VIII. Примирието, наградитѣ и мирътъ.
На 15-и ноемврий следъ като българитѣ разбиха сърбитѣ и превзеха Пиротъ, князъ Александъръ остана да спи въ селото Ръжана юго-източно отъ Пиротъ. Въ 4 часа презъ нощьта единъ коненъ стражарь донесе единъ пакетъ, изпратенъ отъ сръбската стражева верига до княза. Оказа се, че това е писмо отъ австроунгарския пълномощенъ министъръ въ Бѣлградъ графъ Кевенхюлеръ, който бѣ пристигналъ при сръбскитѣ предни постове и отъ тамъ искаше среща съ княза, съ когото бѣ познатъ отъ по-рано, когато бѣ дипломатически агентъ въ София. Князътъ отиде въ Пиротъ, дето прие Кевенхюлеръ. Последниятъ отъ името на великитѣ сили предложи на княза да спре военнитѣ действия; князътъ отказа. Тогава Кевенхюлеръ му заяви, че ако продължава настѫплението, ще срещне австроунгарски войски. При тая заплаха князътъ отстѫпи. Той разпореди телеграфически до всички отряди да прекратятъ военнитѣ действия.
Сѫщото бѣ направено и отъ сърбитѣ. Обаче съ вроденото имъ коварство, предполагайки че бдйтелностьта на българитѣ е отслабена, сърбитѣ на 16-и вечерьта атакуваха Видинъ, но бѣха отбити. Сѫщия день отстѫпилиятъ отъ Акчаръ сръбски отрядъ настѫпи край Дунава и се опита да завладѣе Акчаръ, но не успѣ.
Поради тѣзи постѫпки и поради закъснението на сърбитѣ да изпратятъ лице, опълномощено да сключи примирие, въ българската Главна квартира не вѣрваха на сърбитѣ. Затова на 17-и ноемврий издадоха заповѣдь за бой, за въ случай че не се сключи примирие. Освенъ това, за да се помогне на Северния отрядъ, отъ доброволскитѣ и запасни части отъ отряда на капитанъ Паница и 7-и Прѣславски полкъ формираха особенъ отрядъ, който бѣ подчиненъ на капитанъ Паница, и понеже му бѣ заповѣдано да отиде въ Чипоровци, нарече се Чипоровски. На капитанъ Паница подчиниха и Бѣлоградчишкия и Летящия отряди, защото — обяснява началникъ щаба въ телеграмата си до капитанъ Узунова— тука се иска енергия, налетъ, бистрота, качества, които Паница показа, че ги притежава.
Чипоровскиятъ отрядъ тръгна отъ Пиротъ на 18-и ноемврий по маршрутъ: Росица — Комщица — Берковица — Суточино — Репляна — Чупрене.
Между това въ Бѣлоградчикъ поради скѫсване на телеграфа отъ сърбитѣ известието за примирието заедно
195
съ онова за победитѣ се получи на 17-и сутриньта. Веднага се отслужи молебенъ и се произведе парадъ. Парламентьора, който до тогава се държа затворенъ, бѣ пустнатъ да си отиде.
Сѫщия день пристигна съ файтонъ дѣдо Славейковъ. Съ сълзи на очи той прегръща и цѣлува когото завърна и раздаде разни лакомства които носеше съ себе си.
После обѣдъ се получи телеграма отъ Щаба на армията, въ която, като се съобщава за движението на партизанския отрядъ на капитанъ Паница, заповѣдваше се да се прикрие движението отъ едно нападение на сърбитѣ презъ прохода св. Никола.
Съ тая задача бѣ натоваренъ поручикъ Дворяновъ, който, следъ като изпрати разезди отъ доброволцитѣ конници, замина въ 4 и ½ ч. сл. пл. съ Русенската и Сандровската доброволчески чети и една чета опълченци, и вечерьта стигна въ Чупрене.
На 18-и ноемврий капитанъ Паница, следъ като остави 7-и Преславски полкъ въ Репляна, за да бѫде скритъ, съ останалитѣ части стигна въ Чупрене.
И така въ Чупрене се събраха партизанитѣ доброволци на поручикъ Дворяновъ отъ Северния отрядъ, и партизанитѣ доброволци на капитанъ Паница отъ Западния корпусъ. Тѣ сѫ между малкото чети ония, които взеха участие отъ началото до края на войната, винаги победители и никога не изпитали горчивината на поражението. И еднитѣ и другитѣ, безъ съмнение, бѣха най-енергичнитѣ и най-смѣлитѣ части въ българската войска. И еднитѣ и другитѣ така съперничеха съ храбрость и пъргавина, че писательтъ не знае на кого да отдаде първенство.
И еднитѣ и другитѣ много и весело се надсмиваха надъ сърбитѣ и хвърляха погледи къмъ прохода св. Никола, а мислитѣ имъ прехвърляха Балкана и се спираха къмъ Бѣлградъ.
На другия день, 24-и ноемврий, Дворяновиятъ отрядъ се върна въ Бѣлоградчикъ.
