История на доброволцитѣ отъ Сръбско-българската война – 1885 г.

Йорданъ Венедиковъ

 

II. Формиране и походи на доброволскитѣ чети

 

5. Упѫтване доброволцитѣ къмъ сръбската граница.

Походътъ на 2-а и 3-а Софийски дружини, Плѣвенската чета, Шуменската дружина, 1-а Софийска (9-а Опълченска) дружина, Македонскиятъ баталионъ и Ученическиятъ легионъ. Тръгването на Бургаската чета и връщането ѝ на турската граница.

 

Между това работитѣ се заплетоха. До като очакваната война съ Турция ставаше все по-малко вѣроятна, появи се нова опасность. Сърбитѣ бѣха мобилизирали войскитѣ си, и вмѣсто къмъ турската граница тѣ ги насочиха къмъ нашата и започнаха да искатъ български земи, като възнаграждение, задето България се увеличавала твърде много

 

 

38

 

съ присъединението на Южна България. Въ сѫщото време сръбското правителство изпращаше тайни агенти въ граничнитѣ околи да подстрекаватъ чрезъ подкупи населението да иска да се присъедини къмъ Сърбия. Населението, напротивъ, подигна тревога и поиска войска, защото се боеше да не би сърбитѣ ненадейно да окупиратъ околиитѣ имъ.

 

Поради това военниятъ министъръ разпореди дружинитѣ отъ народното опълчение въ граничнитѣ околии да се събератъ, въорѫжатъ и изпратятъ на сръбската граница; изпрати и нѣкои роти отъ запаснитѣ дружини, а на 2-и септемврий заповѣда и на 2-а Софийска доброволска (опълченска) дружина да замине за Брѣзникъ, като отдѣли сърбитѣ и черногорцитѣ и безъ орѫжие, подъ надзоръ, да ги изпрати въ Южна България.

 

Както се каза, прегледътъ на доброволцитѣ, които се назначиха въ тая дружина, започна едва на 26-и септемврий, та дружината още не бѣ добре стъкмена, нито добре организирана. Освенъ това на нѣкои доброволци не се хареса военното началство въ дружината, та се премѣстиха въ 3-а дружина. Така че съставътъ на дружината съвсемъ намалѣ.

 

Дружината на 30-и септемврий въ стройни редове съ пѣсни замина за Брѣзникъ. На излизане отъ града нѣколко черногорци искаха да извадятъ отъ строя едно черногорче, което не искаше да се отдѣли отъ дружината; стана сборичкване, въ което единъ черногорецъ падна раненъ съ щикъ.

 

Вечерьта дружината стигна въ Перникъ, а на другия. день — въ Брѣзникъ. Тука се съставиха окончателно списъцитѣ на доброволцитѣ по чети. Дружината броеше 770 души. Четитѣ се командуваха: 1-а чета — отъ Н. Поповъ, ветеранъ отъ сръбско-турската и руско-турската войни и кавалеръ на руския орденъ за храбрость; 2-а чета — отъ руския фелдфебелъ Евтимъ Баранниковъ, ветеранъ отъ руско-турската война; 3-а чета — отъ Дянко Караджовъ; 4-а чета — отъ адвоката Иванъ Алексиевъ. Назначението на дружината бѣ да бѫде резервъ на ротитѣ въ Трънъ и Царибродъ и на войскитѣ въ Кюстендилъ.

