт преминава в ръцете на командира и щаба на 1-ва армия. Армията получава правата на дотогавашното гръцко правителство. Задачите по управлението обхващат всички въпроси относно администрацията, стопанството и политическия живот [69]. На 8 май 1941 г. командирът на 1-ва армия разпорежда административните власти и българската полиция да заемат служебните си места. Нововъведените в областта български граждански власти временно влизат в подчинение на военните власти, т.е. на съответните командири и военни комендантства [70].

Не е случайно, че административните власти влизат първоначално в подчинение на военните власти. Независимо че от вътрешността на страната се подбират и изпращат в Беломорието подготвени органи за всеки вид управление [71], те не са в състояние да поемат веднага напълно своите функции. Обстановката все още не е съвсем ясна. Българската войска е в положение на привършване на овладяването на областта. Има стабилна връзка както с Щаба на войската, респективно с правителството, така и със съединенията на 12-а немска армия, които действуват в Беломорието. В същото време органите на гръцката държавна власт още функционират в отделни населени места. В Ксанти, определен за център на областта, и в други градове се получават ситуации, когато действуват органите на три власти: германска, която е в процес на изтегляне, българска, която е в процес на поемане на функциите си, и гръцка, която търси начини, пътища и форми да продължи своето функциониране. Гръцката власт се стреми да постигне целта си преди всичко като търси германска подкрепа. Това е една от причините за усложняване на българско-германските отношения. При пристигането на българските власти в Ксанти гръцкият областен съд заседава с разрешение на германските власти, които са се настанили в долните етажи на съдебната сграда, а на горните гръцкият съд провежда своите съдебни заседания [72]. Има много случаи, когато, ползвайки се от присъствието на германските войски, представители на бившата гръцка власт продължават да организират административната, полицейската, съдебната и други форми на власт, дори да назначават на служба административни чиновници [73]. Всичко това създава неудобства, стигащи до конфликтни ситуации. Докато българските представители на военната и административна власт изчакват да се оттеглят германските войски, за да поемат административното управление, представителите на бившата гръцка власт правят всичко възможно да спечелят благоразположението на германците.

В отношенията си с германците гърците провеждат линия на поведение, която се основава на еднотипността на фашистката диктатура на Метаксас и хитлеровия фашизъм. Монархо-фашистката диктатура на Метаксас се стреми да „обогати” т.нар. Мегали идея, в която тезата за фашистката диктатура като създателка на трета световна култура (след старогръцката и византийската) се преплита с претенциите за териториални разширения на Гърция до границите на Византийската империя [74]. За наследници на старогръцката и византийската култура те се прокламират широко и от хитлеровия фашизъм. Неслучайно на 4 май 1941 г, в хода на войната срещу Гърция Хитлер в произнесена от него реч заявява, че Германия винаги е хранила голямо чувство на уважение към Гърция, с която се е считала вече свързана чрез древната гръцка култура. По-нататък той подчертава, че Германия няма никакви политически, военни и териториални интереси на гръцка земя [75].

Немските войски, воюващи на Балканите, и особено офицерският състав, са разположени благосклонно към Гърция. В резултат на това се получават много местни конфликти, и то преди всичко между български и германски военни представители. При заемането на Драма българските военни власти разпореждат български полицаи да заемат местата и осъществят регулирането на движението по улиците в града, за да се даде видимост за присъствие на българската власт. По нареждане на германския комендант на града българските полицаи се отстраняват и същият нарежда на гръцката полиция да заеме отново местата на българската. Това предизвиква спонтанно излизане на гръцките граждани по улиците с нескрито задоволство от случилото се. Налага се близо два часа водене на преговори от българска и германска страна, за да се измени положението [76]. За да се избегнат такива „недоразумения”, българското правителство препоръчва да се назначи доверено лице за поддържане на контакт с германските военни инстанции, докато Рихтхофен настоява да се открие в Кавала германско консулство, за да се осигурят влиянието на германското министерство на външните работи и запазването на германските икономически интереси в Тракия. Освен това Рихтхофен предлага управлението да преминава постепенно от германски в български ръце [77]. За това той има известно основание, защото „внезапно преминаване на управлението в български ръце при евентуално оттегляне на германските войски лесно би могло да има за последица възникване на по-сериозни трудности” [78]. Постепенно докъм 10-12 май тези конфликтни ситуации намаляват в резултат на оттеглянето на немските комендатури от Беломорието и заменянето им с български и със започване на изграждането на български административни органи.

