ИСТОРИЯ на възстанието въ Батакъ 1876 год.

Йорданъ Венедиковъ

 

III. Възстанието въ Батакъ.

 

   1. Обява и организация на възстанието.

 

 

21-и априлъ, два дни предъ Георгьовдень и единъ день следъ обявяване възстанието, бѣше пазаренъ день; въ Пазарджикъ бѣха се събрали на пазаря много селени. Мнозина бѣха докарали агнета и овни за продань, защото е обичай да колятъ курбанъ на праздника — българитѣ агнета, а турцитѣ овни. Отъ Батакъ така сѫщо имаше надошли селени да продадатъ добитъкъ и да си купятъ разни потрѣби. Такива хора Батачани наричатъ обикновенно „скарче”. Меѫду тѣхъ бѣха: Георги И. Христосковъ, Георги А. Кавлаковъ и Ефтимъ И. Пунчевъ; и тримата бѣха дошли да си купятъ жито. Сутриньта на 21-и, както се каза, Пазарджикскиятъ комитетъ получи кървавото писмо за обявата на възстанието. Пристигна и изпратениятъ въ Панагюрище полицейски ко-

 

 

65

 

мисаръ Ахмедъ ага, а така сѫщо и избѣгалитѣ полицейски чинове отъ Панагюрище, така че възстанието стана известно и на българитѣ и на турцитѣ. Скоро подиръ това дотичаха мохамеданскитѣ цигани отъ Калугерово, а следъ тѣхъ и бѣгащитѣ юруци отъ махалитѣ по лѣвия брѣгъ на р. Тополиица. И еднитѣ и другитѣ бѣха видѣли съ очитѣ си четата на Бенковски и преселнишкитѣ кервани, охранявани съ стражи. Всичко това, а особено врѣвата на циганитѣ, предизвика смущение и уплаха у християни и мохамедани. Разнесе се слухъ, че панагюрци настѫпватъ къмъ града. Въ кѫсо време дюкянитѣ се затвориха, всички се изпокриха, и градътъ опустѣ; по улицитѣ не се мѣркаше жива душа. Разбира се, че и селянитѣ побързаха да се върнатъ въ селата си и разнесоха новината за възстанието и за страха на турцитѣ. Тримата скарачи на заминаване се отбиха въ хана на Рѫжанката, единъ отъ членоветѣ на Пазарджикския комитетъ. Рѫжанката даде на Ефтимъ Пунчевъ възстаническа гугла съ левче да я занесе на П. Горановъ и повече нищо не имъ каза. Вижда се, че Рѫжанката още не е знаелъ за оставеното отъ Пѣтлешковъ възвание. Следъ това тримата, безъ да купятъ жито, за което бѣха дошли, шибнаха конетѣ и вечерьта се озоваха въ Батакъ. Новината се разнесе съ голѣма бързина. Въ кратко време всички батачани се струпаха около скарачитѣ, които разказваха всичко видено и чуто, разбира се преувеличено, както е неизбѣжно въ подобни случаи. Нѣма съмнение, че членоветѣ на комитета първи доловиха многожеланото, но неочаквано така прибързано известие. Горановъ веднага свика на събрание у дома си членоветѣ на комитета. Предстоеше да се реши въпросътъ дали произшествието, станало въ града, да се вземе за сигналъ, даденъ за възстание, или не. Комитетъть се намираше въ затруднение. Съгласно решението въ Оборище, възстанието трѣбваше да се обяви на 1-и най, като се предизвестяватъ комитетитѣ петь дни по-рано, обаче, споредъ съобщението на скарачитѣ, възстанието е избухнало десеть дни по-рано. Официално известие за това не бѣше получено. Въ Батакъ не знаеха, че възванието, изпратено отъ Пѣтлешковъ, е паднало въ турски рѫце.