 

*  *  *

 

Къмъ това време се отнася и приемането на юнкеритѣ доброволци. Военното училище по онова време имаше петь класа; три общи подготвителни — младши, срѣденъ и старши и два специални — първи и втори. Ученицитѣ отъ тритѣ подготвителни класа се наричаха възпитаници, а отъ специалнитѣ — юнкери. При провъзгласяването на Съединението юнкеритѣ отъ втори специаленъ класъ току-що бѣха

 

 

39

 

произведени въ чинъ подпоручици, а тия отъ първи специаленъ класъ съ обявяването на мобилизацията бѣха произведени портупей юнкери (офицерски кандидати) и изпратени по частитѣ. За възпитаницитѣ отъ старшия общи класъ, които вече бѣха причислени за юнкери и които бѣха на възрасть не повече отъ 17 години, най-напредъ се реши да ги приготвятъ по съкратенъ курсъ и да ги изпратятъ по частитѣ. На 8-и октомврий, когато се видѣ, че войната съ Сърбия е неизбѣжна и нуждата отъ началници въпиюща реши се инструкторитѣ на юнкеритѣ да се изпратятъ въ частитѣ, а самитѣ юнкери да се пуснатъ въ отпускъ. Обаче юнкеритѣ, които горѣха отъ желание да отидатъ въ частитѣ и за тая цель се обучаваха съ най-голѣмо усърдие, настояха да бѫдатъ изпратени въ частитѣ. Като нѣмаха законно основание да ги мобилизиратъ, отъ Военното министерство имъ разрешиха да постѫпятъ доброволци съ право на взводни подофицери. По-голѣмата часть отъ юнкеритѣ се възползуваха отъ това разрешение. Една група отъ 28 души постѫпи въ 3-ата и Запасната дружини отъ 1-и полкъ, които заминаха за сръбската граница, а другитѣ юнкери — въ други части.

 

*  *  *

 

Между това отъ сръбската граница идваха все по-сериозни сведения. Поради това още на 6-и октомврий военния министъръ телеграфира на доброволскитѣ дружини, които отъ Търново и Шуменъ се готвѣха да тръгнатъ за Южна България, да чакатъ.

 

Сѫщия день, 6-и октомврий, сутриньта бѣ тръгнала отъ София за Пловдивъ 3-а Софийска доброволска дружипи, както изглежда, безъ да се допита до Военното министерство, и военния министъръ не направи разпореждане да се върне.

 

Между това князъ Александъръ, обезпокоенъ отъ попълзновенията и военнитѣ мѣрки на сърбитѣ, дойде отъ Пловдивъ въ София съ цель да обиколи западния корпусъ и да успокои населението. Отъ София на 6-и октомврий той изпрати Грекова да занесе на краль Милана приятелско писмо, въ което го молѣше да не прекѫсва приятелскитѣ отношения между двата братски народа. На 7-и октомврий, когато князътъ, пѫтувайки за Кюстендилъ, бѣ отминалъ Радомиръ, настигна го стражарь и му предаде телеграмата, съ която краль Миланъ му съобщава, че не иска да приеме Грекова, защото му носилъ предложение за съюзъ противъ Турция.

 

Князътъ веднага се върна въ Радомиръ, отдето влѣзе въ телеграфически разговоръ съ министритѣ въ София. Той и министритѣ бѣха убедени, че войната съ Сърбия е въпросъ

 

 

40

 

на часове и затова съ негово съгласие военниятъ министъръ разпореди телеграфически: капитанъ Каваловъ да изпрати две чети отъ 2-а Софийска доброволческа дружина отъ Брѣзникъ въ Сливница. Запаснитѣ дружини отъ Русе и Ловечъ и Шуменската доброволческа дружина отъ Шуменъ да отидатъ въ Видинъ. Плѣвенската чета отъ Търново да замине за Берковица. А на 3-а Софийска доброволска дружина телеграфира да се върне.

 

*  *  *

 

Последната — 3-а Софийска дружина — подъ командата на Бобевски бѣ стигнала въ Ихтиманъ. Бобевски не отговори веднага, че се връща, та военниятъ министъръ на 8-и телеграфира до коменданта въ Пловдивъ: „Бобевски съ дружината да се върне веднага. Вчера бѣше въ Ихтиманъ, телеграфирахъ му да се върне”.

 

Бобевски, следъ като престоя въ Ихтиманъ въ еднодневно колебание, на 9-и тръгна обратно и вечерьта стигна въ Нови ханъ.