Изясняването на обстановката позволява голяма част от жителите на областта, предимно от крайбрежните населени пунктове да се върнат в жилищата си. Само от Дедеагач близо 60 % от населението уплашено избягва с гемии на остров Самотраки и на някои други острови, но след изясняване на обстановката започва да се връща в града [79]. За ориентиране и внасяне на спокойствие сред населението и подобряване на реда в областта спомага издаването на първата заповед на командващия 1-ва армия генерал-лейтенант Лукаш от 10 май. Тя е адресирана към населението и обявява, че от 10 май заетата от българските войски територия остава под българско управление. Призовава се населението да запази спокойствие и да се залови с мирната си работа [80]. Същевременно в заповедта има положения, с които се цели да се респектира населението и да се пресекат опити за размирици. Предупреждава се населението, че всеки открит или скрит опит за съпротива ще бъде наказан [81]. Това не е случайно. Гръцката армия се обезоръжава, но не се отвежда в плен. По нареждане на германското правителство плененият редови и команден състав на гръцката армия се пуска свободно да се прибере по домовете си [82]. В същото време гръцките войници и офицери успяват да скрият голямо количество оръжие. Независимо че се организира събиране на оръжието, по сведение на германски генерали при обезоръжаването на гръцката армия са били укрити около 10 000 пушки. „Пленниците” се движели свободно, а в градовете можело да се видят на тълпи гръцки офицери [83]. Това се отнася и за Беломорието и представлява сериозна предпоставка за нарушаване на реда и спокойствието в областта.

С връщането на Беломорието и присъединяването му към България възниква въпросът за намиране на средства за посрещане на разходите в областта. На 7 май 1941 г. Министерският съвет постановява да се използват заделени и освободени кредити по бюджета на Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството за посрещане на разходите [84]. Търсят се възможности за покриване разходите на новоосвободените земи. Отклоняват се средства, които са били предназначени за друго направление, и се пренасочват за нуждите на Беломорието, Македония и Западните покрайнини. Това може да си позволи правителство, което се стреми да развива области, които са български и не гледа на тях като на временно присъединени. На 13 май Министерският съвет постановява да се отпуснат на Министерството на вътрешните работи и народното здраве (МВРНЗ) 5 млн. лева помощ, необходима само за разходи по настаняването и устройването на административния апарат в новоосвободените земи [85]. С поемането на военното управление на заетата от българските войски област и предприетите от правителството мерки се дава възможност по-ускорено да започнат работа българските власти и да насочат обществения живот в нормален ритъм. За внасяне на яснота и ориентиране на населението спомага и официалното съобщение на българския министър-председа-тел Богдан Филов за освобождаване на поробените краища и обединението на България, направено на 14 май 1941 г. на първото заседание на Народното събрание след пролетната ваканция [86]. В същото време управителят на Беломорската област с целия си помощен персонал се намира в Кавала, на път за Ксанти, определен за административен център на областта [87].

Когато се съобщава в Народното събрание за присъединяването на новоосвободените земи към България, е необходимо да се отбележат две особености. Първо, при обявяване на съобщението в Народното събрание, за разлика от друг път, не присъствуват в заседателната зала пълномощните министри на Германия - Рихтхофен и на Италия - Магистрати. По всяка вероятност те отсъстват, защото политическата линия на правителствата им не съвпада и гледат на тези граници като временни, а българското правителство провъзгласява присъединяване на тези земи към България. Второ, депутатите от опозицията не реагират, остават по местата си и не акламират съобщението, като всички други депутати. Те не са съгласни с начина на възвръщане на тези земи към България, и решаване на българския териториален и национален въпрос. С държанието си те искат да покажат, че не одобряват подхода, който е избран за премахване на несправедливите клаузи на Букурещкия и Ньойския договор. Това по същество е продължение на борбата им срещу недалновидната политика за обвързване на България с Германия и въвличане на страната ни в агресивните планове на Третия райх.