 

Разискванията траяха дълго време; заедно съ въпроса да въстанатъ или не комитетътъ разглеждаша и първитѣ

 

 

65

 

мѣрки, които трѣбва да се взематъ. Между това, нетърпеливитѣ батачани се бѣха натрупали около кѫщата на Горанова и чакаха да чуятъ решението на първенцитѣ. Любопитството бѣше така голѣмо, че нѣкои се присламчваха къмъ вратата и подслушваха, за да узнаятъ накѫде клонятъ разискванията. Между тѣхъ бѣше и Ангелъ, 18-годишниятъ синъ на Петъръ Горановъ, обзетъ отъ страстенъ патриотизъмъ, който характеризираше всички интелигентни младежи въ оная епоха.

 

— Каква е работата, какво ще стане? — питаха ги шепнишкомъ отъ заднитѣ редове.

 

— На барутъ мирише — отговаряха подслушвачитѣ.

 

— Ще каже, кръстътъ ще се издигие, разнасяше се изъ тълпата. Нетърпението ѝ достигна до крайнитѣ предѣли. Нови подслушвачи се издигнаха до самитѣ прозорци на стаята, въ която заседаваше комитетътъ, и се развикахе:

 

— „Барутъ, баругь, смърть на тиранина!

 

— Вѫтре вече преброяватъ най-добритѣ пушкари, ония, които муха умѣрватъ. Прощавайте се съ чарковетѣ, горитѣ, волове и пелкитѣ (брадвитѣ); ще се търкалятъ чалми по земята — извикаха съ възторгъ нѣкои.

 

— Тукъ имаме една чалма, дошла ни на крака, синътъ на Ахмедъ Барутанлията доспатския разбойникъ — отзова се другъ — защо още чакаме, та не му светимъ маслото?” Тълпата се раздвижи, и зашумѣ; следъ остри препирни една група се отдѣли и насочи къмъ кѫщата на Ангелъ Ганевъ.

 

Ангелъ Ганевъ бѣше селски„мастрафчия”, съ други думи, той бѣше натоваренъ да посреща, настанява и храни правителственитѣ хора, и всички турци, които, разбира се, смѣтаха себе си по рождение за такива. Той представяше смѣтки въ общината за направенитѣ разноски (мастрафъ), и общината му ги изплащаше.

 

Тая вечерь у него бѣше на конакъ (квартира) Асанъ, синътъ на барутинския къръ ага Ахмедъ ага, заедно съ нѣкои свои другари, и групата батачани отиваше да принесе тия неканени гости като първа жертва предъ олтаря на отмъщението. Групата заобиколи домътъ на Ангелъ Ганевъ и поиска да ѝ се предадатъ отбелязанитѣ жертвн. Тъй като имъ бѣ отказано, ревностнитѣ отмъстители разбиха заключенитѣ порти, влѣзоха вѫтре и съ запалена борина въ

 

 

66

 

една рѫка, съ пушки и ножове въ другата претърсиха и най-скришнитѣ кѫтове на кѫщата, обаче Асанъ и другаритѣ му не се намѣриха; благоразумниятъ мастрафчия бѣ ги извѣлъ презъ едно скрита вратичка и още сѫщата нощь ги преведе презъ Карлъшкия пѫть за доспатскитѣ села. Въ тая рабога, по думитѣ на нѣкои, му помагалъ Горьо Кавлаковъ.