 

Вижда се, че привличането на доброволци отъ 2-а дружина и своеволното тръгване отъ София сѫ компрометирали основателно Бобевски, та военниятъ министъръ заповѣда следъ завръщането му въ София да се отстрани отъ дружината, а за дружиненъ командиръ да се назначи поручикъ Зафировъ, и заповѣда следъ като се отстранятъ сърбитѣ, дружината да замине за Сливница.

 

На 10-и октомврий дружината стигна въ София. Командуването ѝ пое поручикъ Зафировъ. Това се отрази много зле върху дружината. Едни бѣха избѣгали още при началството на Бобевски; на други Бобевски подъ разни предлози даде отпускъ и трети, около 30 момчета орханийци, избѣгаха презъ нощьта на тръгването, навѣрно подстрекавани отъ смѣненото началство. Даже нѣкои отъ четницитѣ и отъ подчетницитѣ, подстрекавани отъ Бобевски, отказаха да служатъ по-нататъкъ. Следъ като се очисти отъ тоя изметъ и се докомплектува съ кадъръ отъ 20 души подофицери и редници, единъ трѫбачъ и единъ барабанчикъ, дружината тръгна вечерьта на 11-и октомврий отъ София за Комщица, за да усили Смолченския отрядъ и презъ нощьта стигна въ Шияковци. Тукъ поручикътъ направи прегледъ на дружината и съ разрещението на другаря на военния министъръ уволни 9 души болни. Останалитѣ, всичко 340 души, отъ четири чети преустрои въ две чети и състави имененъ списъкъ. Кои сѫ началницитѣ на четитѣ въ списъка не е означено и не се знаятъ.

 

На 12-и дружината стигна въ Бучино.

 

 

41

 

 

*  *  *

 

Капитанъ Каваловъ въ Брѣзникъ съгласно телеграмата отъ военния министъръ на 8-и октомврий сутриньта изпрати въ Сливница 1-а и 3-а чети. За общъ командиръ на дветѣ чети бѣ назначенъ поручикъ Шиваровъ, комуто се заповѣдо да укрепи Драгоманския проходъ и Сливнишката позиция. Поручикътъ на 9-и дочака четитѣ при Драгоманъ, остави едната да укрепя прохода, а другата заведе на Сливнишката позиция и започна да строи окопи.

 

*  *  *

 

Както се каза, 1-а Плѣвенска чета бѣ готова да тръгне за Сливенъ на 5-и октомврий; липсваха само шинели. Окрѫжниятъ управитель телеграфира въ Военното министерство, че ще изпрати четата безъ шинели, понеже времето е топло, а шинелитѣ ще изпрати, когато бѫдатъ готови.

 

На 6-и октомврий той получи телеграмата на военния министъръ — четата да не тръгва, а на 7-и — друга телеграма — четата подъ командата на подпоручикъ Николовъ да тръгне за Берковица по маршрутъ: 8-и — Ново село, 9-и — Курменчикъ, 10-и — Ловечъ, 11-и — почивка, 12-и — Микре, 13-и — Ябланица, 14-и — Орхание, 15-и — почивка, 16-и — Враца, 17-и — Берковица.

 

Дали подпоручикъ Николовъ е завелъ четата, кога е тръгнала, дали е спазила маршрута, не се знае. Споредъ доброволеца В. Кинова четата престояла въ Враца единъ день и ходили съ пушкитѣ въ черква, дето имъ чели „четиво, като на опело”. [1]

 

На другия день, разказва Киновъ, пѫтували отъ Враца за Берковица. Разбрало се, че отиватъ за Сърбия.

 

За пристигането на четата въ Берковица нѣкой си поручикъ Димитриевъ е подалъ на 21-и октомврий отъ Берковица до военния министъръ следващата телеграма:

 

„Четата доброволци отъ Търново пристигна въ Берковица. Кому да я предамъ и какъ ще заповѣдате за доволствието”.