С възвръщането на българските земи в началото на май 1941 г. към дотогавашната територия на България се добавят още 39 765,6 кв. км с население около 1 875 904 души [88]. Към страната ни се включват значително повече територии в Тракия, Източна Македония, Западните покрайнини и Вардарска Македония. След урегулиране на съединението и по-късно установяване на броя на населението, към началото на 1942 г. тези земи възлизат на 42 666 кв.км с население около 1 841 000 души [89]. Границата на българската държава в Беломорието се измества от връх Тумба на Беласица взема югоизточна посока, минава по южния бряг на Будковското езеро и върви по р. Струма, на която следва течението до Бяло море. Морската граница започва от устието на р. Струма до една точка, отстояща на 5 км източно от Дедеагач, като включва островите Тасос и Самотраки. В сектора срещу р. Марица започва 5 км източно от Дедеагач, взема посока на североизток до острата чупка на старата българско-гръцка граница до с. Бекташи и на северния бряг на р. Арда и оттам върви по права линия на североизток към с. Чермен (с. Бештепе остава в българска територия) и излиза на р. Марица [90]. При тези граници присъединените територии в Беломорието възлизат на 12 990,6 кв. км с население 649 419 души. От тях о. Тасос е с 443 кв. км и 13 500 души и о. Самотраки - със 184 кв. км и 3886 души, а континенталната част на областта е 12 363 кв. км с население 632 033 души [91]. С присъединяването на Беломорието към България се оформя отделна самостоятелна административна област под наименованието Беломорска област, в която започват да се развиват всички граждански служби и учреждения, предвидени за управление на една българска административна област в старите предели на страната.

На 15 май, един ден след обявяване на присъединяването на новите земи към България, Дирекцията на администрацията към МВРНЗ получава разрешение за заемане в административно отношение на околните: Кавала, Нестос, Правище, Драма, Ангиста, Сяр, Ксанти, Дедеагач, Саръшабан, Зърнево [92]. С присъединяването на Беломорието към България и изтеглянето на немските комендатури се получава разрешение за цялостно административно заемане на областта [93].

Българското правителство не си прави илюзии, че само с помощта на административните органи ще може да управлява и да провежда политиката си в областта. Затова още от самото начало на присъединяването на Беломорието то създава условия за изграждане на културно-просветните институции на българското училище и Българската православна църква.

В неясната и сложна обстановка през април и май Българската църква най-бързо се ориентира и най-напред изгражда структурата на църковната власт и пристъпва към нейното установяване. Неслучайно на много места то изпреварва установяването на административните власти. За това има и определени обективни исторически предпоставки. Извършва се възстановяване дейността на Българската православна църква в пределите, където Екзархията е развивала дейност и е водила непримирима борба с Патриаршията. След 1918 г. църковните органи на Екзархията са премахнати, а българските архиерийски свещеници и учители са изгонени. Само в новоприсъединените през 1941 г. земи в периода след 1918 г. над 1700 български църкви и манастири са обърнати в гръцки или сръбски и повече от 1450 български училища са затворени [94].

На Българската православна църква се отрежда голяма роля за утвърждаване на българската власт и за националното избистряне на съзнанието на онази част от българското население, което е останало да живее по родните си места след откъсването на тези територии от България.

Българската православна църква разглежда въпроса от позициите на възстановяване на ведомството на Българската църква в новоосвободените епархии. Тези въпроси Светият Синод обсъжда на свое заседание на 29 април 1941 година. Той решава да се разграничат в Беломорието две епархийски ведомства: 1. Маронийската епархия с градовете Гюмюрджина, Дедеагач, Димотика, Ксанти, Софлу и Фере. За временно управляващ епархията до окончателно установяване на новите граници се назначава Пловдивският митрополит Кирил. 2. Струмишко-Драмската епархия с градовете Баракли Джумая, Демирхисар, Драма, Кавала, Пехчево, Радовиш, Сяр, Струмица. За управляващ епархията се назначава съседният Неврокопски митрополит Борис [95]. Решава се също всички свещеници, които са служили в Беломорието, където Екзархията е упражнявала духовно влияние, да бъдат задължително командировани в новоприсъединените области [96]. С оглед на това, че Светият Синод не разполага с необходимия брой свещеници, които да поемат носенето на църковната служба се решава да се привлекат и пенсионери свещеници [97].