 

Между това, заседанието у Петъръ Горановъ продължаваше. За съжаление, ние не знаемъ нищо за разискванията, станали въ тия сѫдбоноснн моменти, нито даже имената на всички, които сѫ участвали въ заседанието. Ангелъ Горановъ ни поменава само следнитѣ: Петъръ Горановъ, Стефанъ и Ангелъ Трендафилот, Вранко Пауновъ, Тодоръ попь Нейчовъ и Ивань Божанъ; сигурно е имало и други, но кои сѫ, не знаемъ. За взетитѣ решения може да се сѫди по направенитѣ разпореждания, които нетърпеливата тълпа бърже долавяше и изпълняваще. Между тълпата бѣше, както се каза, и младиятъ Ангелъ Горановъ, който ни е описалъ онова, което е станало около дома на баща му. Както изглежда, комитетътъ, като е получчлъ сигурни известия, че Брацигово и околнитѣ села сѫ възстанали, фактъ, който се потвърдяваше и отъ пожаритѣ въ полето, и главно, като се научилъ за паниката въ Пещера и ареститѣ на комитетскитѣ хора въ тоя градъ, се е убедилъ, че му оставатъ само два пѫтя: или да остане вѣренъ на клетвата, като обяви възстанието и положи сѫдбата на селото върху орѫжието и върху солидарностьта на другитѣ възстанали мѣста, или да изостави светото дѣло, така грижливо лелѣяно въ сърдцата имъ, да наведе вратъ предъ азиятския тиранинъ и да очаква на другия день членоветѣ му да бѫдатъ вързани и отведени въ затворъ отъ турската полиция.

 

Батачани, отъ вѣкове крепени отъ единъ високъ, както религиозенъ, така и племененъ моралъ, заякналъ подъ влиянието на революционната пропаганда, не можеха да станатъ измѣнници. Отъ друга страна, тѣ така дълбоко се бѣха замѣсили въ революциомного дѣло, че не можеха да очакватъ никаква снизходителность отъ турската власть. Първенцитѣ трѣбваше да избиратъ орѫжието или вѫжето. Пъкъ и самото село, разположено всрѣдъ фанатизиранитѣ мохамедански маси, следъ разкритие на революццонната организация, не

 

 

67

 

можеше да очаква друго, освенъ разорение. Най-после, трѣбваше да се вземе подъ внимание и настроението на тълпата, която се бѣше струпала около дома на Горанова. Тя чакаше тамъ, не за да чуе съветъ за покорность. Бѣше минало полунощь, когато комитетътъ дойде до заключение, че нѣма другъ изходъ, освенъ да се прибѣгне до орѫжие, и реши да обяви възстанието. Повикаха нѣколко момци по-посветени въ дѣлото и които въ приготовленията служеха като посрѣдннци между комитета и простата маса. Момцитѣ, следъ като получваха заповѣдь, излизаха, отиваха въ домоветѣ си, връщаха се въорѫжени съ пушки, пищови и ножове и се нареждаха на мегдана до портата, безъ да даватъ каквито и да било обяснения, и съ сериозность, каквато налагаше решителностьта на момента. Не ще съмнение, че комитетътъ е искалъ съ тая мѣрка да има при обявявяне възстанието една върѫжена сила, съ която да държи въ респектъ фанатизираната маса.

 

Обаче самиятъ фактъ говорѣше повече отъ всѣко устно обяснение. „Всѣки разбра, че въ тая минута, посрѣдъ нощната тъмннна първенцитѣ сѫ решили да прекратятъ робството, да счупатъ веригитѣ на тежкото поданство, да обявятъ свободата и независимостьта и да поздравятъ селенитѣ съ новъ човѣшки животъ” — пише Ангелъ Горановъ. — „Всѣки искаше да посрещне великото събитие, колкото се може по-достойно и по начинъ, чрезъ който може да докаже най-нагледно твърдата решимость да себори на животъ и смърть. Желанието да се излѣзе тържествено съ „пушка бойлия” на рамо, съ „сабля френгия” на кръста и „пищови съ арабия” на поясъ бѣше непреодолимо”. Множеството се пръсна, въорѫжи се и се струпа отново предъ портата на Горанова. Когато къмъ 3 часа презъ нощьта Петъръ Горановъ, Стефанъ и Ангелъ Трендафилови, Вранко Пауновъ, Тодоръ п. Нейчевъ и Иванъ Божинъ излѣзоха, за да изпратятъ призванитѣ да заематъ по-важнитѣ мѣста около селото, тѣ съ очудване видѣха, че по-голѣмата часть отъ селенитѣ, въорѫжени, чакатъ разпореждане и за себе си. Нощьта бѣ една отъ най-тъмнитѣ, но тъмнината съ своята таинственость придаваше по-голѣма тържественость и по-голѣмо обаяние на събитието. Петъръ Горановъ приветствува събранитѣ съ свободата, прогласена отъ Главния комитетъ въ Панагюрище, и