 

 

Отъ тая телеграма се вижда, че не подпоручикъ Николовъ, а поручикъ Димитриевъ е завелъ четата, и че, както изглежда, четата е закъснѣла нѣкой день.

 

На телеграмата военниятъ министъръ отговори :

 

„Вие ще я командувате. Съобщете ми числения съставъ и обявете на доброволцитѣ, че сѫ подчинени на военнитѣ закони. За самоволна отлѫчка или за бѣгство съ казионно имущество ще се предаватъ на воененъ сѫдъ като дезер-

 

 

1. Сливница, бр. 55—58.

 

 

42

 

тьори. Обръщайте се къмъ гражданскитѣ власти за доволствие на четата по реквизиционенъ начинъ”.

 

 

Споредъ В. Киновъ въ Берковица четата останала около една недѣля, обучавала се и произвела стрелба.

 

Една нощь неизвестно по чия заповѣдь четата бѣ вдигната по тоевога, пѫтува цѣла нощь и цѣлъ день и стигна въ Бѣлоградчикъ.

 

*  *  *

 

Военниятъ министъръ бѣше телеграфиралъ на Шуменската доброволска дружина да не заминава за Сливенъ и следъ тая заповѣдь телеграфира да тръгне незабавно по желѣзницата за Русе и отъ тамъ за Видинъ.

 

На 8-и октомврий дружината тръгна пешъ отъ Шуменъ за гара Каспичанъ, отъ дето по желѣзницата стигна въ Русе късно презъ нощьта. Отъ гарата бѣ заведена въ Общинското управление, и отъ тамъ градскитѣ агенти ги разквартируваха изъ двороветѣ и ханищата. Нѣкои, обаче, останаха да нощуватъ на полето.

 

Тая небрежность разгневи много доброволцитѣ, и тѣ настояха да заминатъ часъ по-скоро за Видинъ.

 

На другия день — 9-и октомврий, 1-а Добричка, 2-а Свищовска, 3-а Варненска и 4-а Балчишка чети се натовариха на австрийския параходъ Тегетовъ и два шлепа закачени за него и заминаха за Видинъ. 5-а Русенска и 6-а Шуменска чети заедно съ дружинния си командиръ останаха въ Русе да пѫтуватъ съ другъ параходъ. Параходътъ Тегетовъ спираше на пристанищата Свищовъ, Никополъ, Орѣхово и Ломъ. Навсѣкѫде доброволцитѣ бѣха посрѣщани и гощавани най-радушно, а въ Свищовъ бѣха поздравени и съ топовни гърмежи отъ единъ изоставенъ турски топъ. На следващия день въ 5 часа вечерьта стигнаха въ Видинъ, посрещнати най-радушно отъ гражданитѣ и властитѣ и разквартирувани по домоветѣ.

 

Въ Видинъ четитѣ престояли до 12-и октомврий. Презъ това време 4-а Балчишка чета, по думитѣ на Б. Клачевъ, била разформирувана и разпредѣлена между останалитѣ три чети. Въ официалнитѣ документи нѣма подобно разпореждане. Може би това да е станало съ Никополската чета, която не се поменава по-нататъкъ,

 

На 12-и октомврий военниятъ министъръ заповѣда телеграфически на Узунова да изпрати доброволцитѣ въ Кула и още една рота войници въ Брѣгово, и тамъ да се укрепятъ. Още сѫщия день четиритѣ чети тръгнаха за Кула. На другия день бѣха посрещнати отъ Кулчани съ цвѣтя и „ура”. Влѣзоха въ подчинение на командира на Кулския отрядъ поручикъ Николаевъ. Разположиха се въ училището

 

 

43

 

и се нахраниха добре. На 15-и октомврий 3-а Вариенска чета бѣ изпратена въ Брѣговския участъкъ и влѣзе въ подчинение на подпоручикъ Тодоровъ Ангелъ. На четата бѣ дадено да охранява границата — р. Тимокъ — отъ с. Черномащица до Коилово, а по-късно проширена отъ Бракьоици до Брѣгово.