На тези въпроси Светият Синод напълно основателно отделя голямо внимание. На влиянието на църквата се отрежда важно място в укрепването на властта. От друга страна обаче, променените политически условия в Беломорието предполагат засилване позициите на Българската църква. Тя трябва да играе ролята на институция, която не само да сплотява българите, останали извън пределите на държавата, но и да упражнява духовно влияние върху всички християни в областта. В същото време в Гюмюрджина, Дедеагач, Димотика, както и на други места, гръцките владици се намират в своите духовни епархии, изпълняват функциите си и се опитват да упражняват не само църковното управление, но да поемат и общественото управление на епархиите си. Всичко това налага суспендиране на властта на Гръцката църква и ускоряване установяването на духовната власт на Българската църква [98].

На 18 май 1941 г. 30-и германски корпус се изтегля от Беломорската област. По този начин се създава възможност за цялостно административно заемане на областта [99]. За целта Щабът на войската поставя задача на армията, в изпълнение на която командващ 1-ва армия генерал-лейтенант Лукаш на 19 май 1941 г. издава заповед за окончателно заемане на Беломорската област. Задачата на армията пече е да охранява Беломорския бряг и да организира отбраната на Беломорието, да осигури реда и спокойствието в заетата област и да организира и устрои военното и гражданското управление [100].

Армията изпълнява така поставената й задача паралелно с две съединения - 10-а и 11-а пехотна дивизия. Всяка дивизия организира и охраната на заповядания й район. Задачите на съединенията и частите за охрана и действие са съобразени с новото административно деление.

Десета пехотна дивизия в състав 10-и, 44-и и 47-и пехотен полк сменя частите на 2 гранична бригада и заема района между р. Струма и линията с. Арда, Дипотами, с. Потомаки, с. Амисинон, Сидироптера, р. Места. В района на дивизията се включва о. Тасос. Щабът, управлението на службите на дивизията и щабните подразделения се разполагат в Драма [101].

В същото време 11-а пехотна дивизия в състав 22-ри, 25-и и 42-ри пехотен полк след извършената смяна на частите от 10-а пехотна дивизия заема района с граници - на запад разграничителната линия с 10-а пехотна дивизия и от изток демаркационната линия Дедеагач - Голям Дервент - Свиленград. Щабът и управлението на службите на дивизията се разполагат в Гюмюрджина [102].

Охраната и отбраната на брега и островите Тасос и Самотраки остават да бъдат изпълнявани от Беломорската отбрана (Беломорския отряд). На нея не се поставят други задачи, освен заемането на пристанищата [103]. Цялостното заемане на областта се извършва от 10-а и 11-а пехотна дивизия и подразделенията на 2 гранична бригада до изтеглянето на бригадата като армейски резерв [104]. Паралелно с тази задача на дивизиите се поставя и задачата да започнат и проучването на условията по организиране на отбраната. Окончателното и пълно заемане на Беломорието става на 28 май 1941 г., когато цялото управление и администрацията на Беломорието преминават в ръцете на командира на 1-ва армия [105].

Хитлеристка Германия през май-юни 1941 г. не се страхува от флангова заплаха откъм Балканите. Вермахтът обективно преценява, че Англия няма възможност за сериозни действия на Балканите. Същевременно се води усилена дипломатическа борба между Англия и Германия за приоритет и засилване на политическите им позиции в Турция.

Независимо от благоприятната за Германия стратегическа обстановка на Балканите и Източното Средиземноморие немското военно командване взема мерки за организиране на отбраната и охраната на островите и Беломорския бряг. Беломорският бряг от р. Марица до р. Струма и островите Тасос и Самотраки се предоставят за отбрана на българската армия. Това е продиктувано главно от започналото изтегляне на германските войски от Балканите във връзка с предстоящата агресия срещу СССР. На 18 май Хитлер издава Директива № 29 относно окупацията на Гърция [106]. Страната е разделена на окупационни зони. В Северна Гърция се сформират три зони: германска, италианска и българска [107]. В случая стигаме до въпроса за т.нар тройна окупация на Гърция, въпреки че изобщо формулирането му по този начин не отговаря на историческата истина, що се отнася за българската „окупационна” зона.