 

 

68

 

напомни длъжностьта къмъ отечеството, която тая свобода налага на всѣки българинъ. Той завърши съ думитѣ : „Да живѣе свободата на България, смърть на петвѣковния умразенъ тиранинъ!” При тѣзи думи събранитѣ изпразниха пищовитѣ си. Гърмежитѣ огласиха цѣлия Батакъ и възвестиха великото събитие. Групи селени, които очакваха изве-

 

 

Ангелъ Горановъ

Ангелъ Горановъ

 

 

стието по махалитѣ, така сѫщо съ изстрели отговориха, че сѫ разбрали станалото и че го приематъ на драго сърдце. Всички въорѫжени тръгнаха на чети изъ селото да възвестяватъ свободата съ весели възклицания, съ гърмежи, и всички се поздравяваха: „Честито да ни е, честито да ни е!” Гърмежитѣ и врѣвата събудиха женитѣ и децата. И тѣ излѣзоха на портитѣ съ запалена борина въ рѫце, освѣтяваха тър-

 

 

69

 

жеството и се любуваха на възторга на мѫжетѣ. Това бѣше нощь на възвишенъ захласъ и патриотично опиянение.

 

Първитѣ разпореждания на съвета бѣха и мѣрки срещу противника, който се намираше въ селото. Той бѣше малочислеиъ: Селимъ пѫдарьтъ, който служеше и за шпионинъ на турската полиция, Саидъ ефенди, чиновникъ изпратенъ отъ Одринъ по събиране десятъка, и десетина души цигани-ковачи. Всички бѣха обезорѫжени веднага, а на първитѣ двама поставиха стража да ги пази, защото много отъ селенитѣ искаха да си видятъ смѣткитѣ съ тѣхъ по единъ безапелационенъ начинъ. Заедно съ това взеха се мѣрки срещу противника отвънъ. Изпрати се на всички по-важни мѣста около селото постоянна стража, съ заповѣдь да заловятъ и обезорѫжаватъ всички въорѫжени турци и да съобщаватъ въ съвета за онова, което забелязватъ. Изпратиха се избрани бързоходци и добри стрелци (пушкари) по отдалеченитѣ върлове за „съгледатели”, съ други думи да следятъ, както за онова, що става въ близкитѣ мохамедански села, така и за онова, което става въ Пазарджишкото поле.

 

Сутриньта на 22-и априлъ хубавото пролѣтно слънце освѣти Батакъ въ съвсемъ другъ видъ. Петъръ Горановъ, Ангелъ Трендафиловъ и Тодоръ л. Нейчовъ се явиха на улицата въ възстаническа униформа: панталони съ зелени ширити и калпаци съ пришити сребърни левове. Голѣмата промѣна въ сърдцата и душитѣ трѣбваше да се отрази и външно. Трѣбваше съ единъ погледъ да се познае, кой е борецъ за свободата и е готовъ да мре за нея, и кой не е. Обличането възстаническа униформа е било всѣкога най-яркиятъ признакъ за строшаване ярема на робството. При това тя има и дисциплинарно значение. Оня, който облѣче една униформа, се подхвърля и на всички строгости, които налага тя; фесътъ и потуритѣ се смѣтаха за турско облѣкло, наложено отъ завоевателитѣ; за българина тѣ бѣха присѫщи на робството. Батачани ги афоресаха и последваха примѣра на своитѣ предводители. Наредъ съ пушкитѣ и пищовитѣ захванаха бързо да се влачатъ по улицитѣ агнешки, ярешки, овчи и кози кожи, които съ най-голѣма бързина се преобрьщаха на високи, макаръ и прости, калпаци, много по-страшни отъ казашкитѣ, и се натъква-