 

5-а Русенска и 6-а Шуменска чети се забавиха неизвестно по какви причини по-дълго въ Русе. Тука къмъ тѣхъ се присъединиха и други доброволци отъ разни страни и отъ Варна. Съ последнитѣ бѣ Манолъ С. Кръстевъ, ученикъ отъ Солунската гимназия. Безъ средства, той успѣлъ съ параходъ да стигне въ Цариградъ, отъ тамъ — въ Варна, отдето съ други доброволци настига дружината въ Русе и потѫпя въ Шуменската чета.

 

На 23-и октомврий 3-а Варненска чета бѣ извикана въ Кула при дружината. Сѫщия день по заповѣдь на капитанъ Узуновъ бѣ разпоредено дружинния командиръ съ часть отъ четитѣ да отиде въ Раброво, а останалитѣ да отидатъ въ Бойница. Изглежда, че командирътъ на дружината изпратилъ въ Бойница 1-а Добричка и 4-а Балчишка чети. 2-а Свищовска повелъ лично по пѫтя при Периловци срещналъ 3-а Варненска чета и заедно съ Свищовската я завелъ въ Раброво.

 

Въ това положение сѫ останали доброволцитѣ до обяваването войната — 2-и ноемврий.

 

Въ Шуменъ, когато вѣроятностьта за война съ Сърбия стана голѣма, захванаха да се записватъ нови доброволци. Къмъ 25-и октомврий се събраха, обмундироваха и въорѫжиха 120 души, предимно поборници и опълченци. Тѣ успѣха да настигнатъ дружината преди почване военнитѣ действия.

 

До 25-и октомврий северниятъ отрядъ, който бранѣше Видинската область и въ който влизаха нашитѣ доброволци, бѣ подчиненъ на военния министъръ. Следъ това той влѣзе въ състава на действуващата армия и получаваше заповѣди направо отъ Щаба на главнокомандующия.

 

*  *  *

 

Четата на Дворянова, както се каза, тържествено изпратена, тръгна отъ Русе за Пловдивъ на 6-и октомврий. На 7-и октомврий последва разпореждането запасната дружина отъ Русе да замине по Дунава за Видинъ. Председательтъ на доброволскиятъ комитетъ въ Русе се досѣти, че изпращането на четата за Пловдивъ е неумѣстно, та телеграфира на Дворянова, който бѣ стигналъ въ Бѣла, да спрѣ и чака измѣнение на маршрута. Въ сѫщото време председательтъ пита телеграфически Военното министерство дали

 

 

44

 

не трѣбва да се измѣни маршрута на четата. Отъ министерството отговориха четата да тръгне за Свищовъ, дето въ 10 часа преди пладне на 9-и ще има параходъ, който ще я принесе въ Видинъ. Председательтъ протелеграфира тая заповѣдь на Дворянова на 8-и привечерь.

 

Четата сѫщия день, следъ като се навечеря, тръгна за Свищовъ, дето стигна на разсъмване и се разположи въ казармата. На мръкване четата се натовари на единъ австрийски параходъ и на 10-и слѣзе въ Видинъ.

 

На 11-и октомврий следъ общъ прегледъ на войскитѣ отъ гарнизона, частитѣ, назначени за границата, заминаха. Дворяновата чета замина за Бѣлоградчикъ — Чупрене, дето стигна на 13 и октомврий. Тя зае граничния участъкъ отъ с. Стакевци до с. Превала, съ цель да охранява пѫтя за Пиротъ презъ прохода Св. Никола.

 

*  *  *

 

Сандровската чета тръгна отъ Варна къмъ края на 1 октомврий по желѣзницата за Русе. По пѫтя къмъ нея се присъединиха 37 души учители и ученици отъ Разградъ и нѣколко души отъ Русе. Отъ Русе четата продължи пѫтя по Дунава съ параходъ и стигна въ Видинъ на 3и октомврий. Тука къмъ нея се присъединиха нѣколко студенти, пристигнали отъ Западна Европа; между тѣхъ имаше и двама хървати.