В Директивата се уточнява и въпросът за предоставяне на отбраната на морския бряг на българската армия, като Хитлер изрично подчертава, че „трябва по северния бряг на Бяло море... да се осигури германско влияние върху българската брегова охрана, както и в миналото” [108]. На основата на тези изисквания Щабът на войската пристъпва към организиране на отбраната на Беломорската област. За целта на 25 май 1941 г. командуващият 1-ва армия издава заповед за организиране отбраната на областта. Решението на генерал-лейтенант Лукаш е до 18,00 ч. на 28 май да се заеме и организира отбраната на Беломорския бряг и островите Тасос и Самотраки с цел да не се допусне десант на противника [109].

При организиране на отбраната Щабът на войската и командирът на 1-ва армия вземат целесъобразно решение, като изнасят предната линия на главната съпротива на отбраната непосредствено на морския бряг, като веднага започват изграждането на отбранителни съоръжения на десантно достъпните места. В същото време правилно се съсредоточават главните усилия на армията в района на Драма - Кавала - Ксанти – Бук [110]. Така се прегражда главното направление, което е по поречието на р. Места и е най-благоприятно при евентуален противников десант за провеждане на настъпателна операция от противника към вътрешността на страната.

Непосредствената охрана на Беломорския бряг и брега на островите Тасос и Самотраки се предоставя на командира на Беломорската отбрана, който е в подчинение на командира на 1-ва армия [111]. Пристанищните морски и гранични поделения са подчинени на съответните командири на отбранителните ротни и пружинни участъци.

Отбраната на Беломорския бряг 1-ва армия организира с част от силите на 10-а и 11 -а пехотна дивизия и с придадената й 2/829 германска тежка батарея. Десета пехотна дивизия организира отбраната на морския бряг в заетия от нея участък между реките Струма и Места, а също така и на о. Тасос. Правилно се изисква главното внимание да се насочи на десантно достъпните места, а именно плажовете при Кавала, Перамус и Амфиполис (при устието на р. Струма). Десета пехотна дивизия изпълнява тази задача при запазване на групировката и изпълнение на поставените й задачи по оказване на съдействие в установяване на българската власт в заетия от нея участък. Непосредствената отбрана на брега дивизията организира с 44-и пехотен полк, като оборудва три участъка за отбрана [112].

На 11-а пехотна дивизия, усилена с поделения от морската дружина, се поставя задача да организира отбраната на Беломорския бряг в заетия от нея участък от р. Места до демаркационната линия. Изисква се да се отдели особено внимание при изграждане на отбраната на плажовете Порто Лагос и Дедеагач. Дивизията организира отбраната, като продължава да изпълнява поставените й задачи по оказване на съдействие в установяването на българската власт в заетия от нея участък. Изгражда два участъка за отбрана и освен това с 11-и конен дивизион отбранява демаркационната линия. Остров Самотраки отбранява с пехотна рота, усилена с един тежкокартечен взвод [113]. На 11-а пехотна дивизия се поставя и задача да има готовност бързо да изнесе линията на главната съпротива по десния бряг на р. Марица, като заеме неутралната територия [114]. Щабът на войската обективно оценява неестественото положение на територията източно от демаркационната линия, която е окупирана от немски войски, като същевременно е запазено гръцко административно управление. Правилно се поставя задачата при създаване на необходимите условия да се заеме и тази територия.

При планиране на отбранителната операция по прикриване на Беломорския бряг щабът на 1-ва армия целесъобразно създава армейски резерв. В свое подчинение при започване на бойни действия армията оставя 25-и и 47-и пехотен полк с придадените им артилерийски отделения [115]. На всеки от тях се планират направления за контраатака срещу евентуално десантирал противник. На 47-и пехотен полк се оказват направления към Орфанския залив, към Кавалския залив и към Лахна, ана 25-и пехотен полк - към Саръшабан, Кавала и залива Порто Лагос [116]. Като оставя армейски резерв, щабът на 1-ва армия има възможност да маневрира в зависимост от създалата се оперативна обстановка. Армията правилно насочва главното внимание към заливите, които имат най-добри условия за извършване на морски десант и преди всичко към Кавалския залив, откъдето има най-добри условия при евентуален противников десант да се проведе настъпателна операция по долината на р. Места. След заемане и организиране на отбраната на Беломорската област от 1-ва армия към 28 май 1941 г. частите на 2 гранична бригада се изтеглят в мобилизационните си места и се демобилизират, а 1-ви полк се оттегля по нареждане на Щаба на войската в Петрич [117].