 

 

70

 

ха на главитѣ. Но само това не стигаше. Всѣки виждаше, чо за новия войнишки животь турскитѣ потури сѫ непригодии, пъкъ и за самото тържество — неприлични. Случайно тия желания и нови нужди намѣриха донѣйде удовлетворението си. Въ селото имаше нѣколко складове съ шарени влашки човали. Складоветѣ се отвориха, човалитѣ разграбиха и раздадоха на женитѣ да ги преобърнатъ на панталони, прилични на шопскитѣ, които се смѣтаха за чиста народна носия. Още сѫщия день мнозина излѣзоха на позициитѣ си съ тия дрехи. шарени, като дъжовници, съ калпаци отъ цѣла овча или козя кожа. В тая външна промѣна се смѣташе отъ самитѣ селени толкова необходима, че единъ сиромахъ, който по-напредъ си бѣ продалъ воловетѣ, за да си купи пушка, като не можа да се възползува отъ влашкитѣ складове, и като нѣмаше какъ да промѣни дрехитѣ си, закла едничката си свиня, одра кожата ѝ, обши я съ шило и я надяна на главата си”, — завършва Ангелъ Горановъ своя нелишенъ отъ хуморъ разказъ.

 

Разбира се, нѣма стадо безъ метиляви овци. И въ Батакъ имаше нѣкои, които не искаха да се лишатъ отъ приятноститѣ на спокойствието, па било то и въ робско състояние, и когато другитѣ се въоръжаваха, тѣ запрѣгаха колитѣ, за да отидатъ на работа. Но въорѫженото мнозинство кръстосваше улицитѣ, разпрѣгаше колитѣ имъ и ги повръщаше къмъ дълга, който налагаше общото дѣло. Дюкянитѣ и кръчмитѣ така сѫщо се затвориха, и въ кратко време всичко мѫжко и способно да носи орѫжие замина за позициитѣ.

 

Още преди възстанието, презъ великденскитѣ пости, съзаклетницитѣ се бѣха събрали въ Ташлийското дере, за да устроятъ въорѫженитѣ си сили. Общоприетата възстаническа организация тѣ приспособиха споредъ мѣстнитѣ условия. Вмѣсто общоприетитѣ хилядници, стотици и десетици, батачани въведоха петстотици, петдесетици и десетици. Назначиха се и съответни началници. Обаче, за окончателното устройство батачани очакваха да получатъ наставления отъ Главния комитетъ. При това очакваха да се преселятъ въ Батакъ много села, и, следователно, окончателната организация можеше да стане само следъ преселението, както стана

 

 

71

 