 

На 1-и ноемврий по заповѣдь на началника на крепостьта капитанъ Узуновъ четата бѣ въорѫжена отъ поручикъ Дворяновъ съ пушката бердана. Той лично престреля всѣка пушка преди да я предаде на доброволеца.

 

Следъ това четата бѣ заведена въ черква, дето въ присѫтствие на началника на крепостьта и щаба му митрополитъ Антимъ я подведе подъ клетва.

 

*  *  *

 

9-а опълченска дружина въ Пловдивъ не остана по назадъ отъ другитѣ части. Войната съ сърбитѣ ѝ се видѣ като най-благоприятния изходъ отъ мѫчителното положение, въ което прекарваше вече два месеца. Младежката склоность къмъ рискове предизвика у доброволцитѣ неописуемъ възсторгъ.

 

Сутриньта на 2-и ноемврий дружината се събра и по-строи на площада „Джумаята* безъ македонскитѣ харамии, които се отдѣлиха, за да образуватъ отдѣленъ партизански отрядъ подъ началството на капитанъ Паница. Тукъ се прочете отъ коменданта височайиата заповѣдь по армията за обявяването на войната.

 

 

45

 

Доброволцитѣ отговориха съ гръмко и продължително „ура, да живѣе България, да живѣе княза!”

 

Точно въ 8 часа дружината тръгна за гарата, дето чака докато се натоварятъ 1-а и 4-а дружини отъ 1-и Софийски полкъ. Въ 2 часа следъ пладне дружината се натовари и тръгна.

 

Желѣзниятъ пѫть отъ Пловдивъ до София още не бѣ свършенъ. Последната гара бѣ Саранбей. Тамъ дружината слѣзе отъ влака, прегази Марица, продължи пѫтя за Ветренъ и пренощува надъ селото.

 

На 3-и ноемврий дружината продължи пѫтя за София. Тя вървѣше следъ 1-а и 4-а дружини отъ 1-и полкъ. Следъ пладне дружината заедно съ 1-и полкъ стигна въ Ихтиманъ и се спрѣ да си приготви топла храна и да нощува. Обаче командирътъ на 1-и полкъ получи отъ щаба на армията екстренна телеграма:

 

„Вървете за София съ колкото войска имате подъ рѫка ноще. Дайте заповѣдь на всичкия ешлонъ да ви следва. Не трѣбва да губите нито минута.”

 

 

Поради това дружината подиръ половинъ часова почивка тръгна отново следъ 1-и полкъ, и вечерьта къмъ 8 часа стигна въ Вакарелъ. Тука италианскитѣ предприемачи и работници, които строеха желѣзния пѫть Саранбей—София, бѣха устроили кухни, въ които непрекѫснато се варѣше храна въ нѣколко казана. До кухнитѣ на открито бѣха устроили столови отъ нѣколко реда маси, на които бѣха сложени паници съ топла храна. Доброволцитѣ отъ пѫтя бѣха заведени право по маситѣ и се подкрепиха, благославяйки работницитѣ и тѣхния народъ. Тука дружината почина нѣколко часа, подтегна изпокѫсалитѣ се царвули и въ 12 часа презъ нощьта тръгна отново следъ 1-и полкъ. Къмъ обѣдъ на следващия день, 4-и ноемврий, дружината заедно съ 1-и полкъ стигна въ София. Вестьта, че ще пристигне Софийския полкъ и Софийската доброволска дружина, бѣ се разнесла въ София, въ която вече бѣха се чули топовнитѣ гърмежи отъ боя при Драгоманъ. Голѣмо множество мѫже, жени, ученици бѣха излѣзли да посрѣщнатъ своитѣ близки и своята надежда. Радостьта бѣ голѣма; това бѣха първитѣ войски, които пристигаха отъ Южна България. Тѣ бѣха изминали разстоянието Вѣтренъ—София, 85 километра, за 30 часа.