С овладяване на о. Крит на 31 май 1941 г. от германските войски, войната на Балканите завършва. Щабът на 1-ва армия се разполага в Ксанти. Оттам по-непосредствено могат да се ръководят войските по оборудване на отбраната на Беломорския оперативен театър и да се оказва съдействие при изграждане на българския административно-управленчески апарат, още повече че и Ксанти е определен за административен център на областта.

Пред Щаба на войската стои задачата да се извърши изгражцането на отбраната на оперативните театри на Тракия и Македония. За целта Щабът на войската изработва план за отбраната на страната при новите граници. Организира се оперативна поездка с преподавателии офицери от Военната академия и Щаба на войската за изучаване на Югоизточния оперативен театър с решаване на задачи по оперативно изкуство с отделна армия и групи армии. Те минават през Беломорска Тракия, укрепената линия „Метаксас” - Солун - Воден - Охрид и Струга, през цяла Албания и през Източна Македония се завръщат в София. Тази поездка е предшествувана още през края на април и в началото на май от проучване на мястото от офицери - представители на всички щабове и части на по-големите войскови единици на укрепената линия „Метаксас” за запознаване с оперативните условия на водене на военни действия в Беломорието [118]. Всичко това спомага основният команден състав на българската войска да се запознае на място с условията за водене на бойни действия. Започва изграждането на отбраната на Беломорието успоредно със заемането и изграждането на административното му управление.

Към 10 юни 1941 г. администрацията на МВРНЗ заема незаетите околии Гюмюрджина, Демирхисар, Зихна, Ксанти, Шапхане и Тасос [119]. Беломорието е заето напълно в административно отношение от българските власти. Неестествено прокараната от Ньойския договор граница е нарушила и географско-икономическите дадености на района. След присъединяването на областта към България се дава възможност да се изработи по-оптимално административно деление на тези територия. По решение на Министерския съвет това се възлага на отделение „Администрация” при МВРНЗ [120]. Към края на юни 1941 г. създадената в рамките на българската държава Беломорска област с административен център Ксанти се разпределя на 11 околии: Дедеагачка, Гюмюрджинска, Ксантийска, Саръшабанска, Кавалска, Драмска, Серска, Демирхисарска, Зиляховска, Правишка, остров Тасоска. Част от присъединената територия се включва в Златоградска и Неврокопска околия. Така се дава възможност част от населените места да се обособят в естествените си околии. В областта има около 840 населени места, които се включват и обособяват в 116 общини [121].

Към края на юни 1941 г. в резултат на създадените условия политическата система на България се разпростира и върху Беломорието. Българското правителство съумява в кратки срокове да изгради органите на българската власт в тази новоосвободена земя.

През пролетта на 1941 г. българското правителство присъединява Беломорието към България. Избраният подход за възвръщане на тези територии и получаване на излаз на Бяло море чрез влизане в Тристранния пакт коренно се различава от начина на решаване въпроса за Южна Добруджа. И Беломорието се присъединява без българската армия да участвува във военни действия, но се присъединява и без наличието на международен правен договор. Българското правителство предприема мерки и започва да осъществява широка политическа и стопанска дейност и се отнася към Беломорската област така, както се отнася и към Южна Добруджа. Още повече че от икономическа гледна точка Беломорието е много важно - чрез него се осъществява излаз на Бяло море.

Царят и българското правителство в резултат на политиката си, като се осланят на „германската военна мощ”, смятат, че са възвърнали безвъзвратно Беломорието към България и решават да пристъпят към неговото всестранно развитие.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. ЦВА, ф. 24, оп.3, а.е.156, л.113. Терминът „окупация “ се използва като военен термин в смисъл на заемане на дадена територия, без да се влага в него необходимото политическо съдържание.

2. ЦВА, ф. 24, оп.3, а.е.156, л.113.