Между това българскиятъ и сръбскиятъ делегати на можеха да се спогодятъ за условията на примирието, та се прибѣгна до Великитѣ сили. Последнитѣ назначиха една международна комисия, съставена отъ военни лица, представители на всички сили.
Комисията на 7-и декемврий подписа протокола, спорвдъ който дветѣ страни изпразватъ взаимно окупираната територия и границата служи за демаркационна линия.
* * *
Презъ това време отличилитѣ се въ боеветѣ бѣха представени за награда, и удостоенитѣ отъ тѣхъ бѣха наградени.
196
Доброволскитѣ дружини и чети, както въ действията си, така и по награди, не отстѫпваха на редовнитѣ войски. Сравнително недостатъчно наградени споредъ дѣлата имъ бѣха Сандровската и Русенската чети. Началникътъ имъ поручикъ Дворяновъ получи само орденъ за заслуга на военна лента, а на доброволцитѣ отпустнаха за Сандровската чета 6 и за Русенската 5 ордена за храбрость 4-а степень. Даже доброволцитѣ конници, които плениха орѫдието, не бидоха наградени. Това недостатъчно награждаване на дветѣ чети се дължи на обстоятелството, че и дветѣ чети действуваха токуречи постоянно самостоятелно и действията имъ се узнаха и оцениха по-късно.
И Шуменската доброволческа дружина получи награди. 60 ордена 4-а степень за храбрость, 1 орденъ 2-а степень за храбрость, а командирътъ ѝ — 1-а степень. Сравнително числото на бойцитѣ, тя заслужено получи най-много ордени отъ всички части, които взеха участие въ войната, съ изключение на партизанския отрядъ на Паница.
Последниятъ заслужено получи най-високи и най-много награди. Още на 17-и ноемврий бѣха произведени отъ портупей юнкери въ подпоручици за отличие Жеко Желѣзовъ и Стефанъ Димитровъ и фелдфебелитѣ на дветѣ запасни роти Борисъ Максимовичъ Дятчинъ и Сергей Симоновъ Щетински. Освенъ това получиха златни кръстове 2-а степень за храбрость четникътъ Лука Николаевъ и войводата Робевъ (Робчето). 3-а и 4-а степень сребърни кръстове получиха учительтъ Дюстабановъ и войводитѣ Юрукътъ, Кременлията и Бабаджанътъ, и 3-а степень подофицерътъ Иванъ Христовъ, а 4-а степень — Крониславъ Херуцъ и други 62 души. По-късно наградиха и други.
И другитѣ дружини и чети получиха голѣми и много награди, но нѣма подробни сведения за тѣхъ.
Освенъ това всички доброволци получиха медалъ за участието имъ въ войната. Дветѣ лица на медала сѫ отпечатени на корицата на настоящето съчинение. Медалътъ се носи на лента отъ две ивици: червена и бѣла.
* * *
Поради разни дипломатически пречки преговоритѣ за миръ не се почнаха веднага следъ примирието, но война не се предвиждаше. Поради това подъ орѫжие остана само редовната войска, а доброволцитѣ и опълченцитѣ разпуснаха. На 16-и декемврий, когато излѣзе разпореждане за уволнението на доброволцитѣ, числото на последнитѣ бѣ се значително увеличило отъ новопристигнали чети. Така къмъ това време имаше:
Въ Кюстендилъ — една македонска и една луковитска чети, около 250 души.
Изворскиятъ отрядъ броеше 500 доброволци.
197
Около Врабча бѣ разположена 2-а Софийска дружина, която броеше 800 души.
При Пиротъ бѣ 1-а Софийска (9-а Опълченска) дружина — около 10 0 (‘1000’ ??) души и Ловчанската чета — 461 души.
Въ Чипоровския отрядъ освенъ доброволцитѣ отъ партизанския отрядъ на капитанъ Паница и Плѣвенската, Русенската и Сандровската чети, репутацията на Паница бѣ привлѣкла и много други доброволци, та числото имъ достигна до 2,445 души.
Въ Видинъ бѣ Шуменската доброволческа дружина, която следъ голѣмитѣ загуби въ убити, ранени и болни, броеше 480 души.
Освенъ това други доброволски чети идѣха отъ вѫтрешностьта или се събираха по градоветѣ.
За демобилизацията доброволцитѣ отъ южния театъръ бидоха заведени въ София. Тамъ предадоха орѫжието и подъ команда заминаха за своитѣ окрѫжия.
Доброволцитѣ отъ Чипоровския отрядъ оставиха орѫжието въ Бѣлоградчикъ, а тия отъ Видинъ — въ Видинъ и заминаха за своитѣ окрѫжия.
Следъ примирието се поведоха преговори за миръ.
Преговоритѣ завършиха съ сключване на миръ, по който България се отказа отъ всѣко обезщетение, въ замѣна на което великитѣ сили се съгласиха да признаятъ Съединението на Северна и Южна България.
Въ Трънъ бѣха коннитѣ чети на Храновъ, Поповичъ и на дѣдо Желю — около 250 конника и Севлиевската пехотна чета — 113 души.