 

*  *  *

 

Въ началото бѣ решено Македонскиятъ баталионъ и Ученическиятъ легионъ поне на първо време да останатъ въ Бойково и Пловдивъ, толкова повече, че желѣзницата бѣ

 

 

46

 

заета съ пренасяне на редовни войски. При обстоятелството, че отношенията съ Турция ставаха все по миролюбиви, македонцитѣ и легионеритѣ ставаха все по нетърлеливи. Македонцитѣ открито заявиха, че ще се разбунтуватъ и ще заминатъ безъ позволение, ако не ги изпратятъ на бойното поле. По ходатайството на Ризова отъ Щаба на армията разрешиха на македонцитѣ и на легиона да заминатъ, но по обикновенъ пѫть.

 

На 3-и ноемврий Македонскиятъ баталионъ слѣзе отъ Бойково въ Пловдивъ, превъорѫжи се съ бердани тръгна на 4-и ноемврий сутриньта и вечерьта стигна въ Пазарджикъ. Времето бѣше добро, но пѫтя, дълъгъ 36 километра, бѣ уморителенъ.

 

После обѣдъ сѫщия день комендантътъ поздрави легиона съ тръгване и благодари на легионеритѣ за отличното поведение по отношение на гражданитѣ. Той заповѣда легионътъ веднага да тръгне и да стигне въ София колкото се може по-скоро [1].

 

Легионътъ веднага тръгна съ пѣсеньта:

 

„Настана день да вървимъ,

Братя мили да спасимъ.”...

 

Едва легионътъ се изтегли отъ Пловдивъ и мръкна. Дигна се буря отъ прахъ, а следъ това завалѣ дъждъ. Пѫтя се обърна на рѣка отъ каль. Той бѣ заетъ отъ обозитѣ на войскитѣ, които пѫтуваха по желѣзницата. Легионеритѣ се придържаха въ дѣсната страна на шосето. Тѣ нѣмаха шинели и платнища и бѣха измокрени до коститѣ. Късно презъ нощьта легионътъ стигна въ Пазарджикъ и се разположи на квартира.

 

На другия день, 5 и ноемврий, походътъ продължи. Времето бѣ дъждовито и вѣтровито. На минаване презъ Бошуля добри селяни бѣха извадили две бъчви вино и почерпиха всѣки доброволецъ по чаша вино. Вечерьта македонцитѣ и легионеритѣ стигнаха въ Вѣтренъ. Селото бѣ препълнено съ войски, които бѣха пѫтували съ желѣзницага, та квартири едва се намѣриха. Особено бѣ трудно положението на легиона, който пристигна въ тъмно и имаше около 30 изостанали. Единъ ученикъ легионеръ се помина отъ простуда и голѣма умора.

 

На сутриньта се даде топла храна, и после всички нойски се оттеглиха по шосето. Времето ставаше все по-лошо, дъждътъ започна да се обръща на снѣгъ. Многото войски затрудняваха движението. Вечерьта всички части стигнаха въ Ихтиманъ и кое какъ се разположиха на квар-

 

 

1. Найденовъ, Ученическиятъ легионъ, стр. 67.

 

 

47

 

тири. Отъ легиона имаше 40 изостанали, които се прибраха презъ нощьта. 8 души заболѣха.

 

Въ Ихтиманъ дружинитѣ вечеряха и закусиха топла храна.

 

Презъ нощьта 6-и полкъ, който бѣше стигналъ въ Ихтиманъ, получи заповѣдь:

 

„Оставете раницитѣ и обоза и следвайте безъ спиръ. Положението е критическо”.

 

Сутриньта на 7-и, когато се водѣше решителния бой на Сливница, македонцитѣ и легионеритѣ тръгнаха за София. Стражарь предупреждаваше частитѣ да бързатъ, защото нуждата отъ войска е голѣма.