3. Документи за германската външна политика 1918-1945 г. Из архива на германското министерство на външните работи. Серия „Д” 1937-1941, т. 12, Гъотинген, 1970 (Извадки отнасящи се до България). - Военноисторическа библиотека, с.418.

4. Пак там, с.450.

5. Ф и л о в, Б. Дневник, с. 293.

6. Документи за германската външна политика.... с.167.

7. ЦВА.ф.9,оп.1,а.е.140,л.ИЗ.

8. Цит. по: Д и м и т р о в, И. Англия и България (1938-1941), С., 1983. с.50.

9. Ф и л о в, Б. Дневник, с. 286.

10. Т о ш к о в а, В. България и Третият роих 1941-1944. (Политически отношения). С., 1975, с. 52.

11. Ф и л о в, Б. Дневник, с. 290.

12. ЦДИА, ф. 1077, оп.1, а.е.1., л.102.

13. ЦВА, ф. 48, оп.1, а.е.35. л.158.

14. Пак там, л.159.

15. Пак там, л.160.

16. Вж. Приложение № 1 за съсредоточеше на частите от 2-ра армия и изпълнение на задачата по заемане на Беломорието.

17. Документи за германската външна политика..., с.481-482.

18. ЦВА, ф. 24, оп.3. а.е.156. л.123: ЦДИА, ф. 890. оп.1, а.е.22. л.13-16.

19. Пак там.

20. Пак там.

21. ЦВА, ф.9, оп.1, а.е.140, л. 113.

22. Ф и л о в, Б. Дневник, с. 291.

23. Т о ш к о в а, Д. България и Третият райх..., с.54.

24. Ф и л о в, Б. Дневник, с. 296.

25. PA. AA – Bonn. Bestand: Unterstaatssekretar, Aktenband 11, Bl. 311385.

26. Ibidem, В1.311, 382.

27. Ф и л о в, Б. Дневник, с. 297.

28. ЦДИА, ф. 890. оп.1. а.е.22. л.127.

29. Пак там, л.128.

30. Пак там.

31. ЦВА. ф. 48, оп.1, а.е.35, л.158.

32. ЦДИА. ф.1077, оп.1, а.е.1, л.107.

33. По-подробно вж. Т о ш к о в а, В. България и Третият райх..., с.93, 95.

34. ЦВА. ф.24, оп.3, а.е.156. л. 128.

35. Пак там, л. 148.

36. KTB/OKW, Bd. 1, S. 371.

37. Ibidem.

38. ЦВА, ф.24, оп.3, а.е.156, л. 122: Вж: Приложение№ I за съсредоточеше на частите от 2-ра армия и изпълнение на задачата по заемане на Беломорието.

39. ЦВА. ф.24, оп.3, а.е.156. л. 125.

40. Пак там, л.120.

41. Пак там. оп.4, а.е. 38, л. 230.

42. Пак там, а.е. 54, л. 59.

43. ЦВА, ф.9, оп.4, а.е. 38, л. 230: ф.24, оп.3, а.е. 103, л. 11.

44. Ф и л о в. Б. Дневник, с. 301.

45. H o p p e, H. S.,. Op. cit.,8. 122.

46. ЦВА, ф. 24, оп.3, а.е. 156. л. 128.

47. ЦВА, ф.9. оп. 4. а.е.38. л.230.

48. Пак там.

49. ЦДИА, ф. 284, оп.3, а.е.62, л.1.

50. Пак там.

51. Пак там.

52. ЦДИА, ф. 283, оп.3, а.е.62, л.З.

53. ЦДИА, ф. 284, оп.1, а.е.7648, л.1

54. Пак там, ф. 1077, оп.1, а.е.1, л. 106.

55. ЦДИА, ф.1077, оп.1, а.е.1, я.107,; ЦВА, ф. 24, оп.3. а.е.103, л.И.

56. ЦВА, ф. 48, оп.1, а.е.35, л.61.

57. Пак там, л.158, ф.24, оп.3, а.е.103, л.11.

58. ЦВА. ф.015, оп.1, а.е.1, л.37.

59. Пак там, л.35, 37.

60. Пак там, ф.48, оп.1, а.е.35, л.61.

61. Пак там, ф.24, оп.3, а.е.156, л.122; А н т о н о в, Г. Българският военен флот от края на Първата световна война до Деветосептемврийската социалистическа революция. - Известия на Военноисторическо научно дружество, т. 39, 1985, с. 260.