и въ Брацигово. При все това батачани се устроиха временно както следва: длъжностьта главенъ разпоредителъ или войвода съвсемъ естествено падна върху главния двигатель, душата на дѣлото, Петъръ Горановъ. Около него се състави съветъ отъ първенцитѣ: Трендафилъ Тошевъ, Вранко Пауновъ, Петъръ Трендафиловъ, Тодоръ п. Нейчовъ, Димитърь Гълевъ и Иванъ Божинъ. Длъжностьта секретарь при съвета пое младиятъ Ангелъ, синъть на Петъръ Горановъ. Всички избрани за орѫжие броеха около 1100 души. Разбира се, не всички бѣха въорѫжени съ огнестрелно орѫжие, но въ краенъ случай можеха, или да бѫдатъ употрѣбени като замѣстници на убити и ранени, или да се снабдятъ отпосле съ орѫжие, или, най-после, да участвуватъ при действие съ хладно орѫжне — ножове и копия. Всичкитѣ 1100 души бѣха раздѣлени на две петстотици. За тѣхни началници — петстотници — бѣха избрани двамата братя Стефанъ и Ангелъ Трендафилови — гиганти по ръстъ и сила и опитни въ орѫжието. Организацията, както ще видимъ, не можа да се пази строго. За вкореняването ѝ липсваше време и навикъ. Това отъ една страна прѣчи, за да може да се възстанови тукъ съ подробности, отъ друга страна, малкото останали живи следъ ужаситѣ, които преживѣха, не могатъ да си спомнятъ имената на всички по-долни началници. Поменаватъ се като петдесетници и десетници следнитѣ лица: Тодоръ п. Нейчовъ, Стефанъ Несторовъ, Тодоръ Ан. Кавлаковъ, Ангелъ Мерджановъ, Коста Вранчовъ, Петъръ Ковача, Димитъръ Г. Коларовъ, Димитъръ Тянчевъ, Иванъ Божинъ, Никола Банчевъ, Петъръ Батевъ, Ангелъ И. Каравладевъ, Горьо Д. Хаджийски и Стоянъ Стойчевъ. Избраха се около 40 души пъргави ездачи съ добри коне и отъ тѣхъ формираха конница, която трѣбваше да обикаля позициитѣ и да изпраща съгледатели (разузнавачи). Освенъ това, наредиха особена стража да пази реда въ селото.

 

Съветътъ заседаваше постоянно и надзиравашо за точното изпълнение разпорежданията. На никого не бѣше позволено да напуща позицията безъ разрешение; непокорнитѣ се наказваха строго и дори немилостиво. Нѣмна сведения, какъ сѫ били разположени възстаницитѣ около селото. Знае се, че Стефанъ Трендафиловъ е билъ на Св. Георги, позиция разположена на пѫтя за Пещера, който тогава минаваше по височинитѣ на лѣвия брѣгъ на Стара рѣка; от

 

 

72

 

тамъ се очакваше най-сериозното нападение. Отъ петдесетницитѣ тамъ е билъ Тодоръ попъ Нейчовъ. На Беглишкитѣ хармани билъ Димитъръ Тянчевъ и на Кънева борика — Иванъ Божинъ. Освенъ това, бѣха заети позициитѣ на Иванова ливада, Галагонката, Свети Георги, Царевъ куминъ, Сухо дере и Свети Никола. Топътъ е билъ разположенъ при параклиса Св. Никола, въ долния край на селото. Характерно е, че батачани се придържаха о хайдушката тактика, съ други думи пренебрегватъ височинитѣ и заематъ низкитѣ мѣста, презъ които минаватъ пѫтища. Впрочемъ това се налагаше отъ малката далекобойность на пушкитѣ; ако заемѣха върховетѣ, куршумитѣ нѣмаше да могатъ да стигнатъ до пѫтя. Предъ позициитѣ бѣха изтъкнати стражи. Знаятъ се мѣстата само на две отъ тѣхъ, едната — на Пещерския пѫть, а другата — на Семеръ Аланъ. На Семеръ Аланъ имаше турска стража, която охраняваше прохода Ташъ боазъ. Стражата се помѣщаваше въ една каменна кула, приспособена за отбрана. Съ избухване възстанието въ Батакъ и приближаването баташката стража, турцитѣ напуснаха кулата, а батачани се укрепиха близу до нея въ мѣстностьта наречена Биглата.

 

На позициитѣ още първия день, 22-и априлъ, закипѣ дейностъ. Правѣха таби, т. е. копаеха окопи. Моми, жени и баби излѣзоха съ мотики и лопати и помагаха на мѫжетѣ. Тѣ имъ носѣха и храна. Въ сѫщото време мѫжетѣ произвеждаха строеви занаятия. Командитѣ се даваха на турски езикъ, така, както бѣха въ употрѣбение въ турската армия.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]