 

Всички вървѣха бърже безъ да спратъ. Само въ Вакарелъ се даде почивка, но топовнитѣ гърмежи отъ Сливница започнаха да се долавятъ отъ ония, които имаха по-остъръ слухъ. Това подбуди всички да бързатъ. Привечерь пристигнаха въ Нови Ханъ и се готвѣха да нощуватъ, но се получи заповѣдь да се продължи движението и да се взематъ охранителни мѣрки. Нашитѣ дружини тръгнаха подъ прикритието на патрули и следъ голѣма умора сутриньта стигнаха въ София и се разположиха на квартири.

 

Тъй като сражението при Сливница бѣ спечелено, ученическиятъ легионъ остана въ София до 13-и ноемврий, а Македонскиятъ баталионъ почива до 11-и и на 12-и ноемврий после обѣдъ тръгна. Вечерьта нощува въ Костинбродъ, на другия день — въ Гинци, а на 14-и — въ Славиня.

 

*  *  *

 

При обявяване на войната Бургаската доброволска чета бѣ събрана цѣла въ Казѫклисе. На 3-и ноемврий надвечерь единъ стражарь донесе отъ Бургасъ прокламацията, съ която се съобщаваше, че Сърбия е обявила война на България.

 

Когато командирътъ на четата прочете прокламацията на събранитѣ доброволци, едно мощно и продължително ура проглуши селото. Неописуемо въодушевление, смѣсено съ голѣма умраза и жажда за отмъщение обзе всички, и тѣ пожелаха веднага да заминатъ за бойното поле. Четникътъ имъ обясни, че безъ разрешение не може да напущатъ границата, и че той ще иска разрешение отъ главнокомандуващия. Но тъй като на другия день имаше параходъ отъ Бургасъ за Варна, доброволцитѣ настояха да тръгнатъ веднага и да пѫтуватъ презъ нощьта, за да могатъ да заваратъ парахода на другия день и презъ Варна и Русе да стигнатъ въ Видинъ.

 

Като видѣ, че не ще може да ги спре и че ще тръгнатъ безъ него, командирътъ на четата реши да тръгне съ тѣхъ, но изпрати напредъ доброволеца Захари Димитровъ, който съ собствения си конь служеше като адютантъ и му

 

 

48

 

заповѣда да стигне въ Бургасъ, да предупреди парахода да чака и да иска телеграфически разрешение отъ главнокомандуващия.

 

Четата тръгна по околенъ пѫть, за да не мине презъ Факия, дето дружинния командиръ можеше да я спре и по-върне; Захарий Димитровъ, обаче, тръгна по шосето и въ 9 часа вечерьта бѣше въ Факия. Докладва на дружинния командиръ, че той отива въ Бургасъ да моли телеграфически главнокомандуващия да разреши на четата да отиде на бойното поле. Дружинниятъ командиръ пъкъ му съобщи, че дружината тръгва за Ямболъ, за да замине по желѣзницата.

 

Сутриньта въ 9 ч. 3. Димитровъ стигна въ Бургасъ и докладва за всичко на началника на Бургаския отрядъ. Последния се възмути, задето безъ разрешение сѫ напуснали границата и се закани да даде подъ сѫдъ командира на четата, а доброволцитѣ да пръсне по дружинитѣ.

 

По молбитѣ на Димитрова, имайки предъ видъ патриотизма на доброволцитѣ, началникътъ на отряда капитанъ Бѣловъ се съгласи да се повърне четата на границата и тамъ да чака разрешение отъ главнокомандуващия. Четата, имайки предъ видъ наказанието, което я очаква, се върна отъ пѫтя, а Димитровъ съ разрешение на началника на отряда телеграфически помоли Н. В. княза да даде разрешение. Но следъ нѣколко дена получи отъ Сливница следния телеграфически отговоръ.

 

„Тукъ има достатъчно войски. Бургаската доброволска чета да остане да пази турската граница”.

 

Александъръ.”

 

Четата остана да охранява границата до 18-и януарий, когато бѣ смѣнена отъ редовна войска.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]