62. ЦВА. ф.24. оп.3, а.е.103, л.112.

63. ЦДИА, ф.284. оп.3, а.е.62, л.3: Ф и л о в, Б. Дневник, с. 305.

64. Пак там; ЦВА, ф. 015, оп.1, а.е.1. л. 37.

65. ЦДИА. ф. 284, оп.1, а.е.7649, л.1.

66. ЦВА, ф.323, оп.1, а.е.205, лв.32.

67. ЦДИА, ф. 890, оп.1, а.е.22, л.46.

68. Пак там.

69. Пак там.

70. ЦВА, ф. 48, оп.1, а.е.35, л.161.

71. ЦДИА, ф. 277, оп.1. а.е.1. л.107.

72. ЦВА. ф. 16, оп.2, а.е.100, л.119.

73. ЦВА. ф. 323, оп.2, а.е.205. л.18.

74. По-подробно вж: Щ е р е в, П. Офицерският корпус в политическия живот на Гърция 1940-1967 г., С., 1986.

75. ЦВА, ф. 60, оп.2, а.е.173. л. 113.

76. ЦВА, ф.16, оп.2, а.е.100, л.119.

77. H o p p e, H.-J. Op. cit., S.125.

78. Пак там.

79. ЦДИА. ф. 16., оп.2, а.е.100, л.120.

80. Пак там, ф.9, оп.1. а.е.38, л.106.

81. Пак там.

82. Пак там, ф.16. оп.2, а.е.100. л.119.

83. H o p p e, H.-J. Op. cit., S.126.

84. ЦДИА, ф. 284, оп.1, а.е.7655, л.2.

85. Пак там, а.е. 7658, л.5.

86. Ф и л о в, Б. Дневник, с. Дневник, с.307; Нашенец, №17, 17 май 1941; Отечество, № 936, 17 май 1941.

87. ЦДИА, ф. 792, оп.1. а.е.67, л. 74.

88. ЦДИА, ф. 176, оп.3., а.е.988, л.54.

89. Г е о р г и е в, В. Развитието на политическата система в България 1918-1944 г. - В: България 1300, т.1., 1981, с.293.

90. ЦДИА, ф. 176, оп.8, а.е.988. л.54.

91. Пак там.

92. ЦДИА, ф. 176. оп.8, а.е.988, л.54.

93. ЦВА, ф. 9. оп.4, а.е.38, л.б3.

94. ЦДИА, ф. 791, оп.1, а.е.67, л.38.

95. ЦДИА, ф. 791, оп.1, а.е.67, л.37-38.

96. Пак там.

97. Пак там.

98. ЦИАИ, Необработен фонд на Маронийската епархия 1941-1944. Доклад за нуждата от суспендиране правата по гръцката духовна власт и за отстраняване гръцките владици и свещеници.

99. ЦВА, ф. 48, оп.5, а.е.466, л. 7; ф.015, оп.1, а.е.1, л.37.

100. ЦВА. ф. 323, оп.1, а.е.205, л.32.

101. ЦВА, ф.48, оп.1. а.е.15, л. 7.

102. Пак там.

103. Пак там.

104. Пак там, л.8.

105. Пак там, л.1.

106. Т о ш к о в а, В. България и Третия райх..., с.59.

107. K o f o s, E. Nationalism and Communism in Makedonia, 1966, p. 96.

108. Т о ш к о в а, В. Пос.съч., с.50.

109. ЦВА, ф. 48, оп.1, а.е.15. л.1: а.е.466, л.46.

110. ЦВА, ф.48, оп.1, а.е.35. л.2.

111. Пак там, л.6.

112. ЦВА, ф. 48, оп.1, а.е.35, л.3.

113. Пак там, л.2.

114. Пак там, л.З.

115. Пак там.

116. Пак там.

117. ЦВА, ф.48, оп.1, а.е.35, л.5.

118. ЦИДА, ф.1077, оп.1, а.е.1, л.108-109.

119. Пак там, ф.176, оп.8, а.е.1074, л.3.

120. ЦДИА, ф.284, оп.1, а.е.7664, л.4.

121. 3ора, № 6631, 26 юли 1941.